Елоиза Джеймс
Кулата на любовта (1)

Глава 1

2 май 1824

„Кързън стрийт“ №20, Лондон,

градската къща на граф Гилкрист

Когато беше възможно, Гауан Стотън от Крейгивар, херцог Кинрос, вожд на клана Маколи, избягваше стаи, пълни с англичани. Те винаги бъбреха и клюкарстваха, като влагаха повече жар, отколкото мозък, както обичаше да казва баща му.

Макар че Шекспир го беше казал преди него.

Но ето го, влиза в бална зала в сърцето на Лондон, макар да предпочита да хвърля въдица в някое от поточетата на Високите земи. Той не беше съгласен с този неизбежен факт от живота — или поне от неговия живот — който гласеше, че хвърлянето на въдица за съпруга е по-важно от хвърлянето на въдица за сьомга.

В мига, в който появата му бе обявена, ято млади жени се спуснаха към него със зачервени лица и въодушевени усмивки. Те всички му изглеждаха някак застинали, макар че усмивките им вероятно бяха автоматичен отговор на титлата му. Той беше, все пак, необвързан благородник в цветущо здраве. Имаше си всичко — четири крайника и коса, и то дори в по-голямо количество от повечето англичани. Без да споменаваме замъка му.

Домакините му, граф и графиня Гилкрист, го чакаха в подножието на стълбите, така че младите дами да не могат да му се нахвърлят веднага. Гауан харесваше Гилкрист — той беше суров, но справедлив и имаше замисления поглед на шотландец. И двамата се интересуваха от финанси. За разлика от повечето джентълмени, графът беше дяволски добър в инвестирането. Тъй като Гауан беше управител на Шотландската банка, а Гилкрист заемаше подобен пост в Английската банка, те си бяха разменили доста писма през последните две години, въпреки че се срещаха рядко.

— Ваше благородие, мога ли да ви представя графинята? — запита Гилкрист и побутна половинката си напред. За изненада на Гауан, графинята бе значително по-млада от съпруга си и беше може би към края на двайсетте. Имаше чувствени пълни устни, а пищните й гърди бяха обгърнати от розова коприна. Ако се съдеше по външността й, тя беше една от онези аристократки, които се обличат и държат като танцьорки в операта.

Гилкрист, от друга страна, създаваше впечатлението за строг пазител на морала, проповядван от църквата. Не бе възможно в брака им да има хармония. За тази цел двамата съпрузи трябва да са на една възраст и да се допълват по интереси.

Графинята му разказваше за заварената си дъщеря, Едит, затова Гауан се поклони и изрази огромното си удоволствие да се запознае с младата дама.

Едит. Какво ужасно име.

То би прилягало на жена с дълъг език. На някоя… англичанка.

Без предупреждение, лейди Гилкрист го хвана под ръка, за да я придружи до съседната стая, и той едва успя да прикрие изненадата си. В младостта му около него винаги бяха кръжали слуги, бяха оправяли дрехите му, докосвали врата му, бърсали устата му. Но откакто бе навършил четиринайсет, не бе подложен на никаква фамилиарност, освен ако не бе абсолютно необходимо.

Тъй като прекарваше малко време сам, предпочиташе да издига бариера между себе си и света. Не се оплакваше от липсата на възможност за усамотение; чувстваше, че ще е загуба на време да се облича например, без едновременно с това да слуша доклада на секретаря си. А ако Гауан въобще мразеше нещо, то бе загубата на време.

По негово мнение времето минаваше прекалено бързо. Човек умираше ей така, изведнъж, и ето че всички моменти бяха пропуснати, отишли си завинаги.

Според него бе проява на чиста глупост да се преструваш, че моментите са безкрайни, както и времето ти на тази земя, а хората, пак според него, правеха точно това, когато киснеха във ваната или четяха поезия с часове. Негов навик беше да върши едновременно възможно най-много неща.

Наистина, дори на този бал беше дошъл с определена цел. Искаше да получи мнението на Гилкрист за пускането на банкнота от една лира, преди да се срещне с група банкери в Брайтън. Гилкрист даваше бал, което също бе добре, защото Гауан имаше остра — не отчаяна, но остра — нужда от съпруга.

Следователно щеше с един куршум да удари два заека. Предпочиташе, ако можеше, да удари два или три заека, но понякога на човек се налагаше да се задоволи с по-малкото.

Единственият проблем беше, че залата бе пълна с англичанки, а той бе решил, че е лоша идея да се ожени за една от тях. Макар и да беше вярно, че за шотландските благородници винаги бе добре да се свържат с някой от английските родове.

