Елоиза Джеймс
Кулата на любовта (22)

Глава 22

Още една безкрайна сутрин измина в каретата. Денят, общо взето, по нищо не се различаваше от предния. Еди седеше в своя ъгъл цяла сутрин, без да обръща някакво внимание на разговорите, които Гауан водеше с подчинените си. Със сигурност нямаше с какво да допринесе в разговора. Размишляваше върху случилото се предната вечер. Или, по-скоро, върху онова, което не се беше случило.

Не се тревожеше толкова, че отново не бе изпитала малката смърт, защото вече започваше да вярва, че никога няма да я изпита. Обаче се чувстваше ужасно заради поведението си. Да излъже съпруга си. Подло и безсрамно…

Просто не беше правилно и тя го знаеше. И — погледна Гауан — започваше да го харесва. Добре бе съпругата да чувства това към съпруга си. Но отвращението, което изпитваше към брачното ложе? Това вече не беше добре.

Трябваше да му каже истината.

След като спряха за обяд, който бе сервиран и изяден с невероятна бързина, тя постави длан върху ръката на Гауан.

— Искам да говоря с теб. — Каза го пред Бардолф и един слуга, защото, ако не говореше пред слугите, въобще нямаше да има възможност да каже нещо.

— Разбира се. — Гауан се канеше да я придружи вън от трапезарията, но се спря в очакване.

— В каретата — уточни тя.

— Да, така ще бъде по-добре. — Обърна се с намерението да излезе и кимна на антуража си да го последва, показвайки нечувствителност към чувствата на другите, каквато, Еди бе сигурна, бе характерна за пола му. Тя не трепна.

— Насаме, Гауан. — Ако съпругът й се консултираше с Бардолф, преди да се съгласи, щеше да…

Не беше сигурна какво ще направи, но щеше да е нещо неочаквано от него.

Херцогът я погледна, повдигнал леко едната си вежда. После погледна Бардолф, който се поклони набързо и се отдалечи. Едва тогава тя разбра, че току-що е спечелила победа във войната, която се оформяше между нея и Бардолф.

Но и това не й донесе очакваното задоволство. Остави Гауан да инструктира хората си относно следобедните им задължения и се качи в каретата. Откри, че на седалката са оставени три папки, които съпругът й трябва да прегледа. Подаде глава през вратата и един слуга веднага се отзова.

— Папките ще пътуват в друга карета — каза и ги остави в ръцете му.

— Негово благородие каза… — запелтечи момчето.

Значи войната не беше само между нея и Бардолф.

— Нейно благородие току-що ти каза нещо друго — каза тя.

Облегна се назад и зачака.

След няколко секунди Гауан мина с широки крачки покрай слугата, който подтичваше с папките в ръце — папките, които той смяташе да прегледа по време на следобедното пътуване. Вероятно изпитваше гняв и с право. Не обичаше да губи ценно време, седейки в каретата.

Но истината беше, че усещаше само радостно очакване.

Разбира се, знаеше от мига, в който бе видял Еди за първи път, че тя е заплаха за установения му начин на живот. Мъжът не може да изпитва такава примитивна страст към жена, че да се ожени за нея, преди да е изтекъл месец, и да не разбира, че рутината на всекидневния му живот ще бъде разрушена. Поне в началото. Времето, прекарано с Еди, не се броеше, сравнено със задълженията му към имението. Но, от друга страна, ако сега се поглезеше, може би щеше да престане да я желае всяка минута от деня. Мислеше, че с времето ще може да потисне нуждите на тялото си и да изчаква вечерта. Или поне щеше да ограничи копнежа до веднъж на ден.

Но не го вярваше нито за минута.

По дяволите.

Имаше отговорности. От него зависеха хора. Цели имения. Банковата система.

Някак смътно си спомняше, че всичко това го интересуваше някога. Но сега трябваше само да си помисли за Еди и изпитваше непоносимо желание, цялото му тяло гореше. Един поглед към нея и му се приискваше да освободи Бардолф и да хвърли папките в огъня.

