Елоиза Джеймс
Кулата на любовта (35)

Глава 35

На третия ден от отсъствието на Гауан на Еди й стана ясно, че той няма да се върне. През първата и втората нощ се събуждаше при всеки, дори при най-лекия, шум в замъка, сигурна, че той ще се върне всеки момент. Сутринта на третия ден се разходи извън стените на замъка за първи път, откакто Гауан беше заминал. Застанала насред девесила, за който мислеше като за свой, втренчила поглед в кулата долу, тя мислеше. И идеята бавно се зароди в главата й.

Кулата беше изоставена. Но там пак имаше всичко, от което тя отчаяно се нуждаеше — време и пространство, тишина, място, където да се упражнява.

Ако се преместеше там, Гауан нямаше да може да я изненадва, влизайки в стаята и опустошавайки сърцето й. Върна се в замъка и намери камериерката си.

— Мери, ще помолиш ли Бардолф да ми помогне? Реших да се преместя в кулата и той трябва да даде необходимите нареждания.

— Кулата! — Мери ококори очи и те станаха огромни и кръгли като палачинки. — Мислех, че там е опасно или нещо такова. Слугините от кухнята казват, че е обитавана от духове. Духът бил на черен рицар, който обикалял с шлем под мишница и главата му била в шлема, ако ме разбирате!

— Ще рискувам да срещна черния рицар — заяви Еди.

— Кулата най-вероятно е прокълната, Ваше благородие. Всякакви хора са умирали в опити да я изкатерят. Моля ви, не правете нещо толкова опасно.

— Няма да имаш нищо против да идваш там два пъти на ден, нали?

— Като че ли ще ви оставя да отидете някъде сама! — заяви Мери, изпълнена с възмущение. — Аз също ще се преместя в кулата. — Лицето й придоби смелото изражение на светец, изправен срещу разгневената тълпа.

— Там няма стая за теб — отбеляза Еди.

Мери ахна и остави възглавницата, която държеше.

— Напускате херцога, нали, Ваше благородие? Местите се в кулата заради него.

— Вече изпратих писмо на баща си. Планирам да се върна в Лондон, щом дойде да ни вземе — каза Еди. — Очаквам, че това ще бъде нещо като шок за домакинството.

— Шок? Няма да повярват. Държат се така, сякаш херцогът е бог, слязъл да се разходи измежду смъртните.

Еди се засмя, сякаш това бе нещо, което и тя самата тайно мислеше.

Независимо дали беше шокиран или не — Еди не можеше да каже — Бардолф принуди голям брой хора да се включат в преместването. Те започнаха да пренасят мебели по хълма, докато цяла армия слугини, въоръжени с парцали и кофи, чистеха праха и паяжините.

Същия следобед, след като чиниите от обяда бяха раздигнати и измити, Лейла обяви, че трябва да легне да си почине малко, защото Сузана я събудила в мига, в който слънцето се показало над хоризонта, и сега отчаяно се нуждаела да подремне. След като я запитаха дали иска да се върне в детската стая, или иска да остане с Еди, Сузана посочи Еди.

И така, Еди заведе Сузана горе, в спалнята си. Седна и взе виолончелото си. След малко Сузана я запита:

— Какво правиш?

— Чистя струните на виолончелото си.

— Защо?

— Трябва да отстраня смолата, която полепва по тях.

Сузана подуши въздуха.

— Мирише отвратително.

— Използвам дестилиран спирт. — Еди не се впусна в повече обяснения. Не искаше да отегчава детето. Не беше сполучила с куклата. Беше се опитала да се усмихне на Сузана и да й направи комплимент за косата. Беше коленичила и се беше опитала да играе с играчките. Отново не се беше получило. Тя беше уморена и отегчена от опитите си.

Сузана я гледа известно време, докато Еди прокарваше напоеното парче плат нагоре и надолу по струните. После детето започна да задава още въпроси и преди да се осъзнае, Еди вече подръпваше струните, а след известно време дори позволи на Сузана да прави същото. Помнеше как баща й търпеливо се беше занимавал по същия начин с нея.

