Елоиза Джеймс
Кулата на любовта (11)

Глава 11

Гауан последва другите господа в библиотеката, ясно съзнавайки, че не би могъл да разговаря с тях. Чувстваше се така, сякаш е бил в безсъзнание и се е озовал в друг свят.

Сякаш се бе събудил в пиеса.

Може би той беше Ромео. И може би това щеше да завърши със смъртта на двамата.

Най-странното беше, че можеше да мисли за това без тревога. Ако Еди умреше…

Какви ги мислеше, по дяволите? Дори не бяха женени още. Дори не я беше опознал, както трябва. Бащата на Еди стоеше сам и гледаше втренчено в камината, затова Гауан прие чаша порто и отиде при него.

— Лорд Гилкрист.

— Вече не съм сигурен, че си подходящият мъж за дъщеря ми — каза графът рязко.

— Съжалявам да го чуя, но се страхувам, че е прекалено късно за размишления. Ще се оженя за лейди Едит. — Каза го авторитетно, като истински херцог.

Но зад аристократическото раздразнение — кой беше графът, та да подлага на въпрос годежа му? — се криеше нещо по-примитивно. Еди беше негова и ако се наложеше да се върне към обичаите на първобитните племена да я открадне и да я заведе до Шотландия на гърба на коня, щеше да го направи.

Графът го погледна остро, после отново втренчи поглед в огъня.

— Наистина го мисля.

— Какво?

— Обзет си от желание по нея, нали? Тя облече тази червена рокля, която е на съпругата ми, и ти изгуби разума си.

— Нещо такова — съгласи се Гауан.

— Това е катастрофа — каза Гилкрист с натежал глас. — Катастрофа.

Гауан отвори уста да възрази, но Гилкрист продължи:

— Избрах те точно защото прецених, че не е вероятно да се поддадеш на страстта. Мога да кажа от собствен опит, че плътската страст не е добра основа за брака.

— А! — Гауан все още се опитваше да измисли какво да отговори на тази забележка, когато графът заговори отново:

— Дъщеря ми е истинска музикантка. Исках брак на разумна основа за нея. Брак, в който съпругът й ще уважава таланта й, не, гения й.

— Гений? — Гауан остави чашата си на камината.

— Тя свири на виолончело като никоя друга в тази страна. А и много малко мъже могат да свирят като нея.

Гауан не познаваше нито една жена, която да свири на виолончело, а и като се замислеше, нито един мъж — но знаеше, че не трябва да го казва на този мъж, чието лице гореше от гордост и гняв.

— Тя свири по-добре от мен, а аз можех да имам отлична кариера, ако не бях роден аристократ. Ако не беше моя дъщеря, щеше да свири в най-големите концертни зали. Знаеш ли кой ми каза това? — Погледът му гореше, тонът му беше суров.

Гауан поклати глава. Откъде можеше да знае, по дяволите? Той дори не знаеше какъв музикален инструмент е виолончелото.

— Робърт Линдли!

Изражението му сигурно беше издало невежеството му.

— Най-великият челист на Англия — отговори Гилкрист спокойно. — Еди свири за него — насаме, разбира се — и той ми каза, че ако не е жена, тя ще съперничи на сина му. По мое мнение, ще съперничи дори на него.

— Знам съвсем малко за музиката — каза Гауан и прочисти гърлото си. — Но съм очарован да чуя, че бъдещата ми херцогиня има такъв талант.

Графът отвори уста, после отново я затвори.

— Не можех да направя нищо друго — каза той и в гласа му се долови отчаяние. — Тя е единственото ми дете. Трябва да се омъжи.

Чертите на лицето му бяха изкривени от съжаление. Какво мислеше, че ще направи Гауан, за бога? Че ще изхвърли виолончелото на Еди през прозореца? Нищо, че не знаеше как изглежда. Предполагаше, че има струни. Но единственият музикален инструмент, който познаваше, беше цигулката.