Отново изруга. Ако не постигнеше контрол над себе си, щеше да прекарва дните си в леглото и щеше да изгуби битката с тялото си. Щеше да се влюби в нея. Да я боготвори. И щеше да се напива до смърт, ако тя му изневереше, както правеше баща му…

Тази мисъл му даде сила. Страстта не бе нищо повече от плътски подтик. Тя имаше мястото си в живота му, но трябваше да остане затворена в своето царство. Вместо да затръшне вратата на каретата и да скочи отгоре й — слугите да вървят по дяволите — Гауан се застави да седне на срещуположната седалка и да се усмихне мило, но премерено, на Еди, след което почука на покрива на каретата, което бе сигналът за кочияша, че са готови.

Усмивката й бе скромна, но прелестна. И плътското желание го заля така, че заплашваше да го удави. По дяволите, работата можеше да почака. Отвори уста, после рязко я затвори, ужасен, че едва не бе изрекъл: „Гола. Искам те гола“.

Мъжът не бива да говори така на своята херцогиня в каретата. Потисна думите, но желанието остана. И без дори да се замисли, от устата му излязоха други думи, също толкова неприемливи:

— Някой ден ще поискам да те любя и сутринта.

В очите й проблесна чувство, което той не успя да разгадае. Без да отговори, тя развърза панделките под брадичката си. Под погледа му, свали бонето и го остави на седалката до себе си. Беше ли възможно да е прочела мислите му и да се канеше да се съблече? Каретата вече бе излязла на пощенския път, така че никой не можеше да отвори вратата.

Цяла каскада сластни образи изпълниха главата му — само за да се изпарят, когато тя се наведе напред и го потупа по коляното с облечения си в ръкавица пръст.

— Бардолф — каза тя с абсурдно мъжко ръмжене, — утре сутрин имам намерение да любя съпругата си от седем и петнайсет до седем и четирийсет и пет, затова бъди така добър да отложиш потеглянето. — И му се усмихна дяволито.

Гауан бе така изненадан, че избухна в смях.

— Е, слава богу — каза Еди, свали ръкавиците си и ги остави до бонето. — Започвах да се страхувам, че напълно си изгубил чувството си за хумор.

Той смръщи вежди.

— Знам, че имаш такова — каза тя с все същата дяволита усмивка. — Прекалено късно е да се преструваш, че умът ти е изцяло посветен на достойната за възхищение задача да поставяш капани за змиорки.

— Аз никога няма да поставям капани за змиорки, нали? — запита Гауан и протегна крака така, че те се озоваха от двете страни на нейните. Беше взел решение. Щеше да има прекрасната си съпруга по време на пътуването. Тя бе уредила така следобеда, че той нямаше работа, върху която да се концентрира.

Много добре, можеше да се концентрира върху нея.

— Очаквам, че когато станем на по осемдесет, все още ще се налага да те заставям да се откажеш от изслушването на докладите и да те предизвиквам да показваш чувството си за хумор.

— Чувство за хумор? — повтори той, без да бърза. — Сигурна ли си, че имам такова?

Тя кимна.

— Сигурна съм. Макар че забавната ти страна изчезва, когато разговаряш за пшеница и змиорки и съм принудена да гледам мъж, който не намира никакво удоволствие в живота.

Той понечи да изрази несъгласие, но тя не беше свършила.

— Не е съвсем вярно. Работата ти доставя удоволствие, нали?

Работата? Удоволствие му доставяха извивката на бузата й, тъмнорозовите й устни, извитите й мигли. Дори начинът, по който го гледаше.

Еди се наведе напред и отново го потупа по коляното.

— Гауан, слушаш ли ме?

— Защо щях да работя, ако това не ме радваше?

— Защото имаш отговорности — отговори тя без забавяне. — Баща ми винаги би предпочел да свири на виолончело, но не успява да отдели повече от няколко минути, за да се упражнява.

— Има само едно, което бих предпочел да правя — каза той, изговаряйки думите с контролираната настоятелност на мъж, чието тяло е напрегнато и готово.

— Гауан! Не това имах предвид.

Той успя да върне ума си на темата.

