Елоиза Джеймс
Кулата на любовта (18)

Глава 18

Хотел „Нерот“

Лондон

— Никога не съм влизала в хотел — каза Еди, когато влязоха, и се огледа с огромно любопитство. — Все още не разбирам защо просто не отидохме в къщата ти, Гауан.

— Градската ми къща не е достойна за моята херцогиня — отговори той. Самата идея да заведе Еди в стая, украсена с чакали, го обиждаше. Хотел „Нерот“, от друга страна, предлагаше лукс и уединение. Щом не можеха да прекарат първата си брачна нощ в замъка, той избираше „Нерот“.

Мистър Биндъл, икономът на Гауан, се приближи към тях, прекосявайки фоайето, следван от нисък мъж със забележително гъста и рошава коса, която го караше да изглежда като изложено на вятъра глухарче. Оказа се, че той е мистър Парнел, управителят на хотела.

Гауан не виждаше основателна причина да прекарва време в компанията му — Биндъл със сигурност се бе погрижил за всяка подробност — но слушаше спокойно и учтиво как Парнел ентусиазирано говори за възможностите да настани придружителите му, включително Биндъл, готвача и личните му слуги.

Да, беше довел шестима икономи и много слуги, готвача си, камериера си, както и много други — без да споменаваме куфарите им и каретата с виолончелото на Еди — но бе сигурен, че хората му могат да бъдат настанени и без неговата помощ.

Погледна Биндъл, който постави длан върху ръката на Парнел и го поведе пред тях. Изкачиха мраморните стъпала, тръгнаха по къс коридор и в края му спряха пред висока и богато позлатена врата.

— Прекрасно! — възкликна Еди.

Мистър Парнел избърса чело.

— Кралският апартамент. Вратата е внесена от Франция, от Париж, Ваше благородие. — Завъртя ключа в ключалката и влязоха в огромната трапезария на апартамента. Биндъл обяви, че храната, приготвена от личния готвач на херцога, ще им бъде поднесена след пет минути.

Еди започна да се разхожда из апартамента и да разглежда мебелите. Хвърли поглед през рамо към Гауан, а той го усети като удар от гръм. Тя очакваше той да откаже храната, съдейки по палавите пламъчета в очите му.

Но да пропуснат храната не беше част от плана му. Последното, което искаше, беше да е слаб поради липса на храна. Кимна на Биндъл, за да покаже, че е съгласен, и Парнел излезе от стаята. После тръгна към Еди, наслаждавайки й се, застанала пред високия прозорец, подобна на колона от златиста светлина. Роклята й бе скроена така, че да смае мъжа. Приличаше донякъде на тога, обвито около тялото парче плат. Като че ли, ако мъжът протегнеше ръка и извадеше иглата, която я придържа, пред него щеше да застане превъзходна в голотата си жена.

Вратата отново се отвори и влезе Мери, камериерката на Едит, последвана от Трандъл, неговия камериер.

Гауан хвърли поглед през рамо.

— Няма да влизате в този апартамент, освен ако не сте повикани.

Мери направи реверанс — толкова нисък, че едва не изгуби равновесие. Двамата с Трандъл излязоха.

— Това наистина ли беше необходимо? — запита Еди.

— Слугите ми не са свикнали да ми осигуряват уединение — каза той, протегна ръка и очерта с пръст веждите й. — Защото никога преди не съм молил за такова. Ще трябва да се научат.

— Никога не си молил за уединение?

— В банята, разбира се.

— Слугите са влизали и излизали, когато са искали? — В гласа й ясно се усещаше нотка на недоверие.

— Само ако са имали причина да влязат, естествено.

— А аз съм почти винаги сама. Никой не влиза в помещенията ми без предупреждение, освен Лейла.

— Наблюдавах те в нощта, в която свири дует с баща си. Изглеждаше готова на убийство, докато не разбра, че е той.

— Спрях да се сърдя не защото беше той, а защото носеше виолончелото си. Не мога да понасям да ме прекъсват, когато свиря, или да ме молят да спра, преди да съм готова да го сторя.

