Не че го съзнаваше, разбира се. Вълнението, което я бе обзело, сладкият прилив на адреналин, бе просто внезапен стремеж да запише всичко бързо на хартия, да улови онова, което си спомняше от съня, преди да се е изпарило от съзнанието й. Тя изстена и посегна сляпо към оръфаната тетрадка и химикала, които държеше до леглото си за всеки случай, ако някога се случи подобно нещо. Никога досега не бе ставало.

Химикалката се бе търкулнала на пода. Мегън несигурно опипа с ръка прашния под под леглото си, тъй като не й се ставаше, за да го потърси. Слепоочията й пулсираха болезнено от снощния махмурлук, но нямаше значение, не можеше да мисли за това, историята бе толкова невероятна, че трябваше да я запише веднага.

Слава богу, пръстите й напипаха химикалката.

Грабна тетрадката и започна да пише — дълги, уверени изречения — и тесният й почерк заизпълва бързо страницата. През малкото прозорче на спалнята й прозираха първите алени слънчеви лъчи на хоризонта над Сан Франциско.

— Той ме заряза — заяви Деклан час по-късно, нахлувайки в стаята й, без да почука. — Чуваш ли? Заряза ме.

Той зае драматична поза на човек, съкрушен от мъка, и погледна съквартирантката си, за да види дали тя е подобаващо впечатлена.

— Кой те е изоставил? — измънка Мегън, като едва вдигна очи от историята си.

Откъснати листове от тетрадката бяха пръснати по цялото легло и покриваха старите броеве на списание „Спин“ и британските музикални вестници, които бе чела предната вечер. Нахвърляше различни идеи, откакто се бе събудила, без да спре, дори за да иде до банята или да си направи кафе. Изобщо нямаше време за престорения драматизъм на Дек точно сега! Тази история бе различна от всички останали. Сигурна бе. Не знаеше защо, но бе сигурна.

— Джейсън — каза Деклан, с пълно отчаяние в гласа. — Снощи бяхме заедно в „Бокс“ и той си тръгна с друг. Някакъв задник — добави той омерзено. — Онзи тип беше с военна подстрижка и пръстен с печат. Истински преуспял млад мъж.

Мегън неволно се усмихна.

— Дек, та ти си излизал с този човек точно три пъти.

— Но мислех, че той е…

— Единственият? Ти мислиш, че всеки пореден тип е „единственият“ — отвърна Мегън и остави тетрадката настрани. Вече почти бе успяла да запише идеите си, а и когато Деклан искаше да си говорят, нямаше отърваване. — Стига, изобщо не те е грижа. Просто искаш да ти кажа колко си привлекателен и как можеш да имаш всеки, когото пожелаеш.

— Не е вярно — отвърна Деклан и се огледа критично в огледалото. — Макар че напоследък съм качил малко. Личи ли си?

Мегън въздъхна и съсредоточи цялото си внимание върху изваяната мъжествена фигура на Деклан Хийт. Имаше жилаво, мускулесто тяло, слабо и стегнато от танци по цяла нощ само на „Екстази“. Очите му бяха с цвят „Ирландска мъгла“ и чудесно се допълваха от сребърносивите му мигли. Черната му коса падаше свободно по врата в типичния за поколението Х стил. Беше невероятно красив и абсолютно недостъпен. Както и всичко останало на този свят, което тя желаеше.

— Не — отвърна тя. — Но въпреки това изглеждаш чудесно.

— Защо не се облечеш? — предложи Дек. — Можем да идем до „Граунд Зироу“ и да пием кафе… не ме гледай така, вчера ми платиха. Аз черпя. Става ли?

Той излезе от стаята й и само след секунди „Маунтин Сонг“ на „Джейнс Адикшън“ заля малкия им апартамент.

Мегън се облече, без ни най-малко желание да посрещне новия ден. Чувстваше се ужасно след предната нощ и се страхуваше от това, което щеше да й донесе пощальонът — поредната сметка, нови откази от литературните агенти в Ню Йорк или още по-зле, формалните печатни бланки за отказ на издателите, прикрепени с кламер към първата страница на дебелия й ръкопис, единственото признание за цели осем месеца труд. Понякога бе толкова трудно да не губиш надежда. Толкова упорито бе работила върху този роман — нощем, през уикендите и винаги когато й останеше малко време в ужасната й работа за десет долара на час в библиотеката, — а й се струваше, че ръкописът бе отхвърлен дори и от хора, на които не го бе изпращала.

Всъщност не бе в реда на нещата да се вълнува толкова. Хората от нейното поколение не обръщаха никакво внимание на материалния успех. Имаха някаква работа, с която да се издържат, достатъчно пари за нещата от първа необходимост, като кафе, музика, клубове и стимуланти, и толкоз. Мегън и Деклан си поделяха нищожния наем, купуваха минимални количества храна и се обличаха в най-модерните магазини за дрехи втора ръка в Сан Франциско — „Уейстленд“ и „Ардварк“ на улица „Хейт“ и „Хънтърс Муун“ на „Валенсия“ в „Мишън Дистрикт“. Влизаха безплатно в повечето клубове и посещаваха всички нашумели концерти в града. Деклан бе неуспял художник и продавач на половин работен ден в магазин за комикси, а Мегън бе неуспяла писателка и работеше почасово в архива на градската библиотека. Бяха истинско олицетворение на модерния стил.

Само че на Мегън Силвър й бе дотегнало от този стил. Искаше и някой друг, освен Деклан да прочете книгата й.

Облече се за секунди, като грабна широките си джинси „Левис“ от пода, където ги бе захвърлила предната вечер, напъха в тях тениска на „Саундгардън“ и нахлузи масивни рокерски ботуши. Не сложи грим, но допълни тоалета си с дузина подрънкващи медни гривни и тежък кристален пръстен. Мегън не притежаваше чак толкова много дрехи, затова избирането на тоалет никога не й отнемаше кой знае колко време. Всичко, с което разполагаше и беше чисто, лежеше нахвърляно навсякъде по пода в стаята й, в която сякаш бе паднала бомба — по леглото и оръфания индийски килим, под любимите й плакати на „Нирвана“, „Верука Солт“ и „Дарк Ейнджъл“. „Дарк Ейнджъл“ бяха любимата и група; монументалната им мрачна музика бе като фон на годините й в колежа, насеченият ритъм и тъмните им хармонии я зареждаха с енергия, докато работеше, страдаше с тях, когато я налегнеше депресията, и пак те изпълваха душата й, докато се любеше. Това бе супергрупата за края на деветдесетте, музиката на цяло едно поколение.

Но тя се разпаднала предишната седмица и Мегън бе невероятно разстроена от този факт. И не само тя — Саша Стоун, приятелка на Деклан, също стоеше с тях в кафенето и хлипаше до изнемога, а спиралата й за очи се стичаше по бузите й на мазни черни ручейчета.

— Стига, това е нелепо — бе казала Мегън, подавайки на Саша салфетка. — Това е само една рок група.

— Не бъди такава буржоазка — сопна й се Деклан и обви облечената си в кадифе ръка около тресящите се рамене на момичето. — Сериозно е. Изкуството е нещо адски важно.

— Зак! — хлипаше неудържимо Саша. — Зак Мейсън предаде всички, които вярваха в него!

— Той е певец, а не месия — хладно отсече Мегън. — А и ти нямаше да си толкова разстроена, ако не го желаеше физически. Той ще запише соло парчета, предполагам.

— Мислиш ли? — преглътна с надежда Саша.

— Исусе, на колко години си?

— Мегън — намеси се Деклан. — Саша страда! Покажи малко съчувствие.

— Никой не е умрял — измърмори бунтовно Мегън.

На колко години бе Саша? А истинският въпрос не беше ли на колко години бе тя самата?

На двайсет и четири и нямаше какво друго да покаже, освен диплома по английска литература от „Бъркли“. И ето че сега седеше в едно кафене с една вече зряла жена, която бе изпаднала в истерия, защото някаква рок група се бе разпаднала.

Именно онзи ден усети как безпокойството отново я обзема.

Мегън се завъртя леко пред огледалото, горе-долу доволна от вида си. Изглеждаше добре. Нищо специално, но доста добре. Имаше мека кестенява коса, която се къдреше нежно в основата на врата, интелигентни кафяви очи, чиста кожа, която бе леко бледа от прекалено много нощни партита и спане през деня. Под модерната безформена униформа, която си бе навлякла, тялото й бе приятно закръглено по един не особено модерен начин — големи гърди, женствени прасци, може би малко набити бедра, допълнителни килограми, които така и не успя да свали. Мегън се радваше на хип-хоп културата и приемаше прекалено широките дрехи за свой собствен стил. Мразеше тялото си. През повечето време ненавиждаше външността си; е, да, не бе съвсем грозна, но сред всички златни „пеперуди“ на Калифорния тя бе като сиво-кафяв молец. Невидима.

Така бе от деня, в който се бе родила, като най-малкото от шест деца на католическо семейство в Сакраменто, поредното гърло за хранене на работещ до изнемога електротехник и изтормозената й майка, която едва се справяше със задълженията си. Не че я бяха били или пренебрегвали, те просто не бяха имали достатъчно време и внимание за нея. Мегън не бе красавица като двете си сестри близначки Джейн и Луси, стройни и грациозни като газели, нито енергична спортистка като тримата си по-големи братя, Мартин, Питър и Илай. Не бе достатъчно грозна, за да предизвиква съжаление, нито прекалено умна, за да вдъхва респект. Мегън израсна, като ходеше по срещи с добрите момчета, които Джейн и Луси не искаха за себе си, изкарваше средни оценки в училище и мразеше всички и всичко непрекъснато. Когато с много усилия все пак успя да влезе в „Бъркли“, Мегън Силвър подозираше, че поздравленията на семейството й са били смесени с облекчение, че най-после напуска Сакраменто.

„Е, чувството е взаимно — помисли си тя гневно и издърпа още малко тениската над колана на джинсите. — Изобщо не искам да виждам онова място до края на дните си. Защо да стоя там и да гния в Сакраменто?“

„След като можеш да дойдеш в Сан Франциско и да гниеш тук ли?“, довърши мисълта й ироничният и хаплив вътрешен глас.

— Готова ли си? — извика Деклан. — Ще закъснеем.

Тя хвърли последен поглед към отражението си, вдигна рамене и отиде при него.

— Вече сме закъснели — измърмори тя.

Всички се измъкваха от леглата в единайсет в дните, когато не ходеха на работа, а понякога и когато трябваше да ходят. Господи, ако се вярваше на всички извинения и раздираща кашлица, които се чуваха по телефонните линии на работодателите всяка сутрин, човек би помислил, че сериозна епидемия е покосила редиците на двайсет и няколко годишните жители на Сан Франциско. В повечето случаи шефовете рядко се оплакваха. Онова, което предлагаха, бяха работни места без перспектива и заплащане малко над минималната надница — работа, за която направо не си струваше човек да се отказва от социалната помощ; това, което получаваха насреща, бяха намусени, немотивирани служители, които знаеха цената си и се продаваха евтино. „Всички само гледат да убият времето — мислеше си Мегън, докато вървяха по «Дейт» към «Граунд Зироу». — Сякаш времето няма край“.

Беше дванайсет без четвърт и студената мъгла бе започнала да се вдига, топейки се под лъчите на хладното есенно слънце. Деклан крачеше наперено по улицата, като махаше и се усмихваше на всички приятели, които срещаха. „Хейт наистина е център на неговата вселена — помисли си Мегън и се усмихна на приятеля си. — Той никога не се чувства притиснат до стената. И защо да се чувства така? Това е повече от достатъчно за Дек… Защо не може да е така и за мен?“

— Здрасти, Мегън! Здрасти, Дек! Как сте?

Трей, най-добрият приятел и бивш любовник на Деклан, им махна от маса вътре в кафенето и те си запробиваха път през обичайната тълпа в заведението, за да стигнат до него: поети от бийт поколението, рокери, студенти по изкуствата, безделници и някой и друг смел турист от Европа. Мегън веднъж бе видяла „Граунд Зироу“ в един студентски пътеводител, описан като „официалното кафене на апокалипсиса“ — това определение винаги я разсмиваше.

— Здрасти, как е? — обади се Трей. — Мегън, Дек, това са Франсин, Рик и Консуела. Консуела е модел — добави той, за да се самоизтъкне. Трей колекционираше популярни хора, сякаш са пощенски марки.

Мегън я погледна, докато сядаше; копринена матова кожа, малко чипо носле, хубава коса в елегантна къса прическа и надали тежеше повече от петдесет килограма под якето с надпис „Нирвана“. Консуела нямаше деликатната костна структура, която бе необходима, за да преуспее едно момиче като модел — Мегън веднага го забеляза, — но какво от това? Беше красива и самоуверена, каквато Мегън никога нямаше да изглежда. Ако Консуела решеше да си намери работа някой ден, лесно щеше да го направи. Нямаше да се озове в Градската библиотека на Сан Франциско, където да работи на половин ден за десет долара на час.

— Здравей — каза Консуела.

— Мегън е писателка. Пише романи — обясни Трей на останалите, излагайки я на показ, за да бъде одобрена.

— Романи? Уха, това е страхотно — възкликна Франсин лаконично, без да влага особен смисъл в това.

— Не съм писателка. Служителка в библиотеката съм — хладно заяви Мегън, без да обръща внимание на ожесточеното ръкомахане на Деклан от другата страна на масата.

— О, казва го само защото големите корпорации още не са й изпратили тлъст чек — обясни той. — Трябва да си доволна, че не са ти позволили да продадеш душата си.

— Деклан е художник — каза Трей.

Деклан се поизпъчи.

— Разбира се, животът е изкуство — скромно отбеляза той. — Аз само го отразявам, доколкото ми е по силите.

— Страхотно — отбеляза Рик, без да вдига очи от кафето си.

— Предполагам, че единствената причина, поради която не са ти предложили договор от някое голямо издателство, е, защото не разбират душевността на човека на изкуството — опита се да утеши Мегън Консуела.

— Откъде би могла да знаеш? — попита Мегън, като отметна косата от очите си. — Дори не си виждала книгата ми.

— Мегън! — изсъска Деклан.

— Всъщност не са ми предложили договор, защото книгата ми не струва — безмилостно продължи Мегън. В този миг разбра, че е вярно. Осъзнаването на този факт я порази като гръм; прекалено високопарното и хаотично изложение, представящо младежкото отегчение и неудовлетвореност от живота, което бе смятала за поетично и вдъхновено, всъщност бе невероятно досадно.

— Защо си я написала тогава? — попита Франсин, засегната.

Трей се наведе напред с надеждата, че ще последва сцена.

— Нямам представа — сви рамене Мегън. Чувстваше се облекчена и някак освободена. Бе чудесно да си признае нещо, което може би винаги е знаела; че е писала по модел, който приятелите й биха одобрили, че е пренебрегвала такива остарели принципи като наличието на сюжет, например, и че резултатът е просто отчайващ.

— И какво ще правиш сега, след като вече не си писателка? — обади се заядливо Франсин.

Мегън погледна цялата групичка: толкова бяха модерни, изпълнени с духа на новото поколение, толкова бяха отпуснати и спокойни, сякаш вършеха всичко насън. За никъде не бързаха и никъде не отиваха.

После се замисли за съня си, за новата история, за приключението, което я очакваше в стаята й, нахвърляно върху двайсетина страници бързо надраскани бележки.

— Аз съм писателка — каза тя. — Просто този път ще се справя по-добре. Ще напиша сценарий за филм.

Втора глава

Вълнението бе толкова силно, че направо можеше да усети вкуса му.

В момента Алесандро Еко диктуваше модата. Накъдето посочеше той, натам хукваха медиите с изплезен език. Той бе тазгодишното ново откритие, любимецът на модния свят, първият истински супердизайнер, който успя да се прочуе след бляскавия възход на Дона Карън. „Вог“, „Харпърс“, „Ел“, „Стил с Елза Кленш“ — кой ли не, всички се прехласваха по прилепналите му корсети, високи токчета, елегантни къси асиметрични поли, фантастичното комбиниране на материи. Начинът, по който той оживяваше цвета, беше просто невероятен…

Обикновените жени също обичаха Алесандро. Неговите дрехи, както и по-евтините им копия, които стигаха до универсалните магазини два сезона по-късно, бяха благосклонни към извивките на тялото, възхваляваха гърдите и прикриваха множество недостатъци в областта на ханша и бедрата. Миналата година всяка работеща жена бе спестявала пари за поне един костюм на Алесандро, всяка светска дама бе съобразила гардероба си с него и всяка тийнейджърка си бе купила списание „Вог“, за да помечтае на воля. Това бе модната версия на американската мечта — онази едничка колекция от неизвестен моделиер, която завладява света на мига.

Това бе първата причина всички да са тук днес. В Чикаго, за бога. Париж, Ню Йорк, Милано, дори Лондон, с известни резерви, но Чикаго? Определено само Алесандро би посмял. Категорично бе демонстрация на сила от негова страна, съвсем откровена при това, да покаже лятната си колекция — просто един дизайнер, забележете! — в Чикаго и да очаква цялата модна аристокрация да промени графика на пътуванията си заради него.

И тук се намесваше втората причина.

Модни редактори и фотографи се разхождаха наоколо, смесвайки се в тълпата с известни холивудски актьори, наследници на аристократични европейски родове, рок звезди, придружаващи своите приятелки модели.

„Лийуърд Хол“ бе претъпкана до пръсване, кипеше от възбудени гласове, ярки светлини, ухаеше на скъпи парфюми и пари. Зад местата на първия ред, резервирани за важните персони, изглеждащите като анорексички съпруги на магнатите от Уолстрийт се караха ожесточено за точното място на малките им столове с позлатени облегалки. За тях бе жизненоважно да ги видят, да отбележат присъствието им. Защото тук не се представяше само новата колекция на Алесандро. Милиони долари бяха похарчени, за да се гарантира, че очите на целия свят ще са приковани в нея. А през деветдесетте години имаше само един-единствен начин да се постигне това.

Супермодели. Всички. Това бе подвиг без аналог в историята на модата и само бог знае на каква цена, но хората на Еко бяха извършили невъзможното, като бяха получили съгласието за участие на всеки един от моделите в едно и също шоу. Охраната бе толкова солидна, колкото за посещение на президента на Съединените щати. Ако тази вечер избухнеше бомба в тази зала, най-красивите цветя, които Западният свят познаваше, щяха да бъдат покосени наведнъж.

Синди. Линда. Наоми. Ева. Сафрън. Надя. Шалом. Цял пантеон от богини, красотата в най-съвършената й форма, от всички възрасти и типове. (Джери се връщала единствено заради това шоу, така се говореше, а ето го и Мик в средата на първия ред, седнал точно до Опра, така че сигурно беше вярно!) Хелена, Кристи, Клаудия, Изабела, Ясмин! Списъкът сякаш нямаше край! Паулина, Шираз, Лорън, Татяна, Кейт… ако някой модел се бе появявал на корицата на голямо списание, значи беше тук, и щеше да засияе като многообещаваща нова звезда, когато настъпеше нейният миг сред по-бледите звезди, които проблясват, само незначително по-малко красиви, напред и назад по подиума в непрекъснат плавен поток от съвършенство.

Някои дори намекваха, че тя може да се появи.

Нова вълна на напрегнато очакване се разнесе из залата. Огромните полилеи потъмняха и угаснаха, оставяйки сцената в мрака, пронизван от един-единствен прожектор, избран сред стотиците закрепени на тавана на залата, и наситен с всички цветове на дъгата. Единствените звуци бяха задъханото, развълнувано дишане на зрителите и приглушеното бръмчене на телевизионните камери, разположени край подиума и окачени по стените. Огромните екрани от двете страни на подиума бяха празни и тъмни.

Всички чакаха.

И тогава, с идеалния синхрон на балетна постановка, гласът на Арета Франклин се разнесе от високоговорителите „Сименс“, които опасваха всяка стена, на сцената избухна експлозия от цветни светлини, листенца от рози заваляха от тавана и първото момиче закрачи по подиума само.

Наоми! Наистина беше Наоми! Откриваше шоуто в дълга бяла рокля, официален вечерен тоалет, последното, което някой би очаквал от Алесандро, но това бе просто перфектна дреха, с гол гръб и вталена, прелестно контрастираща с тъмния шоколад на кожата й…

Сдържаното до този миг напрегнато очакване избухна в истинска буря от аплодисменти, светкавиците проблясваха, химикалките драскаха в бележниците. Бяха на седмото небе! А ето че излезе и Татяна, в черно кожено яке и лъскав син панталон — от какво е направен? Винил? Спандекс? Модните редактори дружно въздъхнаха с облекчение. Значи наистина си бе струвало да пропуснат Париж. Този сезон поне кралят нямаше да бъде детрониран.

— Тя няма да го направи, тя каза, че няма да го направи! — изстена Алесандро и в гласа му звучеше отчаяние. Едва можеше да се чуе сред хаоса, който цареше зад сцената, където супермоделите се поздравяваха шумно една друга, а по-малко известните модели се притесняваха за прическите си и се оплакваха, че един от предпочитаните стилисти бил закачил лошо някакво сако; сред гърмящите високоговорители, радостната врява и истерични писъци, и шумното хленчене на поне двама фризьори, Майкъл Уинтър, личният асистент на Алесандро, трябваше да напряга слуха си, за да го чуе. — Не мога повярвам! Тя ми обеща още преди два месеца! Тя ще бъде финалът, ще направи така, че шоуто да остане завинаги в паметта на хората! А сега не иска да излезе! Няма да го направи! Тя провали всичко, всичко, за което съм работил толкова дълго!

— Шоуто и без това ще се запомни завинаги — успокояваше го Майкъл, като се опитваше да надвика шума. — Те направо те обожават, Алесандро! Луди са по момичетата и по твоите дрехи. Както го бяхме планирали. Всичко е перфектно. — Той целуна върховете на пръстите си в екстравагантен жест на пълна увереност.

Дизайнерът сграбчи реверите му.

— Не е перфектно — викна той. — Добре е! Да, разбирам това! Но не е перфектно! Трябва да бъде перфектно! — Пое си дъх и Майкъл изтръпна; вените по врата на шефа му бяха изпъкнали като въжета. — Мишел, те са лешояди! Очакват само най-доброто и ако не го получат, ще се нахвърлят върху мен! Не разбираш ли? Сега, да, сега ръкопляскат, сега са щастливи, че виждат всички момичета… но ако тя не се появи по-късно след шоуто, тогава ще се появят съмненията. Че сме почти най-добрите, но не съвсем… не достатъчно добри за нея.

Майкъл замълча, тъй като не искаше да приеме, че вероятно, само вероятно Еко има право. Винаги се бе възхищавал на Алесандро за предвидливостта му; и преди всичко, защото разбираше, че страхотните дрехи — дори невероятните дрехи — са само половината от битката. Модата беше точно това. Мода. Стил. Шоубизнес. Обещавайки да покажат всички най-красиви жени на света, облечени с модели на Алесандро, те бяха поели огромен риск от гледна точка на рекламата. Ако успееха, името на компанията щеше да се изстреля в орбита, където да остане редом не с Катрин Хамнет или Ралф Лорън, а да се нареди до Шанел, Гучи и Кристиан Диор. Това бе Свещеният Граал; да бъдеш толкова голям в модната индустрия, че никой моден редактор да не може да те свали от пиедестала.

Но може би нямаше да успеят да се изкачат там. Едно толкова скъпо шоу бе истински подвиг за рекламната агенция и трябваше да го постигнат. Но ако фокусът на вниманието бе не върху момичетата, които присъстваха, а върху онова, което липсваше…

Уинтър потрепери.

— Защо няма да го направи?

— Тя се е заключила в съблекалнята си, отказва да излезе — изръмжа Алесандро. — Не казва ми защо. Мразя я. Тя е първокласна кучка.

— В това си прав.

— Мишел. Искам да намериш агента й — нареди Алесандро, чийто английски чудодейно се подобряваше, когато бе под напрежение. — Обещай му всичко, което поиска. Каквото и да е. Трябва ни за финала и трябва да я имаме.

— Скъпа, моля те.

Робърт Алтън бе коленичил пред вратата, а моделите се спъваха в краката му, докато тичаха към сцената, и очите на няколко развеселени оператори се впиваха в тила му. Пот се стичаше по широкия врат и пълзеше на гадни малки вадички под яката му. Собствената му кариера пропадаше пред очите му.

— Съкровище? — опита той отново, провиквайки се. Пълната му брадичка бе опряна в ключалката.

— Махай се, Робърт — рязко му нареди гласът отвътре. — Нямам никакво желание да разговарям с теб.

Двама от операторите захихикаха и Робърт усети как в него се надига позната вълна на омраза и унижение.

— Миличка, знам, че искаш да останеш насаме, но наистина трябва да направим това шоу.

— Ние не трябва да правим нищо.

Гласът бе сладък, нисък и мелодичен, но наситен с такава злъч, че дори агентът й, който му бе свикнал, отстъпи крачка назад.

— Обещали сме. Взели сме хонорар от милион долара.

— Искаш да кажеш, че ти си обещал. Ти облечи роклята, Боб. Сигурно много ще ти хареса.

Кучка! Кучка! Кучка! Господи, колко я мразеше.

— Алесандро си скубе косите, скъпа. Знаеш, че всичко ще се провали без теб. Моля те, ангелче, всички разчитат на теб.

— Всеки си има проблеми. — Пауза само за миг. — А и той разполага с достатъчно звезди там. Няма нужда от мен. Разполага с милион момичета. Кажи му да използва Синди за финала.

Това ли беше? Алтън усети проблясък на надежда при това леко пропукване на бронята й. „Като удавник, който се хваща за сламка“, горчиво си помисли той.

— Звезди ли? Те са само за декор — извика той с презрение в гласа, като се молеше никой да не го чуе. „Елит“ и „Моделс Уан“ щяха да прекратят договора си с него, ако го чуеха. — Тук има само една звезда, съкровище, и тя не иска да излезе от гримьорната си. Синди не може да те замести, знаеш го. Кристи, Клаудия? Пфу! — Издаде подобаващо пренебрежителен звук.

— Няма да стане, Боб. Не следвам стадото. Дори и когато става дума за отбрано стадо — извика тя и всяка сричка бе като ледена висулка.

„Стадо!“, помисли си Алтън, като си представяше каймака на световните красавици, които се въртяха на подиума зад него. Но леко се обнадежди. Половината битка бе спечелена, когато успееше да разбере точно какви уверения иска да чуе тя този ден, точно каква почит очаква да й бъде оказана.

— Съкровище, погледни го от този ъгъл. Няма да участваш в основното шоу, ще излезеш само на финала. Ще бъдеш точно в центъра и пред всички момичета. Всички в залата чакат, надяват се, молят се да излезеш — „особено аз, тъй като с мен е свършено, ако не го направиш“, добави той наум — и направо ще полудеят, когато те видят. Само този единствен път.

— Винаги полудяват — отегчено отвърна тя, но на него му се стори, че долавя едва забележимо омекване.

— Разбира се, че полудяват. Кой не би полудял по теб, скъпа, дори и да излезеш в дрипи? — „Или в торба от моргата, за предпочитане“. — Но въпросът е, че ти ще поведеш всички. Само веднъж. Най-отпред. За финала.

Робърт си пое дълбоко въздух и изигра големия си коз.

— Така официално ще бъде обявено, сякаш целият свят вече не го знае, че ти стоиш над всички. Това ще бъде — той замълча за по-силен ефект — твоята коронация.

Тишина.

Какво ли си мислеше тя? Алтън разхлаби вратовръзката си, нервното напрежение разяждаше стомаха му като киселина. Много живо си представяше как язвата му расте при този стрес. Дали й допадаше идеята? Дали беше съгласна!

Колкото и да мразеше тази жена, а той я мразеше и още как, Робърт бе разбрал, че вътре в прекрасния й череп работи първокласен ум. Нищо не можеше да й убегне, нищо. Ако направеше нещо, което той бе предложил, то бе само защото тя вече бе решила, че е добра идея. Беше независима. Проницателна. Целеустремена. И ако искаше нещо достатъчно силно, той вече бе разбрал, че няма смисъл да застава на пътя й. Все едно да се опитваш да спреш челно десеттонен камион.

— Добре, ще го направя — извика тя.

Агентът направо изхлипа от облекчение.

— При едно условие. Няма да поведа всички на финала, аз ще съм финалът. Само аз, сама. Никое друго момиче.

На Робърт му идеше да повърне.

— Но, скъпа, това е невъзможно! Всичко вече е репетирано! Не можеш да очакваш, че Наоми и Кейт ще го преглътнат просто така…

— Кейт? Защо споменаваш името й пред мен, Боб? Мисля, че ти бях казала, никога да не споменаваш името на тази нещастна анорексичка пред мен.

Грешка. Грешка. В съзнанието му светнаха червени лампички.

— Съкровище, съжалявам, но…

— Не, Боб. Никакво „но“. Аз ще ти кажа какво е невъзможно. Невъзможно е да се появя на това шоу, освен на финала, и то сама. Ясно ли е? Достатъчно ясно ли се изразих? Сега изтичай при Алесандро и му предай какво съм казала. И ако не му хареса, извикай шофьора ми, защото си отивам у дома.

Нежният й глас бе подплатен с чиста стомана.

— Разбра ли ме? — попита тя.

Робърт Алтън отново опипа яката си, но нищо не можеше да облекчи задушаващата го паника. Познаваше този тон. Това бе краят на преговорите.

— Веднага, съкровище — извика той през ключалката. — Разбирам те.

— Това шега ли е? — попита Майкъл Уинтър и погледна часовника си. Шоуто вървеше точно по график — до секундата. Оставаха десет минути до финала, а тя дори не бе гримирана още.

Робърт разпери дебелите си ръце в привичен жест на безпомощност.

— Не. Тя не се шегува, както сигурно знаеш — отвърна той.

— „Юник“ прибра хонорар от един милион долара за появяването й.

— И ще ги върнем, ако не се появи — въздъхна Алтън.

Уинтър го изгледа гневно. Въпросът не бе в хонорара, знаеха го и двамата. Милион долара бяха направо джобни пари в сравнение с онова, което можеше да се случи с компанията на Алесандро Еко, ако това шоу се провалеше с гръм и трясък.

— Не можете ли да контролирате клиентите си? За най-голямото шоу на десетилетието?

Робърт Алтън го погледна право в очите.

— Майкъл. Моля те — каза той. — Нея никой, ама наистина никой не може да я контролира.

Девет минути. Времето изтича.

— Значи ми казваш, че аз трябва лично да обидя — тук и сега — осемнайсет от най-известните модели на света пред всички модни издания и телевизии, само за да благоволи нейно величество да мине по подиума за трийсет секунди!

Нови капчици пот избиха по врата на Алтън. Уинтър бе съвсем прав, разбира се. Тези задкулисни маневри щяха да стигнат до ушите на големите играчи от първите редове със скоростта на светлината. Тя искаше Алесандро да се подиграе с всички супермодели публично заради нея.

— Именно това ти казвам — твърдо заяви той.

Осем минути и трийсет секунди.

Майкъл Уинтър погледна часовника си. И в двата случая времето едва щеше да им стигне. Тежестта на решението се стовари на плещите му като оловно бреме.

— Добре — каза той. — Кажи на нейно височество, че ще получи каквото иска.

Прехласнати, всички в публиката, този каймак от знаменитости, се взираха в очакване в празната сцена. Бележниците им бяха запълнени с гъсто изписани бележки, подчертани пасажи и множество удивителни знаци. Роклите с кройка на тениски, тесните корсажи и разкроените палта от импрегнирана коприна бяха истинска сензация. Колекцията от бански костюми добавяше ново измерение към извивките на бедрото. Като капак на всичко той бе измислил специална асиметрична кройка при вечерните тоалети, която превръщаше дори и най-строгата походка в плавен танц, тъй като при най-малкото движение предизвикваше истинско вълнение на полите. Но това съвсем не бе най-важното…

Именно купищата филмови ролки, които фотографите им бяха заснели, предизвикваха почти еротична възбуда у модните редактори. Това щеше да продава списанията им; шоуто като модно събитие; Алесандро като краля на модния подиум. Кейт в ягодовочервена сатенена рокличка, която всъщност бе само една тениска с претенции. Божествената Синди в семпъл черен бански, който щеше да накара всяка жена, която го види, да тръгне на фитнес още на другия ден. Водопадът от руси букли на Джери, разстлан върху строгия костюм с панталон. Ясмин, царствена и величествена в официална вечерна рокля с кринолин. Божествено! Нямаше друга дума за това.

А сега финалът…

В залата се усещаше напрегнатото сдържане на дъха на присъстващите, докато фотографите изнервено се опитваха да заемат по-добри позиции. Всеки от световните супермодели бе добавил блясък към шоуто — с едно изключение. Със смяната на ритъма след всяка песен, с появата на всяка нова серия от тоалети, бяха очаквали да видят нея. Но не.

Определено сега бе моментът. Възбудата растеше. Журналистите бяха вперили орловите си погледи в черната завеса, закриваща сцената, и хищническите им инстинкти надушваха кръв. Тя отново бе постигнала победа. Един бог знаеше как, но „Юник“ бяха успели да се наложат. Тяхната най-важна клиентка щеше да се появи само в големия финал, като по този начин тя се открояваше, по дефиниция, като единствена по рода си, стояща над всички останали супермодели в света. Може би щеше да поведе останалите модели на подиума или това бе прекалено да се очаква? Когато цялата тази женска красота излезеше заедно на сцената за Алесандро Еко, тя дали щеше да се присъедини към останалите? Или щеше да опита някой нов номер, дребен каприз, който „спонтанно“ да привлече фокуса на всяка камера в залата?

„Лийуърд Хол“ тръпнеше в очакване.

Леко прошумоляване на кадифе отстрани на сцената и на подиума се появи Алесандро Еко, чието аристократично лице изразяваше пълно спокойствие, пристъпи към микрофона и властно вдигна ръка, за да възпре публиката, преди да е избухнала в овации.

— Дами и господа, за модна къща „Алесандро Еко“ е голяма чест да представи пред вас днес своята колекция. Благодаря ви, че дойдохте и бяхте толкова търпеливи. — Той се поклони учтиво. — Както може би знаете, аз от дете тая в себе си мечтата някой ден да стана като великите майстори — Баленсиага, Диор, Шанел, — които в нашия модерен век засвидетелстват на женската красота уважението, което тя заслужава, уважение, което цял живот съм се опитвал да изразя. Мигът, в който една жена е най-прекрасна, определено е нейният сватбен ден и по традиция моделиерите представят най-накрая сватбената рокля, традиция, която с гордост продължавам.

Прожекторът, който осветяваше дизайнера, помръкна бавно, после една по една угаснаха и останалите светлини, докато накрая сцената потъна в пълен мрак. В смълчаната зала се разнесе нежната музика на Моцарт.

И тогава завесите се вдигнаха, ярки светлини заляха подиума — но вместо на сцената да излязат трийсет модела, от мрака изплува една-единствена фигура и пристъпи тържествено под светлините. Семпла рокля от кремава коприна прилепваше като втора кожа по идеалната й фигура, крехките й длани стискаха сватбен букет от белоснежни лилии, в дългата й тъмна коса бе вплетена една-едничка бяла роза и тя тръгна бавно, грациозно напред по сцената към подиума.

За миг публиката остана абсолютно неподвижна и притихнала, сякаш всички бяха останали без дъх от безмерната й красота, от деликатната крехкост и девствено очарование на походката й, от начина, по който тя неуверено ги поглеждаше с тъмните си като на кошута очи, сякаш бе запленена от вниманието им. След това, когато хората от света на модата осъзнаха на какво са станали свидетели, залата избухна в истинска буря от аплодисменти и възбудени викове. Модните редактори скочиха на крака, за да я аплодират, фотографите не спираха да снимат, непрекъснато блясваха светкавици, за да уловят онзи единствен кадър, който щеше да се появи на първа страница на почти всеки вестник в Западния свят на следващия ден — великолепният минималистичен финал на Алесандро Еко, вече без капка съмнение дизайнер на годината, както и най-невероятният рекламен подвиг за един модел през това десетилетие — да измести осемнайсет други супермодела, да се появи само за няколко кратки мига, да закрие шоуто сама, сякаш именно нея и само нея бяха очаквали всички…

Докато пристъпваше грациозно към развълнуваната публика пред нея, Роксана Феликс си позволи съвсем леко да се усмихне.

— Роксана!

— Рокс! Рокс!

— Роксана, моля. Само за миг!

Бяха навсякъде, бореха се за вниманието й, молеха я за една нищожна усмивка, за кратък поглед — репортери от най-популярните шоупрограми и списания, модни фотографи, обичайният антураж на звездите. Зад кулисите бе истинско бойно поле, където хората се мъчеха да изкопчат поне една думичка от Кристи, някакъв коментар от Наоми, безценен кадър на някой супермодел, уловен неглиже. Но определено най-голямото множество бе около Роксана Феликс, безспорната царица-майка. Отвратени, много момичета си тръгваха с рязкото „без коментар“, а притеснените им агенти се влачеха подире им.

— Тя никога повече няма да работи за мен — просъска разстроеният Алесандро на Майкъл Уинтър, докато поредната красавица минаваше покрай него, вирнала малкото си носле във въздуха. — Мишел, тази кучка опръска с кръв цялата ми колекция — никое момиче от кориците повече няма да иска да облече моя дреха. Навсякъде предусещам скандал!

— Така ли? Аз пък предусещам подрънкването на пари в касите ни — отвърна Уинтър с широка усмивка на загорялото му лице. — Скандалът и популярността са синоними в речника, приятелю. Не го ли знаеше?

— Роксана, знаеше ли предварително, че Алесандро ще отмени излизането на другите момичета за финала? — попита някой.

Отмятайки кичур лъскава и черна като гарваново крило коса от блесналите си очи, младата жена се засмя тихо.

— Какво е направил? Деймиън, нещо си объркал. Сигурно е било планирано да стане така от самото начало.

— Не, всички останали бяха пренебрегнати заради теб — побърза да я увери друг почитател.

Изваяните скули и гладката бледа кожа на Роксана не изразяваха нищо друго, освен объркване няколко мига, докато групичката около нея енергично я уверяваше, че тя е била предпочетена пред всички останали. После по лицето й плъзна очарователна девича руменина и тя сведе невероятно дългите си мигли, преди да измърмори безпомощно:

— Вижте, не знам нищо, момчета. Робърт се занимава с бизнеса.

И всички мъже в залата отново се влюбиха безпаметно в нея.

— Робърт Алтън, твоя ли беше идеята да се промени хореографията?

— Разбира се — с лекота излъга Алтън.

Той вече искрено се забавляваше. В желанието си да изиграе всички, хитрата му доходоносна клиентка го превръщаше в един властен Свенгали на модния свят. Сега със сигурност към него щяха да се устремят и други звезди, помисли си той, а после с болка си спомни, че Роксана не му позволява да представлява никоя друга знаменитост.

— Защо? Не осъзнаваш ли, че така ще разгневиш някои от най-влиятелните жени в модата?

Алтън бащински обгърна с ръка алабастровите рамене на Роксана, усети как тя застива под докосването му и незабавно се дръпна.

— Не става дума за нечие крехко его — безсрамно излъга той, — важни са дрехите. Чувствах, че не друг, а най-красивото момиче на света трябва да закрие най-доброто шоу на света.

— О, Боб, престани — укори го Роксана с нисък меден глас.

— Да не би да се опитваше да кажеш, че Роксана е единствена по рода си, също както и Алесандро е единствен? — подсказа му с надежда в гласа репортерката от английския „Вог“.

— Без коментар — строго заяви Робърт и намигна многозначително на всички.

— Достатъчно, достатъчно, моля ви, дами и господа — настоятелно ги подкани Алесандро, който веднага можеше да оцени добрата финална реплика. — Моята малка бамбина е изморена. Знаете колко мрази вниманието на медиите. Моля ви, насам, имаме много шампанско…

Роксана Феликс размени няколко целувки и прегръдки с малцина щастливци и всички се изнизаха от гримьорната й в търсене на нещо за пийване и хапване. През цялото време на лицето й бе изписано притеснение и свян, задето е предизвикала толкова много вълнения. Веднага щом вратата се затвори зад тях, тя извади малко пликче с бял прах от пудриерата си, изсипа мъничко от него и го облиза от опакото на дланта си, под чиято кожа перфектните й кости направо прозираха. Алтън я изгледа жадно: новата форма на прахообразно екстази бе хитът на модните подиуми това лято. Тя дори не понечи да предложи и на него.

— Истински триумф, бих казал — обади се той.

— Ти нямаш нищо общо с това, Боб. Прави се на важен пред наивниците отвън, но никога не опитвай да си приписваш някакви заслуги пред мен. Ясно ли е? Иначе ще изхвърчиш по-бързо и от куршум.

— Добре, добре — побърза да каже Алтън и се усмихна насила въпреки срама. Тя бе пречупила волята и самоуважението му преди много време. — Права си, скъпа, разбира се. Току-що прибави по трийсет хиляди към всеки ангажимент за снимки.

— Петдесет.

— Петдесет, точно така — съгласи се Алтън, докато наум се питаше дали мениджърът на Мадона е принуден да търпи толкова унижения като него.

— Това не ме интересува. Знаеш какво ме вълнува — бавно и заканително изрече Роксана, като го прониза с влажните си шоколадови очи, сякаш бяха щикове. — Намери ли нещо подходящо вече?

Алтън пристъпи безпомощно от крак на крак.

— Получи ли „Парти на плажа П“? Изпратих ти го по куриер.

Тя се изкашля леко.

— Чакай да помисля. „Парти на плажа П“. Ролята е на глупава красавица, която е гадже на спасителя. Да, помня го. Получих го веднага след „Жива кукла“ и „Сладките шестнайсет“, които „Юник“ ми изпрати миналата седмица.

Агентът й преглътна с усилие.

— Не си прави труда да ми пращаш повече сценарии, Боб.

— Скъпа, знаех си, че ще се вразумиш. Тези роли не са достойни за теб, знам го, но само това можахме да намерим — много от момичетата са се пробвали във филмите, но големите компании просто не се интересуват… — Забелязал израза на лицето й, той постепенно млъкна.

— Уволнен си — спокойно заяви Роксана Феликс.

Алтън едва не се задави от шока и изненадата. Той бе открил Роксана и я бе представлявал през последните пет години.

— Какво?

— Да не би да оглуша, Боб? Казах, че си уволнен. Като мой личен агент и личен мениджър.

Подпухналото лице на Робърт Алтън бе станало пепеляво. През изминалите години Роксана бе настояла агенция „Юник“ да се откаже от всички други звезди, които бе представлявала дотогава, за да може да се посвети изключително на нейната кариера във всичките й аспекти — доходоносните тениски, календари, рекламните кампании, изявите й на подиумите, продажбите на парфюми… беше направено толкова постепенно и ловко, че никой от колегите му не бе забелязал, но агенция „Юник“ всъщност беше „Роксана Инк“. Без нея те бяха едно нищо. Разполагаха единствено с шепа обикновени момичета, които нямаха и помен от звезден талант.

— Казах ти още преди два месеца, че искам да играя във филм. И наистина имам предвид актьорска игра, Боби, а не да се увивам около някакъв тъпак в посредствен тийнейджърски филм.

— Но другите момичета…

Роксана въздъхна и пое дълбоко дъх през перфектно начервените си с нежно боровинково червило устни.

— Колко пъти да ти повтарям, Боб? Аз не съм другите момичета. Нещо, което СКИ не пропуснаха да забележат.

СКИ? Щеше да иде при Сам Кендрик? Боб усети как отново се облива в пот. Не можеше да повярва, че това се случва.

— Разговарях с един от техните хора, Дейвид Тобър. Той е млад, енергичен и гори от желание за работа. Самолетът ми излита за Лос Анджелис утре в десет.

— Моля те — успя да промълви Боб. — Роксана, дай ни още един шанс.

Роксана Феликс само се засмя и поклати глава.

— Няма начин, Боби. При мен няма втори шанс. Мислиш си, че можеш да се отнасяш с мен като с някаква красива кукла само защото съм жена ли? Помисли си добре.

— Роксана, моля те — отчаяно повтори Боб. Сега вече я умоляваше от все сърце, знаеха го и двамата.

— Спокойно. Можеш да продължиш да се занимаваш с ангажиментите ми като модел.

Алтън едва не заплака от облекчение.

— Засега — ледено добави тя. Приятно усещане започна да се разстила по горната част на ръцете й, което бе първият признак за действието на наркотика. Искаше да остане сама, за да му се наслади. — Изчезвай, Боб. И кажи на шофьора да ме чака с колата в осем.

— Да, съкровище — плахо се обади Алтън — истинска безволева торба лой. Господи, с какво само трябваше да се примирява.

Роксана го изгледа студено, преди вратата на гримьорната й най-сетне да се затвори и да остане сама. Лакираните й нокти потрепваха лекичко по самолетния билет за Лос Анджелис, който бе закачен на огледалото пред нея.

Това щеше да е забавно.

Тя бе Роксана Феликс и винаги получаваше, каквото пожелаеше.

Трета глава

„Елинор Маршал е най-влиятелната жена в Лос Анджелис“.

Тази мисъл не спираше да отеква в съзнанието на Сам Кендрик, докато завиваше със стоманеносиньото си мазерати към паркинга на агенцията. Голямата кола се движеше гладко като по релси и той паркира с обичайната си ловкост на просторното запазено за него място. Почти целият паркинг вече бе пълен, но Сам не се впечатли особено от този факт. Беше седем и половина сутринта и той очакваше офисите му да са пълни. Нищо, че в договорите на служителите му бе записано работно време от девет до шест. Ако искаш да работиш за „Сам Кендрик Интернешънъл“, третата най-влиятелна агенция в Холивуд, по-добре да си зад бюрото си в седем и да не си тръгваш преди десет.

С периферното си зрение Сам разпозна малкото спретнато порше на Дейвид Тобър, паркирано точно срещу него. Това бе най-хубавото от местата, които не бяха специално резервирани, което означаваше, че Дейвид Тобър е дошъл пръв. Вероятно към пет и половина. Той се усмихна за миг; Тобър бе искал той да го забележи и бе успял. Разбира се. След двайсет и пет години като агент Самюъл Дж. Кендрик II бе придобил навика да забелязва почти всичко. Значи Тобър — млад, енергичен, амбициозен — вече бе усвоил добре тайния код на Холивуд. „Виж, шефе, дойдох първи“. „Е, добре, хлапе“, помисли си Сам и го изхвърли от съзнанието си. Точно сега Дейвид Тобър не беше важен. Важна бе Елинор Маршал.

Не се притеснявай прекалено за дреболии и помни, че всичко е дреболия. Любимата фраза за разтоварване от стреса на деветдесетте години. Сам изсумтя: бъркаха в две отношения. Първо, не се притеснявай за дреболии не беше препоръка за справяне със стреса, това си бе заповед. Ако се натоварваш с дреболии, ти си загубен. Ще потънеш. Второ, не всичко е дреболия. Някои неща бяха наистина много сериозни и ако човек искаше да преуспее, бе крайно препоръчително да прави разлика между двете.

Съсредоточаване, съсредоточаване, съсредоточаване. Още нещо, което бе научил. В този град, където всеки бълваше милион нови идеи ежедневно, разковничето бе в концентрацията. Ако имаш голяма звезда, трябва да задоволиш първо нея. Ако върви наддаване за някаква гореща стока — било то сценарий, актьор или режисьор, — целиш се в него, докато противниците ти не се откажат. Може би не бе отговорил на няколко важни обаждания през изминалите няколко дни. Е, и? Затова бяха хлапетата като Тобър. Ако имаш сериозен проблем, не мислиш за нищо друго и се концентрираш единствено върху него, докато не го решиш.

„Сам Кендрик Интернешънъл“ имаше много сериозен проблем. Но след петте дни, в които бяха обсъждали различни начини за преодоляването му, собственото му подсъзнание, на което винаги можеше да разчита, бе започнало да подсказва разни варианти. И първият от тях бе Елинор Маршал.

— Господин Кендрик, госпожа Кендрик се обади от кънтри клуба във връзка с доставчика за партито ви следващата седмица. Преди десет минути звъняха от офиса на господин Овиц. Фред Флореску се обади в седем и петнайсет — рапортува отривисто Карън, асистентката му. Отдавна се бе научила да не му губи времето с добро утро или други подобни учтивости. — Имаше и трийсетина други обаждания, които съм подредила по важност на бюрото ви. Деби прегледа статистическите справки и вестниците. Джоуни прехвърли по-голямата част от пощата, остана само договорът на Зак Мейсън и отзивите за „Дъщерята на ада“, които може би ще искате да погледнете лично. И всички са готови за събранието в осем.

Кендрик кимна разсеяно.

— Фред се е обаждал значи? Това е хубаво. Най-напред ще разговарям с него и САА. Ти се обади на жена ми и й предай, че напълно споделям нейните предпочитания.

Опита се да не показва раздразнението си. Колко пъти трябваше да казва на Изабел да не го притеснява в офиса с глупавите си домакински грижи? Сякаш някога е давал пет пари кой точно интериорен дизайнер ще използват, коя благотворителна вечеря ще посетят или каква точно идиотска храна се сервира на изисканите партита в Лос Анджелис тази седмица. Разбира се, животът на Изабел се въртеше около всичко това. Но не, тези обаждания си бяха чиста демонстрация на власт. Тя обичаше да показва на всички коя е, защото знаеше, че независимо коя звезда или кой шеф на студия се опитва да се свърже с него, тя винаги ще има предимство, нейното обаждане винаги ще бъде най-напред в списъка.

Кендрик закрачи по мекия сив килим в коридора към кабинета си. Минаваше се през три други стаи, всяка със секретарка и личен асистент, преди да се стигне до вътрешното светилище. Стандартно решение за всеки голям агент, но освен това, както се оказа напоследък, повече от необходимо. Едва минаваше седем и половина, а вече го бяха търсили трийсетина пъти.

— Добро утро, господин Кендрик.

— Добро утро, Сам. Добре изглеждаш.

— Радвам се да те видя, шефе.

Агенти и асистенти минаваха покрай него, усмихваха му се, махаха му за поздрав, подмазваха се. Както се и очакваше. В СКИ Сам Кендрик бе кралят. Вече изобщо не се впечатляваше от сутрешната надпревара за привличане на вниманието му.

Щом стигна до кабинета си, Кендрик се отпусна на масивния директорски стол от черна кожа и посегна към телефона, без дори да го поглежда, беше се превърнало в рефлекс. Остави съобщение на Майк Овиц — един бог знаеше кога двамата щяха да имат няколко свободни минутки по едно и също време — и набра домашния номер на Фред Флореску. Най-нашумелият млад режисьор в Холивуд и нов клиент на СКИ; подписването на договора с Фред бе едно от малкото хубави неща в мрачното настояще. Отсреща вдигнаха на третото позвъняване.

— Фред Флореску на телефона.

— Здрасти, Фред, обажда се Сам.

Доволен смях.

— Много си бърз.

— Ти си първият, на когото се обаждам — с лекота излъга Сам. Беше майстор в изкуството на ласкателството, освен всичко останало. Знаеше как да накара хората да се чувстват добре, без да слиза до тяхното ниво. Във филмовия бизнес това бе важно умение.

— И защо? Изкуството преди всичко, така ли?

Кендрик се изсмя грубо.

— Ти си човек на изкуството, приятелю. Аз съм бизнесмен. Единственото изкуство, което ме вълнува, е малката драскулка с мастило, която слагат на стодоларовата банкнота.

Флореску се засмя, развеселен.

— Сам, нямаш никакъв срам.

— Да не би да си ме наел, за да се преструвам на свенлива девица?

Поредното ласкателство. Суперагентът омаловажава ролята си пред талантливия творец. Аз работя за теб. Ти си шефът. Всъщност, ако не беше от ранга на Джулия Робъртс или Джон Гришам, човекът на изкуството се подчиняваше на агента си в повечето случаи. Онези, които забравяха това просто правило, обикновено имаха много кратка кариера.

— Ти си единственият човек сред познатите ми, който гледа на Уолстрийт като средство за мотивация, а не като предупреждение.

Сега Кендрик се засмя.

— За какво по-точно ми се обаждаш…

— По-рано ми подхвърли, че имаш връзка с една рок звезда. Вярно ли е? Бих искал да работя с него, ако е така.

Първото истинско усещане за задоволство се разля по слабото тяло на Кендрик. Толкова добре бе смазал системата, че сега звездите му сами започваха да се комбинират помежду си!

Пълен пакет. Това бе идея от осемдесетте години. Каква чудесна идея. Всички твърдяха, че именно те са я измислили — САА, ИСМ, „Уилям Морис“, който щете. Истината бе, че тя се бе оформяла постепенно, но после се бе надигнала като Венера от вълните, като Атина Палада, появила се напълно завършена от главата на Зевс. „Пълен пакет“ бе името, с което обозначаваха процеса, при който една агенция ангажираше звездите си — актьори или актриси, за предпочитане от двата пола, — свързваше ги с режисьор, когото представляваше, и сценарий, чийто автор се представляваше от литературния отдел на агенцията, и продаваше целия проект на някоя филмова студия като цялостна сделка. Така се гарантираше максимална комисиона за агенцията и всички лаври се обираха от самата нея. При това някой от новите им клиенти, който трябваше да пробие на пазара, получаваше първата си значима роля на гърба на големите звезди. Разбира се, трябваше да убедят собствените си звезди да участват в проекта, но един пълен пакет си струваше многобройните поклони, отстъпки и откровено изнудване. Филмовите студия мразеха подобни сделки, тъй като се налагаше да плащат скъпо и прескъпо — много по-евтино излизаше да се прави филм на парче, — а също и защото всяка успешна сделка допълнително увеличаваше влиянието на агенцията, която я бе сключила. От друга страна, така се намаляваше рискът — всички тези талантливи творци, събрани накуп и готови за работа, се слагаха на масата едновременно. Не че сами по себе си, колкото и талантливи да бяха, творците можеха да гарантират пълни киносалони. Вземете например Стивън Спилбърг, Джулия Робъртс, Боб Хоскинс и Робин Уилямс в „Хук“. Кендрик потръпна при спомена. Някой спомена ли надхвърлянето на бюджета? Добре че този провал не беше негов.

Не, Сам никога не бе твърдял, че е измислил идеята за пълния пакет. Не беше негово хрумване и той не искаше да е пръв. Интересуваше го само това — да е най-добър в използването й. Преди петнайсет години той отрано бе забелязал гениалността на идеята и бе започнал да комбинира малкото си на брой талантливи клиенти за общи проекти. В рамките на десет месеца агенция „Сам Кендрик“ се бе превърнала от малък бутик от типа на „Тифани“ в среден по мащаб играч на пазара с безпрецедентни хонорари за клиентите си. След още десет вече бе станал „Сам Кендрик Интернешънъл“ с толкова нашумели звезди сред клиентите си, колкото и спечелилите награди „Оскар“ актьори, и с офиси в Рим и Лондон. Сам беше щастлив. Никога оттогава не се бе обръщал назад.

Пълният пакет го бе превърнал в звезда; но не от тези, които той самият купуваше и продаваше и чиито приходи намаляваха, когато загубеха красивата си външност, а от истинските, които списанията от бранша наричаха по малко име. От звездите, на които се крепеше небосклонът, а не от тези, които само блестяха на него. Този вид сделки бяха докарали на Сам първия му милион, а после и първите му десет милиона. Но точно сега те бяха в основата на неговия проблем.

Времената бяха тежки, печалбите малки и големите филмови студия далеч по-малко благоразположени, отколкото бяха свикнали повечето големи играчи. След рецесията от 1990–1993 година парите, похарчени за удоволствия, бяха намалели значително; всички, които бяха заявявали на висок глас, че развлекателната индустрия е защитена от депресии, бяха опровергани по особено категоричен начин. Звукозаписната индустрия, телевизията, списанията и киното — всички бяха пострадали; Кендрик още си спомняше последвалите една след друга вълни на съкращения и високо бюджетните филми, които се заседяваха в кината по цяло лято през онези ужасни две години — деветдесет и първа и деветдесет и втора. В същото време властта на звездите и хонорарите им бяха нараснали до невероятна степен, докато студията се мъчеха да намерят начин да осигурят възвръщаемост на инвестициите си. Разбира се, подобно нещо не се бе случило и постепенно бе станало ясно, че дори и най-голямата звезда и най-изпитаната формула не може да гарантира касов хит. Спомнете си за „Последният екшън герой“. Както и да е, студията бяха станали дори още по-предпазливи по отношение на всеки нов проект; вложените пари са предварително обречени, нали така? И когато Деми Мур бе поискала седем милиона долара за участие в третия филм за Батман, й бяха заявили да върви по дяволите.

Изминалите няколко години се бяха оказали доста трудни за СКИ. Никой не гладуваше — все пак представляваха прекалено големи имена, за да се случи подобно нещо, — но студията отхвърляха всичките им предложения за сделки от типа „пълен пакет“ и сключваха договори само с определени звезди, и то за хонорари, които макар и високи въпреки всички старания на Сам и подчинените му, бяха доста под очакваното ниво. Но никакви сделки „пълен пакет“. Никакви касови хитове, под чието заглавие с големи златни букви да стои изписано „Собственост на Самюъл Джейкъб Кендрик“. Не че другите агенции нямаха проблеми, но поне бяха осъществили по една-две големи сделки. СКИ плуваше в плитки води. Нали сте чували да казват, че агенциите в Лос Анджелис са като акули? Ако не се движат напред — умират. Според Сам Кендрик това бе абсолютна истина.

Трябваше да изкара на екран поне една сделка пълен пакет — голям филм, който да изпълни заглавията на „Варайъти“ и да разгроми критиците му. И то бързо. Едва миналата седмица Джеймс Фалкън, четирийсет и няколко годишен актьор суперзвезда, който бе клиент на Сам от десет години, бе накарал адвокатите си да се обадят в агенцията и да съобщят, че вече го представлява Джеф Бърг от ИСМ.

Именно тогава ситуацията бе преминала отвъд критичната точка. Нямаше да мине и седмица, преди тази дребна подробност да изтече като информация в пресата, и тогава всеки щеше да се замисли за своето положение… и водите щяха да кипнат от движението на акулите, които щяха да кръжат, да кръжат, докато и другите компании надушат кръвта и се нахвърлят върху жертвата.

Сам знаеше какво следва. Той самият го бе правил неведнъж.

Затова бе свикал събрание на всички служители в осем часа тази сутрин.

Затова се бе зарадвал толкова, че Фред Флореску иска да работи с новия клиент на Дейвид Тобър.

Затова се бе събудил тази сутрин с името Елинор Маршал, отпечатано в съзнанието му.

— Не би трябвало да ти го казвам, човече. Поверителна информация — отвърна той, като внимаваше да не издаде възторга си.

— Глупости, Сам. Както и да е, това означава да.

— Как го разбра, Фред?

— Не може да имаш поверителна информация за някого, когото не представляваш.

Сам се засмя мрачно.

— Чакай малко. — Той написа името си в долния ъгъл на договора със Зак Мейсън, като държеше слушалката близо до химикалката. — Чу ли този звук? Знаеш ли какво е това?

— Не. Какво е?

— Звукът от изсъхването на мастилото. Върху договора ни със Зак Мейсън — потвърди Сам, усетил как задоволството отново го обзема.

Фред Флореску развълнувано си пое дъх.

— Мислиш ли, че ще можеш да ни включиш в общ проект?

— Няма какво да мисля. Знам, че ти си единственият режисьор за него, Фред.

— Много ще съм ти благодарен. „На запад от луната“ беше много специален албум в живота ми.

За секунда Кендрик се изненада. Господи, беше забравил, че Флореску е само на двайсет и девет. Беше фен на групата на Мейсън! Той самият беше само едно хлапе! Господи, беше доживял деня, в който най-търсеният режисьор изгаряше от желание да работи с една рок звезда, защото харесва музиката на този тип! „Наивници, друг път — помисли си той. — Това са най-амбициозните типове от петдесетте години насам. И са толкова самовлюбени, че е цяло чудо как не се спъват в собствените си крака“.

— Знаеш ли какво мисля? Зак Мейсън е истински пророк на своето поколение. Направо е върхът. Песните му са много важни, Сам. „Дарк Ейнджъл“ са голяма загуба за всички ни. Много искам да направя филм с него, надявам се да го накарам да сподели визията си за света.

Кендрик беше направо зашеметен. Флореску не само че бе изрекъл тези глупости, но и не долавяше ли смирение в гласа му? Фред Флореску, режисьорът, който бе известен с това, че бе пратил по дяволите шефа на филмовата студия на последния си проект, сега говореше за някакъв си певец, като че ли е самият господ. Кендрик се запита как ли би се почувствал Флореску, ако знаеше онова, което той бе научил от Дейвид Тобър — че „Дарк Ейнджъл“ са се разделили заради някаква дребнава разправия за парите от тениски с емблемата на групата им и че самият Зак Мейсън е разглезен негодник, който вдига скандал, ако минералната вода в гримьорната му не е от марката, която е поискал. Истинска примадона, чиято единствена грижа е доходната кариера на Закари Мейсън. Дейвид бе умно хлапе — веднага се виждаше. Йоланда Хенри, мениджър на групата от самото начало, не бе пожелала да се подмазва на Мейсън по начина, който дванайсет милиона продадени записи го бяха накарали да очаква, а и освен това тя смяташе за глупава идеята да опитва късмета си в киното. Жената бе от онези музикални ентусиасти, които смятаха за загубено времето, което не бе прекарано в студията или на сцената. Нищо чудно, че малкото й канарче бе готово да запее друга песен. Дейвид Тобър трябваше да бъде поздравен за това, че бе сграбчил шанса; бе се подмазвал на Зак, сякаш е самата Роксана Феликс, беше му обещал слънцето, луната и звездите на тепсия още в същия миг. На пророка на поколението му бяха трябвали точно десет дни да разцепи групата си, да зареже жената, която го бе измъкнала от мизерията в Маями, и да долети от Ню Йорк в Лос Анджелис, озарявайки СКИ с втория слънчев лъч, който тя съзираше през това мрачно лято. И според Тобър в самолета бе избрал да гледа последния хит на Флореску „Залязваща светлина“.

Сам се облегна на меката кожа. Той също чуваше музика. Сладкият звън на пари в касата му.

— Напълно те разбирам, Фред. Може и да не вярваш, но и аз някога съм бил млад! Мисля, че вие двамата можете да сътворите истинска магия на екрана. Забрави „Реалността хапе“…

— Тази долнопробна помия.

— … и започни да обмисляш каква мечта можете да сътворите със Зак. Смятам, че вашето поколение се нуждае от говорител.

— Говорител — с благоговение повтори Флореску.

На Кендрик му идваше да се ощипе сам.

— Абсолютно. — Погледна часовника си: осем без пет. — Хей, трябва да тръгвам. Нека да говоря със Зак и да ви уредя среща. Става ли?

— Разбира се — съгласи се режисьорът и затвори щастлив.

Конферентната зала на СКИ бе претъпкана с изнервени хора. Напрежението тегнеше във въздуха като влага, усещаше се в превитите гърбове на агентите, които бяха насядали около масата, и неестествените пози на тези, които стояха покрай стените. Никой не знаеше какво да очаква; Кендрик лично бе свикал съвещанието като божествена повеля, дошла от най-високо, събрала окаяните грешници да дадат отчет за делата си пред него. Всички знаеха, че Сам е недоволен, въпреки доброто представяне на СКИ по отношение на комисионите. Агенцията вече не беше под светлината на прожекторите, а това не бе хубаво в Града на блясъка. Освен това Джеймс Фалкън си бе тръгнал предната седмица. Командосите на Кендрик, както ги наричаха, имаха основателна причина да се тревожат — когато Сам бе недоволен, това чувство сякаш магически се пренасяше и върху подчинените му.

Новобранците стояха прави до стените; бяха там от няколко часа, но на никого не би му минало и през ум да седне на стол. Те бяха запазени само за началниците, когато решаха да се появят. Не, новите хлапета стояха прави с омачканите си от прелистване броеве на „Варайъти“ и „Холивуд Рипортър“ и се опитваха да запомнят печалбите от уикенда, миналите хонорари на звездите на СКИ, представяни от техните отдели, всяко значимо разместване, което бе станало в бизнеса през изминалата седмица, и актуалния курс на долара спрямо лирата, марката, йената и швейцарския франк. Човек никога не знаеше. Беше живо мъчение, цялото това безмилостно запаметяване на детайли, но това бе част от сделката. Бяха новобранци сред агентите. Съществуваха, за да бъдат тормозени от по-старшите. И бог да ти е на помощ, ако Сам Кендрик или дори шефът на отдела ти решеше да ти зададе въпрос и ти не знаеш отговора. Те бяха мравки работници, но облечени в „Хюго Бос“ и „Дона Карън“, и всички до един очакваха с нетърпение деня, в който щяха да могат да тормозят своите подчинени.

Местата до стената им даваха възможност да наблюдават онези могъщи принцове в бизнеса, шефовете на отдели и старшите агенти, за които бяха отделени трийсетината стола около дългата махагонова маса: Лиса Кьопке, елегантната шефка на телевизионния отдел, която бе отговорна за създаването на „Залата край плажа“, „Американска болница“ и „Принцесата на Джо“, наред с много други популярни шоупрограми. Телевизията бе като Лиса, стабилен фактор с някои неочаквани проблясъци на гениалност, но нищо, с което човек да се похвали. Фид Робинс и Майкъл Кембъл, шефове съответно на международния и вътрешния филмов отдел. Фил беше строен, русокос красавец, около трийсет и пет и се говореше, че е много добър каратист. Той нямаше за какво толкова да се тревожи: неговите момчета и момичета се бяха заловили много енергично с продажбите на права за разпространение в чужбина през изминалото тримесечие и приходите на СКИ от Югоизточна Азия бяха по-високи от всякога. Освен това се говореше, че онзи британски филм с Дейвид Пътнам и Хю Грант май наистина щял да се реализира. Е, това вече би дало основание на господин Кендрик да се усмихне. Майк, с късо подстригана тъмна коса, отличителни слънчеви очила „Рейбан“ и тъмен костюм от „Савил Роу“, очевидно имаше повече грижи — в крайна сметка за какво бяха събрани тук? И накрая сред началниците на отдели седеше Кевин Скот, петдесет и няколко годишният ветеран от Бостън, който бе начело на литературния отдел от петнайсет години. Именно той бе сключил сделката за четири милиона долара за „Сладък пожар“ през осемдесет и девета, рекорд за индустрията по онова време, и пак той бе открил осем писатели, които бяха се изкачили в челото на класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“.

Но това, както казват, е било някога, а не сега. Кевин Скот бе затънал здраво. Светът на литературните права се бе променил доста от епохата на вежливото ръкостискане, с която той бе свикнал и при която думата на един джентълмен бе надеждна като полица. Сега сделките се сключваха с неприлична скорост, а цените сякаш бяха обратнопропорционални на литературното качество. Спокойният и обилно полят обяд с издателя вече бе отживелица в Ню Йорк. И старата школа на достолепните интелигентни литературни агенти с английски дипломи и страст към писаното слово бе изместена — накъдето и да се обърнеше Кевин — от истински хиени в маркови джинси, двайсет-трийсет годишни палячовци с мобилни телефони, залепени за ухото, от чийто вградени в автомобилите CD плейъри гърмеше музиката на „Соник Ют“. Потръпваше само като си ги представеше. Повечето от тях сигурно четяха по пет книги на година, и то само съдебни трилъри. И въпреки това, независимо от категоричните му възражения, Сам и Майк бяха настояли да напълни отдела си с тези противни същества.

Някой бе увеличил прекалено звука в неговия личен свят и Кевин Скот никак не бе доволен.

А и отделът му не бе продал нито един сценарий.

Но повечето новаци хвърляха предпазливи погледи към четиримата души, които бяха най-важни днес. Всъщност не ги интересуваха особено началниците на отдели, а старшите агенти, големите играчи, ветераните от изминалите две години, които тръпнеха от нетърпение на местата си под шефовете. Джоан Делфи и Сю Шусмън от „Чуждестранни права“, Питър Мърфи от „Международна телевизия“ и Джон Картър от „Телевизия на Източния бряг“. И най-вече Дейвид Тобър, новоизгрялата ярка звезда от „Кино“, най-важния отдел, който имаха.

Тобър леко се бе облегнал на стола си, който се намираше на почетното място от дясната страна на Фил. Дори да съзнаваше колко жадни погледи са вперени в мускулестото му тяло, не даваше признаци, че ги забелязва. На двайсет и шест, Дейвид Тобър бе красив мъж и сексуалното му обаяние струеше от всяка негова пора. Гъстата му светла коса, подстригана късо почти като на военен, подхождаше чудесно на загорялата кожа, тъмните абаносови очи и на фигурата му, която правеше чест на личния му съветник по здравословно хранене и на треньора му. Твърде полезни специалисти, ако човек можеше да си ги позволи, а Тобър очевидно можеше. Бе си докарал три пъти по-висока комисиона в сравнение с агентите от неговото ниво през изминалата година и бе достигнал двойно по-висока заплата. Караше вишневочервено ламборгини и вече разполагаше с хубава маса в „Спаго“.

Холивуд се гордееше с това, че надушва кой е следващата голяма звезда, а точно сега Дейвид Тобър ухаеше просто прекрасно. През изминалата седмица бе успял да постигне най-големия удар в кратката си, но блестяща кариера досега: Зак Мейсън, бивш соло вокал на „Дарк Ейнджъл“, бе напуснал скромното убежище на Йоланда Хенри и бе прекрачил махагоновите двери на СКИ.

Колегите му го мразеха.

— Дами и господа, добро утро — гръмко поздрави Сам Кендрик, когато влезе забързано в залата и дръпна стола си начело на масата.

Всички се изправиха.

— Седнете — навъсено каза Кендрик.

Седнаха.

— Добре, ето за какво става дума — отривисто продължи Сам. Само защото беше в малко по-добро настроение, нямаше намерение да проявява и капчица благосклонност към тези лентяи. — Тази година агенцията е реализирала най-ниските си приходи, откакто я основах. Успяхме да вкараме някои от големите си имена в няколко филма, но само толкова. Влачим се на опашката и не мисля, че това е само резултат от лош късмет. Искам, първо, убедително обяснение за работата на всеки през изминалото тримесечие; второ, списък от всеки човек в тази зала на хората, които представлява, какво прави за тях и кого ще доведе в агенцията през следващия месец.

Няколко лица в залата пребледняха.

— Това е за загряване. След това ще обсъждаме студията — очаквам всеки от вас да сподели нещо ново и да даде предложения как да решим този проблем. Искам тази агенция да сключи сделка пълен пакет. Сега. Ако не веднага. Ясен ли съм?

Забързано кимане с глави. Това им бе ясно.

С периферното си зрение Сам забеляза онзи безполезен стар пияница Кевин Скот тайничко да гълта таблетка валиум. Господи, колко жалък бе само. Трябваше да го уволни, но някога човекът бе толкова добър в работата си. А и някога бяха приятели. Забеляза и онзи младок Тобър, удобно отпуснал се в италианския си костюм, със самоуверен вид. Не бе закимал с останалите.

Кендрик имаше добро предчувствие по отношение на Тобър.

— Хайде, хора. Да започваме — нареди той и се облегна, за да наблюдава предстоящата жестока битка.

— Дейвид, смятам, че не разбираш.

Лицето на Кевин Скот ставаше все по-червено.

— С цялото ми уважение към теб, но смятам, че разбирам, Кевин. Джейсън е написал сценарий за онзи телевизионен филм…

— „Отвъд любовта“ — подсказа някой.

— „Отвъд любовта“, точно така. Продал го е на много добра цена. Седемдесет хиляди долара, за колко? Две седмици работа? Мисля, че ще бъде идеален за този проект.

Скот за малко да се задуши от възмущение. Този проклет младши агент от филмовия отдел, който се намесваше в докладите на всички останали, сега се опитваше да го учи как да ръководи литературния отдел? Някакво хлапе, което едва бе започнало да се бръсне.

— Джейсън прецени, че трябва да се заеме със сценария на „Отвъд любовта“, за да си плати наема. Той е сериозен писател — успя да изрече той с надеждата, че Тобър ще се засрами и ще млъкне.

Небрежно свиване на рамене.

— Тогава му обясни, че ако напише сценария за този филм, няма да му се налага вече да мисли за наема. Ще може да си купи собствено жилище. — Тобър погледна към Сам Кендрик. — Вече сме деветдесетте, Кевин. Гладуването по разни тавански стаички не е на мода.

Скот го изгледа мрачно.

— Благодаря за съвета, Дейвид.

— За мен е удоволствие.

— Но литературният отдел не е твоя грижа.

Директна нападка! Сега всеки агент в залата бе нащрек и очакваше Кендрик да се намеси и вземе страна. Дейвид Тобър въздъхна.

— Ще ми се това да беше вярно, Кевин. Но за съжаление, не е така… Представлявам няколко интересни нови клиенти във филмовия отдел и бихме искали да успеем да ги ангажираме в общ проект — тази заветна цел — със сценарий на СКИ. Но всичко, което стига до мен от твоите хора, става само за художествен филм.

— Имаме славата на един от сценариите отдели с най-много награди от Академията в Холивуд — просъска Скот. Заради малките спукани капиляри носът му червенееше като този на елена Рудолф.

— Ние наистина се интересуваме от качеството на продукцията си, Дейвид — рязко се намеси Майк Кембъл. Протежето му бе прекалило. Не беше добре да оставят човек с двегодишен стаж да държи такъв тон на един шеф на отдел.

— Определено е така — добави високо Сам Кендрик. Тобър сякаш не се смути от общото изтръпване, което засегна всички присъстващи. Той изгледа високомерно Скот.

— Както и да е, какво имаш предвид под клиенти? — попита Кевин, изоставил джентълменското си хладнокръвие. — Имаш само един нов клиент. Мейсън.

Дейвид Тобър протегна крака под масата подобно на котарак, преди да отговори и когато го направи, гледаше право към Сам.

— Е, Кевин, така беше до вчера — бавно каза той. — Тази сутрин подписах договор с нов клиент.

— И кой по-точно? — скептично попита по-възрастният мъж.

Тобър се загледа в ноктите си.

— Една манекенка, която иска да става актриса.

Залата колективно изпъшка.

— Такива се намират по десет за цент — присмя му се зарадваният Кевин.

Дейвид сви рамене.

— Може би. Но не вярвам, че ще получиш Роксана Феликс на тази цена.

Мигновено настана пълен хаос. Кевин Скот стана направо морав от потиснатия си гняв, Майкъл Кембъл се извърна на стола си, за да погледне помощника си, Лиса Кьопке тихо се засмя, а новобранците изгубиха ума и дума — някои ръкопляскаха, други подсвиркваха. Тобър кимна леко с глава, приемайки поздравленията им.

От трона си начело на масата Сам Кендрик внимателно бе следил развитието на дуела. Не знаеше предварително за супермодела, но не се изненада. Значи този младок Тобър наистина бе много пробивен.

Време бе да му покаже кой е кралят в тази джунгла.

— Това е чудесно, Дейвид — подхвана той и всички шумове незабавно утихнаха. — Кога ще получим правото да уреждаме ангажиментите й като модел?

Тобър изглеждаше леко нащрек.

— Договорът й с нашата агенция е само за актьорските й изяви, Сам. „Юник“ в Ню Йорк все още се занимават с кариерата й на модел.

Кендрик вдигна рамене.

— Много жалко. И все пак предполагам, че имаме страхотни пробни снимки.

— Хм, не — досега не се е изявявала като актриса.

— Тогава вероятно не може да играе. — Гласът на Кендрик бе рязък като удар с камшик. — Какво ще ми кажеш? Изглежда много секси, значи ще има огромен успех в киното ли? Така ли стана с Изабела Роселини? Или с Паулина, как й беше фамилията? А с Мадона!

Всички в залата бяха като вцепенени. Тобър се размърда на стола си, като успя да скрие до голямата степен притеснението си, а на пухкавото лице на Кевин Скот изведнъж грейна усмивка.

— Ще трябва да проверим. Все пак хубаво е, че си подписал договор с нея, Дейвид — продължи Кендрик вече с малко по-мек тон. — Но нека не бързаме със заключенията. Всъщност искам да направим сделка пълен пакет покрай другия твой клиент. Видяхме пробните снимки на Зак Мейсън и трябва да кажа, че са невероятно добри.

Присъстващите в залата вече бяха отклонили вниманието си от битката между старата и новата гвардия. Сега всички очи бяха вперени в шефа. Когато Сам заговореше така, думите му звучаха като предсказанията на делфийския оракул. Чакаха ги, нетърпеливи да получат напътствия, да разберат каква е гениалната идея на Кендрик, която ще върне блясъка на избледнялата звезда на СКИ и съответно ще грейне в трудовите характеристики на всеки от тях.

— Всъщност мисля, че наистина решението на проблема ни би могла да се окаже една жена — продължи Кендрик. — Но тя не се казва Роксана Феликс.

Изчака малко, остави ги да тръпнат в очакване, да зависят от благоволението му още няколко секунди.

— Казва се Елинор Маршал — довърши той.

Четвърта глава

Седем сутринта, а слънцето вече напичаше яростно магистралата за Лос Анджелис. Движеше се леко по ненатовареното шосе — все трябваше да има някакви предимства в ставането толкова рано — Елинор Маршал бе вдигнала гюрука на тъмнозеления си лотус, за да се наслади максимално на пътуването. Късата й платиненоруса коса бе все още влажна след взетия душ, а трябваше да изглежда безупречна, преди да е стигнала портите от ковано желязо на студия „Артемис“. Както и всичко в нея. Разбира се, елегантността неизменно беше сред приоритетите й, но от миналия месец това бе безпрекословен закон — сега вече бе длъжна да бъде перфектна по всяко време.

Сега бе президент на студията.

„Момчетата на лятото“ на Дон Хенли изпълни луксозната й кола с мека и отпускаща мелодия и Елинор си позволи да се отдаде на музиката, намерила убежище на удоволствие и спокойствие в комбинацията от високата скорост и мелодията. Бог й бе свидетел, че щом се озовеше на паркинга, вече нямаше да има и миг спокойствие през целия ден. А когато се върнеше у дома…

Елинор гузно сви рамене. Знаеше, че трябва с нетърпение да очаква връщането си у дома. Представи си Пол Халфин, своя партньор. На четирийсет и пет, аристократичен, с гъста прошарена коса и интелигентни, студени сини очи. Доста трезвомислещ и напълно подходящ, Пол бе пример за подражание в новото десетилетие, което се стремеше към природосъобразен начин на живот; той тренираше във фитнес залата, избягваше да яде червено месо, винаги ставаше в присъствието на една дама и беше абсолютно верен. Предпочиташе операта и изящното изкуство пред бейзболен мач, беше начетен и много изискан и се чувстваше като у дома си в най-отбраните кънтри клубове още от дете. Като уважаван инвестиционен банкер, кариерата му нито засенчваше, нито бе засенчена от нейната. Пол нямаше никакви проблеми с повишението на Елинор, когато то най-сетне стана факт. И защо да има? „Албърт, Халфин и Вайсман“ бяха финализирали поредното успешно присъединяване на компания едва предната седмица. Напротив, Пол заведе Елинор в „Ма Мезон“ да празнуват с шампанско и се наслаждаваше на всички дребни жестове на внимание, които й бяха засвидетелствани, докато холивудските знаменитости се редяха на опашка пред масата им, за да целунат ръка на новата кралица в града.

Той бе идеалният кавалер. Всички го казваха. А през деветдесетте това бе най-важното. Дните на купоните с кокаин и шумна музика отдавна бяха отминали. Сега, ако не си част от влюбена и всеотдайна двойка или поне от двойка, която изглежда влюбена и всеотдайна, направо си никой. И най-желаният аксесоар на жената в Холивуд вече не бе диамантено колие, а бебе в памперси.

От уредбата прозвуча дрезгавият глас на Джеймс Браун и президентът на студия „Артемис“ натисна педала на газта почти докрай, набирайки скорост, за да избяга от внезапно пронизалата я болка, докато примигваше яростно, за да прочисти погледа си от мигновено появилите се сълзи в очите й. Не можеше да си позволи подобна слабост. Не можеше да си позволи да се поддаде на постоянната болка, на чувството за празнота и натиск, на ужаса, че го е отлагала прекалено дълго. Не сега. Не можеше да мисли за бебе сега.

Когато лъскавата й кола се озова на паркинга за висшите ръководители на студията, след като мина покрай пазачите, които я поздравиха с вдигане на ръка, Елинор Маршал, най-влиятелната жена в Холивуд, изглеждаше като човек, който винаги, винаги, винаги се контролира.

— Здрасти, красавице.

Том Голдмън, председател и главен изпълнителен директор на „Артемис“ през последните десет години, подаде глава през вратата на кабинета й.

— Стори ми се, че те чух да идваш.

— Знам, че дебнеш леките ми стъпки, шефе.

Усмихнаха се един на друг като съзаклятници. Елинор усети обичайния прилив на удоволствие от това, че го вижда отново. Голдмън бе най-добрият й приятел и най-доверен съюзник. Бе неин наставник в „Артемис“ още от шейсетте, когато тя бе нова служителка, някаква си стажантка само, а той бе вторият човек след шефа на търговския отдел. Издигането им по хлъзгавия път нагоре бе вървяло общо взето паралелно, макар на Елинор да й бе отнело доста по-дълго време, докато прекрачи онзи последен праг към вътрешния кръг на „Артемис“, към онази затворена малка група от хора, които, независимо от всички облаги и високопарни титли на вицепрезидентите и другите мениджъри от висшия ешелон, бяха единствените с реална власт да направят нещо. Пет дълги години Елинор бе прекарала в отдел „Маркетинг“, където бе изкарала купища пари за големите тузари в Ню Йорк, като през цялото време се бе опитвала да докаже, че притежава нужните качества да бъде назначена на ръководен пост в художествения сектор. Том винаги бе ходатайствал за нея по деликатния начин, по който хората от висшите ешелони в Холивуд лобират за своите протежета. В крайна сметка никой не би могъл да си позволи да стане прекалено близък с неопитен ръководител. Твоят човек може да оплеска всичко и да опетни името ти. Но най-накрая миналия месец Голдмън наистина бе застанал зад нея. След като Мартин Вебер, последният президент, бе уволнен заради липсата на хитове през годината, Том бе направил изключително ласкава презентация пред борда на директорите на корпорацията майка и ето че Елинор Маршал бе станала най-новото попълнение в най-елитния клуб на света. Този на жените във властта. Момичетата, които разполагаха с достатъчно влияние, за да се състезават наравно с момчетата.

Беше на трийсет и осем години.

Голдмън огледа от горе до долу втория човек в студията след него самия. Тази сутрин повече от всякога тя му напомняше за Грейс Кели — тънкият копринен костюм на „Де ла Рента“ в бледобежово подчертаваше идеално безупречната й руса коса и свежия тен на лицето, подхождаше чудесно на обувките с нисък ток от „Клое“, които издължаваха и без това невероятно дългите й стройни крака. Никакви бижута, като се изключи дискретния часовник „Патек Филип“ на дясната й китка. Никакъв грим, освен малко фон дьо тен и вероятно лек руж на високите й скули. Елегантната Елинор. Той се усмихна, като си мислеше колко подходящо се облича тя за поста си и колко добре й прилягат всички онези прякори, които мъжете на вицепрезидентски постове й бяха измислили. Ледената принцеса. Светата дева. Кралицата убийца.

— Разбира се.

Вярно бе, никой не го разсмиваше така, както тя умееше, никой не го разбираше по-добре. Том се запита за хиляден път дали някога бе имал шанс да стане още по-близък с Елинор, макар че и двамата бяха прекалено заети да играят по правилата на филмовата студия, като се стараеха помежду им винаги да има нужната дистанция…

Елинор тропна с токчето си по мекия килим.

— По-добре внимавай за тези стъпки, Том. Женската обувка може да бъде смъртоносно оръжие.

— Така ли?

— Разбира се. Не си ли гледал „Самотна бяла жена“?

Той се засмя.

— Да не би да хукнеш след мен, навлякла перука? Не ми се вярва.

— Човек никога не знае.

Размениха си усмивки, но сега в тях имаше определен подтекст. От месец насам всички правила се бяха променили. Ако Елинор се провалеше, Том трябваше да е човекът, който ще я уволни. А ако се справеше чудесно… това или щеше да го издигне в очите на шефовете му на Източния бряг, или щяха да решат да го заменят с нея. Бяха приятели от петнайсет години, но сега на върха бе по-трудно.

— Имаме среща със Сам Кендрик тази сутрин — осведоми я Голдмън, като се разположи удобно в кожения фотьойл срещу нея и вдигна крака върху бюрото й.