— Искаш да кажеш, че съм досадно копеле и не съм добра компания за една дама. Мисля — каза, сякаш да се извини, — че просто съм такъв, Еди. Мога да те уверя, че двамата с Бардолф не остроумничим и не си разменяме шеги.

— Бардолф е скован като тояга — каза тя и вирна нос. — А ти, скъпи ми херцоже, трябва да внимаваш в това отношение, защото показваш такива наклонности.

— Не съм скован. — Засмя се кратко, смях, който приличаше по-скоро на лай. — Макар че, по дяволите, може би щеше да е по-добре, ако бях.

Усмивката, с която Еди му отговори, беше колеблива. Тя си пое дълбоко дъх.

— Все още ме боли малко, Гауан.

Цялото му веселие се стопи. Наведе се напред и взе ръцете й в своите.

— Знам. Съжалявам. Но става по-добре, нали?

Тя кимна.

— За мен е важно, че ти получаваш удоволствие. — Той й се усмихна. — Липсата ми на опит е достатъчно смущаваща, но ако се проваля в това отношение, нямаше да смея да се нарека мъж.

Еди смръщи вежди.

— Това е абсурдно.

Заля го вълна на облекчение.

— Никога не съм се чувствал по-щастлив от снощи, когато ти свърши. — Поднесе ръцете й към устните си и ги целуна — първо едната, после другата. — Иска ми се само първите няколко минути да не бяха толкова болезнени. — Съпругата му бе все още толкова срамежлива, че не вдигаше поглед от преплетените им пръсти. — Погледни ме — каза ласкаво той. — Трябва да говорим за тези неща, Еди. Съпрузите не трябва да имат тайни помежду си.

— Знам — каза тя. — Точно затова аз… — Обаче гласът й заглъхна.

Изглеждаше толкова нещастна, че Гауан не можеше да понесе мисълта за това. Надигна се леко, за да не удари главата си в подплатения таван на каретата, отмести бонето и ръкавиците й и седна до нея.

— Шекспир ясно е казал, че изправеният пенис няма съвест.

В началото тя не разбра.

— Изправеният какво?

Думите едва бяха излезли от устата й, под очарования му поглед бузите й бяха залети от руменина.

— Гауан! — Засмя се. — Изправен пенис?

— Много по-добре от увиснал — отбеляза той. — Но онова, което се опитвам да кажа, е, че имам съвест, макар може би други мои части да нямат, когато умират от копнеж по теб. Еди, mo chridh, ако те боли прекалено много, за да правим любов, трябва просто да ми кажеш. Знаеш го, нали?

Руменината по бузите й стана още по-тъмна, а тя беше толкова красива, колкото е първата праскова за сезона.

— Разбира се, знам — каза. — Какво означава mo chridh?

— Сърце мое. — Вдигна я без никакво усилие и я сложи в скута си. — Изящна си — каза й. — Най-красивото момиче, което съм виждал.

— Аз чувствам същото към теб. — Искреността й винаги го изненадваше. Тя толкова лесно изричаше неща, които другите биха скрили.

Обви врата му с ръце и той изпита странно чувство, че каретата — или светът — са се наклонили. Тя му се усмихна с онази тайна усмивка, която познаваха само те двамата.

— Когато вдигнах поглед и те видях да идваш към мен във Фенсмор, си помислих, че си най-красивият мъж на света. Сега дори — усмихна му се дяволито, — харесвам червена коса. Ако е твоята.

Гауан никога не беше давал и пет пари как изглежда. Знаеше добре, че титлата му предизвиква възхищение, което няма нищо общо с физическите му качества. Но изразът в очите на Еди го накара да изпита гордост.

Тя го харесваше. Еди не беше от жените, които се интересуват много-много от титлите. Нито от парите.

Тя облегна глава на рамото му.

— Но се тревожа за теб, Гауан. Баща ми има склонност да бъде прекалено сериозен. Мисля, че животът може да бъде много труден, ако човек не изпитва радост или е лишен от способността да я изпитва.

Стана му студено.

— Мислиш, че аз съм лишен?

— Не, разбира се, че можеш да изпитваш радост! Можеш да направиш дори пиесите на Шекспир интересни за човек, който не е успял да прочете дори една. Само се тревожа, че животът ти може да бъде задушен от всичките тези всекидневни доклади.