На Гауан не му се пиеше порто, нито искаше да прекара повече време с Гилкрист, чиято тревога нарастваше — нещо, на което той не се възхищаваше.

Усещаше, че в думите му има скрит подтекст, имащ нещо общо с връзката между графа и съпругата му и нямащ нищо общо с Еди. Всъщност, ако се имаха предвид премерените и интелигентни писма на Еди, той щеше да се ожени за подходящата за него жена. Тя без съмнение ценеше разумното общуване, което се дължеше точно на това, че тя познаваше интимната страна на брака на баща си.

Поклони се.

— Ако ме извиниш, лорд Гилкрист, мисля да се разходя в градината.

Графът кимна, без да откъсва поглед от огъня.

Гауан излезе от библиотеката през една от страничните врати. Не след дълго беше навън и се отдаде на бавно и внимателно разглеждане на Фенсмор. Гнездото на граф Шатерис беше изградено от тухли и камък, градени един върху друг от умни и глупави предци.

След час бе добил добро впечатление за двата вътрешни двора, за огромната задна морава, за тенис корта и лабиринта от жив плет… и за терасите.

Имаше шест тераси. Две гледаха към вътрешния двор, четири — към моравата. Можеше да се стигне до всичките, макар че той не би проявил глупостта да рискува живота си, като се изкачи по бръшляна. Сметна, че онези, които гледат към вътрешния двор, вероятно са били добавени сравнително скоро. Четирите отзад бяха много по-стари и вероятно бяха построени със самата къща или скоро след това.

Струваше му се, а той бе доста проницателен, че терасите отговарят на спалните на господаря и господарката, както и на двете най-големи и изискани стаи за гости. Но на Еди нямаше да дадат нито една от тях, защото не беше член на семейството — нито особено близка — на лейди Хонория.

Върна се във вътрешния двор и още веднъж разгледа двете вътрешни тераси, които бяха оформени от мраморни перила. Реши, че са достатъчно здрави да издържат въже.

После се върна в градината, но умът му работеше трескаво. Никога не би уронил достойнството на бъдещата си херцогиня. Но това не означаваше, че беше доволен да спи под един и същи покрив с нея, без да я целуне за лека нощ. Скромно и нежно, наистина.

Случилото се между Еди и него беше смущаващо. Сякаш бяха в центъра на вихрушка. Дори мисълта за нея пораждаше примитивен глад, от който стомахът му се свиваше. Когато пръстите й бяха докоснали ръката му, лек, но чувствен допир, бяха запалили огън в него. Беше обзет от неконтролируемо желание.

Разхожда се из градината още половин час, за да позволи на студения нощен въздух да охлади страстите му. След това се присъедини към господата. Шатерис го извика и се оттеглиха в кабинета му за игра на билярд. С тях беше и друг приятел от детството им, Даниъл Смайт-Смит.

Играеха мълчаливо, докато след успешно вкарана топка Шатерис се изправи и каза доста рязко:

— Наблюдавах как разговаряхте с годеницата си по време на вечерята.

Гауан го погледна.

— Бях до лейди Едит. Естествено беше да говоря с нея.

— Поздравления — каза Шатерис. — Лейди Едит наистина е прекрасна.

Шатерис ловко вкара друга топка в джоба в другия край на масата.

— Кога планирате да се ожените?

— След четири месеца — отговори Гауан. Обаче идеята вече не му се нравеше. — Или може би по-скоро.

— Не бях единственият, който ви наблюдаваше. Бащата на дамата не изглеждаше доволен.

Гауан сви рамене.

— Документите са подписани, макар че графът би предпочел бракът на дъщеря му да има разумна и практична основа.

Шатерис вкара поредната топка. После каза:

— Вашият разговор не беше, как да се изразя, лишен от чувства.

Гауан отказа да се преструва, че бракът му е просто проява на практичност и удобство, защото така щеше да омърси чувствата, зараждащи се между него и Еди. Задоволи се да отговори:

— Твоят брак също не е съвсем практичен, както забелязах по-рано тази сутрин.