Но също така беше вярно, че англичаните си оставаха англичани.

А те бяха лениви и мисленето не им се удаваше, както бе известно на всички. Благородните англичанки не правеха нищо по цял ден, освен да пият чай и да четат романи, докато шотландките на север ръководеха имения с по хиляда овце и отглеждаха по четири деца.

Неговата баба бе работила от сутрин до здрач, без да се оплаква. И винаги беше казвала, че ако трябва да се чете, то е, за да се развива умът: Библията и Шекспир, а за по-леко четиво смяташе есетата на Монтен. Покойната му годеница бе направена от същото тесто, което бе неизбежно, като се имаше предвид, че годежът бе уреден от баба му. Мис Розалин Партридж беше починала от треска, която бе прихванала, докато посещаваше бедните… В нейния случай добродетелта бе лошо възнаградена.

Гауан мислеше, че първото изискване за бъдещата му невеста е да бъде работлива (освен очевидното — че трябва да е красива, женствена и добре възпитана). Бъдещата херцогиня Кинрос не можеше да пилее времето си.

Лейди Гилкрист го влачеше през балната зала. Накрая влязоха в малка стая. Огледа се набързо и установи, че що се отнася до богатство и титла, нито един ерген не е равен на него.

И така, да го кажем ясно и просто, нямаше да му се наложи да губи време да ухажва бъдещата си съпруга, щом веднъж я избереше. Бракът беше сделка и когато откриеше подходящата жена, щеше просто да даде за нея повече от съперниците си.

Графинята го дръпна в единия ъгъл на стаята. Спряха пред млада жена, която тя представи като своя заварена дъщеря.

Беше един от онези моменти, които отделят миналото от настоящето и променят бъдещето завинаги.

Мястото на лейди Едит не беше в претъпканата и задушна бална зала. У нея имаше нещо неземно, очите й бяха като зелени езера, дълбоки и тъмни като море по време на буря.

Тялото й имаше прелестни женствени извивки, а косата й блестеше като златисти ябълки на слънце. Тя беше прибрана, а на него му се прииска да я разпусне и да я люби върху легло от пух.

Но очите й бяха тези, които истински го омагьосаха. Те срещнаха неговите с учтива хладина и безразличие, бяха замечтани и спокойни и не показваха и следа от трескавия ентусиазъм, с който неомъжените млади жени го посрещаха обикновено.

Гауан не се смяташе за мъж, отдаден на плътските удоволствия. Според него херцозите нямаха право да се поддават на сладострастието.

Беше гледал с удивление как мъжете падат в краката на жените с глупави усмивки и втренчени погледи. Беше изпитвал съжаление към тях, каквото сега изпитваше и към този граф, чиято съпруга беше млада, а тялото й имаше такива прелестни извивки.

Но в момента, докато гледаше надолу към лейди Едит, му се струваше, че любовните поеми са пълни със смисъл. В главата му изневиделица се появи стих, който като че ли бе написан специално за този момент. „До тази нощ не бях виждал истинска красота…“

Може би Шекспир все пак не бе така безполезен.

Розовите устни на лейди Едит се извиха в усмивка. Тя направи дълбок реверанс и наклони глава.

— Ваше благородие, за мен е удоволствие да се запозная с вас.

Графинята престана да съществува за Гауан, всъщност цялата стая с гостите като че ли се изпари в пространството.

— Удоволствието е изцяло мое — каза той и беше напълно искрен. — Ще ми окажете ли честта за този танц? — протегна ръка.

Жестът му не бе посрещнат с радостно нетърпение, а със спокойствие, което го привлече така, както нетърпението щеше да го отблъсне. Не искаше нищо повече от това да накара тези спокойни очи да заблестят за него, да види в тях възхищение и дори обожание.

Тя отново наклони глава и прие подадената й ръка. Докосването го опари дори през ръкавицата и стопли част от него, която до този момент оставаше студена. Не трепна, но поиска да я притегли към себе си.

Едит танцуваше така грациозно, както се носят морските вълни. И мълчеше.

Танцът непрекъснато ги принуждаваше да се разделят, после отново ги събираше. Бяха стигнали почти до края на стаята, когато Гауан отбеляза, че все още не са разменили и дума. Не помнеше откога жена не бе мълчала в негово присъствие, но тя като че ли не чувстваше нужда — или нямаше желание — да разговаря с него. Той се чувстваше удобно в това мълчание.

Беше силно изненадан.

Обърнаха се и отново тръгнаха към другия край. Той се опита да измисли какво да каже, но нищо не му дойде наум. Беше довел до съвършенство изкуството на учтивия разговор и знаеше, че цяла стая, пълна с разтревожени хора, може да се успокои само с няколко добре подбрани думи.