— Обичайната или нещо по-специално? — Отривистият й професионален тон винаги го сепваше в началото.

— Обичайната, що се отнася до нас. Искам да го осведомим за това, което би ни интересувало този сезон.

Стандартна практика. Разговаряш с големите агенти, информираш ги какво ти е нужно в най-общ план. Така се спестяваше време; нямаше да ги затрупват с милион версии на „Хубава жена“, когато те всъщност търсеха „Терминатор XV“.

Тя кимна.

— Добре, това е полезно. Но тонът ти подсказва, че за Сам това няма да е обичайната среща.

Голдмън сви рамене.

— Останах с впечатлението, че има нещо предвид. Опитах се да изкопча нещо, но той не се издаде.

За втори път този ден усети как я обзема радостно вълнение. Сделка… може би. Сам Кендрик обикновено не подхвърляше празни намеци. Тя искаше да сключи сделка, на този пост бе вече цял месец. Не че някой очакваше от нея да влезе в ролята на новия Дейвид Катценбърг за малко повече от четири седмици, но натискът ставаше все по-осезателен. Мартин в последна сметка бе уволнен, но вътрешните клюки за него, противните намеци, липсата на уважение в определени популярни ресторанти в града, всичко това бе започнало много по-рано. Около три месеца след назначаването му за президент, при обстоятелството, че не бе сключена нито една голяма сделка. Разбира се, реакцията на Мартин бе да даде зелена светлина на онзи ужасен еротичен филм, който бе накарал печалбите от „Тялото“ да изглеждат като тези на „Джурасик Парк“, а след това и онзи провал с полицая инвалид. Тя нямаше да допусне същата грешка, с божията помощ, но можеше да разбере как се е чувствал Мартин. Натискът да сключи сделка, да направи филм, да го превърне в хит, нарастваше от мига, в който сложеха името ти на канцеларските материали. Към това се добавяше обстоятелството, че беше жена, че не идваше от творческия отдел на бизнеса и че заемаше поста след Мартин и също толкова зле представилия се негов предшественик. Всичко това правеше натиска достатъчно силен, за да огъне стомана. „Артемис“ отчаяно се нуждаеше от касов хит. Елинор отчаяно искаше да им намери такъв, стремеше се към подходящата сделка.

Сам вероятно го знаеше. Е, тя нямаше да захапе стръвта, освен ако наистина не предлагаха нещо добро. Надяваше се да е така.

— Ще разберем, когато Сам реши да ни каже — небрежно отвърна тя.

Голдмън кимна и се изправи. Тя се възхити от грациозното му движение. За един кратък миг си представи как Том прониква в нея, галейки я с пениса си, подтиквайки я да стигне до ръба. Сигурно щеше да е необуздан в леглото, щеше да прави секс като дивак. Не просто да отбива номер като Пол, който сякаш отхвърляше поредното задължение за деня.

— Между другото свободни ли сте за обяд другата неделя? — попита Том, вече до вратата. — С Джордан организираме малко парти на яхтата.

— Разбира се — отвърна Елинор.

Трябваше само да отменят ангажимента си към семейство Уинтертън; Пол и без това й бе длъжник. Обичаше да прекарва свободното си време с Том, далеч от безмилостния стрес в работата. Дори и ако това означаваше да се държи любезно с онази жива кукла Барби, за която той се бе оженил; Джордан Кабът Голдмън, на двайсет и четири, с коса до кръста и гърди, вирнати до небесата, и мека бебешка кожа, която винаги караше Елинор да се чувства като сбръчкана старица. Самопровъзгласила се феминистка без никаква кариера и коефициент на интелигентност, по-малък от гръдната й обиколка, но с безпогрешен усет към организирането на подходящите партита и подкрепянето на модерната в момента благотворителна акция. Елинор бе уверена, че снимката й би трябвало да стои във всеки речник редом с думата жена за украса.

Само един поглед към Джордан в прилепналата по тялото й сватбена рокля, към тънката й нежна ръка, собственически обгърнала лудо влюбения Том, и Елинор се бе усмихнала свенливо на Пол и бе усетила как надеждата умира в нея.

— Колко мило от страна на Джордан да се сети за нас. С удоволствие ще дойдем — отвърна тя и му се усмихна.

Телефонът на бюрото й иззвъня.

— Няма почивка за грешниците — каза Том, ухили се широко и излезе.

Осемдесет и девет… деветдесет… деветдесет и една…

Дейвид Тобър повдигна горната част на тялото си от полирания дървен под на домашната си фитнес зала, задържайки ръцете си сключени на врата, а загорелите си крака изпънати право напред, като използваше само добре развитите мускули на корема си. Около него гърмеше силна рок музика, но песента служеше всъщност само за фонов шум. Красивото лице на Тобър изразяваше мрачна решимост и болка, докато накланяше източеното си тяло към коленете, дясно, ляво, после обратно назад към пода и отново. Деветдесет и три… деветдесет и четири… Мъчителното усилие си личеше по потта, обливаща цялото му загоряло и стегнато тяло, което можеше да види в огледалата по стените, макар че именно то бе наградата за страданията. Сто и десет килограма стегнати мускули, при едва тринайсетпроцентно съдържание на телесни мазнини. Деветдесет и осем… деветдесет и девет… Дейвид Тобър никога не се отказваше, независимо от това на какво изпитание щеше да подложи мускулите си. Сто. Така. Готово. Утре може би щеше да опита да направи сто и трийсет.

Изправи се с мъка и спря песента, някаква неразбираема безсмислица за отчуждение и разбити сърца на „Дарк Ейнджъл“. Определено не му бе по вкуса тяхната музика. Предпочиташе Гершуин и Коул Портър, но щом Зак Мейсън щеше да става негов клиент, значи Дейвид Тобър щеше да се превърне в най-големия почитател на, „Дарк Ейнджъл“ още от мига, в който изсъхнеше мастилото на подписа на Зак върху договора. Щеше да се научи да харесва индустриалния метъл. Каквото и да му струва това.

— Значи ще се видим някой друг път.

Загоряла блондинка с голям бюст стоеше нерешително на прага. Тобър огледа за миг силно опънатата тениска върху подскачащите й гърди, истински, което бе приятна промяна за него, също толкова тясно прилепналите джинси върху дупето й, което бе съвсем малко по-голямо, отколкото трябваше, дългата мека коса и наивните й лешникови очи. С удоволствие усети как потръпва от възбуда, което си бе цяло чудо, като се има предвид, че преди малко бе свършил в устата й.

Какво чакаше тя? Да не би да си мислеше, че ще я покани на закуска?

— Разбира се. Ще ти се обадя, Дара.

— Добре — каза момичето, разочаровано, но достатъчно съобразително, че да вземе чантичката си и да си тръгне.

Дейвид хвърли един поглед през рамо към спалнята и видя, че е оставила спретната купчинка лъскави снимки на нощното му шкафче. Усмихна се. Някои неща никога не се променят. Може би наистина щеше да й се обади… имаше напълно подходяща фигура за дребна роля в „Спасители на плажа“, за който бе чул да се говори, е, при условие че отслабнеше с четири килограма. Едва ли щеше да е проблем, това си бе обичайното напълняване през пубертета. Беше само на шестнайсет. Хубавото бе, че на тази възраст имаха прекрасна кожа. Освен това си мислеше, че най-вероятно ще поиска да спи с нея отново. Беше гъвкава и отзивчива, бе се обръснала между краката и знаеше как да го поеме в уста. А и си бе тръгнала съвсем навреме.

Тобър си представи много живо как меките й устни се бяха плъзгали нагоре-надолу по пениса му, изцапан с червило, както й бе казал да направи, за да получи още по-голямо удоволствие, докато я гледа. Усети как отново се възбужда, спомняйки си идеалното й чувство за ритъм, топлата й, влажна уста, онзи специален номер, който бе направила с език. Да, определено щеше да й се обади.

Включи кафе машината и отиде да вземе студен душ. Цялата му енергия трябваше да бъде насочена към едно-единствено нещо тази сутрин. Към срещата в „Артемис“. Точно този момент бе чакал откакто бе дошъл в СКИ преди две години като зелен новобранец, току-що завършил „Йейл“, с малък попечителски фонд зад гърба си, средни оценки в дипломата и безгранична амбиция. Бе се докопал до секретарско място веднага — никакво мотаене в разнасяне на пощата, що се отнася до Дейвид Тобър, — а впоследствие се бе измъкнал оттам също толкова бързо, ставайки младши агент само след два месеца. После бе малко по-трудно. Никой талантлив актьор не иска да рискува да се обвърже с някакво зелено хлапе, което си играе на агент, но и никой новоизлюпен агент не може да стане истински голям играч без талантливи клиенти. Параграф 22. Проблемът си е твой. Сам си го реши. Но той се бе справил. И още как.

Дейвид се извърна настрани под силните струи на душа, като остави ледената вода да изличи мигновено моментната му похот. Искаше да пусне малко топла вода, но устоя на изкушението. Още две минути. Треньорът му настояваше, че студената вода прави чудеса за кръвообращението.

Сключването на първия договор бе много трудно. Колийн Макълъм, надебеляла, залязваща ирландска актриса със страхотна кариера като сексбомба преди десетина години, тогава се бе заела да издава прилично продаващи се псевдофолк албуми и да гостува на специализираните летни фестивали. ИСМ всъщност се бяха отказали от нея, но това не означаваше, че Колийн е готова да рискува с ново лице в бранша. Господи, колко усилено се бе наложило да преследва тази кучка. Една двайсетачка в местния цветарски магазин му бе разкрила, че обича орхидеи и въпреки че те бяха най-скъпите цветя, Дейвид бе изпращал големи букети от тях сутрин, обед и вечер цели три седмици. Струваше му цяло състояние. Обаждаше й се по шест пъти на ден, започна да й праща изрезки за всички шоупрограми, в които смяташе, че би могла да участва. Именно тогава тя му бе позволила повече от няколко секунди телефонен разговор. Сега си спомняше, че бе обмислял идеята да я изведе на вечеря и да преспи с нея — навярно именно това искаше, след като носеше всички онези прозрачни халати от розов шифон, които намяташе върху разплутото си тяло, когато я посещаваше в дома й. Дейвид потрепери при спомена и спря душа. По дяволите, трябваше сам да се сети за това, когато искаше да охлади страстите си. Беше много по-ефикасно от студен душ. Слава богу, той бе разбрал тъкмо навреме, че ако се престори, че желае връзка с Колийн, щеше да му се наложи да остане с нея докрай. Човек можеше да отпрати сладурчета като Дара на сутринта, но не и свой клиент. Работата ти беше да ги направиш големи звезди, а когато станеха такива, можеха да ти докарат големи неприятности. Тобър потрепери при мисълта как Колийн се оплаква от него на Майк Кембъл, или още по-зле, на Сам Кендрик. Защото той бе успял да я направи известна и сега работата му се състоеше в това да й помогне да остане такава и да бъде щастлива.

Предварителното проучване, което бе направил за нея, му бе помогнало да постигне всичко. Бе разбрал точно откъде идва тя, малко ирландско селце на име Дънкени, а после бе уредил да й доставят местния вестник цяла седмица. Други мъже биха поръчали костюм на „Шанел“ или биха купили малка спортна кола. Но Дейвид Тобър бе по-изобретателен. Ръководеше се от правилото, което прилагаше към всеки и към всичко — разбери какво иска и после му го дай.

Тъкмо то свърши работа и с Колийн Макълъм. Тя подписа договора със СКИ в деня, в който бе пристигнал третият брой от вестника, и се остави в ръцете на Тобър, а останалото бе лесна работа. Той я принуди да спазва строга вегетарианска диета, намери й треньор, както и един много опитен и дискретен пластичен хирург в Ню Йорк, и, разбира се, уволни продуцента й. Наеха стилист, който да изхвърли всички остарели тоалети и рокли от розов шифон, и Тобър се зае с прераждането й. След като предварително изнудиха МСА за солидно увеличение на бюджета и наеха най-добрия продуцент на кънтри и уестърн музика в страната, новата, по-зряла, елегантна и стройна Колийн се представи на сцената с един нов хибриден стил, който впоследствие нарекоха келтско кънтри. В Средния запад албумите й се продаваха едва-едва. Тогава, след месеци наред старомодно и изпитано угодничене и подмазване, той бе успял да уреди участие на Колийн в „Шоуто на Опра“ — специално издание, посветено на завръщането на сцената на няколко изпълнители. По време на шоуто тя се разплака и призна, че в миналото е била пристрастена към наркотиците и алкохола, но после преоткрила в сърцето си Исус Христос. Продажбите в Средния запад скочиха до небесата, медиите се включиха в истерията, Тобър й уреди да играе поддържаща роля във филм на Фред Флореску, който бе римейк на един от старите й филми, така че тя изигра майката на предишната си героиня, а само един сезон по-късно вече имаше номинация за „Оскар“ и собствено шоу с висок рейтинг в една от християнските телевизионни мрежи.

Колийн Макълъм бе големият шанс за Дейвид Тобър, и това бе всичко, от което се нуждаеше. Странното бе, че именно Колийн му бе довела Зак Мейсън. Но пък онзи кънтри и уестърн продуцент познаваше кого ли не, а светът на музикалния бизнес, както бе разбрал Тобър, бе твърде малък наистина…

Той се подсуши набързо и облече костюм на „Джоузеф Абът“. Кашмирен, с цвят на млечен шоколад, той имаше идеалната кройка и цвят за сутрешна работна среща. Подхождаше чудесно на светлата му коса и тена на лицето му. В крайна сметка Сам придаваше необходимото значение на факта, че Елинор Маршал щеше да ръководи срещата, а Маршал все пак бе жена. Жена, която притежаваше властта да даде зелена светлина на проекта му. И която можеше да даде страхотен тласък на кариерата му.

Тогава наистина можеше да изпрати Кевин Скот по дяволите. Искаше да изхвърли този нещастник от агенцията. Искаше да представи на света Роксана и Зак заедно.

Огледа се в огледалото. Обувки „Армани“, кожено куфарче, класически тъмни очила „Уейферър“ и проект за сделка пълен пакет, който лично Сам Кендрик бе одобрил.

Дейвид Тобър бе готов за работа.

Сам Кендрик влезе във фоайето на „Артемис“ самоуверено като професионален футболист или политик по време на предизборна кампания. Винаги се държеше така, когато беше под напрежение; беше нещо като естествена защитна реакция. Никой не би го предположил, съдейки по начина, по който се усмихна на момичето зад рецепцията, и се запъти направо по коридора, който водеше към офиса на Елинор Маршал, без да чака покана. Секретарките и някои от по-нископоставените служителки въздъхнаха неволно, когато мина покрай тях. От Кендрик струеше такава спокойна увереност, движеше се с ловкостта на хищник и походката му издаваше, че разполага с много пари, власт и излишък от тестостерон. Личността на Кендрик бе толкова обаятелна, че те едва не пропуснаха да забележат невероятно красивия младеж, който го следваше по петите. Русокосият хубавец приличаше на актьор от „Спасители на плажа“… беше прекалено млад, за да присъства на подобна среща. Което означаваше, че е поредната изгряваща звезда в града, един от малцината, които успяват да се изкачат направо до върха всяка година… още женски въздишки. Работата в една филмова студия не даваше кой знае какви възможности за социални контакти на младите жени. Дейвид Тобър се усмихна на всяка от тях, гледайки ги право в очите.

— Добре, готови ли сме? — попита Сам своя екип, когато излязоха на вътрешния служебен паркинг, който се намираше пред специалната сграда, в която бяха офисите на Том, Елинор и някои от най-високопоставените ръководители на студията. — Всички наясно ли са с всичко?

Кимнаха: Тобър, който представляваше Зак и Роксана; Майк Кембъл, шеф на отдел „Кино“, който представляваше Фред Флореску; и Кевин Скот, защото Сам искаше да има и човек от сценарния отдел. Кендрик отново се намръщи при вида на омачкания костюм от туид на Кевин. Този човек не можеше ли да вземе пример от момчетата от филмовия отдел? Майк, в обичайния си черен костюм на „Армани“, и хлапакът Тобър, в този шикозен кафяв костюм? Самият Кендрик не харесваше мъже, които полагаха толкова очевидни старания за външността си. Смяташе го за прекалено женствено поведение. Но, по дяволите, момичетата в офиса направо се разтапяха и припадаха в краката на Тобър. А това бе първата му важна среща като равен с големите играчи на агенцията, така че според Сам той можеше да се облича както си иска. Може би Елинор Маршал също ще се впечатли, макар че доколкото я познаваше, това бе малко вероятно. Ледената кралица мислеше само за работа, винаги е било така.

— Няма как да не сме наясно след инструктажа, който ни спретна — отвърна Кембъл.

Сам се ухили. Бе ги накарал да се съберат в СКИ час по-рано, за да може да отработят до съвършенство презентацията си.

— Правилно. Елинор Маршал е най-големият ни шанс. Нова е, идва от отдел „Маркетинг“, отчаяно иска да сключи сделка, а ние отчаяно искаме да й помогнем. И ако някой от вас, негодници такива, оплеска работата, ще му го върна тъпкано.

Кевин Скот се намръщи заради думите, използвани от шефа му, но не каза нищо.

— Няма да оплескаме нищо — увери го Дейвид Тобър.

— Не и ако искате да продължите да работите за мен — натъртено и мрачно заяви Кендрик, без да се впечатлява от тона му.

Групичката от СКИ влезе през вратите от тъмно стъкло, Сам съобщи кои са на жената зад рецепцията, облечена в елегантен тоалет на „Дона Карън“, след което тя стана и ги поведе по дългия коридор, покрит с оригинален ръчно тъкан персийски килим, към кабинета на Том Голдмън.

— Чудесно, скъпа, вече можем и сами да се оправим — каза Сам.

— Добре дошли, господа, заповядайте — поздрави ги Елинор Маршал и стана, за да ги посрещне.

Тобър забеляза, че Кендрик, Кембъл и Скот почти неволно изправиха гръб и се стегнаха. Господи, и той самият го правеше! Как го постигаше тя? Може би причината бе в кремавия й костюм, елегантната прическа или в интелигентния, шлифован тон. Всичко в Елинор Маршал я определяше като дама. Не бе оставал с подобно първо впечатление от нито една жена, която бе срещал в този град.

Отправи й най-широката си и сексапилна усмивка, която пазеше специално за жени, които вече бяха обвързани с други мъже. Жените му бяха казвали, че тя ги кара да си представят устните му върху своите. И при това не непременно тези на лицето.

Госпожица Маршал го изгледа спокойно и уверено.

Дейвид незабавно свали усмивката от лицето си.

— Том, Елинор, вече познавате моите хора, Майк от отдел „Кино“ и Кевин от сценарния ни отдел. — Сам се престори, че не забелязва лекото неодобрително потръпване на Кевин Скот. Той мразеше да наричат безценния му литературен отдел просто сценариен. Кендрик знаеше, че според Кевин сценариите са необходимо зло. Но сега имаха среща с Голдмън и Маршал, за бога. Може би онзи младок Дейвид е прав за Кевин… — Нека ви запозная и с Дейвид Тобър, много талантлив млад човек, който представлява двама от новите ни клиенти.

— Майк, Кевин, Дейвид. — Том Голдмън кимна на тримата учтиво, но сдържано, като крал, който дава аудиенция. — Седнете. Сам, знаеш, че уредихме тази среща, за да може Елинор да обсъди със СКИ в най-общ план какво ще ни бъде нужно този сезон…

— … но както виждам вие вече имате конкретно предложение за нас — продължи Елинор, като махна с ръка към Дейвид. — След като сте довели с вас и определен агент.

Сам отбеляза колко прекрасно се разбираха двамата, довършваха си взаимно фразите, седнали един до друг на светлия диван. Не беше често срещано явление един председател на студия и президентът му да са толкова единодушни. Това не му харесваше; ако студията бе в силна позиция, за агентите оставаше слабата.

— Да го чуем — обади се Голдмън.

— Прави сте, разбира се — свенливо вдигна рамене Кендрик като малко момче, което са хванали да краде ябълки.

— Вече би трябвало да се познаваме добре, Сам — усмихна му се Елинор Маршал.

Двамата бяха стари опоненти още от времето, когато работеше в маркетинга; Сам винаги бе настоявал за големи гаранции за промоцията на звездите си, а Елинор винаги се бе борила с него, за да ограничи разходите. Обикновено печелеше Елинор.

— Е, „Сам Кендрик“ сега представлява две нови звезди и искаме да направим филм, в който да участват — каза Сам.

— Разполагаме с много известни актьори, които идеално ще подхождат за поддържащите роли. Смятаме, че може да направим нещо голямо — включи се и Майк Кембъл. — Обмисляме филм, който да се харесва на младежите и на техните родители.

— Кои са? — попита направо Елинор Маршал.

— Дейвид сключи договори с тях, затова мисля, че той трябва да има честта — тържествено обяви Сам. — Вие сте наистина първите, които чуват за това. Сделката бе финализирана едва вчера.

Дейвид Тобър погледна съсредоточено Елинор.

— Зак Мейсън и Роксана Феликс — каза той.

Том Голдмън рязко си пое дъх.

— Направихме пробни снимки на Зак — добави Сам, като потупа куфарчето си. — Той наистина може да играе. Ще ви пусна записа. — Приведе се напред и впери поглед в Елинор, новия играч на сцената. Това щеше да е решителният удар. — Освен това имаме договор и с нов режисьор — Фред Флореску.

— Фред иска ли да работи с Мейсън? — попита Елинор, като се опитваше да прикрие колко е развълнувана.

— Той специално помоли Сам да го свърже със Зак — каза Майк Кембъл.

Елинор се намести по-удобно. Направо можеше да усети физически вълните, които струяха от очите на Том и се забиваха в тила й: Направи сделка! Сега! Бързо! Преди да са представили проекта на някой друг!

Но макар едва да се сдържаше, тя знаеше, че той няма да се възползва от властта си и да покаже незачитане на мнението й. Не и на първата й сериозна среща. Том я бе назначил за президент и щеше да я остави сама да взема решенията. Това бе една от причините да го харесва толкова много… дали това бе правилната дума?

— Сам, трябва да видим тези кадри. Но тандемът Зак Мейсън и Фред Флореску звучи много добре. — Не се интересуваше от супермодела. Не и ако не можеше да играе. Повечето от тези манекенки просто не знаеха какво да правят, когато трябваше да си отворят устата. — Мисля, че можем да ви предложим сделка. Но има едно условие.

— Посочи го. — Кендрик бе все така приведен напред към нея.

— Зак Мейсън е суперзвезда… в рокендрола. Но няма никаква гаранция, че и зрителите в киносалоните ще го харесат. Това не стана дори и с Мадона. Знам, че вие разполагате с много утвърдени актьори за поддържащите роли, но този проект се нуждае от още един елемент. От съществена важност. И няма да дадем зелена светлина без него.

Елинор кимна на Кевин Скот, напълно уверена в думите си.

— Имаме нужда от разтърсващ сценарий. Дайте ми го и се хващаме на работа.

Пета глава

— Насам, скъпа!

Мегън спря за миг, само за миг, за да си поеме дъх. Бе успяла да занесе поръчката от четири големи порции пържено пилешко, зелева салата с майонеза и две халби бира на шеста маса и да ги остави, без да разлее и капка, въпреки че се наложи да отскочи, когато онзи ухилен дебелак бе понечил да я ощипе по дупето. Как можеха да изяждат купища пържено пилешко в Лос Анджелис през лятото? Пот бе оросила челото й и бретонът залепваше по влажната кожа. Усещаше бедрата си натежали и лепкави, неприлично разголени в прекалено късата пола. Бе качила пет килограма и половина, откакто бе започнала да работи тук; в края на смяната винаги бе ужасно гладна и твърде изморена, за да устои на порцията „Макчикън“, която се полагаше безплатно на служителите. Макар че й се гадеше дори от мисълта за цялото това застояло тесто, което пържеха в огромните мазни тигани. „Господи — помисли си тя, — когато се измъкна оттук, няма да припаря и на километър от пържено пилешко до края на живота си. Ако някога се измъкна оттук“.

— Скъпа, имаме нужда от услугите ти.

— Веднага ще дойда при вас, момчета — извика Мегън, докато си пробиваше път покрай другите сервитьорки към четвърта маса, най-близката до бара.

О, господи, пак бяха те. Шофьорите. Работеха за някаква таксиметрова служба в Холивуд и идваха веднъж в седмицата с раираните си костюми и високо самочувствие и се хвалеха пред останалите момичета какво са казали на Деми Мур миналия вторник или на Том Ханкс в петък.

— Добре, момчета, какво ще бъде? — притеснено попита тя.

— Две порции пилешко, четири зелеви салати и халба бира — измърмори кльощавият.

Мегън записваше бързо, като се опитваше да не обръща внимание на онзи тип с бакенбардите, който се мъчеше да надникне под полата й. Щеше й се да му удари шамар, но какво можеше да стори? Цели три седмици й трябваха, докато си намери каквато и да било работа. Дори и при местата за сервитьорки имаше страхотна конкуренция в този град, и то от страна на момичета, които искаха да стават актриси, красавици, които тежаха петдесет килограма, с безкрайно дълги крака и с мигли, които човек направо можеше да сплита. Ако си с повечко килограми и над двайсет и една, това обикновено означаваше, че нямаш шанс. Тя нямаше спестявания. Нуждаеше се от тази работа.

— Чудесно. Искате ли и малко царевица?

— Не, но определено бих опитал сладкото ти дупе — пошегува се типът с бакенбардите, който сигурно си въобразяваше, че е остроумен като Оскар Уайлд. Приятелите му се заляха от смях.

Мегън усети как в гърлото й се надига гняв, но се насили да го преглътне.

— Това не е включено в менюто днес. Съжалявам.

— Може би утре. — Оскар нямаше намерение да се предаде лесно. Наведе се напред и забоде мръсния си пръст в целулита в горната част на бедрото на Мегън. — Може би трябва да свалиш няколко килца. Мога да ти помогна. Да те поизпотя. Схващаш ли?

Исусе. Стана й още по-горещо, кожата й лепнеше от пот и тя направо изгаряше от гняв и унижение. Дотук ли бе стигнала? Да получава неприлични предложения от банда тъпаци, които й казваха, че е дебела?

— Ще ви донеса поръчката — измърмори тя и се махна от масата, а лицето й бе червено като кетчупа в бутилките.

— Не им обръщай внимание. — Стейси, една от другите сервитьорки, я стисна за ръката утешително. Тя бе дребничко червенокосо момиче от Индиана, което бе започнало да работи тук две седмици преди Мегън; и единствената, която се държеше дружелюбно с нея. — Просто някакви глупаци. Обичайна гледка.

— Стейси, дебела ли съм?

Беше вперила възхитен поглед в стройните крака на приятелката си, която изглеждаше толкова сладка в оскъдната жълта униформа с къдрички и воланчета. И в чистата й кожа, без никакво отпускани под брадичката. Зелени очи и хубава червена коса. Стейси изглеждаше добре дори в яркожълто, цвят, който Господин Макчикън сигурно нарочно бе избрал, за да изглеждат сервитьорките му бледи и невзрачни.

— Съвсем не. — Стейси не гледаше към нея. — Обществото ни бездруго е прекалено вманиачено на тема килограми. Напълно естествено е една жена да бъде закръглена.

— Наистина съм дебела — ужаси се Мегън.

— Не, не си. Може да помислиш дали да не свалиш съвсем малко. Но само ако ти искаш — бързо добави Стейси.

И двете неволно погледнаха към отпуснатите бедра на Мегън, които се подаваха изпод воланчетата на полата и по които започваше да личи портокаловата кожа.

— Как върви сценарият? — побърза да попита Стейси, за да смени темата. — Намери ли си вече агент?

Мегън се изсмя горчиво.

— Разбира се. Майк Овиц ми звънна вчера. Затова още съм тук и слугувам на разни простаци. — Тя спря, когато забеляза огорченото изражение на Стейси. Тя съвсем не бе силна личност и лесно се засягаше. — О, Стейси, извинявай — въздъхна тя. — Не исках да прозвучи така. Просто днес ми е особено тежко. Сутринта получих откази от Уилям Морис и от Сам Кендрик.

— О, Мегън, наистина съжалявам. Много жалко.

— Да — каза само Мегън. Погледна часовника си. Десет и половина. Слава богу. — Поне смяната ми свършва след петнайсет минути.

— Тръгвай си. Аз ще те покрия — предложи Стейси, като си мислеше колко паднала духом изглежда Мегън тази вечер, като пребито кученце.

— Наистина ли? О, боже, благодаря, Стейси. Утре ще дойда по-рано — обеща Мегън и се втурна през мръсните врати към кухнята, за да се преоблече.

Знаеше, че не бива да приема предложението, не бива да се възползва от доброто сърце на Стейси. Това означаваше, че приятелката й ще е принудена да търпи онези тъпаци от четвърта маса вместо нея. „Но, бог да ми е на помощ — помисли си тя, — тази вечер не мога да изтърпя и минутка повече“. Толкова бе изтощена, че можеше да легне направо на пода и да заспи въпреки целия този шум и викове без никакви проблеми. „Или поне — мрачно си каза тя, докато сваляше ужасната униформа и си слагаше широките джинси — бих могла, ако подът бе малко по-чист“.

— До утре, Мегън. В девет без четвърт. Точно — строго й напомни господин Дженкинс, управителят, като кимна към часовника на стената. — И друг път гледай да спазваш графика. Ясно? Смените не са измислени случайно.

Мегън измърмори нещо в знак на съгласие, като вътрешно се мразеше.

— Искаш ли си специалната порция хрупкаво пилешко? — попита Дженкинс, подавайки й малка кутийка пилешки крилца с добавка от сос и съвсем малък кочан царевица отстрани на таблата.

— Тази вечер не. — Умираше от глад, но унижението бе прекалено прясно в съзнанието й. Дори и широките джинси й бяха отеснели в талията.

— Сигурна ли си? — изненада се той.

Тя пренебрегна куркането на стомаха си.

— Да. Благодаря.

По време на дългия път до Венис Мегън се огледа в огледалото за обратно виждане на очукания си фиат. Беше истинско престъпление да караш толкова стара кола в града на лъскавите мерцедеси и направени по поръчка ролс-ройси, но поне бе нощем. А и това, да караш таратайка, си имаше някои предимства. Например никой не би разбил кола, от която очевидно нямаше какво да се открадне, а и уличните бандити нямаше да си хабят куршумите да стрелят по нея. Мегън се усмихна мрачно. Хубаво бе, че намира на какво да се засмее. Защото отражението й не предлагаше нищо забавно.

На първо място бе проблемът с теглото; вярно, не беше чак толкова дебела, не беше затлъстяла. Роузан Арнолд беше наистина дебела. Опра, преди да мине на диета. Не, Мегън бе просто — какво? Пухкава? Закръглена? Бе качила почти шест килограма, а и преди да напусне Сан Франциско, не беше като Кейт Мое. Сега това личеше и по лицето й, както и по наедрелите й бедра. По грозната подутина под брадичката й. Едно закръгляне на чертите, достатъчно да придаде на лицето й пухкав вид. И коремът й бе пораснал, вече й стягаха дори и широките джинси. Мегън бе забелязала, че когато седне във ваната, една солидна гънка се оформя на талията й. Бе започнала редовно да използва пяна за вана и сега осъзна, че вероятно го прави, за да не й се налага да вижда какво се случва с нея. Да не забелязва възглавничките, които се оформяха над коленете й.

Сълзи замъглиха уморените й очи. О, господи. Не искаше да вижда това, не искаше да се оглежда внимателно. Какво би казал Рори, ако можеше да я види такава? Рори беше последният й приятел в Сан Франциско, с когото бе излизала почти година и го бе зарязала преди три месеца. С него нямаше никакви проблеми, което бе причината да останат заедно дълго. С него се чувстваше толкова удобно, колкото и с любимия си стар пуловер. Но пък и нямаше нищо чак толкова специално в него — никога не бе успял да я развълнува силно за нещо, освен по отношение на секса, той бе щастлив в малкия им свят такъв, какъвто си беше. Макар Мегън да си бе мислила как се връща при Рори нощем, никога не се бе разстроила сериозно заради него. Мисълта за Рори, който я очаква, не я караше да усеща онова парещо, влажно потръпване между краката, което изпитваше, когато си фантазираше за Харисън Форд или Киану Рийвс в библиотеката. А самият Рори успяваше да я докара само до бърз и не особено силен оргазъм, не и да потръпва цялата, както когато затвореше очи и си представеше, че прави секс със Зак Мейсън. Затова накрая се престраши и го заряза, защото не можеше да се отърси от чувството, че докато е с Рори, изпуска нещо в живота. Нещо специално, различно. Страст. Безпаметна любов. Разтуптяването на сърцето, онова чувство на сладостно отмаляване… както ставаше по филмите, както пишеше в книгите „Безсъници в Сиатъл“, „Ромео и Жулиета“, Скарлет О’Хара, копнееща за Рет Бътлър. „Господи, чуй ме само — помисли си Мегън, като натисна силно педала на газта и увеличи скоростта. — Дори когато си го мисля, звучи нелепо. Кога се е случило подобно нещо наистина? Колко мъже като Ричард Гиър чакат да срещнат някоя обикновена проститутка?“ И заради това бе зарязала Рори. Каква ирония. Ако я бе видял в този вид, той не би останал с нея и десет минути. Дори Дек би се срамувал от развалината, в която се бе превърнала.

Не ставаше дума само за килограмите й. Цялото начинание бе истински провал. Нередовното хранене, липсата на физически упражнения и на сън се бяха отразили пагубно на кожата й. Лицето й бе посивяло, бледо и посърнало. Отгоре на всичко имаше пъпки, малки противни пъпки с бели връхчета по цялото си чело. Изтощената й коса сигурно влошаваше допълнително вида й. Миеше я всяка сутрин, но евтиният шампоан не можеше да се справи с пръските олио и зловонната пара в кухнята на Господин Макчикън. А и забеляза, че онова чудо, огромната червена пъпка на върха на носа й, бе спечелило битката с шестте пласта фон дьо тен, с които я бе покрила сутринта, и сега пулсираше тъпо и доста забележимо в отражението й в огледалото за обратно виждане.

„Е — каза си Мегън, — ако колата се повреди, поне ще ми осветява пътя до вкъщи“. И тогава наистина се разплака, солените сълзи се изтъркаляха от очите й и плъзнаха по пухкавите й бузи.

Тя намали, подсмърчайки, и обърса с ръка очите си. Не искаше да катастрофира с колата. Нямаше ли това да е идеалният завършек на един идеален ден?

Всичко бе тръгнало накриво още сутринта, не че бе нещо ново. Будилникът бе звъннал в осем, бе станала с главоболие и се бе замъкнала под душа, за да отмие цялата гадост. Това бе приятно: горещата целувка на водата, пухкавите мехурчета на пяната, пръстите й, които се плъзнаха между краката й за кратка наслада, и шокиращо силният оргазъм, който бе изпитала след пет минути, облегната на тънката пластмасова поставка за душа, докато горещи ручейчета вода се стичаха по пръстите и се смесваха с влагата на тялото й, помагайки й да свърши, като знаеше, че накъсаните й викове ще бъдат заглушени от шума на водата и няма да стигнат до слуха на другите момичета. Бързо се избърса и се почувства почти добре; успокоена и разтоварена, сякаш някаква ласкава ръка временно бе развързала всички възли в мускулите й. Но това не бе продължило дълго.

— Как сте? — поздрави тя Джийни и Тина, съквартирантките си, които вече бяха закусили и седяха до малката масичка в тясната кухничка, пиейки сутрешното кафе. Апартаментът бе мизерен и прекалено малък, банята трябваше да се чисти през ден и боята се лющеше в повечето стаи, но пък бе невероятно евтин. И затова предпочитан. Имаше голям късмет, че двете момичета я бяха избрали измежду множеството желаещи да се настанят, когато бе позвънила на обявата за съквартирантка; може би защото бе доста по-невзрачна от останалите момичета, които се бяха появили на оглед, а Джийни и Тина не искаха конкуренция. Както и да е, никоя от двете не бе положила каквито и да било усилия да я накара да се чувства като у дома си, след като бе пренесла тук единствения си куфар. Поне не проявяваха открита враждебност. Вероятно това бе представата за приятелство в този град. И не бяха възразили на опитите й да направи мизерното жилище малко по-уютно: бе окачила сюрреалистична картина върху петното в антрето, бе постлала избелелия си афгански килим в кухнята и бе залепила плакатите си на „Дарк Ейнджъл“ и „Металика“ в стаята си и във всекидневната.

— Здрасти — каза Джийни, тъмнокоса французойка, подстригана в суперкъса прическа и с безупречна кожа. Продаваше застраховки по телефона в центъра на града и искаше да стане актриса. „Сентръл Кастинг“ понякога й се обаждаха да свърши нещо за тях, и дори веднъж бе получила реплика в една реклама за кучешка храна.

— Има поща за теб — добави Тина съчувствено. Тя бе изрусена и със силиконов бюст и стоеше на гардероба в един недотам изискан нощен клуб. Обикновено разполагаше с повече пари, отколкото бе заплатата й, но Мегън никога не питаше как ги е получила.

Мегън се приближи до масата и устата й пресъхна внезапно. Нямаше грешка. Две обемисти пратки, адресирани до нея със собствения й почерк. Дебели, около осемдесет страници. Сценарият й. Върнат отново, отхвърлен отново. Изтръпнала, тя погледна печатите в горния край. Сам Кендрик. О, не. И Уилям Морис.

Отпусна се на празния стол, усетила как отчаянието я обгръща с познатата й гъста мъгла.

— Не е чак толкова зле — каза Джийни, в изблик на необичайно съчувствие. — Никой не пробива веднага.

— Трябва да познаваш някого — потвърди Тина. — Искаш ли малко кафе? Ще направя още.

Мегън не искаше нито кафе, нито каквото и да е, освен ако в напитката няма стрихнин, но не искаше да обиди Тина.

— Благодаря.

Разкъса пликовете, видя онези смъртни печати, фирмените бланки, на които бе напечатано с големи букви „Върнат, без да е прочетен“, придружени от официално писмо, в което се казваше, че агенцията не приема случайно изпратени сценарии в момента.

— Това е, за да не можеш да ги съдиш — мъдро обясни Джийни. Тя се смяташе за ветеран, истински професионалист. Знаеше всичко за бизнеса.

— Не разбирам — успя да промълви Мегън.

В Сан Франциско романът й поне бе отхвърлен. Тук в нито една от агенциите не искаха дори да прочетат сценария. Непрочетен. Непрочетен. Непрочетен. Всички бяха казали същото и го бяха върнали с обратна поща. Мегън не можеше да си позволи голям брой копия, затова бе изпратила два ръкописа и използваше същите отново и отново, след като се върнеха обратно. Което и ставаше неизменно, сякаш това бяха най-точните бумеранги в света. Бе започнала от по-малките агенции, където смяташе, че има по-голям шанс, и си проправяше път нагоре. Не че имаше някакво значение; бе пробвала всички — от дребните риби, та чак до китовете. И сега, след като „Уилям Морис“ и СКИ я бяха отрязали, почти бе стигнала до края на списъка си, оставаха само ИСМ и САА. Да, сигурно! Сякаш някой от тях щеше да й обърне внимание за пет пари.

— Така не можеш да ги съдиш, ако откраднат идеята ти — обясни Джийни. — Ако студията направи филм и той донякъде напомня за твоя сценарий, не можеш да застанеш в съда и да кажеш, че са използвали идеята ти и не са ти платили за това.

— Наистина ли? — не повярва Мегън. Чувстваше се толкова безпомощна. — Тогава как изобщо прочитат нечий сценарий?

— Нямам представа — сопна се Тина и сложи чаша кафе пред нея.

Мегън знаеше, че Тина я смята за по-голяма неудачница от Джийни. Джийни не само разполагаше с хубава външност и стил, тя поне бе неуспяла актриса. Мегън бе само неуспяла писателка. Колко ниско можеше да падне човек?

— Трябва да познаваш някого. Тина е права — съгласи се Джийни.

— Но аз не познавам никого.

„Нито в шоубизнеса, нито в целия проклет град“, помисли си Мегън. Взе копията на сценария си и се приготви да ги пъхне в нови пликове, адресирани до САА и ИСМ. Тежаха като олово в ръцете й заради товара от глупави амбиции и разбити мечти.

— И какво ще правиш сега? — попита Джийни. Мегън сви рамене.

— Точно сега смятам да отида на работа.

После се бе върнала в стаята си, за да вземе униформата си от „Макчикън“, готова за поредния вълнуващ ден в Града на блясъка.

Зави надолу по „Карило“, почти бе стигнала до вкъщи. Тази нощ бе доста тихо навън; само неколцина човека се бяха скупчили край входовете, обичайните вечерни групички, в които човек не биваше да се взира прекалено много — хлапета, които продаваха телата си или наркотици, по-вероятно второто. По-доходно беше. Сълзите й бяха пресъхнали; бе прекалено уморена, за да плаче. Искаше само да се прибере, да сложи нещо в стомаха си и да заспи. А и утре щеше да има по-малко време, тъй като трябваше да иде на работа петнайсет минути по-рано. Макар че несъмнено щеше да има достатъчно време, за да получи обратно и двете копия на „Виж светлината“, нейния сценарий, от САА и ИСМ. И за втори път Мегън си зададе въпроса какво ще прави след това. Тя буквално бе изчерпала всичките си идеи.

— Здрасти, Мегън — извика Тина, когато тя прекрачи прага. — Ела и пийни бира.

— Какво е това? — попита тя, след като окачи униформата на вратата на стаята си и отиде при тях в кухнята. — Празнуваме ли нещо?

— Да. — Джийни бе взела два стека бири и малко трева. Замайващият, горчиво-сладък мирис на марихуана бе изпълнил малката стаичка й Мегън внезапно изпита силна носталгия. — Искаш ли малко?

Джийни й предложи умело свита цигара и Мегън прие, след което дръпна силно и напълни целите си дробове. Може би тревата щеше да я отпусне.

— Бира?

— Да. Не — поправи се Мегън, мислейки за калориите. — Ще се опитам да отслабна малко.

— Джийни е получила роля — гордо заяви Тина.

— Така ли? — възкликна Мегън. — Наистина ли?

Джийни кимна щастливо.

— Втората главна роля в независима продукция на Рей Тайсън. Ще получа хиляда и двеста долара.

Хиляда и двеста долара! Мегън се ужаси от завистта и негодуванието, които изпита. Какво толкова бе направила Джийни, че да заслужи толкова пари? Беше глупава, само една кукла с чуждестранен акцент. Но беше слаба и хубава, каквато Мегън никога нямаше да бъде. Това бе толкова несправедливо.

В ума й изплува цитат от Библията: Защото всекиму, който има, ще се даде и преумножи, а от оногова, който няма, ще се отнеме и това, което има.

— Поздравления — каза тя колкото може по-бодро. — Кой ще ти бъде агент?

— О, няма да ми трябва агент — високомерно заяви Джийни. — Защо някакъв тъпак да взима двайсет процента от онова, което изкарвам? Сама си намерих тази роля, сигурно ще мога да си намеря и други.

Мегън бе прекалено уморена, за да спори с нея.

— Добре — съгласи се тя.

— Хей, Мегън, може би трябва да изпратиш сценария си на СКИ още веднъж — каза Джийни с щедростта на щастливците.

Мегън сви рамене.

— Благодаря, Джийни, но не виждам смисъл. Щом не го прочетоха първия път, не смятам, че биха си променили мнението само защото го пращам втори път.

— Джийни чула някакво момиче на кастинга да споменава, че от СКИ в момента отчаяно се нуждаели от сценарий — намеси се Тина.

— Съвсем пресен слух — потвърди Джийни. — Разправят, че „Артемис“ търсят сценарий за новата звезда, с която са подписали договор.

Мегън се засмя.

— Но всичко това би имало смисъл само ако моят сценарий е подходящ за тази звезда.

Замисли се за творбата си, плод на любовта й към писането, за която й трябваха по-малко от две седмици, за да я довърши. Господи, думите направо се лееха върху страниците, тя дори се плашеше, че няма да може ги напечата достатъчно бързо. Филмовият сценарий сякаш сам се бе написал, действието се развиваше в главата й толкова живо, сякаш седеше в затъмнения салон с кутия пуканки в ръка. Беше горчиво-сладката история на един млад музикант, когото славата бе развратила по пътя към върха, но в крайна сметка щеше да бъде спасен от момичето, което някога бе отхвърлил. В нея имаше секс, наркотици и рокендрол, както и безумна, страстна любов. Толкова се бе гордяла с нея, толкова силно бе вярвала, че това е нейният билет да се измъкне от нищетата.

Вярата й бе стигнала дотам, че тя бе изтеглила всичките си нищожни спестявания от банката и се бе качила на автобуса. Бе рискувала всичко, което имаше. И явно бе загубила.

— Но той е напълно подходящ — каза Джийни. — Поне така си мисля. Освен ако не е против да играе един и същи тип роли.

— С кого са подписали договор? — попита Мегън, слабо заинтригувана. Надали щеше да я засегне, ако Том Круз бе решил да смени агента си.

— Зак Мейсън — осведоми я Тина.

— Би ли повторила? — заекна Мегън.

— Зак Мейсън. Нали се сещаш, рок звездата. Пееше в онази група, която ти харесваш — каза Тина. После добави неохотно: — Предполагам, че би бил подходящ за сценария ти. Но на твое място бих забравила за това. Щом Джийни е чула новината, значи всички истински писатели в града също са разбрали за това, а те имат връзки. Сигурно никога няма да стигнат до твоя сценарий.

Мегън дори не я погледна. Изведнъж разбра, че всичко ще бъде наред. Този филм щеше да бъде неин. Трябваше само да накара подходящия човек в СКИ да го прочете.

— О, да, ще го направя — каза тя.

— И как ще стане това? — злобничко попита Тина.

— Не знам — отговори й Мегън. — Но ще успея.

Шеста глава

Пенисът му сякаш щеше да експлодира. Беше огромен, ужасно набъбнал и пулсиращ от напрежение. Когато погледна за миг надолу, задъхан от направо непоносимото удоволствие и страст, Хауърд Торн забеляза, че дългата синя вена отстрани се е уголемила и е заприличала на червей. Подсъзнателно отбеляза, че членът му сякаш бе пораснал поне двойно спрямо обичайния си размер във възбудено състояние. Всичко се дължеше на тънките, красиви пръсти, които бяха обвили основата му и се разтваряха и стягаха нежно като пеперудени крилца, а после притискаха леко меката като кадифе глава, точно колкото да спрат разтърсващия оргазъм, който заплашваше да избухне всеки миг. Тласкаше безпаметно, сляпо, воден от инстинкта, отъркваше пениса си — влажен от целувките на струващата й милиони долари уста — в меката й като на бебе кожа. Не че Хауърд мислеше за кожата й. Изобщо не можеше да мисли за нищо. За компанията си, за ревнивата си съпруга, за властта си, за оредяващата коса — всичко се бе изпарило във въздуха. Вселената се бе свила и събрала в едно, докато накрая единственото, което Хауърд Торн усещаше, бе само пенисът му в нейните ръце, както и острата нужда да свърши, да прекрати това сладко мъчение, което тя му причиняваше. Точно в този миг целият космос се побираше в тези двайсет и три сантиметра възбудена, пулсираща плът. И единствената ясна мисъл в главата му бе: „Роксана Феликс е най-страхотната жена в леглото“.

— Сега ли? — попита го Роксана.

Нежният й глас бе нисък и закачлив, пропит с толкова замайваща чувственост, че той усети нова вълна от удоволствие да разтърсва тестисите му, които бяха напрегнати и свити, напълно готови. Хауърд се загледа изцъклено в облака на невероятно лъскавата й, черна като нощ коса, в която човек направо можеше да види отражението си. Той измърмори задавено:

— Да. Моля те, да.

— Сигурен ли си? Бих могла да издържа още десетина минути.

Тя би могла да издържи безкрайно дълго дори и с Рудолф Валентино. Господи. Едва ли би могла да свърши с него, дори и ако той бе последният останал мъж на света и мастурбацията бе забранена.

— Моля те. Моля те. — Той я умоляваше, докато пенисът му подскачаше под ласките й, а главичката му бе оросена от влага. Нямаше да издържи и десет секунди повече, камо ли десет минути. — Трябва да свърша. Иначе ще умра — задавено пророни Хауърд.

Влудяващо бавно, тя се наведе над проснатото му по гръб тяло, застана до него и се плъзна по дължината на възбудения му член с безукорна координация, така че да няма никакво прекъсване между милувките на пръстите й и прегръдката на влагалището й.

Хауърд Торн извика от удоволствие.

— Няма да умреш, скъпи. Но наистина ще идеш в рая — прошепна Роксана Феликс и тогава, с изумление и блажена наслада, Хауърд усети как тя го гали с вътрешните стени на влагалището си, стегнатите й мускули с напълно контролирани движения го притискаха като втори чифт ръце, докато тя се поклащаше над него, малките й стегнати гърди подскачаха леко, плоският й стомах бе блеснал от пот, съвършеното й лице бе сгърчено от силата на нейния оргазъм. Тогава той избухна в нея, оргазмът му го разтърси със силата на буря, накара цялото му тяло да трепери — това бе най-невероятният, най-страхотният оргазъм, който бе изпитвал някога през живота си.

— Господи Исусе — безсилно изстена той.

Тя му се усмихваше, ленива, доволна усмивка, като на породисто котенце, което току-що е било нахранено, и Хауърд Торн, милиардер финансист и един от големите играчи на Уолстрийт, усети как сърцето му подскача като на влюбен тийнейджър.

— Толкова си добър, скъпи. Караш ме да се чувствам невероятно — тихо се обади Роксана Феликс.

Торн усети как гордостта му расте пропорционално на набъбналия му пенис преди малко. Усети силен прилив на чисто мъжка сила, сякаш бе някакъв пещерен човек, който бе довлякъл най-известния супермодел на света до бърлогата си, теглейки я за дългата черна коса, и после й бе показал какво наричат истински секс. Възможността Роксана да е имитирала оргазъм изобщо не мина през типично мъжкото съзнание на Хауърд. Представата, че една от най-зашеметяващо красивите жени, които някога бе срещал, може и да не се е прехласнала по неговите уморени, влажни и леко замъглени очи, както и по оредяващата му коса, просто не би му минавала през ума.

— Скъпа, ти си способна да вдъхновиш един мъж за подвизи — усмихна й се широко Хауърд. Трапчинките на дебелите му бузи се задълбочиха от самодоволната му усмивка.

— Само ако беше свободен! — Тя въздъхна тихичко и погледна тъжно венчалната му халка.

— Рокси, Рокси — измърмори Хауърд и я потупа по коляното, сякаш тя бе любимото му хлапе в училище. По дяволите, толкова се изкушаваше да й обещае да зареже Бъни, тази фригидна кучка, и да вземе малката сладострастна красавица в Далас със себе си. Но той се бе оженил през петдесетте години, без брачен договор, а и с Бъни бяха отгледали заедно три деца и тя бе стояла до него през цялото време, докато той бе работил, за да превърне в реалност „Кондор Ойл“, включително и през последните пет години, когато бе разширил бизнеса си в сферата на медиите и недвижимата собственост. „Кондор Индъстрис“. Един американски колос, от който обаче Бъни би могла да поиска половината, или поне така бяха казали адвокатите му. Проклети да са женските движения и техните проклети закони за общата собственост.

Имаше само едно нещо, което Хауърд Торн обичаше повече от секса, и това бяха парите. Той отново потупа стройния крак на Роксана Феликс.

— Знаеш, че с удоволствие бих го направил, но просто не мога да причиня това на Бъни. Не ни е било писано да бъдем заедно.

Очевидно разстроена, тя се извърна и започна да се облича.

— Но се погрижих за другото, което поиска — побърза да добави Торн. — За всичко. Снощи се обадих на Том Голдмън относно пробните ти снимки. А моите хора са разговаряли с пресата и хората от бранша. Дори и с „Ню Йорк Таймс“. При пристигането ти ще настъпи истински хаос.

Напълно загърната в непрозрачния си ален халат на „Марк Айсен“, Роксана отново се извърна с лице към него, а очите й с цвят на шоколад бяха блеснали от удоволствие. Той направо остана без дъх от гледката.

— Наистина ли? Обадил си се на Том Голдмън?

— Да, госпожице — потвърди Торн. — Казах му да направи така, че всички да видят пробните ти снимки и да се постарае той самият да изрази подкрепата си за теб. — Надяваше се, че звучи подобаващо заплашително. — Господи, направо му наредих да те включи в актьорския състав, но той каза, че нещата не ставали така.

Роксана преглътна хапливата реплика, която напираше на езика й. Хауърд Торн не бе Боб Алтън. С него трябваше да действа внимателно.

— И защо не? — попита тя, разочаровано и се нацупи като малко изгубено момиченце.

Хауърд я погледна и усети как гневът му към онзи непрокопсан евреин отново се надига в душата му.

— Господи, скъпа, знам какво си мислиш. Той ръководи проклетата студия. Но има назначен нов президент, една жена — при това тя участваше в няколко благотворителни комитета заедно с Бъни и не би могъл да се опита да натрапи Рокси тъкмо на нея, — казва се Елинор Маршал. Изглежда, това е първият й проект и той не може да пренебрегне нейното право на „творчески контрол“. — Той постави фразата в кавички. Единственият творчески контрол, който струваше нещо за Хауърд Торн, бе онзи, който неговите сметки упражняваха върху счетоводните книжа на компанията му.

— О, Хауърд. Толкова много го искам. Просто не знам какво да правя — безпомощно пророни Роксана, а по дългите й мигли се появиха сълзи.

Той я погледна и страшно се ядоса на Том Голдмън. Щом Роксана Феликс искаше нещо, тя трябваше да го получи. Да върви по дяволите Елинор Маршал. По дяволите всеки, който се изпречеше на пътя й.

— Ти просто иди в Лос Анджелис и си свърши работата, скъпа. Ще ти осигуря този филм.

— Обещаваш ли, Хауърд?

Роксана застана пред него и вдигна глава, за да го погледне с изражението на малко момиченце, вперило очи в Дядо Коледа. Малко момиченце, чиито разкошни твърди зърна на гърдите сякаш му намигаха през вишневочервения сатен на халата й.

За миг Хауърд Торн се замисли за рисковете, които поемаше, в случай че се забърка в подбора на актьори за определен филм. Един едър финансист като него, с голям дял акции в студия „Артемис“, наистина не би трябвало да се занимава с подобни дреболии. А при положение че именно Роксана Феликс бе момичето, което се опитваше да лансира, ситуацията вече ставаше любопитна. Направо подозрителна.

Но след това се сети за пръстите, които галеха пениса му, за интимните милувки на влагалището й, за невероятната възбуда, която бе предизвикала у него. Роксана Феликс му бе показала трикове, които никоя проститутка, която бе наемал, не бе и сънувала дори. Но тя не бе проститутка, беше световноизвестен супермодел. Най-скъпоструващото тяло на света.

За дебелия, невзрачен на вид Хауърд Торн, тя бе сбъдната мечта.

— Обещавам — каза той.

В спокойствието и комфорта на салона за първа класа Роксана Феликс мислеше усилено.

Това не бе обичайното й поведение. Мисленето оставяше за пътуванията с частен самолет, когато имаше време за подобни неща. Когато се примиряваше с първа класа, Роксана гледаше на пътуването като на поредното шоу. Всяко действие се изчисляваше прецизно: драматичното появяване, съвсем леко закъсняла, но никога дотам, че да задържи излитането на самолета — бе решила, че имиджът на свръхкапризна примадона е отживелица, както и сексапилните, стилни и непретенциозни тоалети, които избираше за пътуването. Малките й тъмнозелени куфари, правени по поръчка на Бонд Стрийт, бяха много по-елегантни и шик от скучните стари „Гучи“ или „Луи Вюитон“. Държеше се внимателно и учтиво със стюардесите. Очарователно, но твърдо молеше да бъде оставена на спокойствие, ако някой противен бизнесмен поискаше автограф, но също толкова чаровно се съгласяваше да даде такъв на четиригодишния му син. В крайна сметка имаше дълг към почитателите си. Не бе само обикновен модел. Беше Роксана Феликс, дама, пример за подражание, любимката на Америка. А и никога не се знаеше кой точно пътува в първа класа — дано не се случеше да направи някакъв гаф, докато репортер на „Венити Феър“ може би си води бележки на реда зад нея. Можеше дори да се сопне на някой репортер, без да разбере.

Роксана се намръщи. Репортерите се вземаха толкова на сериозно. Глупави писачи, които си мислят, че са хора, от които някой се интересува. Вземете например онова интервю на Норман Мейлър с Мадона преди няколко години — писаха повече за Мейлър, отколкото за жената, с която трябваше да говори, а и всичко, което бе счел за нужно да я попита, бе защо не е правила голи снимки за „Секс“. Господи. Сякаш някой изобщо се интересуваше от Норман Мейлър, този претенциозен дебелак.

Както и да е, днес тя просто нямаше настроение да се занимава с репортери, деца или с когото и да било. Бе накарала да й резервират място в края на празен ред и стюардесите бяха инструктирани да държат простолюдието далеч от нея.

Не бе за вярване, но нещата не вървяха по план.

Започна се с онова обаждане на Дейвид Тобър миналата седмица. Два дни след триумфа й в Чикаго, когато всички от модния свят направо се прескачаха един друг да падат в краката й, обути в сандали с висок ток от „Салваторе Ферагамо“. Боб Алтън направо се бе разтопил от обожание при звъна на доларите, докато телефонът в „Юник“ не спираше да звъни. Джинси „Гес“. „Шанел“. Новият парфюм на Калвин Клайн. И най-хубавото от всичко, предложението на „Ревлон“ да я покажат; само нея, в съвсем нова реклама на червило — „Най-красивата жена на света използва Ревлон“.

Когато го прочете, тя изпита почти еротично удоволствие. Какво бе казал Боб? Нейната коронация. Точно така. Понякога почти си струваше да го търпи човек. Шоуто на Алесандро наистина бе нейната коронация, нейният зенит, върхът на дървото на красотата. Тя, Роксана, най-накрая бе обявена за кралица, бе се качила на трона, който винаги бе знаела, че й принадлежи по право. Когато влезе уверено в „Лаймлайт“, любимия й клуб в Ню Йорк, диджеят пусна в нейна чест песента на Ру Пол „Супермодел на света“ и всички хлапета наоколо я аплодираха, щом излезе грациозно на дансинга.

Колко ли се измъчваше Синди. Линда сигурно беше бясна. Това съвсем не я вълнуваше!

Бе постигнала всичко, за което някога бе мечтала. Що се отнася до нея, всички тези целувки и прегръдки, разменяне на кутийки руж, демонстрация на топли чувства от страна на Наоми към Синди си бяха чиста глупост. И бе уверена, че в себе си всички момичета смятат така. Не ставаше дума дали има достатъчно работа за всички, а за превъзходството. За това кой е на върха. Кой може да устои на новите момичета — Бранди, Амбър, Мегън, Шалом и останалите — най-дълго.

А на специалното представление на Алесандро, тя, Роксана Феликс, просто бе стъпкала всички с направените си по поръчка сандали.

Тогава защо не й бе достатъчно? Наистина не можеше да разбере защо. Просто не можеше да проумее защо насладата от победата бе траяла толкова кратко, колкото един удар на сърцето й, преди всички демони да се върнат обратно, всички онези грозни, натрапчиви мисли, които се бе старала да погребе колкото може по-дълбоко в себе си…

Роксана рязко тръсна глава. Не. Нямаше да мисли за това сега.

Просто приемаше като факт, че въпреки новите договори, които бе подписала след сензацията при Алесандро и които щяха да й гарантираха живот в първа класа до края на дните й, това просто не бе достатъчно. Осъзна го в момента, в който Дейвид Тобър й се обади от Лос Анджелис да я уведоми за проблема.

От „Сам Кендрик Интернешънъл“ бяха предложили кандидатурата й за ролята на главната героиня във филм със Зак Мейсън, който щеше да бъде режисиран от Фред Флореску. Дори самото споменаване на нейното име и тези на Зак Мейсън и Фред Флореску в едно изречение я бе накарало да потръпне до последната фибра на студеното си перфектно тяло. Зак Мейсън! Ненавиждаше онази противна музика, която правеха „Дарк Ейнджъл“, макар че й се беше налагало да я търпи, докато бумтеше от тонколоните на безбройните ултрамодерни ревю-спектакли. Всъщност музиката като цяло не я вълнуваше. Така беше с повечето неща. Но Зак Мейсън бе идолът на милиони хлапета по света, секссимвол и пророк в едно тяло. Мнозина от познатите й бяха реагирали на раздялата на „Дарк Ейнджъл“ така, сякаш повторно бяха застреляли Джон Кенеди в Далас. Той определяше облика на своето поколение. А Фред Флореску не само бе най-търсеният, най-комерсиален режисьор след Спилбърг, но и определено се ползваше с най-много доверие, той бе единственият от поколението Х, който наистина успя да остави значима следа в съзнанието на американците.

Да партнира на Зак Мейсън във филм на Фред Флореску…

Това означаваше, че ще престане да бъде просто една манекенка. Щеше да превъзхожда дори и най-голямата световна знаменитост. Да, мислеше си Роксана, може би именно това бе разбрала — че докато е само модел, съвършеното й лице и съвършеното й тяло щяха да бъдат известни, но не и тя самата. Тя беше никоя. Никой не се интересуваше от мнението й за каквото и да било, нито какво смята да прави, след като приключи с кариерата на модел. „Господи — помисли си тя, — това е все едно да не си известен“.

Статутът на филмова звезда щеше да й донесе далеч повече популярност.

И слава.

В мига, в който осъзна това, тя разбра, че трябва да го има. Демоните бяха закръжили около нея като тъмен облак от черни прилепи. Цялото удоволствие, което й бе останало след триумфа на ревюто на Алесандро, се бе превърнало в пепел. И тъкмо в този момент Тобър я бе информирал, че „Артемис“ са заявили, че не се интересуват от нея, но той щял да се опита да ги накара да видят нейни пробни снимки.

— Сигурно не съм те чула добре — бе казала тя, докато сърцето й биеше лудо от обзелия я страх. — Стори ми се да казваш, че ще се опиташ да ги накараш да видят мои пробни снимки!

Гласът й бе като охладен от течен азот.

Тобър се бе държал почтително, но бе устоял позицията си. Боб Алтън направо припадаше, когато тя използваше такъв тон.

— Да, така казах. И ще направя всичко по силите си, Роксана, но не мога да гарантирам, че ще видят пробните ти снимки.

— Казваш ми, че аз трябва да си направя пробни снимки? Имаш ли представа колко реклами съм направила? И се опитваш да ми кажеш, че дори и да приема тази лудост, „Артемис“ може дори да не ги погледнат! Тази Елинор Маршал да не би да ме бърка с някоя друга?

Тобър не се бе огънал.

— Аз, тоест ние, сме извънредно поласкани, че имаме шанса да те представляваме, Роксана. Ти си най-красивата жена на планетата и аз знам, че си и една от най-талантливите. — Подтекстът не й убягна. — Но за съжаление филмовата индустрия изисква съвсем различни умения. Трябва да ги убедим, че ги притежаваш — и после бе добавил вълшебната фраза, — но аз знам, че ти обичаш предизвикателствата.

„О, да — помисли си Роксана, — да, наистина ги обичам. И това ще бъде играчка в сравнение с истинските предизвикателства, пред които вече съм се изправяла. Такива, каквито ти не можеш да си представиш, калифорниецо, дори и в най-ужасните си кошмари.“

— Ще направя пробните снимки, Дейвид — спокойно каза тя. — Ти само ги занеси в „Артемис“. Ще ги разгледат.

Вече се бе сетила за Хауърд Торн, един от многото мъже с огромна власт, твърде глупави и твърде женени, чиито имена пазеше в малкото си черно тефтерче. Мъже, с които понякога правеше секс и които й правеха услуги, когато й потрябваха такива. Хауърд Торн бе един от най-полезните. Вързан за съпругата си с белезници за милиарди долари, той определено нямаше да й създава проблеми или да я безпокои прекалено често, а неговият огромен холдингов конгломерат, „Кондор Индъстрис“, й бе помогнал да се издигне в кариерата посредством списания, козметични договори и безброй дребни и любезни коментари в престижните клубове. Естествено, Хауърд бе запленен от нея, и всеки път, когато правеше секс с него, тя се стараеше да е по-хубаво от предишния. Подобно на всички останали нейни богати приятели, Хауърд си мислеше, че е единствен.

„Слава богу — презрително си помисли Роксана, — че едно момиче може да разчита поне на някои неща в живота“. Суетата на мъжете бе световен ресурс, който никога нямаше да се изчерпи.

Хауърд Торн бе купил петнайсет процента от студия „Артемис“ миналата година.

— Ще ги разгледат? — повтори с въпросителен тон Тобър.

— Да.

— Добре — отвърна Тобър, без да настоява повече.

Тя се радваше, че двамата се разбират. Защото се бе озовала в позиция, която й бе непозната от доста години насам — чувстваше се безпомощна. Не можеше да заплаши Дейвид Тобър, че ще го уволни, защото, за разлика от „Юник“, тя не бе единственият клиент на „Сам Кендрик Интернешънъл“. Господи, доколкото можеше да прецени по думите им, явно дори не бе сред важните им клиенти. Както и да е „Сам Кендрик“ разполагаха със Зак Мейсън и Фред Флореску и това бе идеалният филм, този, в който тя искаше да участва. Това вече го знаеше. Не би било проблем да се намери просто някакъв филм. Но тя искаше именно този филм. Филмът с главна буква.

Затова миналата седмица бе отделила време да направи пробните снимки и тази сутрин бе показала късче от рая на онзи дебел банкер. Вече работеше, бореше се за филма. Роксана имаше нужда от него и ако за това бе нужно да спи с Хауърд Торн, именно това и щеше да направи. Ненавиждаше го, но сутринта се бе любила с него, сякаш бе Шехерезада и от това зависеше животът й.

Самолетът се наклони на една страна и леко сведе нос, за да се приготви за кацане на летището на Лос Анджелис. Роксана Феликс се загледа в блещукащата мрежа на града, разстлана пред нея като паяжина, окичена с искрящи светлинки, които грееха в мрака.

Беше много странно.

Почувства страх.

Седма глава

Джордан Кабът Голдмън беше в криза от нерешителност.

Завъртя се пред огледалата, които стигаха от пода чак до тавана, без да обръща внимание на отражението на просторната спалня — огромно легло с балдахин в стил „Кралица Елизабет“, внесено от Англия, на килима от фина китайска коприна и вграденото джакузи, което бе накарала да сложат в долния край на леглото. Сребърни вази бяха пръснати из стаята с артистична хаотичност, напълнени с бели и жълти рози, които се сменяха всяка сутрин. Пред големите прозорци, разположени в полукръг, имаше полирана махагонова пейка, отрупана с красиви пухкави възглавнички, бродирани в Шотландия. Цялостният ефект бе пълен триумф на богатството над вкуса, напълно в духа на славната традиция на дукесата на Уиндзор, и Джордан бе много горда с творението си, също както се гордееше и с перфектно аранжираните си градини, които бе снабдила със съоръжения за поливане и охрана по последна дума на техниката. Том Голдмън не бе изгарял от желание да се ожени, но Джордан Голдмън се стараеше да не съжали за решението си. Нито за миг. Затова бе сложено джакузито в спалнята и шкафът, пълен с еротични играчки, скрит зад една етажерка с книги. Затова бе и стройното, загоряло, поддържано младо тяло на Джордан, което подскачаше очарователно, докато тя се въртеше в една или друга посока, преструвайки се, че не се любува на себе си, докато вдигаше първо розовия костюм на „Шанел“, а после и роклята в морскосиньо на „Бил Блас“. И двата тоалета бяха от толкова зрели дизайнери. Но Джордан знаеше, че неин дълг бе да афишира положението на съпруга си с тоалетите, които носи. В гардероба й вече нямаше нито един чифт джинси, дори и маркови. Толкова бе досадно, че не можеше да накара и Том да направи същото. Ежедневни панталони на „Хюго Бос“. Това трябваше да облича той, когато искаше да не е строго официален.

Розовото бе по-привлекателно, подхождаше чудесно на тена и русата й коса, както и на ослепително белите й зъби, но морскосиньото имаше повече тежест, правеше я по-възрастна. Спокойно можеше да мине за двайсет и осем годишна в морскосинята рокля.

„Изабел не би се колебала и за миг — завистливо си помисли Джордан. — Щеше да знае точно какво да облече. Още преди да е стигнала до гардероба си“.

Джордан имаше среща на обяд с Изабел Кендрик. Съпруга на Сам Кендрик, тя бе една от най-влиятелните фигури в обществото от петнайсет години насам и Джордан изпитваше страхопочитание пред нея. Не я харесваше, разбира се, но това не бе толкова важно. Същественото бе, че Изабел участва във всички важни благотворителни комитети в Лос Анджелис, организираше прословутото парти в нощта на оскарите, откакто Суифти Лазар бе починал, и някак недоловимо и деликатно даваше оценка на всяко ново момиче в обществото и определяше ранга му. Това влудяваше Джордан; в крайна сметка нима не беше именно тя съпруга на шеф на студия? А Изабел бе само жена на някакъв си агент, макар и доста влиятелен. Но от фактите не можеше да се избяга, а в Лос Анджелис бе факт, че Изабел властва в обществото. От „Сидърс-Синай“ до Операта на Сан Франциско тя беше член на борда на всяка по-важна организация. Нейните малки вечерни приеми бяха най-търсените и най-масово отразяваните в пресата партита. А на големите й приеми, които бяха истински спектакъл за сезона — летният бал предстоеше в края на месеца, — се завързваха повече контакти, отколкото на фестивала в Кан. Ако президентът Клинтън пристигнеше в града и искаше да обядва с някой друг, освен с Дейвид Гефен, госпожа Самюъл Кендрик бе вторият човек в списъка му. Джордан я бе чувала със собствените си уши да бъбри по телефона с Първата дама, сякаш са близки приятелки. Да, Хилъри, ирландска сьомга. Не, Хилъри, обещавам да поддържам холестерола си във форма.

Беше фантастично и Джордан го искаше за себе си. Тя бе съпруга на Том и тя трябваше да получава такова уважение. Да, знаеше колко й завиждат всички, дори и онези, които бяха почти толкова млади, колкото беше тя самата и почти толкова привлекателни. А по-възрастните жени бяха направо зелени от завист. „Много жалко — злобничко си помисли Джордан, докато оглеждаше големите си и стегнати гърди и стройни бедра. — Имали сте своя шанс, сега е мой ред“.

В крайна сметка никой не бе посмял да я пренебрегне публично, колкото и да им се бе искало. Намираха се в Лос Анджелис и в края на краищата тя бе съпругата на шефа на филмова студия, което означаваше, че се ползва с имунитет. Освен това Джордан имаше и известен инстинкт за оцеляване, който й бе служил добре през целия й живот. Знаеше, че не може да се състезава с Изабел Кендрик. Не, тя трябваше да си създаде собствено място в обществото, ново положение, като кралица на новото поколение. Бе започнала да подкрепя по-модерните благотворителни акции, като организираше елегантни балове за събиране на средства, подпомагащи изследванията на СПИН, спонсорираше походи срещу наркотиците и даваше големи вечери за петстотин долара на порция за всеки нашумял в новините проблем. Последната бе истинска победа: вечер под лозунга „Да спрем убийствата!“, на която се събираха пари за борбата срещу войната между бандите в южната част на централен Лос Анджелис. От тонколоните звучеше тихо рап музика, докато тузарите от развлекателния бизнес отпиваха, „Дом Периньон“ и похапваха хайвер и блини. Много жалко, че не бе успяла да накара Спайк Лий да дойде — нито дори да отговори на поканата й с позлатени ръбчета, — но пък всички знаеха, колко е трудно да се общува с него. Нейна светлост принцеса Каролин от Монако бе почетен гост. Каква приятна промяна след онази малка развратница Стефани. Да, беше истински триумф и Джордан бе успяла да настани Изабел до себе си и да се къпе в одобрението й.

Имаше само един момент в онази вечеря, който успя да помрачи щастието й и който бе причина да помоли Изабел да отдели малко от времето си днес. Но след като ловко се бе настанила редом до, а не срещу Изабел Кендрик в обществото на Лос Анджелис, Джордан Кабът Голдмън бе спечелила важно предимство. Изабел се превръщаше в неин покровител.

С лек подскок, при който загорялото й дупе се отрази в огледалото — стегнато и високо, докато се завърташе, Джордан метна тъмносинята рокля на креслото в стил „Регент“ и избра костюма на „Шанел“. Идеален за среща на обяд. Човек със сигурност не можеше да сбърка с „Шанел“.

— Госпожо Кендрик, много се радвам да ви видя. Насам, моля — угодничеше салонният управител, докато ловко насочваше Изабел към главната зала на ресторанта и втората по важност маса в нея.

В друг случай би възразила; Изабел имаше огромно влияние в „Мортънс“, но тренираното й око почти мигновено забеляза Мадона и Абел Ферара, седнали на мястото, което обикновено заемаше тя.

„Е, какво пък — каза си тя. — Cest la vie“.

Тя приглади тънкото си кашмирено сако на „Ралф Лорън“, напълно уверена в елегантния си вид. На трийсет и осем, Изабел красеше всички класации за най-добре облечена дама в страната; кестенявите й къдрици бяха прибрани в спретната елегантна къса прическа, а малкото сиви кичури чудесно се скриваха всеки месец от Дино Кастони, предпочитания стилист в Бевърли Хилс за тази година. Дерматологът й имаше грижата кожата й да е с отлична за възрастта й еластичност, и тъй като Изабел по-скоро би умряла, отколкото да се унизи с посещение на обществен фитнес център, Лиз Ксантиа, нейната фанатично предана и дискретна лична треньорка, и Марго Гиз, главен готвач на вегетарианската кухня в дома на Кендрик, поддържаха в чудесна форма стройното й тяло.

Зелените очи на Изабел, на които идеално подхождаха изумрудените обици, веднага се спряха на Джордан Голдмън. „Скъпата Джордан — помисли си тя. — Толкова много се старае. Но розов «Шанел» за блондинка! Толкова е явно, такава липса на въображение…“

По-младата жена стана да я поздрави и двете се приведоха леко, като всяка целуна шумно въздуха непосредствено до бузата на другата.

— Изабел, колко мило от твоя страна, че прие — любезничеше Джордан, като се надяваше, че е улучила подходящата среда между благодарност и сдържаност. — Сигурно си ужасно заета, след като до партито остават само две седмици.

— Истински кошмар — съгласи се Изабел. — Цветята ми причиняват безброй главоболия. Непременно трябва да ми дадеш името на онзи доставчик, когото използва за последната вечеря.

Грейнала от удоволствие, Джордан обеща да го издири, докато Изабел си поръчваше салата „Цезар“ и минерална вода.

— И за мен същото. Благодаря.

— Какво ли ще правим, ако някога им се свършат салатите „Цезар“? — пошегува се Изабел.

Джордан се засмя малко пресилено. Последва неловка тишина.

Изабел погледна младата жена изпитателно, усетила как любопитството й се пробужда. Господи, нещо не бе наред! Бе предположила, че този обяд е обичайната маневра, ново свидетелство за уважение от страна на Джордан, вероятно с надеждата да се сближи още повече с нея, след като Сам явно готвеше някаква сделка с „Артемис“. Нито за миг не й бе хрумнало, че Джордан може наистина да иска да обсъди нещо. Но нямаше никакво съмнение — това колебание, притесненото изчервяване, начинът, по който дразнещо красивите й сини очи непрекъснато се свеждаха към масата. И тъй като Джордан нямаше собствена кариера, това означаваше… проблеми с Том. Бяха женени едва от година.

Изабел усети непознато вълнение. Какъв ли проблем се канеше да сподели малката хубавица? Как очакваше да й помогне Изабел? И щеше ли да го направи тя, трябваше ли? Всъщност искаше ли Джордан Кабът да остане омъжена за Том?

Със светкавичната скорост, с която вземаше всички важни решения, Изабел сметна, че да, вероятно искаше. Джордан може и да бе досадно млада и глупава, както и притеснително сексапилна, но бе засвидетелствала подобаваща почит към Изабел. Не представляваше заплаха за нея. Кой би могъл да каже каква щеше да се окаже една следваща госпожа Голдмън, колко далеч би се опитала да стигне заместничката на Джордан?

По-добре познатото зло.

— Скъпа моя, виждам, че има нещо, което искаш да ми кажеш — внимателно подхвана Изабел, без да се впечатлява от изненадания вид на Джордан. О, тя наистина нямаше представа колко е прозрачна. — Не се притеснявай. Надявам се само, че ще мога да ти помогна. За какво са приятелите в крайна сметка?

— Става дума за Том — каза Джордан, като се мъчеше да прикрие удоволствието си от факта, че именно Изабел Кендрик я питаше за какво са приятелите.

— Наистина ли? Нямах представа, мислех, че нещата между вас вървят чудесно.

— Става дума за Елинор Маршал — горчиво каза Джордан.

Ето. Каза го. Мисълта, която я тормозеше месеци наред, докато се чудеше какво да прави, ако изобщо трябваше да се направи нещо, и се питаше дали просто не си въобразява. Отдавна бе обмисляла да помоли за съвет Изабел, но бе устоявала на изкушението до последния възможен миг. Все пак не само бе опасно да споделяш личните си тревоги с когото и да било, но имаше и голяма доза срам. В крайна сметка как би могла именно тя, Джордан Кабът, на двайсет и четири и най-младата съпруга в Холивуд, с дългата си руса коса и фигура като на актриса в „Спасители на плажа“, тя, която бе доставила такива невероятни сексуални наслади на Том Голдмън, че той й бе предложил само след три месеца, как би могла тя да признае, че е загрижена за чувствата на съпруга си към някаква нещастница с нищожен бюст и повече от десет години по-стара от нея?

Отначало дори не бе съзряла опасността, защото просто не можеше да си я представи. Двамата с Том толкова си подхождаха в леглото, всъщност тя бе всичко, за което той бе мечтал. Много се бе старала да е така. А и той бе работил заедно с тази Маршал през всички онези години, в които е бил ерген, и въпреки това никога не бяха имали връзка. Освен това Елинор бе на трийсет и осем. Почти на четирийсет. Кой нормален мъж би я сметнал за привлекателна? Това се питаше Джордан всяка вечер, докато оглеждаше собственото си съвършено и младо тяло в огледалото и навсякъде втриваше лосион за тяло на „Дона Карън“, чийто мускусен, чувствен аромат възбуждаше Том невероятно силно. Дали Елинор Маршал владееше онзи малък трик в горещата вана, при който тя се надигаше леко над водата и притискаше топлата си, влажна плът в основата на гръбнака му, след което започваше да се отърква нагоре-надолу в него, докато той не се извърнеше, стенещ страстно, и не я обладаеше на място? Не, едва ли. Тази жена дори не носеше прилепнали по тялото дрехи, когато идваше на вечеря, макар фигурата й да не бе лоша. Дори не флиртуваше с Том, когато им идваха на гости. В това Джордан бе абсолютно сигурна; и все пак тя не откъсваше нито за миг погледа си от нея.

Но въпреки това имаше проблем. Забелязваше го в погледа на Том, който следеше Елинор на масата, гледаше я, когато ставаше да си вземе нещо от бюфета. Личеше си от факта, че той винаги страшно много се интересуваше от всичко, което тя казваше, сякаш работата бе единственото важно нещо. Смееше се на всички нейни шеги, сякаш бяха невероятно забавни. Вярно, положението не бе критично. Тя знаеше, че все още може да го възбуди силно, дори да седи на една и съща маса с Елинор, само като пъхне ръка под покривката или да му позволи да зърне само за миг, че не носи бикини, докато кръстосваше и сваляше крака, така че само той да я види. Той имаше нужда от нейната чувственост. Тя го караше да се чувства истински мъж; сам й го казваше много често.

Тогава защо Том бе настроен толкова недружелюбно към Пол Халфин?

Никога не се държеше грубо. Дори напротив — винаги предлагаше на Пол да му допълни чашата или му задаваше досадни въпроси за инвестиционното банкерство. Човек оставаше с неловкото усещане, че той се опитва да докаже нещо. Но тя, Джордан, забелязваше как тялото му се стяга, очите му се присвиват леко и непрекъснато следи с поглед Елинор.

Значи се бе увлякъл по нея. Това все пак можеше да се преживее.

Но напоследък бяха започнали да се карат. Том бе станал толкова рязък, сякаш изобщо не се интересуваше от къщата или от приемите им, или от каквото и да било. Освен от секса. Сега сексът бе единственият начин, по който общуваше с нея. Дори бе отказал да спазва диетата на Притикин, на която тя го бе подложила! И беше станал толкова груб. Например онази вечер миналата седмица, когато бяха поканени от семейство Де Виърс. Тя бе украсила кремавата си копринена рокля с малката брошка, която изразяваше солидарност с борбата срещу СПИН — брошката бе цялата обсипана с рубини и беше оформена като панделка, — а той здравата й се бе ядосал и я бе попитал кога за последен път е посетила отделение за болни от СПИН или е участвала като доброволец в някой консултативен център…

Джордан се бе разплакала и го бе обвинила, че сигурно очаква от нея да си намери работа, и вероятно смята, че не е толкова добра, колкото жените, с които той работи, само защото се е посветила на грижите за дома и семейството.

Том се бе размекнал и напълно се бе разкаял. Той също искаше семейство. Знаеше колко е разочарована, задето още не е забременяла, и веднага й предложи да се поупражнят…

Тя потрепери в розовия си тоалет на „Шанел“. Слава богу, Том изобщо не подозираше за малките бели хапчета, които криеше в един кухненски шкаф.

Така се бяха сдобрили след онова скарване.

Но нямаше как да не се пита защо той е толкова раздразнителен. И непрекъснато канеше Елинор и Пол на гости!

О, Джордан Кабът Голдмън наистина бе много разтревожена. И никога нямаше да спомене пред Изабел или пред когото и да било другиго за онази последна капка, която бе преляла чашата. Миналата сряда тя се бе събудила от мърморенето му насън, бе се обърнала под черните копринени чаршафи „Пратези“ и бе забелязала огромната му ерекция. Бе почти готова да го поеме в уста, да го събуди по начина, по който той обожаваше, и да превърне съня му в реалност, когато той бе потръпнал силно, извивайки леко гръб, и бе прошепнал: Елинор.

Джордан бе замръзнала на място. Съпругът й лежеше до нея — двайсет и четири годишна, красавица от световна класа, мечта за всеки мъж — и сънуваше еротични сънища за някаква кариеристка на средна възраст с бели кичури в косата?

Още рано призори се бе обадила на Изабел Кендрик.

— Елинор Маршал ли? — обади се сега Изабел и се приведе леко напред, шокирана.

— О, не е казал нищо. Не са направили нищо — деликатно поясни Джордан.

— Но си забелязала знаците. Притесняваш се. О, скъпа моя, много правилно постъпи, като реши да се обърнеш към мен — тихо каза Изабел, пресегна се през масата и потупа ръката й.

„Елинор! Невъзможно. Достатъчно е да погледнеш само Джордан… но, от друга страна, веднага щом тя го изрече, толкова много неща си дойдоха на мястото“, мислеше си Изабел Кендрик, а сърцето й биеше ускорено. Спомняше си най-различни приеми, на които ги бе виждала заедно. Възможно ли бе през цялото това време да са били в една и съща студия и да не са имали връзка? Но, разбира се, че бе възможно… ама че отвратителна мисъл. Елинор Маршал. О, господи, това наистина бе прекалено.

— Знам, че сигурно те поставям в ужасно положение, Изабел — едва шепнеше Джордан, — тъй като я познаваш толкова отдавна…

Въпросителният тон увисна във въздуха, но Изабел, поне в този случай, не бе склонна да държи в напрежение събеседничката си.

— Да, това е вярно. Но въпросът е морален, нали така? В крайна сметка ти си му съпруга. — Джордан енергично кимна с фризираната си руса глава и Изабел добави: — А скъпата Елинор… тя работи толкова много. Сигурна съм, че не би искала никакви неприятности.

