Елоиза Джеймс
Кулата на любовта (29)

Глава 29

Еди започна да се изкачва по стъпалата на кулата. Да бъде с Гауан — да бъде омъжена за Гауан — бе като да е в центъра на торнадо. Някаква неведома сила я засмукваше и въртеше и тя не можеше да мисли. Искаше само да се притиска в него и да гледа в очите му.

А после сякаш се събуждаше и разбираше, че е просто поредната задача в живота му. Не достатъчно важна, за да й отдели от времето си — или поне така изглеждаше. Изпитваше гняв, последван от момент на яснота — нито един от двамата не беше готов да жертва времето си. Тя бранеше часовете, в които се упражняваше така, както той бранеше часовете, в които работеше.

Продължи да се изкачва по стъпалата и да мисли за това. На първия етаж нямаше абсолютно никого, но, както бе обещал Гауан, бе просторно и по-светло. Кулата имаше очарователни прозорчета от цветно стъкло, красиви като диаманти. Спря се за миг, за да погледне реката долу.

Беше й трудно да си представи Гласчъри придошла, защото сега кротко течащата вода едва се забелязваше като тясна лента. На повърхността се забелязваха малки мехурчета, но ако не бяха те, водата ще е равна като обграждащата я земя.

Отново чу смях и продължи да се изкачва по тесните стъпала. Стигна до друга стая, достатъчно голяма за четирима души, която може би някога е била трапезария. Масата бе от дъбово дърво, но нямаше столове. Огледа наранената повърхност за миг, после и краката — и видя петната от вода.

Изкачи се още по-нависоко и се озова в спалня. Позна предназначението на стаята по дървеното легло. Лейла седеше на люлеещ се стол пред камината и се поклащаше напред-назад.

Сузана беше в скута й. Беше се сгушила, така че нямаше как да види Еди. Лейла поднесе показалеца към устните си и Еди седна на столчето в другия край на стаята. Краката й се бяха уморили от изкачването.

— В замъка вероятно са умрели много хора — казваше Сузана сънено. — А също и котки. Вероятно целият вътрешен двор е осеян с гробове и ходим по тях.

— Мисля — каза Лейла съвсем сериозно, — че и хората, и котките, се превръщат в пръст след известно време. Така че вървиш просто по земята, Сузана.

Сузана бе лапнала палеца си, така че Еди не разбра какво отговори. Но Лейла каза:

— Не мисля. Душите отиват на небето.

После настъпи тишина и се чуваше само проскърцването на стария люлеещ се стол.

След малко Лейла вдигна глава и каза спокойно:

— Тя е моя, Еди.

— Виждам — каза Еди. — Досега й е било тежко, нали?

— Не особено. Била е на топло и нахранена, а и мисля, че слугите са били добри с нея. Но тя предизвиква драми, защото такава е природата й. — Лейла се усмихна леко. — Знам всичко за тази черта.

Лейла, която също бе склонна към драми, щеше да бъде идеалната майка за Сузана.

— Иска ми се баща ти да беше тук — добави. — Щеше да заобича Сузана.

Еди не беше толкова сигурна. Баща й беше студен по характер и не умееше да показва привързаност. Освен това, скованото му поведение ставаше леденостудено, когато се стигнеше до нередности. Какво щеше да изпитва към дете, което може би беше незаконно и което може би дори не беше кръстено?

Лейла отгатна мислите й.

— Грешиш, Еди. Щеше да я хареса — и дори да я заобича — защото е смела, безстрашна дори и много прилича на теб.

— Аз не съм безстрашна.

— Повечето английски дами от висшето общество щяха да бъдат ужасени при мисълта да се омъжат за непознат и още повече — див шотландец. А ти не се уплаши от женитбата, нито от Гауан, нали?

— А може би трябваше. Преди малко си мислех, че имам чувството, че съм омъжена за торнадо.

— Но не се страхуваш от него, нали? — Лейла я изгледа остро.

— Как мога да се страхувам от него, след като съм израснала с баща си? Татко се преструва, че всичко, което признава, е разумът, но под невъзмутимата му фасада кипят емоции.

Лейла седеше, обгърнала дребничкото телце на Сузана с ръце, и продължаваше да се люлее. Каза:

— Така е, нали? — И допря буза до разрошената коса на Сузана.