Но опитът му подсказваше, че младите дами нямат нужда от подканяне. Те обикновено се усмихваха трескаво, бляскавите им очи изпращаха съобщения с настоятелност, която устните им така и не изразяваха.

Гауан не беше глупак. Познаваше кога животът го е изправил пред свършен факт. Всичко у Едит беше изящно — мълчанието й, спокойствието й, омагьосващото го лице, начинът, по който танцуваше така, сякаш пръстите й не докосваха земята.

Тя щеше да бъде съвършената херцогиня Кинрос. Вече виждаше портретите, които щеше да окачи над камината. На първия щеше да е изобразена само тя, а на втория щяха да бъдат те четиримата — или петимата — щеше да остави на нея да реши броя на децата.

Танцът свърши и започна валсът.

Лейди Едит направи реверанс.

— Ще танцувате ли отново с мен? — Този път тонът му не бе така добре премерен, както винаги.

Тя вдигна поглед към него и проговори за първи път:

— Страхувам се, че съм обещала този танц на лорд Бекуит…

— Не — каза той твърдо, макар че никога през живота си не бе проявявал такава неучтивост.

— Не? — Очите й се уголемиха леко.

— Танцувайте валс с мен.

Протегна ръка. Тя направи едва забележима пауза, после отново постави дланта си в неговата. Внимателно, сякаш опитомяваше птичка, той постави другата си длан на кръста й.

Кой би помислил, че всички онези романтични глупости за докосването на желания човек са истина?

Докато танцуваха, Гауан усещаше, че всички ги наблюдават. Херцог Кинрос танцуваше два пъти последователно с дъщерята на Гилкрист. Новината щеше да е известна на цял Лондон, преди да е дошла утринта.

Не даваше и пет пари. Сърцето му пееше в такт с музиката, погледът му обхождаше лицето на дамата, спираше се на всяка нейна черта. Тя бе просто прекрасна. Устните й имаха естествена извивка, сякаш бяха вечно усмихнати или готови за целувка.

Краката им се движеха в пълна хармония с музиката. Гауан никога в живота си не се беше наслаждавал така на танца. Носеха се като припламнали искри, без да произнесат и дума.

Хрумна му друга мисъл: до този момент не беше осъзнавал, че е самотен.

Когато замлъкнаха и последните акорди на валса, той се поклони на партньорката си, изправи се и видя лорд Бекуит да чака.

— Херцоже — каза Бекуит и в гласа му определено се долавяше студена нотка, — мисля, че объркахте моя танц с вашия — и подаде лакътя си на лейди Едит с вид на обиден мъж.

Тя се обърна към Гауан с учтива усмивка и хвана Бекуит под ръка.

Гауан гореше от нетърпение. Той беше шотландец, не си разменяше подобни учтивости, не и между мъж и жена. Искаше да й покаже какво чувства, да я дръпне зад някоя колона, да я вземе в прегръдките си и да я целуне.

Но тя не му беше съпруга… все още. И той трябваше да спазва правилата, докато това не станеше. Гледаше бъдещата си съпруга да танцува в прегръдките на виконта.

Гауан беше по-богат от Бекуит. Беше още и по-привлекателен. Освен ако Едит не предпочиташе слабите като вейки мъже. Не можеше искрено да заяви, че го беше погледнала с желание.

Но, разбира се, никой не би искал съпруга, която открито да показва сексуалните си желания. Дядо му беше срещнал баба му на официална вечеря и веднага беше разбрал, че тя ще бъде следващата херцогиня, макар по онова време да е бил само на петнайсет и срамежлив за възрастта си. Да, никой не би искал бъдещата му съпруга — да не говорим за настоящата — да гледа с желание непознати мъже.

Гауан реши, че ще дойде в този дом отново на сутринта. Учтива официална визита. Това бе част от ритуалите на ухажване в Англия. Трябваше да посетиш къщата на избраницата си три или четири пъти, да я изведеш на разходка с карета, а после да помолиш баща й за ръката й.

Щом веднъж реши това, Гауан потърси графа и повдигна въпроса за банкнотата от една лира. След като свършиха работата си, каза:

— Ще се отбия сутринта да посетя дъщеря ви, преди да продължа към Брайтън, за да обсъдим заключенията с представителите на банка „Помфри“.

Видя одобрение в очите на графа. Очевидно го бе поканил на бала по причини, които нямаха нищо общо с пусканите от правителството банкноти.