Когато сервираха салатите им, Джордан най-сетне въздъхна почти замаяна от изпитаното облекчение. Не можеше да сбърка тона на Изабел. Тя мразеше Елинор Маршал, вероятно дори по-силно, отколкото самата Джордан я мразеше. Всъщност като се замислеше, не бе ли чувала някакви приказки от другите момичета? За това как Елинор все отхвърляла поканите от страна на Изабел за участие в някой комитет под предлог, че била прекалено заета! „Сякаш само тя е заета“, презрително си помисли Джордан. Всички имаха неща за вършене. Обличането по подходящ начин изискваше инвестиране на време, а и разбира се, всички активно участваха в благотворителни акции, защото благотворителността бе нещо много важно…

Естествено Изабел съвсем не е останала очарована, че не й обръщат подобаващо внимание. И докато Джордан се взираше в нея през масата, забеляза още нещо — двете с Елинор не бяха ли горе-долу на една възраст? Това означаваше, осъзна тя, че Изабел ненавижда Елинор не само заради високомерието й; истината бе, че Изабел нямаше никакво влияние над Елинор, защото тази жена просто не се интересуваше от социалния живот. Изабел ненавиждаше Елинор, задето тя работи, задето е работещо момиче, което в момента разполага с власт, при това истинска власт, в Холивуд.

Елинор бе истинска властваща кралица, а не съпруга на крал, и точно това бе причината, поради която Изабел Кендрик я мразеше. Нямаше начин да й позволи на всичко отгоре да се омъжи за Том. Това щеше да е черешката на тортата, окончателен триумф, който Изабел, изпълнена с омраза и гняв, не би й позволила да постигне.

Двете жени се спогледаха и в очите им се четеше пълно разбирателство.

— Ще ме извиниш ли, ако говоря направо? — обади се Изабел. — Джордан, трябва да разбереш, че мъжете са… сексуални създания. — Изрече го с такъв тон, сякаш ставаше дума за нещо гадно, което е открила залепено за подметката на обувката си. — Независимо колко много имат, все искат нещо различно. Без значение колко нелепо е желанието им.

И двете си представиха Елинор Маршал и я сравниха с Джордан. Сравнението не бе в полза на първата.

— Знам, че ще ти е трудно да приемеш истината, скъпа, след като си толкова отскоро омъжена, но трябва да се научиш да не обръщаш внимание на малките им прегрешения. Мъжете са просто устроени същества, всъщност те не могат да се сдържат.

Изабел загърби с лека ръка изневерите и предателството и леко се засмя, уверена, че Джордан попива всяка нейна дума. Добре. Поне щеше да вразуми хлапето; истинският проблем не бяха досадните малки развлечения, които си намираха съпрузите им, а състоянието на самия брак. В крайна сметка всичко се основаваше на брака и се въртеше около него. Една разведена кралица бе детронирана кралица; разбрала го бе преди десет години, хладнокръвно, категорично, горе-долу по същото време, когато бе забелязала как любовта изчезва от връзката й. Тогава бе започнал възходът й в обществото в ролята на идеалната домакиня; осъзнала, че Сам вече не я цени като жена, Изабел бе разпознала друго негово желание — изгарящата, необуздана, жестока амбиция, която го тласкаше напред ден след ден. Бе се заела да му помага да задоволи тази нужда, да се превърне в лъвица в светските среди, така че Сам Кендрик да не може да се разведе с нея, да не може да я напусне, защото бизнесът му щеше да пострада, ако нея я нямаше. Сам продължаваше да има дискретни връзки, а тя непрекъснато организираше изискани приеми.

Любовта и надеждата бяха угаснали в нея преди много време, но все още бе богата, с елегантен стил и все още предизвикваше уважение в този град.

Все още бе омъжена.

— Какво да направя? — попита я Джордан.

— В подобни случаи има само един отговор, скъпа. Дай му онова, което трябва да даде всяка съпруга. И което другата жена не може.

— Имаш предвид…

— Да. Бебе.

Осма глава

Кевин Скот имаше лош ден. Поредният. Всъщност очертаваше се една доста тежка седмица. След онази проклета среща в „Артемис“ в четвъртък, в отдела му цареше пълен хаос.

— Още десет, които Елзи смята, че трябва да погледнеш — задъхано каза Катрин, английската му асистентка, след като се дотътри в кабинета му. Тътреше се, защото мъкнеше цял куп сценарии, притискайки ги до костеливото си тяло, а обикновено бледото й лице бе почервеняло от физическото усилие.

Кевин махна уморено към единствения ъгъл на бюрото, останал непокрит с ръкописи. С тези ставаха трийсет й пет. Те трябваше да бъдат прегледани до края на седмицата, а дотогава със сигурност щяха да се появят и други. Много други. Тези, които се намираха на бюрото му, бяха представителни за многообразието от стотиците ръкописи, които бяха успели да стигнат само до подчинените му — оръфани, нови-новенички, напечатани на тънка хартия, подвързани в прозрачно фолио или с кожени корици. А някои бяха с кожени корици и щамповани. Към други имаше щедри подаръци, като например малки кутийки с кубински пури или чифт копчета за ръкавели от чисто злато.

Именно тях винаги се изкушаваше да изхвърли най-напред, но уви, системата не работеше така. Да речем, че изхвърлеше онзи екземпляр, написан на розов пергамент, с писалка „Монблан“, привързана към ръкописа с оранжева панделка. С неговия късмет щеше да се окаже, че това е някой нов „Джурасик Парк“. Това, че авторът бе вулгарен глупак, не означаваше, че сценарият непременно е неизползваем. В крайна сметка, ако питаха Кевин, всички автори на сценарии по дефиниция бяха вулгарни глупаци. Но в този груб и вулгарен свят мнозина от тях бяха твърде добре платени.

Той взимаше процент от това добро заплащане, което обикновено му помагаше да преглътне факта, че трябва да се рови из боклуците им, за да си изкарва прехраната. Днес обаче ситуацията не бе такава. „Къде отиде — питаше се Кевин — любовта към литературата? Какво стана с деликатната чувствителност и изящното слово?“ Ех, ако можеше да представлява някой като Пруст или Джойс, да продава майсторски творби за големи суми. Или поне някой като Норман Мейлър.

Кевин Скот бе на петдесет и пет и преди много години бе получил образованието си в Англия. Как биха се срамували от него старите му учители в „Итън“. Как биха се стреснали професорите му в „Оксфорд“. Считаше себе си за джентълмен в един свят, завладян от грубияни, създаващи долнопробна литература, от глупаци, които искат Джудит Кранц, Джон Гришам и „Форест Гъмп“. Дори президентът на Съединените щати бе поканил поп група да свири на бала по случай встъпването си в длъжност. Просто нямаше край. А сега и той самият бе забъркан в това недостойно състезание. За известно време поне бе успял да си създаде малък оазис на здравия разум насред лудницата в Холивуд — макар неприятните занимания със сценариите да не можеха да се избегнат напълно, неговият литературен отдел бе успял да работи почти изцяло върху качествени филми, като в резултат бе спечелил цяла поредица награди „Оскар“ за оригинален сценарий и адаптация, предизвикващи завистта на останалите големи агенции. Макар и отделът да не бе докарал чак толкова големи финансови печалби сам по себе си, оскарите и златните глобуси бяха привлекли много талантливи актьори и режисьори към Сам, а от време на време някое от противните хлапета, които му бяха подчинени — всичките пряко назначени от Сам или Майк Кембъл, — продаваше някой сценарий, пълен с насилие или порнография на „Колумбия“ или „Парамаунт“, и така излизаха на чисто. По този начин Кевин бе толериран и му бе позволено да върши по-сериозната си работа — да продава книги в Ню Йорк.

Напоследък всичко това си бе отишло безвъзвратно. След приключването на филмите от типа пълен пакет, Сам бе започнал все повече да го притиска за комерсиални сценарии. Амбициозният малък нахалник Тобър също бе влошил положението. Но срещата в „Артемис“ бе краят. Нарежданията отгоре бяха ясни и категорични. Трябваше им сценарий за рок звездата, и то на мига.

От убежището си в климатизирания и шумоизолиран кабинет Кевин можеше да види тълпите от хора, които крачеха отвън, мнозина понесли подвързани ръкописи или пакети, виждаше как устите им се отварят и затварят без звук, докато спореха сърдито с измъчените асистенти и някои от по-младшите агенти. Пристигаха цялата сутрин — нещастници, които се намираха на дъното на пирамидата, неизвестни писатели, които нямаха връзки и никаква слава, нищо повече от някоя статия в местния вестник на някое забутано градче в Алабама, но въпреки това всеки от тези наивници си въобразяваше, че в СКИ ще останат впечатлени от смелостта и дръзкия им дух, ако лично щурмуват портите на агенцията.

„Прекалено много филми са гледали“, мислеше си Кевин, позволявайки си изблик на иронично високомерие. Появяваха се тук като пеещи телеграми. С огромни букети цветя. Стиснали панделките на безброй балони. Един дори, да пази господ, бе изпратил стриптийзьорка. Спомни си как я бе видял да поклаща пискюлите си пред смаяното лице на горката Катрин, след което й бе подала сценария, стиснала го здраво с кървавочервените си нокти, преди ухилените служители от охраната на СКИ да я изхвърлят на улицата. Бе открил, че няма абсолютно никаква граница за униженията в този бизнес.

И въпреки това самото количество на тези мизерни ръкописи го бе изненадало донякъде. Новината за срещата в „Артемис“ явно бе изтекла минути след края й, защото в момента, в който се прибра с лимузината в офиса си в СКИ, завари на бюрото си списък с десет обаждания относно проекта Мейсън Флореску, а първият сценарий за рок звезда, който води двойствен живот като сексуално извратен сериен убиец, се бе появил час по-късно. Все едно бяха сложили рекламно табло на „Сънсет“ и бяха пуснали обява в „Дейли Варайъти“. Забравете за информационната супермагистрала. Клюките в света на шоубизнеса бяха най-ефикасният начин за комуникация във вселената, защото до края на деня всеки начинаещ драскач в Лос Анджелис знаеше всичко за срещата. И до понеделник шестстотин от тези нещастници бяха написали сценарий за филм през уикенда.

Но при все това нито един не ставаше.

— Господин Скот. — Катрин му звънеше от бюрото си.

— Какво има? — рязко се обади Кевин и изхвърли още един куп прилежно напечатани страници на пода. Кошчето бе загубило неравната битка още сутринта, затова сега просто мяташе всичко на пода, да го събират чистачите. — Нали ти казах, никакви телефонни обаждания.

— Но сър, отново се обажда господин Тобър. Настоява да го свържа с вас — тихо каза Катрин, а в гласа й се долавяше отчаяние.

— Не! По дяволите, Катрин!

Скот усети как кръвното, му налягане се вдига. По две обаждания на час от Сам и едно от Майк, а сега и това — онзи противен дребен жабок Тобър смяташе, че има право да притеснява един шеф на отдел?

— Особено Тобър! При никакви обстоятелства! Ясен ли съм?

— Да, сър — покорно промълви Катрин.

Той тръшна слушалката и се опита да се съсредоточи върху следващия сценарий, „Страстен рок“.

Постепенно появяване в кадър:

— интериор: зад кулисите — долнопробен клуб;

— множество различни ракурси;

Една гола жена е завързана с червено въже за две големи тонколони. Зийк и Бърти стоят встрани и гледат как един доберман пинчер я лиже между краката.

С тежка въздишка Кевин Скот взе ръкописа и го метна зад гърба си, без да го погледне повече.

— Добре ли си, скъпа?

Сервитьорката огледа Мегън с искрена загриженост. През повечето време бе прекалено заета или достатъчно закоравяла, за да се тревожи за проблемите на клиентите — проститутки с празни очи, които се отбиваха с насинените си лица и поръчваха кафе, или безработни типове с оръфани дрехи, които идваха за евтини хамбургери и бира. По-добре да не разговаряш и да не се забъркваш. Така човек се натоварваше емоционално, а и трябваше да си тръгнат по-бързо, за да може да обслужи някой друг. В евтини кафенета като това печалбата идваше от оборота. Обслужваш ги и после ги изхвърляш. По дяволите, тук да не е „Айви“. Но в това момиче имаше нещо трогателно; може би малко невзрачно и пълничко, но си бе поръчало обяд, а после едва го бе докоснало, само пиеше кафе след кафе и седеше там разтреперано. Изглеждаше толкова невинно, по свой начин. Безпомощно и изгубено. Може би беше отскоро в града.

— Моля? О, няма нищо. Добре съм — отвърна Мегън и се усмихна леко, за да подкрепи лъжата.

Сервитьорката се поколеба, постоя наблизо, но какво би могла да направи? Щом не иска да приказва.

— Ами добре тогава. Щом си сигурна — каза тя и се отдалечи.

„Господи, колко прозрачна съм само“, измъчено си помисли Мегън. Бе дошла преди половин час и си бе поръчала обяд, изпълнена с решителност, възбуда и нервност, приливаща от вълнение. В крайна сметка това беше. Бе си взела почивен ден, колкото и да не й се щеше да ядосва господин Дженкинс, бе извадила оригиналното копие на „Виж светлината“ от специалното му скривалище в дъното на претъпкания шкаф и се канеше да се изправи и да щурмува прословутите двери на „Сам Кендрик Интернешънъл“ със сценарий в ръка, за да направят те своя филм, а тя да сбъдне мечтата си.

Ха, ха, ха. Каква шега, господи.

Бе избрала кафенето „При Пит“ неслучайно: въпреки че бе претъпкано и шумно, мръсно и пълно с безделници, то се намираше точно на „Сънсет“ и през замърсените му прозорци можеше да наблюдава безупречно чистата черна мраморна фасада на сградата на СКИ, да следи влизането и излизането на агентите и да се настройва психически. Мегън си спомни колко чудесна й се бе сторила тази идея; така щеше да се вдъхнови, да събере кураж, за да нахлуе там и просто да ги разбие.

Не стана точно така. От мига, в който седна там, в единайсет и половина, Мегън наблюдаваше с все по-голям ужас потока от хора — мъже, жени, и както може да се предположи, — всички стиснали сценарии или пакети, които явно съдържаха сценарии, или куфарчета, в които сигурно имаше сценарии, да минават неспирно през вратите. Някои бяха облечени невероятно странно, както например онази червенокоса жена с дълго палто и обувки с много висок ток. Мегън наблюдава с някакво нездраво любопитство как я изхвърлиха обратно на улицата съвсем гола, като изключим пискюлите на гърдите й и златистата лента около слабините — но все така стиснала сценария. Влизаха и веднага излизаха, проклинаха, пооправяха дрехите си и все така стискаха сценариите си. Видя как някои се опитваха да предупредят другите, които идваха, но те просто ги проклинаха и хлътваха вътре да изпробват късмета си.

Планът, който бе смятала за уникален, явно бе хрумнал и на другите и сега виждаше как всеки самозван писател в Лос Анджелис опитва същия подход пред очите й. И се проваля.

— Глупаци, нали? — подхвърли сервитьорката, като допълваше чашата й. — Какви хора само.

— Какви хора — съгласи се Мегън.

Питаше се дали е била толкова наивна като малка, или е развила този талант напоследък. Какво щеше да прави сега? Седеше тук със сценария си, срещу сградата на СКИ, с най-подходящата история за техния проект и нямаше абсолютно никакъв начин да ги накара да го прочетат.

Над главата си Дейвид Тобър можеше да види назъбените върхове на скалите край брега, декорирани с няколко зелени храста, увиснали опасно върху скалната стена, явно решени да оцелеят и пораснат, независимо от неблагоприятната среда. За миг се съсредоточи върху тях. Съчувстваше им. Заприличаха му на агенти.

Но нямаше много време да размишлява над съдбата на зеленината в Малибу. Пенисът не му позволяваше. Не му оставаха много сили да мисли за друго, освен за очевидното — масивните, идеално оформени силиконови гърди на Глория, които подскачаха изкусително пред очите му, а закръгленото й дупе се полюшваше напред-назад, докато тя танцуваше за него, после извръщаше към него дългите си стройни бедра, за да види той отблизо копринените кестеняви косъмчета, покриващи слабините, влажни от възбудата й. Господи, колко го възбуждаше. Стриптийз на плажа, френска любов в ламборгинито, когато бе отбил встрани от пътя, за да поговори със Сам Кендрик и да му изложи позицията си за Кевин Скот. Пенисът му запулсира още по-силно, когато се сети за това как Глория бе издавала онези задавени звуци, които той толкова харесваше да чува, докато му правят фелацио, и как бе закрил микрофона на телефона си в колата, за да не я чуе Сам, докато той забиваше ножа си дълбоко в безполезния търбух на Кевин Скот. Старецът го бе засегнал прекалено много и сега щеше да си плати. Представата за това разгорещи още повече кръвта му и засили желанието и сластната похот, които напираха в пениса му. Господи, Глория бе прекрасна. Вече бе напълно готова за него, слабините й пулсирала все по-близо до лицето му, а златистокафявите й бедра тръпнеха. Именно това го подлудяваше: тя го желаеше заради самия него. Разбира се, Дейвид обичаше и секса с малките красавици, онези холивудски момичета, които се стремяха към властта му и които биха направили каквото им поискаше, независимо дали ставаше дума за това да доведат приятелките си за голяма оргия, или да правят секс с някой от неговите приятели пред очите му. Това носеше съвсем друга тръпка, която нямаше нищо общо с желанието. Но тази жена бе нещо различно; тя го желаеше заради самия него, заради мускулестото му, загоряло тяло, светлата коса и големия му пенис. Глория бе корпоративен адвокат и една от най-страстните жени, които познаваше. Желанието й, начинът, по който задавено произнасяше името му, когато свършваше, накъсаното й дишане, когато й говореше еротични неща по телефона, всичко това ласкаеше суетата му.

По дяволите, двамата си подхождаха чудесно. Той харесваше големите й, червеникавокафяви зърна на гърдите и вкуса, който усещаше в устата си, докато връхчета им станеха твърди като изсушени от слънцето стафиди. Възхищаваше се на голямото й, стегнато дупе, което се стесняваше в тъничка талия. Фигурата й бе със съвършената форма на пясъчен часовник. Господи, дупето й бе страхотно и как само го поклащаше и въртеше. Дейвид изръмжа, пенисът му пулсираше болезнено. Достатъчно. Посегна да я сграбчи, повали я на пясъка и опипа слабините й. Ооо, боже… влажни, сякаш някой бе разлял там цял флакон бебешки лосион.

— Искаш ли го?

Нарочно я дразнеше с въпроса си, докато пръстите му бяха заети да галят устните й и я караха да стене и да се притиска в него.

— Да. Сега — простена тя.

Той усети, че трябва да побърза, ако не иска тя да свърши само след миг. Видя как долната част на корема й се стяга и изпъва. Той рязко дръпна ръката си и я завъртя, така че да застане на ръце и колене. Глория простена. Той пъхна ръка отдолу и бързо, едва ли не покровителствено я погали между краката. Тя знаеше, че не бива да сменя позата, а само вдигна глава и потрепери от възбуда. Ръката му се плъзна към корема й, повдигна я и я нагласи по-удобно.

Дейвид усети как цялото й тяло отговаря на докосването му, зърната на великолепните й гърди се втвърдиха още повече, както и тестисите му. Кожата на корема й бе невероятно гореща, стоплена от кръвта й, която пулсираше от страст. Той разпери пръсти, погали я нежно и я чу да стене. Това бе толкова възбуждащо, да усеща как страстта й буквално изгаря пръстите му. Забеляза блестяща капчица на върха на пениса си. Време бе за главното действие.

Дейвид мина зад нея, докато тя се озова приведена отпреде му като някое диво животно, а упойващото ухание на възбудата й се усещаше дори през мириса на скъпия парфюм. Постави длани върху меките извивки на дупето й, за да получи някаква опора. После се наведе напред над гърба й, а пенисът му намери отвора на тялото й, сякаш бе някакво торпедо, насочвано от радар по време на военна маневра. Той влезе съвсем малко, пъхна върха му с около сантиметър навътре, насилвайки се да устои на изкушението да го пъхне целия и да започне да тласка в разкошното й тяло, докато кръвта му кипне и свърши в нея. Това бе за по-късно. Контрол, контрол.

— Света майко! — изхлипа Глория. — Още! Дейвид, господи!

— Още ли? — тихо попита той и потъна още сантиметър. Сега бе толкова възбудена, направо до полуда. Откровено хлипаше от желание да го има.

Той потъна с още сантиметър, усмихнат въпреки изгарящата го страст.

— Хей, по-кротко, скъпа. Не ставай алчна.

— Дейвид!

Щеше да свърши всеки миг. Той също. Дейвид Тобър излезе от тялото й бавно, докато бе почти напълно навън, а после яростно потъна бързо отново навътре целият, чак докрай и чу възторжения й вик неясно заради изгаряща нужда на кръвта му, която туптеше силно в ушите му, веднага намери точния ритъм, потъваше навътре и отново усети началото на спазмите й, а после стигна и той до онзи ослепителен взрив. О, господи, господи, господи, о, да…

Глория се размърда първа, премести се леко напред, за да го освободи и също толкова бързо Тобър се изправи и закопча панталона си — от мъжката колекция на „Дона Карън“, много светлобежова вълна, — не искаше да полепва пясък по него. Ролексът му показваше четири и пет. Време бе да се връща; още няколко отказа от страна на онзи нещастник Скот да говори с него по телефона и щеше да нахлуе в кабинета му собственолично. Знаеше, че този път Сам ще го подкрепи. Разполагаха със съвсем ограничено време да сключат тази сделка и той нямаше намерение да позволи на онзи префърцунен и надут глупак да го разиграва само защото не може да избере поне един добър сценарий от — колко? — осемстотин предложения. Колко бяха получили тази седмица? И той наричаше себе си агент.

Писателите бяха отрепки, но дори и те заслужаваха нещо по-добро от Кевин Скот зад гърба си.

Глория Рамирес му подаде неговото копие на последния договор с Колийн Макълъм, когато се върнаха всеки до своята кола, и Тобър грижливо го прибра в куфарчето си.

Стиснаха си ръце делово. Виждаше се, че умът й е вече другаде, зает със следващата среща, следващата сделка.

— Приятно е да се работи с теб — каза Дейвид и й се усмихна топло. Тя щеше да се върне за още. Той беше добър, наистина добър.

— Разбира се — разсеяно отвърна тя, а после добави: — Знаеш ли, Дейвид, щом онзи тип Кевин наистина се справя толкова зле, може би ти самият трябва да се хванеш с някой писател. Покажи на Сам Кендрик колко е некадърен онзи, като се справиш по-добре от него.

— Но аз съм филмов агент — бавно каза Дейвид.

— И какво от това?

Той й отправи въздушна целувка, докато се настаняваше на кожената седалка със спусната назад облегалка в ламборгинито. Глория бе не само добра в секса, тя беше и много умна жена. Защо не, наистина. Само защото не бе правено досега, не означаваше, че не може да опита.

По целия път, докато караше по магистралата „Санта Моника“, идеята узряваше в съзнанието му и дотолкова го завладя, че дори не му се наложи да пусне касетата с музика за медитация.

Ако успееше да намери сценарист за филма, това щеше да е краят на Кевин Скот.

Щеше да вкара в сценария роля, която толкова да подхожда на Роксана Феликс, че да се наложи да вземат и нея.

Щеше да представлява актьора в главната мъжка роля, актрисата в главната женска роля и сценариста.

Литературният отдел щеше да върви по дяволите.

Господи.

Дейвид Тобър натисна педала на газта.

Пет без четвърт и потокът от ентусиазирани глупаци най-после бе пресъхнал. Може би всички знаеха, че отделът на Кевин затваря врати точно в пет, защото пеещите телеграми и жените с балони се бяха отказали от играта преди около двайсет минути. Телефонът все още звънеше неспирно, но асистентката му успяваше да се справи с него. Кевин зяпаше мрачно огромния куп хартия на бюрото си, който чакаше някой да го занесе до ролс-ройса му. Трябваше да се опита да прегледа поне двайсет от сценариите тази вечер, но вече не го бе грижа. Рядко се бе чувствал толкова доволен, че е дочакал края на работния ден.

— Не. Невъзможно е.

Гласът на Катрин, по-висок и по-писклив от обичайното, долетя до него откъм фоайето. Забеляза тъмния й силует да прегражда пътя към кабинета му.

— Не можете да влезете. Приемаме само сценарии, които са ни били препоръчани от компетентни лица.

Някой спореше тихо с нея, някаква млада жена. Вбесен, Кевин отблъсна стола си назад и скочи на крака. Това наистина преля чашата! Тези хора нямаха никакво възпитание, просто не приемаха не за отговор. Е, щеше да даде на тази жена да разбере, че трябва да се замисли, преди да нахлуе в нечий кабинет следващия път.

— Катрин, какво става тук? — гръмогласно попита той, след като рязко отвори вратата.

Да, прав беше. Някаква пълничка, невзрачна жена стоеше сама в приемната му, самотна измъчена фигура, застанала върху омачкани цветя и останки от спукани балони и опаковъчна хартия. Мили боже, сякаш някакво хлапе бе празнувало рождения си ден тук. „Най-добре — мрачно си помисли той — всичко да е разчистено, преди да дойде на другата сутрин“.

— Тази млада дама, господин Скот. Опитвах се да й обясня, че не приемаме сценарии, които не са препоръчани от някого — измъчено каза Катрин.

— На какво, за бога, си мислите, че играете, госпожице? — изрева Скот. Момичето се сви, стиснало сценария до гърдите си. — Имаме определена политика в тази агенция, не разбирате ли! Не чухте ли асистентката ми? Не приемаме материали, които не са препоръчани!

— Но аз скоро пристигнах в града — каза невзрачното момиче. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще заплаче. — Как бих могла да получа препоръки, след като…

Всичко, което той забеляза, бе, че тя нямаше намерение да си тръгне.

— Не приемаме… — направо закрещя Кевин.

— Какво става тук?

Побеснял от ярост, задето го прекъсват, Скот рязко се извърна с лице към нахалника и мигновено усети как кръвното му се покачва още повече.

Беше Дейвид Тобър.

Моментално забрави за момичето.

— Имаш ли уговорена среща? — излая Скот, а лицето му бе почервеняло като домат от омраза.

— Не, сър — бързо се обади Катрин.

Тобър сви рамене.

— Ти не отговори на нито едно от обажданията ми, Кевин. Затова реших да дойда да те видя, да разбера как върви търсенето на сценарий за Зак.

Мегън, която наблюдаваше безмълвно от мястото си до бюрото, усети как се изчервява. Непознатият, който толкова внезапно бе отклонил цялата ярост на Кевин Скот към себе си, бе самото олицетворение на спокойствието и самообладанието. Яростният изблик на гняв от страна на Скот, който щеше направо да я смаже във фоайето, просто минаваше покрай този тип като нежен летен бриз. Беше толкова мъжествен, толкова самоуверен. Скот не го плашеше.

И беше толкова красив. Като киноактьор или модел, с гъста светла коса и страхотно мускулесто тяло. Можеше да различи очертанията на бицепсите му под ръкавите на скъпия бежов вълнен костюм, чийто цвят чудесно контрастираше със златистокафявия му тен. Сърцето й заби ускорено, внезапно усети тръпка на парещо желание. Не беше само заради красотата и самоувереността му, имаше и друго… мъжественост, сексуално излъчване. Нещо в начина, по който се движеше, то просто струеше от него. Ако не бе едва пет следобед, Мегън би се заклела, че този мъж току-що е правил секс. Устата й пресъхна.

Тобър се обърна към момичето, на което Скот се бе разкрещял, усетил, че тя го зяпа. Почувствал бе погледа й върху тила си. Непретенциозно хлапе, срамежливо, трябваше да отслабне малко, но имаше хубаво лице — бледа кожа и дълга черна коса, свита в безформен кок. Гледаше го със смесица от благоговение и възторг, а може би и желание. Всъщност не, определено бе желание.

Мегън сведе очи и се изчерви още повече от притеснение.

— Когато имам нещо, което сметна за подходящо — кипеше Кевин, — ще го покажа на Сам. — После се нахвърли върху Мегън. — Махай се.

— Хей, не бързай толкова — намеси се Тобър. Пет пари не даваше за момичето, но то явно тормозеше Кевин. Освен това го бе погледнала по начин, който му харесваше. — Може би младата дама желае да предаде сценарий.

— Тя, както и милион други — просъска Кевин Скот, който направо не можеше да повярва, че Тобър се осмелява да му противоречи. — В този отдел не приемаме материали, които не са придвижени от препоръки.

Мегън гледаше Дейвид Тобър, затаила дъх.

Той я огледа, бавно, преценяващо. Беше като милувка, сякаш нежни ръце изучаваха тялото й. Зърната на гърдите й настръхнаха.

— Обзалагам се, че си чакала цял ден, за да дойдеш тук. Изчакала си да минат всички други — обърна се Тобър към нея, налучкал съвсем точно. Тя изглеждаше отчаяна и изпълнена с решителност. Познаваше този тип хора.

— Няма да погледна този сценарий! — изрева Скот.

Тобър протегна ръка и взе ръкописа от Мегън.

— Името ти и телефонния номер има ли ги вътре? — попита той.

Тя кимна.

— Тобър, какво, по дяволите, правиш? — извика Кевин Скот.

Дейвид се обърна към него с нахална усмивка.

— Приемам този сценарий. — Нямаше никаква надежда да се окаже добър, но това не бе важно. Целта бе да обяви война и този сценарий можеше да послужи идеално като повод. — След като твоят отдел има определена политика, аз ще го прегледам. Ние във филмовия отдел не настояваме за препоръки, а и, Кевин, аз наистина се нуждая от сценарий.

— Но ти никога не си представлявал писатели!

Тобър вдигна рамене.

— От този момент вече го правя. — Без да обръща внимание на засегнатия вид на по-възрастния мъж, той се обърна към дребничкото момиче и й се усмихна приятелски. — Можеш да си тръгваш, скъпа. Ще го погледна и ще се свържа с теб, ако се окаже подходящ.

След един последен поглед към моравото лице на Кевин Скот и израза на смъртна обида върху лицето на Катрин, Мегън се обърна и избяга оттам.

Девета глава

Светкавиците избухваха около нея като фойерверки, микрофоните на местните телевизионни канали образуваха цяла гора под носа й, а тълпа репортери от печатните издания се блъскаха в служителите от охраната на летището, размахали диктофоните си към нея. Роксана видя как останалите пътници зад гърба й бяха пометени в мига, когато тълпа фенове разкъсаха жълтите ленти на охраната, крещейки нейното име. С опитно око тя прецени ситуацията: не, тук имаше прекалено много охрана, за да може някой фен да стигне близо до нея.

Вътрешно се усмихна. Хауърд Торн бе свършил добра работа.

— Боже мой, в безопасност ли съм? — прошепна тя на намиращия се най-близо бодигард.

Стотина микрофона уловиха репликата й. Видя как телевизионните оператори послушно насочиха камерите си към разбеснялата се тълпа от фенове зад гърба й. Това променяше възможните заглавия на вестникарските информации от „Супермодел пристига в Лос Анджелис“ на „Роксана предизвиква безредици на летището“.

— Роксана, не те ли притеснява това, че навсякъде, където отидеш, те следват тълпи от хора?

Тя наведе красивата си главица към електронната гора пред себе си и смело отвърна:

— Не, аз обичам феновете си. Но става малко страшно, ако не съм предприела специални мерки за охраната си. — Елегантно свиване на рамене. — Предполагаше се, че идването ми в Лос Анджелис се пази в тайна.

Добродушен смях.

— За среща с продуценти ли си тук?

— Актриса ли ще ставаш?

— Предпочитам да не коментирам това точно сега. — Усмихна им се ослепително и завъртя леко глава, за да се получат по-добри снимки.

— Вярно ли е, че си подписала договор със „Сам Кендрик Интернешънъл“ за актьорска кариера? — извика някой.

Втора точка за Хауърд.

Роксана се обърна в посоката, от която бе дошъл гласът, а по лицето й съвсем явно бе изписана пълна изненада.

— Как разбрахте за това? — изрече тя, а после покри устата си с ръце, сякаш бе изтървала думите неволно. Нови светкавици. Всички останали репортери заговориха едновременно, обсипвайки я с въпроси.

— Кога реши да се заемеш с актьорска кариера?

— Кой е първият ти проект? Защо СКИ?

— Това краят на кариерата ти като модел ли е?

— Стига, моля ви, това е достатъчно. Оставете дамата да мине, тя няма какво друго да ви каже засега — изръмжа бодигардът й, като подобаващо бавно й проправи път през журналистите към лимузината, така че всички да успеят да снимат Роксана в ежедневни дрехи — къси джинсови панталонки, които откриваха дупето й, прилепваха плътно по стегнатите му извивки и разкриваха стройни, гъвкави бедра, които преминаваха в безкрайно дълги прасци и тънки глезени. Бе ги комбинирала с тениска с щампа на Ричард Тайлър от бледокафява коприна, която подчертаваше лъскавата й черна коса и съвършената красота на лицето й, прилепваше по разкошните й гърди, които бяха повдигнати още по-високо от сатенен сутиен „Уондърбра“. Цялостният ефект бе преднамерено небрежен вид, излагащ на показ зашеметяващото й тяло в най-добрата възможна светлина. Тоалетът й бе струвал над три хиляди долара — късите панталонки бяха уникат на „Шанел“, но обикновеният човек щеше да си помисли, че ги е купила от някой универсален магазин и въпреки това изглежда великолепно.

Роксана се усмихна леко и извинително на тълпата от журналисти и почитатели, които притискаха носовете и камерите си към затъмнените прозорци на лимузината й, и успя да запази това изражение на лицето си до момента, в който колата пое по магистралата и последният човек изчезна от полезрението й.

— Хотел „Бевърли Хилс“ — нареди рязко тя на шофьора.

Щеше да отседне в най-добрия хотел тук, абсолютния връх на лукса в един град, в който луксът бе нещо като втора природа. Не че тя щеше да плаща сметката. Това бе работа на „Юник“, агенцията от Ню Йорк, която я представляваше като модел; бе си помислила да накара СКИ да плати сметката й, но грозната истина бе, че не бе сигурна, че ще го направят. За „Юник“ тя бе безценна. За СКИ бе заменима.

Роксана се намръщи. Следващата седмица по това време положението щеше да се е променило.

Отвори бележника си и потърси номерата, които си бе записала в самолета. Трябваше да проведе около трийсет разговора, преди да стигнат до града, и тогава малката й кампания щеше да е в ход.

Първото име в списъка бе едно от най-полезните; стара приятелка от училище, момиче, което не бе виждала, откакто бяха завършили девическото училище „Светото сърце“ в Сан Франциско. Но това нямаше значение. Тя искаше да стане домакиня, а Роксана бе най-известният супермодел в света в този момент.

Уверено набра номера на телефона в колата.

Джордан Кабът Голдмън.

— Хей, Мегън! Насам!

„Значи вече се издигам — помисли си Мегън, докато оставяше две табли с мръсни чинии на плота. — Вече знаят името ми“. Боб Дженкинс й подаде парцал за чинии.

— Машината е пълна, а ни трябват още чинии. Измий тези.

Мегън невярващо зяпна мивката. Бе затрупана с мазни съдове, някои от които не бяха почистени добре, така че остатъци от полусурово пилешко и мазна кожа плуваха във водата. Цялата мивка вибрираше от тракането на огромната стара съдомиялна машина до нея, която бе напълнена до краен предел и се мъчеше да се справи с товара си. От поклащането в мръсната вода се оформяха малки въртопчета.

— Какво чакаш? — Дженкинс я гледаше с орловия си поглед. — Да не би да имаш някакви възражения? Това са само чинии, за бога. Всички други момичета са заети.

Това бе нагла лъжа, помисли си Мегън и се озърна към Сандра, която се бе облегнала на една стена и пушеше, и към Лиза, която стоеше залепена за телефона, все едно бе животоподдържаща система. Цял ден висеше на проклетия телефон. А може би наистина бе нейната животоподдържаща система. Но не посмя да каже нищо. Лиза и Сандра правеха мили очи на шефа, а и не бяха си взели почивен ден във вторник.

— Не, всичко е наред — каза тя и взе парцала от ръката му.

Дженкинс изръмжа.

— Добре, гледай да го свършиш по-бързо. Имаме шест нови поръчки още преди пет минути.

— Добре.

Трябваше да постъпи, както съветваха дзен учителите и да тръгне по пътя на най-малкото съпротивление, каза си Мегън, преди да потопи ръце в мивката чак до лакти. Водата бе хладна и противна, направо й се дощя да повърне. Така се справяха момчетата в Сан Франциско.

— Добре ли си? — попита Стейси. — Изглеждаш много разстроена.

— Добре съм — отвърна Мегън, но не можа да се сдържи и сълзите се търкулнаха по бузите й — големи, солени сълзи, които се събираха на върха на носа й и цопваха в мръсната вода.

— Хей, не се оставяй да те засегнат — прошепна Стейси и я стисна за лакътя. — Утре е събота.

Което означаваше, че са минали цели три дни, откакто онзи агент от СКИ бе взел сценария й. Което означаваше, че не го е харесал. Господи, историята й все едно бе написана специално за Зак Мейсън. Ако не бе достатъчно добра за този филм с него в „Артемис“, значи не ставаше за никой друг. Бе абсолютно уверена, че „Виж светлината“ е най-доброто, на което е способна.

Време бе да приеме фактите. Тя просто не бе достатъчно добра.

— Да, знам — изхлипа Мегън, тъй като не й се говореше за това. Потърси някаква причина, която Стейси би могла да разбере. — Мислех си за бившия ми приятел.

— Разбирам — сериозно отвърна Стейси и я потупа съчувствено.

Мегън отчаяно се зае да мие съдовете, колкото може по-бързо, благодарна, че има с какво да се занимава, но просто не можеше да спре да мисли за това. Беше ужасно сърцераздирателно да искаш нещо толкова силно, да чакаш толкова дълго и после да се провалиш тотално. А най-лошото бе, че накрая бе съзряла някакъв лъч на надежда. В това, че младият агент бе взел сценария й — другият мъж, от литературния отдел, който сигурно бе някой голям шеф, бе готов да го удари, но това не бе спряло младия да вземе ръкописа й. Сякаш най-сетне си бе намерила съюзник. При това изглеждаше толкова сексапилен и я бе огледал с интерес, който я бе накарал да се разчувства и размекне цялата, така че когато бе спряла пред апартамента си, се чувстваше по-жива и по-обнадеждена от всякога. Сякаш бе на прага на нещо голямо. Онази нощ, гореща и задушна нощ, не бе успяла да заспи, просто лежеше в леглото с отворени очи и слушаше колите и виковете на уличните банди навън, докато накрая бе започнала да се гали, мислейки си за онзи агент — някой си Тобър, така го бе нарекъл другият, — представяйки си мускулите му, очите му, тена му, походката… и какво би било усещането от меката му светла коса между бедрата й, докато най-сетне бе стигнала до лек връх, оргазмът сладостно се бе разлял из тялото й като вълнички в басейн и най-после бе заспала.

Телефонът бе звънял през цялата седмица, понякога и за нея. Обаждаха се от кафенето, дори и Дек й бе звъннал от Сан Франциско. Но след като срядата отмина, а после и четвъртъкът бе заменен от петък, звънът на телефона се превърна от радостна мелодия в садистична подигравка. Имаше много обаждания за Мегън, но нито едно от СКИ. Днес бе петък, по-точно петък следобед, а Мегън Силвър бе научила достатъчно за света на киното, за да знае, че ако не ти се обадят скоро, значи изобщо няма да стане.

Тръсна глава и усети, че Стейси още я гледа съчувствено.

— Сигурно адски много ти липсва, Мегън. Никога не съм те виждала толкова разстроена.

— Ще ми мине.

Стейси не бе убедена.

— Ако искаш да се върнеш у дома, винаги можеш просто да си тръгнеш, скъпа. Няма нужда да оставаш тук. Знам, че искаше да опиташ нещо със сценария си, но… — Южняшкият й, леко провлачен говор заглъхна. — Ами, щом толкова мразиш това място…

Мегън се вторачи в мазните съдове.

— Е, не е точно земният рай.

— Много млади хора непрекъснато идват тук и се опитват да постигнат нещо. В повечето случаи нищо не излиза и съм видяла не малко от тях да тръгват по наистина лоши пътища. Може би е по-добре да се върнеш у дома. Преди си работила в библиотека, нали? Може би ще успееш да вземеш ипотека, да си намериш къща. — Тя сви рамене. — Сигурно ще е по-добре от това.

Мегън някак си не искаше да го чува от устата на друг човек, особено пък ако е толкова хубав и глупав като Стейси. Звучеше толкова вярно. Господи, наистина бе вярно. „Но само това ли мога да очаквам от живота?“, питаше се тя. Самостоятелна къща, ипотека, удобен, спокоен брак? Това ли бе най-високата цел в реалния живот, към това ли трябваше да се стреми? И да се надява на Господ, че може да изпита някакви силни чувства поне след като се родят децата й?

— Джийни успя — възрази смело тя. — Миналата седмица получи роля. Втората главна роля в художествен филм на някой си Рей Тайсън.

За миг Стейси само я зяпна безмълвно, а после бързо сведе очи, явно за да прикрие смеха си.

— Божичко, скъпа, сигурно се шегуваш. Всички тук познават Рей Тайсън. Тормозеше и мен седмици наред, когато започнах да работя тук. Този тип снима, нали се сещаш, мръсни филми. Продава видеокасетите направо на сексмагазини и от време на време пускат негов филм в някой порнографски киносалон.

— Всички ли го знаят? — повтори невярващо Мегън, почувствала как й се гади. — Джийни знаела ли е?

— Разбира се. Сигурно. Той е един противен старец, вероятно около шейсетте. Дори не е в гилдията. Плаща добре, така са ми казвали преди. — Стейси сбърчи малкото си хубаво носле. — Аз никога не бих се отчаяла чак толкова. А знам, че и ти също не би паднала дотам, но това място не ти понася. Имаш диплома от колеж, трябва ти истинска работа.

— Но ти работиш тук — упорито настоя Мегън.

Стейси я изгледа строго, а после каза, без да цели да я обиди:

— Но, скъпа, ти си на двайсет и четири. Аз съм още в гимназията.

— Какво си бъбрите двечките? — изрева господин Дженкинс, като мина покрай тях. — Стейси, на седма маса чакат две халби. Мегън, господи! Размърдай се, а? Казах ти, че трябва да свършиш тук и това значи веднага, а не по някое време преди края на дните ти.

Ръгна я в гърба с костеливия си лакът и изчака да види как тя се заема с чиниите, докато мръсната вода облива голите й ръце чак до лактите. „Мистър Чикън“ не се вълнуваше от разни светски капризи като ръкавици за миене на съдове.

„Още два часа — мислеше си Мегън, навела глава, за да не види Дженкинс зачервените й очи. — Още два часа, преди да ми платят за седмицата. И край. Парите ще ми стигнат за билет до Сан Франциско и още утре сутринта ще хвана автобуса“.

Срамуваше се, че толкова бързо се е превърнала в човек, който се отказва от мечтите си, какъвто се бе заклела да не става за нищо на света. Толкова бе уверена, че й е предопределено истинско приключение в живота, нещо по-хубаво от това, което ставаше с Дек, Трей и Франсин. Толкова бе сигурна, че я очаква нещо голямо, нещо по-добро от това да описва книгите в обществената библиотека на Сан Франциско и да разговаря за поетите от бийт поколението в кафенето с приятелите си. Е, много бе сбъркала.

— Погледни това.

Сам Кендрик изсумтя и хвърли вестника на Майк Кембъл. Той падна на полираната мраморна масичка върху куп други вестници и списания, всички украсени със снимки на Роксана Феликс. Усмихната, нацупена, намигнала. Застанала права, седнала царствено на стол във фоайето на „Поло“, влизаща в „Ле Друм“, легнала свита на плажа като същинско секси котенце. На всяка снимка тя изглеждаше абсолютно зашеметяваща, невероятно дългите й крака сякаш нямаха край, гарвановата й коса блестеше върху гърба й, бледата й кожа бе освежена от нежна руменина. Дрехите й винаги бяха безупречни, от копринената блузка, която бе носила на летището, до черния кашмирен блейзър, с който се бе появила на вечерята в „Мортънс“ през първата й нощ в града. Съдейки по планината от вестници и списания, човек можеше да си помисли, че Роксана е дошла с мисията да се появи и да бъде снимана във всяко известно място в Лос Анджелис, от „Туин Палмс“ до „Вайпър Руум“, от „Роксбъри“ до „Хаус оф Блус“.

— Да — съгласи се Майк, като се опитваше да се намръщи, но не можеше да откъсне поглед от една снимка на Роксана в медночервена копринена рокля, под чиято нежна материя прозираха ясно зърната й. — Трябва да кажа, че не съм виждал нищо подобно.

— Три дни! Само от толкова е тук, три дни. Опитва се да ме впечатли.

Сам бе сериозно ядосан.

— И не става дума само за вестниците. Появява се във всяко радиошоу, във всеки местен телевизионен канал, в „Развлеченията тази нощ“, гостува на MTV още вчера — бързо се съгласи Кембъл. Щом Сам бе ядосан на Роксана, значи и той бе на същото мнение, независимо колко световноизвестна беше тя. — Предполагам, че се опитва да ни принуди да я вкараме в някой филм, да направим всичко за нея. Ако не й намерим нещо добро, след всичко това…

Той махна към броя на „Лос Анджелис Уикли“, който Сам му бе подхвърлил и в който с големи черни букви под снимка на Роксана пишеше: „Имам пълно доверие на СКИ“.

— Да. Много благодаря, Шерлок — кисело отвърна Сам.

На кино в MTV7. По дяволите, тази жена бе по-добра, отколкото си мислеше. Водеше тази кампания по-прецизно от повечето политици. Разбира се, политиците трудно можеха да накарат пресата да следи изявите им, за разлика от Роксана Феликс. И все пак! Това бе лудост. Определено вече би трябвало да е омръзнала на медиите или поне не би трябвало да я показват на първите страници и в най-гледаното време. Пристигането й в града бе новина, но след това? Човек би си помислил, че тази жена е кралицата на Англия, ако се съдеше от начина, по който журналистите следяха всяка нейна стъпка. Снимката й се появяваше на първа страница, дори ако бе благоволила да изсекне сладкото си чипо носле.

Сам Кендрик не бе вчерашен и нещо в цялата тази истерия му се струваше съмнително. И по-точно — намирисваше му на високопоставени приятели. Много влиятелни. А Сам ужасно мразеше някаква неизвестна фигура отвисоко да се опитва да дърпа неговите конци.

И все пак трябваше да й се признае, че бе твърде решителна. Господи, още първата нощ, в която пристигна, Сам се бе прибрал у дома и бе разбрал, че жена му е на импровизирана вечеря с Джордан Голдмън и Роксана Феликс! Оказало се, че Роксана и Джордан били съученички от католическото училище в Сан Франциско и сега нямали търпение да се поздравят взаимно по случай издигането си в обществото и включването в Клуба на младите милионерки. Очевидно тъкмо както бе искала Роксана и точно като по поръчка според Изабел, Джордан изпяла всичко, което знаела за проекта на Зак Мейсън в „Артемис“, включително и новината за сценария. Джордан междувременно се сдобила с нов член на борда за елегантните си вечеринки срещу насилието в уличните банди и борбата срещу СПИН, както и с нова звезда на масата за вечеря. А Изабел, която по някаква причина напоследък бе взела Джордан Голдмън под крилото си като свое протеже в светското общество, просто си седяла там и взела, че поканила онази жена на следващото им глупаво парти.

В нормални обстоятелства и Джордан, и Изабел биха съсекли някоя като Роксана на място. Сигурен беше. Роксана бе прекалено хубава и представляваше естествена конкуренция. Но влизайки в ролята на дебютираща актриса, тя бе успяла с един-единствен ход да неутрализира опасността. Щеше да има нужда както от Том, така и от Сам, за да опита да сключи тази сделка, а това означаваше, че се нуждае и от жените им.

И ако Джордан притискаше Том толкова настоятелно да вземе Роксана, колкото Изабел притискаше него, значи бе успяла.

— Прегледа ли вече пробните й снимки? Дейвид Тобър донесе филма тази сутрин, оставил е касети и за двама ни.

— Не се и съмнявам.

Дейвид Тобър. Инстинктът му отново се бе оказал прав. Това хлапе щеше да стигне далеч; както вървяха нещата, щеше да има контрол над трима от общо четиримата основни играчи. Само Фред Флореску, режисьорът, следователно и най-важният човек в пакета, се представляваше от друг — и по-точно от самия Сам.

Кендрик се възхищаваше на Тобър, колкото и самодоволен да изглеждаше хлапакът. Само се надяваше да си знае мястото. „В негов интерес е“, мрачно си помисли Сам.

— Още не. Цяла сутрин обсъждам сценарии с Елинор Маршал.

— Горе-долу стават.

— Горе-долу стават за нещо или горе-долу не стават за нищо?

— Просто стават. Не са прекалено зле, не са особено добри. Като Мадона в „Отчаяната Сюзън“.

— Но не и като във „Веществено доказателство“.

— Точно така. По-добра е от Изабела Роселини, но не е толкова добра, колкото Анди Макдауъл. Тя е…

— Добре, добре. — Сам вдигна ръка с разперени пръсти. — Схванах картинката. Пъхни касетата в машината и да видим какво точно може малката.

Майк се пресегна и пъхна касетата във видеото, което бе елегантно скрито зад оригинал на Матис. В другия край на кабинета на Сам свързаните към компютъра ключове на лампите автоматично намалиха осветлението и една от стените се плъзна безшумно встрани, разкривайки огромен дигитален телевизор с размерите на киноекран. Двамата влиятелни агенти се настаниха удобно на кожения диван и на екрана се появи зашеметяващото лице на Роксана Феликс, чиито пори бяха безупречни и съвсем малки, дори и увеличени десет пъти повече от нормалното.

Сам Кендрик наблюдаваше с искрено любопитство. Интересно. Значи това бе жената, която бе насочила огъня на медиите към него, използвайки ги, сякаш бяха персоналната й огнехвъргачка. Макар да не бяха превили гръб пред нея веднага, а тя сигурно е била свикнала на това като модел, това не я бе спряло, нито дори забавило. Колкото и да му се щеше да хвърли пробните й снимки в коша и да я прати опакована като подарък при ИСМ — Сам мразеше клиенти, които се опитваха да му нареждат какво да прави, — знаеше, че Роксана Феликс само за три дни едва ли не го бе лишила от възможността да го направи. Всички вълци от глутницата в Лос Анджелис сега го наблюдаваха с малките си жълти очи и изчакваха да видят какво ще направи той с красивата малка играчка.

О, господи, тя бе много красива.

Може би не всичко можеше да се предаде в статичните снимки.

Погледни я само!

Вече напълно запленен, Сам Кендрик зяпаше екрана. Супермоделът рецитираше откъс от драма на Шекспир що-годе поносимо, но той не слушаше диалога. Не можеше да откъсне очи от оскъдния костюм върху тесния й ханш, от загорелите бедра, които зърваше за миг, когато тя се завърташе пред камерата, от начина, по който спираше за миг през няколко минути и лекичко облизваше с върха на езика долната си устна. Сутиенът й определено нямаше банели, ако се съди по полюшването на гърдите й. Ако изобщо носеше сутиен. По дяволите, може би ако се движеше малко по-бързо, щеше да разбере със сигурност. И как само ходеше. Престорено скромно, една жена би казала престорено, само с лек намек за полюшване на бедрата, не, повече от това, поклащане, което извикваше в съзнанието мисли за скъпи стриптийз барове, може би на север, в Канада. Сега бе свела клепачи, преструваше се на уязвима, но някак си успяваше да подскаже с езика на тялото си, че се държи като тигрица в леглото, че по-скоро би ти издрала очите, отколкото да те погледне мило.

В диалога бе мудна и скована, но езикът на тялото й бе съвсем красноречив.

„Срамувам се, че някои глупачки опитват се война да обявяват наместо да склонят глава за мир! Защо им са надмощие и власт наместо дълг, покорство, нежна страст?“^[1]

Шекспир, У. „Укротяване на опърничавата“; пето действие; втора сцена.

Невероятно. Сам усети как се възбужда. Красивите жени обикновено бяха студени и самовлюбени егоисти, още едно клише в Лос Анджелис, което бе напълно вярно. Но в случая с Роксана Феликс явно не бе така.

Чудеше се дали някога я бяха любили така, както заслужава. Съмняваше се. Повечето мъже биха били напълно стресирани от красавица като Роксана и сигурно просто щяха да потънат в тялото й няколко пъти, преди да свършат набързо. Сценична треска. Да, но не и той. Той щеше да й покаже какво би могъл да предизвика този плосък стомах както за нея, така и за него, колко силно би могъл да накара прекрасните й бедра да потръпват, какво се случва с тези пълни, остри зърна, когато бъдат погалени и целувани достатъчно дълго. Да, много би му харесало да я види под себе си как се мята, готова да свърши, готова отново да имитира оргазъм, а после изведнъж да осъзнае какво става и да застине под него, когато слабините й се стегнат здраво, но тогава той нямаше да спира, нямаше да наруши ритъма си, щеше да я яха като чистокръвна кобила, докато тя напълно загуби разума си и започне да го драска и да хапе рамото му, мокро от нейната пот, и точно в този миг той щеше да пъхне дясната си ръка между краката й над мястото, където бе пенисът му и да я погали леко, така че да притисне клитора й отгоре и отдолу. Щеше да й покаже, че е силен мъж, а силните мъже непрекъснато спят с красиви жени, тъй като те са привилегия на властта като всяка друга привилегия, и че не се страхува от нея; щеше да й се наслади; всъщност щеше да избие всичките й амбиции от малката й красива главица.

И на нея щеше много да й хареса. И да изпита истински оргазъм, да закрещи от удоволствие.

Когато лентата свърши, Сам взе един брой на „Варайъти“ в скута си, за да скрие възбудата си. Нямаше нужда да споделя интимни подробности с Майк точно сега.

Черните като оникс очи на Роксана, замръзнали в дигиталното си съвършенство на екрана, проникваха чак до дъното на душата му, сякаш самата жена бе там и му се подиграваше, предизвикваше го и го връщаше към онази част от него, която му се струваше, че отдавна е умряла, задушена в стремителния възход към славата.

За миг само Самюъл Кендрик се запита неспокойно дали не си е намерил майстора.

Дейвид Тобър натисна бутона за повторно избиране, а с другата ръка леко придържаше волана, докато шофираше по „Сънсет“. Отново заето. По дяволите, ставаше му навик — първо Кевин Скот, а сега и някакъв си евтин ресторант. Какъв бе смисълът да живееш във века на технологиите и да сърфираш в световната информационна мрежа, ако така и не можеш да се свържеш с хората, защото някой все задържа телефона? Е, щом искаш нещо да бъде свършено, направи го сам. Както бе заявил хапливо на Кевин Скот, когато „Артемис“ най-накрая бяха одобрили първоначалния вариант на сценария.

Той, Дейвид Ариел Тобър, новият Майк Овиц, беше доволен от малката Мегън Силвър. Беше доволен, че се е появила в офиса на Кевин, че е написала такъв разтърсващ проектосценарий, макар че се нуждаеше от страшно много допълнителна работа, доволен бе също, че тя очевидно нищо не разбира от филмовия бизнес. И че бе силно привлечена от него. Тя самата не бе нищо особено, но поне имаше добър вкус. И бе доста приятно да я гледа как се изчервява, когато я бе хванал да го зяпа. Сценаристите в Лос Анджелис обикновено не можеха да бъдат наречени приятни; може би щеше да е забавно да работи с Мегън, да й покаже някои неща. Тя почти напълно отговаряше на представата му за идеалния клиент: талантлива, наивна и отчаяна. И тъкмо затова, след като цял ден не бе успял да се свърже с онази мизерна дупка, в която тя работеше, Дейвид й оказваше честта да се появи и лично да й съобщи добрата новина.

По дяволите, това момиче бе направо ясновидка. Нейният сценарий не само бе написан сякаш специално за Зак Мейсън — той щеше на практика да играе самия себе си, но освен това бе написала и доста солидна главна женска роля за приятелката на музиканта, която беше, внимание, супермодел. Ако по-рано положението на Роксана като претендентка за главната роля бе изглеждало несигурно — а той още не знаеше каква бе реакцията на Сам на пробните й снимки, — тази роля определено щеше да удвои шансовете й. Разразилата се истерия в медиите също щеше да помогне, разбира се. Всъщност понякога имаше усещането, че Роксана дори няма нужда от помощта му. Това не му харесваше. Кой искаше да се чувства като ненужен аксесоар? На кого му трябва клиент, който знае какво прави, и което бе по-лошо, знае какво той самият трябва да прави? Роксана Феликс следеше изкъсо работата му. Непрекъснато го държеше на мушката. Звънеше му по шест пъти на ден. Но сега най-сетне Дейвид Тобър смяташе, че има какво да й съобщи.

Да, Мегън Силвър не приличаше на магьосница, но вероятно бе точно такава — махваше с вълшебната си пръчка и всички проблеми на Дейвид се изпаряваха във въздуха. Именно затова той минаваше на червено по булеварда в девет без десет и опиваше лично да я вземе от работа.

Тя го заслужаваше.

Петнайсет минути. Трябваше да не спира да си го повтаря. Петнайсет минути и после можеше да се махне оттук.

Мегън се стараеше да е заета с нещо. Не беше трудно; наоколо бе пълно с мъже, които крещяха за бира, нови купища мазно пилешко и сиви замразени картофи се слагаха в тигани, където потъваха в цяла педя съскащо олио, кофи с невзрачна на вид зелева салата се пренасяха из кухнята и на нея едва й оставаше време да погледне часовника. Опитваше се да не го прави. Ако Дженкинс я забележеше, щеше да каже, че се размотава и да й удържи от заплатата.

— Пет минути, скъпа — прошепна в ухото й Стейси, докато минаваше покрай нея с порция царевица. Тръшна я безцеремонно на дванайсета маса и се върна в кухнята, на красивото й лице бе изписано оживление. — Погледни, Мег! На паркинга спря най-страхотната кола, която си виждала.

Мегън, както и повечето от останалите сервитьорки, се извърна да я погледне.

— Мъж или жена?

— Мъж — отвърна Мегън, докато наблюдаваше как някакъв човек със скъп сив костюм слиза от разкошната вишневочервена спортна кола. — Може да ти излезе късметът, Стейси. — Тя избърса ръце в жълтата си униформена пола с къдрички. Точно девет. „Е, благодаря ти, господи!“ — Отивам да си взема парите.

Напълно изтощена, тя отиде до малката каса, където седеше Дженкинс.

— Значи ще се видим в понеделник — кисело се обади той. Мегън вече бе взела решение. Цяла нощ бе мислила за казаното от Стейси и знаеше, че е права. Нямаше нищо лошо да си сервитьорка на седемнайсет, но ако си сервитьорка и на двайсет и четири, значи имаш сериозен проблем.

— Не, не мисля. Напускам. — Опита да му се усмихне. „Точно така, Мегън, подмазвай му се като същинска малка страхливка“. — Благодаря, че ми дадохте шанс, Боб, но просто не мисля, че се получава.

В очите му проблесна лукаво пламъче. Забеляза го, въпреки облаците пара, които замъгляваха кухнята.

— Не можеш да го направиш.

Мегън сви рамене.

— Трябва да се прибирам у дома.

— Трябваше да си прочетеш договора.

— Договорът ли? — озадачи се Мегън.

— Този, който подписа, когато те наехме на работа.

— Онзи лист хартия? Това ли беше договорът?

Опита със смирение.

— Вижте, наистина съжалявам, ако с това ви затруднявам, но…

— Трябва да дадеш едномесечно предизвестие. Ако не си дала такова, няма да си получиш надницата за седмицата.

Въпреки жегата Мегън пребледня.

— Сигурно се шегуваш, Боб. Можеш да наемеш, когото си поискаш, не ти трябва да оставам цял месец. От мен не става келнерка. Сам го каза.

— Не си чак толкова зле.

Гледаше я замислено и алчно.

„Господи — помисли си Мегън, внезапно разбрала за какво е цялата тази постановка. — Той не иска да остана, иска да ме ядоса толкова, че просто да си тръгна и да не се налага да ми плаща за седмицата. Май не разбира колко много ми трябват тези пари“.

— Добре — отвърна на погледа му тя. — Щом така искаш. Считай това за предизвестие. Ще го подам и в писмена форма, ако искаш.

— Сигурна ли си?

Беше права. Сега той се ядоса. Сигурно е бил уверен, че тя ще се разплаче и ще хукне навън.

— Да, Боб, напълно сигурна съм. Дължиш ми заплата за една седмица и няма да си тръгна без нея.

— Ама ти…

— Мегън. — Стейси, изчервена до корените на косите си, дойде и ги прекъсна. — Боб, съжалявам, но ни трябва Мегън веднага. Един мъж пита лично за нея. Не иска да говори с никой друг.

„Дек?“, помисли си невярващо Мегън.

— Знаеш правилата, Мегън. Не се допускат лични посещения — злобничко се обади Дженкинс. — Идвам с теб.

— Господи, Боб. Смяната ми свърши. Мога да се срещам с когото си искам.

Той се нахвърли върху й.

— Не и в заведението на „Мистър Чикън“. Това е работното ти място, а не място за срещи с приятели. Ако, разбира се, искаш да останеш на работа.

— Мегън?

И тримата се обърнаха към непознатия глас и видяха висок рус мъж в тъмен костюм на „Йоши Ямамото“, застанал до входа на кухнята. На дясната ръка имаше златен часовник; държеше елегантна делова чанта от фина кожа. Видът му говореше за богатство и самоувереност и той напълно съзнаваше сензацията, която предизвикваше в подобна мизерна дупка. И се наслаждаваше на ситуацията. Стейси не можеше да откъсне очи от него.

Мегън бе забравила да диша.

— Кой, по дяволите, е този? — попита Дженкинс, след като се посъвзе. — Вижте, господине, не й е позволено да се среща с посетители тук. Не и ако иска да запази работата си.

— Тя не иска.

— И кой го казва?

— Дейвид Тобър от „Сам Кендрик Интернешънъл“ — отвърна Дейвид и отправи най-широката си и блестяща усмивка към Мегън. — Аз съм агентът на госпожица Силвър, нали така, Мегън?

Мегън усети замайване, направо й се виеше свят от радост. Най-накрая усетила, че Дженкинс я зяпа втренчено и гневно, тя успя да каже:

— Точно така, Дейвид. — Обърна се към Дженкинс и вече не можеше да сдържи широката усмивка на лицето си. — Хей, Боб. Знаеш ли какво, напълно си прав. Можеш да задържиш глупавия си чек, защото напускам. Още сега. И ще ти кажа още нещо. — Тя се наведе напред и се приближи до покритото му с пъпки лице. — Струва си всеки цент само за да видя израза на лицето ти.

— Госпожице Силвър, ще тръгваме ли? Ламборгинито ви очаква.

Дейвид Тобър стоеше до вратата, красив като Адонис, и й предлагаше ръката си. И както си бе с униформата на „Мистър Чикън“ с къдрички и всичко останало, Мегън я пое с достойнството на кралица.

— Защо не? — каза тя.

Десета глава

Сценарият тежеше приятно в ръцете й. Беше странно чувство, но Елинор не можеше да спре да мисли за него, докато влизаше в кабинета си и го вадеше от куфарчето си. Физическото усещане за тежестта на хартията, чистотата на страниците, всички онези издайнически знаци, които показваха, че е бил четен от толкова малко хора. Усети как я пронизва ток в мига, в който го вдигна.

Същата тази тръпка я съпровождаше от сутринта още докато извеждаше колата си от гаража. Тя караше кръвта да кипи във вените й, да копнее да стигне до офиса си, да започне деня, да заработи по сделката. Беше една от онези сутрини, които й напомняха, че бе мечтала да се занимава с този бизнес от самото начало.

Това бе вълнението, за което бе копняла.

„Виж светлината“ бе добър, усещаше го, чувстваше го до мозъка на костите си. Още от мига, в който онзи досадник Тобър от СКИ й го бе изпратил със специален доставчик и с онази претенциозна бележка, че това бил новият „Близки срещи“ и „Хубава жена“, комбинирани с „Доорс“, тя бе убедена. А бог й бе свидетел, че го бе взела в ръце, без никакви големи очаквания — все пак никой не бе чувал за Мегън Силвър, която и да беше тя, а и текстът дори не бе дошъл от сценарния отдел на Сам. Ако не копнееше толкова силно сделката да се получи, можеше въобще да откаже да го погледне, щеше да го предаде надолу по веригата към някой от служителите на „Артемис“, които се занимаваха с четенето на нови сценарии, онези дребни риби на дъното, които обикновено приемаха новите предложения. Много би й харесало да постави Дейвид Тобър на мястото му. Той бе само един новак, с жълто около устата, от онези, които очакват всички жени да падат в краката им само защото имат сладка усмивка и хубав тен. Бе свикнала с типове като него. Сигурно тренираше във фитнес зала с огледални стени.

Въпреки това, нямаше как да откаже да погледне сценария. Колкото и да й бе противен Тобър, той все пак бе класически пример за успешна кариера в Холивуд. Бе се появил отникъде с Колийн Макълъм, а сега и Зак Мейсън и супермоделът. Важните клиенти можеха да превърнат и агент от най-леката категория в истински Майк Тайсън. Затова тя бе започнала да чете в девет часа, с намерението да прехвърли страниците за десетина минути.

Бе свършила в десет без петнайсет и незабавно се бе обадила на Сам Кендрик.

„Виж светлината“. Невероятна любовна история. Със сюжет на екшън трилър. На фона на секс, наркотици и рокендрол.

Това щеше да затвърди репутацията й и тя бе дошла в „Артемис“ тази сутрин с намерението — о, господи, толкова беше чудесно и толкова страшно! — да даде зелена светлина на първия си филм.

— Изглеждаш щастлива.

— Здрасти, Том — отвърна Елинор и вдигна очи към шефа си, който бе застанал на вратата на кабинета й.

Беше с обикновен черен костюм, който правеше кестенявата му коса по-тъмна, но не прикриваше по никакъв начин лекото отпускане около брадичката, типично за средната възраст. Движеше се с увереността на човек, отдавна свикнал с властта.

Тя усети познатото потръпване между бедрата си.

— Донесох закуска — каза Том, прекоси стаята и стовари хартиен плик с мазни петна върху бюрото й. Извади от него поничка с желе и чаша кафе и й ги предложи с широка усмивка. — Кофеин. Рафинирана захар. Наситени мазнини. Яж.

— Не мога да ям това! — възпротиви се през смях Елинор. — Ще ми се лепне направо на бедрата. Пол иска да спазваме диетата на Притикин, при която изобщо не се ядат мазнини. Казва, че трябва да си вземем готвач за вегетарианска храна.

Голдмън поклати глава.

— Е, и? Джордан също иска да ме направи пълен вегетарианец. — Той се наведе към нея. — Затова хората ходят на работа.

— За да могат тайничко да похапват понички ли?

— Точно така. Сега яж. Това е заповед.

Усмихната, тя отхапа голям залък. Поничката беше сладка, мазна и невероятно вкусна.

Том я наблюдаваше с огромно удоволствие, после бръкна в плика, взе си и той поничка и я изяде на три хапки.

— Божичко, това е „Капитан Кейвмън“ — каза Елинор. — А се обзалагам, че си ял и у дома.

Том сви рамене и се ухили.

— Ходя на фитнес. Понякога. — Протегна ръка и нежно избърса бузата й от малко петънце желе, което бавно се стичаше към брадичката й, а после облиза палеца си. — Президент на филмова студия, а няма никаква техника в яденето на понички. Смятам това за много тъжно.

— И като стана дума… — Елинор остави нахапаната си поничка и потупа сценария. — … имам нещо, което трябва да видиш.

— Можем да говорим по работа по-късно. Едва осем часът е, ще имаме цял ден за бизнес — нетърпеливо я прекъсна Голдмън. — Кога ще ни се удаде шанс да си побъбрим? Кажи ми как си.

Елинор се размърда на стола си. Беше притеснена. Отдавна бе разбрала какви са чувствата й към Том и ги бе прибрала в едно ъгълче на душата си, под надпис „Какво би могло да бъде“. Но това не отменяше радостта, която я обземаше по време на кратките мигове насаме рано сутрин, преди да пристигнат асистентите им. И както със смайване установи преди малко, не отменяше дивата възбуда, която я бе разтърсила, когато я докосна по бузата. Бе й се приискало да се притисне до дланта му, да извърне устни към ръката му и да я покрие с горещи целувки, да поеме в уста палеца му и да го ближе, докато стане съвсем чист. Само от това съвсем леко еротично докосване вече бе напълно влажна. В жеста на Том, с който бе избърсал желето от бузата й, имаше повече чувственост, отколкото в пълния сексуален ритуал, който извършваха с Пол сутрин.

Сутрешните срещи с Том бяха приятни и невинни, именно защото никога не си казваха нещо важно, освен ако не е свързано с бизнеса. Но сега той я гледаше право в очите и я питаше как е.

— Добре — каза тя. — Добре съм.

— Наистина ли? — тихо попита Том. — Как е вкъщи? Разбирате ли се с Пол?

Думите застинаха на устните й. „Чудесно.“ „Страхотно, благодаря.“ „О, той е невероятен.“ Всички тези безопасни, стандартни отговори, които даваше всяка сутрин. Те бяха стабилна двойка. Солидно обвързани, както се полага на кралете на Лос Анджелис; президент на студия и инвестиционен банкер, Уилям III и Мери II, царуващи заедно. Моногамни и напълно подходящи един за друг. Типично в стила на деветдесетте.

Но докато седеше тук, загледана в Том Голдмън, й бе трудно да ги изрече. Спомни си днешната сцена. Първите утринни лъчи се прокрадваха в уханния мрак на градината им, ароматът на хибискус и жасмин се носеше в хладния утринен въздух както винаги, когато се събуждаха в пет часа под звуците на класическа музика, която Пол бе програмирал в плейъра предната вечер — обикновено Бах или Моцарт. А после Пол посягаше към нея. Без прелюдия, просто посягаше към нея като част от ритуала рано сутрин, също както и бягането в пет и половина или портокаловият сок и минералната вода в шест.

Само че тази сутрин тя се бе дръпнала.

— Хайде, какво има? — сънено бе попитал той, сгушвайки се в рамото й. — Не искаш ли?

— Просто съм уморена.

Но истината бе, че не искаше. Не точно сега. Не и след като бе заспала с мисли за „Виж светлината“, с цялата тази огнена страст и всепоглъщаща любов. Бе сънувала Том и точно днес, точно тази сутрин в нежния полумрак нещо в нея се възпротиви на докосването на Пол.

— Ти никога не си уморена.

Мразеше този тон — обвинителен, хленчещ.

— Просто си забравила да си сложиш диафрагмата снощи.

Елинор понечи да отрече.

— Не, не съм, Пол, аз…

— Не разбирам защо да не мога да се любя с теб без нея. Не знам защо винаги настояваш да използваме това проклето средство. — Сега вече бе ядосан и студен. Тя с благодарност установи, че ерекцията му спада до бедрото й. — Казваш, че искаш деца, и знаеш, че става късно. Не разбирам защо да не можем да се оженим.

— И по-рано сме обсъждали тази тема — каза Елинор и усети как се настройва отбранително. Мразеше, много мразеше да говори за това. Не искаше да приема фактите, не искаше да се изправя срещу истината. — Сега просто не е подходящият момент.

— Кога ще бъде подходящият момент? Когато станеш на петдесет и се наложи да си осиновим дете ли?

Пол отметна завивките и стана да се облича. Високото му слабо тяло се очерта като тъмен силует под слабата утринна светлина на фона на високите прозорци. Гневът напираше в цялото му поведение, в напрегнатите му мускули.

— Ще се омъжиш ли за мен? — Беше заповед, а не молба.

Тя настръхна.

— Не сега.

— Няма да те чакам вечно, Елинор — предупреди я той и се запъти към банята. — Искам деца.

„О, аз също — мислеше си тя, докато лежеше сама, загърнала се за успокоение в чаршафите от ирландски памук. — Аз също“.

Деца. Едно бебче, а може би две или три, малки дечица с големи очи и тънки ръчички, и цялата онази любов и страхове, които дори не можеха да изкажат на глас. Винаги бе искала деца, с онази увереност на младите красиви жени, които са убедени, че животът ще ги срещне със съпруг, когото желаят и заслужават, щастливо уверени в утробите си, без да бързат и да се притесняват. Деца някой ден.

Сега не можеше да посочи точно кога, не можеше да си спомни момента, в който младежката самоувереност я бе напуснала, точно в кой период бе започнала да се притеснява и тревожи. Може би бе свързано с времето, когато бе осъзнала, че Том Голдмън никога няма да отиде по-далеч от флиртуването, когато приятелките му започнаха да се сменят все по-често и изведнъж всички момичета, с които излизаше, започнаха да стават с пет, седем, десет години по-млади от нея. Тийнейджърки и двайсет и две годишни.

Именно тогава бе приела най-добрия, най-подходящия от ергените, които се тълпяха около нея, носеха й питиета на благотворителните балове и монополизираха вниманието й на вечерите у Изабел Кендрик. Пол Халфин бе на трийсет и девет, красив, богат, образован, чаровен. С него бе забавно да си поприказваш, ако не търсиш нещо по-ексцентрично. Знаеше всичко за Шекспир и Вивалди; компанията му бе много търсена и същата година се бяха включили с няколко доста успешни сделки в развлекателния бизнес. Елинор бе на трийсет и две. Бяха двама красиви млади хора. От тях щеше да излезе чудесна двойка, като Бил и Хилъри, всеки поел нагоре в собствената си кариера.

Елинор намираше Пол за приятен човек. Премести се да живее при него.

Облекчението бе толкова голямо, че тя за пръв път разбра на какво напрежение се е подлагала, живеейки сама. Сега за пръв път нямаше какво да доказва в обществото. Съпругите на големите шефове видимо омекнаха към нея. Винаги имаше кого да заведе на премиерите на „Артемис“ и прекрасен кавалер за деловите вечери, за който всички й завиждаха. През първите няколко месеца двамата бяха на ръба на брака, който неизбежно би довел до деца. Идеалното семейство в Бевърли Хилс.

Не можеше да го направи.

Именно това я бе спряло. Децата, нещото, за което бе мечтала, откакто тя самата бе дете и завиваше куклата си в креватчето или лекуваше мечетата си от екзотичните им болести. Бе единствено дете на по-възрастни родители и винаги си бе представяла себе си като красива млада майка с рояк деца. Когато порасна и започна да се замисля над това, над безценното чудо на човешкия живот, просто не можеше да разбере как толкова много хора се отнасят лекомислено към децата си — развеждат се, без изобщо да положат усилия да спасят брака си заради децата, или ги лишават от обич и внимание. Не можеше да повярва, че има бащи, които изоставят майките, които вече не желаят, изплашени от отговорността или от факта, че трябва да хранят още едно гърло. Господи, не бяха ли поне любопитни? Едно бебе бе истинско чудо, техен наследник, връзката им с бъдещето, с идните поколения. Тези мъже никога ли не си го представяха по този начин, питаше се Елинор. Не поглеждаха ли децата си, за да видят как собствените им очи се взират в тях отсреща, как бъдещето се сгушва дребничко и меко в ръцете им, когато го оставят в креватчето му нощем? Да създадат живот заедно — това не бе ли най-великата връзка, която можеше да свързва двама души?

А в мислите си, когато си представяше собственото си дете, плът от плътта й и кръв от кръвта й, тя не го виждаше с очите на Пол, с неговия нос, неговата брадичка.

Когато си представяше чертите на бащата на детето си, тя виждаше очите на Том Голдмън да се взират в нейните.

Разбира се, това бе направо нелепо. Том нямаше никакви чувства към нея. Той продължаваше да излиза с хлапачки, които се редуваха безспир, беше неин шеф и приятел. Тя бе увлечена по него, но какво от това?

Появяването на Джордан Кабът най-накрая бе принудило Елинор да си признае какво чувства. Джордан, която бе дошла в Лос Анджелис от Сан Франциско преди година и половина, руса издънка на богато семейство от доброто общество, поредната глупава красавица, която си търси да впримчи някой холивудски шеф. По това време, разбира се, Том вече бе председател на „Артемис“ и най-желаният ерген в града. Джордан вероятно просто бе извадила късмет, като се бе оказала на подходящото място в точния момент, появила се бе тъкмо когато Том бе наскоро повишен и доволен от себе си и от живота. А и трябва да се отбележи, че в град, пълен с гъвкави русокоси красавици, Джордан Кабът бе нещо различно. Имаше идеална фигура, с форма на пясъчен часовник, и наистина красиво лице, отговарящо на американския идеал. Страхотна кожа, бели зъби, атлетично тяло и бе само на двайсет и три. Но дори и това едва ли щеше да е достатъчно, за да сложи пръстен на ръката на Том, който бе безкрайно резервиран към обвързването, както Елинор добре знаеше. Онова, което бе довело до успеха на Джордан, бяха способностите й в леглото. Каквито и умения да притежаваше, Том бе пристрастен към тях. Елинор знаеше това, защото той й го бе казвал като на стар приятел. Не бе вулгарен; просто влизаше в кабинета й и се възхищаваше колко невероятно, колко жив, колко млад го кара да се чувства Джордан. Казваше, че никога няма да й се насити. Никога няма да му омръзне. Скоро Елинор трябваше да чука на вратата на кабинета му, вместо да влиза направо както по-рано, защото се опасяваше да не прекъсне някой от разгорещените секссеанси по телефона.

Том бе обсебен. Казваше, че Джордан го кара да се чувства отново като тийнейджър.

Елинор започна да сънува кошмари, в които Джордан — млада, безупречна, идеална — извиваше тялото си в невероятни пози, които тя, Елинор, дори не можеше да си представи.

Шест месеца след като я бе срещнал, бяха сгодени. След месец се бяха оженили. И когато Том два месеца след сватбата бе споделил с Елинор, че му се иска Джордан да забременее и че децата са единственото най-силно желание в живота му, тя бе принудена да се изправи лице в лице с огромната трагедия на собствения си живот.

Обичаше Том Голдмън, обичаше го безумно. Това бе обяснението на изгарящата, разкъсващата болка, която я бе пронизала, докато го слушаше. А тя искаше единствено Том и никой друг за баща на децата си.

Това никога нямаше да се случи. Знаеше го, приемаше го като кристална истина. Ако тя, Елинор Маршал, искаше да стане майка, трябваше да си намери друг набор от гени, с които да смеси своите. Освен това налагаше се да ги намери много бързо. Беше на трийсет и осем. И ако не Пол, кой друг? Ако напуснеше Пол, какво би спечелила? С когото и да се обвържеше, нямаше да е Том. Не беше ли по-добре да се задоволи с един добър вариант, след като не можеше да има идеалния? След като нямаше гаранция, че някога ще намери нещо по-добро? И отчаянието, неспирният копнеж по това дете, което толкова нетърпеливо чакаше да се роди, започваше да я задушава. Понякога, когато видеше малки деца с майките им в магазина, се разплакваше. Бе започнала да сънува бебета, мъчителни реалистични сънища, в които можеше да усети мириса на мляко върху сънените им кадифени личица, да види как всяко мъничко пръстче се свива с миниатюрното си нокътче, да забележи крехките им мигли, които изглеждаха прекалено дълги за мъничките им клепачи.

И Пол я притискаше да се омъжи за него, да зачене.

Досега, вече три месеца, тя отлагаше.

Тази сутрин бе усетила как постепенно опира гръб в стената. Трябваше да реши. И не знаеше какво да прави.

Елинор вдигна очи към Том, който се бе навел към ще я и я наблюдаваше със странна настойчивост.

— Истината ли искаш да чуеш? Нещата не са особено розови.

— Напрежение в работата ли?

Сега я изпробваше. За миг Елинор усети, че той не иска да чуе положителен отговор, иска тя да сподели нещо лично.

Помисли си дали да не каже, че Пол е затрупан с работа в „Албърт, Халфин и Вайсман“.

— Пол иска да се омъжа за него. Не съм сигурна дали съм готова за това — отвърна тя. — Ами ти? Как са нещата с Джордан?

— Не съвсем розови. — Том й се усмихна горчиво, но после извърна поглед. — Вероятно не съм съзнавал какво означава разликата във възрастта.

— Нищо сериозно, нали?

„Господи, виж ме само — помисли си Елинор, ядосана на себе си. — Само го утешавам. Защо не направя нещо съществено?“

— Не, сигурен съм, че всичко ще се оправи от само себе си. Особено като забременее.

Тя кимна, като се опитваше да заглуши разочарованието си. Да не говорим за ужасната ирония в тази болезнена забележка — като забременее. Значи Том копнееше да стане баща. Да има деца. Но не от нея.

— Трябва да ти кажа, че понякога наистина е трудно. Да се говори с нея, имам предвид. Не е… — Виждаше го как се бори с думите, искаше да сподели с нея проблема си, но се опитваше да не критикува жена си. — … не е като с теб. Тя не се интересува от… — Не се интересува от нищо. Освен от издигане в обществото, дизайнерски тоалети и клюкарски издания, помисли си Том. Бе смятал, че никога няма да му омръзне да прави секс с Джордан. И не беше. Но се питаше дали не му е омръзнало всичко друго.

Усети как думите му заглъхнаха. Не можеше да си го признае, дори и пред Елинор, колкото и добре да се познаваха. Всъщност особено пък пред Елинор. Не и докато седеше насреща му в този тъмносин костюм и излъчваше интелигентност и чувственост. Флиртуването с нея бе като даденост, откакто се познаваха, но напоследък закачките им сякаш бяха придобили особена острота. Винаги я бе желал, но уважението, което изпитваше към приятелството им, опасенията му от неправомерно поведение на работното място, както и страхът му от… какво? От обвързване? От секс, който не бе от типа, на който можеш да обърнеш гръб? Страхът му от тази неопределима връзка, всички тези неща го бяха възпирали да предприеме решителната крачка. Физическото желание бе безгрижно и весело. То можеше да се контролира. И накрая се бе оженил за момиче, което можеше да задоволи желанието му с умението на истински виртуоз.

Джордан. Тя бе много по-красива от Елинор, определено. И четиринайсет години по-млада.

Защо тогава страстта напираше в слабините му? Защо бе усетил как се възбужда в мига, в който палецът му докосна бузата на Елинор?

— Сигурно просто съм прекалено стар и скован — довърши Голдмън.

Елинор го погледна над бюрото си, докато кафето в картонената чаша изстиваше пред нея.

— Не, не си, Том — каза тя.

Тишината помежду им сякаш увисна тежко във въздуха. Тогава Голдмън посегна и едрата му длан покри нейната малка китка, стисна я здраво, силно и каза:

— Елинор…

— Хей, двамата ми любими хора.

Без дори да я погледне, Том Голдмън дръпна ръката си, сякаш кожата й изведнъж се бе превърнала в силна киселина. Зад гърба му Елинор видя елегантната фигура на Джейк Келър, най-старшия вицепрезидент, шеф на отдел „Продукция“. Неин заместник в студията, Джейк бе човекът, когото бяха пренебрегнали за президентския пост, когато бяха назначили Елинор. Оттогава той се държеше много дружелюбно и любезно, но Джейк бе неин враг и тя го знаеше. Беше огорчен. Мисълта, че бе прекъснал разговора им насаме, я накара да потръпне. От неприязън.

Не бе видял нищо.

Поне така се надяваше.

— Елинор, имаш ли минутка? Исках да обсъдим онзи сценарий, който ми изпрати вчера. „Виж светлината“.

— Разбира се, Джейк. Казвай.

Елинор взе копието, което лежеше на бюрото й и го подаде на Том съвсем делово.

— Том, най-добре е и ти да го прегледаш. Това е одобреният сценарий за проекта Зак Мейсън — Фред Флореску.

— Даваш зелена светлина на това? — попита Келър. В тона му се долавяше силно неодобрение.

— Точно така. — Тя не се поддаде на провокацията, нито отвърна на обидата. Келър нямаше право да одобрява или да не одобрява решенията й. Тя му беше шеф.

Том Голдмън премести поглед от единия към другия, вече настроен съвсем делово.

— Джейк, може би трябва да изложиш възраженията си на съвещанието в десет.

Елинор знаеше, че той ще защити авторитета й. Освен това знаеше, че Том внимателно ще изслуша всички критики на Джейк. Нямаше да отмени решението й за този проект — в крайна сметка да си президент означаваше да вземаш отговорни решения, — но Джейк щеше да получи шанс да изложи възраженията си. И ако филмът се провалеше, Джейк Келър щеше да получи признание за своите предупреждения.

— Разбира се — спокойно каза Келър. — Ще се видим после. Обърна се да си тръгне и Том го последва.

— Ще се видим по-късно, Елинор.