— Ще уведомя хората си. Няма да те безпокоят. — Застана пред нея, погали с пръст бузата й, постави го под брадичката й и повдигна главата й. — Толкова си красива, Еди. Възхитен съм.

— Е, не знам защо си толкова възхитен — каза тя, дяволски практична, както винаги. — Възхита не е точно чувството, което изпитвам, когато те гледам.

И наистина, той не виждаше възхита и благоговение в очите й. Виждаше по-скоро смесица от палавост и страст. Това замъгли разсъдъка му и херцогът едва не се нахвърли върху нея като изгладнял вълк. Но си спомни навреме плана си.

Наведе глава и я целуна нежно. С уважение, както един джентълмен целува съпругата си.

Еди обгърна врата му с ръце и го целуна в отговор. Тя като че ли не даваше и пукната пара за уважението, защото устните й бяха алчни и молеха за съвсем различна целувка. Малко непохватният начин, по който пъхна езика си между устните му, запали огън в слабините на Гауан.

После се целунаха така дълбоко, че той дойде в съзнание само заради това, че тя подръпваше леко яката му.

— Вечерята ще пристигне всеки момент.

Всъщност беше дори изненадан, че още не е пристигнала. Биндъл беше казал пет минути, а обикновено Гауан можеше да настрои часовника си според Биндъл.

— На кого му пука? — прошепна Еди. Наведе се напред и го целуна по врата. Той изпита пулсиращо желание, толкова силно, че едва не загуби контрол.

И направи единственото, което можеше — отстъпи назад. Колосаната му яка остана в ръцете й.

— О, боже? — възкликна тя и поклати глава. — Сега не е моментът да бъдем сковани, Гауан.

Вратата отново се отвори и влезе Биндъл, както винаги тих и бърз, последван от слугата с виното, мистър Райлингс и четирима слуги, носещи подредена маса. Слугите оставиха масата в средата на стаята и подредиха столовете около нея.

Гауан представи съпругата си на слугите, които все още не бяха се срещнали с нея. Поведението на Еди бе елегантно и дори изящно, както се полагаше на млада дама с нейното потекло. Тя проявяваше уважение и учтивост, като показа малко повече топлина към мистър Биндъл.

Заеха местата си около масата, която бе покрита със сребърни прибори и порцеланови чинии, върху които се виждаше печатът на херцога. Еди втренчи поглед в чинията си в мълчание, докато мистър Райлингс обясняваше избора си на вино.

После думата взе Биндъл и започна да обяснява какви са деликатесите, които се крият под сребърните капаци. Гауан разсеяно отбеляза, че слугите му са свършили прекрасна работа, като са възпроизвели една от вечерите в Крейгивар, макар и да се намират в непознатия им хотел.

Икономът му бе старателен и похвалата не бе нищо ново за него. Но, какъвто бе случаят и с Бардолф, той бе наследил и Биндъл и никога не се бе замислял дали си струва труда да го научи да говори по-кратко и ясно.

Обаче сега, някъде по средата на тирадата му, точно когато Биндъл бе започнал да описва bouef en daube, Еди вдигна ръка. Той млъкна.

— Мистър Биндъл — каза тя тихо, — мисля, че предпочитам сама да открия какви са деликатесите на вечерта.

Икономът я загледа със зяпнала уста. Не беше свикнал да го прекъсват. Домакинството на херцога имаше установен ритъм, редовен като приливите и отливите, всичко идваше в очаквания момент и за точно определения отрязък от време.

Еди му се усмихна и той най-после разбра, че е време да излезе от стаята. Направи знак на слугите и Райлингс и всички излязоха.

— Това бе майсторски сторено — каза Гауан, вдигна чашата си и й се усмихна. Беше му добре да знае, че отсега нататък няма да е единствената власт в неговия свят. Тя също щеше да има власт. Заедно с него.

— Вероятно се интересувам по-малко от приготовлението и съставките на храната от теб. Това тук изглежда и мирише като добро говеждо задушено, което ми е достатъчно.

— Никога не слушам много внимателно, когато Биндъл обяснява менюто.

— Тогава защо, за бога, той дава такива подробни описания?