Усмивката на Шатерис разкри, че той знае съвсем точно какво има предвид Гауан.

— И двамата сме щастливци. — Топката рикошира, завъртя се и спря. — Както и ти — кимна към Смайт-Смит, чиято сватба щеше да е след около седмица.

Гауан се прицели в близката топка.

— Годеницата ми сподели с мен, че стаята й има тераса. — Вдигна поглед към Шатерис. — Предполагам, че гледа към вътрешния двор.

Графът смръщи вежди.

— Не мога да кажа.

— О, за бога! — намеси се Смайт-Смит. — Ако лейди Едит има тераса, стаята й трябва да гледа към вътрешния двор, тъй като стаите на родителите ми гледат към задната градина. Не искаш да направиш грешка и да се изкачиш на терасата на майка ми, Кинрос.

Шатерис се облегна на масата, без да обърне внимание на бъдещия си шурей.

— Мисля, че те познавам цял живот, Кинрос.

— Срещнахме се, когато бяхме на по осем години. — Гауан удари топката. — На събиране в същата тази къща, доколкото си спомням.

— Това само засилва удоволствието ми да видя, че си станал жертва на стрелата на едно сляпо дете.

Купидон ли имаше предвид? Предположението не беше лишено от разум.

— Е, прав ли е Смайт-Смит за терасата?

— Това е само мисъл — каза Шатерис, — но защо не следваш пътя на най-малкото съпротивление, накратко: стълбите?

Гауан вдигна поглед, знаейки, че очите му блестят дяволито с пламъче, което приятелят му не беше виждал никога досега.

— Предпочитам да я изненадам. Обсъждахме пиесите по време на вечерята.

— О, това ли обсъждахте? — Графът избухна в смях. — Бях готов да заложа половината си имущество, че не разговаряте за литература.

— Напротив. Уверявам те. Разговаряхме за „Ромео и Жулиета“.

— А! Опасни неща, тераси.

Гауан вкара поредната топка.

— В добра форма съм.

— Обзалагам се, че старата стълба в конюшнята, с която играехме като деца, е все още там — каза със смях Смайт-Смит.

— Стълбата със сигурност няма да стигне до терасата — отбеляза Гауан.

— Стълбата е въжена — обясни Смайт-Смит. — Изтъкана от конски косми всъщност. Възможно е да е направена със същата цел.

— Намирам това предположение за неприемливо! — възмути се Шатерис.

— Глупости! — отговори Смайт-Смит и побутна приятеля си с лакът. — Ти ще се ожениш утре, аз имам да чакам още около седмица, а бедният Кинрос ще трябва да чака месеци наред. — Обърна се отново към Гауан, очите му блестяха дяволито. — Ще изпратя някой да я донесе. Моят човек ще направи така, че камериерката на дамата няма да узнае нищо.

Гауан се погрижи за последната топка, изправи се, срещна погледа на Смайт-Смит и избухна в смях.

— Ти самият си използвал тази стълба!

— Не мога да коментирам предположението ти — отговори приятелят му, но в очите му танцуваха пламъчета. Обърна се. — Дамите няма да се оттеглят, преди да е изминал час. Смятай го за мой сватбен подарък.

Гауан загледа как Смайт-Смит излиза от стаята, следван от графа. И двамата бяха дяволски привлекателни мъже.

Изведнъж изпита радост, че дебютът на Еди не се бе състоял преди година или две. Ами ако се наложеше да се срещне с нея като с лейди Шатерис?

Немислимо.

Щом веднъж се оженеха, щеше да може да я целува, докато се хранеха, ако пожелае. В Крейгивар нямаше кой да му каже „не“, ако изгонеше слугите и иконома, за да може сам да сервира на дамата си.

Нададе тих стон и осъзна, че успокояващият ефект от разходката в градината е изгубен отново.