След няколко минути погледна надолу и откри, че Сузана се е облегнала на коляното й.

— Ще ми изсвириш ли нещо? — запита момиченцето.

— Какво би искала да чуеш?

— Трите слепи мишки. Тя ми е любимата — обяви Сузана.

— Защо?

— Защото фермерът им отрязва главите — отговори детето. — И тогава те са мъртви, разбираш ли? Всичките са мъртви.

Еди се замисли за миг дали трябва да изрази загрижеността си пред Лейла, но реши, че нещата обикновено са такива, каквито са. Майка ти умира и ти започваш да мислиш за смъртта. Бракът ти умира и започваш да мислиш за… Бързо реши, че не трябва да мисли за това.

След ранната вечеря Бардолф я придружи надолу по хълма, а Лейла и Сузана вървяха след тях.

— Свършил си прекрасна работа, Бардолф! — възкликна Еди, след като влезе в първата обитаема стая на кулата. Празната преди стая бе превърната в уютна трапезария, в която имаше дори странична масичка, върху която бяха подредени порцеланови чинии и чаши. На следващия етаж беше дневната с красив обюсонски килим на пода и столове, тапицирани с брокат.

— Тази дневна е много по-красива от спалнята ми в замъка!

— Това са вещите на покойната херцогиня — каза Бардолф, разцъфтял при похвалите, с каквито не беше свикнал. — Бяха на тавана.

Еди му хвърли кос поглед. Възможно ли беше Бардолф да не одобрява мебелирането на спалните в замъка?

Новата й спалня, още един етаж по-нагоре, беше очарователна като дневната. Огромното легло заемаше по-голямата част от нея, но все пак имаше достатъчно място за удобно кресло, стол с права облегалка и виолончелото й, което беше там и я чакаше.

— О, Бардолф — каза тя с искрена благодарност, — благодаря ти.

— Сигурна съм, че не трябва да те питам дали искаш компания за утрешния обяд — каза Лейла. — Сигурно ще се упражняваш цял ден. Бардолф, можеш да изпратиш слуга с лек обяд. Аз ще дойда да вечерям с теб, след като Сузана заспи.

Еди изпита леко бодване в сърцето, но беше по-добре да не прекарва време със Сузана. Какъв смисъл имаше?

— Но ще те посещаваме всяка сутрин — продължи Лейла. — Ще трябва да спреш да свириш за малко, за да ни поздравиш.

Сърцето на Еди олекна. Можеше да свикне да живее сама, но за момента бе по-добре да знае, че Лейла щеше да идва при нея.

— Няма ли да се страхуваш тук сама през нощта? — Лейла беше вече на вратата, хванала Сузана за ръка, готова да тръгне надолу по стъпалата.

— Няма. Тук ще бъда напълно щастлива. — Това беше лъжа, но какво беше още една лъжа след всички, които беше наговорила?

— Възможно е да има скитници наоколо — каза Бардолф. — Ще се чувствам много по-добре, ако ми позволите да поставя слуга пред вратата, Ваше благородие.

— Абсолютно не. — Еди беше категорична. — А сега си отивайте всички и ми изпратете Мери, защото копнея за сън.

— Можем да останем с теб — чу се тихо гласче. Беше на Сузана. — В това огромно легло можем да се съберем всички. — Кимна с глава към леглото.

Еди се усмихна — първата й истинска усмивка за деня. Приближи се до тях и коленичи пред Сузана. Жестът й бе напълно естествен.

— Ценя предложението ти.

Сузана отстъпи назад. Само една крачка. Очевидно все още се страхуваше, че Еди ще се опита да я отнеме от Лейла, затова Еди се изправи и докосна нослето й с пръст.

— Ако ме посетите утре, ще ти изсвиря друга детска песничка. — Усмихна се на Лейла. — Не се радвам да кажа това, като знам мнението ти за музикантите. Обаче Сузана има прекрасен глас. Сопрано.

