Елоиза Джеймс
Кулата на любовта (24)

Глава 24

На следващата сутрин по нощницата й имаше кръв и Еди изпадна в паника. За миг си помисли, че има разкъсвания.

— Месечният ви цикъл е започнал — каза Мери, приближила се иззад нея. — Херцогът ще бъде силно разочарован — добави със смях.

Еди също се засмя. Леко, но с облекчение.

На закуска информира Гауан, че женско неразположение забранява посещенията му в стаята й за известно време. Беше й хубаво да го каже. Подхранвана от спомена за напразните й опити да стигне до края, тя обяви:

— Искам да спрем за два часа следобед, за да се упражнявам.

Гауан я погледна така, сякаш бе обявила намерението си да емигрира във Филаделфия.

— Трябва да спазваме стриктно разписание, Еди. Знаеш го.

— Трябва да се упражнявам, а съм прекалено уморена след вечеря. Можем да останем тук още ден — предложи.

— Заели сме всички стаи за тази вечер. Няма нито една свободна. А и някои от каретите заминаха преди час.

— Виолончелото ми е тук. Трябва да се упражнявам, Гауан. Мога да се упражнявам тук или да спрем някъде следобед.

Гауан стисна челюст, но, за нейна изненада, не подхвана спор. Реши, че е по-добре да изгубят ден, така че тя да свири до обяд, а после и целия следобед, докато не стана време за вечеря. През цялото време слугите влизаха и излизаха, отдадени на бог знае какви задължения, докато тя не ги събра — бяха осемнайсет на брой — и не обяви, че който я прекъсне още веднъж, ще бъде уволнен. И спря погледа си на Бардолф. Изпита огромно удоволствие.

Знаеше, че Бардолф е отговорен за всички слуги, и това, че го заплаши, макар да бе сигурна, че е безполезно, я накара да се почувства по-добре.

— Какво ще направим за свиренето ти утре? — запита я Гауан по време на вечерята.

— Ще ти бъда много благодарна, ако можеш да ми осигуриш по два часа на дневна светлина — каза тя. — Ако свиря в каретата, няма да можеш да слушаш докладите си. — Това бе празна заплаха, защото, разбира се, не би могла да постигне необходимото равновесие в движещо се превозно средство. Но разчиташе на факта, че той не знаеше нищо за струнните инструменти.

— Ще тръгваме час по-рано и ще пристигаме час по-късно — каза Гауан. Така се справяше с всички пречки, както тя започваше да забелязва. Оценяваше препятствията, справяше се с тях и продължаваше нататък. Всекидневните доклади от именията щяха да представляват проблем, но Гауан успяваше да заобиколи проблема, или по-скоро да изгради път около него, без да се ядосва.

Бардолф не споделяше спокойствието на Гауан. Стискаше зъби и това бе очевидно, затова тя му се усмихна лъчезарно.

— Почти средата на лятото е. Нямам нищо против да се упражнявам и в полето — каза.

— Можем да се справим и по-добре — каза Гауан. — Ще спрем в Пикълбъри — каза на Бардолф. — Вярвам, че Нейно благородие ще се радва да свири в Мърчант Тейлърс Хол. Изпрати напред човек да се увери, че залата е свободна, и дари подходяща сума пари за благотворителност.

Онзи следобед каретата спря на малкия градски площад. Гауан придружи Еди до залата и остави слуга отпред, пред вратата, за да е сигурна, че няма да я прекъсват.

Еди се наведе над струните, съсредоточена. Ако поработеше усилено два часа върху Бокерини, нямаше да се чувства толкова неспокойна в каретата. Щеше да вземе нотите със себе си, за да ги научи наизуст, докато Гауан се занимаваше с папките си.

Около час по-късно Гауан влезе в залата. Тя вдигна глава и го видя, но пръстите й не се отделиха от струните, сякаш продължаваха да изтръгват звуци по своя воля, и тя сведе глава към нотите.

Той беше все още там половин час по-късно, втренчил очи в тавана. Тя спря да свири. Гауан бавно наведе глава.

— Свърши ли?

Игра на въображението ли беше, или долавяше съжаление в гласа му?

— Не — каза твърдо. — Ще използвам всяка секунда от дадените ми два часа. — Само че се бе уморила от Бокерини. Вдигна лъка и засвири първите ноти на Dona Nobis Расет.

Когато замря и последната нота, започна отново. Беше претупала третата и четвъртата част, според нея. Имаше нужда от мир в сърцето.

Обаче лъкът й знаеше истината и тя отново набираше скорост. В душата й не цареше мир. Гауан все още гледаше втренчено гредите над тях, а тя виждаше единствено извивката на силната му челюст.

Обикновено се изгубваше в музиката. Но този път музиката бе просто акомпанимент, под който тя му се наслаждаваше — на силния му врат, на широките рамене, на червената коса и проблясъците в нея. На необикновената му жизненост. На решимостта, която бе неотменна част от него, на духа му. На начина, по който управляваше империята си, без никога да повишава глас. На това, че бе направил компромис, за да й позволи да се упражнява.

Беше късметлийка. Късметът й бе толкова голям, че едва смееше да повярва в него.

Погледът й се премести на разтворените му широко крака. Беше дяволски интересно да го гледа, докато в същото време се наслаждава на музиката. Когато приключи с тази мелодия, подхвана друга, надявайки се да не го стресне. Очите му бяха затворени, може би дремеше.

За първи път се запита какво ли би било да обходи тялото му с език. Виждаше как езикът й описва кръгове по стомаха му и дори може би по-надолу.

Когато бе вече към края и на тази мелодия, той отвори очи, изправи се и се протегна. В нея се запали огън. Ако само можеха да бъдат непрекъснато сами, без Бардолф и нескончаемите доклади.

Вдигна бавно лъка от струните.