— Да. — Всички следи от интимното им общуване по-рано бяха заличени, но тя го бе очаквала. Вероятно в същия миг той съжаляваше за случилото се. — Том, опитай се да прегледаш набързо този сценарий преди съвещанието, ако имаш възможност. Наистина е добър. Дейвид Тобър от СКИ представлява писателя.

— Мислех, че Кевин Скот отговаря за писателите.

— За всички, с изключение на този. Тобър сам я е открил.

— Така ли? — засмя се развеселен Том. — Този младеж е много деен. Добре, ще го прегледам още сега.

Елинор се загледа в гърба му, почувствала лека неприязън заради факта че името на Дейвид Тобър вече се ползваше с известна тежест. Том бе по-склонен да го прочете веднага, защото Тобър го бе намерил. Е, това бе логично: именно Дейвид Тобър бе довел Зак Мейсън, а това бе неговият филм. Фред Флореску бе най-важният елемент в сделката, а Фред бе личен клиент на Сам, но все пак… ако Холивуд бе джунгла, през деветдесетте години тя принадлежеше на чакали като Дейвид. И тя забеляза, че Том не бе отвърнал на уверенията й, че този сценарий е страхотен. Познаваше го достатъчно добре, за да разбере кога той бе решил да спести оценката си.

Елинор погледна часовника на компютъра си. Девет без четвърт. Голямото съвещание за продукцията на „Артемис“ бе след малко повече от час.

По дяволите, надяваше се Том да го хареса. Но дори и да не беше така, на това съвещание тя щеше да застане зад собствената си преценка. Бе открила подходящия сценарий за Мейсън и Флореску и когато намереха актриса за главната героиня — Джулия Робъртс, Дженифър Джейсън Лий, — щяха да направят голям хит.

Въпреки противоречивите си емоции Елинор Маршал усети истинска тръпка. Щеше да упражни за пръв път новата си власт. Беше страшно. Вълнуващо. Това бе светът на киното.

Всичко, което някога бе искала. Е, почти всичко.

Единадесета глава

Когато отвори и последния прозорец, ароматът нахлу в ноздрите й. Рано призори въздухът в Холивуд Хилс бе изпълнен с уханието на жасмин, хибискуси не знаеше какво още. Тук бе над границата на смога и бе влажно, небето не заплашваше чак да завали, но позволяваше на безброй мънички водни капчици да проблясват, увиснали във въздуха в топла, прозрачна мъгла. Пееха птички и звукът бе толкова непознат за Роксана — градско момиче по рождение, — че за миг не успя да разбере какво е. Застанала до прозореца, загледана в Лос Анджелис, разстлан в краката й като плетеница, спокоен и тих, гледан от тази височина, тя усети странно чувство. Щастие.

Роксана тръсна красивата си глава с толкова грациозно движение, че бе жалко наистина, че няма публика, дългата й черна коса се полюшваше на гърба й на конска опашка, обикновено бледите й страни бяха зачервени от сутрешната тренировка. Това бе едва първото утро в Лос Анджелис, в което не се намираше в хотел, а вече се бе размекнала глуповато.

Дейвид й бе намерил това място и трябваше да му признае, че е свършил добра работа. Къщата бе кацнала на почти скрита от погледите тераса, високо сред хълмовете над „Сънсет“, защитена чрез стратегически разположените зелени плетове, от далекообхватни обективи и любопитни почитатели с бинокли. Тя бе проектирана от неизвестен, но много талантлив архитект вероятно още през трийсетте и преустройвана няколко пъти оттогава. Сега тя имаше вид на мароканска вила — мазилката бе с цвят на кафе с бели орнаменти в испански стил и мраморен фонтан, който ромолеше по цял ден на двора, а отвътре бе истинска нюйоркска мансарда с частен фитнес, домашен офис, оборудван с няколко телефонни линии, факсове и мощен компютър, най-добрата охранителна система с електронни сензори и много естествена светлина. Както и безброй огледала. Плувният басейн бе вдълбан в средата на централното фоайе, което бе още един детайл, който тя одобряваше. Роксана не харесваше откритите басейни. Всеки нещастник с хеликоптер можеше да те зяпа на воля.

Наемът бе астрономически, но какво от това? Тя бе астрономично богата. А много скоро щеше да е също толкова известна. Когато миналата нощ й се бе обадил Тобър, новината изобщо не я бе изненадала. Всички други, но не и нея. Именно затова бе дошла в Лос Анджелис и, разбира се, щеше да успее. Винаги успяваше.

Тя бе Роксана Феликс и винаги получаваше онова, което иска.

— И какво си й казал?

Сам Кендрик застина, тонът на Елинор никак не му харесваше. След петнайсет години практика като един от най-добрите агенти в Холивуд, той бе развил почти свръхестествени способности да усеща настроението на хората. Елинор бе много ядосана. Той се опита да върне позициите си.

— Всъщност, Елинор, Дейвид й се е обадил. Казал й е, че ще бъде допусната до кастинг за ролята на Морган. Както ни каза самата ти. Нищо повече.

— Аха. — Президентът на „Артемис“ почука с лакираните си нокти по вестниците пред нея. Всички бяха отпечатали статии на първите си страници със заглавия като: „Роксана започва актьорска кариера“, „Супермодел на големия екран“, и най-лошото в „Ню Йорк Таймс“, което гласеше: „Роксана измества Джулия, Уинона и останалите“.

Сам потисна собствения си гняв. Господи, колко права бе Елинор. Това бе най-непрофесионалното поведение, с което се бе сблъсквал през живота си. Но просто не биваше да издава чувствата си пред своята стара приятелка. Онази проклетница все пак му бе клиентка.

— Елинор, кълна ти се, ние нямаме нищо общо с това.

— Поставена съм в изключително трудна ситуация, Сам. Както знаеш, все още обмисляме кастинга. Не сме дали отговор на агентите на Бриджет, на Дженифър, на Джулия или на Уинона. И да прочетат това в шибаните вестници!

Сам застана нащрек. Елинор никога не ругаеше, винаги бе сдържана и почтителна като пастор в църква.

— Ще говоря с нея, Елинор, обещавам.

— Направи го. — Още бе ядосана. — Кълна ти се, би трябвало просто да дам изявление пред пресата и да заявя, че всичко е измислица на клиентката ти. Но само заради възможността наистина да я вземем за ролята, ще си наложа да премълча. Засега.

— Добре. — Кендрик кимна, поемайки вината.

— По-добре тръгвай, Сам. Трябва да се извиня на Майк Овиц, Джеф Бърг и всички други големи играчи в бизнеса, на които Роксана току-що плю в лицето. — Елинор си пое дълбоко въздух, за да се успокои. — Сам, постарай се лично да говориш с нея. Не пращай онзи нахалник Тобър. Искам някой, който да даде урок на госпожица Феликс за това как стават нещата в киноиндустрията, някой, който няма да й се подмазва, вместо да й удари плесник.

Сам не можа да се сдържи и се ухили.

— Добре, Елинор. Лично ще се погрижа. Няма да се повтори.

— Дано.

Отново се бе превърнала в Ледената кралица, студена и властна. Кендрик направо съжали за превъплъщението й, докато се ръкуваше с нея на тръгване. Беше му донякъде интересно да види Елинор Маршал разгорещена, макар и гневът й да беше насочен към него. Винаги си бе представял как Пол Халфин я пъха във фризера, когато вечер се прибере у дома, само за да я постопли малко.

Елинор изхвърли Сам от мислите си още преди той да е излязъл, и се зае да се обажда на САА, ИСМ и всички останали, за да им предложи извиненията си — обиграни ловки фрази, които трябваше да разграничат „Артемис“ от всяка от тези публикации. Не можеха да си позволят да обидят никоя от големите звезди — никоя студия не можеше. Актрисите все още получаваха по-малки хонорари от колегите си мъже, но всяка година съотношението все повече се изравняваше. Това бе още нещо, което Елинор одобряваше, макар никога да не бе плащала на някоя актриса и долар повече от онова, което й се налагаше. Ако актрисите някога получеха равенство с мъжете, то това трябваше да стане по естествен начин, след като го наложат пазарните механизми. Не можеше да се намесва феминизмът или каквато и да била друга кауза. Бизнесът си е бизнес. Именно този закон бе осигурил в последна сметка мястото й в президентското кресло. И същият закон сега я принуждаваше да погледне на ситуацията с Роксана с цялата безпристрастност, на която бе способна.

Господи, направо полудяваше при мисълта, че тази жена вероятно си въобразяваше, че може просто да стъпче в краката си „Артемис“ и СКИ. Бе невероятно красива и невероятно надменна. А и съвсем не бе Мерил Стрийп. Мислеше, че хубавото й личице е паспортът й в живота и Елинор страшно би искала да й покаже, че не е така, като я отстрани от кастинга за ролята и я изложи пред всеки голям вестник, който й се кланяше днес.

Но не можеше да го направи.

Роксана, Роксана, Роксана. Само това слушаше цяла седмица. Веднага щом проектът бе получил зелена светлина, Дейвид Тобър започна да й се обажда по двайсет пъти на ден, от местните вестници и телевизионни канали я питаха какъв е отговорът й на слуховете, а и Том Голдмън изведнъж бе започнал да настоява тя да се яви на пробни снимки за ролята със Зак. Елинор само бе вдигнала рамене и се бе съгласила. В крайна сметка първоначалните проби на Роксана, които Сам бе изпратил, не бяха чак ужасни, макар и да не бяха достатъчно добри. Тъй като в главната мъжка роля щеше да се изяви дебютант, а и сценаристът бе съвсем нов в бизнеса, тя бе искала да заложат на сигурно с главната женска роля. Все пак доста пари щяха да отидат за този проект. Към момента изглеждаше, че „Сам Кендрик Интернешънъл“ са на път да сключат много добра сделка от типа пълен пакет за режисьора, звездата в главната мъжка роля и сценариста. А Джейк Келър повдигаше възражения буквално на всеки етап от процеса, от първото съвещание за продукцията до бюджета за маркетинг. Елинор бе наложила властта си над него, но в същото време той я бе принудил да заложи кариерата си. Трябваше да седи и да гледа как Том Голдмън, всевластният председател и главен изпълнителен директор, наблюдава отвисоко учтивите престрелки между двамата си най-важни ръководители на студията, сякаш се намираше на връх Олимп, без да взема страна, а само си води бележки. Стандартна практика за холивудските величия. Том нито критикуваше, нито хвалеше „Виж светлината“ и по този начин можеше да си припише всички заслуги, ако филмът се окажеше голям хит, и да се разграничи тотално от него, ако се провалеше. Всеки висш ръководител играеше по тези правила и тя се опитваше да не го приема лично. Но въпреки това я болеше. „Виж светлината“ бе първият й проект, виждаше се, че Том харесва сценария също като нея и тя копнееше той да я подкрепи. Може би защото имаше нещо дълбоко сексуално в представата за това как той захвърля всяко благоразумие заради нея. Но това бяха само мечти.

Във всеки случай бе удивена, че Том се замесва в кастинга; той бе прекалено зает за това, творческата страна на продукцията не бе в ресора на председателя, той бе човекът, който трябваше да се погрижи да изглеждат добре пред тайнствените господари и владетели на Уолстрийт. И все пак, щом искаше Роксана Феликс да се яви на пробни снимки, така да бъде. Той й беше шеф. И бе доста настоятелен по въпроса — защо, тя не можеше да си обясни.

— Елинор, сигурно си си загубила ума. Всички тези неизвестни имена…

— Не бих нарекла Зак Мейсън неизвестен — бе казала тя на съвещанието за кастинга, а спокойният й тон прикриваше жестока ирония. За кого се мислеше Джейк Келър? Тя скри задоволството си от факта, че Келър критикуваше пред Том собственото му предложение, а не нейното, както той предполагаше. Том бе разговарял с нея поверително, затова тя бе представила решението да допуснат Роксана до кастинга като свое.

И Джейк незабавно го бе атакувал.

— Неизвестни в света на киното. Вярно, той е рок звезда. Като Мик Джагър, Стинг и Мадона. Страхотен удар за бокс офис класациите.

— Вярно е. Но ние видяхме пробните снимки на Зак като актьор и всички сме на мнение, че има забележителен талант.

— Да, може би. — Келър не можеше да го отрече: пробните снимки на Зак бяха като дар божи; той играеше като Оливие и изглеждаше като Киану Рийвс. — Но все пак риск си е. А и не харесахме пробите на Роксана.

— Това бе, преди да се спрем на „Виж светлината“ като сценарий. Главната мъжка роля е на рок музикант, главната женска — на супермодел. И двамата на практика ще играят самите себе си. Мисля, че това е силен аргумент.

— Едва ли обмисляш сериозно идеята да я включиш в кастинга само въз основа на медийните й изяви — язвително Отговори Джейк.

Елинор бе изгледала скъпия му костюм, типичен за белите американци от англосаксонски произход, червената му коса, прилежно разделена на път по средата и бе изпитала силната неприязън, която обикновено пазеше за Изабел Кендрик и нейното сборище от дами, които се срещат на обяд в Бевърли Хилс. Бе пригладила с длан розовата си копринена пола на „Джордж Рех“ върху бедрата си, преди да му отговори, женствен, провокативен жест, който бе в пълен контраст с последвалите й думи.

— Утре ще направим пробни снимки на Роксана Феликс. — Направи пауза, за да могат всички да осъзнаят думите й.

Всички трябваше да си вземат бележка, всички тези новоизлюпени вицепрезиденти, които трескаво следяха как големите се сражават пред очите им. Тя бе президентът и не биваше да има никакво съмнение по въпроса. Джейк Келър бе натрупал десетгодишен стаж в творческия отдел, а тя бе дошла от маркетинга и поради това той се стремеше да изтъква творческите й слабости винаги и навсякъде, където можеше. И ако тя изобщо покажеше някаква слабост, той щеше да се възползва от факта като специалист по заразите от открита рана.

— Утре сутрин. Джейк, пробните тестове са в твоя ресор, така че ти уреди нещата. Аз ще дойда, когато се преглеждат пробните снимки следобед; можем да видим всички наведнъж. Том, на теб удобно ли ще ти бъде?

— Чудесно. Нямам никакви ангажименти, които да не мога да преместя в друго време.

Том я бе погледнал със съвсем лек блясък на веселие и одобрение в кафявите си очи, бе кимнал бавно, така че сърцето й бе подскочило, а Джейк Келър бе почервенял като домат.

— Съгласен ли си с това, Джейк? — бе настояла тя с хладен тон.

— Разбира се. Добре.

Трябваше да се съгласи. Той го знаеше, както и тя, както и всички присъстващи в залата. По дяволите, може би това бе проява на злобната и агресивна мъжка страна в характера й, но — признаваше си го — наистина й бе доставило удоволствие да му натрие носа.

Бе се почувствала странно, когато влезе в затъмнената зала за прожекции. Изведнъж Елинор се бе оказала лично обвързана с Роксана Феликс, жената, която тя не бе искала изобщо да участва в пробите. И залогът бе много сериозен: това бе първият й филм с рок музикант в главната роля, неизвестен сценарист и огромен бюджет. С това поне трябваше да се съгласи с Келър, главната женска роля бе важна. И бяха се обърнали към някои от най-големите имена в киноиндустрията. Шансът да работят със Зак и Фред бе предизвикал оспорвано съревнование сред цяло поколение актриси, това на Джордан Голдмън, поколението Х, за които и режисьорът, и звездата бяха истински идоли на поп културата. Реакцията им бе накарала Елинор да се почувства стара и изостанала; тя знаеше, че Мейсън е голяма звезда, бе виждала цифрите за продажбите на албумите му и всичко останало, но някак си нямаше представа за полурелигиозното обожание, което този човек можеше да вдъхнови. За двайсет и няколко годишните той бе пророк, техният Боб Дилън. Невероятно. Именно затова хора като Фред, Джулия и Уинона, все холивудски величия и много по-високо в йерархията на бизнеса от Зак, се конкурираха за правото да работят с него още преди да са го видели как играе.

Но след като различни красиви лица се сменяха едно след друго на екрана в пробните снимки със Зак, започна да я обзема ужасно тежко подозрение. Не се получаваше. С никоя от тях. О, всички бяха страхотни актриси и изглеждаха чудесно, дори напълно убедителни в ролята на супермодел. Но магията, сексуалното привличане със Зак, липсваше. „Виж светлината“ трябваше просто да пращи от сексуален заряд. Именно затова обикновено само мъже присъстваха на тези проби за главна женска роля в касови хитове — една жена трябваше да се класира високо не само с актьорското си майсторство, а и в еротичното си излъчване, което на снимачната площадка наричаха просто „сексуалния брояч“. Вулгарен израз, но много полезен; години наред поради тази причина Елинор Маршал не бе канена на прожекциите. Е, сега не можеха да я спрат. Сега тя бе президентът. Затова можеше да седи в малкия тъмен киносалон с момчетата и да гледа тъжно как актриса след актриса получаваха само учтиви тихи коментари. Страхотна игра, никакви искри. За „Виж светлината“ това нямаше да свърши работа.

И тогава най-накрая показаха пробните снимки на Роксана.

Мигновена реакция.

Щом камерата показа в едър план Морган, приятелката, която си пробиваше път зад кулисите, всеки мъж в стаята се размърда на стола си. Роксана бе с джинси и тениска, но докато крачеше уверено към средата на сцената, излъчваща надменност и отегчение, тя бе грациозна и опасна като лъвица. Разгонена лъвица. Реакцията на Мейсън бе невероятна, очите му се плъзнаха по гърдите и слабините й, докато се подготвяше за предстоящата схватка, и така явно я разсъбличаше с поглед, че Елинор за своя изненада усети как се възбужда, как към слабините й пробягва нежна тръпка на сексуално желание. Сега Роксана посегна да го удари по лицето и Мейсън улови ръката й, стисна я здраво и я прикова към някаква каса. Тя се измъкна от хватката му, предизвикваше го и изразът на лицето й бе толкова хищен, човек очакваше всеки миг да я види как оголва зъби и ръмжи насреща му. Възбуденото бъбрене на мъжете в залата затихна, чуваше се само тежкото им дишане. Зак и Роксана произнасяха репликите си на екрана, но Елинор забеляза, че никой не следеше друго, освен езика на телата им. Желанието, което пламтеше между тях, бе толкова силно, че тя се почувства така, сякаш внезапно бе нахлула в нечия спалня. Човек очакваше да ги види как забравят всичко и просто се нахвърлят един на друг, точно там, на сцената. Елинор усети, че неволно поглежда към Том Голдмън, за да види неговата реакция, да бъде близо до него, когато той се чувства така. Топъл, сладък копнеж обхвана слабините й, сякаш я галеше лека като перце ръка, сякаш Том нежно стопляше с дъха си шията й. Наистина се възбуди. Сексуалната енергия на екрана бе толкова силна, че й се прииска да вземе една клечка, за да види дали ще пламне от искрите. Дали си въобразяваше, или панталонът на Зак се бе опънал по-силно отпред? А стегнатите и високо вирнати зърна на гърдите на Роксана Феликс не потръпваха ли под памучната тениска?

Когато пробните снимки постепенно угаснаха в мрака, Елинор Маршал се заслуша в усилията на колегите си да успокоят дишането си и се усмихна доволно.

Върви по дяволите, Джейк Келър. Този филм ще стане страхотен.

Разбира се, точно тогава не обявиха никакво решение. Щеше да е прекалено голяма обида за всички останали кандидатки. Елинор просто бе отбелязала, че изпълнението изглежда интересно, а Том се бе съгласил с нея, след което всички се бяха върнали на работните си места. Но вътрешно всеки знаеше, че кастингът за Морган е приключил.

Именно затова, макар че нямаше официално съобщение за одобрен кандидат и въпреки че поведението й бе непростимо, Елинор Маршал знаеше, че няма да удари на Роксана шамара, който тя заслужаваше.

Роксана Феликс бе новата им звезда.

Елинор приключи разговора си с Майк Овиц, като сипеше най-искрените си извинения, и бързо натисна мигащото в червено бутонче на телефона си. Том Голдмън я търсеше.

— Срещна ли се със Сам?

— Да. Ще поговори с нея. Казах му да го направи лично.

Голдмън изсумтя.

— Добре. Е, мисля, че е най-добре да излезем с потвърждение възможно най-скоро. Ако ги държим в напрежение още два дни и после обявим, че сме избрали Роксана, ще изглежда, че само ги разиграваме.

— Внимавай с изразите — автоматично се обади Елинор. — Добре, Том. Тъкмо приключих разговор по телефона със САА, така че нека мине поне час и ще пусна съобщението. Става ли?

Той се засмя, нисък, топъл звук.

— Разбира се. Ще оставя това на безупречната ти преценка.

Последва миг тишина.

— Ще дойдеш ли на партито на Изабел Кендрик утре? — попита небрежно Том.

— Само за десетина минути. Колкото да се покажем и веднага си тръгваме. — Елинор се усмихна в слушалката. — Ако изобщо не се появя, Изабел и… — Едва не каза и Джордан, но се спря тъкмо навреме. — … и останалите ще забучат малките си вуду игли в тялото ми.

— О! — Звучеше разочарован, неуверен. — Надявах се, че ще останеш по-дълго. Би могло да ни се удаде случай да поговорим.

Елинор усети как се напряга, същото онова усещане за болезнена възбуда, което бе изпитала и вчера сутринта с Том. Трябваше да го пробва.

— Но ние говорим непрекъснато.

— Не за бизнес.

— Виждаме се и на обществени места. Нали играхме тенис миналия уикенд.

Пауза.

— Имах предвид насаме.

Сякаш я разтърси електрически ток. Опита се да контролира емоциите си. Възможно най-спокойно каза:

— Да не би да имаш предвид, че на голямо парти ще можем да се измъкнем от останалите и да поприказваме?

— Да. Точно така. — Отново сумтеше, явно се чувстваше притеснен.

Елинор се опасяваше, че звукът от туптенето на сърцето й може да я оглуши. Не можеше да говори.

— Както и да е — каза Том. — Просто се надявах да останеш.

— Ще остана — обади се Елинор.

Той затвори.

Цяла една минута Елинор Маршал остана загледана в телефона, докато се опитваше да обуздае дивия зов на страстта, която бликаше във вените й.

Дейвид Тобър бе обсебил живота й и Мегън не знаеше кое е най-прекрасното — начинът, по който се бе появил с червената си кола и я бе измъкнал от мизерната й работа; шампанското и розовите рози, които бе изпратил на другата сутрин; или самото подписване на договора в мраморните офиси на СКИ под непроницаемия поглед на самия Сам Кендрик и мрачния взор на Кевин Скот, договор — както с огромно удоволствие й бе съобщил Дейвид — за двеста и петдесет хиляди долара. Четвърт милион долара! Тина и Джийни бяха напълно смаяни и не можеха да скрият завистта си, дори и само за да й се подмажат, както бе очаквала да стане. Може и да не бе в стила на деветдесетте години, но Мегън истински се бе зарадвала при вида на зяпналите им усти. Макар че това бе нищо в сравнение с удоволствието, което бе изпитала, когато бе отишла до „Мистър Чикън“ с новия си мерцедес, за да вземе Стейси в обедната й почивка. Боб Дженкинс се бе опитал да я предразположи, като се бе извинил, че е бил „малко рязък“ с нея и се бе опитал да я поласкае: „Всички знаехме, че ще успееш, Мегън. В мига, в който прекрачи прага, разбрахме, че ще станеш много важен човек“. При което тя се бе обърнала насред смълчания ресторант и бе заявила високо и отчетливо: „За разлика от теб, Боб, пъпчив нещастнико“.

Е, вярно казваха хората.

Отмъщението бе сладко.

Мегън още не можеше да повярва напълно, че всичко е истина. Трябваше да се щипе всяка сутрин, когато се събудеше, огледаше се наоколо и се питаше дали всичко се случва наяве. Все още й трябваха миг-два, за да осъзнае къде се намира: новият й апартамент бе толкова чист и просторен, в сравнение с жилищата, с които бе свикнала, а и бе тих като библиотека. Без да се брои уличният шум, разбира се, но в града човек преставаше да го забелязва. Не, имаше предвид, че вече не се налагаше да слуша кавгите на Джийни и Тина, не се случваше да стане и да открие, че топлата вода е свършила, а някакъв небръснат тип, когото Тина е довела със себе си, седи в кухнята и пие кафе от нейната чаша. Това място бе нейно; имаше напълно оборудвана кухня, меки килими във всяка стая и дори малък домашен кабинет, в който да пише. Дейвид го бе намерил за нея и когато бе пристъпила прага му, се наложи да се бори със сълзите си.

— Прекрасно е, Дейвид! Но не мога да си го позволя.

— Разбира се, че можеш.

Той бе толкова сигурен, толкова уверен; Мегън погледна безупречно стоящия му костюм и платинения „Ролекс“ и се почувства като глупачка, че изобщо бе предположила подобно нещо. Разбира се, че можеше да си го позволи, иначе Дейвид изобщо не би го наел за нея.

— Плащаме наема и другите разходи директно от сметката ти. Няма защо да се притесняваш. Няма нужда да се тревожиш за нищо.

— От моята сметка ли?

— Отворихме ти сметка в кантората на Норма Дрю. Сега те са твои счетоводители. Ще се разбираш прекрасно с тях, винаги ги използвам за новите си клиенти.

Моите счетоводители! Не знаеше дали да се засмее, или да се разплаче. Какво би казала майка й, ако можеше да я види сега? Пълничката, невзрачна Мегън, вечната неудачница, последният човек в семейството, за когото се сещаха, бе настанена в елегантен собствен апартамент в сърцето на „Сенчъри Сити“, Лос Анджелис. Мегън знаеше, че би трябвало да им се обади и да им съобщи новината, но по някаква причина все отлагаше. Семейството й обикновено не я насърчаваше и дълбоко в себе си тя се опасяваше, че може да я критикуват за нещо, и което бе още по-лошо, че тя може да се засегне от думите им. Не искаше никой да отнема от блясъка на тази току-що разцъфнала роза засега.

— За всичките ти нови клиенти ли? — не се сдържа и попита тя. — Това включва ли и Зак Мейсън?

Дейвид се засмя добродушно. „По дяволите, какъв сексапилен смях — помисли си Мегън. — Задоволен, сякаш току-що е правил секс“. Но пък бездруго всичко у Дейвид Тобър я караше да мисли за секс.

— Да, и него. — Той проточи врат и надникна в спалнята й, при което забеляза плакатите на „Дарк Ейнджъл“ и „Металика“, залепени на стената. Мегън винаги окачваше тези плакати най-напред, където и да идеше — помагаха й да се установи на новото място. Но за пръв път се почувства засрамена. Той сигурно щеше да си помисли, че е прекалено стара за плакати. Виждам, че си му почитателка.

Тя кимна и се изчерви.

— Е, сега имате общи счетоводители. Така ще има за какво друго да си говорите, освен за музика, когато ви запозная.

— Когато ни запознаеш ли? — повтори Мегън, затаила дъх.

— Разбира се. На приема на Изабел Кендрик утре вечер. Попитах Сам дали мога да те заведа. Всички ще са там — Зак Мейсън, Фред Флореску, Сам, шефовете на „Артемис“, които отговарят за твоя проект.

Нейният проект!

— И аз. — Дейвид й отправи специалната си ленива усмивка и съвършено белите му зъби блеснаха ослепително на загорялото му лице.

В този костюм на „Гучи“, който се изпълваше от внушителния му гръден кош, той напомняше на Мегън за атлетите, на които възлагаха футболните надежди в колежа, или за някой възхитителен модел, излязъл направо от рекламна кампания на „Армани“. Не можеше да мисли за собствената си нещастна кожа или пухкавото си тяло, когато бе с него. Нямаше начин да мисли за нещо физическо, освен за него. Бе така прекрасен, че й бе трудно да откъсне поглед от него. Сякаш прочел мислите й, Тобър й намигна.

— Не съм Зак Мейсън, знам. Но ще ми позволиш ли да бъда твой кавалер за този прием, Мегън? Нямам търпение да се похваля пред всички с новия си клиент.

„Той смята да се хвали с мен?“, помисли си Мегън и й се прииска сама да се прегърне.

— С удоволствие ще дойда с теб, Дейвид — срамежливо каза тя.

— Чудесно. — Още една ослепителна усмивка и той понечи да си тръгне. — О, и, Мегън — подаде й той златна карта „Америкън Експрес“, издадена на нейно име, — трябва да излезеш и да си купиш нова рокля. Не се засягай, но това е сериозен прием и не мисля, че онова, с което разполагаш, отговаря на случая.

Той погледна безизразно към обикновената й черна рокля, единствения й хубав тоалет, която висеше самотна в отворения гардероб.

— Не. Разбира се. Разбира се — побърза да се съгласи Мегън, пламнала от срам.

— Страхотно. — Вдигна ръката й към устата си и я целуна, а лекият допир на устните му опари кожата й. — Ще се видим утре.

После си бе тръгнал и бе оставил Мегън сама с кредитна карта за петнайсет хиляди долара, с цял един ден, за да се приготви за появата си в новия свят, който я очакваше, и без нито една жива душа, с която да си поговори.

Дванадесета глава

Огромното имение на семейство Кендрик бе в пълен хаос. Оставаха само два часа до началото на партито и цяла орда безукорно облечени сервитьори кръжаха наоколо като черно-бели пчели, а радиостанциите им пращяха като на агенти от тайните служби, докато координаторът на партито им предаваше своите и на госпожа Кендрик нареждания.

Застанал на терасата, Сам Кендрик въздъхна мислено. Не разбираше тънкостите на организирането на едно парти и никога нямаше да ги разбере. На него всичко му изглеждаше чудесно: в балната зала имаше мини оркестър, струнен квартет бе разположен край басейна, който бе осеян с хиляди малки свещи с аромат на сандалово дърво, които се носеха по повърхността на водата като уханни светулки, да не говорим за храната и различните видове шампанско, които бяха сервирани навсякъде из къщата и градините. Жена му никога не бе вършила нещо наполовина. Щеше да има хайвер в ледени фигурки навсякъде по двора, както и истински трюфели, плата с миди, китайски хапки и белгийски шоколад — всички обичайни глезотии за Холивуд; но Изабел не харесваше модата на бюфетите на открито край басейна и предпочиташе официалния стил за вечеря, като настаняването около масата се извършваше с по-голяма прецизност, отколкото сключването на повечето от неговите договори. Колоните пред къщата бяха целите обвити в розови рози и представляваха цветни стълбове, докато останалите цветя явно бяха някаква странна смесица от рози, орхидеи, теменужки и имел, донесен от Северна Европа и специално поръчан от доставчика на цветя.

Ефектът определено бе величествен, мислеше си иронично Сам. Господи, вероятно бяха ароматизирали въздуха над целия Бевърли Хилс тази вечер. Освен това го бяха озвучили безплатно с музика в стил ню ейдж. За разтоварване от стреса Изабел бе увила цялата им градина с няколко километра невидими копринени нишки, на които бяха нанизани безкрайно нежни японски камбанки, които при най-лекия бриз издаваха прекрасна нежна музика. Знаеше, че Изабел би искала да вземе няколко пауна, които да се разхождат из градината, но Елизабет Мартин го бе направила на един от приемите си в Ню Йорк преди няколко години, а съпругата му по-скоро би наела „Макдоналдс“ за доставчици на партито си, отколкото да имитира Елизабет.

Сам се намръщи. Може би това бе големият провал в брака им — фактът, че никога нямаше да печели толкова, колкото Алекс Мартин, петролния магнат, и следователно никога нямаше да предостави на Изабел възможността да организира парти, на което истински да се зарадва. Бюджетът му не позволяваше да заведат гостите си със самолет до някой тропически остров за разходка по плажа в края на приема. И все пак Изабел считаше Елизабет за единствената си съперничка, поради което пауните бяха изключени. Вместо това въпреки възраженията му тя бе довела шестнайсет малки тигърчета, които бяха завързани за различни колони и статуи с много къси каишки, а нашийниците им бяха обсипани с диаманти. Застраховката му струваше цяло състояние и макар животинките да бяха полуупоени, Сам не изпитваше никакво доверие към зверове, чиито инстинкти ги карат да ядат човешка плът. Достатъчно такива срещаше в работата си.

— Извинете, сър — промълви един сервитьор, който залитна покрай него, понесъл табла с хайвер от белуга, която бе толкова тежка, че портфейлът на Сам олекна само при мисълта за цената му.

Тези приеми бяха важни за положението му в града, жизненоважни. Всяка година той допълваше списъка си с нови хора, които му дължаха разни услуги, цял куп длъжници, като даваше покани на актьори и режисьори, чиито съпруги отчаяно искаха да присъстват. Изабел бе работила много усърдно, докато се превърне в обществена сила в града, каквото и да означаваше това. Фактът, че не знаеше точно, му даваше известно усещане за мъжко превъзходство. Всички онези благотворителни комитети и вечери за по хиляда долара на човек. Участия в бордовете на болници и в списъка с благодетели на музеите. Всичко това бяха пълни глупости, но така действаше системата. Ако съпругите искаха да се включат в подходящия комитет, трябваше да спечелят благоволението на Изабел. А това му осигуряваше по-голямо влияние пред съпрузите им, придаваше на СКИ повече тежест. Човек никога не знаеше кога това може да се окаже важно. През тежкия период, който бяха преживели напоследък, с неудоволствие си признаваше Сам, това бе от жизненоважно значение.

Е, сега вече всичко бе минало.

Сам изпъна смокинга си, наслаждавайки се на благоуханния въздух. Може би бе добре, че Изабел се стараеше толкова за този прием. Всички щяха да дойдат и да го поздравят за последния му голям удар — студия „Артемис“ представя „Виж светлината“, един филм на Фред Флореску със Зак Мейсън и Роксана Феликс в главните роли. По сценарий на Мегън еди-коя си. Една чудесна, голяма сделка за „Сам Кендрик Интернешънъл“ — истински пълен пакет.

Кендрик се усмихна сам на себе си. Отново бе в играта.

Мегън се завъртя пред огледалото. Дали беше подходящо облечена? Не можеше да повярва, че е похарчила толкова много пари за една рокля. Двеста долара! Цял месечен наем за стария й апартамент във Венис. И все още не бе сигурна, че изглежда добре.

Отново бе дълга черна рокля. Когато човек не е сигурен, черното е единственият му избор, няма много варианти, но тази рокля бе малко по-официална от старата й хубава рокля, която Дейвид бе погледнал с такова презрение. Първо, стигаше чак до земята, скривайки все още пълните й крака, а после се вталяваше леко в кръста, преди да се разкрои в горната си част, където имаше пришит сутиен с банели за повдигане на бюста, така че тя да се сдобие с някакво подобие на прилично деколте. В Сан Франциско Мегън винаги се бе гордяла с гърдите си — приличен среден размер, и Рори, който бе тогавашният й приятел, винаги се бе впечатлявал подобаващо. Тук, в Лос Анджелис, Града на жената като произведение на изкуството, Мегън се чувстваше не само дебела, но и плоска като дъска.

Все пак тази рокля донякъде компенсираше този факт. Не беше от коприна или сатен — бе попитала за цената на няколко дизайнерски рокли от коприна и едва не бе припаднала, когато чу отговорите, — но бе от много хубав мъхест памучен плат, имаше асиметрична кройка и падаше чудесно. Мегън бе купила чифт копринени обувки с висок ток, които подхождаха на тоалета, като се бе опитала да не гледа сумата, под която слагаше подписа си. В тях краката й изглеждаха толкова секси, с по-тънки глезени, а и походката й бе съвсем различна.

Бе използвала новия си грим на „Л’Ореал“, като бе сложила руж под брадичката и скулите, за да подчертае формата на лицето си, а под веждите бе сложила бели сенки, както я бе учил Деклан. Така очите изглеждали по-живи. Разбира се, нямаше бижута, но хората може би щяха да предположат, че е целяла минималистичен, изискан вид, надяваше се Мегън.

Отражението й я гледаше от огледалото в махагонова рамка. Не беше зле. Е, не бе истинска красавица от Лос Анджелис, но все пак съвсем не бе зле. Бе свалила почти три килограма, откакто се бе махнала от „Мистър Чикън“, и макар още да бе с наднормено тегло, по-голяма част от излишните тлъстини бяха скрити под широката пола на роклята. С токчетата изглеждаше доста висока, а косата й, която бе фризирана в салон за красота по-рано през деня, падаше свободно на меки къдрици до раменете й. Изглеждаше много млада и хубава. Женствена.

Мегън тропна с облечения си в коприна ток, в такт с гърмящия бас на „Сразяващо студен“, химна на „Дарк Ейнджъл“ от „На запад от луната“. Песента бе нещо като неин талисман. Това бе първата рок песен, която бе чула и харесала някога. Но сега движението й се стори някак нелепо. „Дарк Ейнджъл“, „Пантера“ или някой от другите — човек слушаше музиката им по джинси и тениска, а не с черна вечерна рокля и копринени обувки на висок ток. „Ако Дек, Трей и останалите можеха да ме видят сега — помисли си тя, — щяха да избухнат в смях, а после да кажат, че съм се продала. Разменила съм душата си за четвърт милион долара. Виж ме само! Ако си бях у дома, щеше ли изобщо да ме е грижа какво ще си помислят за вида ми някакви надути господа с костюми?“

Тази мисъл се задържа за миг в съзнанието й, после я отхвърли. На партито щеше да се срещне със Зак Мейсън. Така че това не можеше да означава, че се е продала, защото Зак никога не би го сторил.

Чу звънеца на входната врата.

Дейвид!

Мегън изведнъж се притесни като девица и тръгна неуверено към вратата.

Роксана Феликс отдели цели пет минути, за да се приготви за партито на Изабел Кендрик. Бе решила как ще изглежда още в деня на пристигането си: сребристи сандали с тънки каишки и висок ток на „Маноло Бланик“, яркочервено червило, което контрастираше чудесно на бледата й кожа и гарвановочерна коса, и семплата кремава рокля, която Алесандро Еко бе използвал за своя сватбен тоалет при представянето на колекцията си в Чикаго. Никакви бижута. Никакъв грим също. Това бе особена проява на надменност от нейна страна — показваше, че кожата й е толкова идеална, че няма нужда дори от фон дьо тен. По гърба й се стелеше свободно дългата й черна коса, блестяща и с такъв чудесен обем, сякаш е слязла от реклама за най-скъпия шампоан на света.

Щеше да отиде на приема с лимузината на Джордан Голдмън и не се съмняваше, че дори и малката сексапилна Джордан ще позеленее от завист, когато я зърне. Изглеждаше дори по-зашеметяващо от обичайното. Ако изобщо бе възможно подобно нещо.

— Изглеждаш чудесно — автоматично отбеляза Пол, когато излезе от банята, прихванал с една ръка папийонката си.

— Наистина ли? — попита Елинор. — Наистина?

Партньорът й се обърна, изненадан от нервността в гласа й. Обичайният й отговор бе: „Ти също“. Което го устройваше напълно; защо да си губят времето в цветисти комплименти и оглеждане на другия? Нали вече живееха заедно?

Елинор се въртеше пред огледалото като притеснена тийнейджърка. Всъщност наистина изглеждаше чудесно. Беше с нова рокля, разкроена, романтична на вид, от шифон в цвят пепел от рози и дълбоко изрязано кръгло деколте, обсипано с миниатюрни розови пъпки от ален сатен. Светлорусата й коса бе вдигната високо във френски кок, покрай бузите й проблясваха висящи диамантени обици, които допълваха колието, искрящо върху нежната й шия. Розовите й сатенени пантофки едва се подаваха изпод роклята, а гримът й бе съвсем лек и много деликатен.

— Да. Изглеждаш… — помъчи се да намери поетична дума — … прелестно.

— Значи не смяташ, че така изглеждам прекалено млада? Като някоя лелка, която се опитва да мине за младо момиче? — притеснено попита Елинор.

Пол Халфин я погледна. Какво й ставаше тази вечер? Та това бе бъдещата му съпруга, властният президент на „Артемис“. А освен това и една от най-безукорно обличащите се жени в града. Такова нервничене просто не бе в стила й.

— Елинор, едва на трийсет и осем си, за бога. Ти си млада жена.

Не колкото Джордан Голдмън, помисли си Елинор.

— Изглеждаш прекрасно, скъпа. Наистина.

— Благодаря, Пол — отвърна тя и се запита защо комплиментите му я караха да се чувства толкова виновна.

Том Голдмън се размърда в леглото, за да види по-добре какво прави жена му. Езикът й за миг бе престанал да гали тестисите му, но това нямаше значение. Едното удоволствие бе заменено от друго, докато гледаше нея, застанала на колене пред него със затворени очи, как плъзга дясната си ръка по нежния мъх между гъвкавите си бедра, потърква слабините си с пръсти и кокалчетата й внезапно проблясват на меката светлина в спалнята им, мокри от бликналата влага. Пенисът му пулсираше в отговор. Джордан винаги знаеше как да направи тайничко нещо толкова порочно и да го възбуди до краен предел. Тя отвори леко очи, за да провери реакцията му, хвана пениса му със свободната си лява ръка и започна да го гали, като отваряше и свиваше длан, а после плъзгаше пръсти нагоре и надолу в идеален ритъм, докато не спираше да се гали сама, съзнавайки, че той я наблюдава като хипнотизиран. Капчица проблесна като перла върху главичката на набъбналия му пенис и Том изстена, което бе обичайният сигнал, затова тя свърши със себе си пред очите му с две дълбоки и ритмични ласки, наведе се напред и го пое в уста колкото може по-дълбоко, като не намали ритъма или натиска нито за миг. Последната съзнателна мисъл на Том бе благодарност към господ, задето има поне една жена на света, която разбира, че щом е стигнал до определен момент, значи иска да свърши, а не да го забавят, после отново да го възбуждат или разни такива… оргазмът никога не бе толкова силен, ако се действаше по този начин… О, господи…

Извил гръб, сякаш е непоносима агония, Том Голдмън се надигна от леглото, потъна в устата на жена си и свърши.

Джордан не изчака и секунда, преди да изплюе всичко, извърнала лице настрани. Посегна бързо към кутията с хартиени кърпи, които държеше винаги до леглото, и избърса уста, намръщена гнусливо. Голдмън я гледаше как отива към банята и посяга за водата за изплакване на уста, при което възбудата му спадна също толкова бързо, колкото се бе появила. Някак си след секс винаги се чувстваше по-стар от нея. По-противен. Сякаш тя бе проститутка или пък той бе някой стар мръсник, а не законният й съпруг.

Той мислено се наруга, докато посягаше за ризата и панталоните си. Трябваше да каже любов, а не секс. В крайна сметка детето им можеше да бъде заченато в някой от тези бурни сеанси.

Опита се да не обръща внимание на факта, че в момента на върховно удоволствие си бе представял лицето на Елинор Маршал. А не на красивата си съпруга.

Джордан излезе от банята, облечена и готова за тръгване, в ушит по поръчка костюм с панталон на „Ив Сен Лоран“ и елегантна малка чанта на „Шанел“, преметната през рамото й.

— Хайде, скъпи, да тръгваме. Обещах на Роксана да я вземем в осем и половина.

— Значи ще закъснеем с десет минути. — Изглеждаше много сладка в копринения панталон, който прилепваше за дупето й. Том посегна към нея. — Още веднъж, за късмет?

Тя го плесна по ръката и го отблъсна, сякаш бе някаква досадна муха.

— Том! Не можем да закъсняваме. Познаваш Роксана, тя няма да чака, а просто ще се обади да й пратят лимузина. А аз искам да пристигнем заедно с нея. Ще бъде такъв удар. Разбираш ли? Защото ми обеща да ми съдейства за спонсорство от „Вог“ за следващото ми парти за контрол над оръжията! Не е ли чудесно? А и двете сме ходили на училище заедно…

Голдмън надаваше половин ухо на бъбренето й, а умът му вече бе другаде и желанието му се бе изпарило напълно.

— Том, слушаш ли ме?

— Разбира се, мила, разбира се.

Това бе важен прием; сега имаха филм в СКИ. А и партитата на Изабел винаги бяха важни. Не искаше да се кара с жена си тази вечер.

Освен това, ако имаше късмет, щеше да успее да поговори с Елинор насаме.

Внезапно Том Голдмън усети, че не може да чака и минута повече.

— Да тръгваме — заяви той, докато приглаждаше сакото си.

Точно осем часът и всичко бе на мястото си. Нито един слуга, нито едно листенце не помръдваше, нито една гънчица на някоя от четиристотинте покривки от ирландски лен — нищо не напомняше за трескавата подготовка, на която Сам бе станал свидетел само преди половин час. „Господи, това е като военна операция“, помисли си той. Всъщност не. Никоя военна операция не бе толкова ефикасна в последно време, не и с онзи нещастник Клинтън начело. Както и да е, само за няколко часа домът им бе преобразен в стил Арабски нощи от фантазията на Изабел. Беше ароматизиран, окичен със звънчета, увит в гирлянди от цветя и искреше от скъпоценности като някоя тъмноока хурия в харема на паша. За миг Кендрик си представи така Роксана Феликс — облечена в прозрачна коприна, дългата й черна коса, прихваната от нежен воал, и с нашийник с бижута, прикована към крака на канапето му. Усети как слабините му пулсират от възбуда само при мисълта, а желанието се впива в него с малките си остри пръсти. „Да, това би било прекрасно на някоя друга планета“, помисли си той. Двойно по-приятен начин да си отмъсти. Господи, тази малка нахалница направо го разиграваше! Най-напред онзи номер с посрещането в града. След това бе накарала Изабел да му говори непрекъснато за нея, а Изабел не бе жена, чието мнение можеш лесно да пренебрегнеш. После някак си — и той все още се опитваше да разбере точно как — бе успяла да накара Том Голдмън да я лансира в „Артемис“. Накрая бе излязла с онова скалъпено изявление пред пресата, преди още да е избрана за ролята, и Елинор Маршал го бе сдъвкала на парченца, лично него — Самюъл Джейкъб Кендрик, и го бе схрускала вместо нискокалоричния си обяд. А след това някак си — въпреки всичко сторено от нея — бе успяла да получи ролята! Тази жена бе невероятна. И той се бе заклел пред Елинор, че ще я смъмри здравата.

Ама че шега. Предния ден й бе звънял на всеки половин час, а тя просто бе отказала да говори с него.

— Съжалявам, Сам, в момента съм заета. Тъкмо влизам под душа. Ще ти се обадя след малко. — А след това направо бе включила телефонния си секретар.

Дори и сега, цял ден по-късно, кръвта му още кипеше.

Е, поне знаеше, че ще дойде тук тази вечер. С последното протеже на жена му, Джордан Голдмън. А това означаваше, че не може вечно да бяга от него.

Точна до секундата, Изабел застана до него на най-горното стъпало на верандата в тоалет на „Баленсиага“, тъкмо когато първите фарове на лимузина се появиха на алеята им.

Сам се отърси от всичките си мисли, гневни и страстни, и по лицето му се изписа необичайна за него усмивка.

Време за шоу!

Мегън Силвър стискаше здраво ръката на агента си, сякаш бе някакъв вуду талисман. Дейвид Тобър — познаваше го от четири дни, но това все пак бе с цели четири дни повече, отколкото който и да е друг наоколо. Бе я обзело усещането за нереалност. Не можеше да спре да се озърта, непрекъснато извръщаше глава, сякаш очакваше цялото това място да затрепти и да изчезне като мираж. У дома, в Сан Франциско, винаги я бяха възприемали като най-умната, най-самоуверената, най-циничната и най-опитната от всички в компанията. Едно типично за деветдесетте години момиче, израснало с гръндж музиката и политическата апатия. Може и да не бе спечелила много пари, но беше харесвана от връстниците си. Мегън знаеше всеки стих, написан някога от Кърт Кобейн, смяташе Джим Морисън за нещастен алкохолик, който е пропилял таланта си, и се познаваше по име с охраната на най-известните клубове. Ходеше с маратонки и тениски от „Верука Солт“ и никой не смееше да я закача. Беше в центъра на събитията.

А тук? Свети боже, беше по-зле от първия път, когато бе опитала да пуши трева. Мегън се чувстваше напълно изгубена. Стотици хора се тълпяха покрай нея, повечето над четирийсетте; едри, властни мъже, които бяха свикнали да им се подчиняват навсякъде; по-дребни и по-злобни на вид мъже, от които сякаш всички останали се бояха; и жени, тълпи от жени, до една окичени с огромни скъпоценни камъни, минаваха покрай нея, носеха се в пищни облаци от тафта, шифон и най-фина коприна, облечени в тоалети на прочути дизайнери, които бяха толкова отличителни, че дори тя можеше да разпознае някои от тях — бляскава рокля на „Версаче“, която бе правена за жена с трийсет години по-млада от тази, която я носеше, тоалет на „Шанел“ с безупречна кройка, който никой не можеше да сбърка, „Гучи“ с характерните копчета. Всяка от дамите имаше толкова опъната и чиста кожа, че Мегън се опасяваше да не би да се напука, ако някоя от тях се усмихне по-широко. И всички се движеха с абсолютна увереност и самочувствие, приемаха кристални чаши с розово шампанско така, както тя би посегнала към бутилка бира, или отказваха хайвер и трюфели, сякаш бяха шарени бонбонки. Мегън предполагаше, че се боят да не качат някой и друг грам на петдесеткилограмовите си фигури.

От мига, в който Дейвид й бе помогнал да слезе от взетата под наем кола, Мегън бе престанала да се чувства преуспяла. Докато оглеждаше останалите гости на партито, осъзна какво представлява. Най-дребната от дребните риби. Без никаква изтънченост. Дебела, И бедна.

— Справяш се чудесно. Отпусни се — прошепна Дейвид в ухото й, докато я водеше към бюфета.

— О, Дейвид, не мога да хапна нищичко — нещастно промълви Мегън. Беше на двайсет и четири и се чувстваше тромава и грозна, сякаш младостта й бе някаква жестока шега. Какво като беше на двайсет и четири, след като тук имаше жени, чиито бедра бяха дебели колкото ръцете й над лактите?

— Разбира се, че можеш — увери я Дейвид с блестяща усмивка, сякаш залепена за лицето му, а после добави: — Най-добре да се ограничиш с хайвера и плодовете. В тях няма мазнини. И пропусни хлебчетата. Точно сега нямаш нужда от сложни въглехидрати.

— Добре — съгласи се тя, като се чувстваше по-дебела от всякога. Но благодарна, разбира се. Дейвид бе толкова добър с нея, а сега щеше да й помогне и за диетата й… а той би трябвало да знае най-добре. Беше първокласен екземпляр от породата си, мислеше си Мегън, като погледна крадешком към спътника си, който кимаше и махаше на безброй хора наоколо. Бе й казал, че смокингът му е от последната колекция на „Ралф Лорън“ и определено му стоеше великолепно — вълната бе във възможно най-тъмно, най-наситено синьо, направо черно, но все пак с достатъчно цвят, за да открои светлите му очи и коса, и бе безупречно скроен, така че да пасва идеално на едрата му атлетична фигура.

Това че беше с Дейвид, бе единственият й източник на самочувствие, мислеше си Мегън. Поне нямаше основание да се срамува от кавалера си. Роклята, с която бе толкова горда по-рано, сега изглеждаше като взета от магазин за дрехи втора употреба в Сан Франциско, но и никой не би я забелязал, докато стоеше до Дейвид. Магнати и филмови звезди се тълпяха около нея, без да я виждат, тъй като бе с най-красивия мъж в залата.

— Заповядай. — Подаде й чинийка с купчинка блестящ хайвер, резенче лимон и съвсем малка сребърна чинийка с нарязани ягоди и касис. Отстрани лежаха две крехки сребърни лъжички. — И си вземи чаша шампанско.

— Може ли? — усъмни се Мегън.

— Случаят е тържествен — прояви щедрост Дейвид.

Усети как силната му длан я хваща за лакътя, докато той я водеше умело през тълпата към една от отрупаните с рози маси на терасата, където сякаш всичко потрепваше заедно с танцуващите сенки наоколо заради стотиците малки свещи, които се носеха по тъмната повърхност на басейна.

Той взе лимона и ловко го изцеди върху хайвера, а тъничка струйка сок потече по китката му. Мегън усети потръпване в слабините. Никой не бе я докосвал, след като бе скъсала с Рори, не че някой би я пожелал. Въпреки това усети как копнее да сведе глава към него и да оближе дланта му.

За неин най-голям срам Дейвид вдигна поглед и видя, че тя го зяпа.

Мегън се изчерви като домат.

Той й се усмихна леко и гребна с едната сребърна лъжичка от купчинката хайвер, като я напълни с влажни, блестящи, миниатюрни черни перлички, след което я протегна към нея.

— Опитай от това.

Тя послушно лапна хайвера, поемайки го в устата си възможно най-деликатно. Имаше вкус на солена риба и слуз. Пфу!

— Хареса ли ти? — попита Тобър.

— Чудесно е — отвърна Мегън.

— Свиква се с вкуса му.

„Той чете мислите ми“, каза си Мегън, усетила как се изчервява още по-силно, но Дейвид вече бе на крака.

— И ти ще свикнеш. С всички мои клиенти е така. Само след шест месеца ще можеш да различиш шампанско от добра реколта със затворени очи. Ела, трябва да те представя на новите ти колеги.

Мегън погледна със съжаление към недокоснатото си шампанско и го последва неуверено. Господи. Никога нямаше да свикне с високия ток.

Джордан кипеше от яд. Не можеше да се овладее. Още дори не бяха стигнали до вечерята, а тя вече се чувстваше тотално засенчена! Всяка дама от обществото, с която се бяха срещнали, непременно канеше настоятелно Роксана да присъства на разни обеди или партита; новината за ролята й бе обиколила гостите за около двайсет секунди и Джордан непрекъснато чуваше за новата Джулия Робъртс. Сякаш тази глупачка имаше поне грам от таланта на Джулия. А още по-ужасно бе, че съпрузите им бяха започнали да обсаждат групичката им, сякаш Роксана бе някакво изключително рядко екзотично животно, което бе застрашено от изчезване, преди да са имали възможност да го зърнат. Зяпаха я, изпиваха я с поглед, отправяха й безумни комплименти за роклята, разпитваха я за новата й кариера. Цялото внимание, което тя, Джордан Кабът, бе свикнала да получава — през изминалите осемнайсет месеца тя бе най-младата жена на всяко значимо светско събитие, по-млада от останалите поне с десет години. А сега все едно бе невидима.

Бясна от завист, Джордан отправи ослепителна усмивка на Бари Дилър и отпи глътка от шампанското си. Забеляза, че стоящата до нея Роксана даже не погледна към телевизионния магнат. „Ама, разбира се — злобничко си помисли Джордан. — Роксана очаква мъжете като Бари Дилър да идват при нея“.

Започна да си спомня с неприязън за споделените училищни дни в колежа „Светото сърце“, Дори и там Джордан винаги бе смятана за най-красивото момиче — с едно изключение, разбира се. Дали бе орисана винаги да получава сребърния медал?

В благоуханния полумрак Джордан пъхна съвършената си ръка под лакътя на съпруга си. Поне Том не се разтапяше пред Роксана, а тя би го забелязала, защото го наблюдаваше като орлица от мига, в който другата жена грациозно се бе настанила в лимузината им. Той я бе огледал от глава до пети, разбира се, но студено и безучастно. Джордан го бе виждала да оглежда така хладно и делово и други филмови звезди. Той преценяваше потенциала й за печалба в киното, нищо повече. Всъщност, докато Джордан бе обяснявала подробно за вечерята, посветена на контрола над оръжията, Том ги прекъсна само веднъж, като бе попитал Роксана дали е говорила наскоро със Сам Кендрик. А Роксана се бе усмихнала хладно и бе отговорила, че не е, защото е била прекалено заета, за да говори със Сам, а и в крайна сметка Дейвид Тобър бил неин агент.

Джордан нямаше представа за какво ставаше дума. Но бе доволна, че съпругът й явно не се впечатлява от супермодела. Това вече би било прекалено.

— Скъпа — Том се бе навел към нея и шепнеше в ухото й. — Имаш ли нужда от мен? Трябва да поговоря с Джейк Келър за нещо.

Бе поразен колко гладко изрече лъжата. Защо просто не бе казал Елинор? Тя бе президент на продукцията в студията. Разговаряше с нея непрекъснато.

— О. — Джордан го погледна, нацупена като малко момиченце. — Знаеш колко мразя глупавите ви разговори за бизнес. Не се бави.

— Няма.

„Защо трябва да се държи така? Глупаво е — мислеше си Том, силно подразнен. — Да не би да е на шест годинки?“

— Върни се бързо. Липсваш ми, миличко. — Прати му въздушна целувка с пълните си, идеално очертани устни.

О, да, много. Голдмън се извърна и въздъхна.

Сам Кендрик се движеше плавно из залата и се спираше до групичките, на които Изабел не бе обърнала внимание. През годините двамата бяха усъвършенствали синхрона си и бяха превърнали този вид общуване в изкуство: Изабел разговаряше с важните персони и жените звезди, а той забавляваше мъжете звезди и съпругите. Бе точно обратното на онова, което се очакваше от тях, но действаше перфектно; мъжете му даваха допълнителни точки, задето си позволяваше да остави бизнеса настрана за една вечер — колцина от тях биха могли да го сторят, — а съпругите им, от които обикновено само се очакваше да се появят, да си мълчат и да се усмихват, бяха безкрайно поласкани, че влиятелен човек, особено пък сексапилен мъж като Сам Кендрик, ги пита за мнението им, сякаш наистина се интересува от него. Така печелеше много допълнително влияние и това бе още един полезен трик в обществото, на който го бе научила Изабел. Погрижи се за съпругите. Те няма да го забравят. И цяла година ще говорят за теб на съпрузите си.

Второто много важно умение бе правилната преценка за времето на разговора. Казваш възможно най-малко на колкото може повече хора; така успяваш да обърнеш внимание на всеки.

Сам погледна дискретно осветения циферблат на своя „Картие“. Справяше се добре.

Тогава с периферното си зрение забеляза Том Голдмън да се откъсва от тълпата, заобиколила Роксана.

Кръвта във вените му запулсира малко по-бързо. Сега бе неговият шанс. Измърмори някакво извинение към жената на един телевизионен продуцент и прекоси терасата.

— Дами и господа, бихте ли ме извинили? — високо каза той. — Трябва да обсебя вниманието на тази млада дама за няколко секунди.

— Най-новата ти клиентка, нали така, Сам? — попита един от костюмираните мъже.

— Точно така. — Той се усмихна гордо.

— Късметлия си ти — обади се друг, след което всички се засмяха и се отдалечиха.

Роксана Феликс се облегна леко на мраморната колона, пред която бе застанала, и изгледа студено шефа на агенцията.

Сам я погледна. После отново я погледна. И отново.

Под меката светлина на японските фенери с глава, под която се виеха бледи рози, Роксана Феликс му напомняше за картина от онези британски художници — как ги наричаха — прерафаелитите. Точно така. Млечнобяла кожа и копринена черна коса, пълните й устни — червени като кръв, очите й — тъмни като грях, а стройната й, идеална фигура — едновременно прикрита и изложена на показ от кремавата рокля — тя бе най-изкусителното нещо, откакто Ева бе дала ябълката на Адам. Но не, може би, не. В стила, в който бяха рисували онези художници през викторианската епоха, жените на картините им изглеждаха чисти, ефирни и безтелесни. Роксана Феликс съвсем не бе такава. Тя бе всичко, което бе видял на екрана, всичко, за което си бе мечтал. Сексуалност се излъчваше от всяка мъничка пора на безупречната й кожа. Тя не бе студена, самовлюбена кукла. Беше жена от плът и кръв и предизвикваше мисли за най-страстния секс, който някога може да правиш в живота си. Четеше се дори и в позата й в момента — предизвикателна и гневна, загледана в него с омраза. Тялото й изглеждаше напрегнато като за удар, грациозно и опасно като на пантера.

Тя бе най-красивата жена, която някога бе виждал, а Сам Кендрик наистина бе виждал много красиви жени. Желанието го порази като мълния. Яростно. Диво. Изненадващо.

— Свършихте ли?

Гласът й бе нисък, чувствен, но в тона й се усещаше стомана.

— Готов ли сте, господин Кендрик? Мислите ли, че ще можете да ме разпознаете в полицейския участък?

— Трябва да поговорим — твърдо заяви Кендрик.

Той бавно вдигна очи й срещна нейните. Господи! Само защото се е подвизавала в модния бизнес, това още не означаваше, че някакво двайсет и четири годишно момиче може да го скастри, него — Сам Кендрик, на собственото му парти. Разпозна нотката в гласа й. Бе същата, която използваше и той самият, за да смаже волята на подчинените си или да разпъне накръст някой шеф на студия, който се опитваше да погоди номер на клиентите му. Това бе тонът на властта, на човек, свикнал да командва. Е, добре, значи Роксана Феликс е била големият шеф в собствения си свят досега. Но тук бе друга вселена и той бе господарят й. Тя трябваше да научи това. Щеше да я накара да го научи. Сам Кендрик не бе стигнал върха на пирамидата само за да предаде властта си на някаква нахакана хубавица.

— Но аз говорех. С онези господа, които вие толкова грубо прекъснахте.

Мда. Чудесна граматика. Е, той вече се бе наслушал на достатъчно литературни изрази от Кевин Скот.

— Чуй ме, принцесо. — Забеляза как очите й се присвиха от шок и гняв и усети как адреналинът тръгва по вените му. Това бе трудната част: да направиш на пух и прах клиента си, без той да те уволни. Трябваше да се блъфира и да се залага на това колко силно желае ролята. Това бе покер с хора. Беше специалист в тази игра открай време. — Можеш да се забавляваш с придворните си някой друг път.

— За кого, по дяволите, се мислиш? — попита Роксана, която не можеше да повярва на ушите си. Сам Кендрик бе само поредният скъп костюм. Вярно, хубавец, но какво от това? Да не би да си въобразяваше, че ще спечели благоволението й само защото е успял да запази част от мъжествеността си? Никой, абсолютно никой, не й говореше така. Вече не.

— Аз съм шеф на СКИ, Роксана. И ако искаш да продължим да те представляваме, ще млъкнеш за малко и ще ме изслушаш.

Тя се засмя невярващо.

— Господи. Да не мислите, че сте единствената агенция в този град?

Кендрик я огледа от горе до долу бавно.

— Не. Но сме единствената агенция, която притежава „Виж светлината“.

Последва дълго мълчание.

— Вече получих ролята — каза тя накрая. Предизвикателно.

Сам се наведе към нея с любезна, делова усмивка на лицето, така че всеки, който ги гледаше, нямаше да заподозре нищо. Когато бе достатъчно близо, за да усети лекия привкус на канела в дъха й, той каза:

— А аз мога да ти я отнема. Само за десет секунди. Като разменя пет думи с Том Голдмън.

— Няма да го направиш — промълви Роксана, втренчила поглед в очите му.

„Не отстъпва и милиметър — възхити се Сам. — Много добре“.

По-малко опитен играч от него можеше дори да се заблуди. Но Сам отдавна бе в играта и забеляза слабото потрепване, лекото накъсване на дъха й, което издаваше ужаса й от тази възможност.

Все така тихо той каза:

— Само ме предизвикай.

Тя не отговори.

— Номерата, които играеш с пресата — започна Сам, — не ми харесаха, но не ме интересуват. Когато ме опознаеш малко по-добре, ще разбереш, че нищо от това, което вършиш, не би могло да ме притисне, така че постъпвам както намеря за добре. — Тя го погледна рязко и той й отправи многозначителна, самодоволна усмивка. — Мислеше, че не съм разбрал ли? Стига, скъпа. На четирийсет и пет съм. Занимавам се с това, отпреди да се родиш. Но малките ти сладки номера не са важното в случая. Онова, което е от значение, е фактът, че излезе с изявление пред пресата, че си получила ролята, още преди това да стане. Това поставя в неудобно положение „Артемис“, а също и мен. И ако някога, изобщо някога направиш подобно нещо отново, това ще бъде последният ти голям филм. Ясно?

Роксана усети как унижението я залива като мощна приливна вълна. Не можеше дори да погледне Сам Кендрик, докато кимаше с глава.

— Добре. Разбрано.

Това го възбуждаше, осъзна Кендрик. Беше прекалено апетитна, за да се дуелират така и да не изпита сексуално желание. Независимо от волята си усещаше възбуда в слабините. Трябваше да се отдалечи от нея, иначе щеше да се превърне в централна тема на разговорите на собственото си парти.

— Сигурен съм, че всички ще се гордеем с теб в този филм, Роксана. Ще се видим по-късно — каза той с по-официален тон и тръгна към залата за вечеря.

Останала за миг сама, виждайки как покорните костюмирани мъже нетърпеливо чакаха реда си, за да се скупчат около нея, Роксана Феликс се загледа след Сам Кендрик.

Господи, каква ирония. Усети как в нея се пробужда нещо, което не бе усещала от години. Желание. Защо? Само защото Кендрик не бе станал на желе пред очите й като всички останали мъже? Или защото от него се излъчваше някаква сила, необузданост, мъжественост, усещане за власт, истинска воля? Сам бе лъв, докато Дейвид бе само един паун. Роксана бе преживяла достатъчно, за да забележи разликата. И не ставаше дума само за парите. Тя можеше да накара Хауърд Торн да хукне подире й само като помръдне малкото си пръстче. Но това тук бе нещо истинско. Властен мъжкар.

Докато обожателите й я заобикаляха отново, Роксана кипеше от яд в дизайнерската си рокля, почти парализирана от унижение. Не можеше да си позволи и не искаше да се чувства по този начин. Сам Кендрик току-що я бе оскърбил. И щеше да си плати за това.

Оставаха десет минути до вечерята. Том Голдмън си пробиваше път през тълпата и усещаше как напрежението пулсира във вените му с всеки удар на платинения му „Патек Филип“. Изабел винаги започваше вечерята точно на секундата, а той искаше да поговори с Елинор насаме, преди да седнат на масата. Знаеше, че след това няма да му се удаде случай; Изабел бе подредила всички, които работеха върху проекта Мейсън Флореску, на една маса и от него се очакваше да представи гостите един на друг и да дава тон на любезните разговори по време на вечерята.

Хората минаваха покрай него в скъпите си смокинги, кадифени рокли, ушити по поръчка копринени костюми. Продуценти, агенти, актьори. Русокоси, червенокоси, чернокоси, брюнетки. С дълга коса, къса коса, оплешивяващи. И сякаш всеки от тях искаше да поговори с него. Голдмън се усмихваше, измърморваше нещо неразбираемо, отвърна поне двайсет пъти с „Радвам се да те видя“ и „Обади се утре в офиса“, като продължаваше напред и зоркият му поглед търсеше Елинор. Трябваше да говори с нея — не знаеше защо, просто трябваше. За това колко много мислеше за нея напоследък. За Джордан. За каквото и да е. Може дори прекалено лично. И все пак знаеше, че трябва да говори с нея, макар и да нямаше представа какво точно ще й каже…

— Том.

— Виж, точно сега не мога да говоря — сопна се Голдмън, като се извърна да види кой го докосва по ръката. Спря на място, сепнат. — Елинор!

— Е, не беше нещо важно. Ще се видим по-късно.

— Не, не, почакай. — Беше нервен. Вече бе на четирийсет и пет, а това беше жената, с която бе работил заедно през последните петнайсет години, и въпреки това се притесняваше. Господи. Нервно прокара ръка през оредяващата си коса. — Теб търсех.

— Искаше да поговорим, нали? — каза Елинор, а сърцето й заби по-бързо. — Мислех да се поразходим в градината.

Далеч от партито. Далеч от всички тези хора. „Добре — помисли си Голдмън. — Тази седмица сключи сделки за близо сто и десет милиона долара. Можеш да се справиш с това“.

— Чудесно. Да тръгваме.

Докато вървеше след нея по алабастровите стъпала на дома на Кендрик, Том за миг се замисли над иронията на ситуацията. Той, Том Голдмън, плейбой, мъж на хиляди жени, всяка по-красива и по-бързо заменима от предишната. Като изключим Джордан, която бе най-красива от всички и затова бе негова съпруга. Никога не бе имал и най-малък проблем с жените, още откак бе започнал работа в „Артемис“ на двайсет и пет, направо след университета „Йейл“. Печелеше четирийсет и седем хиляди годишно, и то през седемдесетте. Може би не бе оставил диря от разбити сърца след себе си, но определено бе оставил подире си куп разочаровани начинаещи актриси, студентки, дебютантки в обществото. Беше свикнал жените да се притесняват около него, а не обратното.

Тръгнаха заедно по загладената с гребло чакълена пътека, която водеше към най-близката беседка с красиви скулптури, мълчаливи в благоуханния мрак, а шумът и смехът от партито останаха зад тях. Голдмън осъзна, че Елинор е единствената жена сред познатите му, която нямаше нужда да пита къде отиват. Тя познаваше градините на семейство Кендрик също толкова добре, колкото и той: беше от висшите ръководители в студията повече от десетилетие.

Тъкмо когато се отклониха от пътеката и стигнаха до малкото мраморно убежище, с полирана дъбова пейка и статуя на еднорог, изправен на задните си крака, той чу как Джордан го вика.

— Том! Том?

Гласът й се чуваше съвсем ясно; тя викаше. Голдмън осъзна с голямо неудоволствие, че Елинор може да я чуе. Нямаше съмнение. Елинор чуваше, че жена му го вика, а и двамата знаеха, че и той я чува.

Би трябвало да се извини и да се върне. Да намери Джордан. Да я покани при тях.

— Елинор, трябва да поговорим.

— Така ми каза.

Не му се подиграваше, осъзна с благодарност Голдмън. Погледна я, за първи път имаше възможност наистина да я види, откакто бе пристигнал. Господи, тя бе зашеметяваща. Елегантна и стилна както винаги, но някак си по-мека, по-привлекателна. С тези миниатюрни розови пъпки. Приличаше на Пепеляшка на бала, интелигентните й сини като сапфири очи блестяха в полумрака, млечнобелите й гърди бяха повдигнати високо и надничаха над стегнатия корсаж на роклята й, тънките линии покрай устата й сякаш го подканяха. Косата й бе вдигната високо и както обикновено не бе направила и най-малък опит да скрие няколкото сребърни кичура, които се смесваха с русите, но на него това му харесваше. Изглеждаше му красиво, като злато, преплетено със сребърни нишки. Отиваше й. Тя бе красива.

Елинор се опита да извърне очи. Знаеше, че трябва да наруши магията. Беше опасно… Пол, Джордан…

Но Том Голдмън стоеше тук, изпиваше я с поглед, изглеждаше така, сякаш иска да я целуне и…

— Том — нежно каза тя. — Защо ме гледаш така.

— Толкова си хубава — без да се замисля, каза Голдмън.

Тя се извърна настрани, за да не види той как очите й се пълнят със сълзи. В този миг, на това място, се чувстваше красива. Не на средна възраст, неомъжена, издигната на прекалено висок пост и безплодна; просто красива. За един блажен миг бе зърнала отражението си в очите му и се бе почувствала красива.

— Благодаря — каза тя.

— Самотен съм — сподели Голдмън и изпита огромно облекчение, сякаш от плещите му се бе смъкнал физически товар. Думите бяха дошли сами и в мига, в който ги изрече, разбра, че е истина. — Толкова съм самотен, Елинор. Не мога да разговарям с нея.

Елинор Маршал усети как времето спира, докато сърцето й биеше оглушително, извън контрол. Опита се да диша равномерно. Наистина ли го бе казал? Наистина ли бе изрекъл това? Хрумнаха й милион очевидни отговора. „Това да не би да е твоята версия на репликата «Жена ми не ме разбира», Том?“ „Не трябва ли да го обсъдиш с психолога си?“ „Опитай се да потърсиш женското начало в себе си.“ Но тя отказваше да използва която и да било от тях сега. Том Голдмън не си падаше по игрите. Не и с нея.

А и тя съвсем не бе сигурна, че изобщо имаше нещо женствено в себе си, усмихна се тя тайничко в сенките.

— Трудно е да живееш с някого — каза тя.

Усилието да сдържа емоциите си й се струваше непосилно. „Защо хората си причиняват подобни неща? — мислеше си измъчено Елинор. — Защо сме издигнали тези високи съкровени стени?“ Онова, което копнееше да каже, бе: „Том, обичам те. Разведи се и се ожени за мен, и ще имаме деца, и ще бъдем щастливи.“

Но просто не можеше. Том бе женен мъж, освен това бе най-добрият й приятел. Не бе сигурна дали това не е само временно състояние, и дали следващия месец той няма да бъде все така погълнат от младата си съпруга както в началото, и тогава къде щеше да се озове тя? А и тя, Елинор, все още бе с Пол Халфин… би ли могла хладнокръвно да го предаде, тук и сега, заради един мил поглед и сладко ухание в нощта? Да го изложи на многозначителни погледи от страна на Том до края на живота му? Защото със сигурност се самозалъгваше, ако си мислеше, че Том наистина говори сериозно. Нямаше начин той да се разведе с онази млада, надарена, загоряла сексбогиня, за която бе женен и която бе новата обществена сила във всички популярни благотворителни общества в Лос Анджелис, заради нея — Елинор Маршал, жена с кариера, побелели кичури в косата и някоя и друга бръчица по лицето. Трябваше да бъде реалистка. Това бе истинският живот, а не киното.

— Ще се омъжиш ли за Пол? — попита Том настоятелно.

Тя потрепери от напрежението във въпроса му.

— Не знам.

— Значи не е сигурно.

Елинор отвърна възможно най-спокойно:

— Нищо не е сигурно, Том…

— Елинор — прошепна той и се наведе към нея, тялото му се притисна към нейното, главата му се приближи…

— Том Голдмън и Елинор Маршал. Толкова се радвам, че ви открих.

Елинор се извърна рязко и видя Изабел Кендрик, застанала пред тях в изумруденозелената си рокля на „Баленсиага“, която се стелеше зад нея в нощната роса. Изразът на лицето й показваше единствено най-искрена радост, че е попаднала на тях, но Елинор не се заблуждаваше. Нито за секунда. Запита се от колко ли време ги наблюдава Изабел и нямаше нужда, дори да поглежда към Том, за да разбере, че и той мисли същото.

— Здравей, Изабел! Прекрасно парти — поздрави я Елинор. — Трябва да извиниш двама ни с Том, задето се измъкнахме тайничко. Говорехме по работа — за най-новия проект на съпруга ти всъщност.

Знаеше, че надутата й домакиня много мрази това: „Виж, скъпа, аз си говоря за бизнес с момчетата, така че върви при глупавите си ордьоври“.

— О, колко прелестно. — Лицето на Изабел под професионално нанесения грим бе абсолютно непроницаемо, усмивката й бе непоклатима и бляскава. — Именно затова дойдох да ви потърся. След миг ще сядаме на масата и Сам настоява всички, които са свързани с този филм „Ярка светлина“…

— „Виж светлината“ — промърмори Голдмън.

— … да седнат заедно. Затова съм настанила Роксана Феликс, модела, до теб и Пол, Елинор, а сценаристката до теб, Том. Джордан ще седи до рок звездата.

Лицето й се опъна леко в израз на неодобрение и въпреки горчивото си разочарование, Елинор леко се развесели. Значи Зак Мейсън бе направил нещо, с което бе разгневил старата вещица, така ли? Може би не бе изгладил добре смокинга си? Това я радваше. Когато тя самата си падаше по рокендрола, музикантите съществуваха с едничката цел да разстройват хората като Изабел Кендрик.

— Звучи чудесно, Изабел. — За втори път през изминалите два дни Елинор стана свидетел как Том Голдмън мигновено превключва на делови тон. Сега се държеше спокойно като магнат, който се забавлява и се държи любезно с домакинята си. — Да вървим.

На Мегън й се виеше свят. Отчасти от изтощение, след като бе следвала Дейвид навсякъде — той изобщо не я оставяше да седне и непрекъснато я представяше на разни хора като новата си клиентка: Прави дебют като сценарист — тя написа проекта на Мейсън Флореску в „Артемис“, — и отчасти от глад. Направо умираше да си вземе от китайските хапки или ръчно направените шоколадови десерти, които сервитьорите поднасяха под носа й, но Дейвид непрекъснато й отправяше приятелски предупредителни погледи. Бе унизително, но — напомняше си тя — това само показваше, че той е загрижен за нея. Той явно знаеше как да се грижи за тялото си. Ако тя не бе такова прасе, такава мърла досега, нямаше да усеща как бедрата й се отъркват едно в друго под полата й. А и краката й изнемогваха. Приятелките й в Сан Франциско дори не притежаваха обувки на висок ток. Господи, нима жените носеха тези неща по своя воля? Но знаеше, че е така. Сега пред нея се откриваше един нов свят и се налагаше да скъса със старите си навици. Вече не сме в Канзас, Тото.

Но това парти… Чувстваше се уморена, объркана, дебела и зле облечена и въпреки това не можеше да му се насити. Неподражаем лукс, накъдето и да се обърнеше… стените, храната, роклите на жените… малките тигърчета! С диамантени каишки на вратовете! И никой не се удивляваше на нищо! А и звездите — бе зърнала Мишел и Уинона, и Джулия, Ричард и Синди, Арнолд и Марая, Джак и Ал, и Робърт, и Харисън, и дори, о, божичко, наистина бе той, Киану…

Почувства се като глупачка, че зяпаше така. Никой друг не се обръщаше да ги погледне втори път. Всички бяха заети с непонятните си разговори за филми: „Чу ли каква е разбивката на онова нещо?“ „Пет пункта над горницата.“ „И десет процента от рекламните стоки.“ „Петнайсет милиона долара, и това е само за печалбата.“ Нищо не впечатляваше Дейвид, разбира се, но и защо да го впечатлява? Това бе неговият бизнес. Така че Мегън стоеше, страдаше и се усмихваше.

Но сега бяха обявили вечерята. Слава богу. И Дейвид, красив и самоуверен както винаги, я поведе през мраморното фоайе покрай огромните кристални вази, отрупани с орхидеи, и през просторната бална зала, където имаше безброй богато наредени маси, към една определена маса в предния край на залата, точно под два от най-големите стъклени полилеи, които бе виждала някога. Повечето столове вече бяха заети: Сам Кендрик и съпругата му, с която се бе запознала, мъжът на средна възраст и елегантната дама в розова бална рокля, за които Дейвид й бе казал, че са председателят и президентът на филмовата студия; зашеметяващо красиво русо момиче; друг мъж на средна възраст — и, о, божичко, Роксана Феликс! Наистина ли беше тя? Тя беше! А кой бе онзи в ъгъла, и какво, за бога, бе облякъл?

Роксана изгледа Мегън надменно и с безразличие, когато Дейвид ги представи една на друга.

— Това е нашата сценаристка, Мегън Силвър. Мегън, това са Роксана Феликс, Пол Халфин, Джордан Кабът Голдмън. Със Сам и Изабел, Том и Елинор вече се познаваш…

Той се прокашля настоятелно и Мегън усети как сърцето й подскача в гърдите, когато фигурата в края на масата се обърна към нея. Беше с омачкано черно сако, небрежно облечено върху тениска на „Металика“, и очите му бяха присвити, студени и враждебни, когато погледна Мегън, застанала до Дейвид Тобър, който я бе обгърнал с ръка през талията.

— Зак, кажи здравей на Мегън — подтикна го Дейвид. — Тя написа „Виж светлината“.

Изправена пред своя идол, Мегън изведнъж усети как устата й пресъхва. Той я гледаше гневно. Изглежда, беше в наистина отвратително настроение.

Тя само му кимна.

Напълно невъзмутимо Дейвид дръпна стола й да седне и двамата се настаниха на масата.

— Така, вече всички сме тук.

Изабел Кендрик огледа масата със задоволство, сякаш тя лично бе сътворила всеки от тях.

— Трябва да вдигнем тост. За какво ще пием?

— Не е ли очевидно, госпожо Кендрик? — почтително се обади Дейвид Тобър. Взе бутилката с розово шампанско, която бе най-близо до него, и напълни чашата на Мегън, след което вдигна своята. — За „Виж светлината“. Нещото, което свързва всички тук: за филма.

— За филма — повториха всички.

Мегън вдигна чашата към устните си, ужасена, но успя да се усмихне.

— За филма — повтори тя и отпи.

Тринадесета глава

Крещящи хлапета. Навсякъде, където погледнеш. Тийнейджъри и двайсет и няколко годишни младежи с черни джинси, карирани ризи, кубинки. Дългокоси и с обръснати глави, красиви момичета с яркочервено червило и тениски с анархистични надписи, всички те представляваха кипящата маса на бунта, поколението Х в пълния му размах. Докъдето стигаше погледът, те препълваха стадиона, тръскаха глави, подскачаха, протягаха ръце към сцената, а по лицата им се четеше обожание и гняв.

Когато цветните прожектори осветяваха множеството, ставаше повече от ясно, че това съвсем не е кротката тълпа от рок концертите през осемдесетте. Вместо да седят кротко по отредените им места, тези младежи се тъпчеха по пътеките между редовете и стояха върху седалките. До бариерата пред сцената се тълпяха десетки тела. Служителите от охраната стояха от едната страна и клатеха глави, безпомощни и безполезни.

„Дарк Ейнджъл“ бяха на сцената.

Извила глас в претъпкания мрак, китарата на Нейт Сътър обяви началото на „Ответен огън“, антиправителствения химн, с който бе започнало всичко. Силен вой на одобрение посрещна в отговор мелодията, хлапетата се заблъскаха едно в друго и подхванаха думите, телата им бяха мокри от пот, цяло едно поколение млади американци, проклинащи системата за вечни времена. Хората, които бяха прокламирали мир и любов, сега управляваха банките, съсипваха индустрията, не ги пускаха в скъпите колежи. Те нямаха работа, нямаха бъдеще и надежда. Ярост и отчаяние изпълваха като с електрически заряд влажния въздух. Няколко служители от охраната се дръпнаха назад към стените, благодарни, че отрядът от силите за борба с размириците на Сан Диего е строен пред арената. Но нямаше защо да се безпокоят. Цялата ярост, протестите, цялата тази енергия бяха концентрирани в острите като бръснач рифове на музиката, в суровите хармонии, които бликаха от огромните тонколони, и в гневното, напрегнато лице на вокалиста, вперил поглед право в камерата пред него, така че огромният му образ, увеличен хиляди пъти повече от реалното, на два големи екрана отстрани на сцената, изглеждаше така, сякаш се взира право в очите на всеки един от феновете, докато заедно редяха думите на песента.

Зак Мейсън. Основен вокал на „Дарк Ейнджъл“, коронованият принц на контракултурата. Чувствен като Джим Морисън, гневен като Малкълм Х, красноречив като Кърт Кобейн. Никога не даваше интервюта. Не подкрепяше никой политик. Говореше с феновете си само на живо или чрез песните си. И в моменти като този, когато човек видеше осемдесет хиляди хлапета, напълно хипнотизирани, осъзнаваше, че ако Мейсън даде знак, те ще се вдигнат на бунт. Ще се вдигнат и ще го последват. Камерата се насочи първо наляво, после надясно в тълпата от скачащи и пеещи младежи, чиято агресия бе фокусирана в музиката с лазерна прецизност.

„Дарк Ейнджъл“ бяха първата група от години, която плашеше родителите. Харесваха ги еднакво почитателите на „Ар и Ем“, „Металика“ и на твърдия рап. Те бяха гневни. Имаха какво да кажат. И съдейки по тази подивяла, надъхана, обединена тълпа, беше ясно, че американската младеж ги слуша.

Зак Мейсън се размърда неловко на мекия кожен диван.

— Изключи го — каза той.

— Но, Зак, мислех…

— Изключи го. — Гласът на Мейсън се бе превърнал в гърлено ръмжене.

Дейвид Тобър го изключи.

— Не искам да го гледам — направо изръмжа Зак. — Това беше преди три години. Не ме интересува миналото.

Погледът му обходи конферентната зала на „Артемис“, предизвиквайки някой от мъжете с костюми да оспори мнението му. Джейк Келър, вицепрезидентът на отдел „Продукция“, извърна очи, неспособен или нежелаещ да срещне погледа му. Сам Кендрик, шефът на агенцията му и човек, когото Мейсън бе опознал донякъде, кимна в съгласие. Добре. Поне един от тези глупаци разбираше за какво говори. И Елинор Маршал, строгата на вид дама с тъмнозелен костюм, която бе абсолютно безучастна. Само пълничкото момиче, което седеше до Дейвид Тобър, сценаристката, изглеждаше измъчена. Зяпаше вече празния екран със смесица от учудване и съжаление. Бе забелязал и как го бе погледнала, докато течеше видеозаписът — почти обвинително. Имаше ли нужда от това? Нямаше. Не и от някакво момиче, което бе по-младо и от него. Не и от хлапе, което приличаше на някой от феновете му и му напомняше за неща, които предпочиташе да забрави.

