Патрик Удроу
Координати на смъртта (25)

25.

Умората най-после го победи и в средата на следобеда той се просна на леглото.

Буди се в три посред нощ и в четири и пет сутринта. Кончето от детското стихче галопираше в главата му като въртележка. В пет и половина се отказа от опитите да заспи и излезе. В пансиона имаше басейн. Стракан преплува сто дължини, като на всяка трета се гмуркаше под водата. Беше се научил да плува на три годинки и докато завърши училище, счупи всички рекорди. Сега плуването му помогна да се отпусне.

На закуска мислеше за гатанката и за мотивите на Хамилтън, но и за нещо друго, също толкова сериозно. Не можеше да остане дълго в Сингапур. Ферховен сигурно вече бе изпратил нареждане да го арестуват до всички бюра на Интерпол по света. Инспекторът беше видял двете копчета за ръкавели — едното на летище „Шхипол“, а другото в Лондон. Той беше детектив и работата му беше да помни подробности. Може би Рюсдаал беше записал в описа на вещите координатите на първото копче. Ферховен щеше да ги свърже и да стигне до крепостта от варовик. Дори ако холандецът предадеше случая на местната полиция, Сингапур вече нямаше да е безопасен. Гонитбата беше започнала. Стракан трябваше да действа.

Реши да се отправи на юг към Индонезия. Бали беше добър избор поради няколко причини. Ед не беше ходил там, но знаеше, че островът е интересен за гмуркане. Освен това беше наблизо и можеше бързо да се върне в Сингапур, ако успееше да затрудни Ферховен да го открие, като се смеси с туристите. А най-хубавото беше, че билетите бяха евтини — в пансиона на Младите християни имаше обяви за намаления.

След двадесет минути Ед събра багажа си, плати си сметката и излезе. Докато чакаше такси, за да го закара на летището, забеляза бижутерски магазин в края на улицата. Това го подсети, че преди да замине, трябва да свърши още нещо.

Тръгна натам, без да бърза. Чантите му не бяха тежки, но бързането в тропиците не беше препоръчително. Показа на бижутера второто копче и попита дали може да го закачи на верижката на врата му при другото. Човекът отвърна, че няма проблем. Стракан беше първият му клиент за деня и бижутерът изпълни поръчката веднага.

Ед го наблюдаваше как работи. Не искаше да изпуска копчетата от очи. Работата щеше да отнеме само няколко минути. Той заоглежда магазина.

На масата до вратата имаше кутия за опиум, боядисана в кървавочервено и ръчно изрисувана със златисти дракони и молещи се монаси. Стракан я отвори и бижутерът изтълкува погрешно усмивката му, и му обеща намаление на всичко, което поиска. Ед обаче не го слушаше. Кутията беше пълна с пръстени и щом я отвори, той разбра, че е разгадал гатанката.

Ухили се широко, докато плащаше на бижутера. После взе такси и след двадесет минути отново беше в крепостта от варовик, а след още петнадесет — в библиотеката. След час се намираше в хладните коридори на пристанището за фериботи на полуостров Чанги, а в единадесет напусна Сингапур.

Но не се отправи към остров Бали.

 

 

Ейдриън Хамилтън тъкмо се готвеше да си легне, когато някой позвъни. Той рядко имаше гости, особено след полунощ. Погледна видеодомофона. На стъпалата стоеше някакъв мъж. Беше тъмно, но Хамилтън видя, че посетителят му е жестоко пребит. Който и да беше, не изглеждаше като човек, когото някой би пуснал в дома си.

— Кой е?

— Инспектор Ферховен от бюрото на Интерпол в Амстердам.

Очите на Хамилтън неволно се стрелнаха към купчината пробити картини в коридора.

— Имате ли документи!?

Ферховен показа значката си пред камерата за наблюдение, монтирана на таблото със звънците.

— Какво искате?

— Търся Банбъри Стракан. Може ли да вляза?

Хамилтън се поколеба само за миг, после каза:

— Да.

Натисна бутона и отвори вратата.