— Винаги е било така.

Тя смръщи вежди.

— Това обяснение не ми се струва разумно, Гауан.

— Мисля, че това го прави щастлив — отбеляза той.

Тя спря с вилица на половината път до устата. Зелените й очи го изгледаха така, че в слабините му се запали нов огън.

После тя поднесе вилицата към устните си, а на него отчаяно му се прииска да бутне масата встрани, пък ако ще и да бъде проклет, ако тропотът и тракането от падналите прибори събудят цял Лондон. Искаше да я занесе в леглото и…

Пое си дълбоко дъх.

Мъжът не биваше да губи контрол и да насилва съпругата си. Нито да бърза. Тези неща трябваше да се вършат с достойнство.

— Много мило от твоя страна да се грижиш какво доставя удоволствие на иконома ти — отбеляза Еди и преглътна. Устните й блестяха и на него му се прииска да отметне глава назад и да завие. Не искаше проклетата храна.

Но вместо това си наля вино и се опита да обърне внимание на цвета му, да забележи, че е произведено от грозде, което расте само в планините, че е ароматно и със златист оттенък… Или поне така го беше описал Райлингс.

Но не успя.

Еди хапна още две хапки, докато той гледаше устните й изпод миглите си.

— Съжалявам, че лелите ти пропуснаха сватбата ни. Ще бъдат ли нещастни, как мислиш?

— Много се съмнявам. Ще се радват да се запознаят с теб, но ще сметнат за предателство към научния темперамент да се вълнуват по отношение на една сватба. Все още не са дошли в Крейгивар да се запознаят със Сузана например. Защото това ще означава да прекъснат програмата си за обучение на животни.

— Колко трябва да ям? — запита тя, като преглътна поредната хапка.

— Какво искаш да кажеш?

— Предполагам, решил си, че имам нужда да се подкрепя за изискващите усилия занимания, които ни предстоят? Сигурно аз съм тази, която ще има нужда от храна, защото ти не си докоснал твоята.

— Ти си моя съпруга — каза той, сякаш да се извини. — Трябва да се грижа да си добре облечена и нахранена. — Още докато го изричаше, се питаше дали и на нея й звучи така глупаво като на него.

Но дори да бе така, Еди бе достатъчно тактична да не го покаже. Изправи се с грацията, която бе присъща на всяко нейно движение от плъзгането на лъка по струните до походката й. Може би извършваше всичко под ритъм, който само тя чуваше. Той също се изправи и я загледа жадно как върви към вратата на спалнята.

Стоеше на мястото си, замръзнал, и изпиваше с поглед щедрите извивки на бедрата й.

Тя го погледна и се усмихна.

— Гауан.

Той се озова до нея само за миг. Тя беше вещица, тази негова невеста. Трябваше само да се усмихне и той я следваше. И вероятно винаги щеше да я следва, ако го гледаше с този глад в очите.

Взе я в прегръдките си и започна да я изпива с очи, със съзнанието, че е негова, най-после негова. Съпругата му. Любовницата му. Неговата Еди.

Прокара длани по гърба й и я притисна към себе си. Сега можеха да го направят, да пригодят тялото си едно към друго като части от картинна мозайка. Телата им прилягаха съвършено едно към друго, неговата твърдост в люлката на мекотата й.

— Сега, Гауан — прошепна тя.

Той я взе на ръце и я пренесе през прага на спалнята. Нерот, който и да е бил той, беше поставил легло с размерите на малък хамбар. Беше квадратно и покрито със светлорозова коприна, избродирана със сребристи нишки и перли.

Беше легло, направено за херцогиня.

Той отметна покривалото и остави Еди върху чаршафите. Тя му се усмихна, разкошната й коса беше преметната през едното й рамо.

— Моята съпруга — прошепна Гауан, целуна я по челото, по носа, по устните. — Изящна си. Прекрасна си. Може ли да съблека роклята ти?

Еди се обърна на една страна и му показа дългата редица копчета на гърба на роклята.

И той се концентрира върху копчетата, опитвайки се да не обръща внимание на факта, че свършваха малко над прекрасно закръгленото дупе.