Мегън Силвър. Така се казваше. Бе попитал Тобър за нея; тя бе на двайсет и четири, завършила бе колежа „Бъркли“ и бе написала страхотен сценарий.

Не бе разменил и две думи с нея, но въпреки това го изнервяше.

— Добре, разбирам. — Дейвид Тобър излъга, без да се запъне. — Само си мислех, че може би е добра идея всички да почувстваме фона на този филм. Фред Флореску ни изпрати видеокасетите и знам, че Роксана ги гледа внимателно, но тъй като това е първата ни съвместна среща за обсъждане на сценария…

— Аз нямам нужда да гледам видео, за да усетя какво е да си в групата. — Мейсън кимна назидателно към Мегън. — Може би тя има.

Момичето понечи да каже нещо, но Тобър сложи ръка на рамото й и тя замълча.

— Разбира се, Зак. Това е повече заради Сам, Джейк и Елинор — каза Дейвид. — Всички ние прегледахме внимателно сценария и знам, че те имат някои предложения. Реших, че може да ни е от полза, ако се опитаме да разберем с какво си имаме работа.

Да, сигурно. Сякаш някой от тези четирийсет и няколко годишни типове изведнъж ще заобича рокендрол, след като е изгледал половинчасово видео.

— Имате предложения за сценария? Да ги чуем — обади се Зак, а зелените му очи се присвиха.

Той лично смяташе, че сценарият си е идеален такъв, какъвто си е. Но Дейвид му бе казал, че един сценарий винаги може да стане по-добър. А той искаше този филм да стане възможно най-добър. Направо казано, ако смяташе да сложи ново начало в живота си, филмът трябваше да е великолепен. Бяха заложени милиони долари. Кариерата му. Бъдещето му. Животът му.

Това бе единствената причина изобщо да дойде на това събрание — артистичния контрол, художествения контрол. Имаше го със звукозаписната си компания, сега щеше да го получи и във филмовата студия. Какво от това, че по принцип само режисьорът можеше да има претенции към преработката на сценария? Той бе Зак Мейсън. Правилата, които важаха за другите актьори, не се отнасяха за него. Никакви правила не се отнасяха за него.

— Добре, Зак. — Джейк Келър всячески се стараеше да му се подмазва. — Нека да погледнем най-напред началните сцени… Имам няколко предложения как да акцентираме върху появата ти…

Докато агентите и шефовете на студията разкъсваха на парченца началните сцени в ръкописа й, Мегън Силвър седеше, свела глава, и понякога записваше откъслечни думи в бележника пред себе си. Не искаше да поглежда никого. Бе невероятно да е в „Артемис“, страхотно бе, че правят нейния филм, но… просто не бе подготвена за това. Всички говореха едновременно, обсъждаха историята й, сякаш нея изобщо я нямаше там. Край ушите й прелитаха термини от киното — сюжетна поанта, сцена на завръзката, контрапунктиране на позицията на Морган, екшън сцените, осма до десета, увеличение на откупа за ЦРУ. Да не би да мислеха, че разбира нещо?

Господи, каква ирония. Когато най-сетне бе събрала кураж да се обади на приятелите си в Сан Франциско, те бяха реагирали със смаяно мълчание, измърморили бяха някакви поздравления, в които прозираше безкрайната им завист. Само Дек бе имал великодушието наистина да се зарадва на успеха й. Бе се впуснал във възторжени мечти за това колко бляскав ще е животът й отсега нататък — щеше да има собствен офис на снимачната площадка, да работи редом с големите шефове на студията, да си общува с Роксана Феликс и най-хубавото от всичко — да се запознае със Зак Мейсън. Щеше наистина да си приказва със Зак Мейсън! И то редовно! Дек се бе засмял и я бе уверил, че милиони биха й завидели.

И беше прав.

И не беше прав.

Мегън бе получила собствен офис на работната площадка — кутийка без прозорци в основната сграда и секретарка, която я ненавиждаше. Бе се запознала с Елинор Маршал, която изглеждаше приятна жена, но която й бе обяснила, че сценарият й има нужда от малко работа. След като Дейвид й бе обяснил какво означава „Малко работа“, Мегън се бе разстроила както никога дотогава. „Артемис“ й бяха платили двеста и петдесет хиляди долара за сценария, но сега тя се чудеше защо изобщо са й дали някакви пари — след като той явно бе безполезен и трябваше да се преработи. Почти целият. Вероятно пет или шест пъти.

— Мегън, миличка. Става въпрос за редакция — търпеливо й бе обяснил Дейвид. — Няма друг начин. Ти им даде страхотен първоначален вариант, но е очевидно, че филмът в крайна сметка ще се окаже доста по-различен.

Очевидно. Тя се бе вгледала в красивия си агент, който й се усмихваше благо като на любимо, но доста бавно схващащо дете, и се почувства глупачка, задето изобщо си е въобразила нещо друго.

Още първия й ден в студията вицепрезидентът Джейк Келър бе минал през офиса й и ясно й бе дал да разбере, че ако я притеснява преработването на сценария, може просто да напусне, а те ще наемат друг да го пренапише. О, да, и да им върне сто хиляди долара, тъй като това била сумата за преработката на сценария в сделката, която бе сключила.

Мегън се бе усмихнала мило и му бе заявила, че за нея това не е проблем.

Колкото до общуването с Роксана Феликс — е, бе се запознала с дамата на партито на Изабел Кендрик и се бе почувствала тотално унизена. За втори път я бе срещнала в „Артемис“, когато тя й бе казала: „Ти ли си писателката? Морган се нуждае от повече реплики. Смятам, че това е очевидно. Нуждаем се от поне петдесет процента повече реплики за Морган. — В този момент й бе отправила усмивка, студена и смъртоносна като течен азот. — Или ще трябва да намеря писател, който разбира този филм по-добре. Динамика на характерите, Мегън“.

И Роксана се бе изнесла с презрителен поглед към все още прекалено пълните й бедра.

Цяла седмица на практика бе гладувала. Роксана бе толкова изящна и толкова жестока, че Мегън се бе почувствала като най-грозната жена на света. И разполагаше с власт — заплашваше да замени Мегън. Писател, който разбира по-добре този филм? Та тя сама бе написала проклетата история!

Но както разбираше постепенно Мегън, това нямаше особено значение. Един писател бе заменим. Една звезда — не.

В света на „Виж светлината“, нейния филм, Мегън Силвър разполагаше с най-малко пари, най-непривлекателна външност, най-малко знания и най-малко стил и абсолютно никаква власт.

Беше на дъното на пирамидата.

Това не й харесваше.

А да си приказва със Зак Мейсън… не смееше. Той бе отказал да говори с нея на партито на Кендрик и й се мръщеше всеки път, когато уловеше погледа му. Видеозаписът на „Дарк Ейнджъл“ бе развълнувал Мегън до сълзи, но Зак Мейсън, седнал наблизо — по-привлекателен физически, мрачен и внушителен, отколкото някога бе си го представяла и в мечтите си, — дори не бе могъл да го изгледа. Господи, нима искаше да каже, че всичко това не е имало никакво значение за него?

Точно сега — заради предишната Мегън, заради всичките си приятели, дори заради глупавата и надута Саша, която си бе изплакала очите в кафе „Хорсшу“ — Мегън се чувстваше дълбоко нещастна. Глупава и наивна. Почти всички деца, с които бе израсла, бяха фенове на „Дарк Ейнджъл“, те наистина бяха вярвали в тях. Всички ли бяха наивни идеалисти? Явно. Колко глупаво от нейна страна да си мисли, че някой изобщо го е грижа за другите.

Младият мъж насреща й бе неин идол, откакто бе станала на петнайсет, а се оказваше, че може би никога не е знаела кой е или какво представлява в действителност. Звезда преди всичко. И явно музиката вече не бе част от стратегията му за успех.

Не бе плакала, когато „Дарк Ейнджъл“ се бяха разделили, но сега й се искаше да го направи.

— Мегън, успя ли да запишеш всичко? — питаше я Дейвид.

Тя се сепна и вдигна очи.

— О, да, разбира се. Благодаря. — Тя потупа бележника си. — Веднага ще се заема.

— Добре, гледай да стане бързо — студено отбеляза Джейк Келър. — Имаме само месец за предварителната подготовка.

Мегън кимна отсечено, като вътрешно се мразеше.

— Разбира се.

— Благодаря, Мегън — много по-любезно се обади Елинор Маршал. Двамата с Джейк събраха документите си и се изправиха, готови да си тръгнат. — Имаме друга среща, на която трябва да присъстваме, но знам, че Зак иска да поговори с теб за ролята си.

„О, супер — помисли си Мегън. — Вероятно иска да увеличим и неговите реплики с петдесет процента. Това ще е много забавно!“

— Зак — подкани го Сам Кендрик. — По-рано ни разказа нещо за турнето, някои от идеите в сценария може би не са съвсем подходящи…

Зак Мейсън погледна към Мегън Силвър, внезапно изгубил дар слово. Лесно можеше да постави на мястото им мъжете с костюмите — цял живот го бе правил. Лесно можеше да се справи и със СКИ. Дейвид Тобър бе добър агент, както и Сам Кендрик, за това бе с тях, но агентите бяха просто мъже със скъпи костюми, които работят за теб. Получават двайсет процента и се стремят само към собствената си печалба. Знаеше какви са — смятаха всички звезди за глупаци, които можеха да купят и продадат, но при все това се заблуждаваха, че самите те са звезди. Не вярваше на никой от тези алчни негодници. Всичко бе просто бизнес, от начало до край.

Мегън бе различна.

Сега, когато се вгледа отблизо в нея, му се стори доста привлекателна. Меката й кестенява коса се спускаше до раменете на нежни, естествени къдрици, имаше интелигентни тъмни очи и големи гърди, скрити под широкия памучен пуловер. Вярно, беше пухкава, но бе отслабнала, откакто я бе видял на онова глупаво многолюдно парти. А и килограмите някак й отиваха. Правеха я истинска.

Зак Мейсън не бе свикнал с истински жени и определено не бе свикнал с интелигентни такива. Групитата, които успяваха да се промъкнат през засилената охрана на „Дарк Ейнджъл“, бяха бездушни изрусени глупачки, готови да правят секс с всеки, който е успял да се добере близо до списание „Ролинг Стоунс“, и да преспят с половината персонал само за да получат тази привилегия. Имаше и други, отегчени съпруги на шефове на звукозаписни компании, не успели холивудски актриси, които искаха да увеличат шансовете си да се заговори за тях в пресата, модели, които държаха да излизат с рок звезди, защото това вече се превръщаше в мода. Всъщност Зак уважаваше повече групитата. Те поне бяха откровени за това какво търсят. Но всички те бяха глупави, замаяни от славата и алчни, всички до една търгуващи със секс срещу слава.

А това можеше да те направи циничен. Да те накара да мразиш жените. Мейсън бе виждал съвсем нормални момчета да се превръщат в женомразци само след шестмесечно турне, в негодници, които преспиваха с някое момиче и после го изхвърляха в коридора на хотела съвсем голо. В извратени типове, които караха някоя нещастница да изнесе шоу пред трийсет човека от персонала, преди да спечели привилегията да прави френска любов на някой от музикантите. Пред очите на останалите. А най-противното бе, че момичетата почти винаги се съгласяваха. Бе виждал мъжете да се надпреварват един друг в измислянето на нови унижения за жените и въпреки това се намираше поне една, за която нямаше нищо, абсолютно нищо прекалено отвратително. Това направо можеше да те лиши от човешко достойнство.

Зак не бе стигнал дотам, че да намрази всички. Не се вълнуваше толкова, че да мрази. Просто се зареждаше с купища презервативи и правеше безразборен секс — сговорчиви групита, жадни за слава актриси, всички си падаха по онзи измислен образ. Зак Мейсън, вокал на най-прочутата група в света, пророкът, говорителят на своето поколение, суперзвездата. А той искаше секс. Така всяка среща бе една сделка: безстрастна, самотна, забравяна почти веднага след това.

Зак не знаеше как да разговаря с Мегън.

Тя бе завършила колеж. Сигурен бе, защото сценарият на „Виж светлината“ направо го бе разтърсил; бе нещо повече от филм, беше красива и вълнуваща, пикантна и романтична история. Беше великолепна. Направо му спираше дъха. А после бе разбрал, че момичето, което го бе написало, е по-младо от него…

Някои от думите се налагаше да потърси в речника. Това го накара да се почувства незначителен, да изпита страхопочитание към знанията на писателя. Той самият основа „Дарк Ейнджъл“ на шестнайсет, на седемнайсет сключи първия си звукозаписен договор и когато съучениците му завършваха гимназия, той вече обикаляше по турнета. Когато отидоха в колеж, той продължаваше с турнетата. Когато завършваха финанси, право или медицина в университета, той още бе по пътищата. Така и не получи истинско образование и това го притесняваше.

През повечето време това не бе голям проблем — в музикалната индустрия нямаше чак толкова много университетски възпитаници. Не бе като в „Уилям Морис“, където ти трябва колежанска диплома, дори за да разнасяш пощата. Не, в музикалния бизнес бе пълно с талантливи и находчиви хлапета от улицата, които плащаха на цели армии адвокати да мислят вместо тях. Но понякога, макар и рядко, се бе срещал с истински интелектуалци — Клиф Бърнстийн, да речем, мениджърът на „Деф Лепард“, Том Силвърман от „Томи Бой Рекърдс“ или Роуина Кребс от „Музика“ — и тогава не знаеше какво да им каже. Просто изръмжаваше нещо неясно и никой не го бе грижа. Какво друго да очакваш от някакъв си тъп музикант? И какво от това, че всички списания го определяха като интелигентен, задълбочен, прозорлив? Анализираха текстовете на песните му, сякаш бе Волтер, и макар стиховете да идваха направо от сърцето му, Зак знаеше, че те и бездруго щяха да го славословят. В крайна сметка, ако не го правеха, Йоланда просто щеше да им откаже достъп до групата. А кое музикално издание би се продавало без „Дарк Ейнджъл“? Затова мнението им не означаваше нищо. Бяха купени.

— Някои от нещата, които си описала там, просто не могат да се случат — каза той.

Мегън сви рамене.

— Добре. Кажи ми какво не е наред и ще го променя.

Защо ли някога съм си мислела, че всички ще харесат работата ми? Зак Мейсън не я харесва. Смята я за нереалистична и глупава.

Зак долови резервираността в тона й.

— Подгряващата сцена с останалите членове на групата — хладно отбеляза той. — Никога не би станало така. Ако играя Джейсън, публиката въпреки това ще реши, че филмът е за мен и ако това е роман а клеф…

Мегън се засмя.

— На какво, по дяволите, се смееш? — сопна се Зак.

— Роман а кле. Изразът е френски. Произнася се кле, а не клеф. Думата означава ключ за брава, а не музикален ключ, като ключа сол — обясни с усмивка Мегън.

Зак Мейсън почервеня целият от ярост и унижение. Господи, тази нахалница всъщност му се присмиваше. Изразът е френски. Да покаже колко е умна, а той е само някакъв идиот с китара.

— Така ли? Е, оправи го — изръмжа той.

— Ще се постарая — отвърна Мегън и отново се сви на стола си.

— Гледай да успееш. Иначе ще изхвърчиш от този филм — заяви й Зак Мейсън и изскочи от залата, тръшвайки вратата зад гърба си.

Четиринадесета глава

— Хайде, скъпа, можеш да го направиш.

Гласът на Дейвид бе благ и насърчителен, окуражаваше я да продължи. Мегън си представяше подкрепата, изписана на красивото му лице, докато стоеше зад нея и я подтикваше с думите си.

— Само още десет. Давай.

Сякаш всеки нерв в краката й крещеше за милост, но тя му се подчини, докато дишаше тежко и накъсано. От стереоуредбата звучеше песен на Мадона, но измъченото й тяло заглушаваше музиката. Всичко, което усещаше, бяха лактите й и подът.

— Осем… девет…

Трябва да го направиш. Трябва!

С много усилия тя се отпусна назад и отново се изправи.

— Десет! Страхотно, Мегън. Браво. Сега бягай под душа — нареди Дейвид и й подхвърли кърпата, докато тя с мъка се изправяше на крака. — Обзалагам се, че се чувстваш отлично.

Тя зърна отражението си в огледалото на стената — червена като домат и лъснала от пот, с коса залепнала мокра върху челото й, устата й отворена като на риба, бореща се за глътка въздух.

— Да — успя да прошепне тя и се помъчи да се усмихне.

— Изглеждаш чудесно — увери я агентът й, докато тя се тътреше към банята.

Мегън свали клина от ликра и тениската, които бяха залепнали за кожата й, сякаш някой я бе полял с кофа вода, и ги хвърли в коша за пране. Предпазливо се качи на електронния кантар, който Дейвид й бе купил миналия месец. Петдесет и девет килограма. Е, добре се справяше. Докато пристъпваше доволна под душа и се наслаждаваше на топлите струи, които масажираха болезнено напрегнатите й мускули, Мегън се наслади на постижението си. Все още мразеше да вижда голото си тяло, но с всеки изминал ден огледалото я плашеше все по-малко, а електронният кантар вече не я травмираше толкова много. Забелязваше промените в тялото си — брадичката й вече се очертаваше много по-ясно, тлъстините над коленете й изчезнаха. Имаше резултати. И трябваше да благодари за тях на Дейвид. Както той все й повтаряше, в случай че бе пропуснал да се появи лично, за да надзирава тренировките й, тя никога нямаше да събере достатъчно воля да продължи сама.

Беше й нещо повече от агент; беше неин диетолог, специалист по здравословно хранене, стилист, съветник по разкрасяването и личен треньор. Докато работата по „Виж светлината“ ставаше все по-тежка, Дейвид винаги беше до нея, винаги заставаше на нейна страна. Знаеше, че и Зак, и Роксана искаха да бъде уволнена, както и господин Келър, но Дейвид бе насреща, защитаваше я, уталожваше гнева на всички.

Дължеше му дома си.

Дължеше му работата си.

Дължеше му всичко.

— Искаш ли кафе без кофеин? — извика той откъм кухнята.

— Да, благодаря — каза тя в отговор.

О, чудесно, това означаваше, че ще остане за чаша кафе. Мегън знаеше, че би трябвало да му каже да я остави и да се връща в СКИ — горкият Дейвид винаги бе толкова претоварен с работа, — но бе прекалено голяма егоистка, за да го направи. Предварителната подготовка бе навлязла в решителния си етап и благодарение на усилията на Дейвид тя все още бе единственият сценарист. Но екипът на „Артемис“ променяше мнението си за нещо всеки божи ден и се налагаше тя да работи неспирно, за да промени някоя сцена, само за да го задраска на следващия ден и да започне отначало. Мегън се виждаше в ролята на героинята от „Алиса в Огледалния свят“, която тичаше безспир, за да се задържи на едно място.

Никога не излизаше навън. Откъде време?

Никога — освен ако Дейвид не я изведеше.

Заради тези нощи всички усилия й се струваха оправдани — Тобър се появяваше с вишневочервеното си ламборгини точно пред апартамента й и заявяваше, че ще я води на вечеря, след което тя обличаше някой от тоалетите, които той й бе казал да си купи — о, да, трябваше да добави личен съветник в пазаруването към списъка с ролите, които играеше в живота й, — и отиваха в „Спаго“, „Мортънс“ или „Льо Дом“, където салонният управител неизменно поздравяваше Дейвид по име и ги настаняваше на хубава маса, хапваха нещо леко и с малко мазнини, а после той я водеше в клуб „Роксбъри“ или „Вайпър Руум“, където охраната винаги ги пускаше, без да се редят на опашката, а Дейвид неизменно се насочваше към местата за важните гости. Беше толкова властен. И познаваше всички. Здрасти, Брад. Здрасти, Шанън. Как си, Киану?

Когато прекарваше вечерта с Дейвид Тобър, Мегън през повечето време се изчервяваше и се опитваше да не зяпа хората около себе си.

Освен това бе идеалният джентълмен и винаги я връщаше до апартамента й, като я изпращаше с целувка по бузата или ръката. Мегън знаеше, че е нелепо да се надява на нещо повече — нима Дейвид вече не бе направил достатъчно за нея? Но не можеше да се сдържи. Той бе като приказния принц на бял кон, бе я спасил най-напред от мизерното й съществуване, а после и от самата нея. Притежаваше властта да й отвори всички врати — често й го бе казвал лично.

И беше толкова, толкова невероятно красив. Докато я измъчваше с тренировките три пъти седмично, поне бе сигурна, че той самият практикува онова, което я караше да прави. Стройното му стегнато тяло, с твърди като скала мускули и искрящ от здраве вид, свидетелстваше за това. Гъстата му светла коса блестеше с естествена красота, която идваше само от правилното хранене. Дори идеално оформените му зъби бяха по-бели от нейните, независимо дали Мегън използваше скъпа паста за миенето им или не.

Още от мига, в който се бе появил в „Мистър Чикън“ с договора в ръка, Мегън си фантазираше за него. Но напоследък тези фантазии бяха станали по-детайлни. Появяваха се по-често.

Тръсна глава, за да се опита да не мисли за познатото сладостно потръпване в слабините, за горещото желание, плъзнало по вътрешната страна на бедрата й, избърса се с хавлията и се облече, като избра широка индийска пола и прилепнала по тялото черна тениска, която нахлузи върху сутиен „Ултрабра“, трийсет и четвърти размер.

— Кафето е готово — извика откъм кухнята Дейвид.

Фигурата й не изглеждаше съвсем зле; широката памучна пола прикриваше доста от недостатъците на ханша й, а благодарение на повдигащия сутиен гърдите й изглеждаха внушителни, дори и по холивудските стандарти. Мегън дръпна надолу тениската.

— Идвам — отвърна тя.

Роксана Феликс стенеше.

Ръцете й стискаха хладния мрамор на парапета, който ограждаше градината й на върха на хълма, загорелите й тънки пръсти на ръцете с идеално поддържани нокти бяха здраво впити в него, като на удавник, уловен за спасителния сал. Пред очите й се простираше гледка чак до океана, хълмовете на Холивуд отстъпваха място на оживените улици на Лос Анджелис, които изглеждаха притихнали от тази височина. Яркото слънце блестеше по миниатюрните коли, попаднали в задръстването на магистралата в този час на утрото. Навсякъде около нея пееха и чуруликаха птички, а въздухът ухаеше на рози, орхидеи и орлови нокти, които се виеха по високия й жив плет, който я криеше от света.

Слабото й тяло отново се изви, когато той потъна бързо в нея.

Дългата й черна коса, която обикновено бе така прецизно фризирана, падаше разбъркана по раменете и гърба й, кичури се увиваха около голите й гърди. Кожата й бе гореща и настръхнала, напрегната от страст. Зърната й бяха направо болезнено твърди. Беше близо до оргазма.

— Стига ли ти вече? — попита я той, измъчвайки я, нарочно забавяйки ритъм.

Роксана се изви към него, за да го подкани, кокалчетата на пръстите й бяха побелели като мрамора. Усещаше едрите му, силни ръце върху бедрата и корема си, държеше я вдигната над земята. Знаеше, че той чувства възбудата й, горещата кръв във вените й, мократа й от пот кожа на корема. Ръцете му бяха върху нея. Държеше я здраво.

Представата за това я накара да потръпне цялата от страст.

— Моля те — изрече тя.

— Кажи го пак. — Усети как пенисът му подскочи вътре в нея. Това възбуждаше и него. Гласът му бе дрезгав от страст.

— Моля те. Моля те. Не спирай. Просто го направи пак — изстена тя, притискайки стегнатото си дупе към него, докато вагиналните й мускули се свиваха около него и отново се отпускаха. Не само той знаеше как да достави удоволствие на партньора, помисли си тя, и когато го чу да стене. Роксана усети и лека триумфална нотка в горещата възбуда, която я поглъщаше цялата.

Той започна да се движи ритмично и всеки път влизаше малко по-навътре, всеки път малко по-рязко, шепнеше й колко е хубаво да я усеща, колко е страстна, питаше я дали й харесва, дали й харесва онова, което правеше, и Роксана стенеше в отговор: да, да, а ритъмът му бе идеален и внезапно дълбоко в нея се появи някакво ново усещане, и тя започна да се изкачва по високата стена на екстаза, изключи от съзнанието си всичко друго, освен гласа му и пениса му, усещаше и съзнаваше само това, че е разпъната от него, движи се заедно с него, а той става все по-настоятелен и по-голям в нея, и прониква все по-дълбоко, докато изведнъж го усети чак със сърцевината си, стигнал до онази заветна, разтапяща точка във влагалището й. Господи, Г-точката, и тя усети как светът се забулва в мрак и експлодира в ослепителна наслада, разтърсва се и се разпада около нея, докато слабините и стомахът се свиваха спазматично и Роксана Феликс се наслаждаваше на най-дългия, най-мощния оргазъм, който някога бе изпитвала.

За секунди той остана в нея, задържаше позата им, даваше й възможност да си поеме дъх. После нежно се плъзна навън, докато все още я прегръщаше здраво, после я вдигна на ръце, гола и окъпана в пот, и я пренесе обратно в къщата.

Остави я да стъпи на полирания дървен под в банята внимателно, сякаш бе направена от най-фин порцелан.

— Как беше? — попита той, ухилен.

Роксана мина покрай него, за да пусне водата във ваната си. Душът бе за хората, които бързаха; тя предпочиташе да се потопи цялата. Протегна тънката си ръка и избра малко кристално флаконче с лавандулово масло за вана, специално приготвено за нея в една известна парфюмерийна къща в Париж.

— Какво, да не би да искаш оценка по скалата от едно до десет, Сам? — хладно попита тя. — Осем и половина. Беше много добър. Всеки път ставаш все по-добър.

Изсипа цялото флаконче във водата и упойващият цветен аромат се надигна в облаци пара, заличавайки всички следи от мириса на пот или секс.

Кендрик посегна да се загърне в един халат, тъй като не искаше тя да го види отпуснат. О, беше много добър, бе казала тя толкова делово.

Роксана се потопи във водата, която ароматизираното масло бе превърнало в бяла течност. С черната си коса и потъмняла кожа приличаше на египтянка. Погледна го надменно.

„Като Клеопатра, която се къпе в магарешко мляко“, помисли си Сам. Тя бе наистина прекрасна. И по-студена от лед.

— Ако си искал сърцераздирателни излияния и рози, Сам, не си дошъл на подходящото място. Страхотният секс не е нищо повече от страхотен секс. Това е истината.

Тя сви рамене и малки вълнички от ароматната вода се плиснаха над разкошните й гърди.

— Всичко е само едно триене на тела все пак.

— Само триене ли? — повтори невярващо Кендрик. — Така ли би описала онова, което се случи преди малко навън?

Това бе най-страстното, най-възбуждащото преживяване, за което някога си бе мечтал, а Роксана го принизяваше до някакво си триене! По дяволите, преди няколко мига я държеше във въздуха и усещаше как се извива в ръцете му, моли го да не спира, а в следващия… Какво беше това? Бим-бам и благодаря ви, сър?

— Да — отвърна Роксана и се зае да се търка енергично с гъбата. — Искаш ли да си вземеш душ? Има отделна баня в спалнята ми.

Кендрик я погледна и се засмя остро.

— Не можеш да ме заблудиш, скъпа.

— Така ли. — В тона й нямаше нищо, дори и най-слабата преструвка, че това я интересува.

— Да, така. Никоя жена не мисли така за любовния акт. Особено ако е бил толкова разтърсващ като този.

— Радвам се, че си останал доволен — каза тя, излезе от ваната и се пресегна за кърпа.

Гледката на мокрото й голо тяло, гладката плът, блеснала от водата, меките косъмчета между бедрата й, залепнали за извивките на тялото й, тъмните зърна, настръхнали отново от хладния въздух в банята, които красяха нежните й мокри гърди, по младежки вирнати нагоре в естествената си прелест — всичко това подейства силно на Сам Кендрик. Незабавно го възбуди. Въпреки че бе свършил преди по-малко от пет минути.

„Господи — помисли си той. — Тя истинска ли е?“

Беше на четирийсет и пет години, а Роксана Феликс го караше да се възбужда като тийнейджър.

Тя погледна часовника в банята — девет и половина.

— Сам, би ли си взел душ и да се облечеш най-после? Имам среща за обсъждане на сценария в „Артемис“ в десет.

Обърна му гръб, тръгна към стаята, която й служеше за гардероб, и го изхвърли от мислите си.

— Добре — едва успя да промълви Сам, смаян от отношението й.

— Благодаря. — Тя му отправи кратка, ослепителна усмивка. — О, Сам, и още нещо — за теб може и да е било любовен акт, но аз правех секс. Само толкоз.

Сам остана със зяпнала уста, загледан в гърба на новата си любовница.

Когато лимузината й мина през портите от ковано желязо на студия „Артемис“, Роксана Феликс се усмихна. Бе облечена с костюм на „Марк Айсен“, правен по поръчка, от най-бледорозовия кашмир, а гримът й бе в подхождащи му розови тонове; мъничко руж на перфектните скули, съвсем малко светли сенки над дългите черни мигли, а пълните й устни бяха покрити с блясък за устни с най-новия и модерен мокър ефект.

Бе изключително сексапилна.

И точно такава бе целта й.

За едномесечното си пребиваване в Лос Анджелис Роксана бе научила няколко неща. Най-изненадващото бе, че тук тя бе едва средна риба в един твърде голям басейн. Не всички питаха послушно колко високо да подскочат, когато тя им наредеше. Не получаваше всичко в мига, в който го пожелаеше. А понякога, както със Сам Кендрик на партито, организирано от жена му, дори й се налагаше да отстъпи.

Някоя по-слаба жена би се обезсърчила. Би свила рамене и би се върнала към кариерата си на модел, където царуваше над всички и ги направляваше с камшика си от ръчно обработена италианска кожа. Но не и Роксана Феликс. Бе дошла в Холивуд, за да се сдобие с истинска слава, да накара света да падне на колене пред нея, а не пред някакъв безмълвен, застинал образ. Какво бе направил онзи художник? Нарисувал картини на лули и после сложил надпис: Ceci n’est pas une pipe. Това не е лула.

Приятелите й никога не бяха разбрали смисъла. Стояха пред платното, смееха се и казваха: „Ако не е лула, какво е? Изглежда ми съвсем като лула“.

Но Роксана веднага го бе разбрала.

Изглежда като лула, но не е. Това е картина, на която е нарисувана лула.

Имаше голяма разлика.

Какво от това, че светът гледаше снимките й и я обожаваше? Ceci n’est pas Roxana. А тя искаше всички да обожават именно Роксана. Затова „Виж светлината“ бе повече от важен, беше й жизненонеобходим. Бе й се наложило да се бори по-упорито, отколкото го бе правила от години, за да влезе в проклетия филм, а сега, изглежда, се налагаше да се бори двойно по-упорито, за да наложи контрола си над него.

Бяха едва на етапа на предварителната подготовка, а вече се натъкваше на проблеми. Ролята й бе прекалено малка и независимо колко силно притискаше онази пълничка и стресната като уловена мишка сценаристка, малката все пак оставаше непоколебима. Ролята на Морган била точно каквато трябва. Ако се подсилела, щяла прекалено да наклони везните към второстепенната романтична сюжетна линия.

Второстепенна ли? Тя никога не бе оставала на втора линия.

Но проблемът бе, че след първата катастрофална среща за обсъждане на сценария Елинор Маршал бе поела тоталния контрол. Никой не можеше да разговаря с Мегън Силвър, ако тя не бе в стаята. Така отговорността винаги бе нейна, а не на Мегън и в повечето случаи онзи брадясал негодник, Флореску, който не можеше да откъсне очи от краката на Роксана, се съгласяваше с нея. А след партито на Изабел Роксана бе разбрала, че може да заплаши един сценарист, но не и режисьора и президента на студията. В никакъв случай. Това бе предварителната подготовка за филма и все още можеха да я заменят. Затова се усмихваше мило и чакаше удобния момент.

Но не бе в стила й просто да седи кротко и да не прави нищо. Тя винаги планираше бъдещето. Още откакто… откакто…

Зад тъмните стъкла на лимузината по красивото лице на Роксана Феликс премина сянка на страх и болка. Устните й се изопнаха в права линия. Не, не, не! Тя никога не мислеше за това, никога.

Както и да е, планиране на бъдещето. След по-малко от месец щяха да са на снимачната площадка и на този етап тя бе планирала да се развихри с пълна сила. Щеше да си създаде врагове. Нищо ново за нея. Но щяха да са й нужни съюзници. Това бе ясно. Затова тя тихомълком наблюдаваше, преценяваше и претегляше. Кой има власт? Дейвид Тобър? Не… това бе само привидно. Мегън Силвър смяташе, че слънцето изгрява по негова заповед, а Зак Мейсън беше доволен от него засега… но Роксана имаше собствено мнение по въпроса. Не страдаше от прекалена лоялност към агентите си. Боб Алтън можеше да свидетелства за това. А и Дейвид бе прекалено зелен, прекалено самоуверен. Смяташе се за лъв, но не разбираше, че Елинор, Том и Сам просто му позволяваха да ги следва по петите. Сам представляваше Фред, а и това бе филм на Сам. Всички филми бяха негови. Той бе истински лъв; Дейвид Тобър бе само един чакал, който се хранеше с труповете, оставени от господаря му, и наричаше това плячка. Беше добър в намирането на таланти, но само толкова. Тя подозираше, че ако някога Дейвид Тобър стигне в самозаблудата си дотам да сметне, че може да кръстоса шпаги с шефа си и да спечели, сам щеше да разбере истината.

Сам Кендрик, обаче, беше наистина мъж с голяма власт.

Бе й го доказал.

Сам можеше да й е полезен. Можеше да го използва. И след като накараше негодника да подскача при всяко помръдване на малкото си пръстче, след като изцедеше и последната капчица от силата му и я използваше за своя изгода, тогава щеше да го смаже. Сладко, смъртоносно отмъщение.

И какво като е добър в леглото? Толкова по-добре, щом можеше и да се забавлява междувременно. Нямаше значение. Сам Кендрик си мислеше, че може да обижда Роксана Феликс, и трябваше да разбере, че това си има цена. Щеше да й плати с всичко, което притежава.

Но Сам вече бе почти изцяло в нейна власт. Щеше да се върне при нея за още, знаеше го. Тази сутрин не мислеше за Сам.

А за мъжа, с когото бе решила, че трябва да се обвърже публично — да изиграе своята роля в романтичната връзка между две суперзвезди, което щеше да й помогне по време на снимките на филма, при представянето му пред публиката, а и да се отрази добре на началото на новата й кариера.

Следващият й любовник.

Зак Мейсън.

Петнадесета глава

— У мен са резултатите от изследванията ви — заяви доктор Хейдън.

На Елинор й се искаше да й се развика: „Разбира се, че при вас са резултатите от изследванията ми — нали ме извикахте в кабинета си?“ Но не каза нищо. Както винаги. Страхът от очакването просто бе прекалено силен. Прегледите й три пъти годишно при най-добрия специалист по проблемите на зачатието в Лос Анджелис бяха нещо, от което едновременно се нуждаеше и което я плашеше; нуждаеше се от тях, за да се увери, че все още не е прекалено късно за нея, и в същото време се страхуваше, защото този път можеше да се окаже, че е, че при това посещение доктор Хейдън ще измърмори нещо от рода на това, че забременяването й може да се окаже проблемно. Да не говорим, че самото влизане в клиниката „Хейдън“ бе трудно за нея, защото изваждаше наяве най-дълбоките й терзания и най-големите й страхове. Знаеше, че всеки изминал ден я приближава все по-близо до границата. Трябваше да избере. Да остане завинаги с Пол, или да го напусне. Да се задоми, или да рискува всичко. Да обрече на риск дори шанса си да има дете. Защото точно сега не познаваше друг мъж, с когото би могла да бъде, а времето й изтичаше.

Откакто „Виж светлината“ бе влязъл в етапа на предварителна подготовка, Том Голдмън я избягваше тотално. Срещаха се само в компанията на други хора. Някак си се оказваше така, че проблемите на висшето ръководство се обсъждаха все по телефона. И винаги когато Джейк Келър повдигнеше ново възражение относно начина, по който Елинор ръководеше процеса на редактиране на сценария, Том задължително искаше то да бъде официално отбелязано и документирано. Изведнъж отново се бе превърнал в председател на студията, в официалната власт, в човека, който има последната дума, безпристрастен като цар Соломон.

Елинор не бе изненадана. Беше се вразумил, както и бе очаквала, и сега се затваряше в черупката си, засрамен от онова, което би могло да се случи. Тя на свой ред се бе затрупала с работа, а такава имаше повече от достатъчно. Бе лично отговорна за този голям и високобюджетен филм — заложени бяха деветдесет и пет милиона долара.

Но вътрешно, тайничко скърбеше.

Нещо дълбоко в нея бе умряло.

— С удоволствие мога да кажа, че всичко изглежда съвсем наред — продължи доктор Хейдън и Елинор усети как се разтапя от изпитаното облекчение.

Огледа елегантната приемна на клиниката — истинска фантазия на тема майчинство в розово и нежносиньо, видя плакатите за изследванията в областта на рака на гърдата и онези, на които бяха изобразени упражнения за раздвижване на бъдещи майки — и се опита да прикрие чувствата си. Доктор Хейдън и без това я смяташе за странна. Щом е толкова загрижена за плодовитостта си, защо не забременее? Сигурно бе единствената пациентка в списъка на скъпата клиника, която все още редовно използва диафрагмата си. Докато седеше в чакалнята с дъбова ламперия по стените редом с останалите пациентки — нервни, притеснени жени, готови да се подложат на лекарствена терапия, да следят графиците за изкуствено осеменяване и един бог знае какво още — жени, които Елинор знаеше, че биха дали всичко, за да чуят думите, които тя току-що бе чула, за всички тях действията й биха изглеждали неразбираеми, всъщност и за самата нея. Запита се какво ли си мисли за нея доктор Хейдън. Че е егоистка? Безгрижна? Дори аморална?

Елинор стисна здраво ръце в скута си. Кого го е грижа какво мисли тя? Можеше да изследва плодовитостта си, ако така е решила, и това не означаваше, че е длъжна да забременее. „Тялото си е мое, изборът е мой“, напомни си тя.

— Но нивата на плодовитост са спаднали леко — продължи лекарката. Гласът й бе студен и клинично безстрастен. — Способността на една жена да забременее естествено намалява с възрастта и при вас този процес сега се ускорява.

Облекчението бе изместено от лепкав страх.

— Но нали казахте, че все още мога да зачена? — настоя Елинор.

Доктор Хейдън я погледна над телените рамки на очилата си.

— В този момент ли? Абсолютно. Но това, че бихте могли да заченете, е съвсем различно от фактическото зачеване. — Погледът й бе твърд. — Госпожице Маршал, навлизате в последните години на репродуктивния си живот. Ако искате да имате дете, мой дълг е да ви посъветвам да започнете опитите за забременяване възможно най-скоро и във всеки случай не по-късно от шест месеца.

Елинор седеше напълно неподвижна. Лиз Хейдън протегна през масата набръчкана си ръка и потупа гладката китка на Елинор.

— Знаете, че не е прекалено късно.

Тя се насили да се усмихне.

— Благодаря ви, докторе.

„Не е прекалено късно — замаяно си мислеше Елинор, — но скоро ще бъде“.

Мегън казваше:

— Искам той да пие мляко. Нарочно. Морган седи зад кулисите и току-що сме я видели да смесва водка с портокалов сок — с много малко сок, нали така? Тя е лошо момиче, употребява наркотици, пие. Но Джейсън, който уж е необузданият тип, не е такъв всъщност. Искам да подчертая това, като го накарам да посегне към кутията с мляко. Той е чист, а тя — не. Въпросът е в контраста.

Горещината в заседателната зала бе невероятна, въпреки че всички прозорци бяха отворени и климатиците работеха с пълна мощност. Навън грееше жаркото слънце на Лос Анджелис, напичаше палмите, които се редяха край алеята, и дългите лимузини, паркирани отпред. Служителите на студията минаваха край тях с навити ръкави на ризите и се разхлаждаха, като размахваха пред лицата си папки със сценарии и различни документи. Ледът в каните с изстудена вода се стапяше за минути.

На никой не му се работеше. Но се налагаше. Оставаха само три седмици до началото на снимките.

Президентът на студията седеше леко встрани в кремав костюм и си водеше бележки. Роксана Феликс, чиято дълга коса бе сплетена на две дебели, лъскави плитки, се бе излегнала на черния кожен диван и бе подпряла глава на ръката си. Красивото й лице бе дискретно гримирано в нежни коралови и прасковени тонове, облечена бе с изрязана блузка на „Марк Айсен“ от бледооранжева коприна, комбинирана с прилепнали бели сатенени шорти на „Адриен Витадини“. Кожата й вече не бе бледа, а загоряла до меденокафяво, нито по-светло, нито по-тъмно, защото точният оттенък се контролираше от внимателно подбрания лосион за слънце. При всяко нейно помръдване се разкриваха безкрайно дългите й златисти стегнати и гладки крака, а стомахът, който се откриваше от избрания от нея тоалет в ученически стил, бе плосък като дъска. С плитките си приличаше на някоя преждевременно развита шестнайсетгодишна девойка, чийто напъпили гърди и нежен грим невинно прелъстяваха околните. Само блестящите устни с овлажняващ блясък с аромат на мандарина и двата огромни диаманта, които блестяха на ушите й, разваляха цялата картина. Изглеждаше зашеметяващо, излъчваше първична сексуалност. Беше точно срещу Зак Мейсън и всеки път, когато той я погледнеше, тя помръдваше леко, за да му даде възможност да я огледа още по-добре.

„Защо ли полага толкова усилия? — горчиво си помисли Мегън. — Все едно да използва парен чук, за да строши орех“.

Зак Мейсън и бездруго би се спрял само на жена като Роксана — безумно красива, естествено слаба, знаменитост като него. Нищо, че е суетна и егоистична кучка. Нищо, че дребнавите й възражения спираха работата по сценария. Нищо, че всичко, което я интересуваше, бе собствената й роля, а не филмът като цяло. Роксана Феликс живееше в същия свят на слава и лукс, на който се наслаждаваше и той. Тя бе създадена за него — супермодел актриса се среща със суперзвезда актьор. Модел и рок звезда, класическа двойка. Като сол и пипер, като мед и мляко.

Винаги когато Зак хвърлеше възхитен, разсъбличащ поглед към суперкрасавицата, Мегън се чувстваше още по-тромава, още по-невзрачна.

Тя самата носеше свободна права рокля от мек памук, изпъстрена с розови цветчета, и сандали с висока платформа, които бяха на мода сега. Благодарение на Дейвид Тобър, в ролята на професор Хигинс, Мегън вече тежеше петдесет и четири килограма. Бе по-слаба, отколкото когато и да било през живота си, кожата й се бе изчистила и с хубав загар. Момчетата в Сан Франциско щяха да припаднат, ако я видеха. Но какво от това? Редом със зашеметяващо красивата Роксана Феликс или дори сравнена с типичните за Калифорния високи, русокоси и с голям бюст красавици, тя бе нищо. Невидима. Като молец сред пеперуди…

Зак отбеляза пренебрежително:

— Един певец никога не би пил мляко, преди да излезе на сцена.

— О, така ли? — сопна се тя. — Дейвид я бе предупредил, че трябва да се подмазва на звездите, но него го нямаше тук днес, а и бе прекалено горещо, за да понася мъжкарските превземки. — Какво има? Да не би млякото да пречи на имиджа ти? Трябва ли героят винаги да изпива половин бутилка „Джак Даниълс“, преди да се изправи пред възхитената си публика?

Елинор Маршал я погледна с изненада, но не каза нищо. Роксана Феликс се изсмя.

— Виж ти! Мишката изрева като лъв.

„Кучка такава“, помисли си Мегън и сведе очи. Прехапа език, за да не й отвърне подобаващо. Двамата с Мейсън непрекъснато си разменяха хапливи реплики, но досега винаги се бе държала учтиво. Всъщност винаги й се бе налагало да го прави.

— Това няма нищо общо — каза Зак.

— Посочи ми поне една разумна причина, поради която Джейсън не бива да пие мляко, преди да пее — настоя Мегън.

Той я погледна спокойно, тъмните му очи срещнаха нейните. Господи, колко е прекрасен. Понякога все още не можеше да повярва, че се кара като луда с мъжа, чиито плакати бяха залепени на всеки гардероб, който някога бе имала.

— Защото млякото залепва по гърлото ти. Изобщо няма да можеш да пееш.

Роксана Феликс изръкопляска радостно и отново се засмя кокетно. Мегън се изчерви, засрамена.

— Добре. Съжалявам.

Зак й се усмихна леко.

— Може да пие диетична сода.

— Значи все пак не знаеш всичко, Мегън — измърка Роксана Феликс, протягайки се на дивана. — Може би е добре наистина да слушаш какво казва Зак следващия път. Може да научиш нещо.

— Роксана — предупредително се обади Елинор Маршал.

Роксана не й обърна внимание. Искаше да довърши жертвата си.

— Нали така, Мегън?

Мегън стисна зъби.

— Предполагам.

— Сигурна съм — мило заяви Роксана и Мегън я видя как отправя на Зак Мейсън най-ослепителната си усмивка.

Мегън сведе глава и задраска думичката мляко в обясненията към сцената, като я замени с диетична сода. Негодникът бе прав поне за това. Диетичната сода щеше да свърши същата работа при обрисуването на героите. „Съсредоточи се в работата си. Съсредоточи се в работата си“. Трябваше само да напише страхотен сценарий и после да се махне; можеше да започне да пише друг, в който изобщо нямаше да става дума за фалшиви пророци музиканти и техните божествено красиви и безкрайно подли приятелки.

След като обсъждането приключи, Мегън събра бележките си и тръгна към колата малко по-щастлива. Щеше да обядва с Дейвид Тобър. Той специално бе избрал нов ресторант, китайски, в който не сервираха нищо друго, освен нискокалорични вегетариански ястия. Тя обикновено не харесваше такива неща, но… той я учеше как да се грижи за себе си. Би трябвало да му е благодарна. Беше му благодарна. В крайна сметка знаеше, че без Дейвид е загубена.

Погледна часовника си. Дванайсет и двайсет. Имаше среща с Тобър в един и половина, затова подкара малкото си BMW към апартамента. Можеше да се поосвежи леко.

Когато прекрачи прага, Мегън изрита обувките си, за да се наслади с босите си крака на мекия сив килим, вдигна от пода пощата и тръгна към банята. Две сметки, които трябваше да препрати на счетоводителите, които Дейвид й бе намерил. Писмо от Тина и Джийни. Невероятно как хората ставаха изключително дружелюбни в мига, в който успееш малко в живота. Е, може би щеше да го прочете по-късно. И пощенска картичка от Дек. Отново беше безумно влюбен.

Мегън се усмихна. Някои неща никога не се променят.

Тъкмо се канеше да влезе под душа, когато забеляза мигащата червена лампичка на телефонния й секретар. Странно. Бе стояла в „Артемис“ само около час и не очакваше никакви обаждания.

Натисна бутона за прослушване на съобщенията.

„Мегън? Обажда се Зак“.

Тя замръзна. О, господи. Дали не бе минала границата? Дали не се обаждаше, за да й каже, че ще накара да я сменят с някой друг?

„Илектрик Сити“ ме поканиха да пея с тях на концерта им в петък. Питах се дали не искаш да дойдеш с мен. Като проучване за филма. Както и да е, обади ми се.

Илектрик Сити. След „Дарк Ейнджъл“ те бяха втората най-голяма група в революцията на алтернативния рок; макар никога да не бяха стигнали социалната значимост на „Дарк Ейнджъл“, продаваха милиони албуми. Тя имаше два албума на „Илектрик Сити“. Дек ги имаше всичките. Билетите за концерта в петък на стадион „Колизеум“ бяха разпродадени още преди два месеца.

Да види Зак Мейсън на сцената с „Илектрик Сити“! Да отиде като негов гост!

За миг Мегън просто остана на мястото си, силно развълнувана. После си спомни. Зак Мейсън бе измамник, предал бе всичко, което феновете му мислеха, че олицетворява. Беше просто един егоистичен негодник, който иска да става кинозвезда. И се нахвърляше върху нея като свирепо животно още от първия път, когато се бяха срещнали.

Но сега май изглеждаше искрен.

„Забрави!“, ядоса се Мегън на себе си и поклати глава. Бе го видяла как гледа Роксана Феликс — естествената му партньорка. И онази кучка може да го задържи за себе си. Двамата много си подхождаха.

Тя бе вярвала в Зак Мейсън някога — преди да го срещне.

Да. Ще иде на концерта, реши Мегън. Защото наистина щеше да е добро проучване за филма. Зак можеше да се държи колкото си иска покровителствено, но тя се интересуваше само от сценария си.

Пусна душа. Не можеше да кара Дейвид да я чака.

Роксана благоволи да се усмихне леко на групичката посетители в делови костюми, докато минаваше през двора на „Артемис“ към очакващата я лимузина. Том Голдмън посрещаше някакви важни клечки от Уолстрийт; млади мъже, най-вероятно анализатори, предположи тя. Сигурно бе време студията да обяви печалбите си за тримесечието — Роксана знаеше, че някои компании от развлекателния бизнес обичат да направят малко шоу за банкерите, да ги разведат наоколо, да им покажат някоя и друга звезда.

Е, на тези момчета им бе излязъл късметът. Бяха видели нея. И осемте леко оплешивяващи глави буквално се бяха завъртели, докато минаваше покрай тях, а стегнатите й хълбоци подскачаха и потръпваха под белите сатенени шорти. Ако веднъж си бил модел, винаги оставаш такъв. Бе чула един от бизнесмените да измърморва: „Милостиви боже“!

Роксана бе минала небрежно покрай него, без да се впечатли. Винаги вземаше дъха на мъжете. Бе свикнала с това. Ако този тип бе богат и влиятелен и толкова полезен за нея, както онзи нещастник Хауърд Торн, може би щеше да го погледне втори път. Но при сегашното му положение…

Забелязал приближаването й, шофьорът скочи да й отвори вратата на лимузината и да я поздрави. Тя и него не погледна. Зак Мейсън може и сам да караше из града, но тя бе Роксана Феликс и не поддържаше близки отношения с обслужващия персонал.

След като лимузината плавно се измъкна през портите от ковано желязо на „Артемис“ и пое по булевард „Сънсет“, Роксана прехапа устни от яд. Зак Мейсън. Какво, по дяволите, му имаше на този тип? Да не би да е гей? Не и ако се вярваше на всички слухове, които бе чувала. Или имаше сериозна връзка? Всичките й източници на информация отричаха. А и кога е имало значение дали един мъж е сериозно обвързан? Тя можеше да накара двайсетгодишен брак да се разпадне само с едно потрепване на дългите си гъсти мигли. Беше го правила, и то неведнъж.

Роксана нямаше илюзии относно морала на мъжете. Рано или късно всеки от тях започваше да мисли с долната си глава. И откакто бе навлязла в пубертета, бе разбрала, че красотата й е мощно оръжие. Ако един мъж е хетеросексуален, тя бе като атомна бомба. Нищо не можеше да й устои. Никога, нито веднъж през живота й, не се бе случвало да реши да съблазни някой мъж и той да й откаже. Това просто не можеше да стане. Беше немислимо. И нямаше намерение да позволи на Зак Мейсън да бъде първият.

Лос Анджелис се простираше навън, напечен от слънцето, с палмите, които се полюшваха нежно под лекия бриз.

Небето бе наситено, безоблачно синьо.

Роксана не забелязваше нищо. Гневът я раздираше. Не че Зак не забелязваше, че тя се облича по-предизвикателно заради него, не че не разбираше. Напротив, всеки път я оглеждаше от глава до пети, сякаш я преценява. Разсъбличаше я с поглед. Одобряваше я сексуално. Такова признание тя получаваше ежедневно, разбира се, но от Зак Мейсън то означаваше повече — по простата причина че го бяха свързвали с най-желаните красавици в Америка. В целия свят. Той беше бивш вокал на „Дарк Ейнджъл“ и що се отнася до Роксана Феликс, това го правеше познавач. Тогава какъв, по дяволите, му беше проблемът?

На срещите за обсъждане на сценария публично нямаше никакъв проблем. Той я зяпаше, флиртуваше с нея и всичко останало. Рок звездата и супермоделът. Страхотно. А когато репетираха някоя сцена, помежду им имаше невероятно сексуално привличане. По дяволите, тя действително го желаеше така, както не бе пожелавала друг мъж от години, с едно-единствено изключение — Сам Кендрик, макар че това бе нещо, което и сама не можеше да си обясни.

Желанието й към Мейсън бе по-лесно разбираемо. Той просто бе най-красивият, най-чувственият мъж, когото бе виждала някога. Дори и за нейното преситено и закоравяло сърце, Зак Мейсън представляваше изкушение от най-висша степен. Беше висок и слаб, но не хилав — по-скоро жилав, мускулест и опасен на вид, като вълк. Зак имаше очи на вълк. Дълга, черна, неподдържана коса, изсечено лице и заплашителни, блестящи вълчи очи. Тя знаеше, че на снимка може да изглежда като ангел, красив като гръцки бог, но когато човек го видеше как се движи, как говори, тогава бе нещо различно.

Обикновено Роксана не се интересуваше ни най-малко от кариерата на който и да било друг. Всъщност не се интересуваше от никой, освен от себе си. И не беше ничия почитателка. Но след като се бе срещнала със Зак, бе наредила на Тобър да й изпрати няколко видеозаписа на „Дарк Ейнджъл“.

Музиката бе ужасна, разбира се. Безсмислен, дразнещ шум. Бе намалила звука и просто бе останала да гледа Мейсън — как се движи най-отпред на сцената, как стиска ритъм китарата си, как говори с тълпите от хора, които ставаха като един, за да го поздравят.

Беше страхотен. Невероятен. Завладяващ. А когато на онези огромни видеостени, които издигаха отстрани, се появиха огромните му очи, загледани в тълпата, вперени право в камерата, Роксана бе потреперила. Той сякаш се взираше направо в душата й, изпепелявайки всички думи и претенции, всички цивилизовани защитни прегради. Погледът му можеше да разголи душата ти.

За няколко секунди бе останала като омагьосана, неспособна да изключи телевизора. Само за няколко секунди, разбира се. И все пак Зак Мейсън бе забележителен. Тя, Роксана Феликс, бе откликнала физически. Помисли си, че няма да е само добър ход за кариерата й да излиза с него известно време; просто щеше да е страхотно и толкова. На следващия ден, когато му бе обърнала специално внимание на срещата за сценария, той бе реагирал идеално; бе повдигнал вежди и не бе престанал да й хвърля дълги, бавни и преценяващи погледи.

И това беше!

Не й се беше обадил. Не бе дошъл при нея. Не й бе изпратил цветя.

На другия ден тя бе облякла по-къса рокля и се бе държала по-свободно.

Той бе забелязал, но — нищо. Rien. Нищо не бе станало.

Роксана го бе поканила на обяд пред Мегън и Елинор. Зак бе приел начаса. И после по време на обяда бяха обсъждали единствено героите си във филма!

Нямаше представа каква хитра игра е замислил Мейсън. Да не би да се правеше на труднодостъпен? Да не би да очакваше тя да му се разкрие и направо да му каже, че го желае, затова ли бе всичко? Когато се бе опитала да го прегърне след срещата тази сутрин, той направо я бе отблъснал!

„Е — мислеше си Роксана, кипяща от ярост на хладната бежова кожа на седалката в лимузината си, — ако си мисли, че ще му направя предложение, има много да почака“.

Но нямаше представа как да го съблазни.

Роксана затвори безукорно гримираните си очи и се съсредоточи.

„Закари Мейсън е просто мъж като всички останали. Има начин да се справя с него. Просто трябва да намеря…“ Спомни си думите на мантрата си. „Винаги получавам каквото поискам“. „Винаги…“

Шестнадесета глава

Очертанията на Манхатън проблясваха под нея, бетонната джунгла на Ню Йорк блестеше под слабото есенно слънце. Докато самолетът слизаше и кръжеше над летището, приготвяйки се да кацне, Роксана отпи глътка от минералната си вода, като завъртя ледените кубчета и резенчето лимон в кристалната чаша. Чувстваше се освежена и готова за действие. След всички проблеми в Лос Анджелис, бе чудесно разтоварване да се върне в Ню Йорк, града, който отдавна бе покорила, и където я боготворяха като кралица, както й се полагаше. Сред тълпата репортери, които я чакаха в залата за посрещачи, щеше да има познати лица. За пресконференцията в „Карлайл“ управата на хотела вече щеше да е приготвила любимия й апартамент, в който всичко бе точно както го харесваше, чак до броя на мандарините в кошницата с плодове. А когато започнеха снимките за корицата на „Вог“, Боб Алтън щеше да е там и нямаше да й досажда с нелепи въпроси — защо не можела да направи това или не била готова за онова. Той щеше направо да се върже на фльонга, за да й угоди.

Точно както и трябваше да бъде.

Обаждането от „Юник“ бе стигнало до нея чрез Дейвид Тобър в понеделник сутринта. Робърт Алтън искал да говори спешно с нея. Бил звънял предната вечер, но не искал да я буди.

Роксана бе погледнала часовника си. Осем часа. Пет сутринта на Източния бряг. Е, и без това бе време онзи дебел мързеливец да става.

Набра домашния номер на Алтън.

— Моля? — обади се сънен мъжки глас.

Роксана тропна с крак от нетърпение.

— Дай ми Робърт. Веднага.

Секунда тишина и после Алтън се обади гневно:

— Знаеш ли колко е часът, по дяволите?

— Време е да започнеш да си лягаш по-близо до телефона, Боб — сопна му се Роксана. — Не искам да си бъбря с последното ти гадже, когато трябва да говоря с агента си. Ясно ли е?

— Роксана? О, да, да, разбира се. — Заекна в желанието си да й угоди. — Ще го направя. Вече е сторено. Нали?

— Търсил си ме — ледено продължи тя. — Надявам се, че си имал основателна причина, Боби. Опитвам се да снимам филм тук.

— „Джаксън Козметикс“ — изтърси Алтън, мъдро преценил, че трябва да започне с най-важното.

„Джаксън“ бяха най-търсената нова европейска козметична фирма. При промоцията на представителна серия от продуктите й преди две години в „Сакс“ само за двайсет минути всичко бе изкупено. Сега тя бе голяма къща от ранга на „Ести Лаудър“ и „Ревлон“, и освен това имаше славата на суперхит, задето бе още нова. Две неизвестни момичета, избрани за модели на линията им продукти „Грижа за кожата“, се бяха превърнали в супермодели за отрицателно време — Аделисия Лувейн и Катрин Браганза. „Джаксън“ бяха най-подходящата марка за по-младите жени: новаторски, стилни и ултрамодерни.

— Какво за тях? — настоя да чуе тя.

— Предлагат ти изключителен договор. Петгодишен. За трийсет милиона долара. И изключителните права са двупосочни — ти не можеш да рекламираш грим за никоя друга марка, но и те не могат да използват никой друг модел. Както направи Изабела Росели за „Ланком“.

— Никакъв грим. Мога ли да представям дрехи?

— Абсолютно. Разбира се. Никакви проблеми.

— А да се занимавам с друго? Да се изявявам като актриса, например?

— Да. Можеш да правиш всичко друго, освен да рекламираш грим — опитваше се да я придума Робърт.

Роксана стисна юмрук до бедрото си. Да! Още един триумф. Още един лавров венец. Нов договор, който щеше да срази всички. И трийсет милиона долара!

— Кажи им, че съм съгласна — отвърна тя.

Робърт щеше да се задави в излиянията си:

— Няма да съжаляваш, Роксана… кълна се…

Тя го сряза насред думата:

— Но, Робърт, цената ми е четирийсет милиона. Тази година спечелих седем и половина, а трийсет милиона за пет години прави по шест годишно.

Знаеше, че той иска да възрази, да й изтъкне, че тази година е била изключителна, най-добрата в кариерата й, и че няма гаранции…

— Четирийсет милиона, Робърт. И искам отговора им половин час след началото на работния ден. Иначе няма да има сделка.

— Роксана…

— Чу ли ме, Боби?

— Да. Разбира се. — Щеше да си счупи кръста да й се покланя. — Четирийсет милиона. Ще им кажа…

— Обади ми се после — каза тя и затвори.

Беше й се обадил. Четирийсет милиона. Трябваше да си вземе два свободни дни от репетициите, за да сключи сделката и да позира за кориците на английското, френското и американското издание на „Вог“.

— Не можеш ли да останеш още един ден? — умоляваше я Робърт, мислейки си за всички пикантни интервюта, които можеше да уреди. Агенция „Юник“ посредничи за сключването на сделката на десетилетието… Целият град щеше да говори за него. И щеше да получи снимки на клиентката си, които да публикува след време, за да задържи вниманието на обожаващата я публика, докато тя губеше времето на всички с онзи глупав филм. — Имам предвид, скъпа, четирийсет милиона! Филмът няма да ти донесе четирийсет милиона…

— Парите не са важни, Робърт.

— Разбира се, но…

— Летя обратно в петък сутринта. Трябва да присъствам на едно събитие със Зак.

Секунда пауза.

— Да не би… да излизаш със Зак Мейсън?

— Робърт, каквото и да си мислиш, че знаеш, забрави го — студено отвърна Роксана. — Задръж го за себе си.

Докато закопчаваше колана на седалката си за кацането, Роксана се усмихна, предвкусвайки новината. Да помолиш Боб Алтън да пази тайна, бе все едно да пуснеш обява в „Ню Йорк Таймс“. Щеше да накара всеки репортер в града направо да се подмокри от щастие, а после щеше да отлети обратно за Лос Анджелис и да отиде на концерта на „Илектрик Сити“, където всички вече щяха да са чули слуховете… Зак щеше да е там, и тя също, в най-сексапилния си вид, с мегадоговор за милиони долари и трескава рекламна кампания.

Какво казваха хората за пророчествата, които се сбъдвали?

— Трябва да изразя своята загриженост, Елинор — каза Джейк Келър.

В кабинета на Том Голдмън всичко бе подредено за месечното съвещание на висшите ръководители на студията; кани от шлифован кристал с изстудена вода и табли с бисквити стояха недокоснати до сребърна кана с кафе. Елинор бе единствената, която пиеше кафе и имаше нужда от него.

— Разбира се — каза тя спокойно, както само тя можеше. Бил Янус, младият старши вицепрезидент на отдел „Световен маркетинг“, погледна бележките си.

— Да видим. Казваш, че си загрижен за бюджета, но аз не виждам нищо в тези цифри, което би могло да ни тревожи. Като за филм на Фред Флореску това тук ми изглежда доста консервативно.

— Никой не може да нарече деветдесет и пет милиона долара консервативна сума — саркастично подхвърли Келър.

— За екшън филм, режисиран от Флореску, мисля, че може да се каже — тихо заяви Том Голдмън.

Елинор се обърна да погледне шефа си, изненадана. Том не я бе подкрепил по нито един въпрос след партито на Изабел. Бе започнала да се чуди дали отново ще го направи някога… Тогава какво бе това? Сигнал, че отново се връщат към нормалните си взаимоотношения?

— Възможно е — бързо се съвзе Джейк, — но в последните му три хита играят големи имена. С големи касови приходи — Харисън, Киану и Том. И тримата гарантирано могат да донесат успех на един филм. Нямаме подобни гаранции за „Виж светлината“… този проект се превръща в център по заетостта за неизвестните имена в Холивуд. — Засмя се високо на собствената си шега. — И трябва да кажа, че романтичната част от сюжета тотално се пренебрегва. Героинята, Морган, не разполага с достатъчно реплики.

— Джейк. — След скарването с Пол тази сутрин, на Елинор й бе дошло до гуша. — Най-напред възразяваш срещу ангажирането на Роксана Феликс за ролята. После искаш да утроим репликите й. Какво да бъде?

— Бях против госпожица Феликс да получи ролята във вида, в който е написана — гладко извъртя нещата Джейк. — Смятам, че ще бъде идеална, ако ролята бъде разширена. Това би й дало възможност да покаже цялата емоционална виртуозност, на която съм сигурен, че е способна…

— Глупости — сопна се Елинор, без да обръща внимание на втрещените погледи на Бил и Том. — Искаш да й дадеш възможност да покаже първокласните си гърди и дупе. Да не мислиш, че не разбрах от Мегън Силвър какво си й казал да включи: сцена с изнасилване; сцена с групово изнасилване; две допълнителни секссцени с Джейсън; и друга с кикбокс, при която тя успява да се измъкне, но половината й костюм е съдран.

Последва мигновена пауза, а после Келър сви рамене.

— Сексът продава — каза той някак отбранително.

— Чуй ме, момко. — Бе прекалено ядосана, за да запази спокойствие. — Изнасилването не е секс. Изнасилването е насилие. И аз не правя филми, в които се оправдава насилието. Така, и ако още веднъж разговаряш с моята сценаристка, без предварително да си ме уведомил за това, ще информирам служителите от охраната, че ти е забранено да присъстваш на срещите от предварителната подготовка на „Виж светлината“.

— Не можеш да го направиш — каза Келър.

— И още как — отвърна Елинор. — О, и искам да добавя, Джейк, че ти не възрази срещу това да дадем ролята на Роксана във вида, в който е написана, ти възрази срещу това Роксана изобщо да получи ролята. — Тя имитира носовия изговор на Келър. — „Не харесахме пробните снимки на Роксана.“ Мисля, че е най-добре да събереш всичките си възражения — относно кастинга, сценария, бюджета, маркетинговите предложения — и да ги изложиш в писмен вид пред Том, с копия до Бил и мен. Така няма да можеш да пренаписваш историята, както ти изнася. А и така ще има какво да сложа в рамка и да ти го изпратя, когато „Виж светлината“ възвърне средствата, вложени в него, още през първия уикенд.

— Не мисля, че това е удачно — остро отвърна Келър, като прокара ръка през оредяващата си рижа коса.

— Не знам, Джейк. — Том Голдмън отново се обади. — Аз мисля, че е удачно. Ако искаш критичните ти забележки да бъдат взети под внимание, може би е редно да ги изложиш в писмен вид. Елинор има право.

Келър погледна от Голдмън към Маршал едва сдържайки се, но успя да кимне.

— Много добре, Том. Щом настояваш.

— Мисля, че така е най-разумно — любезно отвърна шефът на студията.

— Ако това е всичко, аз имам среща в единайсет часа — обади се Бил Янус и разчупи напрежението.

— Разбира се — каза Елинор.

Джейк Келър сковано събра бележките си и излезе от стаята, без да погледне назад, а Бил го последва, като през цялото време поглеждаше циферблата на часовника си, за да не се налага да среща нечий поглед.

— Горкият Бил — обади се Елинор.

Том Голдмън се усмихна.

— Да. Не може да си позволи да засегне мен, нито теб, нито когото и да било…

— … защото Джейк Келър може да е начело на студията догодина — уморено довърши тя.

Облегна се назад в едно от огромните кожени кресла на Голдмън, внезапно почувствала се изтощена. Напрежение. Притискаше я от мига, в който бе отворила очи и бе видяла Пол да стои на вратата, към банята и да разглежда диафрагмата й. Бе го попитала дали не се кани да я продупчи с карфица. Кавгата, която последва, бе една от най-забележителните в съвместния им живот. После бе пристигнала в офиса и бе открила куп аномалии в цифрите от бюджета на „Виж светлината“; бяха все неща, които бе сигурна, че е изчистила предната седмица, но се наложи отново да коригира. С три от филмите, които се снимаха в момента, имаше дребни проблеми на снимачната площадка. Една дистрибуторска верига искаше среща с нея. И накрая тази малка разправия на срещата, при която верният й заместник се опитваше да провали голямата надежда за спасение на „Артемис“ с хилядите си възражения по плана.

Това вече беше прекалено. А и новите й бежови обувки на висок ток от телешка кожа на „Джими Чу“ я стискаха ужасно.

— Хей, догодина може Доналд Дък да ръководи студията. — Том сви рамене. Изглеждаше забележително спокоен; черният костюм на „Хюго Бос“ подчертаваше цвета на очите му, усмивката и тена му. Елинор си каза, че черното трябва да е задължителен цвят за всички мъже на ръководни постове. Нищо друго не правеше един мъж толкова секси, нищо. Абсолютно доказателство за силата на облеклото. Пол изобщо не притежаваше черен костюм.

— Не бива да позволяваш това да те притеснява. Въпросът е, че ти ръководиш студията сега.

— Това да не е твоят вот на доверие? — иронично попита Елинор.

— Чудесно се справи с него — каза Том.

— Благодаря за подкрепата.

Шефът й махна с ръка.

— Няма защо. Ти имаше право. Ако изложи всичко на хартия, ще бъде справедливо и за двете страни. — Той се ухили. — Все пак помолих ги да назначат теб за президент, а не Келър.

— Може би щеше да направиш услуга на всички ни, ако бе решил иначе — уморено отвърна Елинор.

— Не го казваш сериозно. — Голдмън я погледна внимателно. — Лош ден ли?

— Имала съм и по-добри — призна тя и стана да си тръгва.

— Ще се почувстваш по-добре, след като разгледаш това. — Подаде й лист със спретнато подредени цифри. — Резултатите за първото ти четиримесечие като президент; доста са добри. Продажбата на отдела за рекламни материали и твоята програма за реорганизация в отдел „Международен“ спомогнаха много за намаляването на дълговете ни.

— Но все още се нуждаем от касови филми.

Голдмън кимна.

— Така е. Акциите ни няма да се вдигнат, ако банкерите не повярват, че „Артемис“ може да възкръсне като библейския Лазар. Именно затова искам да дойдеш с мен в Ню Йорк другата седмица.

Елинор замръзна.

— Искаш да дойда и да докладвам пред борда?

Докладът за резултатите от четиримесечието пред борда на директорите, истинските шефове на „Артемис“, бе жизненоважен за оцеляването на студията. Това, което Елинор бе научила много бързо, бе, че истинската медийна сила е нещо, което Холивуд рядко вижда; портфейлите се стискаха здраво от ръцете на стоящи в сянка финансисти от Уолстрийт, странящи от медиите магнати, които се събираха четири пъти годишно в някой анонимен небостъргач в Манхатън. Кукловодите.

Том Голдмън не бе позволявал на никой друг да се срещне с борда, откакто бе назначен за председател.

— Точно така. — Наведе се напред. — И, Елинор — бъди убедителна. Студията е в криза. Трябва да повярват, че „Виж светлината“ ще стане хит и че ще последват и други.

Тя кимна.

— Добре, Том. Но защо изведнъж се оказахме в криза? Сам каза, че новите резултати за четиримесечието са добри.

— Така е, но това не е достатъчно. Разбираш ли — и това е абсолютно поверителна информация, — бордът е получил предложение от „Корпорация Мичико“.

— Какво? — зяпна Елинор.

— Чу ме.

— Но ние сме едно от двете последни студия, които все още са в американски ръце, Том!

— Да — потвърди Голдмън. — Така е. Засега.

Прибра се у дома към десет, изтощена, Пол я очакваше. Масата в трапезарията бе подредена за двама: най-хубавият им порцеланов сервиз; сребърна ваза с яркочервени рози; шампанско, което се изстудяваше в препълнена с лед кофичка; и Моцарт — нежна ария от „Вълшебната флейта“, звучеше от уредбата.

Елинор усети как част от напрежението се стовари от раменете й.

— Не исках да се страхуваш от прибирането си вкъщи — каза Пол, който се появи откъм спалнята им и я целуна по бузата. — Знам, че имаш много работа в офиса.

Тя се усмихна. Това бе най-близкият до извинение жест, който Пол някога бе правил.

— Прекрасно е — каза тя.

— Заповядай. — Той отиде в кухнята и се върна с димяща табла. — Вегетарианска лазаня с нискомаслено сирене. Сам я приготвих.

Елинор си помисли, че би предпочела пържола на скара или пица пеперони, но все пак… поне бе положил усилие. Кога за последен път някой от двамата бе готвил? Хранеха се навън или поръчваха готова храна всяка вечер. Когато успееха да се приберат в рамките на два часа един след друг.

— Изглежда много апетитно, Пол — каза тя.

— Защо не налееш шампанското? — Беше се облякъл специално заради нея, забеляза тя; носеше свободния костюм на „Армани“ от тъмносиня вълна върху бяла тениска, беше си сложил платинения ролекс, златните копчета за ръкавели. Очевидно имаше някакъв повод за празнуване.

Опита се да не го сравнява с Том Голдмън в обикновения му черен костюм.

Том никога не би си и помислил да облече синьо. Или да използва афтършейв. Пет пари не даваше за специалните грижи за тялото и лицето; смяташе за прекалено женствено да се кипри пред огледалото.

Елинор се опита да не мисли за това като за женствено поведение.

— Какъв е поводът? — попита бодро тя, докато си сипваше от лазанята. — Да не би да работиш по нова сделка?

— Никаква сделка. — Взе чашата за шампанско от нея. — Става дума за нас, Елинор. Тази сутрин ме накара да се замисля. Ти си под напрежение, аз съм под напрежение…

Тя кимна.

— Няма нужда да се караме непрекъснато. Трябва да се опитаме да прекарваме повече време заедно, да видим дали можем да бъдем заедно, да преценим дали от нас ще излязат добри родители… да решим накъде върви връзката ни. — Той побутна малка кутийка от червено кадифе към нея. — Отвори я.

Елинор я отвори внимателно. Вътре имаше годежен пръстен, сгушен в подложката от кремава коприна; огромен тъмнозелен изумруд, заобиколен от рубини и сапфири, обковани в бяло злато.

Най-вулгарният пръстен, който някога бе виждала. Сигурно струваше цяло състояние.

— О, Пол — промълви тя. Пръстенът й намигаше като светофар от скъпоценни камъни. — Толкова е… толкова… многоцветен — довърши тя немощно.

Пол Халфин скромно сведе глава.

— Всички избират диаманти. И не се притеснявай, знам, че не си готова да ми дадеш отговор точно сега, но искам да отделиш време и да помислиш за нас. — На лицето му се изписа подканваща усмивка. — Елинор, мисля, че е дошло времето. И двамата сме възрастни хора. И двамата сме постигнали определен успех в живота. От нас ще излезе чудесен екип и топуркането на малки крачета ще допълни идеално картината. — Той вдигна чашата си с искрящо вино. — Елинор, време е двамата с теб да помислим за сливане. Заедно ще донесем големи дивиденти.

Елинор се усмихна нерешително.

— Така, взел съм билети за опера за следващата сряда и за балет в петък…

— Пол, не мога да дойда — прекъсна го тя.

— Какво? — Лицето му потъмня.

— Не мога да дойда. Трябва да бъда в Ню Йорк цялата следваща седмица за финансовия отчет с Том.

— Разбирам — сковано каза той. — Е, разбира се, че трябва да направиш каквото е нужно. Друг път може би.

— Непременно — каза тя гузно.

Той бе положил толкова усилия, за да подготви идеалната вечер за нея, а тя просто му бе отказала.

Освен това имаше право. Не можеха да продължават така вечно. А и след последните новини от доктор Хейдън, тя знаеше, че е дошло време да вземе решение. Просто не можеше да го отлага повече.

— Виж, наистина трябва да го направя, Пол. И наистина съжалявам, че не мога да дойда на опера с теб… много мило предложение. Обещавам да помисля за всичко, което каза, и… ще ти дам отговора си до края на този месец.

Готово. Речено — сторено. Имаше един месец да реши. Пол отпи от шампанското си.

— За нас — уверено каза той.

— За нас — повтори Елинор Маршал, усмихвайки се, и се запита защо единственото, което чуваше, бе затръшването на врати зад гърба си.

Седемнадесета глава

Лимузината спря точно пред задния вход, за да остави Мегън. Само по този начин шофьорът можеше да гарантира, че тълпата няма да й се нахвърли.

— Скъпа, ако тези хлапета те видят да минаваш през тях с това нещо — той кимна към ламинирания пропуск за неограничен достъп, който висеше на врата й, — сериозно ще загазиш. В друг случай бих казал просто да го прибереш в джоба си, но точно сега не искам да поемам риск.

Тя кимна в знак на съгласие. Фенове се тълпяха навсякъде по пътя, по който бяха минали към задния вход; Служителите от охраната се мъчеха да ги задържат зад въжетата, но на всеки пет секунди някое хлапе се отскубваше и скачаше към колата, започваше да тропа по прозорците с истерично лице, разкривено от обожание и неистова молба. Мегън си бе помислила, че Зак Мейсън просто се перчи както винаги, когато лимузината с тъмни стъкла, изпратена от организаторите на концерта, бе пристигнала пред апартамента й, за да я заведе до стадиона, но сега вече не бе толкова сигурна. Точно в този момент бе много благодарна, че може да вижда възбудената тълпа, без самата тя да бъде видяна.

— Винаги ли е така? — попита Мегън.

— Не и за „Илектрик Сити“. Значи не си чула слуховете?

— Какви слухове?

— Казват, че Зак Мейсън щял да се появи тук тази вечер. Говори се, че щял да участва в концерта.

Мегън погледна тълпата от крещящи и викащи фенове.

— Всички тези хлапета са тук заради Зак Мейсън?

— До едно — отвърна шофьорът.

Дейвид Тобър се появи пет минути преди началото на шоуто. Нямаше защо да се подлага на подобно мъчение по-дълго, отколкото бе необходимо. А и при това само двайсет минути преди началото се бе наслаждавал на невероятно изкусно изпълнение на френска любов от една много скъпа проститутка, а това съвсем не бе преживяване, което би искал да претупа набързо. Плащаше достатъчно висока цена. Бе я накарал да направи бавен стриптийз, после да го масажира и накрая да завърши този особено приятен следобед с отлично изпълнение с уста.

Понякога обичаше да си плаща за това. Така не се налагаше да разговаря с тях. Това много му бе харесало, докато горещите й, сочни устни се плъзгаха нагоре-надолу по напрегнатия му пенис, постепенно увеличавайки натиска, езикът й галеше и кръжеше около главата на пениса му, а после се плъзгаше по цялата му дължина. Представяше си Роксана Феликс, легнала по гръб под него, но това всъщност не го възбуди. Дори и само мисълта за Роксана можеше да му развали удоволствието; тя бе най-амбициозната, най-агресивната жена, която някога бе срещал. Предпочиташе такива като Мегън Силвър — доверчиви и копнеещи да угодят на другия. Тя, разбира се, съвсем не бе Роксана Феликс, но… беше хубава. След като я бе накарал да свали излишните килограми и я бе облякъл в прилични дрехи, да, беше доста хубавичка…

Докато пенисът му набъбваше още повече и Дейвид усети приближаването на оргазма, той всъщност започна да си представя Мегън, застанала на колене пред него. Знаеше, че тя с удоволствие ще го направи. Би й харесало всичко, което той предложи…

По време на краткия път до „Колизеума“ Тобър продължи да мисли за Мегън. В „Артемис“ се говореше, че е изключително талантлива, но си бе спечелила врагове в лицето на Роксана Феликс и Зак Мейсън. Но пък доколкото Дейвид можеше да прецени, никой не се разбираше с онази кучка. Впрочем непрестанните спорове със Зак бяха започнали да го притесняват. Ако можеше да накара Мегън да преглътне гордостта си и да започне да се държи по-любезно с Мейсън, бъдещето й навярно щеше да се окаже доста розово. Както му бе изтъкнала Глория, хората като Майкъл Крайтън и Джон Гришъм печелеха по пет милиона на сценарий.

Нямаше нищо против да получи дял от този пай.

Може би щеше да зарадва малката Мегън Силвър.

Дейвид отиде до касата и взе оттам пропуска за специални гости, който Зак му бе оставил. С отвращение отлепи гърба на картончето и го залепи на ревера на сакото си от „Ромео Гигли“. Пфу. Сигурно щеше да остане противно петно.

Забеляза, че никое от хлапетата, които се тълпяха във фоайето и пред входа, не е облечено в прилични дрехи. Навсякъде се виждаха само кожа, джинси и тениски на „Смашинг Пъмпкинс“. Време бе да иде зад кулисите; ако имаше нещо, което да презира особено много, това бе да се мотае в тълпата от простосмъртни.

Роксана слезе от лимузината си. Ламинираният пропуск за пълен достъп бе прикрепен към колана й, така че да се вижда съвсем ясно. За да е сигурна, че ще се появи на всички снимки.

Зак й бе изпратил самозалепващ се пропуск, някакво мизерно картонче. Това си беше обида и ако не бе толкова решена да впримчи копелето в мрежата си, изобщо нямаше да се появи. Но в този случай се обади на Сам Кендрик.

— Трябва ми ламиниран пропуск за пълен достъп за шоуто довечера, Сам. Обади се на организаторите и накарай някой да ми го донесе.

— Роксана, Зак има грижата за…

— Веднага, Сам. Или недей да идваш този следобед. Или когато и да било.

Пауза.

— Добре.

За миг си позволи да се наслади на усещането за власт. Значи вече бе започнало. Докато дойдеше времето на проклетите снимки, Сам Кендрик щеше да се върти около нея като паленце. В случай че не бе залепен плътно за нея.

При тази мисъл я прониза лека тръпка на желание.

— Благодаря ти, скъпи. — Беше олицетворение на благостта. — Защо не го донесеш лично, когато минеш следобед?

— Много бих искал — отвърна той тихо, настоятелно.

— Взаимно е.

И наистина бе така. Това бе странното. И то я объркваше. Мисълта, че може да й харесва да прави секс със Сам Кендрик, дори и да няма никаква изгода от това.

— Наистина ли си подписала договор за четирийсет милиона долара?

— Да, истина е.

— Значи не ти е нужно да ставаш кинозвезда.

— Аз искам да стана кинозвезда — поправи го Роксана.

— Винаги ли получаваш каквото искаш? — меко попита Кендрик.

— Винаги — отговори му тя и затвори.

Роксана се извърна и махна грациозно на побеснялата тълпа, която задръстваше входа към кулисите, като се постара да не покаже моментната си тревога. Мили боже, каква глутница маниаци. Такива ли бяха музикалните фенове? Собствените й почитатели никога, абсолютно никога не демонстрираха подобна страст.

Когато се обърна и тръгна навътре към стадиона, някакво младо момиче прескочи въжето, което ограничаваше достъпа на тълпата, и се втурна към нея, с изкривено от омраза лице. Роксана се дръпна назад, обзета от парализиращ страх. Това бе ужасът за всеки модел. Някой побъркан с нож, пистолет, флаконче киселина…

Служителите от охраната се втурнаха към момичето и го спряха, преди да е направило и две крачки навътре след въжетата.

— Кучка! Кучка! — крещеше момичето. — Ти си, нали? Ти си! Той е твой! Аз го обичам!

— Кой? — успя да възкликне Роксана, докато мъжете я издърпваха настрани.

— Зак! Зак Мейсън! Ти си му гадже! Казаха го по MTV!

Смаяна, Роксана отправи ослепителна усмивка към фотографите, които чакаха край задния вход.

— Вярно ли е това, Роксана? — извика един репортер. — Заради приятеля ли си тук?

— Зак Мейсън ли те покани?

— Кой ти даде ламинирания пропуск, Роксана? Зак ли го уреди?

— Нима филмът ще се превърне в любовна история и извън екрана?

— Двамата бяхте ли двойка, преди да получите ролите си?

— Роксана! Роксана!

Отметнала коса назад, Роксана деликатно свали слънчевите си очила „Рейбан“.

— Със Зак Мейсън работим заедно по филма „Виж светлината“, момчета — заяви тя с меден глас, сдържано и леко притеснено. — Това е единственото, което мога да кажа засега. Тук съм, за да се насладя на шоуто.

Моментално се задействаха камерите; светкавиците проблясваха като картечен огън.

— Роксана! Рокс! Насам, моля! Само две секунди!

Позволи им да я снимат близо минута, после им обърна гръб. Винаги трябваше да ги кара да искат още…

— Роксана! — извика след нея един от журналистите. — Кога е сватбата?

Докато влизаше в стадиона, Роксана Феликс се усмихна на самата себе си.

Прожекторите в предната част на стадиона бяха включени на пълна мощност. От мястото си зад скелето на сцената Мегън можеше да види сценичните работници, които правеха последни корекции на декорите, техниците, които добавяха някой високоговорител тук, някой лазер — там. „Илектрик Сити“ бяха прочути с новаторските си решения при изграждането на сцената; бяха най-добрите след турнето „Зоо TV“ на „Ю Ту“ — използваха гигантски холограми и компютърни изображения. От тонколоните гърмеше музика на запис, адски силна, накъсвана от футболни свирки, писъци и викове от тълпата.