Еди слезе обратно долу по каменните стъпала, разходи се в овощната градина, после изкачи хълма и пое по пътеката към замъка. Като стигна портата, се обърна и погледна отново кулата. От тази височина тя изглеждаше малка.

Гауан беше прав да я запази. Беше прав и за това, че трябваше да поговорят.

Ако двамата с Гауан разговаряха сериозно, щеше да се наложи да признае, че само е имитирала удоволствие. Но ако опиташе да приложи идеята на Лейла за романтична вечер, може би нямаше да й се наложи да признае. Бяха изминали десет дни от последния им опит и тя се надяваше, че вече няма да я боли.

Но дори да болеше, нямаше да се преструва повече.

До стената растеше девесил. Стъблата му бяха израснали доста дълги, бяха се навели встрани и преплели с другите до тях. Тя коленичи и започна да къса цветчетата му, докато шепите й не се напълниха. Не бяха красиви като цветята в Ковънт Гардън в Лондон, които имаха прави стъбла и красиви цветове. Това тук бяха диви цветя. Но бяха първите, които бе откъснала в Шотландия.

В началото помисли, че нямат никаква миризма, но като приближи лице, усети слаба свежа миризма. Хвърли последен поглед на кулата и се изправи.

Влезе през портата, като мислеше усилено. Всъщност не беше смела, както вярваше Лейла. Ако беше смела, нямаше да остави Гауан да се досети, че нещо не е наред, а щеше да сподели. Особено когато вината беше нейна.

Видя Бардолф да крачи уверено. Без съмнение, отиваше в кабинета на Гауан. Той се спря и каза:

— Това не са цветя, а плевели, Ваше благородие.

Еди мълча достатъчно, за да помисли той, че е превишил правата си.

— Ще бъда благодарна, ако ми изпратиш камериерка с няколко вази. Ще бъда в спалнята си. О, и, Бардолф, стаята ми трябва да бъде декорирана и обзаведена наново.

Той се поклони толкова сковано, сякаш гръбнакът му щеше да се счупи.

— Ще повикам мистър Марси, който отговаря за ремонтите в замъка.

— Той ли е отговорен за синята стая, както и за жълтата и за другите?

— Да.

— В такъв случай, не искам услугите му. Сигурна съм, че можеш да намериш някого другиго. Благодаря ти, Бардолф. — Започна да изкачва стълбите, а белите цветчета се триеха в роклята й и падаха по земята.

След като влезе в стаята си, подреди цветята във ваза. Те внесоха весела нотка в иначе стерилната й стая.

Мери бе извадила всичките й дрехи от куфара. Изглежда, че се беше запознала с учителя по френски на Сузана, който щеше да й преподава още и музика.

— Красив е като картина — каза Мери. — Косата му е доста дълга и завързана на опашка. Син е на маркиз или поне така казват. — Камериерката й сгъваше бързо долните й фусти. — Не трябва да работи. Не трябва да живее тук и да изпълнява заповедите на херцога и дори не трябва да преподава музика на петгодишно дете. — Хвърли поглед на Еди. — Никой не мисли, че мис Сузана ще се научи да пее, а още по-малко — да свири на инструмент, Ваше благородие. Тя е дете с лош нрав. Разля нарочно млякото си, и то повече от веднъж. Или поне казаха, че е нарочно. Какво ще облечете за вечеря?

— Морскосинята рокля — каза Еди. Беше оставила белите рокли зад гърба си.

— Косата ви е в абсолютен безпорядък! — въздъхна Мери и извади с благоговение вечерната рокля от гардероба. — Ще трябва да я сплета отново и да втъка перли.

Еди въздъхна и седна. Целият ден беше изгубен.

— Утре ще се упражнявам цяла сутрин — каза на Мери. — Никой да не ме прекъсва след закуска.

Мери кимна.

— Негово благородие каза да поставите слуга пред вратата си, който да се грижи да не ви безпокоят.

— Нямам нужда от слуга — каза Еди. — Ще се упражнявам в кулата.

Мери сбърчи нос.

— Бардолф каза, че не пускат никого в близост до кулата. — После започна да разкопчава роклята й, а Еди през цялото време гледаше цветята и си представяше заплетените им стебла като сложна мелодия.

Сякаш в Шотландия дивата музика растеше пред стените на замъка.