Сузана, която нямаше представа какво означава това, се усмихна лъчезарно на Лейла.

— Разбрах — каза тя.

Лейла я взе на ръце и я подпря на хълбока си.

— Трябва да си лягаш вече. — Изпрати въздушна целувка на Еди. — Лека нощ, мила. О, чуй това! Отново вали.

— Долу ви чакат слуги с чадъри — каза Бардолф. — Но е възможно почвата да стане прекалено мокра — каза на Еди. — Въпреки това, няма причина да се тревожите. Кулата е тук от 1248 година и въпреки че реката приижда, никога в дългата си история не е заплашвала кулата. Тя ще остане на мястото си, независимо какво ще се случи. Нейно благородие накара да подсилят основите й.

Бардолф отново поднесе подробно информацията. Еди настоя да ги изпрати до приземния етаж, прегърна набързо Лейла и Сузана и се върна в новата си спалня. Навсякъде имаше лампи, а в камината гореше огън. Но ако се изключеше пукането на дървата в огнището, цялата кула тънеше в тишина.

— Но това всъщност е добре — каза Еди на глас, окуражавайки сама себе си. Още утре сутринта щеше да вземе виолончелото си и да поднови графика си на свирене, който някога, в не толкова сложни времена, я правеше така щастлива.

Отвори прозореца и загледа замъка. Той се изправяше там, на хълма, и сега, когато здрачът се спускаше като тънко одеяло, още повече приличаше на вълшебен замък, излязъл от някоя приказка. От много прозорци струеше светлина, признак за многото хора вътре. Виждаше Мери да подтичва по пътеката. Идваше, за да я приготви да си легне.

Не мразеше слугите и ценеше това, което те правеха за удобствата й. Но в тази малка стая цареше мир и беше толкова тихо, че чуваше всяка нота на птичата песен, долитаща от овощната градина долу.

Мислеше единствено за Гауан. Не се съмняваше, че ще бъде завладян от силен гняв, когато разбере, че бе пренебрегнала заповедите му за кулата.

Тя щеше да бъде искрена и да се държи зряло.

Щеше да бъде спокойна, да проявява разбиране и въпреки всичко щеше да бъде решителна.

Часове по-късно лежеше в леглото и продължаваше да мисли за това. Гауан вероятно беше вече обмислил проблема и бе подходил към него като към всяка друга задача. Неговата съпруга беше проблем, който трябваше да разреши. Проблемът беше възникнал от отношенията им в леглото — тя не виждаше нещата така, но той гледаше на случилото се като на свой провал. Еди беше сигурна, че той не бе свикнал да се проваля в каквото и да било. Ако се налагаше, щеше да я завърже за леглото. Той щеше да реши проблема.

Не беше трудно да си представи какъв щеше да бъде резултатът. Тя щеше да лежи напрегната, докато той щеше да продължава и продължава. И тя нямаше да може да го спре, освен ако не се напиеше и не направеше нещо, което… да извика отвращение в очите му. След първата целувка онази вечер беше затворила очи, а когато ги беше отворила, бе видяла лицето му, напълно преобразено от отвращението.

Никога. При тази мисъл потрепери. Всъщност, дори самата мисъл за леглото я караше да трепери. Потта, например. Влажността. И въобще — всичко.

Трябваше ясно да му даде да разбере, че не може да се опитва да я накара да заобича тази мръсна работа. Нейните проблеми бяха и трябваше да си останат нейни. Не беше достатъчно наивна да мисли, че могат да се разрешат — имаше някои неща, които не можеха да бъдат решени. Бракът й бе едно от тях.

След като му кажеше, че ще си тръгне, Гауан без съмнение щеше да й крещи известно време. Обаче всичките му управители, адвокати и слуги щяха да го чакат. И накрая той щеше да се върне в замъка и някой ден щеше да се ожени за здрава и румена шотландска девойка, която щеше да му роди поне десет червенокоси деца.