Напрегнатото очакване се усещаше като статично електричество във въздуха. Всеки момент щяха да излязат основните участници в концерта.

Мегън крачеше напред, като се опитваше да си даде вид, че знае къде отива, докато стомахът й бе свит на топка от вълнение и нерви. Най-близкото преживяване до това да се озове зад кулисите през целия й живот бе, когато припадна на първия ред в клуб „Стоун“ в Сан Франциско по време на изпълнение на „Бад Брейнс“ и хората от охраната я издърпаха зад един високоговорител. Тогава й дадоха чаша топла чешмяна вода и отново я върнаха в публиката. При това „Стоун“ бе съвсем малък клуб.

Ламиниран пропуск за неограничен достъп до концерт на „Колизеума“ в Лос Анджелис далеч надхвърляше представите й за нормално преживяване.

Да бъде гост на Зак Мейсън, бе тотално ново преживяване.

„Къде, за бога, е Дейвид? — помисли си Мегън, докато се дръпваше от пътя на поредния сценичен работник, понесъл нанякъде огромна подвижна стълба. — Защо го няма още? Имам нужда от помощ! Не знам къде, по дяволите, трябва да отида!“

Бе помолила Дейвид да я заведе на шоуто, но той бе казал, че има да върши нещо спешно по отношение на договорите си следобеда и бе попитал дали не могат да се срещнат направо там. Разочарована, Мегън се бе съгласила. Бе се надявала, че Дейвид ще иска да я заведе… но защо ли се заблуждаваше? Само защото бе отслабнала малко и той й бе намерил горе-долу прилични дрехи, това не означаваше, че изведнъж е станала достойна за Дейвид Тобър. Той беше голям агент, движеше се с важните клечки. Беше изискан, елегантен, със суперстегнато тяло и много красив. Все неща, които тя никога нямаше да бъде. Независимо колко километра щеше да пробяга на тренажора вкъщи.

Но й се искаше Дейвид да е тук сега. Искаше й се някой да е с нея. Беше страшно да се намира зад кулисите на концерт на стадиона, без никаква представа къде да се дене и какво да прави, просто да се мотае из бетонния лабиринт и да се опитва да не пречи на никого. А също и много вълнуващо. Невероятно възбуждащо бе да знае, че може да иде където си поиска, да говори с момчетата от групата, ако реши, да наблюдава концерта отстрани на сцената, вместо от три километра разстояние в края на морето от седалки. Вместо да се напряга, за да зърне за миг пет фигури, големи като кибритени клечки, можеше да стои зад микрофоните достатъчно близо, за да се пресегне и да докосне китариста.

Щеше да види огромната тълпа, простряна в краката й. Щеше да види онова, което виждаше групата.

За всеки рок фен това бе сбъдната мечта: някой да те измъкне от тълпата и да те пренесе от другата страна.

Мегън се чудеше защо Зак го бе направил за нея.

— Хей!

Тя подскочи. Господи, колко беше жалка; все се пречкаше някому. Сигурно бяха изпратили някой служител, за да й каже да се махне от пътя му…

— Мегън! Насам.

— О, здрасти, Зак — притесни се тя. — Търсех те.

Той се приближи до нея, развеселен.

— Тениска на „Дарк Ейнджъл“ — отбеляза той и посегна да докосне тениската й. — Да не си била почитателка на групата?

Мегън извърна очи. Когато се бе приготвяла да излезе, това й се бе сторило много добра идея; черни джинси, боти с висок ток и любимата й тениска на „Дарк Ейнджъл“ със златния ангел на черен фон. Облеклото й носеше послание. Щеше да е истинска крачеща обида за негодника.

Дейвид й бе обяснил съвсем ясно, че като сценарист тя се намира на едно от най-ниските стъпала. Ако искаше да си запази работата, ако искаше да пише сценарии и за други филми, беше най-разумно да си затваря устата и да се усмихва; да се разбира с всички, за да върви напред. А и четвърт милион долара бяха много пари. Затова тя преглъщаше всички обиди, които Роксана Феликс й отправяше, и ако не успяваше напълно да си сдържи езика пред Зак, поне се стараеше, колкото й бе по силите. Леки забележки, малко язвителни коментари, това бе всичко, с което отвръщаше на постоянните му заяждания. През цялото време, докато преработваха сценария, още от онази катастрофална първа среща Зак Мейсън се заяждаше с нея, тормозеше я, наричаше писането й нереалистично и наивно. Вярно, че в процеса на работата отношението му се подобри леко, но все пак… А и макар Зак вече да се държеше малко по-мило с нея, Роксана внезапно стана десет пъти по-зла. И ако двамата със Зак бяха на различно мнение, тогава Роксана заставаше зад гърба на колегата си звезда и почваше да сипе злъч върху позицията на Мегън. Като последния път. Но това можеше да се очаква; Роксана и Зак явно имаха връзка, ако се съди по това как тя позираше пред него по време на срещите и как непрекъснато го подкрепяше. А и всички клюкарски рубрики във вестниците и списанията твърдяха, че са двойка.

Бе й интересно дали онази нахалница щеше да се появи тук тази вечер. Мегън се съмняваше, че дава и пет пари за рокендрола, но събитието щеше да се отразява от медиите, така че навярно щеше да се покаже. Мегън нямаше търпение. Но не бе облякла тениската на „Дарк Ейнджъл“ заради Зак и Роксана; двамата галеници на съдбата можеха да правят каквото си щат заедно. Не, с облеклото си тя искаше да каже онова, което нямаше куража да изрече на глас. Като например:

„Върви по дяволите, Зак Мейсън. Ти ни предаде.

Ти си просто поредната звезда с голямо его, разглезен нехранимайко, фалшив пророк. Забогатя на гърба на нашите мечти. Излъга ни. Излъга мен.“

Но пък Зак й бе изпратил лимузина, както и този невероятен пропуск, казал й бе, че може да прави каквото иска, да иде, където реши. Мегън се чувстваше задължена и объркана. Защо го правеше? Какви бяха мотивите му?

Той я мразеше! Нямаше логика.

— Да, бях — измърмори тя. — Всички бяхме.

Зак усети критичната нотка в гласа й, но не й обърна внимание.

— Някога гледала ли си ни на живо?

Мегън го погледна право в очите.

— Гледала съм ви шестнайсет пъти. Бях на концерта ви в „Омни“ в Оуклънд, когато едва започвахте. Била съм в „Стоун“. А когато свирихте за последно тук — махна с ръка тя — преди две години, аз и няколко приятели от колежа цял месец спестявахме, за да дойдем.

Зак Мейсън кимна леко.

Мегън отново го погледна. И той бе с джинси и ботуши, черни, както и черна прозрачна риза от шифон — последен вик на модата в алтернативната метъл музика. През нея се виждаше тялото му; без прикритието на плата, Мегън забеляза, че той всъщност е по-мускулест, отколкото си бе представяла. Като Киану Рийвс в „Скорост“. А лицето му бе дори по-красиво: изсечена, мъжествена челюст; дълга черна коса, която му придаваше диво и застрашително излъчване; и невероятни очи, като на хищник, очи, които бяха прониквали в душите на цяло поколение млади хора, очи, в които се бе взирала като част от публиката, когато бе тийнейджърка, и които бяха възпламенили бунта в душата й. Усети горещ прилив на желание и се възмути от себе си.

— Харесваше ли ни? — попита той.

Мегън се изчерви. Не искаше да казва нищо на Мейсън. Да си признае, че е била техен почитател и че Зак е бил нейният идол, означаваше да се постави в подчинена позиция. Сега той знаеше, че тя му се е възхищавала. Дори нещо повече. И това не й харесваше.

— Гледала съм ви шестнайсет пъти, Шерлок. Ти как мислиш?

— Мисля, че си много хубава — каза Зак. Посегна и докосна меките й кестеняви къдрици. — Прекалено хубава, за да изглеждаш ядосана непрекъснато.

Мегън бе напълно объркана. Звучеше искрено. Този човек излизаше с най-известния супермодел в света и току-що я бе нарекъл хубава?

— Благодаря — измърмори тя, а после си спомни доброто възпитание и добави: — И благодаря за пропуска.

Той махна небрежно с ръка, все така взрян в очите й.

— За нищо. Кой наш албум харесваше най-много?

— Какво те интересува? — сопна се Мегън. Подиграваше й се. Сигурно беше така.

— Искам да знам. Направи ми това удоволствие — каза Зак и й се усмихна подканващо.

Тълпата навън започна да скандира името на групата и Мегън усети слабините й да потръпват от желание. О, господи. Знаеше, че би трябвало да е по-силна, но… той бе толкова красив. Опасен и красив.

— „Кестеняв“ — сопнато отвърна тя. — Ясно?

— Не приличаш много на фен — отбеляза той.

— А ти не се държиш като герой! — ухапа го на свой ред Мегън, ядосана.

Той замълча.

Навън шумът от публиката бе направо оглушителен. Мегън усети как в нея се надига страх. О, господи, какво бе сторила? Зак бе звездата на филма. Ако поискаше, можеше да се обади на Дейвид Тобър и да я отстранят от проекта завинаги.

— Не знаеш нищо за живота ми — меко каза Зак. — Искаш ли да поговорим защо разцепих групата?

Тя поклати глава безмълвно.

„Знам защо разцепи групата, негоднико. За пари. Заради парите от продажбите на рекламните тениски. И защото мениджърката ви не е искала да ти се подмазва до безкрайност. Дейвид ми каза“.

— Имах си причини.

„Да, около двайсет милиона такива“, мислеше си Мегън, но на глас каза само:

— Животът си е твой, Зак. „Дарк Ейнджъл“ бяха твоята група. Не моя. Можеш да правиш каквото си искаш.

За миг той просто остана там, загледан в нея, после извърна очи.

— Шоуто скоро ще започне — каза той. — Ела с мен, ще те заведа някъде, откъдето ще имаш добър изглед.

Роксана Феликс кипеше от гняв. Седеше заедно с Мегън Силвър и още няколко жени, съпруги и гаджета на музикантите от групата, в малка, закрита ВИП ложа, отстрани до сцената. Лазери пронизваха мрака; цветни прожектори танцуваха по сцената и осветяваха стотици лица в морето от фенове, което се простираше пред тях. От дясната им страна „Илектрик Сити“ изпълняваха с истински ентусиазъм последния си хит в класацията Топ 10. Роксана не забелязваше нищо.

Знаеше само, че преди десет минути, докато тя си седеше тук, Зак Мейсън лично бе довел Мегън Силвър, онази невзрачна малка мърла, във ВИП ложата, и освен това Мегън — някакво си неизвестно момиче, писателка, за бога! — беше с ламиниран пропуск, за който явно не й се бе наложило да използва връзки. Зак бе изпратил на малката мишка пропуск за неограничен достъп!

Зак предпочиташе Мегън пред нея!

И най-лошото бе изненаданият поглед, който й бе хвърлил, когато забеляза нейния пропуск — най-напред изненадан, а след това и онзи ужасен многозначителен поглед, пълен с презрение. Невзрачната мишка, разбира се, не го бе забелязала. Бе прекалено заета да зяпа групата и публиката, нелепо удивена. Мегън Силвър всъщност се вълнуваше от подобни неща!

Роксана се загледа в тила й. Значи това иска Мейсън, така ли? Магаре вместо еднорог. Врабче вместо паун. При това тя бе толкова наивно същество, че дори не го осъзнаваше.

Е, по-добре би било за малката мишка да не застава на пътя й. Защото, ако го направеше, щеше да си плати!

Осемнадесета глава

Тъмнината се спусна над гъстите редици на публиката. Само още няколко минути и очакването й щеше да бъде възнаградено.

Мегън се размърда на мястото си, стомахът й бе свит на топка от вълнение. Беше страхотно шоу. Да наблюдава сцената от такова разстояние, бе невероятно. А между песните, когато не бе напълно запленена от мига, имаше време да наблюдава какво правят сценичните работници и техниците. Попиваше атмосферата зад кулисите като гъба. Щеше да е страшно полезно проучване за сценария й; съзнаваше, че само с няколко леки промени филмът й ще стане десет пъти по-реалистичен и впечатляващ. Щеше да се прибере у дома и да напише нови инструкции за сцените и насоки за актьорите, и това щеше да промени изцяло визията на екрана.

Но точно сега това не бе най-важното.

Щеше да види Зак Мейсън на сцената.

Разговорът им по-рано бе много странен… бе убедена, че когато се изправи насреща му и го заклейми, Зак ще изпадне в ярост като суперзвезда, ще накара да я изхвърлят от стадиона, ще я уволни. Но той съвсем не бе реагирал така. Бе се държал много достойно. Бе я предизвикал, но бе уважил правото й на собствено мнение.

Това не бе звездата, с която непрекъснато се караха.

Не бе примадоната, за която непрестанно й говореше Дейвид Тобър.

Тук, на стадиона, тя бе слушала цяла вечер как феновете на „Електрик Сити“ скандират неговото име. Когато се бе измъкнала от ВИП ложата, за да иде до тоалетната, бе чула силно развълнуваните репортери да се питат на глас дали е вярно, че Зак Мейсън ще пее. Докато минаваше през залите за почивка и срещи на изпълнителите зад кулисите обратно към мястото си до сцената, всички повтаряха едно и също — Зак, Зак, Зак. Това бе концерт на „Електрик Сити“, но цялото вълнение, всички слухове бяха съсредоточени върху човека, с когото тя все се караше.

Мегън знаеше, че преди два месеца и тя щеше да е в същото трескаво очакване. За хората от нейното поколение да чуят, че Зак Мейсън ще излезе изненадващо на сцената, за да свири с друга група, бе все едно някой да каже на майка й, че смъртта на Джон Ленън е измислица и „Бийтълс“ ще свирят в „Медисън Скуеър Гардън“ на Коледа. „Дарк Ейнджъл“ бяха култова група, а Зак Мейсън бе самият бог за връстниците й.

В замайващата наелектризирана атмосфера на стадиона тази вечер й бе почти невъзможно да не се настрои на същата вълна отново. Да види Зак през пълните с обожание очи на всички останали.

Откакто работеше с него, Мегън бе свикнала да мисли за него като за човек, а не рок звезда. В крайна сметка той ги беше предал… нали така?

Опита се да се стегне, но не можеше да спре пеперудите, които сякаш пърхаха в стомаха й. Зак щеше да се появи на сцената скоро. Съвсем близо до нея. И може би само за няколко минути тя отново щеше да го види като героя, чието лице бе съзерцавала върху стената на спалнята си през последните пет години.

Изведнъж от тълпата се надигна силен рев, бушуваща вълна от викове, огласили топлия вечерен въздух. Горещата дъга от светлини заля отново сцената и окъпа в цветове претъпкания стадион.

„Електрик Сити“ се връщаха на сцената за бис. Заедно с тях, протегнал ръка за поздрав, приемащ бурното обожание на тълпата, крачеше Зак Мейсън, окъпан от един-единствен прожектор, а развятата коса окръжаваше лицето му като черен пламък. Тя бе достатъчно близо, за да забележи малките капчици пот, избили по изсеченото му лице, достатъчно близо, за да види напрежението в погледа му, докато той се взираше с вълчите си очи в ревящата тълпа пред него.

Сърцето на Мегън сякаш заседна в гърлото й. Всичките й критики към него се изпариха като дим. Фактът, че сега бяха колеги, се заличи в съзнанието й. Увлечена от магията на мига, тя се бе превърнала отново във възторжена почитателка на „Дарк Ейнджъл“, каквато винаги е била. Зак бе нейният герой. И бе само на метър от нея.

Изгарящо желание сграбчи цялото й тяло, страстните вълни започваха от стомаха й и я разтърсваха цялата, сякаш тънки сребърни нишки оплитаха гърдите и слабините й. Усети как зърната й се втвърдяват под тениската, върху която бе изписано името на групата му. Слабините й се сгорещиха и набъбнаха от притока на кръв, усети как се овлажнява. Мили боже, това бе най-силната възбуда, която бе изпитвала в живота си, а липсваше какъвто и да било физически допир.

Замаяна, Мегън стисна здраво месинговия парапет пред себе си и се наведе напред, за да се доближи до Зак колкото се може по-близо.

Китаристът на „Илектрик Сити“ Рик де Суза плъзна пръсти по струните и изсвири началните акорди на „Кестеняв“, хита от втория албум на „Дарк Ейнджъл“. Песента, за която Мегън бе казала на Зак, че й е любима.

Докато тълпата крещеше в екстаз, разпознала изпълнението, а „Илектрик Сити“ се усмихваха и поздравяваха всички, прожекторът за миг се премести встрани от Зак и се насочи към вокалиста на групата. Застанал там, толкова близо до Мегън, че би могла да го докосне, Зак се обърна в мрака и й се усмихна.

Дейвид Тобър седеше на плетен стол в залата за почивка и срещи и отпиваше шампанско. Погледна часовника си. Петнайсет минути, докато свършат изпълненията на бис: той не виждаше причина да стои отпред, близо до оглушителния шум. Ако се съдеше по всички тези крясъци, човек би могъл да си помисли, че някой е насочил огнепръскачка към публиката. Което не би било лоша идея, като се имат предвид дългите им коси и мирисът на марихуана. Слава богу, че бе спасил Мейсън от тези неандерталци.

Концертите на Колийн Макълъм нямаха нищо общо с това тук.

Тобър се бе показал за малко в специалната ВИП ложа до сцената, но ухиленият шеф на охраната му бе казал, че пропускът му не осигурява такъв достъп.

— Но това е същият пропуск, който Зак изпрати на Роксана Феликс — настоя Тобър.

Човекът поклати глава.

— Не можеш да се качиш на сцената без ламиниран пропуск. Роксана има такъв. Кой й го е дал — не знам.

— А Мегън Силвър? — поинтересува се Тобър, като надникна и видя тила на Мегън в ложата пред него.

Това, че Роксана е използвала връзките си, ни най-малко не го изненада, но Мегън… тя едва ли имаше някакво влияние.

— Тя също има ламинат. И Зак Мейсън лично се погрижи за това.

— Откъде знаеш? — сопна се раздразнено Тобър.

— Защото аз го уредих по негово настояване — отвърна горилата. — А сега ще се върнеш ли в своя сектор, или искаш да те изхвърля оттук?

Дейвид остана в сектора си.

Значи Зак Мейсън бе уредил пълен достъп за Мегън Силвър. Интересно. А Роксана трябваше да се бори, за да запази репутацията си…

Докато хапваше лениво от гроздето, сложено на масата в стаята за срещи, Дейвид мислеше напрегнато. В момента той контролираше трима от четиримата главни действащи лица в проекта „Виж светлината“ — актьора в главната мъжка роля, актрисата в главната женска роля и сценариста. Сам Кендрик лично представляваше Фред Флореску, което бе жалко, но дори Дейвид не можеше да опита да открадне клиент от собствения си шеф. Всичко си имаше граници.

Засега.

Все пак при това положение на нещата неговите отпечатъци си личаха навсякъде върху сделката. Ако филмът станеше касов хит, името му щеше да се прочуе. Заплатата му щеше да стане пет пъти по-висока. Щеше да се превърне от изгряваща надежда в успял. Щеше да стане един от големите играчи.

Това щеше да е добра възможност да измести Майкъл Кембъл. Тогава той, Дейвид Ариел Тобър, щеше да стане шеф на отдел „Кино“ в голяма агенция, един от най-младите, които някога са успявали да се издигнат толкова високо. А не след дълго щеше да е в състояние да си тръгне оттам и да си отвори собствена агенция. Дейвид се усмихна доволно при тази мисъл. Какво като е само на двайсет и шест? Беше страшно добър. И макар че Сам Кендрик не бе напълно изкуфял стар досадник като Кевин Скот, все пак и той остаряваше.

Бяха стари, слаби и безполезни.

Щеше да им даде да се разберат на всички. И ако Сам Кендрик трябваше да го научи по трудния начин — така да бъде. Такъв бе естественият закон на еволюцията; само силните оцеляват.

Е, той оцеляваше и процъфтяваше, но много от картите му бяха заложени в този филм, който все още бе на етап предпродукция. Точно в този момент единствено позицията на Зак бе абсолютно сигурна. Мегън лесно можеше да бъде уволнена, това се случваше непрекъснато. Сценаристите бяха в изобилие, анонимни и евтини. А Роксана — е, тя бе по-сигурна, след като пробните й снимки със Зак направо бяха възпламенили екрана, но в крайна сметка и тя бе заменима. Ако Зак откажеше да работи с нея, например, или ако тя се опиташе да се прави на суперзвезда пред Фред Флореску. А за Дейвид бе важно никой от тях да не бъде уволнен — искаше колкото се може по-голямо свое участие в този филм.

Това означаваше, че дечицата му трябва да си играят мирно и тихо заедно.

А нещо в последното развитие на ситуацията никак не му харесваше.

Беше ли възможно Зак Мейсън наистина да желае Мегън Силвър? Неговата свита, неуверена, объркана, малка Мегън? Що се отнася до света на киното, Мегън не знаеше абсолютно нищо и приемаше всичко, което Дейвид й казваше, за чиста монета. Предполагаше, че това е разбираемо донякъде. Мегън бе дошла от относително бедната, но модерна бохемска общност в Сан Франциско, където бе имала много приятели и е била част от групата, в Лос Анджелис, където не познаваше никого, не излизаше никъде и накрая се бе озовала с мизерна работа — по-лоша дори от онази, която бе оставила. После по щастливо стечение на обстоятелствата той бе решил да подразни Кевин Скот точно когато Мегън се молеше да й дадат шанс в офиса му и нейният прекрасен, динамичен, комерсиален сценарий бе паднал в ръцете му като зряла круша.

Дейвид се усмихна самодоволно. Не вярваше в късмета. Човек сам ковеше съдбата си.

Но Мегън не гледаше така на нещата. Мегън със сигурност го бе видяла като благородния рицар с червено ламборгини, който се бе появил в онази дупка за бързо хранене, за да я спаси. Тя бе причината да се осъществи цялата сделка, а все още смяташе, че именно той й прави услуга. Мегън бе имала много труден живот и все още се бореше за оцеляването си. Не й бе хрумнало, че щом е успяла да впечатли Елинор Маршал, със сигурност ще има още работа за нея. В представата на Мегън „Виж светлината“ бе единствената й надежда и Дейвид Тобър бе единственият й приятел. А именно това идеално устройваше Дейвид.

Харесваше му невероятната власт, с която разполагаше. Бе поел контрол над финансите й. Бе й наредил да промени начина си на хранене. Дори я бе подложил на мъчителен режим на физически тренировки; беше му забавно, че се държи като глина в ръцете му. А за да е честен, трябваше да признае, че това бе доста еротична мисъл. Напоследък бе започнал да си фантазира разни неща, свързани с Мегън. Тя бе красива, но по деликатен начин, нетипичен за Лос Анджелис.

Ами ако и Зак Мейсън бе започнал да си мисли същото?

Невъзможно. Зак спеше с модели и порнозвезди и най-доброто, което можеше да му предложи тълпата от групита. Жените, с които изливаше, имаха гръдна обиколка деветдесет и пет сантиметра, тънки като клечки крака и дълга руса коса. Дори Роксана Феликс, смятана в момента за най-красивата жена на света — най-търсеният супермодел, току-що сключила договор за четирийсет милиона долара, — се увиваше около него. Дейвид бе видял заглавията от предния ден, клюките, които се вихреха по MTV, а и репортерите отвън бяха побеснели, викаха и го засипваха с въпросите си, питаха дали той е запознал двойката на века.

Дейвид вдигна чашата си с шампанско към сцената. Трябваше да й го признае, беше много ловък играч. Забравете Чарлс и Даяна или Ричард и Синди, един романс между Зак и Роксана щеше да се появи в огромни заглавия навсякъде по света. Щеше да гарантира огромни касови приходи.

Но може би Зак бе решил, че предпочита Мегън — Тобър все пак бе научил нещичко в този бизнес и бе наясно, че вкусът не се поддава на логично обяснение, — в такъв случай всичко можеше да се изпари във въздуха. Роксана щеше да настоява Мегън да бъде уволнена. Зак можеше да се намеси и да уволни самата нея. И в единия, и в другия случай Дейвид губеше.

Ами ако мишката изведнъж покажеше нокти? Мегън се чувстваше изгубена в Лос Анджелис. Безпомощна. Но Тобър бе сигурен, че невинаги е била такава. В родния си град вероятно е била самоуверена и цинична.

Той се заслуша в истеричния рев, който се носеше от тълпата отпред. Гласът на Зак Мейсън звучеше от високоговорителите, но хлапетата бяха толкова шумни, че почти го заглушаваха. И цялата тази лудост била светът на Мегън. Тя го познаваше. Познаваше Зак.

Ако само за миг спрат да се дърлят, Зак Мейсън щеше да се стори на Мегън сбъднатата й мечта. Тогава щеше да започне да си въобразява неща, които не бяха за нея.

Дейвид се намръщи. На това трябваше да се сложи край. Зак и Роксана трябваше да са заедно, а Мегън трябваше да…

Мисли! — нареди си сам Дейвид. — Винаги има начин. Най-добре е да го намериш. И то бързо.

Последните звуци на „Тъмна ярост“, най-големия хит на „Илектрик Сити“, заглъхнаха в мрака, потънаха във вълните от възторжени викове, които се разбиваха в сцената. Зак изпълняваше само беквокали на тази песен, поддържаше със суровите си хармонии гласа на Карл Олафсон, вокала на основната група, но това нямаше значение. Независимо колко назад стоеше, тълпата искаше да вижда само Зак Мейсън. А съдейки по усмивките, които момчетата си разменяха на сцената, Мегън разбираше, че останалите не са особено притеснени от този факт. Собствената им репутация сред феновете щеше да скочи до небесата само заради това, че Зак бе избрал да излезе да свири с тях. Това бе първото му изпълнение на живо, след като „Дарк Ейнджъл“ се бяха разделили, и осемдесет хиляди хлапета го посрещаха като нещо сравнимо само с Второто пришествие. Червени и зелени светлини заляха сцената.

— Искате ли още? — извика Карл в микрофона. Утвърдителният рев на тълпата бе толкова силен, че дори Мегън отстъпи крачка назад. Бе обляна в пот заради горещината от прожекторите и от вълнение. Зак бе изпял три песни и всяка бе истинско откровение… а тя бе толкова близо до него, че можеше да забележи как вените на шията му изпъкват, докато пее, да види всяка промяна в изражението на лицето му, дори когато в светлините на прожекторите заставаше някой друг…

Разбра едно. Когато пееше, Зак мислеше единствено за песента и за публиката. Поглъщаше енергията на масите и я насочваше обратно към тях чрез гласа си. Гледаше право напред в мрака, сякаш само с усилие на волята си можеше да види всяко възторжено лице. А гласът му! Дрезгав от чувственост, зареден с бунт, извисяващ се в мелодията…

Мегън се изгуби в него. Потъна дълбоко, също като тълпата пред нея. Нямаше страх, нито притеснение, нищо, освен музиката и светлините, и Зак. Бе понесена от общото, настроение, изгубена в магията на мига.

— Предполагам, че можем да изпълним още едно парче — съгласи се Карл и театрално се обърна към момчетата от групата си.

Рик де Суза изсвири началните акорди на „Битка с огъня“, емблематичната песен на „Дарк Ейнджъл“. Писъците на тълпата можеха да събудят и мъртвите.

— Искаме да ви представим човека, който изпълнява соло вокалите на това парче — нашия добър приятел, Зак М…

Останалата част от думите му бе заглушена от истеричните викове на тълпата. Зак пристъпи напред на сцената, окъпан от светлината на три прожектора и протегнал ръце към публиката.

— Искам да благодаря на „Илектрик Сити“, че ми позволиха да изляза заедно с тях тази вечер. Бяха направо страхотни — каза той и кимна на Карл.

Възторжени викове. Момчетата от групата се ухилиха широко.

— Това е последното парче, което ще изпея; нещо, което свирехме с „Дарк Ейнджъл“. — Той се обърна и погледна към закритата ВИП ложа. — Това е за Мегън.

„Илектрик Сити“ забиха познатите минорни акорди и сцената сякаш избухна около тях. Навсякъде блеснаха светлини, тълпата започна да пее, десетки хиляди гласове подеха думите на песента.

Мегън остана, замръзнала на мястото си, вцепенена от изненада и удоволствие.

— Доволна ли си, скъпа? — попита някой до нея.

Обърна се и видя Роксана Феликс, облечена в минирокля от златисто ламе, усмихната дружелюбно.

— Да — отвърна тя. В този миг дори и Роксана не можеше да я разстрои. Зак Мейсън изпълняваше „Битка с огъня“ за нея.

Роксана се промъкна по-близо до месинговия парапет, така че да застане точно до Мегън. Отметна от очите си дългата лъскава черна коса.

— Така си и мислех. Идеята беше моя, да знаеш. Предложих му я миналата седмица; решихме, че сме били доста резки с теб.

За пръв път Мегън забеляза ламинирания пропуск, увиснал на колана на Роксана. Усети как пада с гръм и трясък на земята, докато стомахът й се свива на топка от разочарование.

Разбира се, че Роксана щеше да има ламинат. Роксана бе гадже на Зак Мейсън.

Как бе могла да забрави? Наистина ли си мислеше, че суперзвезда като Зак би могъл да изпитва нещо друго, освен професионален интерес към нея?

Бе казал, че ще я покани на шоуто, за да направи проучване за филма и точно това бе имал предвид. Щом е решил да се държи малко по-дружелюбно с нея, чудесно. Щеше да се отрази добре на филма. Но тя щеше да е пълна идиотка, ако си въобразеше, че би могло да има нещо повече от това.

Стоеше в тази ложа, до най-известната и търсена жена на модния подиум, и си въобразяваше, че Зак Мейсън ще избере нея? Да, браво, Мегън! Как само го измисли!

— Благодаря — успя да промълви тя. — Много мило от твоя страна.

Роксана отново се усмихна, сочните черешови устни се разтегнаха върху лицето й. Отблизо Мегън можеше да види, че кожата й е абсолютно гладка, стегната и безукорна, дори и без грим. Като пронизване с нож, споменът за невероятно скъпия договор на Роксана, обявен в новините предния ден, когато журналистите я бяха разпитвали за Зак, проникна в съзнанието й.

— И поздравления за договора — добави смело тя.

Супермоделът сви рамене.

— Аз би трябвало да поздравя теб, скъпа — покровителствено се обади тя. — Написала си първия си сценарий! Всъщност и двете сме момичета с кариера, нали?

„И двете сме момичета с кариера… Да. Аз струвам двеста и петдесет хиляди долара, от които трябва да плащам данъци, комисиони и разходи, а ти току-що подписа с «Джаксън» за четирийсет милиона“.

— Знаеш ли, че сме почти на една и съща възраст? — мило попита Роксана.

— Наистина ли? — обади се Мегън, която никога в живота си не се бе чувствала толкова непълноценна.

На сцената Зак Мейсън все така приковаваше вниманието на всички в публиката. Мегън смяташе, че изглежда великолепно; като ловец, като лидер, млад и красив, но все пак много мъжествен, като древните скулптури на Александър Велики. А Роксана бе слаба и крехка, една изящна, чувствена Афродита. Бяха създадени един за друг.

Зак отново се извърна и се усмихна на Мегън. Но този път тя отвърна очи.

Веднага щом светлините угаснаха, служител от охраната дойде, за да ги отведе в залата за отдих и срещи на изпълнителите, където бе партито след концерта в разгара си.

— Мисля да го пропусна — каза Мегън. — Имам много работа. — Вдигна очи към Роксана, в чиято съвършена прическа всяко лъскаво косъмче бе на мястото си. Може би проклетницата изобщо не се потеше. — Зак, хм, Зак ме покани, за да добия по-добра представа за атмосферата зад кулисите. Имам цял куп нови идеи, които…

— Не, Мегън, не — настоя Роксана и преплете загорялата си ръка с нейната. — Трябва да дойдеш с нас. Настоявам. И знам, че и Зак много ще се разочарова, ако те няма.

— Моля те, Роксана…

— Настоявам! — в меденосладкия й глас внезапно се появиха стоманени нотки.

— Добре — нещастно промълви Мегън.

Нямаше избор. Но наистина не й се искаше да види Зак, залепен до Роксана Феликс, не точно сега. Миналата седмица изобщо не я интересуваше какво правят. Но след като бе видяла Зак на сцената, гледаше на него с други очи. И се чувстваше такава глупачка…

Залата бе претъпкана до пръсване — шефове на звукозаписни компании, гръмогласни радиоводещи в тениски на „Рейдърс“, изрусени мадами с рокли, които повече приличаха на дълги тениски, както и няколко привилегировани репортери от „Ролинг Стоунс“ и други големи списания. Атмосферата пращеше от възбудено очакване.

Още чакаха Зак, разбра Мегън, и се запита дали той ще иска да говори с всички тези хора. Надяваше се, че не. Искаше й се да е отишъл на задния вход и да раздава автографи на публиката си.

— Вероятно и ние няма да останем дълго — сподели с нея Роксана, измъквайки ръката си от тази на Мегън в момента, в който групичка фотографи я забелязаха и хукнаха към нея. — Искам да се прибера. — Зае се да позира пред камерите. — Само няколко кадъра, момчета, моля ви — предполага се, че това е свободната ми вечер.

Мегън се дръпна настрани.

— Роксана! Радвам се да те видя, чудесно е, че успя да дойдеш — обади се Дейвид и се втурна към тях. — Господа, това ще е всичко за тази вечер, нали? Госпожица Феликс е тук, за да се види с господин Мейсън. Нека да ги оставим на спокойствие.

Роксана отправи на Дейвид лека усмивка, докато хората от медиите се разотиваха.

— Поздравления за договора ти с „Джаксън“ — добави Дейвид, докато лешниковите му очи шареха по блестящата й рокля. — Мисля, че направо са те ограбили.

Тя се засмя.

— Дейвид, още не си казал здрасти на Мегън.

— Не, не съм — призна Тобър, като се обърна към нея. Мегън се опита да не показва ревността си. Не й ли стигаше Зак Мейсън? Трябваше ли и Дейвид да увисва на врата й? — Не я забелязах. Мегън, скъпа, изглеждаш чудесно.

— Благодаря, Дейвид — измърмори тя.

Не изглеждаше чудесно. Беше с тениска и джинси, а лицето й бе зачервено и потно. Не може да си скачал нагоре-надолу и да си се блъскал в парапета цели три часа, и да изглеждаш добре.

— Дами, да ви предложа малко шампанско — покани ги Тобър и се обърна към един сервитьор, минаващ наблизо.

Внезапно тълпата от специални гости зашумя възбудено. От съблекалнята на групата заедно с момчетата се бе появил Зак Мейсън, преоблечен в тениска на „Електрик Сити“ и нов чифт джинси. Забеляза Мегън и Роксана и веднага се насочи към тях.

Дейвид им махна.

— Роксана — обърна се той към нея и й подаде чаша шампанско. — Заповядай, Мегън. Това е за теб.

Мегън взе питието, благодарна, че има какво да прави. Не искаше да стои като някаква глупачка, когато Зак и Роксана започнат да се прегръщат пред очите й.

— Благодаря, Дейвид — усмихна му се тя.

— Знаеш ли, когато ти казах, че изглеждаш чудесно, наистина го мислех — увери я Дейвид и се приближи до нея. Мегън вдъхна тънкото ухание на афтършейва му. — Толкова си отслабнала.

— Благодарение на теб.

— Наистина си красиво момиче, знаеш ли? — попита Дейвид. Без да обръща внимание на смаяния й поглед, той я прегърна с мускулестата си ръка.

В този момент Зак Мейсън се измъкна от последната групичка хора между тях и замръзна на мястото си. Забеляза Мегън, притисната до Дейвид Тобър, също като първия път, когато я бе зърнал. Само че сега агентът собственически бе обвил талията й с ръка.

— Здрасти, Зак — обади се Роксана Феликс и му отправи невероятно съблазнителна усмивка.

— Страхотно изпълнение, Зак — любезно каза Дейвид. Ръката му се премести върху дупето на Мегън с несъмнено ясен сексуален подтекст.

— Здрасти — вяло го поздрави Зак.

Мегън Силвър го погледна срамежливо.

— Беше невероятен — каза тя.

Мейсън премести поглед от Мегън към Дейвид и после обратно, тъй като не искаше да приеме факта. Но беше истина, разбира се. Защо си бе въобразявал, че Мегън ще е по-различна? Да не е Светата Дева. Беше се увлякла по неговия умел, ловък, богат холивудски агент. Беше същата като останалите. А той й бе посветил песен пред осемдесет хиляди фенове.

Почувства се като пълен идиот.

— Радвам се, че ти е харесало — студено каза Зак. Обърна се към Роксана Феликс, усмихна се широко за фотографите, чиито светкавици проблеснаха около тях, и обхвана изящната й глава с две ръце, за да я целуне продължително по устните.

— Хайде, скъпа — прошепна Дейвид в ухото на Мегън. — Няма нужда да им се мотаем в краката. Да си вървим.

Деветнадесета глава

На път за летището Елинор преглеждаше бележките си, като знаеше, че в самолета ще има време да репетира речта си. Том бе уредил да пътуват до Ню Йорк с частен самолет, собственост на Хауърд Торн, финансист милиардер, чийто конгломерат „Кондор Индъстрис“ бе станал най-големият акционер в студия „Артемис“ през миналата година. Трябваше да представи доклада си пред Торн и другите шестима магнати от Уолстрийт, които представляваха борда на директорите на „Артемис“.

Тя се замисли колко бе странно, че светът изведнъж се бе върнал към Средновековието, наподобявайки йерархичната му структура. Истинската власт вече не бе в ръцете на президенти и министър-председатели, а в тайнствените фигури, които контролираха паричния поток; хора, които притежаваха властта да девалвират някоя валута или да предизвикат срив на борсата; които тласкаха световната икономика към растеж или рецесия; които купуваха и направляваха потока от идеи. Джордж Сорос. Бил Гейтс. Уорън Бъфет. Кой бе най-влиятелният човек на света? Вероятно Рупърт Мърдок, мислеше си Елинор, австралиецът, който комай притежаваше половината от вестниците на планетата, както и три големи телевизионни мрежи и филмова студия.

Пред такива хора щеше да се изправи. Съвременният вариант на Медичите, италианските търговци принцове, контролирали Европа през Ренесанса. Съзнаваше, че това щеше да е истинско бойно кръщене. Бе си въобразявала, че президентът на „Артемис“ е само едно стъпало под върха на стълбицата на властта, а сега започваше да разбира, че всъщност е едва на най-долното.

Беше притеснена.

Телефонът в колата звънна и тя се облегна по-удобно на бежовата кожена седалка.

— Елинор Маршал.

— Е, готова ли си? — прозвуча гласът на Том и тя направо си представи широката му усмивка.

— Въпросът е дали те са готови за мен? — отвърна му Елинор.

Голдмън се засмя.

— Точно така, момичето ми. Сигурен съм, че ще ги разбием. Освен това Ню Йорк ще е като ваканция за теб, както се развиват нещата напоследък тук.

— Напълно вярно — съгласи се тя. Щеше да е хубаво да не се налага да мисли за злобните забележки на Джейк Келър или проблемите с бюджета на „Виж светлината“, а и най-вече за едномесечния срок, в който бе обещала да даде отговор на Пол. — Къде ще отседнем?

— Във „Виктрикс“ — каза той. — Ти си в президентския апартамент.

— Ха-ха, много смешно — отвърна Елинор, но се зарадва. „Виктрикс“ просто бе най-луксозният хотел в Манхатън, на едно ниво с „Лейнсбъро“ в Лондон или „Ориентал“ в Банкок. Това пътуване бе фатално важно, но Том поне се бе погрижил да се възползват от някои привилегии.

— Ще се видим след малко. Гледай да не забравиш куфарчето си на задната седалка — подразни я Голдмън.

Елинор се изчерви.

— Том! Това беше преди петнайсет години. Напомняше й за инцидент, който се бе случил навремето, когато току-що бе започнала работа в студията. Том Голдмън, тогава старши мениджър по маркетинга и неин наставник, я бе помолил да му донесе бележките относно рекламната кампания за един детски филм с Тойс Ръс. Беше много важна среща. Елинор, тогава на двайсет и три, бе забравила въпросното куфарче в колата си и се бе наложило Голдмън да импровизира, преструвайки се, че купчината отхвърлени ръкописи пред него са строго секретни данни за очакваните продажби. Бе успял да сключи сделката, но бе извадил душата на Елинор заради грешката й. И не бе спрял да й го напомня през всичките изминали години.

— Да, да, да. Който е разсеян, си остава такъв доживотно — подразни я Том. — Доскоро.

— Доскоро — отвърна тя и затвори.

Докато ролс-ройсът се плъзгаше гладко и бързо по магистралата, все още пуста в синия полумрак на ранното утро, Елинор усети лека приповдигнатост на духа. Значи Том бе в добро настроение. Каквото и да се случеше днес, поне можеше да е сигурна, че със строгия и делови тон, който се бе установил в отношенията им след партито на Изабел, бе приключено. Може би разправията й с Джейк Келър предния ден бе помогнала. Както и да е, Том се шегуваше с нея и нещата отново бяха нормални.

Елинор се погледна в огледалото за обратно виждане. Бе си сложила малко руж, очертала бе устните си с молив в неутрален цвят и бе използвала бледо червило, и също толкова деликатно бе нанесла сенки за очи в бледорозово и пясъчнозлатисто. Предната вечер си бе легнала с хапче за сън, така че очите й не бяха зачервени и тенът й не изглеждаше жълтеникав поради липсата на достатъчно сън. Всъщност кожата на лицето й изглеждаше чудесно под кремообразния фон дьо тен; леките бръчици около устата и очите й бяха станали доста по-незабележими, откакто бе започнала да използва новия овлажнител. Слава на бога, най-сетне един козметичен продукт, който наистина вършеше работа.

Тази сутрин можеше да мине за трийсетгодишна. Понякога животът бе хубав. Дори и под напрежение.

Когато след двайсет минути спряха на пистата, Голдмън вече бе там и я чакаше.

— Взе ли куфарчето? Чудесно, да тръгваме.

Тя благодари на шофьора, взе си куфарчето и пътната чанта и последва шефа си по стълбичката.

— Вече си мислех, че никога няма да дойдеш — измърмори недоволно Голдмън, докато си слагаха коланите за излитане. — Чаках те навън в студа. Безкрайно дълго.

Тя погледна часовника си.

— Том, подранила съм с пет минути.

Той махна с ръка, докато самолетът рулираше по пистата.

— Елинор, аз съм зает човек. Не ме занимавай с глупави подробности.

Щом самолетът стигна нужната за полета височина, Елинор стана от мястото си, за да разгледа наоколо. Това бе „Гълфстрийм IV“, сериозна машина, а не някаква си „Астра“ или „Лиър“, каквито използваха обикновените мултимилионери. Единственият друг човек, когото познаваше и който можеше да си позволи „Гълфстрийм IV“, бе Дейвид Гефен.

— Внушително, а?

Голдмън застана до нея, докато тя разглеждаше декора. Хауърд Торн бе обзавел малката си играчка в тъмносиня кожа с кант от златни листа, изключително мек килим, кожени фотьойли, баня, спалня и кухня.

— Това бебче струва двайсет и пет милиона долара. А месечната му издръжка е сто хиляди — каза Том. — Знам, защото го прочетох във „Венити Феър“.

Тя подсвирна.

— Доста скъпо превозно средство.

Той кимна.

— Понякога се чудя дали съм си избрал подходящия бизнес.

— Не видях дори и едно лого на компанията наоколо — отбеляза Елинор, като погледна младите стюардеси в елегантни морскосини униформи. — Трябва да кажа, че съм изненадана. Не предполагах, че Хауърд Торн страни от излишната показност.

Голдмън се засмя, явно развеселен.

— Шегуваш ли се? Това е частен самолет на Хауърд. „Кондор Индъстрис“ разполага с още два такива в Далас, близо до седалището на нефтената компания. В онези не можеш да се разминеш от фирменото лого.

Седнаха на огромния мек диван и Том разстла листовете с отчетите и бъдещите проекти на стъклената масичка пред тях. Заеха се да преглеждат цифрите, докато стюардесите на Торн им сервираха закуска; английски чай „Ърл Грей“ в сребърен сервиз в стил „Крал Джордж“, миниатюрни сандвичи с пушена сьомга, горещи пухкави кроасани и панерче с препечени филийки, както и мармалад и сладко от ягоди. Елинор отказа да опита от второто ястие, което включваше омлет „Бри“, последван от топли палачинки с плодово желе.

— Том, ще напълнееш — разсеяно го предупреди тя, докато мислеше за речта си.

— Глупости. — Той сграбчи ръката й и я опря до тънката памучна риза, която носеше. — Всичко това са мускули. Пипни.

Прав беше, отбеляза Елинор, когато дланта й се опря в твърдата му като скала плът. Всичко бе здрави мускули. Беше по-стегнат дори и от Пол, въпреки макробиотичните му диети и строг режим на тренировки. Усети мигновен пристъп на желание.

Побърза да отдръпне ръката си, преди нещата да са се влошили съвсем.

— Е, няма да останат такива, ако продължаваш да се тъпчеш с холестерол — каза тя, като се надяваше той да не забележи лекото й изчервяване.

Том изсумтя, докато набождаше на вилицата си апетитна хапка от сочния омлет със сирене.

— Звучиш също като Джордан, когато говориш така — каза той.

Очевидно не бе комплимент.

— Бихте ли предпочели пресни ягоди и шампанско, госпожо? — попита я една от стюардесите, докато вземаше недокоснатата чиния на Елинор. — Предлагаме „Перие-Жуе“, „Болинджър“, „Кристал“…

— Не, благодаря, всичко е наред — увери я Елинор. През останалата част от полета се вдълбочи в речта си.

Съвещанието на борда на директорите на „Артемис“ бе свикано в офисите на студията в Ню Йорк, заемаща няколко етажа в елегантна сграда на Мадисън Авеню номер едно, точно в средата на бетонната джунгла в центъра на града.

Том и Елинор размениха едва няколко думи, докато отиваха натам. Колкото повече наближаваше времето на срещата, толкова повече настроението им се променяше от весело към напрегнато. Елинор забеляза, че Голдмън е притеснен. Той непрекъснато проверяваше статистическите данни, подобно на нервна домакиня, която все не може да се увери, че е взела паспорта си за пътуването и трябва през десет минути да поглежда в чантата си.

„За какво толкова се притеснява Том? — питаше се Елинор, загледана в обедното движение по улиците. — Той е ветеран в тези неща, а и знае всичко за японската заплаха… докато за мен това е първа среща с борда и нямам никаква представа какво предложение са получили за акциите си. Ще играя на сляпо. Освен това Том ще представя цифри — чисти, абстрактни цифри, върху които счетоводителите ни работят месеци наред. А аз ще трябва да се заема с убедителното представяне на «Виж светлината» и да ги уверявам как филмът ще се хареса на всички тийнейджъри в Америка. Нищо от това не може да бъде доказано, всичко е прекалено субективно. Прекалено женствено.“

Започна да се чуди дали нямаше нарочно разделение на ролите според пола в случая.

— Кой ще говори пръв? — попита тя шефа си.

— Ти — твърдо заяви той.

— О, супер — измърмори Елинор, докато лимузината им спираше.

Том й отвори вратата, за да слезе.

— Ще се справиш чудесно.

Представиха се на рецепцията и Том я поведе към последния асансьор в дъното.

— На последния етаж е, но това е експресен асансьор.

— Чудесно — отвърна Елинор и приглади полата на бледорозовия си копринен костюм на „Диор“.

— Нервна си — отбеляза Голдмън, загледан в нея.

— Много си наблюдателен.

— Стига, Елинор. Ти си момичето, което е представяло „Харвард“ в публичните дебати само на двайсет години.

Тя сви рамене.

— От двайсет до трийсет и осем вероятно съм поизостанала в сферата на публичната реторика.

Двайсет и седем, двайсет и осем, двайсет и девет… номерата на етажите се сменяха безшумно пред погледа й. Щяха да пристигнат всеки момент. Внезапно Голдмън се протегна покрай нея и натисна бутона за задържане.

— Елинор, погледни ме.

Изненадана, тя го послуша. Том гледаше право в нея, черните му очи изпъкваха на фона на тъмния костюм от „Савил Роу“, внимателни и пълни с топлота.

— Помниш ли как се срещнахме за първи път?

— Разбира се — отвърна тя, чудейки се накъде бие. — В коридора пред столовата. Тичах и се блъснах в теб, а ти разля кафето върху себе си.

Той кимна.

— Нарече ме сър, докато ми се извиняваше. Никога повече не ми показа и грам респект.

Елинор си представи случката ясно, нещо, което Том бе сигурен, че ще направи. Беше през първата й седмица в „Артемис“, когато тя бе кльощаво, притеснено хлапе, току-що завършила колеж и отчаяно се бореше за място в изцяло мъжкия свят на бизнеса. А Том Голдмън, с много повече коса и много по-малко стил отсега, бе на трийсет и вече бе вторият човек в търговския отдел, старши ръководител в очите на Елинор. Бе толкова уплашена, че го е заляла с кафе, че бе пребледняла от страх.

Том се бе засмял и я бе завел на обяд, като си мислеше колко е сладка. Докато свършат с обяда, вече бе решил, че си е намерил полезен бъдещ помощник. Идеите, интелигентността и ентусиазмът и бликаха от всяко нейно изречение. Бе станал неин наставник и приятел още от самото начало.

— Бяхме същински деца — каза Елинор.

— Така беше. — Той се наведе към нея. — А сега спомняш ли си как долетяхме днес тук? Помниш ли последния път, когато се обади на Майк Овиц на личния му номер? Помниш ли как Сам Кендрик седеше пред теб и те молеше да дадеш зелена светлина на филм на Фред Флореску? Вече не сме деца, Елинор. Справихме се направо страхотно. Много хора излязоха от играта, но ние с теб продължихме напред и сега ръководим цялата проклета студия. Не го забравяй.

Освободи бутона за задържане и асансьорът отново тръгна нагоре.

— Ти беше едва пораснало хлапе, току-що излязло от колежа, когато те срещнах, Елинор Маршал. — Металните врати се отвориха със свистене и Том я последва в коридорите на корпоративната централа на студията. Елинор усети ръката му на рамото си. — Но днес ти си президентът на „Артемис“.

Наложи се да примигне, за да спре сълзите си, когато погледна нагоре към него.

— Стигнахме прекалено далеч, за да се отказваме сега — заяви Том Голдмън. — Влез вътре, Елинор. И ги разбий.

— Господин Голдмън? Госпожице Маршал?

Делова секретарка на средна възраст в костюм от туид крачеше към тях по тихия коридор на корпоративните офиси.

— Насам, моля, ако обичате, членовете на борда са готови да ви приемат.

Последваха я покрай полирани махагонови маси, разположени до дискретни бежови стени с картини на импресионистите, чак до голямата двойна врата в дъното на коридора. Жената я отвори и ги въведе в заседателната зала на борда на директорите на „Артемис“.

Елинор обгърна залата с един поглед. Дългата правоъгълна маса, полирана до блясък, отразяваше като огледало строгите лица на седмината мъже на средна възраст, седнали около нея. Хауърд Торн бе единственият от директорите, когото Елинор бе виждала отблизо, но разпозна останалите от лъскавите им цветни снимки в годишния отчет: Хари Траскър, Кенет Рич, Илай Лебер, Кит Уилсън, Конрад Майлс и Мартин Бърнбаум.

Всички те бяха сериозни играчи на Уолстрийт.

Всички те се интересуваха единствено от акциите си.

Елинор разсеяно си помисли дали някога бе имало жена в борда.

— Том, Елинор, радваме се да ви видим — приветства ги Хауърд Торн.

„Какъв поразително грозен човек“, помисли си Елинор, докато му се усмихваше мило.

— Знам, че имате доклад за нас. Защо не минем направо към целта? — Посочи празния стол начело на масата. — И така, кой ще говори пръв?

Елинор огледа още веднъж залата. Порцеланов сервиз за кафе. Умопомрачаваща гледка към Централен Манхатън, града, проснат в краката им като блестяща панорама. И група финансисти, които пет пари не даваха за онова, което тя имаше да им каже — те чакаха реалните цифри на Том.

— Аз — заяви тя, ясно и уверено.

Отиде до края на масата, отвори куфарчето си и без да бърза, окачи пъстроцветните демографски таблици на статива зад себе си. После се обърна с лице към мултимилиардерската си публика, седмина мъже, които разполагаха с властта да сложат край на кариерата й с едно драсване на химикалка и да продадат студията й на японците.

— Господа — спокойно започна тя. — Казвам се Елинор Маршал и съм президент и главен изпълнителен директор на студия „Артемис“.

Двадесета глава

Прибраха се заедно във фоайето на хотел „Виктрикс“, засмени като хлапаци. Голдмън все още й се усмихваше, докато тя регистрираше и двамата на рецепцията, успокоен и отпуснат след възторга от победата. Беше много успешно представяне; неговите цифри бяха критично огледани и анализирани от директорите, които ги бяха сметнали за впечатляващи, но истинският пробив бе речта на Елинор. Голдмън още си представяше живо изненаданите, съсредоточени изражения на лицата на същите тези директори, докато тя им говореше за трудната за дефиниране природа на филмовия бизнес, за сложността на изчисляването на бъдещите приходи въз основа на стандартните методи. С елегантни жестове и свободно боравене с термините, тя бе демонстрирала, че само защото Мартин Вебер не е продуцирал друго, освен касови провали, това не означава, че и тя ще направи същото. И накрая бе започнала да говори за „Виж светлината“, излагайки позицията си с такъв ентусиазъм, че дори и банкери като Конрад Майлс и Хари Траскър бяха започнали да разбират за какво става дума в проекта и колко много биха могли да спечелят от него. Хауърд Торн бе казал няколко ласкави думи за Роксана Феликс; е, Голдмън го очакваше след целия натиск, който той бе упражнил върху него предварително. За миг се замисли дали Роксана не спи с дебелака, но реши, че не е така. Тя беше супермодел, с договор за четирийсет милиона долара. Сигурно не би си струвало да спи с него само за да й помогне да стигне до кастинга. Торн можеше само да й гарантира, че пробните й снимки ще бъдат видени, но не и да я включи в актьорския състав; освен това „Виж светлината“ щеше да й донесе приходи, които се равняваха на сумата, която тази жена печелеше на ден като модел. Просто нямаше логика. Но както и да е, решителният момент бе настъпил, когато Елинор бе извадила видеокасета от куфарчето си, бе помолила да донесат телевизор в заседателната зала и бе пуснала пробните снимки на Зак и Роксана заедно, като бе обърнала внимание на огромния интерес от страна на публиката към връзката им.

Мъжете с костюмите обаче не бяха слушали внимателно думите й, спомни си Том с усмивка. Бяха прекалено заети да контролират сексуалната си възбуда. В края на петминутната прожекция Елинор Маршал вече държеше всеки един от тях в изящната си длан. Що се отнася до „Виж светлината“, всички вярваха страстно в светлото бъдеще.

Голдмън все още бе в опасност, знаеше го. Но поне президентът на студията бе успял да ги убеди, че би било грешка да продават точно сега — „Виж светлината“ щеше да вдигне цената на акциите, да им помогне да спечелят повече от компанията на един следващ етап, ако все още възнамеряваха да продават. Не беше спасение, а отлагане на присъдата. Но бяха откупили малко време. А точно сега това бе всичко, на което можеше да се надява.

— Заповядайте, сър. Президентският апартамент и императорският апартамент — обясни служителката на рецепцията и им подаде ключовете. — Бихте ли искали пиколо за багажа?

Голдмън вдигна леката си пътна чанта и поклати глава. Взе и малкото спретнато куфарче „Гучи“ на Елинор.

— Не, благодаря, ще се справим.

— Да не би да си ми носач вече? — развеселено попита Елинор.

Той кимна почтително.

— След представянето ви преди малко аз съм изцяло на ваше разположение, мадам.

— Не ме изкушавай — пошегува се тя, докато отиваха към асансьора.

Кабинката се плъзгаше безшумно нагоре по етажите.

— Няма ли да го спреш? — попита Елинор. Флиртуваше с Том, замаяна от победата. Облекчението от успешното им представяне бе толкова голямо, че направо й се виеше свят. И я правеше дръзка. Малко забавления нямаше да им навредят, и то в Ню Йорк, където дори и острият слух на Изабел Кендрик не можеше да чуе какво си казват.

— Може да се смееш…

— Благодаря — усмихната отвърна тя.

— … но имаше нужда от онзи инструктаж. И ако това ти помага да постигаш такива резултати, то аз си запазвам правото да спирам асансьора ти винаги когато реша.

— Разбрано, тренер. А защо аз съм в президентския апартамент, а ти в императорския? Твоят трябва да има повече екстри.

— Възрастта е с предимство пред красотата — небрежно отвърна Голдмън. — А и аз съм императорът тук. Не го забравяй.

— Може би е крайно време да имаме императрица — заплаши го Елинор. — Може би ще ти изиграя номера на Джейк Келър.

Стигнаха до най-горния етаж; апартаментите им бяха един до друг. Голдмън отвори вратата на Елинор.

— Не мога да повярвам — измърмори тя, впечатлена.

Стаите бяха истинска фантазия в стил „Регент“, издържана в бяло и златно; мекият бежов килим бе изпъстрен с нежен десен от златни листенца, които сякаш се огъваха от невидим лек бриз, същият десен се повтаряше по стените и очертаваше тавана. Дълги кадифени завеси с цвят на полиран бронз се спускаха от прозорците, високи три метра и половина и предлагащи великолепна гледка към Авенюто на двете Америки, както вече наричаха Шесто Авеню. На масичката от бял мрамор със златни орнаменти бе поставена кристална ваза със снежнобели лилии, чиито тичинки бяха покрити плътно с жълт прашец и така повтаряха общата цветова композиция. В средата на банята, голяма колкото спалнята, имаше голямо джакузи и японска вана, вградена в пода до него. Но третата стая бе олицетворение на истинския лукс според Елинор: съвършена имитация на провинциална английска библиотека, с характерната препарирана еленска глава, окачена на стената, кожените подвързии на томовете и креслото, тапицирано с тъмнозелена кожа.

— Господи — възкликна Голдмън. — Искаш ли да се разменим?

Елинор се засмя.

— Още не си видял твоя. Слушай, защо не идеш да се преоблечеш? Аз трябва да се освежа малко, а после можем да слезем да пием чай някъде.

— Какво, да не би да имаш предвид малки английски сандвичи и кифлички със сметана?

— Точно така — потвърди Елинор.

— А ще си вземаш ли душ? — поинтересува се Голдмън. — Може ли да гледам?

Тя се засмя разсеяно, но усети лакомия поглед на Том върху шията си. „Стига, Елинор, въобразяваш си“, скастри се сама.

Няма нищо интересно за гледане — каза тя.

Том отстъпи крачка назад и се загледа в нея, черните му очи поглъщаха всичко, от елегантния кок на пясъчнорусата й коса, през очертанията на гърдите, които се забелязваха под сакото, до меките извивки на прасците й, които завършваха с обувки на „Патрик Кокс“, подчертаващи тънките й глезени. Елинор бе красива, чувствена и истинска наслада за очите. Той не бързаше да отклони поглед и тя го усети като милувка върху кожата си, внезапен порив на сексуално желание следваше очите му, сякаш наистина я разсъбличаше, сваляше дрехите й, за да изследва голото й тяло.

— Много се съмнявам — каза Том накрая.

Забеляза как тя се изчервява силно и сластният копнеж, който се бе свил дълбоко в него, закипя по-близо до повърхността. Не знаеше защо го бе направил, но му хареса. Както му хареса и това, че тя явно знаеше какво си мисли.

Последва дълга пауза.

— Ще мина да те взема след двайсет минути — успя да промълви Елинор.

— Добре — каза Голдмън и излезе от стаята й.

Изабел Кендрик обикновено не посещаваше приятелките си в домовете им. Или другите идваха при нея, когато на нея й бе удобно, или — както ставаше по-често — се срещаше с малцина избрани в най-популярните и посещавани ресторанти в града. В крайна сметка какъв бе смисълът да си водеща фигура в обществото, ако не блестиш в него? Но в този случай тя паркира бентлито си пред имението на Голдмън в Бевърли Хилс, без дори за миг да си позволи да злорадства колко по-хубави са нейните градини.

Джордан й се бе обадила сутринта и бе казала, че въпросът е сериозен. Извънредно сериозен. Всъщност толкова важен, че този път Изабел нямаше никакво желание да обсъжда темата в препълнен салон. Изобщо не искаше да я виждат, докато обсъждат темата с Джордан. И все пак, когато слезе от колата си и закрачи бързо към верандата с колони на семейство Голдмън, безукорна в тъмносинята си рокля на „Бил Блас“ и обувки с висок ток на „Шарл Журдан“, сърцето й заби ускорено от необичайно усещане за възбуда.

Униформена прислужница отвори вратата.

— Заповядайте, госпожо Кендрик — покани я тя. — Госпожа Голдмън ви очаква в гостната.

Изабел й благодари отсечено и мина направо в приемната на семейство Голдмън, издържана в стил „Ралф Лорън“.

Точно както бе и очаквала, Джордан Кабът Голдмън, прекалено официално облечена с лъскав костюм с панталон на „Валентино“, се бе облегнала драматично на камината и хлипаше в дантелената си кърпичка.

— Изабел, слава богу, че си тук — изплака тя.

— Скъпа моя, скочих в колата в мига, в който затворих телефона — заяви Изабел, като се опитваше да се престори, че й съчувства при цялото вълнение, което я бе обзело.

Можеше да забрави за партитата. Тук имаше възможност да се занимае с нещо истинско, с пренареждане на значимите фигури в обществото. И ако успееше, не само щеше да нанесе удар на Елинор Маршал, това щеше да означава също, че Джордан Голдмън ще й бъде задължена до гроб. По този начин Изабел щеше да контролира индиректно не само традиционното висше общество на Лос Анджелис, но и модните напоследък политически влиятелни кръгове, които Джордан бе започнала да събира около себе си. Така че Джордан никога вече нямаше да представлява заплаха за положението й.

Защото щеше да й е задължена. Страшно много.

— Той я е завел в Ню Йорк — изхлипа Джордан — и дори не ми е казал. — Гласът й изтъня като на малко момиченце. — Трябваше да го науча от Джоан.

Секретарката му. Изабел направи бърз преглед на ситуацията. Фактът, че Елинор бе придружила Том в Ню Йорк, бе маловажен, просто професионален ангажимент. В крайна сметка тя бе президент на студията, призна мислено Изабел с обичайната смесица от завист и презрение. Не, важното бе, че Том се бе опитал да скрие това от Джордан. А Джордан вече знаеше, че позицията й е застрашена от сведенията, които й бе дала Изабел на собственото си парти. Затова, по съвет на Изабел, бе вдигнала на Том скандал в пристъп на луда ревност, а после се бе престорила на обидена и засегната, като бе настояла Том да престане да общува с Елинор. Той бе отрекъл всичко, разбира се, но според шпионите на Изабел в „Артемис“ напоследък бе съвсем делови и лаконичен с нея.

Но явно този период бе приключил, а същото можеше да се случи и с брака на Джордан, ако не предприемеха бързи мерки.

Том бе скрил от жена си, че ще пътува заедно с Елинор. Това бе много сериозен сигнал за опасност. Изабел се радваше, че малката глупачка поне бе имала достатъчно разум да й се обади.

— Знам, скъпа — каза тя спокойно, но твърдо. — Знаеш какво трябва да направиш сега, нали?

— Но кой знае колко време би отнело това? — изхлипа Джордан.

— Понякога се налага да предвиждаме възникването на проблемите, Джордан — авторитетно заяви Изабел, — а понякога трябва да вземаме предварителни мерки за решаването им. Така, сега ще ти кажа какво да направиш и не искам никакви възражения.

— Но това ще съсипе фигурата ми — изплака младата жена.

— Не и ако си внимателна — увери я Изабел. — Във всеки случай, скъпа моя, на този етап може да се окаже, че нямаш друг избор. — Тя се приближи до камината и окуражително потупа протежето си по рамото. — Трябва да го направиш, Джордан, и то веднага. Повярвай ми. Това е единственият изход.

Том и Елинор се върнаха в хотела към единайсет часа. Бяха пили чай, после се разходиха и накрая отидоха на кино.

— Шегуваш ли се? — смая се Елинор, когато Том го предложи.

— Не! — усмихна се широко той. — Какво ще кажеш? Можеш ли да си спомниш кога за последен път си платила, за да гледаш някой филм в киносалон, с пуканки, като всички останали?

— Хм, през хиляда деветстотин седемдесет и осма? — предположи тя.

— Така! Трябва да го направим, ще бъде идеалното маркетингово проучване. — Том все повече се ентусиазираше. — Можем да отчетем билетите в счетоводството на „Артемис“ като служебен разход.

— Винаги съм харесвала прегледите. — Елинор преправи гласа си и заговори с тежък мафиотски тон. — А сега „Парамаунт Пикчърс“ представя…

— Точно така! Хайде, да тръгваме — подкани я Голдмън и накрая се озоваха в едно малко кино в пресечка на Бродуей, където гледаха „Объркани и безразсъдни“ с огромна кутия пуканки и две големи картонени чаши кока-кола.

— Беше страшен филм — каза Голдмън, когато най-сетне влязоха в синьото мраморно фоайе на „Виктрикс“. — Макар че ти май повече се забавляваше.

Елинор сви рамене.

— Какво да ти кажа? През седемдесет и четвърта бях на шестнайсет. Преживяла съм всичко това.

Том я погледна.

— Пушила си трева?

— Всеки ли го е правил?

Голдмън поклати глава и се засмя.

— Нещо не пасва, скъпа. Елинор Маршал с цигара марихуана?

Тя вдигна рамене извинително.

— Все пак не съм се родила такава.

— Искаш ли да пийнем по едно преди лягане? — попита той и тя се изненада, когато чу утвърдителния си отговор.

Но осъзна, че наистина иска да изпие едно питие с него. Удоволствието от следобеда, прекаран с Том Голдмън, в разговори за всичко и нищо конкретно, бе прекалено голямо, за да приключат внезапно с едно сковано пожелание за лека нощ. Не бяха разговаряли така от години, може би пет или шест. Високите етажи на властта бяха прекалено хлъзгави и опасни, за да правиш друго, освен да се катериш към върха.

Качиха се в апартамента на Том, без да говорят повече. Той приличаше на този на Елинор; беше обзаведен в сребристо и тюркоазно, със завеси като в ориенталски харем и вместо с библиотека, разполагаше със собствена фитнес зала. Във всекидневната му също имаше напълно зареден минибар.

— Какво ще пиеш? — попита я той.

Елинор знаеше, че Пол би искал тя да каже минерална вода или безалкохолен коктейл.

— Бърбън с лед — отвърна тя. — „Уайлд Търки“, ако имаш такъв.

Том повдигна вежда и я изгледа изпитателно. „Господи, колко красив мъж е“, помисли си тя.

— Някакъв проблем? — попита го тя строго.

Той се засмя.

— Никакъв, госпожо. Мисля, че трябва по-често да те водя в Ню Йорк. Марихуана, алкохол… това е изцяло нова страна от личността ти.

— Не съм го правила, откакто бях на двайсет — протестира Елинор.

Голдмън сипа уиски и на двамата и седнаха един до друг на огромния, мек диван, тапициран в синьо.

— За „Артемис“ — вдигна тост Елинор.

— За нас — поправи я Том, — за това, че стигнахме дотук, и днес направихме така, че да останем на върха.

Чукнаха се с кристалните чаши и отпиха.

— Какво имаше предвид по-рано, когато каза, че не си била родена такава? — меко я попита Том. — Каква мислиш, че си сега?

Тя се облегна назад и усети как по тялото й се разлива приятна топлина от алкохола.

— О, нали знаеш. Снежната кралица. Статуята. Всички онези епитети, които ми слагат.

Том я погледна право в очите.

— Никога не съм те смятал за снежна кралица.

Елинор се опита да заглуши бавния и омайващ прилив на желание, който се разля в тялото й. Бе просто прекалено — да седи така до него — след деня, който бяха прекарали само двамата. Знаеше, че е опасно. Но не понечи да стане.

— Защо реши да правиш филми? — попита я той.

— Защо ли? Не съм сигурна. — Тя се замисли. — Защото навремето ми се струваше забавно. Може би защото като момиче гледах толкова много филми. Харесваше ми, че всички бяха с щастлив край и героинята винаги намираше истинската любов в живота си. Мечтата на всяка жена. Във филмите всичко беше толкова романтично й много по-вълнуващо, отколкото в реалния живот — никой не правеше компромиси, — и ми се искаше да вярвам, че и в моя живот ще стане така…

Гласът й заглъхна постепенно.

— А сега не вярваш ли, че една жена може да срещне истинската любов и да остане с този мъж до края на живота си?

— Вярвам, че е възможно. — Елинор си играеше с ръба на чашата си, после погледна над нея към Том Голдмън, седнал до нея. Черните му очи я гледаха напрегнато, едрото му тяло бе толкова близо, че можеше да чуе дишането му, лявата му ръка стискаше толкова силно чашата, че кокалчетата му бяха побелели, а пръстите му бяха украсени само с платинената венчална халка. — Просто не вярвам, че е възможно да се случи с мен.

— Погледни ме — настойчиво каза той. Хвана брадичката й с два пръста и я завъртя към себе си. — Ти си интелигентна, талантлива, красива и смела. Разбрах, че си нещо много специално още в мига, в който те срещнах. Можеш да имаш каквото си пожелаеш.

— Не — каза тя, а кожата й пареше там, където я бяха докоснали пръстите му. — Не всичко.

Няколко мига Голдмън не отговори. После отново се загледа в нея по същия начин, както бе направил в нейния апартамент, погледът му сякаш я поглъщаше бавно, с израз на сексуално възхищение, сваляше дрехите й, докато накрая тя усети как се овлажнява, а зърната й се втвърдяват от възбуда.

— Недей — успя да промълви тя.

— Защо не? — попита Том. — Възбуждам ли те?

Елинор се опита да мисли трезво, да разкъса горещата мъгла на желанието. Смътно успяваше да чуе далечни предупредителни камбанки, които неистово звъняха в главата й. Но упойващото страстно желание, което пулсираше в кръвта й, заглушаваше обичайното й здравомислие. Поне веднъж не искаше да е разумна.

Желаеше Том. Винаги го бе желала.

— Да — отвърна простичко тя.

— Желая те — каза Голдмън.

А Елинор промълви:

— Вземи ме.

Той се наведе напред много бавно и отметна кичур коса от бузата й, загрубялата му длан погали нежната й кожа, а после с лявата си ръка обгърна и другата страна на лицето й, обхвана главата й, накара я да почувства силата му. После сведе глава и докосна с устни нейните — нежна, спокойна целувка отначало, а после по-настойчива — и накрая погали с език устните й, страните й, после проникна в устата й, копнеещ да усети сладостта й. Ръката му внезапно се смъкна към талията й и притисна тялото й до неговото — нетърпеливо, настоятелно, — мачкайки скъпия й копринен костюм.

Елинор бе завладяна от желание. При първото докосване на кожата му до нейната усети огнено разтърсване, което запламтя в корема й, в гърдите й, цялата й женска природа бе възбудена, кръвта й сякаш я изгаряше и стапяше. Спонтанно разтвори крака, вече бе влажна и готова за него. Ласките му бяха каквито винаги си ги бе представяла през годините: мъжествени и нежни, гальовни и властни. Усещаше възбудата му през плата на панталоните, беше твърд като скала от желание.

— Винаги съм те желал — шепнеше той.

А Елинор само промълви:

— Том, господи…

После ръцете му непохватно се заеха с копчетата на сакото й и тя се откъсна от него и съблече дрехите си, изрита обувките си настрани и свали тънките си чорапи, нетърпелива като тийнейджърка, докато най-сетне стигна до сутиена и бикините, миниатюрни парченца дантела с цвят на кафе, и тогава ръцете му се озоваха върху нейните и я спряха; той искаше сам да го направи.

— Толкова си красива — прошепна той и тя простена от възбуда, когато ръцете му обхванаха нежните й гърди, започнаха да си играят със зърната им през дантелата, палецът и показалецът му ги галеха и потъркваха, докато тя направо полудя от удоволствие, и тъкмо когато си мислеше, че не би могла да издържи повече, устните на Том заеха мястото на пръстите му и езикът му започна да ги гали и подръпва, засмукваше ги и горещата влага на устата му оставяше малки тъмни кръгчета върху чашките на сутиена й, грапавата дантела контрастираше с мекотата на влажния му език и накрая Елинор започна да се извива към него, да притиска слабините си към неговите.

— Харесва ли ти така? Да? — питаше я Голдмън, с дрезгав от възбуда глас, и пръстите му се плъзгаха надолу по корема й, докосваше кожата й само с върховете на пръстите си и чертаеше дълга изгаряща лента върху тялото й. Елинор хлипаше от наслада и не можеше да повярва, че е способна да изпитва подобни чувства, после извика задавено името му, когато Том пъхна ръка под бикините й към пухкавите косъмчета, които покриваха горещите й влажни слабини, и безкрайно нежно пъхна два пръста в нея, докато леко галеше хлъзгавата плът на клитора й.

— О, господи! Господи, Том! — задавено извика Елинор, докато утробата й потръпваше в спазми и невероятно удоволствие заливаше цялото й тяло, а между краката й бликна нова влага, когато свърши.

— Това е нищо, скъпа. Едва началото — каза Том и тя усети как разкопчава сутиена й и смъква бикините й, мокри от влагата на собственото й тяло, надолу по гладките й бедра. Когато бе напълно гола, той я обърна внимателно с гръб към себе си и започна да я гали нежно от раменете по извивките отстрани на тялото, надолу към хълбоците и преди дори да успее да се извие в отговор, Елинор усети топлия му дъх върху тила си, дразнеше я и караше фините косъмчета там да настръхват, а после започна да я целува: кратки целувки, описващи кръгове по тялото й, близваше и всмукваше кожата й, докосваше я само с върха на езика, не бързаше и бавно слизаше надолу по гръбнака й.

Елинор усети как всички съзнателни мисли отстъпват някъде далеч. Усещаше единствено устните на Том и топлината на тялото му, притиснато до нейното, силните му ръце, които я държаха прикована на място, докато тя се извиваше, полудяла от страст под милувките на езика му. Цялото й тяло се бе превърнало в една безкрайна ерогенна зона; разтапящи, пулсиращи потоци от желание сякаш бликаха от гръбнака й, където бе устата му, и караха цялата й кожа да тръпне в неистова жажда. Когато той най-сетне стигна до дупето й, тя бе близо до нов оргазъм.

— Том, невероятен си — изхлипа тя.

Голдмън отвърна:

— Толкова силно те желая, от месеци си представям това — ръцете му бяха на хълбоците й, мачкаха и галеха. — Имаш разкошно дупе — каза той. — Някога си представях как правя точно това всеки път, когато ти минеше по коридора.

Елинор се опита да каже нещо, но изненадата и възбудата бяха стегнали гърлото й и можа само да се извие, за да целуне ръката, която я придържаше.

— Желаеш ли ме, Елинор? — питаше я той.

Вместо отговор тя насочи ръката му към слабините си, горещи и готови да го приемат, и помоли:

— Моля те, Том, не мога да чакам повече.

Той пророни:

— Точно така, скъпа, отдай ми се.

Бързо се освободи от дрехите, направо съдирайки ги от тялото си, а Елинор разтвори ръце и ги протегна към него; гол, твърд и копнеещ за нея, пенисът му вече бе оросен на върха и блестеше от възбуда. Двамата се вкопчиха един в друг, целуваха се и се хапеха лекичко, и той я намери само след миг и с едно мощно и нетърпеливо проникване потъна дълбоко в нея, чак до края, и след това единственото, което Елинор усещаше, бе Том Голдмън, надвесен над нея, вътре в нея, набъбналият му твърд пенис предизвикваше в тялото й наслади, каквито не бе и подозирала, че съществуват, а интелигентното му, горделиво лице сега гледаше надолу към нея с напрегнат израз на желание и любов. Усети как той потъва още по-дълбоко и докосва някакво разтапящо и заслепяващо местенце, някакво сладостно, тайно кътче, скрито дълбоко в нея, и изведнъж бе понесена от вълните на нов оргазъм, по-силен от първия, по-мощен от всеки друг оргазъм, който някога бе изпитвала. Усещанията сякаш бликаха от всяка пора в кожата й и тя можеше да усети как вълните на удоволствието я разтърсват от ръцете чак до прасците, цялото й тяло тръпне в заслепяващ екстаз, и тогава тя извика:

— Том, обичам те.

И някъде много отдалеч долови как той се напряга и свършва в нея, и го чу да казва:

— Обичам те, Елинор, винаги съм те обичал.

И тогава последната, всепоглъщаща бяла вълна на блаженството заля тялото й и заличи всичко останало.

Двадесет и първа глава

Елинор се събуди бавно, съзнанието й изплува на повърхността много постепенно и плавно, след като дълбокият й сън бе пронизан от меките златни лъчи на утринното слънце. Погледна големия златен часовник на нощното шкафче. Шест и четирийсет минути; след пет минути алармата щеше да иззвъни и да я събуди не толкова приятно. Сънено го изключи и се протегна с удоволствие, докато спомените й от предишната нощ се връщаха в съзнанието й. Въпреки малкото сън, чувстваше тялото си отпочинало и отпуснато, сякаш и костите й се бяха размекнали под докосването на устните на Том.

Извъртя се леко върху морскосините сатенени чаршафи „Пратези“. Едрото тяло на Том Голдмън бе с гръб към нея и леко помръдваше в съня. Елинор си позволи за миг да се наслади на гледката, която предоставяше масивният му гръб, харесваше й мъжествеността на малките черни косъмчета по тялото му, уханието му близо до нея. Зачуди се дали да не го събуди сега, за да се любят отново, но реши да не го прави: полетът им бе след два часа, а тя искаше да се облече и да се приготви, да се гримира и да бъде възможно най-красива за него. Косата й бе в пълен безпорядък, лицето й изглеждаше ужасно — все пак не бе имала никакво време за обичайната процедура по почистване и овлажняване предната нощ — и трябваше да си вземе душ.

Измъкна се безшумно от леглото, като внимаваше да не го събуди, и събра омачканите си дрехи от пода и от дивана. После се върна на пръсти до леглото, целуна леко Том по гърба и се измъкна от апартамента му.

Мегън се стараеше да не й остава време за мислене, за да не може да си даде сметка какво прави. Ако спреше само за миг да си поеме дъх, можеше и да се откаже. Това бе необратим процес. Мегън Силвър, се прощаваше със стария си начин на живот и се гмуркаше с главата напред в личния плувен басейн на новото си битие. Чувстваше се малко неловко, но в Холивуд вероятно това бе единственият начин.

В малката библиотека от книги за самопомощ, които Дейвид й бе купил, се казваше едно и също; човек може да се промени, ако иска — физически, умствено и духовно. „Събуди великана в себе си“, „Курс по правене на чудеса“, „Спрете лудостта“, „Седемте навика на високоефективните хора“… Мегън ги бе прочела всичките или поне ги бе прегледала набързо. Беше й се наложило — Дейвид Тобър ги цитираше непрекъснато, а Мегън не искаше да изглежда глупава в неговите очи. И може би беше време да приеме посланието — промяната бе не само възможна, тя беше дълг на всеки американец. Ако превръщането от гъсеница в пеперуда означаваше, че трябва да свали няколко кожи от себе си, значи така трябваше да бъде.

Концертът на „Илектрик Сити“ бе последната капка. Бе се увлякла от магията на момента, толкова бе искала да греши за Зак, да може да прегърне отново идеализма на своето поколение, да повярва на изпълнителите, да приеме, че има хора, които търсят истината и състраданието и които отхвърлят повърхностното отношение и фалшивия блясък, показното съвършенство. За няколко минути там, на сцената, в топлия мрак, Зак Мейсън й се бе сторил един от онези хора, истински творец и герой, когото бе превърнала в свой идол още като тийнейджърка.

Докато си обуваше джинсите „Калвин Клайн“, Мегън Силвър се усмихна мрачно. Идол бе точната дума. Защото Зак се бе оказал толкова истински гуру, колкото и Всемогъщия Оз. Да не би да ревнуваше от Роксана Феликс, запита се Мегън. Роксана бе истинска кучка, модна принцеса, която се бе оказала резултат от щастливо генетично стечение на обстоятелствата, но самата тя явно смяташе, че това й дава право да се смята за господарка на всичко пред очите й. Да я опознаеш, означаваше да я намразиш. Беше разглезена, капризна, неразумна и злобна.

Дали ревнуваше от Роксана Феликс?

Безусловно.

Мегън грабна любимата си бяла памучна риза на „Гап“ от гардероба. Класическа бяла риза бе идеалният избор за пазаруване — семпъл тоалет, с който не можеш да сбъркаш. Така щеше да може да изпробва най-различни стилове и тоалети. А и с една прилична бяла риза, комбинирана с чифт дизайнерски джинси и боти до средата на прасеца в каубойски стил, можеш да влезеш без всякакво притеснение и в най-елитния магазин на „Мелроуз“ или „Родео Драйв“. А тя се бе запътила именно натам.

Мегън знаеше, че никога няма да забрави този миг — Роксана, с нейната копринена коса, разстлана по алабастровите рамене, с минироклята от златисто ламе, прилепнала по изключително слабата й и лишена от извивки фигура, която се навежда към нея в онази ВИП ложа, за да сподели с меден гласец как двамата със Зак са обсъждали да посветят онази песен на Мегън, как смятали, че са били малко резки с нея…

Гняв и разочарование я бяха разтърсили като удар с юмрук в корема. Бе толкова сигурна, че Зак най-сетне разговаря с нея, че двамата могат да общуват. Бе я оставил да го критикува, бе мил и великодушен, бе се качил на сцената и бе пял като бог, а когато я бе погледнал и се бе усмихнал, Мегън бе почувствала за няколко безценни секунди, че Зак е всичко онова, на което винаги се бе възхищавала, и че — господи, каква ирония — той се интересува от нея. Макар че тя не бе модел, звезда или богата наследница от Бевърли Хилс като Джордан Голдмън.

Поредната глупава илюзия.

Е, Роксана бе сложила край на това. И не просто фактът, че Зак и Роксана са заедно, вбесяваше Мегън. А това, че и всички останали мъже зад сцената бяха като хипнотизирани от нея, кланяха й се, като че ли проклетницата е Савската кралица. Включително и нейният Дейвид. И ако това все пак би могло да се очаква, Мегън си спомняше, че и другите жени — русокосите красавици, наконтените и елегантни съпруги на важни персони, сексапилните репортерки в модните им мини тоалети на „Шанел“, — всички те също бяха получили подобаващо внимание, докато тя, истински идеалист и представител на поколението Х, облечена с джинси и тениска, със свободно пусната кестенява коса и без грим, бе напълно пренебрегната.

Зак се бе държал високомерно. Дейвид отначало дори не бе забелязал, че е там. И никой от останалите мъже дори не бе погледнал към нея.

Дейвид й бе направил комплимент, вярно, но той беше неин агент, освен неин приятел. И очевидно само се стараеше да бъде мил, защото, когато се бяха озовали сами в колата му, той дори не се бе опитал да я целуне — просто я бе оставил пред апартамента й с обичайната си любезна целувка по бузата.

„По дяволите! — мислеше си Мегън все по ядосано. — Искам повече от това!“

Знаеше, че онова, което се кани да направи, означаваше да продаде душата си. Съзнаваше, че именно подобно безсмислено търсене на показно положение в обществото бе презирала в Сан Франциско… но толкова по-зле.

На Мегън Силвър й бе дошло до гуша да остава незабелязана.

Джордан Кабът Голдмън слезе внимателно от лимузината си, като се стараеше да не ожули бледоморавите си копринени обувки на „Версаче“ на тротоара в Ню Йорк. Тя потрепери. Господи, мразеше Манхатън. Беше толкова ужасно студено през есента, непоносимо горещо през лятото и претъпкано с хора, които бяха обсебени от работата си.

— Мога ли да пренеса багажа ви, госпожо? — втурна се да й помага портиерът на „Виктрикс“.

Джордан поклати глава, момичешката й руса коса се разпиля от утринния ветрец.

— Не, благодаря — отвърна тя. — Няма да отсядам тук. Дошла съм да взема съпруга си. — Усмихна се ослепително. — Изненада е.

Мегън пое към града с решителен устрем. Разполагаше със златна карта „Америкън Експрес“, BMW с празен багажник и неутолим апетит.