И последното копче се предаде, но под роклята се разкри корсет. Еди го гледаше как го развързва, без да каже нищо. Под корсета бе долната й риза, ушита от толкова прозрачна материя, че зърната на гърдите й се виждаха.

— Ти ще се съблечеш ли? — запита тя.

Той направи крачка назад, мислейки, че тя може би се чувства неудобно гола, докато той е още напълно облечен.

— Да. Но няма причина да чувстваш смущение, Еди.

— Не се чувствам смутена, Гауан — каза тя и му се усмихна.

Той й повярва. Имаше нещо в Еди, може би беше искреността й, което го караше да вярва на всичко, казано от нея.

— Това ли са цветовете на клана ти? — запита тя.

— Да. — Той се наведе, развърза обувките си и ги захвърли встрани. Събу панталоните си и разкопча кожената торба, която висеше отпред и беше част от шотландската народна носия.

Еди изглеждаше очарована.

— За какво е това?

— За монети. Полата е ушита така, че да може бързо да се съблича… — Изведнъж Гауан осъзна, че Еди го обхожда с поглед, сантиметър по сантиметър. Имаше чувството, че харесва това, което вижда, и че не копнее за дългите като върлини англичани, които той бе виждал в салоните за боксиране.

Съблече сакото си и издърпа ризата си през главата по-бавно от обикновено, потискайки усмивката си. Мускулите на ръцете му се изпънаха, когато изхлузи ризата през главата си и я захвърли встрани. Предполагаше, че може да й позволи да се наслаждава на тялото му. Ако не го харесваше, очите й нямаше да го гледат по този начин.

В тях се четеше желание. Същият глад, който го изяждаше жив.

Точно така. Време беше да се върне към плана си. Увери се, че помни всичко точка по точка.

Легнала на леглото, Еди имитираше движенията му и в момента уж изхлузваше ризата над главата си. Той забрави за какво мисли. Гърдите й се повдигнаха, притиснати от двете страни от ръцете й. А после погледна по-надолу и видя вътрешната извивка на бедрата й, които почти скриваха малкия златист триъгълник.

Гледката заплаши да го потопи в тъмно място, където той щеше да изгуби контрол. Но той отказа да се поддаде. Вместо това легна до нея, нежно и тихо намествайки тялото си така, че да може да я люби.

Първо я целува, докато устните й не подпухнаха и не потъмняха и от гърлото й не започнаха да излизат тихи гърлени стонове. Едва тогава позволи на ръката си да се спусне под ключицата й. Възхищаваше се на великолепните й гърди и на начина, по който тялото й се гърчеше в ръцете му. Тя бе обвила ръце около врата му, дишаше плитко и бързо. Той я ухапа леко. Това я накара тихо да изпищи и той мислено зачеркна една точка от списъка си.

Беше чул, беше се научил и беше разбрал.

Плъзна ръка надолу по тялото й и погали вътрешната страна на бедрата й — господи, това можеше да го накара да изгуби контрол. Тази нежна и мека извивка… Искаше да зарови лицето си там и да остави следи от ухапвания, а после да премести устни два сантиметра по-нагоре и да се заиграе.

Но не. Трябваше да се съсредоточи върху задачата си. Затова плъзна ръцете си нагоре по бедрата й и докосна сърцевината й. Беше много по-розова, отколкото си бе представял, по-красива, по-мека и по-влажна, като цвете. И трепереше цялата, дланите й се плъзгаха по раменете му, галеха го навсякъде, докъдето успееха да стигнат.

Не си позволи да мисли за ласките й и дори се дистанцира от сигналите, които те му изпращаха.

Тя беше влажна и готова, но когато нежно плъзна пръст в нея, откри колко е малка и тясна, и това го накара да замръзне.

— Гауан! — Чу гласа й като в мъгла. Умът му препускаше, той се чудеше как въобще ще се получи.

С неговите и нейните размери…

Вероятно англичанките бяха просто по-малки там, точно както бицепсите на англичаните бяха по-малки от тези на шотландците.

По дяволите.