Гауан не танцува с друга дама в онази нощ. Нямаше желание, но и не искаше да стои отстрани и да гледа как Едит танцува с други мъже. Самата мисъл го караше да стиска челюсти.

Ревността бе недостатъкът на шотландците. Тя беше тъмната страна на най-доброто им качество — верността. Шотландецът е предан до смъртта си. За разлика от английските съпрузи, никога не би изневерил на избраната от него съпруга.

Гауан усещаше, че се държи като егоистично копеле, което поставя верността над всичко друго. Ревността щеше да го изяде жив, ако гледаше как Едит танцува с различни мъже, преди да е поставил на ръката й пръстен, който щеше да показва, че е негова.

Макар че щеше да е по-добре, ако оставеше отпечатък в сърцето й.

Щеше да е загуба на време да се навърта наоколо и да ръмжи на ухажорите на Едит, а Гауан не беше от онези, които си губят времето. Отиде си у дома и написа съобщение до лондонския си адвокат, Джелвс. В него съобщаваше, че има намерение да се ожени в близко бъдеще, и му нареждаше да съчини подходящо писмо, което да остави в дома му рано сутринта.

Задачата сигурно щеше да държи адвоката буден през цялата нощ, затова Гауан реши да му изпрати повече пари като възнаграждение.

Стана на зазоряване и прекара няколко часа в работа. Нощта не беше променила решението му относно лейди Едит — не можеше дори да си спомни някога да е променял решението си за нещо важно. Когато измъченият Джелвс се появи, той се концентрира за един час във въпроса за уреждането на брака. Двамата с адвоката съставиха документ, за който Джелвс нервно отбеляза, че е прекалено щедър.

— Лейди Едит ще бъде моя херцогиня — отговори Гауан, осъзнал, че гледа извънредно студено. — Ще бъде по-добрата ми половинка. Защо да намалявам онова, което ще наследи след смъртта ми, или онова, на което ще се наслаждава, докато съм жив? Ние, шотландците, не се отнасяме със съпругите си с неуважението, което демонстрирате вие. Дори да имаме само една дъщеря, тя ще наследи по-голямата част от имението ми.

Сигурно бе близо до това да оголи зъбите си, защото Джелвс преглътна и наведе глава.

Гауан беше вече ядосан, по дяволите. Трябваше да тръгне от Лондон най-късно след два часа, тъй като в Брайтън щяха да го чакат банкери, заели места около огромна кръгла маса. Качи се бързо в каретата и каза на кочияша да кара към къщата на Гилкрист на „Кързън стрийт“.

Икономът на семейство Гилкрист пое пелерината му, информира го, че графинята и лейди Едит скоро ще се присъединят към него, и отвори вратата към голямата и елегантна дневна, която приличаше на джентълменски клуб.

Мъжете бяха навсякъде с букети в ръка и се смееха — вероятно се присмиваха един на друг. Невероятно, в единия ъгъл дори дискретно играеха на карти. Той познаваше само половината. Бекуит също беше тук, облечен в оранжево сако с крещящи копчета. Лорд Пимроуз-Финсбъри също беше тук. Той притежаваше голяма част от един от най-богатите лондонски квартали. Стискаше в ръка една-единствена деликатна теменужка.

На Гауан му стана тъжно, че не се беше сетил да изпрати някого в Ковънт Гардън, за да осигури рози или нещо подобно.

— Ако желаете да се присъедините към сутрешните гости, Ваше благородие — каза икономът, — ще сервирам освежителните напитки съвсем скоро.

Гауан се завъртя на пети и се върна до входната врата.

— Ваше благородие предпочита да остави визитната си картичка? — запита икономът, който го бе последвал.

— Предпочитам да разговарям с лорд Гилкрист. Кога беше дебютът на лейди Едит? — запита направо.

Икономът смръщи вежди, но все пак успя да запази спокойствие.

— Снощи — отговори. — Снощи бе първата й поява в обществото.

Гауан не беше единственият, който само след един поглед към лейди Едит си я беше представил до себе си.

Но сега знаеше съвсем точно защо Гилкрист го бе поканил на бала — поканата целеше да му подаде ръката на дъщеря си. Нямаше да има съревнование, ако той приемеше мълчаливото предложение на графа.

— Искам да говоря с Негово благородие, ако е свободен.

Това не беше въпрос. Гауан никога не задаваше въпроси, той просто правеше изявления. Нямаше никакво значение, защото винаги получаваше, каквото искаше. А и в задаването на въпроси имаше нещо толкова недостойно.

По негово мнение херцозите не задаваха въпроси.

Те просто казваха какво искат.

Имаше чувството, че няма да му се наложи да моли за ръката на лейди Едит.