Беше й омръзнало да чака Дейвид да я забележи. Бе отслабнала, стегнала мускулите си и се бе научила да оцелява като сценарист в Холивуд, но все още не можеше да го накара да предприеме нещо повече от обикновено флиртуване с нея. „Това — каза си Мегън — ще се промени. Днес“.

Първата й спирка бе „Фред Хеймън“. После „Фредерикс ъф Холивуд“, където си купи възмутително сексапилен корсаж от яркочервена дантела, изрязан високо над бедрата и с дълбоко деколте, изкусително като грях миниатюрно парче дантела, което я накара да ахне, когато се видя в огледалото. После се запъти към „Мелроуз“ и бутиците и цели четири часа пазарува безспир, като отказваше да погледне цената на каквото и да било, просто събираше касовите бележки, за да ги разгледа после, когато щеше да е прекалено късно да се върне назад. Купи си прет-а-порте костюм на „Шанел“ от вълна в дръзко моравочервено, с подходящи по цвят сатенени обувки; еластична минирокля на „Азедин Алая“ от черна ликра, която прилепваше по тялото й; аленочервена сатенена пола и свободно падаща туника от „Ричард Тайлър“; кашмирен костюм с панталони в нежно бежово на „Ан Клайн“; десет различни ризи на „Ралф Лорън“; асиметрично скроена рокля с гол гръб и без презрамки от бронзов сатен на „Айзък Мизрахи“ и костюми в розово, тъмнозелено и тюркоазно на „Диор“, „Сен Лоран“ и „Ана Суи“.

— О, госпожице, изглеждате божествено! — възхити се една от продавачките, когато тя се появи от пробната в тюркоазния костюм на „Ана Суи“. — Тази кройка толкова ви отива. Но не бихте ли предпочели да го пробвате в червено? Тюркоазното не е най-удачният цвят за брюнетка.

Мегън поклати глава малко високомерно.

— Тюркоазното е добре — каза тя.

— Да, госпожице — съгласи се момичето, притеснено да не засегне клиентка с толкова много лъскави торби с покупки.

В крайна сметка — добави наум Мегън — няма да остана брюнетка още дълго.

След като всичките й големи покупки бяха внимателно прибрани в багажника на колата й, Мегън прекара обедната си почивка в избиране на аксесоари. Официални обувки „Курт Гайгер“, два чифта обувки с висок ток на „Маноло Бланик“ и модерни сандали с платформа от „Патрик Кокс“. Шал от „Ермес“. Колан „Гучи“. Задължителната малка дамска чантичка от кремава коприна на „Шанел“ и подходящи ръкавици от ярешка кожа към нея. И за завършек на всичко — парфюм „Джой“.

Мегън даде двайсет долара бакшиш на момичето, което занесе новите торби с покупки до колата, и не му благодари. Щом трябваше да бъде истинска дама от Бевърли Хилс, така да бъде. Щеше да е богата, суетна и нямаше да говори с обслужващия персонал.

Бе използвала името на Дейвид, за да влезе да обядва в „Айви“. Беше поредният разкошен слънчев ден в Лос Анджелис. Мегън се наслаждаваше на проблясването на слънчевите лъчи по чашата й с вода и се опитваше да залъже къркорещия си стомах с резенче сладък пъпеш и салата „Цезар“. За миг се замисли с копнеж за печените на скара бургери, които двамата с Дек приготвяха на двора на улица „Хайт“ през лятото, когато приятелите им се отбиваха да ги видят и всички пиеха евтина бира, слушаха някой албум на „Грийн Ривър“ и си говореха за Бог, за секс, за смъртта и за какво ли не, или пък гледаха стари епизоди на „Женени с деца“. Но тя бързо потули тази мисъл в дъното на съзнанието си. В Сан Франциско бе никоя. В Лос Анджелис щеше да стане човек, с когото другите се съобразяват, а тук никоя уважаваща себе си жена не си позволяваше и грам излишни тлъстини по бедрата, да не говорим за целулит. Край на бургерите и бирата; добре дошли на салатите и минералната вода.

Точно в два часа Мегън се озова пред „Льо Прентан“. Бе й отнело цяла седмица да си уреди час при Жак Роаси, главния стилист, но бе сигурна, че ще си струва чакането: „Льо Прентан“ бе най-елитният, най-новият салон за красота в града, който предлагаше широка гама от процедури против стареене на кожата и продукти с UV филтри, по които по-възрастните дами направо се прехласваха. Салонът разполагаше и с екип от фризьори — изключително високоплатени бивши служители на „Видал Сасун“ и „Джон Фрида“ в Лондон, които бяха превзели града с щурм. В Холивуд, където красотата съперничи на славата като предпочитана религия, Жак Роаси вече бе създал истински култ около себе си и поклонниците му бяха дами от най-богатите и най-привилегированите кръгове на Западния бряг.

Мегън все още нямаше нужда от кремове против бръчки, но косата й се нуждаеше от цялостно оформяне и знаеше, че е дошла на точното място. Все пак нещо, което струва толкова скъпо, трябва да е много добро.

„Льо Прентан“ бе закътан леко встрани на улица „Да Бриа“, зад дискретни порти от ковано желязо. Мегън бе посрещната от служител на рецепцията в бяла престилка, който записа данните от кредитната й карта, докато специален служител паркира колата й. Секунди по-късно, когато вече бе седнала с последния брой на парижкия „Вог“ и чаша капучино с обезмаслено мляко, един дребен, пълничък мъж със зализана назад червена коса и огромен розов диамант на пръста нахлу във фоайето и се хвърли върху й, като целуна звучно въздуха от двете страни на лицето й.

— Mademoiselle Silver, n’est pas? Mais di elle est belle! Comment ca va?^[2] — зачурулика той.

— Ca va tres bien, merci — заекна Мегън, като се надяваше, че няма да й се наложи да разчита на френския си от осми клас през целия следобед. — Et vous^[3]!

— Mon dieu! Une francaise! — изписка възхитен човечецът, — Mais il faut parler anglais, ici, non?^[4] Очаровани сме да ви видим тук, госпожице. Вече сте много красива, нали? Но не шик. Ще ви направим много шик. Няма да се познаете.

Поспря да си поеме дъх и Мегън се изправи, като се чудеше в какво точно се е забъркала. Появи се втори облечен в бяла роба служител, който донесе синя памучна престилка и тя я завърза около себе си, докато Жак отваряше вратите към вътрешното светилище на „Льо Прентан“. Успя да зърне истинска фантазия в минималистичен стил — салонът за красота бе украсен с японски картини и обзаведен с мебели от хром и тъмно дърво. От него се носеха скъпи ухания — жасмин, сандалово дърво, мимоза, розово масло.

— Скъпа моя — отново подхвана Жак с ентусиазъм и преплете пълничките си пръсти с нейните, — ще те превърнем в нова жена.

Мегън си спомни за Роксана Феликс, която се движеше уверено в залата за срещи и почивка зад сцената, с лъскавата си рокля, блестяща гарванова коса и усмивка за милиони долари, и за Дейвид и Зак, които направо се разтапяха при вида й.

Тя категорично потисна угризенията си.

— Затова съм тук — заяви тя.

Елинор се огледа отново в огледалото на банята и се опита да потисне безпокойството си. Може би Том още спеше. Или пък поръчваше закуска за двамата, нещо романтично, като ягоди, кроасани и шампанско. Само защото още не й се бе обадил в стаята и не бе почукал на вратата й, не означаваше, че нещо не е наред.

Отражението й в огледалото бе безукорно и очарователно — в нов костюм, елегантен тоалет в морскосиньо на „Джил Сандърс“ с бял кант на яката и на ръкавите. Бе си взела и черните обувки на „Стефан Килайн“, които му отиваха, а гримът й бе свежо съчетание от прасковени сенки за очи и розов гланц за устни и руж. По-рано, когато все още се бе чувствала безгрижна и направо замаяна от щастие, Елинор даже си бе сложила бижута — дискретни висящи обици със сапфири, които сега блещукаха примамливо под грижливо пригладената и коса. Малката й пътна чанта на „Гучи“ бе стегната и приготвена за път.

Беше готова още преди двайсет минути.

„Том не би могъл да съжалява за случилото се, нали?“, питаше се Елинор и сърцето й се свиваше от страх при тази мисъл. Беше толкова нежен, толкова страстен… всичко миналата нощ бе толкова хубаво, толкова прекрасно. Бе обичала Том от разстояние години наред, безнадеждно си бе мечтала за него от много дълго време и миналата нощ й бе донесла всичко, което бе очаквала, и дори много повече. Елинор съзнаваше, че той я бе отвел до върхове, за които не бе подозирала, че съществуват, и бе променил живота й завинаги. Сега се чувстваше много по-женствена, по-пълноценна като жена, отколкото когато и да било по-рано. И никога вече нямаше да има предишното отношение към сексуалния акт — като някакво приятно занимание за жените, нещо, което целият свят надценява много в един всеобщ заговор, преструвайки се, че е най-великото нещо в живота, докато повечето момичета всъщност биха предпочели един хубав масаж, ако трябваше да бъдат честни. Миналата нощ с Том я бе накарала тотално да отхвърли тази представа. Елинор все още можеше да усети в тялото си онова изгарящо разтърсване и изведнъж осъзна какво имат предвид сексолозите, които твърдяха, че жената достига сексуалния си връх в края на трийсетте и началото на четирийсетте.

Може би това бе разликата между правенето на секс и на любов.

Миналата нощ за пръв път тя наистина бе правила любов с някой мъж.

Том сигурно също го е усетил, непременно го е усетил. Беше прекалено силно чувство, за да отмине незабелязано. Определено нямаше как да не е разтърсен от случилото се между тях, от онова, което той бе предизвикал да се случи помежду им…

Елинор се питаше какво ще стане сега. Бе се опитала да отложи този въпрос, но не можеше да се крие вечно. Дали Том щеше да се разведе? Той сигурно я обичаше… миналата нощ не го ли доказваше? А колкото до нея самата, тя се бе колебала да се обвърже завинаги с Пол, опитвала се бе да убеди себе си, че е добра идея да роди дете от него, но с това вече бе приключено. Трябваше да бъде с Том. Не можеше да се задоволи с по-малко, вече не.

Телефонът на нощното шкафче звънна.

Елинор радостно се извърна от огледалото, хукна към спалнята, укорявайки се наум — това не бе подходящо поведение за една трийсет и осем годишна жена, — и се хвърли към слушалката.

— Ало? — обади се тя.

— Елинор?

Беше Том. Сърцето подскочи в гърдите й.

— Здравей — нежно каза тя. — Мислех си, че никога няма да се обадиш.

Последва кратка, неловка пауза.

— Ако си готова, защо не се видим във фоайето? — сковано предложи Голдмън. — Поръчал съм кола, която да ни закара до летището.

Сякаш целият свят замръзна около нея. Времето спря и ужасяващ лепкав страх скова гърлото й.

Познаваше Том Голдмън прекрасно, можеше да различи всеки незначителен нюанс в тона, жестовете и изражението му. А това бе Том с най-деловия си, най-безличен тон.

Той смяташе, не миналата нощ е била грешка. Държеше се така, сякаш нищо не се бе случило.

Елинор усети как в очите й напират сълзи от шок и неверие.

— Елинор, там ли си? — попита Голдмън.

Тя си пое дълбоко въздух, за да се съвземе, и после отговори:

— Да, Том, разбира се. Веднага слизам. Ако имаме късмет, може да успеем за полета в осем и трийсет — така ще разполагам с няколко часа повече, за да се видя с Мегън Силвър.

— Добре — каза Том и затвори.

Елинор грабна чантата си и ключа от апартамента и отиде направо до асансьора, колкото се може по-бързо, за да няма време да мисли. Това бе лукс, който не можеше да си позволи. Щеше да бъде фатално.

В асансьора броеше етажите, докато кабинката безшумно се спускаше надолу, рецитираше си куплети от Шекспир, правеше всичко по силите си, за да не мисли за Том и онова, което бе направил вчера. С болезнено отчаяние осъзна, че никога повече нямаше да може да влезе в асансьор, без да си представи Том и вчерашния ден, и миналата нощ.

За щастие бързо стигна до първия етаж и отиде до рецепцията да остави ключа. Веднага щом се разписа на формуляра, Елинор се обърна наляво и тръгна през фоайето, като се оглеждаше за Том.

Откри го веднага.

Голдмън стоеше до огромния черен кожен диван, облечен в безличен сив костюм и изглеждаше притеснен и виновен… и… щастлив? Елинор се сепна и не можа да повярва на очите си, когато забеляза Джордан, изправена до него, облечена в претенциозен морав костюм с панталон, стиснала за ръка съпруга си.

Елинор зяпна, преди да успее да се стегне, но светкавично се съвзе и отиде при тях.

— Джордан! Каква изненада — успя да каже тя. — Мислех, че си в Лос Анджелис.

— О, бях — изчурулика Джордан, а по лицето й бе изписано детинско веселие, — но снощи се качих на най-късния самолет и долетях тук рано призори. Исках да видя Том и лично да му поднеса новината. — Тя се обърна кокетно към съпруга си. — Можем ли да кажем на Елинор, скъпи? Исках ти да го научиш пръв, но сега…

— Да — каза Голдмън, без да поглежда към Елинор. Извърна се настрани, потиснат и засрамен. — Кажи й.

— Елинор, сигурна съм, че двамата с Пол ще бъдете много щастливи за нас — чуруликаше Джордан, докато развълнувано стискаше Том за ръката. — Толкова е прекрасно! Нали, съкровище? Ще си имаме бебе!

Двадесет и втора глава

Роксана Феликс и Дейвид Тобър седяха на ъглова маса в малкия, елегантен салон на „Лютек“ и обядваха. Нищо в поведението на Дейвид Тобър не издаваше колко е развълнуван: поръча си спокойно, хапваше бавно и дори не поглеждаше към другите маси. Но вътрешно бе във възторг. Дискретният шум от разговорите около него бе като музиката от звъна на парите; в този ресторант Уолстрийт се срещаше с Холивуд и флиртуваше с Гражданския регистър: при обичайните обстоятелства щеше да му се наложи да чака седмици наред за свободна маса. Сам Кендрик можеше спокойно да влезе тук, но не и той. Още не. Но ако се добавеше и супермодел за четирийсет милиона долара към уравнението, ситуацията коренно се променяше.

Служителят от резервациите направо щеше да си счупи краката от бързане да му угоди. Салонният управител веднага ги бе настанил на възможно най-хубавата маса. И Дейвид Тобър се наслаждаваше на изключително приятното усещане, че тук, в едно от най-елитните места за срещи в Ню Йорк, силните и властните на деня гледат към неговата маса, а не обратното.

Слухът за този обяд щеше да се разнесе, знаеше го. И щеше да предизвика тръпки от страх в онези безполезни дебелаци от „Юник“, агенцията, която представляваше Роксана като модел. А и щеше да добави нова червена точка към личната му сметка — откакто бе подписал договора с нея, тя бе действала повече чрез Сам Кендрик, отколкото чрез него.

По някаква неизвестна причина. Е, очевидно това щеше да се промени.

— Още малко шампанско, Роксана? — любезно предложи той, като протегна към нея бутилката отлежало „Татинжер“.

— Не, благодаря. — Госпожица Феликс поклати красивата си главица. — Трябва да внимавам за фигурата си.

Тобър се засмя и Роксана му се усмихна окуражително.

„Двамата толкова си приличаме — помисли си той. — Тя няма да се спре пред нищо, за да получи каквото иска. Вече му го бе доказала несъмнено. Господи, още помня как не вярвах, че ще успея да убедя «Артемис», дори да погледнат пробните снимки на проклетницата. А тя вижда отражението си в мен. Знае, че мога да й бъда полезен. Честно казано, не ме е извикала тук само заради удоволствието от компанията ми“.

— Фигурата ти е просто съвършена, Роксана. Както и всичко в теб — поласка я Дейвид. — И се обзалагам, че фотографите ти тук са на абсолютно същото мнение. — Той сви рамене по момчешки. — Горките ние от филмовия бизнес, можем само да се надяваме, че хората на „Джаксън“ ще ти оставят малко време за репетициите.

— Ще дойда, когато реша — заяви Роксана.

— Разбира се. — Беше изпълнен с почит.

— Но не съм те поканила тук, за да обсъждаме фигурата ми.

Дейвид се наведе леко напред.

— Знаеш, че твоите желания са заповед за мен, Роксана.

Роксана Феликс изгледа агента си изпод леко сведени клепачи. Хм. Биваше го, не можеше да се отрече. Бе се облякъл съвсем прилично — костюм на „Хюго Бос“ от тъмносива вълна, вратовръзка на „Търнбул и Асър“ с индийски мотиви, нямаше и помен от нелепо небрежния стил на обличане в Лос Анджелис. И не бе отклонил поглед от нея нито за миг.

„Виж светлината“ навлизаше в етапа на репетициите. Една седмица и след това щяха да заминат да снимат на Сейшелските острови. Именно тогава щеше да започне забавлението.

Веднъж заснета от камерите, щеше да им струва безумно скъпо да я заменят. Нямаше да се налага да търпи командите на онази кучка Елинор Маршал и малкото й свито протеже — сценаристката.

Щеше да е забавно. Най-важната й цел щеше да е да се наложи като истинска звезда, но следващото в списъка й щеше да бъде отмъщението. Време за разплата. За всеки, който я бе обидил, отритнал или наскърбил.

Зак Мейсън. Елинор Маршал. Сам Кендрик. Всички щяха да си платят.

Но Мегън Силвър, онази малка никаквица, която направо бе отрязала претенциите й да подсили мизерно малката й роля, Мегън Силвър, която нарочно бе привлякла Зак, след като тя, Роксана, го искаше за себе си — Мегън щеше да плати най-висока цена.

Към това обаче трябваше да се подходи деликатно. Именно затова бе извикала Тобър в Ню? Йорк. Защото Роксана имаше сериозни планове и те се простираха по-далеч от уволняването на няколко души.

По време на престоя си в Лос Анджелис бе научила няколко ценни урока. Мили боже, ненапразно спеше с Хауърд Торн. От този филм щеше да получи не само истинска слава: след като приключеше, щеше да е предизвикала смяна на властта в „Артемис“, в СКИ и в социалния живот.

Тези изгорели от слънцето негодници си мислеха, че могат да се отнасят покровителствено с нея!

Пръстите й се стегнаха едва забележимо около столчето на кристалната чаша за шампанско. Дори и Дейвид Тобър си въобразяваше, че я използва. Наистина ли си мислеше, че може да бъде манипулирана с помощта на прилично развити гръдни мускули и козметично избелена усмивка?

— Виждал ли си скоро Мегън, Дейвид? — любезно попита тя. — Такова мило момиче. Все се надявах, че вие двамата ще се съберете.

Дейвид кимна. Значи това беше. Заповедите от концерта на „Електрик Сити“ бяха потвърдени: изведи Мегън от сцената, за да мога да се концентрирам върху Зак.

— Не съм се срещал с Мегън от концерта насам — отвърна той, — но възнамерявам да се виждам с нея по-често.

— Добре. — Господарката му бе доволна. Тя се намести леко на стола си, давайки му възможност да се наслади на великолепното й тяло, което се очертаваше под семплата копринена рокля на „Дона Карън“ в наситено виолетово.

— Как е Зак? — обади се Дейвид. Нека да разбере, че е наясно със ситуацията. Така де, какво казваха старите мафиоти: „Аз не правя услуги, аз събирам дългове“.

— Направо супер — измърка Роксана. — Сигурна съм, че и той е толкова щастлив от услугите ти, колкото съм и аз, Дейвид. Убедена съм, че той ще се похвали с това, че е едно от новите ти открития в не по-малко интервюта, отколкото бих го направила аз самата. В крайна сметка, Зак, Мегън, аз — „Виж светлината“, всъщност е твой филм, нали така?

Дейвид Тобър усети топла вълна да залива цялото му тяло, последвана от силен прилив на адреналин. Страхотно. Тя щеше да играе на негова страна. Щеше да му се отплати. Няколко умело подхвърлени отзива в подходящите среди и звездата му щеше да изгрее по-бързо, отколкото някога бе мечтал.

Щеше да накара да уволнят Кевин Скот. Щеше да напусне СКИ.

Щом държеше Роксана и Зак в ръцете си, нямаше никакви граници пред него, осъзна Тобър. Потисна желанието си да стисне юмруци. Никакви граници. Вече нямаше да се налага да впечатлява Сам Кендрик — самият той щеше да бъде Сам Кендрик.

Забравете богатството. Забравете кокаина. Забравете секса. Властта, властта бе най-силният наркотик, а Роксана Феликс му предлагаше именно власт.

— Много мило, че го казваш — отвърна той.

— О, но аз наистина говоря сериозно. — Роксана бодна от салатата в чинията си. — И ако питаш мен, скъпи Дейвид, ти би трябвало да упражняваш малко повече контрол над целия процес.

— Повече контрол ли? — Тобър я изгледа неразбиращо. — Как бих могъл да го направя?

Супермоделът погледна агента си, а по кървавочервените й устни заигра тънка усмивка.

— Дейвид, ти всъщност не познаваш Джейк Келър, нали? Той е вторият човек след Елинор Маршал в „Артемис“, Има някои интересни идеи за този филм… Мисля, че двамата бихте могли да се разбирате чудесно. Може би трябва да ви уредя да поиграете малко тенис заедно, нали?

За миг Тобър остана на мястото си, замръзнал, докато умът му препускаше с невероятна скорост. Господи, Исусе Христе. Какво предлагаше малката хитруша? Заговор? Дали бе решила да си го върне на Елинор Маршал? Кого държеше в ръцете си? И дали той би могъл да рискува? Защото, ако не си с Роксана Феликс, значи си срещу нея.

Той и бездруго само си губеше времето в СКИ — и винаги бе ненавиждал идеята жена да управлява филмова студия. Жените трябваше само да изпълняват нареждания.

— Каква чудесна идея — спокойно отбеляза той. — Имам нужда да поработя върху бекхенда си.

Цветя. Бяха навсякъде, където погледнеше: огромни, вулгарни, крещящи букети, претъпкани кошници, венци и растения в саксии, от всеки вид, познат на човека. Всички дизайнери на цветна украса в Бевърли Хилс сигурно се превиваха от смях, с горчивина си мислеше Елинор. Не можеше да влезе в сградата на ръководството на „Артемис“, без да бъде задушена от най-различни ухания, без да се натрапи на погледа й пъстроцветна дъга от цветя: зюмбюли, ириси, жасмин, лилиуми, кокичета — къде, по дяволите, бе успяла Изабел Кендрик да намери кокичета през юли? — и купища рози. Божури и макове стояха редом с портокалови цветчета и орхидеи на бюрото на всяка секретарка. Някои от комбинациите и аранжиментите бяха приели доста закачливи форми — меченце от бели хризантеми, щъркел, направен изцяло от метличина. Много от тях бяха тематично аранжирани в пастелно розово или синьо.

Господи, този град много си падаше по безвкусната показност.

Елинор се опитваше да не обръща внимание на трънливата пътека, по която трябваше да мине, докато стигне до собствения си кабинет, единственото място в сградата, което за щастие бе останало незасегнато от тази флорална агресия. На следващия ден, след като новината за бременността на Джордан се бе разнесла, огромният поток от цветни поздравления бе дошъл в повече на секретарката на Том, която невинно бе попитала дали Елинор не би искала няколко бледорозови лалета или нежносини рози, но й бе отговорено с леден тон, че президентът на студията страда от сенна хрема. Нагла лъжа, както Елинор много добре знаеше, но какво би могла да направи? Не можеше да вземе от проклетите цветя на Том. Все още бе президент тук. Това бе единственото, на което можеше да разчита.

Елинор седеше в спартанската, делова обстановка на своята крепост и свела глава, преглеждаше последните сведения за „Красива външност“, комедията на „Артемис“, която бе излязла на екран предишната седмица. Цифрите бяха солидни, но тя не ги виждаше. Плуваха пред очите й, безсмислени, маловажни.

О, мили боже. Усещаше единствено болката. Тя обсебваше мислите й, пронизваше цялото й същество все по-дълбоко с всеки удар на разбитото й сърце. Кожата й бе бледа от липсата на сън. Под очите й имаше тъмни кръгове и бързо губеше от теглото си, след като апетитът й намаля и съвсем изчезна. Как издържаше всеки ден, бе истинска мистерия за самата нея. Изобщо не можеше да си спомни как бе успяла да понесе полета от Ню Йорк до Лос Анджелис, с Джордан на седалката до нея, бърбореща непрекъснато цели пет часа.

Елинор знаеше, че все още се облича добре, макар вече да не се стараеше да се гримира. В крайна сметка дрехите й бяха като защитна броня. И успяваше да проведе срещите си без видима загуба на самоконтрол; думите й се лееха съвсем свободно.

Но зад хладния си взор Елинор Маршал бе като зомби, което изпълнява всичко механично. След дългите години в деловия свят на бизнеса тя можеше да разчита на своя автопилот и сега просто се носеше напред, напълно загубила контрол.

Телефонът на бюрото й звънна.

— Да, Марая?

— Господин Келър на първа линия — изчурулика секретарката й.

— Благодаря — каза Елинор и натисна съответния бутон. — Джейк.

Гласът на заместника й бе отривист и спокоен, без никаква враждебност.

— Елинор, имам още няколко документа относно бюджета на „Виж светлината“, които трябва да подпишеш, и няколко предложения за мястото на снимките. Кога ще ти е удобно да ги прегледаме?

— Благодаря, Джейк — отвърна с безразличие тя. — Защо не ги донесеш още сега?

Преди седмица щеше да го накара да почака, докато свърши с нещата, с които се занимаваше в момента. Но какво значение имаше? Беше все едно кога. Джейк изведнъж бе станал много услужлив, съставяше безброй бюджетни сметки, пресмяташе разходите за продукцията, организираше местата на снимките. Тя си бе мислила, че всичко това вече е уредено, но явно имаше нужда от промени. Добре. Келър можеше да променя каквото си иска… Имаше ли значение? Леки промени. Дребни поправки. Все едно.

Две минути по-късно Джейк Келър бе в кабинета на прекия си началник, стиснал ревизирани прогнозни резултати и някои нови решения за местата на снимките. Важните промени бяха вмъкнати в средата на третата страница, в няколко клаузи, върху които бе работил през цялата нощ. Но не бяха скрити — бяха съвсем ясно описани, на съвсем разбираем език. Така трябваше да бъде. Ако тя подпишеше тези документи, отговорността за тях трябваше да е нейна — съвсем ясно и без капчица съмнение.

Келър се приближи към Елинор и й подаде документите. Сърцето му препускаше неспокойно, но бе сигурен, че не му личи. А ако беше така, щеше ли да забележи Елинор? Би ли забелязала каквото и да било?

Не и в това състояние. Трябваше да заложи на това. Тя изглеждаше ужасно, направо като болна. Трезвомислещата й руса глава бе някъде другаде цяла седмица, а Джейк Келър не бе човек, който би пропуснал подобна възможност. Бе успял да накара свръхинтелигентната госпожица Маршал да разпише разни предложения, срещу които би възразил дори един стажант. Надяваше се, че е сложила подписа си дори под отказа от президентския пост. Но тъкмо това бяха двете невероятни, невъобразимо прости и непоправими грешки, които се молеше да получат одобрението й, точно на линията с точки за подпис.

— Съжалявам, че продължавам да те притеснявам с тези неща, но най-добре е да ги уредим докрай — каза Келър, докато гледаше как президентът на студията преглежда дребния текст на първата страница. Трябваше да я накара да разговарят, да ангажира вниманието й, да я подмами да му се довери. — Не си ли на същото мнение?

— Разбира се — безизразно каза Елинор и обърна първата страница.

Келър усети как небцето му пресъхва. Тя наистина четеше. Дали схващаше нещо?

— Възнамеряваш ли сама да присъстваш на снимките?

— Може би. Не знам. Обърна на третата страница.

— Радвам се, че поне някой работи тук — отчаяно продължаваше Келър. — Ако се съди по всички тези доставчици на цветя за Том и Джордан, човек би си казал, че за пръв път някой е заченал дете.

Не бе подготвен за ефекта от забележката си. Кръвта напълно се отдръпна от лицето на Елинор, сякаш някой й бе ударил шамар. Тя престана да преглежда документа и посегна за писалката си.

И тогава го озари просветление и внезапно Джейк Келър разбра какво става. Мислено се наруга, задето не го е усетил по-рано. Разбира се! Цялата онази нервност, която бе забелязал, когато ги бе сварвал само двамата…

О, направо страхотно. Почувства се като акула, която не просто е надушила кръв във водата. Елинор Маршал бе сериозно ранена, жертва, която само очаква хищник като него да дойде и да възстанови естествения ред на нещата. В крайна сметка този пост поначало трябваше да е негов, смяташе Келър. Тази Роксана Феликс бе много умна.

Докато гледаше как Снежната кралица подписва собствената си смъртна присъда, Джейк Келър не можа да сдържи едно последно сладко ужилване.

— Благодаря — любезно каза той, след като пое документите от нея. — Чудесно. Всъщност донякъде е приятно цялото това суетене около бебето, не намираш ли?

— Наистина — успя да промълви Елинор, насилвайки се да погледне вицепрезидента си в очите.

Джейк Келър отвърна на погледа й невъзмутимо.

— Откакто го познавам, не мисля, че съм виждал Том по-щастлив — каза той.

После й се усмихна приятелски, обърна се на пети и излезе.

Мегън слезе грациозно от BMW-то си и подхвърли ключовете на момчето от паркинга, което обикновено изглеждаше доста самодоволно и надменно в сребристосивата си униформа на студия „Артемис“.

— Паркирай я отзад — сопна му се тя. — И гледай да е близо до изхода. Днес може да си тръгна по-рано.

Той я зяпна, после примигна няколко пъти. Мегън забеляза как в очите му се появява съмнение — това наистина ли бе Мегън Силвър? — и част от леденото притеснение, което бе свило стомаха й, започна да се разтапя.

Днес бе първият ден на предварителните репетиции. Щяха да продължат една седмица в Лос Анджелис и да включват само Зак, Роксана и някой от по-важните поддържащи актьори, а след това актьорите и целият екип щяха да се пренесат на Сейшелските острови, за да започнат снимките на място. Дейвид й бе казал, че трябва да бъде на разположение, за да нанася корекции в сценария, както и когато се наложи. А според него, щом веднъж започнеха да снимат, това щеше да продължи през цялото време.

Това щеше да е първият ден, откакто филмът бе одобрен, и следователно от нея не се очакваше да работи сериозно. Освен това за пръв път щеше да се срещне с повечето актьори. Както и с Фред Флореску, най-влиятелния режисьор на своето поколение, който бе и нейният нов шеф. Перспективата едновременно я вълнуваше и ужасяваше. Бе гледала всички филми на Флореску; те бяха стилни и успешни, и публиката го наричаше новия Спилбърг. „Залязваща светлина“, неговият последен филм, бе събрал повече от сто и петдесет милиона долара — почти чиста печалба, тъй като Флореску го бе заснел с мизерен бюджет.

„Виж светлината“ нямаше да е с мизерен бюджет — екзотичният й сценарий се бе погрижил за това, — но Мегън се надяваше, че господин Флореску ще сметне и нейният сценарий за почти толкова добър.

Съвзел се от недоумението, служителят на „Артемис“ пророни: „Да, госпожице“, като в същото време докосна почтително шапката си и отвори вратата на колата й.

О, да, иронично си помисли тя, докато вървеше към сценичната площадка, на която трябваше да се съберат всички. Това щеше да е едно от най-важните събития днес. Всички щяха да видят новата Мегън.

Опита да се види отстрани, докато крачеше напред. Е, определено бе различна. И отсега нататък щеше да се държи подобаващо. Може би не би могла да се мери чак с Роксана Феликс, но поне щеше да накара онази мръсница да се замисли.

Групата за репетиции не можеше да се сбърка — дори от двеста метра Мегън чуваше възбудените им гласове, виждаше ръководителите на продукция в студията, нископоставени служители, които бяха подчинени на онзи негодник Джейк Келър, да бързат наоколо като някакви блюдолизци, нетърпеливи да угодят на господаря си. Когато наближи, забави крачка, за да може добре да огледа цялата сцена. Там беше Дейвид, прекрасно изглеждащ в светлокафяв костюм на „Армани“. Стоеше до млад мъж с дълга черна коса, джинси и тениска на „Нирвана“; не можеше да е Флореску, нали? Той беше. Уха. И Зак, в тениска на „Металика“ и джинси, загледан във Флореску с уважение.

Мегън изсумтя. Гледай ти. Зак Мейсън все пак уважаваше някого! „Е, веднъж да те опознае отблизо, както стана с мен, и чувствата ви ще престанат да са взаимни, жалко нищожество такова“.

И Роксана. Великолепна както обикновено: беше с някакъв елегантен копринен костюм с панталон в леденосиньо, тъмносини обувки и чифт огромни очила. Седеше до Зак. Разбира се. „Няма да ме уплашиш, кучка такава, не и днес“.

Там бяха и останалите от актьорския състав; Мегън леко се изчерви от притеснение. Никога не бе виждала толкова много известни лица на едно място — Мери Холмс, Джак Ричардс, Робърт Фин, Сет Вайс. Но бързо се окопити. Всички те бяха тук, защото тя бе написала подходящи роли за тях… старата Мегън можеше да се стресне, каза си тя самоуверено, но новото й аз нямаше дори да трепне с професионално гримираните си мигли.

Тръгна към тях, олюлявайки хълбоци в предизвикателна походка.

— Здравейте, момчета — небрежно поздрави тя. — Съжалявам, че закъснях. Магистралата бе ужасно задръстена. — Поспря за миг и се наслади на изненадата по лицата на онези, които вече я познаваха. — Дейвид, няма ли да ме представиш? Не познавам почти никого, а това изобщо не е редно.

— Мегън? — учуди се Зак Мейсън.

— Мегън? — зяпна Дейвид Тобър.

— Че кой друг? — сви рамене тя.

Тобър не вярваше на очите си. Мегън бе изчезнала — старата невзрачна, стеснителна, незабележима малка Мегън с обикновена кестенява коса, тениска и неизменно дълга пола. Вместо нея им се представяше висока, стройна жена, която разкриваше пред всички стегната фигура със страхотен тен. Дългите й стройни крака започваха от безумно високите сандали с платформа и стигаха до страшно късата минирокля на „Дзедин Алая“ от прилепваща по тялото черна ликра, тоалет, който не оставяше нищо на въображението — със сигурност не скриваше стегнатото й, закръглено дупе, нито забележителните й по размер гърди, които изглеждаха дори по-големи от обичайното заради сутиена с подплънки на „Ултрабра“. Сякаш нарочно навираше в лицето на Роксана тези чудесни извивки на тялото си. И изненадата не свършваше дотук. Около новата си тънка талия Мегън бе сложила свободен колан на „Гучи“, а на лявата й китка имаше часовник на „Пиаже“. Дългите и нежни кафяви къдри бяха изчезнали и на тяхно място имаше елегантна, леко асиметрична къса прическа в стил „Луиз Брукс“, макар че коафьорът й никога не бе правил толкова платиненоруса коса, редом с която и Мерилин Монро би изглеждала като брюнетка. Обикновено лишеното й от грим лице сега бе грижливо гримирано с дискретен фон дьо тен, наситено бронзов руж, тъмнозелени сенки за очи, които преливаха в драматично мораво под веждите, а устните й изглеждаха пълни и блестящи, очертани и начервени така, че приличаха на влажна огненочервена дъга.

Имаше изключително сексапилен вид. Търсеща внимание, Мегън бе разкрила новото си, прекрасно тяло по начин, който можеше да бъде определен само като ексхибиционизъм. Тя не само бе променила цвета на косата и облеклото си, тя сякаш имаше нова самоличност. Дейвид и бездруго се канеше да преспи с нея — което не бе изцяло неприятна перспектива, но зависеше от заповедите на Роксана Феликс. Сега обаче мислеше за това с нарастващо удоволствие. Новата Мегън Силвър бе човек, който Дейвид познаваше, с когото можеше да се разбере. Също както и Глория Рамирес, Мегън Силвър бе борбена натура. Като него. Като Роксана. Като онази амбициозна тийнейджърка, с която бе преспал миналата седмица.

Мегън Силвър вече не бе малката идеалистка. Беше силна.

— Мегън, изглеждаш невероятно — отбеляза Дейвид, усетил как започва да се възбужда. — Как мислиш, Роксана?

— Много драматичен вид, скъпа — ледено заяви Роксана Феликс, неочакван комплимент, който я зарадва.

И докато Дейвид я представяше на Фред Флореску и останалите от екипа, Мегън усети непознатото досега чувство да бъде зяпана от мъжете, да усеща как очите им обхождат тялото й, да бъде обект на желание. Всеки мъж в групата направо бе останал с отворена уста!

Освен един. Когато най-накрая се здрависа и с последния от актьорите в поддържащите роли, Мегън крадешком погледна към Зак Мейсън.

Той също не бе свалил очи от нея и веднага щом тя се обърна към него, погледите им се срещнаха.

Неговият бе пълен с изненада, отвращение и презрение.

„Върви по дяволите — гневно си помисли Мегън и отново се обърна към Дейвид, чийто очи жадно шареха по тялото й, такава жажда бе копняла да види в погледа му от първия ден, в който го бе срещнала. — Винаги съм искала Дейвид, а не теб“.

Зак Мейсън не означаваше абсолютно нищо за нея. Нали? Точно така.

Мегън решително хвана Дейвид Тобър под ръка и му отправи най-бляскавата си усмивка.

Спря пред апартамента на Дейвид в дванайсет и четвърт, като ловко намести BMW-то си на запазеното място за паркиране и междувременно се постара да демонстрира невероятно дългите си, загорели бедра, докато натискаше спирачките с обувка „Маноло Бланик“. Господи, сега дори и шофирането й бе истинско представление. Но очевидно имаше ефект.

— Благодаря, че ме докара — каза Дейвид и Мегън забеляза както дрезгавия му глас, така и внушителната подутина в панталона му. Беше успяла. Значи наистина го възбуждаше!

— Няма за какво — отвърна тя възможно най-небрежно.

— Аз, хм, питах се дали не би искала да се качиш за едно кафе? — попита Дейвид и Мегън се извърна да види похотливия блясък в очите му. Несъмнено сексуално желание, и цялото бе насочено към нея.

Как би реагирала Роксана в подобна ситуация?

— Ако се кача горе, ще искам нещо повече от кафе — отвърна Мегън.

Тобър й се усмихна с онази ловка и обиграна усмивка, която тя месеци наред бе очаквала да използва спрямо нея. Запита се защо усещането не й носи по-голямо удовлетворение, но в същия миг Тобър се освободи от колана и се наведе към нея, ръцете му намериха гърдите й, леко погалиха връхчетата на зърната й, устните и езикът му докосваха нежно устата й и тялото й реагира на умелите му ласки; тя се притисна по-силно към него и всичките й съмнения бяха замъглени от горещия изблик на физическо желание.

Двадесет и трета глава

Елинор Маршал хукна към женската тоалетна и се хвърли към най-близката кабинка, пръстите й бяха непохватни от бързане да заключи. Резето залости вратата и тя в същия миг се наведе напред, останала без дъх, стисна тоалетната чиния с две ръце и повърна. Вълна след вълна гаденето я разтърсваше и тя коленичи долу, трепереща и нещастна, докато накрая всичко отмина и тя остана със сухо, раздразнено гърло и празен стомах.

Елинор изплакна тоалетната чиния и си пое дълбоко въздух, опитвайки се безуспешно да се успокои. После бръкна в един скрит джоб на елегантното си бежово сако и извади оттам трите важни неща, които напоследък бе свикнала да носи със себе си: туристическа четка и паста за зъби, както и малко флаконче-тестер с антисептична вода за изплакване на уста.

„Мъжете на ръководни постове реагират на непосилния стрес, като си докарват стомашни язви — уморено си помисли Елинор. — Защо не мога и аз така? Щеше да е много по-просто…“

Изтърка и изплакна устата си в кабинката, благодарна, че очевидно нямаше никой наоколо, за да я чуе. Досега всички пристъпи бяха идвали рано сутрин, когато секретарките още ги нямаше, но тя се ужасяваше от деня, в който внезапното ужасно присвиване на стомаха щеше да я връхлети по средата на някоя среща или в обедната почивка, когато тоалетната бе пълна с жени. Тогава щеше да е трудно да се скрие и неизбежно щяха да плъзнат слухове: Елинор Маршал не може да понесе напрежението. Елинор е пред срив. Елинор повръща всеки божи ден…

Тя се изправи бавно, огледа хладните бледосини стени със снежнобели орнаменти и се опита да се съвземе, преди да се върне в кабинета си. Добре, така вече ставаше. Отново пусна водата в тоалетната, отключи вратата и погледна отражението си в стенните огледала насреща: беше ужасно бледа, но иначе изглеждаше прилично. Костюм с панталон на „Ралф Лорън“ в карамелен цвят, снежнобяла риза на „Дона Карън“, черни велурени обувки на „Уолтър Стайгер“.

Елегантна и ненатрапчива както винаги. Идеалното облекло за Елинор Маршал, президент на студия „Артемис“ и маниачка на тема емоционален контрол.

Усмихна се горчиво. Каква ирония. Е, светът може и да се сгромолясваше около нея, но поне бе облечена подходящо.

Джордан Кабът Голдмън бе бременна от съпруга си. Детето на Том. На мъжа, когото обичаше, за когото си бе мечтала с тихо отчаяние цели петнайсет години, с когото накрая се бе любила и бе прекарала най-блажената нощ в живота си. Мъжът, когото никога нямаше да има.

Не можеше да избяга от болката, да се скрие, да я пренебрегне, да я блокира в съзнанието си, както навярно би постъпила една изоставена любовница. Не, тя трябваше да бъде с Том всеки ден, да бъде свидетел на безкрайния поток от поздравления всеки ден. Цветята най-накрая бяха престанали да пристигат, но това не бе краят; всеки продуцент или агент, с когото се срещаха, започваше с поздравления, сърдечни пожелания или най-често с бащински съвети и шеги към бъдещия баща. Освен това Джордан бе започнала да се отбива в офиса и макар Елинор да се стараеше да бъде някъде другаде, когато тя пристигне, понякога просто не можеше да я избегне, да види лицето й, толкова младо и сияещо от здраве, грациозно приемаща вниманието на всички наоколо и най-вече на Том. От това най-много я болеше; да гледа как Том бърза да й отвори вратата, да й дръпне стол, не й позволяваше да вдигне нещо по-тежко от порцеланова чаша кафе. Отнасяше се към жена си, сякаш е най-ценното нещо на света, сякаш бе направена от китайски порцелан и има опасност да се скърши всеки миг.

И не бе само загубата на Том Голдмън, която ежедневно и безмилостно й се натрапваше, сякаш посипваха със сол кървящата й рана. Измъчваше я и представата за Джордан, двайсет и четири годишна и бременна с първото си дете, един малък наследник на Голдмън — син и или дъщеря, с перспективата за следващи деца. Елинор бе чела някъде, че двайсет и четири години е средната възраст, на която се омъжват американките, а двайсет и пет — възрастта, на която зачеват първото си дете. Така че при русокосата, синеока, типично американска Барби всичко вървеше по план, даже леко изпреварваше графика, докато тя, Елинор, беше почти на четирийсет, все още сама и бездетна.

Само преди година това изобщо не я тревожеше, изобщо не я засягаше. Но бременността на Джордан бе променила всичко, бе извадила на бял свят скритите притеснения и съжаления, които вече й се присмиваха в лицето. Сега Елинор се тревожеше, и то много.

Собственият й копнеж за дете бе нараснал до маниакални размери. Непрекъснато мислеше за това, а и не би могло да бъде иначе. Постоянно около нея се говореше: Джордан това, Джордан онова — всеки божи ден, от сутрин до вечер. Елинор все си спомняше историята на Елизабет I, кралицата на Англия, която извърнала лицето си към стената, когато й съобщили, че Мери, кралицата на Шотландия, е родила принц Джеймс; когато я попитали какво има, тя отвърнала: „Кралицата на Шотландия е родила прекрасен син, а аз съм безплодна нива“.

Безплодна нива… именно така се чувстваше Елинор. Безплодна. Празна. Изгубена.

Щеше да й е много по-лесно, ако бе една от жените като Изабел Кендрик например, които искаха само да се омъжат, да родят деца, да заемат мястото си в строго установеното, неприкосновено общество на двойките, в онзи подобен на Ноевия ковчег кораб, който приема живите същества само по двойки. Знаеше, че би могла да има това, стига да го поиска. Пол Халфин бе насреща, с изискания си вид и преуспяваща компания за инвестиционно банкиране, предлагаше й годежен пръстен и еднопосочен билет за това почтено общество. Елинор приглади меките ревери на кашмиреното си сако, като си помисли колко много жени мечтаеха да са нейно място. Опитваше се да бъде благодарна. Поне имаше билет; пропуск, който можеше да използва.

Но тя никога не бе искала да се омъжва само заради идеята. Искаше да се омъжи по любов, желаеше Том Голдмън. Искаше детето й да бъде умно, да блести като звезда, да слее нейните гени с тези на възможно най-подходящия баща — най-умния, най-забавния, най-амбициозния, интелигентен и страстен мъж, когото познаваше.

Преди месец би могла да забрави всичко това. Да приеме шестмесечното предупреждение на доктор Хейдън и да подреди живота си с Пол. В крайна сметка каква надежда й бе дал някога Том? Бе се оженил за своята малка еврейска принцеса и край…

Преди онези намеци в офиса, откраднатите мигове на партито на Изабел и онази последна, разтърсваща нощ в Ню Йорк, когато той бе протегнал ръка към нея, бе пробудил тялото й и възвисил духа й… Преди това тя би могла да се примири и да се задоми. Но Том й бе отнел тази възможност. В онези няколко часа на неземно блаженство той й бе отворил вратите към истинския живот, бе й разкрил какво е способна да почувства и каква би могла да бъде.

Негодник — мислеше си Елинор, докато се бореше със сълзите, които напираха да бликнат от очите й. — Ти го направи десет пъти по-трудно. Направи го непоносимо болезнено.

Тръсна глава, отвори вратата на тоалетната и бързо се върна в собствения си кабинет. Кафето й, взето от машината в коридора, изстиваше в пластмасовата си чаша до недокоснатия кроасан, който си бе донесла от къщи; тези дни нямаше време да закусва там, идваше в студията в шест и половина. Налагаше се. Работата го изискваше.

Замисли се колко е странно всичко и как човек може да бъде благодарен за най-невероятни неща. Отпи от слабото кафе и взе доклада за „Кучешки дни“, една комедия на „Артемис“, която тя бе купила за половин милион долара и която сега бе предложена за преработка, което бе учтив начин да се каже, че вече не искаш да я правиш. Режисьорът се караше със сценариста и трима актьори за главната роля се бяха отказали в последната минута, което означаваше, че Елинор трябва да се спре на четвъртата кандидатура или да се откаже въобще. Но Мери Труънт, режисьорът, имаше клауза в договора си, която ги задължаваше или да пуснат филма, или да й платят, което означаваше, че ще загубят още два милиона долара, ако Елинор решеше да спре филма. Но пък един касов провал би могъл да им донесе загуби за много повече от три милиона долара.

„Кучешки дни“ бе само поредният проблем. Имаше го и фиаското с маркетинга в Югоизточна Азия, където рекламната им кампания за „Тежка артилерия“ — малък хит на „Артемис“ от миналото лято, тип приключенски екшън, който обикновено се приема добре в Азия, — която трябваше да премине под мото от рода на „Рик Хамънд слиза в ада“, явно се възприемаше като „Рик Хамънд осквернява гробове“. Което изобщо не бе добре в един пазар, където толкова държаха на уважението към предците. Хората масово бойкотираха филма. Освен това сделката за разпространение с „Мирамакс“ се бе провалила в последната минута, като другата страна твърдеше, че изчисленията на Елинор са подвеждащи и неверни. Тя бе ангажирала цял екип адвокати, които отчаяно се бореха да предотвратят евентуално дело в съда.

„Това е историята на моя живот сега“, помисли си тя, като се опитваше да се съсредоточи върху думите и цифрите, които плуваха пред очите й. Трябваше да гаси пожари. Последният месец бе истинска поредица от катастрофи; след онази забележителна презентация пред борда на директорите в Ню Йорк кризите следваха една след друга. Нямаше време да ръководи студията, да планира управлението му по начина, на който бе разчитал Том Голдмън, когато я бе предложил за този пост. Всеки свободен миг бе ангажиран от търсенето на решения за поредния проблем.

В кабинета й бе прохладно, безшумните вентилатори на климатика завъртаха в стаята студени потоци въздух, осигуряваха й постоянна защита срещу жаркото есенно слънце в Лос Анджелис, което вече напичаше паркинга отвън, но прохладата не й помагаше да се концентрира. Елинор нямаше представа как се бе стигнало дотук и се чувстваше безпомощна, сякаш някак бе изгубила контрол над бизнеса… а може би наистина го бе изгубила. Всеки нов проблем възникваше на основата на решения, които вече бе обмислила, бюджетни цифри, които вече бе одобрила, документи, които вече бе подписала…

„Как съм могла да бъда толкова глупава? — питаше се Елинор, смръщила чело. — Обикновено съм толкова организирана. Всичко това ми е като втора природа“.

Усети нов пристъп на тревога. Моментът изобщо не бе удобен за нервен срив. Ако не внимаваше, акулите наоколо щяха да надушат слабостта й и тогава щеше да е само въпрос на време да загуби не само Том, но и работата си.

Елинор започна да си води бележки относно „Кучешки дни“, здраво стиснала устни. Ако някой очакваше да се предаде, щеше дълго да чака. Вярно е, че не успя да предотврати влюбването си в Том Голдмън, който разби сърцето й, но пък любовта бездруго не бе нещо, което човек може да контролира. Именно затова бе толкова опасна. Студия „Артемис“ бе под неин контрол и тя нямаше да позволи да й се изплъзне, независимо колко пожара трябваше да угаси заради това.

Цял живот се бе борила да стигне дотук. Нямаше намерение да се отказва сега. На вратата се почука.

— Влез — разсеяно се обади Елинор. — Марая, ти ли си? Трябва ми договора на Мери Труънт и бележките на изпълнителните продуценти по сценария на филма. И направо бих убила човек за прилично кафе.

— Ще се задоволиш ли само с кафето? — нежно попита Том Голдмън.

Елинор вдигна очи, сепната.

Том идваше към нея, стиснал обичайния си хартиен плик. Беше със същия черен костюм, който бе носил на срещата им в Ню Йорк, златен часовник „Картие“ и харвардска вратовръзка. Изглеждаше страхотно.

— Няма понички — каза той, извади две пластмасови чаши кафе и внимателно й подаде едната. Махна към неизядения кроасан. — Но пък виждам, че не си гладна.

Елинор взе кафето без коментар и го остави на бюрото си.

— Какво мога да направя за теб? — хладно попита тя.

— Елинор…

Не искаше да чува това, не искаше да слуша нищо.

— Том, както вече попитах, какво мога да направя за теб? Защото, ако въпросът не е служебен, ще трябва да почака. Заета съм.

Голдмън я изгледа продължително, красивите му тъмни очи бяха пълни с нежност и състрадание.

Елинор почувства как в нея се надига тъга, слабост и копнеж. Изплаши се, като усети буцата в гърлото си. „О, не, моля те, само не милост. Не съжаление — помисли си тя. — Мога да приема всичко друго, но не и това“.

Сякаш по своя воля ръката й затършува под бюрото, за да отвори малкото чекмедже най-отгоре.

— Трябва да поговорим, Елинор — каза той.

— Говорим всеки ден — отвърна тя — за студията. — Пръстите й напипаха машата кадифена кутийка, която държеше там и отвориха капака. — Няма какво друго да обсъждаме.

— Не можем да се преструваме, че в Ню Йорк нищо не се е случило — настоя Голдмън. — Елинор, трябва да знаеш, че това беше много важно за мен — знам, че страдаш, и много съжалявам, че ти…

— Том! — Думите направо се изстреляха от гърлото й. Как смееш да ме съжаляваш? Как смееш да ми предлагаш утеха? — Що се отнася до мен, нищо не се е случвало в Ню Йорк. По-точно нищо, което да има значение за мен. — Обърна се към него и в очите й блестеше гняв. — И двамата пихме много. За мен това е едно неблагоразумно прегрешение, което е най-добре и двамата да забравим. — Гласът й бе леден.

Том поклати глава.

— Не ти вярвам.

— Повярвай. — Пръстите й бяха заети под бюрото, скрити от погледа му. — Всъщност, надявам се, че този път ти ще ми поднесеш поздравления.

Той се обърка.

— Поздравления? За какво?

Елинор Маршал извади ръката си изпод бюрото и предизвикателно я поднесе пред погледа му. На безименния й пръст блестеше ярко пръстена на Пол, рубините и изумрудите проблясваха крещящо под лъчите на утринното слънце.

— Пол ми предложи тази сутрин — заяви Елинор, като нарочно произнасяше всяка дума ясно и отчетливо — и аз приех.

Погледна го право в очите, макар цялото й тяло да бе настръхнало от изгарящия плам на гнева.

— Ще се омъжвам, Том — каза тя. — И знаеш ли какво? Нямам търпение.

Дейвид влезе в спалнята, като пръскаше „Егоист“ на „Шанел“ под мишниците си. Загледа се с възхищение в тялото си, отразено в огледалото на Мегън, после взе една от белите хавлиени кърпи и я уви около себе си.

— Свърши ли вече с опаковането на багажа? — попита той.

— Не съвсем. — Мегън се опита да откъсне очи от гръдния кош на Тобър. Трябваше да спре да го зяпа така, но въпреки това не можеше да престане, не можеше да не се пита дали е истински. Гол, Дейвид бе просто великолепен, дори по-мускулест, отколкото си го бе представяла в мечтите си. Застанал до вратата на банята й, с бялата кърпа, която подчертаваше златистокафявия му тен, той приличаше на някой модел от календарите, които момичетата си закачаха на стената.

Дейвид бе прекрасен. „И много добре го знае“, помисли си Мегън и сама се изненада от острото неодобрение, което изпита при тази мисъл.

„Хайде, стига — смъмри се тя сама. — Жените прекарват часове наред пред огледалото. Защо да не го правят и мъжете? Мериш с двоен аршин“.

— Тръгваме утре сутрин — напомни й той. — Полетът е в девет часа.

Мегън потупа билетите, приготвени прилежно заедно с паспорта й на нощното шкафче.

— „Еър Сейшелс“, полет номер 3156 до „Виктория“, Махе. Нямам намерение да го пропусна, не се тревожи. Приготвила съм всичко, само трябва да добавя няколко книги.

Куфарите й бяха строени до вратата, готови за път; никакви тениски, само един чифт джинси и всички дизайнерски тоалети, които си бе купила предната седмица, дори обувките с висок ток. Бе решила, че новата Мегън ще се облича с тях за вечерите в хотела. Роксана Феликс нямаше да остави високите си токчета само защото е тръгнала за тропически остров, така че и тя нямаше да го направи. Понякога поглеждаше с копнеж към размъкнатите си тениски на „Металика“, но то бе само веднъж или два пъти.

— Книги? Няма да имаш време да четеш — презрително я увери Дейвид. — Слушай, Мегън, казах ти вече, много е необичайно, че ти си единственият сценарист по проекта, и е наистина странно, че ти е даден толкова голям контрол…

— Знам, ти си страхотен агент, Дейвид — бързо каза тя. — Няма да те разочаровам, знам, че ще ми се налага да работя през повечето време…

— Ще работиш през цялото време, докато си на снимачната площадка. Винаги се налага да се оправят разни дреболии. Ти трябва да работиш във всеки един момент, да наблюдаваш какво се прави, да си готова да даваш предложения… трябва да си наоколо, за да можеш да държиш всичко под контрол. Иначе ще се превърнеш в Сам Кендрик. — Той се засмя на собствената си шега.

Мегън се усмихна любезно, но не смяташе, че е особено смешно. Напоследък Дейвид непрекъснато обсъждаше Сам, освен в случаите, когато той се отбиваше на репетициите и тогава Дейвид бе самото олицетворение на любезността и уважението. Винаги когато Сам Кендрик бе разговарял с нея, той се бе държал учтиво и мило, помагаше й със съвети и Мегън знаеше, че Елинор има много високо мнение за Сам. А и Сам бе дал на Дейвид шанс, като го бе взел на работа. Не й беше приятно да слуша как той непрекъснато напада човека.

А и Дейвид много старателно ухажваше Мери Холмс и Робърт Фин, двете големи звезди във филма и лични клиенти на Сам Кендрик, утвърдени имена от много години. Ако Дейвид бе от някоя друга агенция, щеше да сметне, че той се опитва да ги открадне за себе си.

Тук имаше нещо, което не й харесваше. Както и фактът, че Дейвид изведнъж ужасно много с бе сближил с Джейк Келър и непрекъснато общуваше с него. Елинор Маршал не бе имала възможност да присъствала репетициите, така че може би Джейк Кегър е логичният избор за човек от ръководството, към който да се обърне. Но все пак…

Мегън поклати глава, за да се отърси от тези мисли. Беше копняла за Дейвид и сега беше неин. Това бе важното.

— Донесох ти нещо — каза той. — Подарък по случай заминаването.

Отиде до стената, където бе окачено сакото му, порови в джоба и извади малък пакет, увит в луксозна хартия.

— Какво е? — зарадва се Мегън.

Дейвид й го подхвърли.

— Отвори и виж.

Тя го разопакова и измъкна отвътре малка златна висулка на тъничка верижка — нежна златна звезда с гравирана буква „Д“ в средата.

— За да не ме забравяш — каза Дейвид и й отправи разтапяща усмивка.

— О, Дейвид, прекрасна е — останала без дъх промълви Мегън.

Никой никога не й бе подарявал нещо толкова романтично. И доколкото познаваше момчетата от улица „Хайт“, никой от тях не си падаше по златни колиета.

— Дай да ти го сложа. — Дейвид бе до нея и отметна жилетката й от раменете. Мегън сведе глава, усети как едрите му ръце сръчно разкопчават колието и го слагат около врата й. Металът оставяше приятно чувство на хлад върху кожата й. Тя посегна с ръка и докосна тънката малка звездичка.

— Красива е — каза тя.

— Ти си красива — прошепна Тобър и погали с ръка наскоро подстриганата й, платиненоруса коса с елегантна прическа. — И си облечена с прекалено много дрехи.

Мегън се притисна към него, докато той разкопчаваше жилетката и панталона й, и бавно и нежно плъзгаше материята надолу по гладката й кожа, докосваше я леко там, където преди това бяха дрехите. После с едно бързо и обиграно движение разкопча сутиена й и се зае да гали гърдите й. Мегън бе прекалено възбудена, за да чака той да свали червените й бикини, затова тя сама ги смъкна бързо и остана гола в ръцете му. Дейвид смъкна кърпата си и я повали по гръб на леглото, после се наведе над гладкия й сега корем и сухите му устни и влажният му език описаха огнена линия върху кожата й.

Мегън се задъха от желание, усети как кръвта пулсира в зърната на гърдите й още по-силно, след като пръстите му започнаха да ги притискат и галят, описвайки кръгообразни движения, понякога спираха за малко, така че дланта му да обхване цялата й гърда и да я стисне леко.

— Да, точно така — промърмори Дейвид и дъхът му опари кожата й и нежните косъмчета под корема й. — Кажи ми колко много ти харесва, Мегън. Кажи колко много го искаш.

— О, господи, знаеш, че те искам — изстена тя, усетила устата му точно над слабините си, а след миг той вече го правеше, устните му бяха върху нейните в най-интимната милувка, езикът му описваше кръгове, знаеше точно какво да направи и тя знаеше, че всяко съмнение, всяко възражение изчезва в небитието под изгарящия пламък, който обгръщаше цялото й тяло…

Двадесет и четвърта глава

— Вълшебство — каза Фред Флореску.

Двамата седяха заедно на терасата на хотел „Меридиан“ и се любуваха на залеза над Индийския океан. На запад морето отвъд плажа Анс Полит нежно се плискаше в брега, а във вътрешността му се бе очертало огромно пурпурно сърце от светлина, което постоянно трептеше и се вълнуваше, докато вълните отразяваха умиращите лъчи на слънцето. Върху ситния пясък, който през деня щеше да е бял като на картичка, горяха няколко открити огньове и хвърляха искри в сумрака, а около тях смехът на туристите се смесваше с виковете на децата, които си крещяха едно на друго на местния креолски диалект. На изток хълмовете на планините, покрити с палми, дива канела и гъста зеленина, се извисяваха в притъмнялото небе зад тях. Мегън забеляза ято тъмни сенки, които се издигнаха над билото на близкия хълм и се понесоха наляво, като пърхаха с крила; нямаше никаква представа дали бяха птици или прилепи.

— Наистина — съгласи се тя.

— Надявам се, че нямаш нищо против да пийнем по едно заедно — каза режисьорът и посегна да напълни отново чашата й с местния специалитет от натрошен лед и зелен лимон, поръсен със сол. Тръпчиво киселият му вкус бе много приятен след сладкото ястие на вечеря: октопод, задушен в кокосово мляко, печени резенчета от плода на хлебното дърво и сироп, приготвен от екзотични местни плодове. Дейвид бе настоял за пиле на скара и ориз; доколкото Мегън можеше да прецени, той никога не изневеряваше на фитнес режима си. Но тя се бе разбунтувала срещу опитите му да я принуди да направи същото; екзотичните пътувания може и да бяха нещо обичайно за него, но Мегън никога преди не бе напускала Съединените щати и отказваше да се преструва, че е още в родината си.

— Разбира се, че не — отговори тя.

Беше много поласкана, че е в компанията на господин Флореску. Не че имаше някакъв избор: думата му бе закон на снимачната площадка и една покана за питие с него бе като покана за чай с кралицата на Англия. Човек просто не можеше да откаже. Но пък кой би искал да откаже? Този човек сега бе нещо като крал на филма, бе един от най-добрите режисьори в света и всички на снимачната площадка се бореха за миг внимание от негова страна: Мери Холмс, Джак Ричардс, Робърт Фин, Сет Вайс и останалите актьори; Том Лили, изпълнителният продуцент от страна на „Артемис“ и протеже на Джейк Келър, който непрекъснато се мотаеше на снимачната площадка и си водеше записки; Дейвид, чието най-горещо желание, изглежда, бе да е близо до него; Питър, Стивън и Рик, тримата асистент-режисьори, обикновени помощници с голяма титла, които угоднически ловяха всяка дума на господаря си; и най-вече, Роксана Феликс, която бе започнала да се държи като ужасно капризна примадона в мига, в който включиха камерите.

Дейвид бе казал на Мегън да стои настрани от Фред. Тя бе само сценарист, което означавало, че е само едно стъпало над хората от обслужващия персонал, бе й обяснил той. Освен ако изрично нямат нужда от нея, тя не бивало да притеснява господин Флореску.

Мегън се подразни от тона му — не беше дете, — но последва съвета му. Все пак той беше неин агент и знаеше най-добре. А и като стоеше в периферията на снимачната площадка избягваше срещи отблизо с Роксана Феликс, която използваше всяка възможност да я обиди или засегне, както и Зак Мейсън, който в такива случаи я удостояваше с презрителен поглед, но иначе я пренебрегваше напълно.

— Исках да те опозная по-добре — каза Флореску. — Човек не може да те види наоколо, освен в компанията на Дейвид. Задължително ли е да те придружава навсякъде?

Мегън се изчерви. И тя си бе мислила същото и сега се почувства нелоялна към Дейвид. Все пак именно той бе причината тя да е тук и да пие изстуден лимон на тропически остров, вместо да сервира мазно пилешко на разни тъпаци. Нали така?

— Той направи много за мен — защити го тя.

— Прави го за всичките си клиенти — изсумтя Флореску. — Написала си страхотен сценарий, а и изглеждаш прекрасно. Трябвало е само някой агент да прочете ръкописа ти и е щял да ти предложи договор. Фактът, че го е прочел пръв, е просто щастлива случайност за него, а не за теб. Надявам се, че съзнаваш това.

Напълно объркана, Мегън промълви:

— Той ми е приятел.

— Разбира се. — Фред не изглеждаше убеден, но след като забеляза притеснението й, добави: — Дейвид е много умен. Стига ти да си щастлива с него.

— О! Да, разбира се — отвърна тя.

Режисьорът кимна към плажа и оградения район, в който снимаха.

— Може би ще имаме нужда от теб утре. Ще ми трябва резервен вариант за сцената, в която Морган се изправя срещу наркобароните, в случай че Роксана опита някой от тъпите си номера и ми се наложи да снимам без нея.

— Добре, няма проблем — незабавно се съгласи Мегън и мислено прехвърли диалога, за който говореше той. Щеше да е трудно да го промени, без това да се отрази на другите сцени във филма, но беше доволна, че има какво да прави.

— Роксана Феликс — разсеяно продължи Флореску — има голям проблем с поведението. Чела е прекалено много списания. Смята, че това да си главната актриса означава да се държиш като абсолютна кучка и да вдигаш скандали непрекъснато, и изобщо няма представа от актьорската работа.

Мегън отпи от чашата си и не каза нищо, заслушана в прибоя на океана. Не смееше да каже какво мисли за супермодела. Роксана бе клиент на Дейвид и ако той разбереше, че е говорила лошо за нея пред режисьора, щеше да я убие.

— Твоят Дейвид явно няма голямо влияние върху нея — продължи Флореску. — Преди няколко дни го помолих да поговори с нея и той каза, че е направил всичко по силите си, но… — Фред разпери ръце в жест на отчаяние. — Ако беше някой друг, досега да е уволнен. Всъщност още мога да го направя.

Мегън забеляза как очите му леко се разфокусират и той се зазяпа в пространството, сякаш виждаше нещо с вътрешния си поглед.

— Защо не го направиш? — попита тя. — Защото е супермодел ли?

Фред се засмя и Мегън усети как започва да го харесва като човек, харесваше свободното му държане, брадата му, липсата на всякакво високомерие.

— Мога да си намеря друг модел ей така. — Той щракна с пръсти. — Или още по-добре, красива актриса, която вече знае какво да прави на снимачната площадка. Или Анди Макдауъл — супермодел и актриса. Недей да се подвеждаш и да мислиш, че Роксана Феликс е толкова специална, колкото си въобразява, скъпа.

Мегън още повече го хареса.

— Всичко е заради това как изглежда до Зак. — Флореску въздъхна и Мегън почувства хладния вечерен бриз.

Не обичаше да мисли за Зак, да си спомня небрежното му отношение към нея напоследък — или я гледаше с презрение, или напълно я пренебрегваше. Явно не харесваше новия й външен вид, и какво от това? Той излизаше с Роксана Феликс. Беше негодник. А и тя имаше Дейвид в крайна сметка.

Винаги бе искала Дейвид, а не Зак.

Мегън си каза, че не я интересува.

— Никога не съм виждал по-силно сексуално привличане на екрана — каза Флореску. — Пробните снимки, както и любовните сцени, които заснехме досега — направо ме поразиха. Знам, че мога да си намеря професионална актриса, но ако мога да я накарам да работи малко повече, никоя друга не би била по-подходяща за този филм.

— Ти би направил всичко за филма — бавно пророни Мегън, която напълно го разбираше. — Това ли искаш да кажеш? Че ако Роксана Феликс е най-добрата Морган, тогава искаш нея, независимо от всичко?

— Точно така. — Младият режисьор се наведе към нея. — Мегън, това сега е моят филм. Всеки режисьор се чувства по същия начин или поне би трябвало. Ти си го написала, Зак играе в него, а Джо Фридмън отговаря за осветлението, но начинът, по който ще изглежда на екрана, целият проект, самият филм — това е моя отговорност. И трябва да се покрива с представата ми за него, доколкото това е възможно.

— А Роксана ще те доближи максимално до тази представа?

Флореску кимна.

— Тя и Зак. Те направо подпалват екрана. Хората ще си тръгнат от киното, ще се приберат у дома и ще се любят. И когато съчетаеш това с рокендрол атмосферата и шпионския ти сценарий — направо ще вземем ума на всички. Вярвай ми. Знам какво говоря.

Загледа се в плажа и остана така дълго.

— Не ми харесва да работя с Роксана, но ако това е нужно за филма, ще го приема.

— Защо не се обадиш на Сам? — предложи Мегън.

— Какво?

— Сам Кендрик. Когато обсъждахме сценария на предварителните срещи, той се отбиваше често. Роксана повече говореше с него, отколкото с Дейвид, макар Дейвид да е неин агент.

— Така ли? Това поставя нещата в различна перспектива — сухо отбеляза Флореску. — Знам, знам, той ти е приятел, добре. Не ме гледай така, само се шегувах. Значи смяташ, че Сам може да има някакво влияние? Благодаря, Мегън, точно за такъв шанс се молех. Ще му се обадя и ще го извикам тук.

— Не казвай на Дейвид, че аз съм го предложила — побърза да добави Мегън. Изведнъж излита странното предчувствие, че любовникът й няма особено да се зарадва да види шефа си на снимачната площадка.

— Добре. Не се тревожи, ще си мълча. Може просто да ми се е приискало да видя моя агент — за разнообразие. Но ще съм ти длъжник. — Той се ухили. — Мислиш, че Сам може да провали дворцовия преврат? Може и да си права.

— Какво? — дръпна се леко Мегън.

— О, я стига, не се прави на толкова невинна — остро отвърна Флореску, като си взе резенче захаросана папая от чинията пред него. Мегън Силвър можеше да спи, с когото си пожелае, но не му харесваше да я вижда с първокласен хитрец като Дейвид Тобър. — Дейвид непрекъснато се опитва да ми влезе под кожата, подхвърля разни намеци за това, че той е на снимачната площадка и се грижи за клиентите си, докато Сам си стои в Лос Анджелис и се пече на слънце — сякаш Сам не е зает да ръководи агенцията си. Би трябвало да го попитам защо не е в Тексас с Колийн Макълъм, но предполагам, че тя е дребна риба на фона на Зак Мейсън. А и непрекъснато се увърта около Сет, Мери, Джак и Робърт — така им се кланя, че направо ще си счупи кръста.

— Не говори така за Дейвид — обади се Мегън.

Фред се изправи и й се усмихна без каквото и да било разкаяние.

— Хей, както искаш. Много е мило, че си толкова лоялна към него. Никоя от моите приятелки не е била такава — трябва да престана да спя с актриси, това е основният професионален риск при режисьорите. — Той й намигна. — Значи ще се видим на снимките утре, скъпа. — Обърна се да си върви, но после спря и добави: — Запомни какво ти казах за сценария всеки би го купил. Аз щях да го направя. И още нещо — направи услуга на приятеля си и му кажи да стои настрана от Зак Мейсън.

— Но той е агент на Зак — възрази Мегън.

Флореску сви рамене.

— Зак не го харесва. Само това знам — заяви той и си тръгна обратно към хотела.

Мегън остана на мястото си още малко. Отпиваше от студения лимонов сок и гледаше към плажа, където огньовете грееха ярко на фона на нощния мрак, след като последните слънчеви лъчи бяха потънали в океана. Отвъд пламъците, около които се мяркаха сенките на местните хлапета, можеше да види черните силуети на планината, мрачно извисила се към небето. В мрака хълмовете изглеждаха някак заплашителни; не като място за забавление от някоя туристическа брошура, покрито с палми и орхидеи, а като истинска джунгла, жива, непроходима и опасна.

На другата сутрин Мегън пристигна на снимачната площадка точно в осем, проправяйки си път между дебелите кабели на осветителите, между камерите и отразителните екрани, към мястото на Фред Флореску, който седеше с огромни пилотски слънчеви очила и бейзболна шапка на „Уайт Сокс“ и говореше със Зак Мейсън. Роксана Феликс стоеше леко встрани от тях, облечена в сценичен костюм, но очевидно без всякакво намерение да застане пред камера. Беше вперила поглед в земята, косата й се развяваше нежно около лицето, галена от тропическия бриз, а устните й бяха решително стиснати в непокорна гримаса.

Мегън усети как сърцето й се свива. Поредният работен ден.

— Хей, Мегън! Носиш ли сценария? — извика Флореску. — Ела насам. Трябва да направим нещо с тази сцена.

— Вече? — възкликна Мегън, като се стараеше да не поглежда към Зак. Колкото по-малко се разправяше с него, толкова по-добре. Щеше й се Дейвид да не бе настоявал толкова да приключи с лицевите си опори, преди да я последва тук; бе обещал да дойде веднага, но тя го искаше още сега. Предстоеше й да се разправя със Зак и Роксана.

Опита се да извика в ума си спомена за тялото на Дейвид, надвесено над нея, езика му, галещ нежно клитора й, докато тя бе потънала в поредица леки оргазми, които избухваха един след друг в тялото й като искрящи цветни мехурчета, а после той бе проникнал в нея, ритъмът му бе премерен и перфектен, докато накрая тя бе избухнала в един мощен оргазъм. Слабините й още бяха топли; бяха заедно в леглото само преди двайсет минути и бързият душ, който си бе взела след това, не бе успял да отмие усещането. Сексът с Дейвид винаги я задоволяваше физически, винаги стигаше до оргазъм поне веднъж, което не би могло да се каже за Рори в Сан Франциско, нито пък за някой от останалите мъже, с които бе спала. Не че бяха много. Но — може би ставаше алчна — все пак усещаше, че нещо й липсва. Мегън не знаеше точно какво. Може би всичко бе прекалено гладко… имаше ли такова нещо като да си прекалено добър в леглото? Чудеше се тя, а после поклати глава. Няма начин. Сега вече окончателно се е побъркала.

Само дето понякога й се струваше, че възбудата й е някак механична, просто физическа реакция на добре обиграни движения. Разбира се, знаеше, че Дейвид има богата практика, не беше девствен. Но защо имаше чувството, след като отшумеше страстта и възбудата, че е просто поредната бройка в дългия списък…

„Защо толкова бързо превключвам на друга вълна? — виновно се питаше Мегън. — Мисля си за нещо друго само миг след като съм свършила! Не правят ли така мъжете, или поне негодниците между тях, просто свършват, обръщат ти гръб и заспиват? Би трябвало да мисля за Дейвид, а не за сценария…“

— Май така става. — Гласът на режисьора я изтръгна от мислите й. — Роксана не иска героинята и да изглежда безхарактерна.

— Безхарактерна ли? — озадачи се Мегън. — Как така безхарактерна? Това е сцената, в която банда контрабандисти на кокаин я заплашват с мъчения!

— О, вижте. Нашият Шекспир най-сетне се появи на работа — злобно подхвърли Роксана Феликс, като се приближи към Мегън с иронична усмивка. — Какво има, скъпа, да не би да не си чула будилника си? Или може би завършилите колеж се нуждаят от повече сън от нас, които не сме интелектуалци. — Тя погледна към Зак Мейсън, но той отказа да срещне погледа й.

— Идвам точно навреме — измърмори Мегън, като се изчерви силно.

— Не смей да ми държиш такъв тон — надменно заяви Роксана. — Ти си само един сценарист и не бива да го забравяш. На снимачната площадка няма регламентирано работно време.

— Остави я — тихо се обади Зак.

Роксана го погледна, но притихна.

— Би било добре, ако все пак свършим нещо — въздъхна Флореску. — Роксана, обясни ми защо смяташ, че Морган изглежда безхарактерна тук.

— Не мисля, че трябва да бъде заловена, без да има битка.

— Мегън? — обърна се към нея Фред.

Тя сви рамене. Хиляди пъти бяха обсъждали тази сцена в Лос Анджелис и Роксана нито веднъж не бе възразила.

— Морган Майър е супермодел. Това е към края на филма и тъкмо е взета за заложник от петдесет закоравели наемници, въоръжени с автомати АК-47. Как би могла да се бие с тях?

— Може би владее кикбокс — предложи Роксана.

— Ти владееш ли кикбокс? — попита Зак Мейсън. Тонът му бе остър.

— Можем да използваме дубльорка.

— Не разполагам с дубльорка, която владее кикбокс — обясни Флореску с престорено търпение, — защото според сценария такава не ни беше необходима.

— Значи ще повикате такава от Лос Анджелис. — Лешниковите очи на Роксана бяха присвити от дива ярост, като на човек, който е свикнал заповедите му да се приемат безпрекословно.

— Каква полза от кикбокс срещу петдесет автомата? — логично изтъкна Мегън. — В това просто няма смисъл.

Роксана се нахвърли върху нея, а алените й устни бяха разтеглени в направо животинско озъбване.

— Никой не е искал мнението ти, кучко. Аз съм тази, която трябва да пресъздаде ролята, а не ти. И ако аз искам Морган да се бие, тя ще се бие.

— Знаете ли какво? — намеси се Фред Флореску, като поглеждаше от Роксана към засегнатата Мегън, която кипеше от гняв и унижение. Тонът му бе сдържан, но в него се прокрадваше стоманена нишка, която никой не би могъл да сбърка. — Смятам, че така няма да стигнем доникъде. Ще измислим нещо за Морган в тази сцена, но по-късно. Точно сега светлината е много подходяща, прекалено е добра, за да пропуснем момента, затова… ще снимаме нещо друго. Първата сцена на приближаването към базата на гангстерите.

Това беше екшън сцена. Включваше само Зак, Сет и Робърт.

— Става ли така, скъпа? — спокойно попита Фред. — Ще поговоря с Мегън за онази сцена. Ти можеш да си починеш сутринта.

Роксана го изгледа продължително, после се завъртя на високите си токове и тръгна към караваната си.

— Исусе — възкликна режисьорът.

Дейвид се приближи към групичката им.

— Здравейте — любезно поздрави той.

Зак настръхна. Мегън го забеляза с изненада; значи Фред имаше право. Но защо Зак не харесваше Дейвид? Той сам го бе избрал. Всички са такива деца, ядоса се тя, като се мъчеше да сдържи сълзите на яд, които бяха заседнали като буца дълбоко в гърлото й. Така й се искаше да прати Роксана по дяволите, но не можеше, трябваше да стои и да преглъща всяка обида, която онази кучка й отправяше.

Защото Роксана бе звездата, а тя само сценарист. Това бе вярно. И когато бе продала сценария си за двеста и петдесет хиляди долара, осъзна Мегън, се бе простила и със себеуважението си като част от сделката.

Запита се дали си струва.

— Дейвид, радвам се да те видя. Ще направиш ли нещо за мен? — попита го Флореску.

— Само кажи — любезно се усмихна Тобър.

— Върни се в хотела и се обади в СКИ. Мислех си за онова, което каза за Сам, и може би имаш право, той трябва да е тук. Затова му се обади и го помоли да дойде.

— Искаш Сам Кендрик тук? — леко пребледня Дейвид.

— Така мисля — мило заяви Флореску.

Мегън зяпаше решително земята.

Тобър се поколеба само за миг, после каза:

— Добре. Чудесна идея. — И тръгна обратно към хотела.

Флореску направи знак на помощника си, който отговаряше за осветлението, и техниците се запрепъваха из пясъка, докато местеха тежките прожектори за новата сцена.

Зак бавно се приближи до Мегън.

— Благодаря ти, че я помоли да ме остави на мира — пророни тя.

Мейсън се направи, че не я е чул.

— Ами ако аз ти кажа, че искам тази сцена да се преработи, Мегън? Какво ще направиш? Обзалагам се, че веднага ще се заемеш.

— Ако режисьорът е съгласен с теб — отвърна тя, загледана в поразително красивите му сиви очи, докато вътрешно го мразеше заради присмеха, който съзираше там. — Аз съм сценаристът, тук съм, за да разрешавам проблемите, когато възникнат такива.

— Хубава реч. — Протегна ръка, докосна нежната златна звезда, която лежеше в ямката на шията й и леко я завъртя между пръстите си. — „Д“. Какво означава?

— Дейвид ми я подари — предизвикателно отвърна тя.

Мейсън само повдигна вежда и присви очи.

— Дал ти е висулка и е сложил върху нея собствения си инициал? Предполагам, че има логика. Белязал те е като негова собственост.

— Върви по дяволите — изтърва се Мегън, преди да прехапе езика си.

Зак й се усмихна, загледан право в очите й.

— Какво има, изгуби самоконтрол ли? Е, това е много повече кураж, отколкото Дейвид Тобър би показал в твоя защита. Разбира се, бих могъл да накарам да те уволнят за това. За разлика от Роксана Феликс, аз наистина съм незаменим. — Той се наведе напред. — И знаеш ли какво би било наистина забавно? Когато Дейвид се върне след малко, мога да му наредя той да ти съобщи новината. Пред всички. И той ще го направи, Мегън.

— Не, няма — възрази тя.

— О, да. — Мейсън я изгледа сериозно. — И ти го знаеш.

Наистина го знаеше, осъзна с горчивина Мегън. Точно така беше. Дейвид щеше да го направи, ако Зак му заповядаше. И вероятно нямаше да се поколебае даже и за миг.

Изведнъж усети силен студ въпреки жаркото слънце; студ и ужасна самота.

— Уволнена ли съм? — попита тя.

— Не — отвърна Мейсън. Сви рамене. — Харесва ми как пишеш.

— Зак, ела тук! — изрева Флореску. — Ще снимаме ли проклетия филм или не?

— Добре, идвам — извика в отговор Зак и закрачи към големите прожектори, като остави Мегън Силвър да стои на плажа, загледана в тях, сама.

Двадесет и пета глава

— Всичко е готово — каза Пол.

„Да — помисли си Елинор. — Предполагам, че е готово“.

Само за украсата на къщата бяха похарчени осемдесет хиляди долара; венци от портокалови цветчета обвиваха всички парапети, бели сатенени панделки висяха от всички арки, гургулици и славеи в сребърни клетки огласяха с песните си всяка стая. Приемната зала и трапезарията бяха разчистени от мебели сутринта, за да се направи място за гостите; бяха останали само махагонови масички, които сватбеният декоратор бе покрил с шифон в цвят на слонова кост, преди да ги отрупа със сребърни табли с месни деликатеси и вкусни хапки, както и стотици чаши за шампанско от кристал „Бакара“.

Разбира се, основният обяд щеше да бъде поднесен навън, на масите от ковано желязо, които бяха докарали специално за случая, всяка покрита с нежна коприна и заредена с още отлежало шампанско — „Татинжер Розе“ и превъзходен „Кристал“, всяка бутилка поднесена в индивидуална кофичка с лед, поставена до украсата от редки бели и розови орхидеи. Огромни дъбови маси бяха подредени за бюфета, който бе отрупан с такова изобилие, каквото само най-скъпият доставчик в Бевърли Хилс можеше да осигури: фазани, яребици, глигани, месо от елен, пастет от гъши дроб, пресни трюфели, диви ягоди, аспержи; всичко, което и най-изтънченото небце би могло да пожелае, със специални блюда за вегетарианци, пълни въздържатели от всякакви животински продукти, хора с различни диети, както и за всеки, който би искал да се придържа към традиционната еврейска кухня.

За плодовите десерти дори бе отделена специална маса, която те напълно заслужаваха: ябълки, направени изцяло от тънки нишки захарен памук; прясно приготвен сладолед и сироп с осемнайсет различни вкуса; круши в греяно подправено вино; топъл орехов пай, който караше стомаха на Елинор да къркори само като го гледаше; охладено шоколадово парфе, в което беше използван натурален, млечен и бял шоколад; някакъв лек крем, приготвен с мед и печени бадеми; екзотична плодова салата; апетитно и много деликатно на вид ягодово парфе…

Сякаш нямаха край. А до десертите имаше бар, зареден с всичко — от прясно изцеден ягодов сок, до оригинален английски пунш, с плуващи в него резенчета ябълка и краставица. След обилния обяд гостите можеха да избират от десет различни вида филтрирано кафе, шест различни аромата безкофеиново, еспресо, капучино или билков чай, без да се броят дванайсетте отлежали ликьора, препоръчани от търговците на вино, с които Пол работеше. В този миг четирийсет сервитьори и сервитьорки обикаляха сред тълпата, пълнеха празните чаши и неспирно им предлагаха табла след табла вкусни ордьоври.

И това бе само една малка част от цялото. Същинската сцена за венчавката бе истински шедьовър на флоралния дизайн: краката и гърбовете на всеки от столовете за гостите с позлатена облегалка бяха увити с венци от лилии, привързани за дървото с невидими нишки; навесът отгоре бе плътен покров от цветя — разкошна, благоуханна маса от дива роза и бели орхидеи, ириси, повет, жасмин и фрезии, стратегически подредени, така че да има достатъчно място за слънчевите лъчи да проникват през пролуките; а арката, под която щяха да застанат Елинор и Пол, бе ярко контрастираща огнена жарава от цвят, висока дъга от осемстотин червени рози. А колкото до тортата…

— Благодаря, Пол — енергично отвърна тя. — Защо не помолиш всички да заемат местата си? След мъничко слизам.