— Съмнявам се. Докато слушам, поне не мечтая за теб — призна и прокара пръст по скулата й. — Но ето, че вече не се интересувам толкова от работата. Бардолф предложи да взема папките с мен в каретата, защото знае, че сега не мога да се съсредоточа така в тях.

Тя изправи гръб и смръщи вежди.

— Мистър Бардолф не ми е приятен.

— Не се тревожи за него. По-важно е дали аз съм ти приятен. — Гауан едва повярва, че подобна глупост е излязла от устните му. Нещо у нея подкопаваше независимостта му… и дори мъжествеността му.

— Мисля, че да, или поне можеш да станеш — каза Еди.

В очите й все още се забелязваше тревога.

— Не се тревожи — каза той и я целуна по устните. — Ще направим така, че бракът ни да проработи. Нещастие е, че нито един от двама ни не е имал добър пример за брачен живот. Моите родители щяха да са много по-добре, ако никога не се бяха срещали.

— Не мога да кажа същото за баща си и Лейла. Те истински се обичат. Само дето баща ми е забравил как… — Отказа се и започна отново. — Престанал е да цени у Лейла онова, което го е привлякло към нея. Сякаш иска тя да се превърне в него. И е доста скован по природа, страхувам се.

Гауан кимна.

— Това го накара да се държи доста рязко, докато всъщност той не е съвсем лош човек.

— Виждал съм го да потиска гнева си в наистина дразнещи ситуации, както например, когато трябваше да се справи с идиотите от Националната английска банка.

— Но той не се смее на шегите й.

— Обещавам винаги да се смея на твоите — прошепна Гауан.

— Само ако знаех такива — каза Еди с въздишка. — Имам само далечна и неясна представа за това, какви шеги харесваш. От писмата ти. — Сгуши се в рамото му. — Не съм свикнала да стоя до късно нощем и да пия вино на обяд — каза тя и се прозина деликатно. — Не можем ли да намерим вода, Гауан? И да я носим с нас? Виното по обяд ме кара да се чувствам толкова сънена.

— Разбира се — отговори той. Млъкна и се замисли как бе придобил навика да пие вино с всяко хранене, освен със закуската. Непрекъснато се наблюдаваше и си казваше, че не трябва да се превърне в пияница, да не върви по стъпките на родителите си…

Не беше споделял този свой страх с никого, но в духа на споделянето на всичко между съпрузите, реши да каже на Еди… И тогава осъзна, че е заспала.

Загледа я нежно и плановете му да я съблазни се стопиха. Тя се бе сгушила в него и изглеждаше блажено спокойна. Първата му реакция беше гняв, обаче не беше справедливо, беше егоистично. Все пак, той бе виновен, че тя не бе спала достатъчно.

Само ако папките бяха тук…

Обаче не бяха. И нямаше какво да прави.

Това не беше съвсем вярно. Имаше хартия и писалка. Можеше да подпре главата си на седалката и да работи.

Абсолютно не. Тя щеше да се събуди. Изпитваше странна необходимост да я закриля. Еди беше изтощена, имаше тъмни кръгове под очите и това поне отчасти се дължеше на факта, че я бе събудил посред нощ, за да я люби.

Държеше я така внимателно, сякаш бе порцеланова ваза. Премести се леко в ъгъла на каретата, облегна се назад и започна да се наслаждава на отпуснатото в ръцете му тяло, на миглите и устните й — така, както го бе направил на бала при първата им среща.

Сега всичко беше различно, защото тя бе негова съпруга. Беше първият, който я бе любил, и щеше да бъде и последният. Всеки ден щеше да вижда страстните й интелигентни очи и да се радва на искреността й, която я бе накарала да го предупреди, че има опасност да стане скован като баща й.

Усмивката, която повдигаше ъгълчетата на устните му, не беше нито язвителна, нито горчива. Ръцете му я обгръщаха с благодарност.

Замисли се за брака, докато каретата трополеше напред по пътя.

Той никога не дремеше по време на пътуване.

Дрямката бе загуба на време.