От тази мисъл й прилоша, но това трябваше да се очаква. Човек не може да не скърби за брака, пък бил той и кратък като този. Мъката не можеше да бъде преодоляна за ден-два. Гауан беше толкова… интелигентен, посветен на задачите, решителен.

У съпруга й имаше магнетизъм, който се дължеше на стремглавостта, с която се спускаше във всичко, в това, как решаваше всеки проблем за минута, как търсеше отговорите. Гауан щеше да впрегне цялата си енергия и по отношение на нея, когато се върнеше. Всъщност тя не биваше да му позволява дори да влезе в кулата, защото той щеше веднага да измисли план как да осигури щастието на съпругата си в брачното ложе. При тази мисъл отново потрепери.

Можеха да обсъдят всичко, което той поискаше, и през прозореца.

Той бе най-мъжественият мъж, когото бе срещала, а тя бе наранила мъжествеността му, макар и без да искаше. Той нямаше да се спре пред нищо, за да успее, да се увери, че притежанието му ще остане до него и ще му осигури успех между чаршафите.

Можеше да се окаже с някоя друга жена. Слезе долу, взе дадения й от Бардолф ключ и се заключи. Трябваше да приложи силата и на двете си ръце, но успя.

После се върна горе, горда с решителността си. Не се гордееше, че избухна в сълзи… макар че това беше разбираемо, когато сърцето страда. Спа до сутринта, изтощена от дългите часове плач. Беше много рано, когато я събуди песента на птиците. Тя скочи от леглото, отиде до прозореца и го отвори широко, за да приветства деня.

Лейла и Сузана идваха откъм замъка, уловени за ръце. Лейла беше вече облечена, макар да бе малко след шест сутринта. Носеше рокля, която Еди бе виждала и преди, памучна, със съблазнително, ниско изрязано деколте. Днес обаче носеше и шал, който скриваше пищните й гърди.

Подпря брадичка на свитата си ръка и ги зачака.

— Изглеждаш по-добре! — извика й Лейла. Гласът й лесно достигна до нея в ранния утринен въздух.

— Добре съм. — Не беше вярно. Все още изпитваше силна болка, която едва успяваше да понесе. Но се учеше как да я затваря някъде дълбоко в подсъзнанието си, на тъмно.

Сузана подскачаше от крак на крак.

— Какво правиш? — извика тя.

— Нищо.

— Приличаш на принцеса от вълшебна приказка — каза Лейла.

Еди успя да се усмихне.

— Приличаш на Рапунцел.

— На кого?

— На Рапунцел!

— О, заради косата ти е — намеси се Лейла.

Мери беше сплела косата й за през нощта, както правеше винаги, преди Еди да се омъжи и да открие, че съпругът й иска косата свободна през нощта. Още едно нещо, което трябваше да прави за него. Тя го добави мислено към краткия списък.

Еди хвана дебелата си плитка и я преметна през перваза. Тя падна малко под него.

— По нея няма да може да се покатери принц — отбеляза презрително Сузана. — Дамата от моята книжка има толкова дълга коса, че стига до земята.

— Не искате ли да влезете през вратата, вместо да се катерите по жалката ми плитка?

— Мери ще дойде, придружена от един-двама слуги, за да ни донесе закуска — каза Лейла.

Еди забърза надолу по стълбите, превъртя ключа и им отвори вратата.

Гауан не дойде и този ден, което бе облекчение, разбира се. Нито на следващия, нито на по-следващия.

Еди се научи как да заключва мъката си през деня, но не беше така през нощта. Бездната в сърцето й се отваряше в мига, в който оставеше виолончелото. Обаче строгата дисциплина от детството й й помагаше. Ако баща й зарежеше всичко и поемеше към Шотландия — както бе сигурна, че ще направи след получаването на писмото й — щеше да бъде при тях след седмица или десет дни.

Просто трябваше да оцелее дотогава.