— Чудесно — съгласи се той.

В огледалото пред нея Елинор го видя как спря за миг, огледа я от глава до пети и по устните му плъзна познатата доволна усмивка. Напоследък често се усмихваше така. Вече нямаше кавги; на мига се съгласяваше с всичко, което тя поиска, беше безкрайно мил и отзивчив.

„Трябва да му го призная — каза си наум Елинор. — Пол приема победата си с благородство“.

— Роклята е зашеметяваща — отбеляза Пол.

— Благодаря ти, скъпи. И ти изглеждаш прекрасно — отвърна тя, възможно най-възторжено.

Той наистина изглеждаше красив: с поддържаното си мускулесто тяло и прошарена коса, облечен в стилен костюм от „Савил Роу“ от фина тъмна вълна. Щяха да изглеждат чудесно във всички светски хроники, списания и клюкарски рубрики; топбанкерът и неговата дама — президент на студия, най-новата двойка във висшето общество на Лос Анджелис.

О, престани, Елинор. Това е твоята сватба, а не погребение. Забрави ли?

— Добре, ще се видим след малко. Дай ми десетина минути.

— Добре — съгласи се Елинор.

Ако отново можеше да разполага с времето си, с удоволствие би му дала десет години.

— Толкова е красив — въздъхна Линда Оренстайн, докато подреждаше шлейфа й.

Линда бе нейна стара приятелка от „Йейл“ и една от шаферките й. Другата бе братовчедка й Филипа, щастливо омъжена в Бостън и майка на две деца. Елинор не бе виждала никоя от тях от години, но това й се стори по-удачно. Която и да било от жените продуценти или агенти, които й бяха приятелки сега, би могла да заподозре истинските й чувства, а това бе риск, който не искаше да поема. И бездруго нямаше нито една чак толкова близка приятелка, пред която би могла да разкрие чувствата си към Том.

Това бе другият проблем; от много години Том Голдмън бе най-близкият й приятел. Никога не се бе старала да поддържа близко обкръжение от приятелки; може би я отблъскваше стремежът към издигане в светското общество, присъщ на съпругите от тенис клубовете, които неспирно се домогваха до място в кортежа на кралица Изабел и новото й протеже, принцесата наследница Джордан. Прекалено късно осъзна, че това е било грешка.

— Много е красив, Елинор, наистина! А букетът е просто божествен — вълнуваше се Филипа и добави завистливо: — О, цялото събитие е толкова бляскаво. А Пол изглежда толкова красив в смокинга, нали, Линда?

— Така е — съгласи се Линда, като намести гънките на шлейфа. — Чудесно. Сега е идеално.

Всички се погледнаха в огледалото: Линда и Филипа бяха облечени в елегантни и много красиви рокли от органза в цвят пепел от рози, избродирани със златни нишки, чиито поли стигаха чак до земята и под тях едва се подаваха върховете на розовите им копринени пантофки. Букетите им бяха оставени настрани: нежни китки от снежнобели рози и лилии, прихванати с искрящо бяла кадифена панделка.

Елинор Маршал стоеше между тях, облечена със сватбената си рокля, с воал и с корона като кралица. Знаеше, че изглежда великолепно; огледалото й го казваше. Виждаше роклята си с пищни поли, поддържани от кринолин и старинна дантела, която се спускаше върху богатите дипли от сатен с цвят на слонова кост, а белите й копринени пантофки се подаваха отдолу, избродирани със сребърни нишки. Корсажът бе пристегнат от корсет от китова кост, който Елинор с лекота бе завързала около тънката си талия и който повдигаше гърдите й и даваше дълбочина на и бездруго внушителното й деколте, като го обгръщаше в кремава коприна и дантела, изпъстрена отпред с малки перлички и опали, които проблясваха под лъчите на сутрешното слънце.

Светлорусата й коса бе прибрана назад и нагоре в официален стилен кок, който подчертаваше високото й чело, а воалът й от най-фин бял шифон бе закрепен към него в очакване да бъде смъкнат напред веднага щом излязат от стаята. Зад него, закрепен здраво, но незабележимо на мястото си от изключително скъпия й стилист, бе белият й шлейф от пруска дантела, който се спускаше в протежение на цели три метра и половина. Цялостната визия се допълваше от забележителна коронка; сватбеният й дизайнер бе работил много старателно в сътрудничество с доставчика на цветя и бе използвал съдържанието на кутията й за бижута, за да вплете нанизи от перли и диаманти между белите рози, лилии и орхидеи, така че сега носеше цъфтяща бляскава корона, в която диамантите искряха между цветните листенца и улавяха светлината и при най-лекото й движение.

Стилистът по грима бе отделил два часа на лицето на Елинор и сега сините й очи блестяха, миглите й бяха дълги и плътни, скулите й бяха деликатно подчертани, кожата й имаше здравословен блясък, а устните й, очертани с безцветен молив и покрити с гланц в бледо прасковен цвят, изглеждаха сочни и пухкави. От бледността й рано сутринта не бе останало нищо.

Елинор изглеждаше красива. Не, много повече. Направо спираше дъха на всеки, който я погледнеше.

— Да тръгваме ли? — подкани ги тя.

Джейк Келър, в тъмносин дневен костюм, който никак не отиваше на рижата му коса и жълтеникав тен, самоуверено отпиваше шампанско розе от кристалната си чаша, докато с обиграно око оглеждаше внимателно тълпата добре облечени гости. Не беше особено доволен от видяното. Явно всеки важен човек в Лос Анджелис се бе отзовал на поканата на тази жена — тук беше Шери Лансинг, шеф на „Парамаунт“ и единствената жена в града с власт равна на тази на Елинор, елегантна в изискания си костюм на „Армани“ с панталон, задълбочена в дружески разговор със Стивън Спилбърг; Дейвид Гефен си приказваше с Джеф Катценбърг и Бари Дилър в един ъгъл; забеляза Майк Овиц и Нора Ефрън; Доун Стийл и Джеф Бърг…

Джейк отстъпи крачка встрани, за да избегне любопитен бял паун, един от многото, които обикаляха из градината. Това място можеше да послужи за илюстрация на справочника „Кой кой е в Холивуд“. Е, поне едно лице липсваше, успокояваше се Келър. Сам Кендрик не бе успял да дойде — бе ангажиран на снимачната площадка на филм за деветдесет и пет милиона долара, който бе започнал снимки само преди две седмици и вече бе затънал в проблеми.

Джеф се подсмихна лукаво. Никога не бе харесвал онзи амбициозен малък негодник Флореску. Щеше да е интересно да види реакцията му на събитията, които щяха да започнат да се развиват след… колко? Седмица или две? А веднъж щом започнеха…

Каза си, че е добре Елинор Маршал да огледа хубаво ВИП гостите си, защото щеше да мине много време, преди отново да ги види.

— Джейк, видя ли това? — високо прошепна Мелинда. Нисичката му и закръглена русокоса съпруга го сръга в ребрата и посочи към сватбената торта, която бе висока метър и осемдесет и бе разположена под отделен навес от портокалови цветчета и многобройните й пластове бяха украсени с изключително майсторство и вкус. — Не е ли прекрасна?

— Да, много е хубава — сопнато се съгласи той.

Мелинда цял ден се опитваше да пресметне колко е струвала сватбата. Това го дразнеше. Цялото показно благополучие… какво сега, да не би Елинор Маршал да искаше да сложат снимката й в речника редом с думата традиционалист. Бе готов да се закълне, че тя е много потисната от мисълта за бебето на Том. Но тази демонстрация на богатство и власт — май нямаше намерение да сведе скромно глава?

Келър обходи с поглед градината, търсеше Том Голдмън. С малко късмет щеше да успее да подхване темата за Роксана Феликс. Информацията, която имаше от Дейвид Тобър, бе, че положението е все така сложно, независимо от пристигането на Сам Кендрик. А Елинор Маршал бе тази, която бе настоявала да вземат красивата млада дама…

— Джордан! Джордан, насам! — превзето се усмихваше Мелинда.

Джейк се обърна навреме, за да забележи Голдмън и невероятно красивата му съпруга да се приближават към тях. Председателят на студията бе с тъмен костюм и изглеждаше замислен. Може би се тревожеше за „Виж светлината“ — и имаше защо. Джордан Голдмън, пардон, Джордан Кабът Голдмън, саркастично се поправи Келър, бе прекалила леко с официалния си тоалет — прилепнала по тялото минирокля от кремава коприна с много дълбоко деколте, която разкриваше почти изцяло прекрасните й, стегнати млади гърди, както и красивите й прасци, които завършваха със секси обувки с висок ток от „Маноло Бланик“ от сребриста кожа и изключително тънки каишки.

Келър не за пръв път завидя на шефа си. Сигурно бе адски забавно да можеш да си позволиш такава играчка.

— Здравей, Мелинда, здравей, Джейкъб — изчурулика Джордан. — Мелинда, какъв хубав костюм…

— Том, радвам се да те видя — ентусиазирано подхвана Джейк.

Голдмън му кимна разсеяно.

— Говори ли със Сам Кендрик тази сутрин? — притисна го Келър.

— Трябваше ли?

Влез в час, приятелю — ядоса се Келър. — Чуй ме и престани да зяпаш в празното пространство като някой наркоман.

— Мислех, че може да ти изпраща ежедневни доклади за ситуацията с Роксана. Става все по-зле, Том. В четвъртък е провалила сутрешните снимки, а освен това я няма на нито една от ролките, които Флореску ми е изпратил.

— Може би ще я сменим — небрежно подхвърли Голдмън.

Джейк подскочи.

— След близо месец от началото на снимките? Не мисля. В договора й има клауза, която ни задължава да й платим, в случай че не се снима във филма; клауза, за която Дейвид Тобър много настояваше. Хитрец е този Тобър. Макар че бездруго може да ни се наложи да го направим, ако нещата продължат в същия дух. Разбира се, това зависи от Елинор. В крайна сметка именно Елинор толкова държеше да вземем Роксана — опитах се да я разубедя, но тя не искаше да ме чуе, а сега…

Том Голдмън свали очи към лицето на Джейк и го изгледа втренчено.

— Млъкни, Келър — каза той. — Това е сватбеният ден на Елинор Маршал и ти си тук като неин гост. Ако чуя още една думичка от теб тази сутрин, бог ми е свидетел, ще те уволня.

Келър се изчерви и вдигна ръце.

— Добре, добре — побърза да каже той. — Ясно. Невероятен доставчик на цветя е намерила, нали? Направил е чудеса за градината.

Том го изгледа презрително и се отдалечи.

— Том, миличък, почакай! — изпищя Джордан и побърза да го догони.

Джейк Келър кипеше от гняв и унижение.

Много добре, еврейско копеле такова. Не си мисли, че ще го забравя. Първо ще свърша с мадам президент, но после ще се заема и с теб, Том.

— Елинор, вече чувам музиката! — примоли й се Линда, а кръглото й лице бе сгърчено от тревога. — Трябва да тръгваме. Не можеш ли да го свършиш по-късно?

Филипа сви рамене и оправи блестящите дипли на полата си. Елинор си бе странна открай време, още от дете. Възнамеряваше да чете факсове десет минути преди сватбената си церемония. И като помислиш, това не бе чак толкова изненадващо. Милостив бе Господ, че прибра леля й Беренгария и не можеше да види какви ги върши дъщеря й…

Елинор неохотно остави купчината факсове, които Сам Кендрик току-що бе изпратил. Бе настояла факсът да остане включен цяла сутрин и днес, както всеки друг ден, бе заета да чете докладите за „Виж светлината“. Филмът бе в беда. Роксана Феликс се правеше на истинска примадона, но и други неща се бяха объркали: осветлението не бе както трябва, отделни места за снимки се бяха оказали неподходящи, екипът неволно бе нарушил различни разпоредби на местните власти относно работната среда и се бе наложило да приключат снимките по-рано… все дребни проблеми засега, но постепенно се натрупваха. И понеже бе главен ръководител на проекта, Елинор бе отговорна за това. Лично.

„И все пак — призна си тя, като взе букета — разкошна феерия от възможно най-бледорозови рози, преплетени със стръкчета жасмин и орлови нокти и две големи златисти лилии в средата му — бездруго не мога да направя нищо днес“. Беше събота. И щеше да се омъжи след броени минути. Някой психиатър много би се забавлявал със състоянието й.

„Работя до последния момент — помисли си Елинор. — Сякаш това ще ми помогне, сякаш мога да спечеля малко време…“

Не можеше да отлага повече. Звуците на струнния квартет долитаха до тях откъм пълната градина, претъпкана със знаменитости от света на киното. Всички очакваха нея, чакаха да я видят как най-сетне се подчинява на обичайния светски протокол в Лос Анджелис: съпруг, деца. Щеше да стане част от двойка, което бе единственият приемлив вариант през деветдесетте, когато властваше моногамията и едно бебе бе най-изисканият и стилен аксесоар, който можеш да имаш. Стилен или не, Елинор от години копнееше за дете, но…

Поне правеше всичко със стил. Това никой не би могъл да отрече. Сватбеното й тържество щеше да остане в хрониките като най-пищното, след като приятелят й Джон се бе оженил за Джина Кристиансен в средновековна православна църква, традиционно място за сватбени церемонии в рода му от поколения наред… което бе чудесно, но не особено впечатляващо, докато човек не разбереше, че църквата е разположена в съседство със замъка на Дракула в Трансилванските Алпи. Тя, както и останалите двеста гости от Лос Анджелис бяха отлетели дотам за петдневно шумно празненство, увенчано от прием в лятната резиденция на бившия диктатор Чаушеску. Вероятно не би могла да надмине подобна проява, но днес доста се бе постарала. Елинор се надяваше, че Джина и Джон добре се забавляват навън. Доколкото виждаше през прозорците, всички останали определено се забавляваха. И точно такава бе целта й… да се покаже силна и да не се огъне под напрежението!

Тя, Елинор Маршал, нямаше да се предаде и да подвие опашка като пребито куче. Щом Том бе щастлив, че е направил дете на своята малка красавица, сърцето й можеше да се къса от мъка, но никой от кръжащите наоколо лешояди нямаше да го разбере. Бе се заклела. И тя щеше да има свое дете, дори и бащата да не е онзи, за когото копнееше тялото й. След като бебето се появеше, след като го притиснеше до гърдите си, Елинор знаеше, че ще го обикне, защото макар Пол, а не Том да бе негов баща, тя щеше да е негова майка. И след като се омъжеше, както повеляваше традицията, с достатъчно разкош и показност, достойни за европейска принцеса, никога повече нямаше да й се налага да понася коварните шушукания на Изабел Кендрик, демонстративната привързаност към Джордан Голдмън и съпруга й, лукавите подмятания на Джейк Келър за Том. Никой никога повече нямаше да я съжалява по този начин. Напротив, всеки, който чуеше за това празненство, щеше да си помисли, че Елинор е най-щастливата жена на света и тя искаше точно това.

Един последен поглед в огледалото, за да се увери как изглежда. Превъзходно. Изключително. Зашеметяващо. Е, бог й бе свидетел, че бе платила достатъчно, за да е сигурна в това. Трябваше да се чувства уверена, че днес Джордан Голдмън ще я гледа със завист, а не със съжаление. Уверена, че Том Голдмън ще остане без дъх; искаше той да види какво е загубил; искаше да си мисли, че тя е приела пръстена на Пол Халфин с радост в сърцето; искаше той да страда.

Донякъде бе извратено. Бе похарчила шейсет хиляди долара за тази сватба и нито цент от тях не бе използван, за да впечатли годеника си. Не, ставаше дума само за бизнес; за собствената й гордост; и за Том.

— Добре, дами — каза Елинор Маршал. — Ще поемете ли шлейфа? Да тръгваме.

Шаферките й се засуетиха радостно зад нея, вдигнаха дългия красив шлейф от старинна дантела и последваха Елинор по стълбите и навън към градината, където се появиха тъкмо когато музикантите подхванаха познатите начални акорди на сватбения марш.

Всички гости се обърнаха по местата си като един и Елинор — с леко премрежен поглед заради воала от шифон — бе възнаградена от гледката на шокираните им лица и въздишките при вида на красотата й. Погледът й мигновено се спря на Том Голдмън; той я гледаше втренчено, вперил поглед право в очите й с неразгадаемо изражение на лицето.

Тя рязко и сковано отвърна очи и веднага се обърна към Пол Халфин — нейния годеник, красив, изискан и властен, който я чакаше до олтара.

Бе направила своя избор и сега трябваше да живее с него.

Двадесет и шеста глава

Роксана Феликс крачеше боса по брега, усещаше как фините песъчинки потъват меки и сухи между пръстите й и се наслаждаваше на хладния вечерен бриз. Пред нея мастиленочерното море се надигаше и отдръпваше, после отново се надигаше и отдръпваше, и безкрайните му въздишки служеха за идеален фон на мислите й.

Плажът бе пуст, окъпан от сребристата светлина на тропическата луна, която висеше пълна ниско над хоризонта, и звездите, които бяха разпилени като безброй ледени диаманти на фона на черното небе. Не бе виждала такова небе от дете; неоновите реклами на Манхатън и искрящите нощни светлини на Лос Анджелис, Чикаго и Париж не оставяха никакъв шанс на истинските звезди.

Роксана погледна нагоре към небосвода.

„Блестят красиви, недосегаеми и далечни и се въртят по орбитите си високо над всички, които ги гледат — мислеше си тя. — Много подходяща метафора на всичко, за което работя“.

Освен това са студени и мъртви. Също като теб.

Рязко тръсна глава, отказвайки да се вслушва в натрапчивите гласове на своите демони. Никога не ги слушаше. Никога не ги допускаше да излязат наяве. Не можеше да им отдели дори и секунда от времето си, дори една от мислите си; Роксана го знаеше много добре. Защото, ако се поддадеше на спомените си, те щяха да я прекършат.

Не. Много по-добре бе да гледа нагоре към просеката в планината, където снимаха, и да мисли за това. Бяха изминали вече два месеца от началото на снимките и всичко вървеше по план — по нейния план тоест. За всички останали бе истински провал — от студията бе пристигнало оборудване, което не им трябваше; бяха построили декорите на снимачни площадки, които впоследствие се наложи да разглобяват в последния момент заради разпоредби на правителството на Сейшелските острови; нейните собствени номера за саботаж, които бяха много хитро скроени.

Роксана се усмихна доволно. След първата седмица се бе представяла ту като свръхкапризна примадона, ту като разкайваща се, скромна актриса и се преструваше, че се вслушва в думите на Сам Кендрик след пристигането му. Така бе успяла да се размине с уволнението; Роксана бе истински експерт в преценяването на това докъде може да си позволи да стигне. В резултат на което сега разполагаха с двумесечен филмов материал с Роксана в ролята на Морган — материал, който по финансови причини бе невъзможно да бъде заменен. Бе се постарала да стане незаменима и сега наистина бе започнала веселата част.

Свръхкапризната примадона се бе върнала и този път държеше камшик в ръка.

Роксана се усмихна, докато отброяваше всички останали проблеми на дългите си пръсти с идеално поддържан маникюр. Профсъюзи. Оборудване. Места за снимки. Актьорите в поддържащите роли — а това бе много лесно, прочиташе някоя реплика странно, за да озадачи Мери, подаваше не навреме реплика на Джак или просто демонстрираше провокативно тялото си пред Сет или Робърт, за да ги възбуди. Хитри трикове, които бе използвала хиляди пъти преди по отношение на колежките си модели навсякъде по света в онези отдавна забравени дни, когато Роксана действително се бе снимала с други модели.

Като се вземе предвид и тайният саботаж на Дейвид по отношение на битовите удобства на актьорите — като например разтворът за контактните лещи на Мери, който не можеше да се купи на острова и който се бе забавил с цели две седмици, или успокоителните факсове на Сам Кендрик, пълни с логични аргументи и здрав разум, които така и не стигаха до Джак, — и се добави към ежедневната й борба срещу това да се свърши нещо полезно и целесъобразно, в резултат качеството на играта на колегите й актьори бе спаднало драстично. Вече се бе наложило Фред да заснеме наново три сцени с Мери Холмс, защото, след като бе прегледал готовия материал, той не бе го харесал.

Изоставаха от графика с няколко седмици. Бюджетът вече изглеждаше отчайващо оптимистичен.

„Виж светлината“ бе затънал в големи неприятности. А това означаваше, че в същото положение е и Елинор Маршал, и Сам Кендрик. Спасителният за студията проект на Елинор се превръщаше в творчески и финансов провал. А голямата сделка пълен пакет на СКИ с всеки изминал ден изглеждаше все по-ненадеждна.

Разбира се, в това бе красотата на замисъла, радваше се Роксана, вината щеше да падне точно върху тези, върху които тя искаше. Елинор Маршал и Сам Кендрик щяха да получат добър урок и да разберат, че не бива да се подиграват с нея; и двамата я бяха обидили, а сега стискаха в ръцете си еднопосочен билет за напускане на любимия им бизнес, в който тя, Роксана, на пръв поглед бе напълно неопитен играч. Тя се усмихна и устните й се извиха в хладнокръвна гримаса. Според нея имаше определени житейски уроци, които човек можеше да приложи навсякъде. Както скоро щяха да открият госпожица Маршал и господин Кендрик. И в края на одисеята тя, Роксана Феликс, щеше да се окаже утвърдена кинозвезда, истински влиятелна фигура, известна заради самата себе си, а не заради външността си, и поради това — приемана и обичана.

„Виж светлината“ щеше да унищожи всичките й врагове, но самият филм не бе отписан. Само леко боледуваше. И когато настъпеше моментът да се приложи лек, съучастниците й, които сама си бе избрала, Джейк Келър и Дейвид Тобър, щяха да са насреща, за да изиграят ролята на доктора, да спасят филма и да го върнат обратно в релсите по пътя към касовия успех.

Роксана вдиша дълбоко, поемайки благоуханния тропически въздух в дробовете си. Сега можеше да се върне в хотела и да потърси Сам, за да й предложи малко физически удоволствия. Имаше нещо много забавно в това да го гледа как затъва все по-дълбоко и по-дълбоко под властта й, а и в крайна сметка наистина предлагаше на тялото й невероятни наслади. Беше толкова добър, че дори успяваше да изличи от ума й спомена за необяснимия й провал със Зак. А и нямаше никаква опасност тя да започне да изпитва нещо към него, нали така?

Тя анализираше чувствата си, докато крачеше обратно по пустите пясъчни дюни, вглеждаше се в себе си и преценяваше собствените си емоции, сякаш бе непредубеден страничен наблюдател. Това бе единственият начин да оцелее, винаги бе постъпвала така; пазеше сърцевината на душата си скрита дълбоко и недосегаема, така че нищо да не може да я достигне, нищо да не може да я нарани. Някога бе страдала и нямаше да го допусне отново.

Роксана съзнаваше, че всъщност би трябвало да презира мъже като Келър и Тобър — те бяха чакали, безпринципни, алчни лешояди с огромно его, комбиниращи студена безскрупулност и хитрост, благодарение на което бяха спечелили всичко, което имаха. Сам, нейният Сам, не бе такъв.

Имаше принципи. Беше амбициозен и суров, но не безскрупулен. И бе силен и смел, играеше с открити карти. Човек можеше да му вярва. Тя не го презираше. Но го мразеше и искаше да си отмъсти… той я бе оскърбил публично, бе я принудил да му се подчини. Е, Роксана се надяваше, че се е насладил на краткото си господство. Защото то щеше да струва на Сам Кендрик много, много скъпо.

Не, мислеше си тя, докато прекосяваше ухаещите на плодове градини на хотела. Сърцето й оставаше непристъпна крепост. Сам Кендрик нямаше да срещне милост там.

— Има обяснение, Том, трябва да има.

— Не е достатъчно!

Голдмън удари с юмрук по бюрото си, а ядосаното му лице бе почервеняло от гняв.

— Ти си одобрила този проектобюджет, Елинор. Подписала си се под документите за три местоположения на снимките, които са се оказали неизползваеми. И си имала последната дума относно избора на актьори, които са се оказали безкрайно неподходящи. Разработихме този проект от нулата, което означава, че ти се нагърби с ролята на продуцент.

— Благодаря за обобщението — хладно отговори Елинор Маршал. Стоеше пред бюрото на шефа си, гордо изправена и безукорна както винаги в морскосин костюм с панталон на „Джордж Рех“, а платинената й брачна халка проблясваше на безименния пръст на лявата й ръка.

— „Виж светлината“ щеше да е филмът спасение за нас, а сега пропада с гръм и трясък! Презентацията ни в Ню Йорк за спасяването на тази проклета студия се основаваше на филма…

— Моята презентация.

— О, да. Твоята презентация, точно така. И твоят филм, твоят подбор на актьорския състав и твоите грешки!

— Изборът на Роксана Феликс не беше мое решение, Том, ако си спомняш.

— Спомням си, че твоят подпис стои върху документа, с който се потвърждава включването й в актьорския състав.

Елинор отстъпи крачка назад и лицето й помръкна.

— Ще отречеш своята отговорност за това, нали, Том? Това ли ми казваш?

Голдмън замълча за миг, пое си дълбоко въздух.

— Виж, Елинор. Бордът на директорите е наясно с проблемите ни на снимачната площадка. Не ме гледай така, знам, че това би трябвало да е суперсекретна информация. Но Хауърд Торн е разбрал и сега ми диша във врата…

Елинор усети как страхът я сграбчва в пипалата си. Свети боже, защо точно Хауърд Торн? Торн бе един от най-важните акционери, който притежаваше петнайсет процента от компанията. И вероятно бе човекът, който най-силно щеше да настоява за разправа, ако всичко се объркаше. И чия кръв щеше да се пролее? Очевидно не тази на Том Голдмън. И преди бе виждала да става така. Колкото и да копнееше да се окичи със славата на един касов хит, Том сега панически се стремеше да се дистанцира от евентуална бюджетна катастрофа. И ако това означаваше, че смята да й прехвърли вината за Роксана Феликс, така да бъде.

Моментът, от който се бе опасявала, бе настъпил. Том Голдмън щеше да бъде отговорен за уволнението й или за пощадяването й, а вероятно и собственият му пост бе заложен на карта.

„Може би всички приятелства в Холивуд свършват по този начин, когато се стигне дотам — мислеше си тя. — Отъпкани в калта в битката за оцеляване“. Това ли означаваха за Голдмън петнайсетте им години на приятелство? Смажи другия, за да не бъдеш смазан?

— Значи твърдиш — бавно повтори тя, — че би излъгал за ролята, която изигра в избора на Роксана Феликс?

Том Голдмън я изгледа втренчено.

— Онова, което твърдя, скъпа госпожо, е, че ако искаш да останеш президент на тази студия, трябва да намериш най-добрия начин да оправиш тази каша, и при това много бързо.

Елинор се завъртя на пети и излезе от кабинета му, без да каже и дума повече.

Том Голдмън я проследи с поглед. Когато тя се скри в коридора, той се отпусна назад в удобното си кожено кресло, разтърсен от отчаяние. Беше суров с Елинор, толкова суров, колкото му бе възможно.

Това бе единственият начин да успее да прикрие чувствата си към нея, а непременно трябваше да го направи. Защото тя принадлежеше на Пол Халфин. Защото той очакваше дете от една жена, която сега осъзнаваше, че не обича, която може би дори не харесва, но която щеше да бъде майка на детето, за което той бе отговорен.

Онази нощ в Ню Йорк му бе разкрила какво означава истинската любов, какво представлява истинската страст. Сега му бе трудно дори да се възбуди от Джордан. Преструваше се, че е заради бременността й, но не бе сигурен, че тя му вярва… а междувременно студията и филмът, който бе голямата им надежда за спасение, затъваха все по-дълбоко.

Всичко се превръщаше в пепел, целият му живот се сриваше до основи пред очите му. И положението бе особено тежко най-вече заради това, че за няколко безценни часа бе успял да види всичко ясно, бе имал всичко…

Прекалено късно, Том. Ужасно си закъснял.

— Уволни я. — Раздразненият глас на Фред Флореску наруши вглъбеността на Сам Кендрик. — Ти си по-старши, Сам, за бога. Обади се на Елинор Маршал и я накарай тя да я уволни.

— Би струвало прекалено скъпо на този етап — отвърна Кендрик, все още вперил очи в екрана на прожекционната зала. Бе видял необработения филмов материал, всички кадри, и знаеше, че филмът може да бъде спасен — на косъм.

Ако нещо друго не се объркаше.

Ако можеше да убеди Роксана да си свърши работата.

Ако актьорите в поддържащите роли се стегнеха.

Имаше прекалено много ако, съзнаваше Кендрик. Но просто не можеше, не искаше да приеме алтернативата. Тя бе като наркотик и той бе пристрастен.

— Може би трябва да уволним Мери или Сет, или и двамата — предложи агентът. — Знам, че са мои клиенти, но играта им е незадоволителна. Онова, което си снимал с Роксана, всъщност е страхотно.

— Да, онова, което съм заснел — беснееше Флореску, докато триеше чело с ръка. — Но то не е достатъчно, по дяволите! Отначало бях готов да сменя тази кучка, после тя взе, че свърши малко работа, а сега, когато сме прекалено вътре, за да правим каквито и да било промени, тя отново започна да се държи безобразно.

— Мери и Сет правят всичко по силите си — обади се тихо откъм ъгъла Зак Мейсън. — Тя нарочно ги обърква. Саботира играта им. Виждам го непрекъснато на снимачната площадка.

— Да ги саботира! Не мислиш ли, че това е прекалено мелодраматично, момко? — каза Сам. — Това е филм, а не заговорът срещу Кенеди в Далас.

Мейсън сви рамене.

— Така го виждам, Сам.

— Ще помоля Дейвид отново да поговори с нея — каза накрая Кендрик, като стана от мястото си. — А аз ще си поприказвам със Сет, Мери и Джак. Всички са мои клиенти, така че може би ще успея да ги стресна малко. Надявам се да ти помогна за проблемите с персонажа.

Но още докато изричаше успокояващите думи, Кендрик настръхна вътрешно от лъжата. Проблемът с персонажа спеше с него и той го знаеше.

Омагьосан.

Думата витаеше в ума му, изплуваше на повърхността на съзнанието му над дълбокото щастие и чувствена нирвана, която направо го бе хипнотизирала. Сам Кендрик лежеше върху двойното легло в хотелския апартамент на Роксана и се чувстваше сексуално задоволен, както не се бе усещал от години. Бе започнал да се люби с нея, отначало бавно, като все повече се възбуждаше от начина, по който тя плъзгаше копринената си кожа по тялото му, галеше с връхчетата на лъскавата си и черна като катран коса пениса му, отъркваше настръхналите си зърна в сухите му и парещи устни, обгръщаше с топлите си ръце тестисите му и ги масажираше с безкрайно нежни и изключително възбуждащи докосвания, докато го доведе до тази безкрайна възбуда, и пенисът му запулсира от болезнена нужда.

И после тя се бе отдръпнала, бе застанала на крехките си колене и го бе поела в уста, прекрасните й червени устни се плъзгаха нагоре и надолу в божествен ритъм, след това бе спряла само за миг, преди удоволствието да стане прекалено силно, и бе погалила с език върха на пениса му, а после го пое целия чак до основата, докато пръстите й нежно галеха тестисите му и в този миг той бе помислил, че ще полудее, и тогава най-сетне бе видял как красивото й лице се озарява от лукава усмивка. Той направо бе изръмжал от удоволствие и нетърпение, бе сграбчил малката хитруша за раменете и я бе положил върху леглото по корем, след което бе проникнал безкрайно бавно, сантиметър по сантиметър, щастлив, че тя бе невероятно влажна от страст, и бе започнал да я дразни, пенисът му пулсираше вътре в нея, пръстите му се плъзгаха във влажната плът между краката й, галеха клитора й, довеждаха я до ръба и после я спираха, и така няколко пъти, докато накрая тя направо хлипаше, безсилно целуваше ръцете му и го молеше да не спира, молеше го да й позволи да свърши.

И с невероятното усещане за мъжка сила, което пулсираше във вените му, Кендрик я бе послушал и бе потънал още по-дълбоко в кадифената й плът, довеждайки и двамата отвъд границата, до бурен оргазъм, който го бе разтърсил, сякаш бе седемнайсетгодишен юноша, и който бе разлюлял слабото тяло на партньорката му, докато стомахът й се свиваше в спазми под него. Сега тя бе сгушена в ръцете му, гола и свита на кълбо като коте, дребното й съвършено тяло си почиваше до неговото, главата й бе отпусната върху свивката на лакътя му и той направо бе останал без дъх от обожанието и стремежа да я защитава, който го сграбчваше всеки път, щом погледнеше към нея.

— Мисля, че Изабел е най-щастливата жена на света — измърмори Роксана.

Сам се засмя.

— Двамата с нея не спим заедно от години.

— О, стига. Говориш така само заради мен. — Тя се сгуши в него.

— Кълна ти се! Тя не се интересува от такива неща. Изабел обича да организира приеми, харесва й светският живот. — Кендрик сви рамене. — Устройва ни идеално; никога не се караме за нищо. Мисля, че много бракове оцеляват по този начин.

— Не звучи особено добре, Сам. Навярно сте самотни.

Думите й се забиха като ледени кинжали в най-уязвимите кътчета на сърцето му. Докато не бе започнал да се среща с Роксана, не се бе замислял — не бе съзнавал, — че нещо липсва в живота му. Бе обзет от стремежа да стигне до върха и да се задържи там, а и винаги разполагаше с елитни проститутки, които му осигуряваха секса, който Изабел не му даваше, но за сметка на това му осигуряваше социални контакти. Колкото до любовта… Ами обича децата си, които вече бяха тийнейджъри и съответно и двамата бяха в английски училища с пансиони. Най-добрите, които съществуваха, и Изабел много бе настоявала за тях. Другият вид любов, онова чувство, което някога бе изпитвал към Изабел, бе залиняло с годините и бе замлъкнало толкова постепенно, че той нито бе усетил кога е изчезнало, нито му липсваше.

— Ти никога ли не си се чувствала самотна?

Думите се отрониха от устните му, преди да може да ги спре. Не му се искаше тя да знае колко силни чувства бе започнал да изпитва към нея, не искаше да я плаши. Колко ли мъже бе отхвърлила звезда като нея? Колко ли любовници бе прекършила ледената й красота? Сам не искаше да мисли за това. Но също така не искаше и да я загуби.

— Самотна съм през цялото време. Самотна съм и в този филм — отговори му Роксана, шепнешком. — Трудно ми е, Сам, много ми е трудно. Всички обвиняват мен. — Гласът й заглъхна, изпълнен с болка. — Не си прави труда да отричаш, знам, че е така… Сет и Мери, и Джак, всички играят толкова добре, а моите сцени вероятно не изглеждат много добре на екрана…

— Изпълнението ти е чудесно, съкровище.

Тя стисна ръката му от благодарност.

— Много си нежен с мен, скъпи. Но другите ми го връщат тъпкано. Откакто заявих на Зак Мейсън, че не желая връзка с него, той направо се държи невъзможно, а и Фред е безпощаден с мен… но най-лоша е Мегън Силвър.

— Мегън?

— Непрекъснато редактира всички сцени и променя ролята ми! Старая се да я играя добре, Сам, но понякога просто не мога… Помолих Дейвид да говори с нея, тъй като е негова клиентка, и той опита, но без резултат. Просто не знам какво още мога да направя — Фред направо я обожава.

— Защо редактира сцените сега? — попита Сам, озадачен и ядосан. Болката в гласа на Роксана късаше сърцето му.

— О, предполагам, че се налага. Заради всички проблеми, на които се натъкваме, нали знаеш? Трябва да се променят заради новите снимачни терени и други такива неща, но тя го използва като претекст да осакати ролята ми и никой не я спира…

— С нея е свършено — мрачно заяви Сам.

— О, не, Сам. Тя беше много мила преди няколко месеца в Лос Анджелис. Но после се преобрази, изруси си косата, купи си скъпи тоалети…

— Наистина се промени — съгласи се Сам, като си спомни последния път, когато бе видял Мегън Силвър и когато му се бе сторила добро хлапе, може би леко наивна, някак симпатична с кестенявата си коса и джинси. Елегантната и сексапилна дама, която бе заварил тук и която непрекъснато пишеше по сценария, бе съвсем друг човек — лесно избухлива и прекалено самоуверена. И очевидно ново попълнение в набъбналите редици на коварните холивудски красавици.

— С нея е свършено, Роксана. Забрави я. Просто дай най-доброто от себе си — посъветва я той и я целуна по главата.

— Разбира се, Сам — обеща тя. Тънка, потайна усмивка изкриви рубинените й устни. — Не се тревожи, ще се постарая.

Двадесет и седма глава

— Искам да идеш на лекар — повтори Пол.

Елинор го погледна нещастно. Устните на съпруга й представляваха тънка сива линия, а лицето му бе побеляло от гняв и безсилие.

— Имам много проблеми в работата — каза тя, като се опитваше да го накара да я разбере.

Той трябваше да я подкрепи, да бъде насреща в тежки моменти. Иначе какво общо имаха помежду си? Новопридобит светски престиж за вечерните приеми, които тя нямаше време да организира, обща банкова сметка и скован, еднообразен секс, предписан от доктор Хейдън с единствената цел тя да забременее. Трябваше да се яви на първия си контролен преглед в клиниката по оплождане след един месец и всяка нощ се молеше да открият, че е заченала. Защото при всичките тези диаграми, глупави пози и измерване на температурата, Елинор не бе сигурна колко може да издържи.

Първият голям скандал бе избухнал още в сватбената им нощ. Елинор, в стремежа си да победи усещането за клаустрофобия, чувството, че се е озовала в капан, бе дошла в леглото на младоженеца в най-сексапилното бельо, което притежаваше — красив и дълбоко изрязан корсаж от черен сатен на „Джанет Регер“, — и без диафрагмата си. Мъчейки се да създаде приятна и дружеска атмосфера, тя я бе срязала на две с кухненската ножица, бе сложила парчетата в картонена кутийка, опаковала ги бе като подарък, завързан с червена панделка и я бе сложила на възглавницата на Пол.

Той я бе отворил, бе се засмял и после й бе подал малко флаконче с таблетки.

— Съжалявам, че не съм го завързал с панделка — каза той.

— Какво е това? — усмихна се Елинор. — Афродизиак?

— Не точно — отвърна Пол и красивото му лице изведнъж стана сериозно. — Ново лекарство за стимулиране на плодовитостта, последна дума на медицината. Току-що е било одобрено от федералните здравни власти. Няма да проработи веднага, но колкото по-скоро започнеш курс на лечение, толкова по-добре.

— Стимулиране на плодовитостта? — смаяна повтори Елинор.

— Точно така. — Пол кимна с гордост. — Най-доброто лекарство на пазара.

Елинор имаше нужда от малко време да се успокои, преди да успее да отговори съвсем тихо:

— А не смяташ ли, че трябва да дадем шанс на тялото ми да зачене по естествен път, преди едностранно да решиш, че трябва да бъда натъпкана с хормони и химикали?

Вечерта не бе минала добре. А напоследък нещата се бяха влошили още повече.

„В идеален синхрон с всичко друго в живота ми“, каза си Елинор.

— Всеки има проблеми в работата — сви рамене Пол. — Не само ти си имаш неприятности в офиса, както добре знаеш. И не е честно спрямо мен да използваш това като извинение, за да не изпълняваш съпружеските си задължения.

— Какво? Съпружески задължения ли? — ядоса се Елинор. — И какви са по-точно те, Пол? Да съм готова за секс в мига, в който се прибера у дома, за да не изтървем оптималния момент за зачеване? Да приема ли, че не искаш да правиш секс с мен по никое друго време, за да не пропилееш някой скъпоценен сперматозоид? Аз нямам неприятности в офиса, Пол, изправена съм пред дълбока криза, която заплашва да съсипе кариерата ми. На път съм да загубя всичко, за което съм работила през целия си живот. А ти очакваш да се прибирам всяка вечер, готова за секс, всяка вечер, независимо дали го искам или не! Не съм ти някоя кобила за разплод!

— Можем да обсъдим това някой друг път — отговори Халфин със студен поглед. — Сега искам само да идеш да се прегледаш заради това постоянно гадене. Ако имаш някаква алергия или си пипнала вирус, това може да повлияе на всичките ни усилия.

— Добре, добре — уморено отвърна Елинор.

Думите му сякаш я лишиха от всякакво желание за борба. Трябваше да иде на лекар за неразположението си не защото някакъв вирус можеше да й навреди, а защото можеше да провали великия план за зачеване на скъпия й съпруг!

„Изобщо не го е грижа гамен. Притеснява се за съпругата си, за бъдещата майка на децата си — помисли си Елинор. — Нищо чудно, че толкова се ядоса, задето запазих фамилното си име. Това отнема малко от блясъка на грижливо замисления му план за създаване на семейство. Но Елинор Халфин? Елинор Маршал Халфин? В никакъв случай…“

Взе малката си чантичка от „Ермес“ и я метна през рамо, в добавка към елегантния костюм от тъмнозелен кашмир на „Рифат Озбек“, а в другата си ръка грабна куфарчето. Изведнъж вече нищо не я интересуваше, искаше само да стигне до кабинета си и да прекара поредния напрегнат ден в опити да спаси работата си.

„Заслужавам си го — каза си тя. — Може би Пол не ме обича, но да не би да е длъжен? Аз самата съвсем не съм приела предложението му, замаяна от романтични чувства. Исках съпруг, за да се спася от съжалението на околните. Той се нуждаеше от съпруга, за да бъде в крак с представата си за новия идеал за семейство.

А и след Чарлс и Даяна някой вярва ли изобщо в романтичната любов?

Двамата си приличаме — двама циници, споделящи брак по сметка. Може би в крайна сметка всичко се свежда до това: независимо дали разменяш богатство и власт за младост и красота, сексуални услуги за зелена карта или обществено одобрение за свободна утроба в подходящото тяло, може би всички бракове са просто сделки. Колко глупаво от моя страна да вярвам, че би могло да бъде иначе“.

— Тръгвам. Ще накарам секретарката си да ми запази час за преглед при доктор Хейдън още тази сутрин — обеща тя.

Съпругът й кимна отсечено, доволен.

— Благодаря ти. — Той разпери ръце. — Кой знае, може да е сутрешно гадене. Може би вече си бременна и просто не сме разбрали.

— Кой знае? — съгласи се Елинор и излезе.

Натисна копчето на електронния ключ и отвори лотуса, като се отпусна с удоволствие в меката кожа на седалката на шофьора, а умът й вече бе зает с „Виж светлината“, мъчейки се да измисли начин да се справи с последната катастрофа в бюджета.

В крайна сметка какво би могла да каже на съпруга си? Че неразположението й бе започнало още преди опитите им за зачеване? Според нея то не бе причинено от никаква алергия или вирус. А от болката на разбитото й сърце.

Мегън Силвър се наведе по-напред към лаптопа, който й бяха изпратили от кабинета на Елинор Маршал, и продължи бясно да пише. Жаркото обедно слънце печеше безмилостно върху тила й, горещината я обгръщаше от всички страни, отразявана от финия бял пясък. Кожата й лепнеше от различните лосиони и гелове, които се налагаше да втрива само за да оцелее тук — лосион против слънчево изгаряне със защитен фактор 15, лосион против изпотяване, дезодорант, гел против насекоми и кокосово масло като силно овлажняващо средство, и въпреки това ситни капчици пот непрекъснато избиваха по челото и по краката й. Ръцете й изтръпваха от умора, а главата й щеше да се пръсне от ужасна мигрена.

Не бе най-добрият начин да се концентрира.

Нито да напише вдъхновяващ сценарий.

Но именно това трябваше да направи, иначе с този филм бе свършено. Всички закъснения, неприятности с оборудването, проблеми със снимачния терен и многократното повтаряне на сцените бе довело до превишение на бюджета и изоставане с графика. Единственото, което едва-едва крепеше целия проект, бе Флореску, който крещеше на всички, работеше като луд и снимаше отново и отново, докато получеше нещо, което да може да се използва, и самата Мегън, която по цял ден редактираше по спешност сцена след сцена, когато бяха принудени да променят едно или друго и отново, и отново водеше планината при Мохамед, след като не можеше да стане обратното. Флореску й бе казал, че разчита на нея, и Мегън, отчаяно копнееща да впечатли единствения човек в този проклет филм, когото уважаваше, много се стараеше да отговори на очакванията му.

Напрежението бе огромно.

— Мегън, мислиш ли, че може да добавиш нещо за Питър?

Тя вдигна очи, засенчи ги с длан и видя Сет Вайс да стои пред нея. Актьорът изглеждаше смирен, нещо, което винаги бе харесвала у Сет; той бе прекалено голяма звезда, бе уверен в себе си и на четирийсет и пет години не страдаше от изкуствено раздуто самочувствие. Роксана Феликс можеше да вземе някой и друг урок от него, саркастично си помисли Мегън. Макар че дори и да бе спечелила три награди „Оскар“ като него, това едва ли би било достатъчно, за да се укроти кучка като нея.

— Къде, в сцената с бягството ли?

Вайс кимна, красивите му очи бяха леко разфокусирани и тя разбра, че мислено прехвърля сцената. Още един плюс за него. Наистина приемаше присърце актьорската игра.

— Той е ранен в сцената, която снимаме в гората, нали така? И продължава да е ранен, но сега сме на плажа и ако куршумът го е улучил в крака, там ще попадне пясък…

— А това е особено мъчително за открита рана — довърши мисълта му Мегън. — Като сол. Разбира се, трябваше да се сетя за това по-рано, Сет, голяма идиотка съм.

— Истинска героиня си, Мегън — увери я Вайс, ухилен. — Ти едничка спасяваш този филм. Или поне така повтаря Фред непрекъснато.

— О, я стига — отвърна Мегън, но се изчерви от удоволствие, докато набираше нужния код в компютъра, за да намери героя на Сет, Питър Кавазо.

— Сет, Мегън, как вървят нещата? — любезно се поинтересува Дейвид Тобър, като се приближи до тях и отправи на Сет най-блестящата си усмивка.

— Горе-долу — кратко отвърна Мегън.

Защо Дейвид я питаше за това единствено, ако Зак или някой от другите актьори бе наблизо? Начинът, по който се подмазваше на клиентите на Сам, бе наистина противен според нея. Постоянно ги ласкаеше, уверяваше ги колко чудесно играят, противоречеше на всеки откровен съвет, който господин Кендрик вероятно им бе дал, престорено се извиняваше за малките битови неудобства, които СКИ не бе успяла да предотврати, като всъщност само привличаше вниманието към проблемите.

Но когато бяха насаме, никога не й правеше комплименти за нейната работа, никога не я окуражаваше поне малко за усилията, които полагаше. Напротив, много се ядосваше, ако тя не хвалеше постоянно неговата работа и не му повтаряше колко е умен. А ако се чувстваше прекалено изморена за секс, край! Направо беше бесен! Какво й бе казал предната вечер? Че е абсолютна егоистка, нали така?

Мегън усети как в нея се надига възмущение. Започваше да подозира, че се е увлякла по истински негодник.

— Добавяме няколко нови реплики за Кавазо — обясни Сет. — За да изглежда измъчен, а не мелодраматичен. Може би ще успея да изиграя по-добре агонията му. — Той поклати глава с иронична усмивка. — Сам направо ми каза, че сцената в гората не е добра. Според него изглеждам по-скоро ядосан, отколкото духовит. Заявих му, че е трудно да си духовит, когато главната героиня нарочно забравя да ти подаде репликата.

Мегън му намигна. Повечето от хората на снимачната площадка споделяха силна неприязън към Роксана Феликс.

— Хей, аз мисля, че ти беше страхотен — увери го Дейвид. — Може би сцената като цяло трябва да се пообработи малко, но ти беше чудесен.

— Благодаря ти, човече — отвърна актьорът и се отдалечи.

Мегън вдигна очи към Дейвид.

— Друго ми каза снощи. Каза, че и анимационен герой би изглеждал по-убедително в ролята му.

— Господи, говори по-тихо! — просъска Тобър и погледна през рамо, за да види дали Вайс може да чуе. — Той е творец, Мегън. Човек трябва само да насърчава творците.

— Не съм забелязала да насърчаваш особено моя талант напоследък — отвърна Мегън и отметна русата си коса от лицето.

— Ти си писател, Мегън. И съм на твое разположение непрекъснато — нетърпеливо отвърна Дейвид, поглеждайки към своя ролекс. — Трябва да се връщам на мястото на снимките.

— Не можеш да пропуснеш възможността да се подмажеш на Мери, нали? — попита го Мегън, като сама се учуди откъде бе дошла тази мисъл.

Никога не се бе осмелявала да критикува Дейвид, откакто я бе спасил от „Мистър Макчикън“. Може би й влияеше жегата… но някак си не се почувства уплашена, а напротив, изпита задоволство от това.

„Ами ако Фред е прав? — обади се тъничко гласче вътре в нея. — Ами ако не Дейвид те е спасил? А ти си спасила себе си?“

— Какво? — изръмжа Дейвид и я изгледа гневно.

Какви бяха тези глупости? Да не би Мегън да заставаше срещу него? За коя се мислеше тя? За Роксана?

— Мери и Сет са клиенти на Сам, Дейвид — упорито продължи Мегън. „Сам Кендрик винаги се отнася с уважение към мен, каза си тя, което съвсем не може да се каже за собствения ми агент“ — Ти подронваш авторитета му. Не мисля, че това е редно.

Дейвид Тобър се приведе към нея заплашително, с присвити очи.

— Чуй ме добре — тихо каза той. — Това не е твоя работа. И ако повториш онова, което каза току-що, пред когото и да било на снимачната площадка — и наистина имам предвид когото и да било, — ще съжаляваш.

Мегън го изгледа спокойно.

— Заплашваш ли ме, Дейвид? — попита тя.

Той се изправи. Не искаше да притиска глупавата хлапачка прекалено много — кой би могъл да знае какво ще направи в това настроение? Мегън проявяваше характер? Това трябваше да се пресече от корен, и то бързо. Само че точно сега нямаше време.

— Ще поговорим за това довечера. Насаме — рязко отвърна той.

Мегън изключи компютъра си и се изправи, като приглади полата си.

— Не мисля така, Дейвид — каза тя. — Тази вечер ще спя в друга стая.

— Не говориш сериозно — отвърна той, спокоен, самоуверен.

— О, напротив, напълно сериозно — заяви тя. — Имам нужда от малко време за себе си.

— Точно така. Ти имаш нужда от лично време — подигра й се Тобър и Мегън осъзна, че се взира в красивата му, подигравателно изкривена уста с почуда. Опита се да си напомни, че Дейвид Тобър е мъжът, за когото бе копняла, но не постигна нужния ефект. Лъскавата фасада, която Дейвид поддържаше пред всеки друг, се пропукваше по малко всеки път, когато бе насаме с нея, и точно сега той съвсем не изглеждаше като непогрешим суперагент, а все повече й приличаше на разглезено хлапе. — Ти все говориш за себе си и само за себе си. Не си единствената, която работи по този проект, Мегън. Ами моите нужди? Как ще се чувствам аз тази вечер? След всичко, което съм направил за теб!

Мегън се почувства отчайващо изморена и нещастна. Прокара ръка през платиненорусата си коса, която бе започнала да ненавижда от деня, в който се бе изрусила; за пореден път се бе престорила на такава, каквато не беше, с надеждата да се хареса на един мъж, само за да открие, че всичко е било напразно. Тази жена с късите поли, русата коса и дизайнерски тоалети бе на светлинни години от истинската Мегън Силвър и изведнъж тя усети остро чувство на вина. Веднага щом се прибереше у дома, щеше да се върне към кестенявата коса, удобните джинси и тениски на „Верука Солт“. Защото, както съзнаваше сега, Дейвид Тобър не я заслужаваше.

И трябваше да си признае, че не го обича.

— Дейвид, моля те. Изтощена съм. Просто имам нужда от малко сън, от време да си почина.

— Не. Дума да не става, госпожице. Тази нощ ще бъдеш в нашата стая, както обикновено. — Дейвид бе настръхнал от гняв. — Толкова силно искаше да бъдеш с мен, нали? Чудесно. Но ще играеш по моите правила.

Тя си призна, че дори не го харесва.

— Всичко свърши, Дейвид — изморено промълви Мегън.

И това бе истината; поредният брилянтен провал на Мегън Силвър — загуба на сили, романтични мечти и надежди. Защото Дейвид Тобър, независимо от старанията й да убеди самата себе си, никога не би могъл да замести… да замести…

Тя заглуши тази мисъл още щом се появи в съзнанието й. „Ела на себе си, момиче, той е много, много далеч от твоята класа и ти го знаеш. Никакво преобразяване няма да те превърне във втора Роксана Феликс“.

— Просто си изпаднала в истерия, глупачка такава! — гладкото лице на Тобър бе мораво от ярост. Мегън си въобразяваше, че може да зареже него, Дейвид! — Не се чуваш какви ги приказваш!

Мегън взе лаптопа си.

— Е, Дейвид, точно тук грешиш — спокойно заяви тя, после се завъртя на пети и се отдалечи, като го остави на брега да кипи от ярост и възмущение.

Том Голдмън седеше напълно неподвижен в приятно прохладния си кабинет и се питаше дали има начин да излезе от това положение. Обикновено изобретателният му ум измисляше как точно да се справи; щеше да му предложи няколко варианта, да му даде вратичка да се измъкне, извинение да не прави онова, което предлагаше Джейк Келър. Проблемът бе, че точно сега не можеше да се сети за нищо.

Всичко, което казваше вицепрезидентът, звучеше напълно логично. Не можеше да спори с него; имаше филм за деветдесет и пет милиона долара, който вече изоставаше с цял месец от графика и беше надхвърлил бюджета с девет милиона и по всичко личеше, че ще се окаже творчески провал.

„Виж светлината“ бе голямата му надежда за спасяването на „Артемис“. Ако се провалеше, с Елинор Маршал бе свършено. И тъй като той бе настоявал за нейното назначаване, той самият щеше да бъде свършен.

— Елинор Маршал пое в свои ръце ръководството на този проект — казваше Келър, а противното му лице на невестулка имаше самодоволен вид. — Ти сам я чу, Том. Заплаши, че ще ми забрани да присъствам на срещите за обсъждане на сценария. И ме принуди да изложа всичките си възражения срещу филма в дълъг списък, да го подпиша и да ти дам копие.

Порови в куфарчето за документи, което носеше, и извади копие от списъка на бюрото на Том.

— Тогава се почувствах донякъде засегнат. — Пауза, неприятна усмивка. — Но като се замисля, дамата май ми направи услуга. След като приключих с това, изпратих копие и на господин Торн. В крайна сметка, той е председател на борда. Сметнах, че трябва да застана смело зад убежденията си.

Келър се облегна на стола си и се наслади на ефекта от думите си. При споменаването на господин Торн, шефът му бе пребледнял.

„Благодаря ти за съвета, Роксана“, помисли си той.

— Разбирам — каза Голдмън.

— Наистина ли, Том? — Келър вложи сарказъм в тона си. — Питах се дали е така. Елинор е отговорна за закупуването на слаб сценарий, за използването на неизвестни имена в пародия на кастинг, и за поредица грешки при избора на кинотерени и снабдяване с материали, които водят до неимоверно големи разходи. Студията дори не знае какво става там. От миналата седмица Флореску престана да ми изпраща ежедневните си доклади. А без филмовия материал как можем да сме сигурни, че от цялата каша може да излезе нещо добро? Трябва да признаеш, че онова, което сме видели досега, не е особено обещаващо. И в киносредите вече се говори за това, Том.

— Вече? — смая се Голдмън.

— Ами… започнаха да се носят слухове. Натоварил съм отдела ни за връзки с обществеността да работи неуморно по въпроса, за да ги опровергае, но… — Келър сви рамене. — Знаеш как е.

„Да — помисли си Голдмън. — Много добре знам как е. Ако не ти дам онова, което искаш, ти сам ще се разприказваш, а това ще се окаже фатално за нас“.

Слуховете за предстоящия голям хит „Виж светлината“ бяха покачили рязко акциите на „Артемис“. Толкова дълго бяха останали без касово заглавие, че цената им бе паднала до минимума си и обезценяваше компанията по отношение на софтуерните им продукти и недвижимата собственост. Проектът Мейсън Флореску бе считан за гарантиран успех и като се има предвид репутацията на Елинор, която предполагаше прецизност и строго планиране на бюджета, никой не се съмняваше, че поне ще излязат на чисто. Цената на акциите бе скочила съответно. Но ако новината за това фиаско станеше публично достояние…

„Мили боже — помисли си Голдмън, скован от нов пристъп на паника. — Колко акции имам аз самият?“ През последните двайсет години преференциалното закупуване на акции бе солиден дял от заплатата му.

Направи груба сметка и му стана зле. Не само щеше да загуби работата си. Можеше да изгуби и дома си. Милиони долари щяха да изчезнат от портфолиото му, ако…

Как би могъл да обясни това на Джордан? „О, миличка, съжалявам, в крайна сметка няма да можеш да организираш онова парти за спасяването на тропическите гори. И мисля, че трябва да обсъдим дали да не продадем една от колите, за да може детето ни да иде в колеж“. Божичко, направо си представяше изражението й. И то съвсем не бе на съпруга, която подкрепя мъжа си в добро или зло!

„Елинор би застанала зад мен — помисли си Том. — Не! По дяволите Елинор! Тя ни забърка в цялата тази каша!“

— Джейк, разбрах какво искаш да ми кажеш — неохотно призна Голдмън. Не му се искаше да си сътрудничи с този противен тип, но Джейк се бе оказал прав от самото начало, а Елинор очевидно бе сбъркала. Имаше ли избор?

— Добре — усмихна се хитро Келър. Бе притиснал Голдмън до стената, знаеха го и двамата. — Значи всичко е уредено. Ще представя плана си за спасяването на филма, заедно с коригирания бюджет на общото съвещание следващата седмица. Възнамерявам да поискам обяснение от Елинор по всеки пункт от този списък. — Той надменно посочи документа. — По този начин, ако тя има някакво оправдание или по-добра идея, ще може да изложи аргументите си. Но ако не го направи, ще трябва да сложиш мен начело на ръководния екип, като правомощията ми ще влязат в сила незабавно.

Голдмън въздъхна. Подобен ход бе все едно да я уволни. Никой президент не би могъл да приеме подобно понижение от главния изпълнителен директор; Елинор щеше да бъде принудена да подаде оставка още в същия миг пред цялото ръководство на студията.

— Трябва ли да го правим толкова публично?

Келър отново се усмихна.

— Това е единственият начин, по който искам да го направим. Открито. Знаеш колко мразя да се върши нещо зад гърба на хората.

Той стана да си върви.

— Договорихме ли се, Том?

Голдмън пое отпуснатата ръка, която му бе протегната, и я стисна без ентусиазъм.

— Да, така мисля — каза той.

— Господи! — пророни Зак Мейсън, като се озърна наоколо.

— Внушително, а? — попита Фред Флореску, доволен от прехласнатата физиономия на звездата на филма. — Исках да видиш това място тази вечер, да го почувстваш, преди да започнем снимките утре.

Двамата стояха встрани от прашен планински път до началото на туристическа пътека, проправена в джунглата от властите на Сейшелските острови. Флореску бе избрал Махе за джунглата във филма си, понеже бе видял снимки на обвитите в мъгла хълмове, които сега показваше на Зак Мейсън. Когато слязоха от очукания джип, изумруденозелените склонове на Мон Блан им изглеждаха съвсем обикновени, просто гъста и непроходима плетеница от дървета. Но две крачки навътре под зелената сянка и Мейсън бе зяпнал от удивление.

Стояха на ръба на планинско било, а пътеката се спускаше стръмно надолу и вляво от тях. Гората пред тях представляваше огромен масив; увивни растения и дребни храсти растяха под тучния покров, пронизан от ярките слънчеви лъчи, които огряваха тропическите палми. Изкорубени екзотични дървета, покрити с влажен червеникав мъх, растяха от двете страни на пътеката и много от тях бяха обвити с орхидеи. Ухаеше силно на канелено дърво, навсякъде имаше огромни папрати, по хълмовете растяха кокосови палми. Зак забеляза една електриковосиня птичка да се спуска от някаква издатина в скалите и да прелита над огряна от слънцето полянка. Цялата джунгла бе пълна с живот и огласена от различни шумове; жужаха насекоми, обаждаха се жаби…

— Прилича на сцена от „Изгубеният свят“ — каза той.

Флореску го потупа по рамото.

— Точно така, приятелю. Веднага го усети. Това е най-вълнуващият фон, който някога съм виждал, кълна ти се. Именно затова отказвам да се предам и да зарежа всичко, независимо какво казва Дейвид Тобър.

Зак го погледна сепнато.

— Какво?

Режисьорът вдигна рамене.

— Твърди, че „Артемис“ може да спрат този проект.

— Глупости. И защо биха го направили?

— Според агента ти заради времето.

Зак вдигна очи към ослепително синьото небе над тях, което бе ясно и без нито едно облаче.

— Времето ми изглежда съвсем наред.

— Краят на септември е. Би трябвало да сме свършили тук вече. Което не би имало особено голямо значение, при положение че не предстоеше дъждовният сезон, а той ще започне всеки момент. — Флореску сви рамене. — Тобър казва, че Елинор Маршал е направила огромна грешка, като е избрала Сейшелските острови; не е предвидила никакво възможно закъснение, в резултат на което колкото по-дълго стоим тук, толкова по-голяма е вероятността да ни хванат дъждовете. И не става дума за леки превалявания.

— Искаш да кажеш, че трябва да снимаме по време на мусон?

— Виждал ли си някога мусон? Ще трябва да си съберем багажа. Оборудването ми ще стане на трески.

Зак поклати глава.

— Това не ми харесва, човече.

— Нито пък на мен! — засмя се режисьорът. — Този филм се превръща в истинска катастрофа.

— Не. Имам предвид всички тези проблеми, които възникват. Не мога да ги разбера. Елинор Маршал ми се стори интелигентна жена. Опитна. Не ми прилича на човек, който би подписал разрешение да се снима в ураганен вятър.

— Ако бяхме спазили графика, това нямаше да се случи.

— Тя трябва да е предвидила закъснението. Всички корпоративни шефове го правят; все гледат да си подсигурят нещата.

— Възможно е.

— И освен това наблюдавам Дейвид. Прекалено е спокоен.

— Той е хладнокръвен тип — каза Флореску, но внимателно и зорко следеше изражението на звездата във филма си.

Вече познаваше Зак Мейсън и постепенно картинката му се изясняваше. Мейсън бе необразован, но имаше остър ум, скрит под цялата тази първична сексуалност. Това караше екранът да оживява; възпламеняваше кадрите, които бяха успели да заснемат, правеше ги толкова завладяващи. Зак Мейсън притежаваше вроден талант. Толкова дълбоко се вживяваше в героя си, че когато Флореску извикаше „Стоп!“, Зак понякога оставаше на мястото си леко замаян, нуждаеше се от малко време, за да се върне в реалността. Зак бе герой за Флореску и след като месеци наред бяха снимали заедно, този човек още го респектираше силно; имаше душа на поет и силата на самурай, и дълбоки, свирепи очи, които хипнотизираха всеки, когото погледнеше.

„Господи! — помисли си Флореску, — трябва да покажа това на екрана. Аз трябва да го направя. Никой не е съчетавал в себе си такава красота и мъжественост след Марлон Брандо“.

— Не е просто хладнокръвен, той е спокоен — каза Зак. — „Виж светлината“ е неговият голям пробив, нали така? Представлява Роксана, Мегън и мен. Би трябвало да е ужасно притеснен, че всичко се проваля, но не е така — все се мотае около Мери, Сет и Джак, все им осигурява разни дребни удобства.

— Исусе — бавно отрони Флореску. — Прав си. Държи се като човек, който няма за какво да се тревожи…

— Защото знае, че всичко ще се оправи.

— Исусе! — възкликна режисьорът. — Мислиш ли, че всичко това е преднамерено?

— Защо студията да спира проекта? Сигурно вече са похарчили маса пари…

— Тук си прав — мрачно се съгласи Флореску.

— Значи са длъжни да го довършат. Може би някъде другаде, но са длъжни да го направят. Почти сме приключили със снимките, остава ни по-малко от месец. Ще им трябва нещо, което да оправдае разходите, нали? Не могат да си позволят да спрат сега.

— Откъде биха могли в „Артемис“ да знаят, че сме в беда? От месеци не съм им изпращал филмов материал. Освен ако Роксана Феликс не им се обажда.

— Роксана е в съюз с Дейвид — каза Зак. — Той е единственият човек на снимачната площадка, когото тя никога не тормози.

— Трябва да имат нещо общо с Джейк Келър — развълнувано добави Фред. — Той мрази Елинор Маршал. Бил е пренебрегнат заради нея.

— Чувал съм Дейвид да му се обажда няколко пъти от офиса.

Двамата се спогледаха.

— Хипотези — каза накрая Флореску. — Това са само предположения. При това необосновани предположения.

— Но сме прави — възрази Зак. Отметна кичур дълга черна коса от лицето си. — И ти го знаеш. Усещаш го.

— И какво предлагаш да направим? Да изобличим Дейвид? Или Роксана? Не виждам какво бихме спечелили от това. Те няма да си признаят нищичко, вярвай ми.

— Ще говоря открито с Мегън — каза Зак. — Тя е по-слаба от другите двама. Ще проговори.

Режисьорът примигна изненадано.

— Мегън Силвър? Сега вече знам, че си се побъркал, приятелю. Тя работи на предела на силите си, редактира сценария непрекъснато. Прави каквото й кажа и го прави бързо. Няма начин тя да иска този филм да се провали. Момичето работи повече от всеки друг тук.

Зак кимна.

— Ето още нещо, което не разбирам. Но тя спи с Дейвид Тобър, от месеци е негова приятелка. Смята, че той е най-великият на земята. Трябва да знае какво прави той.

Флореску забеляза, че тонът му изведнъж бе натежал от презрение.

— Добре. Когато се изкатерим на върха на Мон, за да заснемем сцената със скривалището — това включва само нас двамата с теб, Джим и Кийт, — ще помоля и Мегън да дойде. Предвидено е за утре следобед; тогава можеш да поговориш с нея.

— Добре. — Зак се вторачи в тропическата гора пред него, а красивото му лице бе помрачняло от гняв. — Ще трябва доста сериозно да си поговорим за някои неща; тогава ще разберем какво, по дяволите, става. Защото тя ще ми каже всичко, Фред. Мегън е ключът.

Двадесет и осма глава

— Къде е Мегън? — попита Зак. — Искам да говоря с нея.

Хората от екипа се трудеха неуморно по плажа като забързани мравки-работнички, стараеха се възможно най-бързо да нагласят камерите, да фокусират прожекторите и да наместят микрофоните за озвучаването. Осем сутринта и всички вече бяха по местата си; Флореску стоеше леко встрани и обсъждаше предстоящата сцена с актьорите, които се бяха скупчили един до друг, за да се предпазят от хладния утринен бриз. Изоставаха от графика и всяка секунда бе ценна.

— Не знам, човече, не съм я виждал — отвърна операторът. — Не е в стила й да закъснява.

— Виждал ли си Мегън? — обърна се Зак към Сет Вайс. — Тя винаги е тук навреме.

Вайс поклати глава.

— Можеш да питаш Дейвид или Роксана — отвърна той, като посочи двамата, които се приближаваха заедно към тях.

Зак заслони очи с ръка, за да види по-добре. Двамата бяха ръка за ръка, което потвърди едно от подозренията му. Дейвид Тобър изглеждаше самоуверен и спокоен както винаги, облечен заради жегата в широки ежедневни панталони на „Армани“ и скъпи на вид слънчеви очила на „Кътлър и Грос“. Роксана бе в сценичния си костюм, преднамерено скъсана и прашна вечерна рокля, срязана отстрани, тъй като героинята й я бе скъсала по време на бягството си от трафикантите на оръжие. Невероятно дългите й, загорели крака бяха разголени, а друго срязване на роклята разкриваше лявото й рамо. Дългата й, лъскава коса се развяваше по гърба й от бриза.

Каква красавица, помисли си той. И каква студенокръвна егоистка. Винаги се бе възхищавал на зашеметяващия й външен вид и нито веднъж не я бе пожелал; Зак бе имал прекалено много красиви момичета, за да се впечатли, а и достатъчно много ледени принцеси се бяха разтапяли в ръцете му, за да изпитва някаква тръпка от това. Вярно, Роксана Феликс не се бе опитала да се прави на ледена кралица пред него. Напротив, бе се хвърлила в ръцете му, но въпреки това…

Зак Мейсън разбираше Роксана Феликс така, както никой от останалите не можеше да я разбере. Самият той бе стоял под ярките светлини на славата години наред, по-дълго дори и от нея, и можеше да прецени кое е част от образа й и кое е истинско. И докато повечето хора спокойно вярваха, че безкрайните й капризи са част от нея, Зак бе сигурен, че не е така. Роксана бе наранена. Сърцето й бе свито в студен юмрук и когато я погледнеше, той виждаше жена, която се е вледенила до дъното на душата си. Тя щеше да нападне и нарани жестоко всеки, който я доближеше. Безскрупулността й, прикритата ярост към всички, които стояха по-ниско от нея, не изненадваше Зак. Като повечето ранени животни тя бе опасна.

— Зак — дружелюбно поздрави Тобър. — Явно ще се радваме на поредната гореща сутрин.

„Да, тъпако. Сякаш би могло да е под нулата на Сейшелските острови“.

— Къде е Мегън, Дейвид? — попита той.

„Господи, не мога да понасям този негодник — ядно си помисли Мейсън. — Толкова е мазен през цялото време, всяко косъмче по главата му е на мястото си. Какво ме е било прихванало, че да подпиша договор с него? Какво намира в него жена като Мегън Силвър? Но все забравям, тя не е нищо специално. Просто поредната изрусена блондинка с дизайнерски дрешки в Лос Анджелис“.

Дори и за самия него думите прозвучаха фалшиво. Мегън влагаше цялата си душа в този филм. Беше умна. Бе написала страхотен сценарий. И щом предпочиташе да е с Дейвид Тобър, вместо с него, какво толкова? Можеше да избира когото си иска.

„Господи, превръщам се в Роксана — иронично си помисли Зак. — Сякаш имам божествено право върху всеки партньор, когото пожелая“.

— Мегън няма да бъде с нас — небрежно отвърна Дейвид. — Събира си багажа.

— Какво прави?

— Аз я уволних — спокойно заяви Роксана Феликс.

— Моля? — смая се Зак. — Какво си направила? Не можеш да уволниш Мегън! Какво, да не би ти да си режисьорът? Фред знае ли за това?

— Хей, Зак, успокой се — опита се да го утеши Дейвид Тобър. — Всъщност студия „Артемис“ прекрати договора й. Те плащат за престоя й тук, както и заплатата й. Роксана почувства, че вече не може да работи хармонично с Мегън и Сам Кендрик, който ръководи моята агенция…

— Знам кой е Сам Кендрик.

— Разбира се. Та Сам обсъди положението с Джейк Келър от „Артемис“ и са решили, че е в интерес на филма Мегън да започне да работи по друг проект. — Дейвид му се усмихна окуражително. — Няма нужда да се притесняваш за сценария. Казах на Кевин Скот да изпрати още тази сутрин Гордън Уокър — Гордън в момента се запознава с „Виж светлината“ и ще може да продължи с преработката на сцените. Ще го харесаш, Зак. Много е компетентен, работил е по два от филмите на Куентин Тарантино.

— Разбирам — каза Зак заплашително тихо. — Мегън Силвър не е ли твоя приятелка, Дейвид?

Агентът сви рамене.

— Не мога да позволя на личните си чувства да пречат на работата. Не би било професионално. А когато става дума за моите клиенти — добави той и отправи топла усмивка на Зак и Роксана, — аз винаги съм професионалист. Мога да го гарантирам.

— И каза ли на Фред за промяната в плана?

— Тъкмо се канех — каза Дейвид.

Роксана Феликс го изгледа тържествуващо, а очите й блестяха победоносно. Мейсън си пое дълбоко въздух.

— Знаеш ли какво, Тобър? Не бих си правил труда. По-добре изтичай до хотела и кажи на Мегън, че отново си я върнал на работа. После можеш да се обадиш на господин Келър и да кажеш, че аз не бих могъл да работя хармонично с никой друг сценарист. Ясно?

Пребледнял, Дейвид отстъпи крачка назад.

— Ами Роксана? — възрази той. — Нейната творческа работа като актриса…

— Двамата с Роксана ще си поговорим за това — увери го Зак с леден тон. Изгледа втренчено супермодела. — Сигурен съм, че докато се върнеш, ще съм успял да я убедя да приеме моята гледна точка.

— Дейвид, остани на мястото си — сопна му се Роксана.

— Дейвид, размърдай си задника и се връщай в хотела веднага — повтори Зак. — Или си уволнен като мой агент.

— Дейвид! — настоя Роксана.

— Труден избор, нали, Тобър? — заплашително се обади Зак. — Каквото и да направиш, ще ядосаш или Роксана, или мен. Защото, ако не тръгнеш до десет секунди, тук ще стане страшно.

Дейвид Тобър се поколеба, очите му се местеха от единия към другия и обратно.

— Дейвид, остани тук — предупреди го Роксана, а гласът й бе дрезгав от тихата ярост.

— Десет — тихо започна Зак Мейсън. — Девет. Осем. Седем. Шест…

Дейвид Тобър извика измъчено, завъртя се на пети и избяга.

— Не може да е вярно — не разбираше Елинор Маршал. — Не може. Объркали сте.

— Не, скъпа. Няма никаква грешка, уверявам те — весело отвърна доктор Хейдън. Тя се усмихна заговорнически на Елинор. — Тестовете в наше време са много точни. Особено ако ползваш услугите на една от най-добрите клиники, както е в случая.

Елинор стисна здраво страничната облегалка на бледорозовия кожен фотьойл, усетила леко замайване. Слава богу, че бе седнала, помисли си тя. Ако бе чула новината права, сигурно щеше да припадне.

— Елинор, кълна се, че ти си най-ненаблюдателната пациентка, която някога съм имала — продължи по-възрастната жена. — Дори и ако си смятала, че гаденето е свързано с нещо друго, не разбра ли, че си пропуснала цикъла си?

Тя поклати глава.

— Не, аз… не съм забелязала… в работата ми е голям хаос и нямах време да мисля за нищо друго. А и ако трябва да съм честна, нищо нямаше да си помисля, дори и да бях забелязала. Понякога пропускам редовния си цикъл, когато съм в стрес.

— Като цяло работиш прекалено много — строго заяви доктор Хейдън. — И ще трябва да ограничиш до минимум всички стресиращи дейности.

„Тоест нито една“, иронично си помисли Елинор.

— Ами диаграмите, докторе! — възкликна тя. — Правенето на секс в подходящите пози и в най-подходящото време на деня…

— Очевидно не е било нужно — заяви доктор Хейдън. — Доста е забавно, като се замислиш, скъпа. Бездруго си била бременна през цялото време. — Тя се засмя. — Поне не се наложи да започнеш с лекарствата за стимулиране на плодовитостта.

— Бременна съм във втория месец?

— Точно така. И много скоро ще можем да изследваме пола на бебето, ако искаш. Момче ли предпочиташ, или момиче?

— Нямам никакви предпочитания — безизразно отвърна Елинор. Главата й щеше да се пръсне от значението на този факт, опитваше се да го приеме, да вземе решение.

Бебето е на Том! Бременна съм от Том Голдмън!

— Явно си се вслушала в съвета ми при последната ни среща и си започнала да правиш секс с годеника си без диафрагма. И това е било напълно достатъчно! — каза лекарката с очевидно задоволство. Наведе се през бюрото си към своята пациентка. — Малкото ти съкровище ще се появи осем месеца след сватбата ти, Елинор, но това едва ли би могло да впечатли някого в наши дни. Когато аз бях млада, беше много различно. Налагаше се да казвам на всички, че най-големият ми син е роден преждевременно!

Елинор се усмихна на възрастната дама, която се засмя, и усети как й става симпатична. Не бе преценила правилно доктор Хейдън; радостта й от възможността да съобщи добра новина бе направо заразителна.

— Ще си имаш бебе, Елинор! — възторжено продължи лекарката. — Не е ли прекрасно?

И внезапно, при вида на тази искрена радост, Елинор почувства как всичките й объркани мисли се сливат в една огромна вълна от щастие. Защото независимо какво щеше да се случи с нея, тя щеше да има бебе от единствения мъж, когото някога бе обичала.

— О, Лиз, наистина е прекрасно — каза Елинор Маршал и очите й внезапно се насълзиха. — Наистина.

Роксана Феликс се облегна назад в тъмносиния кожен диван в частния самолет на Хауърд Торн и се настани удобно. Бе му се обадила сутринта и му бе казала незабавно да изпрати самолета в Махе; щом се налагаше да напусне снимачната площадка за малко, то щеше да го направи със стил.

— Да ви донеса ли нещо, госпожице Феликс? — любезно попита стюардесата, докато оглеждаше завистливо прекрасния бял кашмирен костюм на „Шанел“, с който бе облечена Роксана. — Шампанско, вино, минерална вода, плодов сок?

— Донеси ми портокалов сок. С резенче лимон. Без лед — сопна й се Роксана.

— Да, госпожице. — Момичето побърза да се отдалечи.

Роксана вдиша дълбоко няколко пъти и се опита да се успокои. Тази ситуация изискваше внимателно обмисляне и ако изпаднеше в дива ярост, нямаше да има никаква полза.

Но бе толкова трудно!

За кого, по дяволите, се мислеше Зак Мейсън? Да я дръпва настрани, след като бе съкрушил съпротивата на Дейвид Тобър, онзи безгръбначен червей, и да я заплашва? Разговорът им бе запечатан в съзнанието й, думите все още отекваха в мислите й:

— Искам да си вземеш една седмица почивка, Роксана. И да оставиш на мира Мегън. Тя е единствената причина Фред да не се откаже от този филм.

— И какво, ако не го направя? — сопна му се Роксана, а шоколадовите й очи бяха присвити от отровна ярост.

— Много е просто, скъпа — отвърна Зак. Господи, виждаше го ясно и сега, красивото му лице бе твърдо като скала насреща й, от сивите му, буреносни очи струеше такава заплаха, че дори тя се бе дръпнала уплашено. — Ако не го направиш, ще напусна този филм още днес. В този миг. И ще отлетя право в Лос Анджелис, където ще дам пресконференция, на която ще разкажа пред целия свят каква първокласна кучка си. Всъщност ще взема и Флореску с мен. Двамата ще обясним как си саботирала този филм и ако твърдиш нещо различно, ще взема писмени показания от стотина човека, които ще ме подкрепят. — Той махна рязко към снимачната площадка. — Дребни хора, Роксана. Такива, които тъпчеш с краката си всеки ден — служителите от снабдяването, гримьорките, осветителя. Ще изглежда чудесно в „Шоуто на Опра“, не мислиш ли? „Да работиш с дяволско изчадие“. Би излязла и чудесна статия във „Вог“. Бих могъл да им дам специално интервю. И да им кажа, че си се опитала да уволниш сценаристката, защото си ревнувала от връзката й с мен. Че цялото онова свенливо позиране по време на договора ти с козметичната компания и на концерта на „Илектрик Сити“ е било измама… Ще кажа, че си се хвърлила в обятията ми, но си такава студена змия, че по-скоро бих спал с прокажена.

— Не би го направил — бе успяла да каже тя.

Зак Мейсън поклати глава.

— Не си играй с мен, госпожице. Знаеш, че бих. Нямам нужда от този филм; каквато и мрежа да плетеш тук, не можеш да ме уловиш в нея. Ще го направя, без изобщо да се замисля. И какво ще стане тогава с тлъстия ти договор с „Джаксън Козметикс“?

„Проклето копеле!“, изруга Роксана.

Бе си тръгнала от снимачната площадка, събрала си бе багажа и само след час вече чакаше на летището във Виктория. Какво бе направил Мейсън с Дейвид Тобър не знаеше, а и не я бе грижа. Онзи негодник нямаше и капка кураж, не че бе изненадана от това.

Но това бе без значение. Никакво значение. Всичко бе само временно препятствие; след няколко дни Джейк Келър щеше да представи новия си план в „Артемис“, Елинор Маршал щеше да бъде уволнена и филмът отново щеше да тръгне по план. Тогава можеше да се върне на снимките, които вече щяха да са преместени на по-подходящо място, и да вложи цялото си старание в ролята. Направо щеше да се превърне в Мерил Стрийп по отношение на другите актьори. И щеше да е толкова старателна и толкова мила към всички окаяни служители от помощния персонал, че сърцето на Зак Мейсън щеше да се разтопи.

Роксана взе един брой на списание „Варайъти“, който бе оставен на малката масичка от опушено стъкло и го запрелиства.

Може би наистина малко бе прекалила с капризите на звезда, но какво от това? Всеки обича връщането на покаялия се блуден син… или дъщеря. След като спечелеше уважението на Зак с новия си образ на трудолюбивата, учтива и грижовна Роксана Феликс, тогава можеше да накара да уволнят онази малка мишка. Сам Кендрик вече бе в ръцете й, а с Елинор Маршал бе свършено. Можеше да почака за Мегън. Не бе толкова важно.

— Сокът ви, госпожице — обади се стюардесата и подаде на Роксана кристална чаша с прясно изцеден сок, с едно резенче лимон, точно както го бе поръчала. Момичето остави пред нея махагонова табла, върху която бяха сервирани чиния с лимонови резени и сребърна кана сок. — Да ви донеса ли нещо за обяд? Главният готвач предлага пъпеш и шунка, последвани от хайвер с блини и ягодов сироп с ликьор „Куантро“.

Роксана кимна.

— Чудесно.

Познатият й пашкул на уважение и лукс я бе обгърнал отново и тя се чувстваше добре. Започна да си мисли с нетърпение за времето, което щеше да прекара в Лос Анджелис. Имаше си и своите добри страни… Сам Кендрик, например. Тялото й запулсира при мисълта за него, горещо желание започна да се заражда в стомаха й. Той й доставяше удоволствия, за каквито никога не бе мечтала, а в любовта и грижовността му имаше нещо успокояващо; наслаждаваше се на процеса на покоряването му повече, отколкото при всеки друг мъж, когото бе срещала.

Прекалено много ти харесва — обади се предупредително гласче в главата й. — Увлякла си се по Кендрик. Непрекъснато мислиш за него.

Не! Ядоса се Роксана. Не беше вярно! Кендрик бе просто една марионетка като всички останали. Ако се наслаждаваше на тялото му, какво от това? Не означаваше нищо, съвсем нищичко.

„Знам какво ще направя — каза си тя във внезапен пристъп на вдъхновение. — Ще обядвам с онази тъпачка Джордан Кабът и ще й разкажа всичко“.

Да! Това щеше да бъде първият етап от постепенното унищожаване на Самюъл Джейкъб Кендрик — да пусне слух в града, че той спи с клиентките си. Да не говорим за приятния страничен ефект от това да натрие носа на онази дърта вещица Изабел. В крайна сметка, каква бе ползата да държи юздите на великия Сам Кендрик, ако не може да се похвали с това? А Джордан щеше да е идеалната публика — беше омъжена за Том, така че всички в „Артемис“ щяха да научат, а следователно и целият град след някакви си пет минути.

Роксана Феликс се засмя на глас. Страхотно! За какво са иначе приятелките от училище?

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице? — попита един стюард, който дотича да види дали тя не се нуждае от нещо.

— Мисля, че можете — каза тя. — Донесете ми телефон. Искам да се обадя на госпожа Голдмън.

— Господи Исусе! — възкликна тихо Фред Флореску. Избърса чело с длан, като се опитваше да махне поне част от потта, която струеше от него. — Колко остава?

— Вече не далеч, мосю. — Водачът му се усмихна окуражително и дръпна огромната папрат, препречваща пътеката. — Стигнем просеката много скоро. Много красива гледка.

— Надявам се — задъхано се обади Зак. Подръпна прогизналата памучна материя на тениската си, която по-рано беше бяла, а сега бе прозрачна и залепнала по гърдите му.

Мегън, задъхана от усилията, го погледна и благодари на бога, че се бе спряла на черния цвят. Иначе щеше да се окаже начело в класацията на едноличното състезание за „Мис мокра фланелка“ едва десет минути след началото на катеренето в планината.

— На вас, момчета, ви е лесно — обади се Кийт, операторът от Тексас. Беше гол до кръста и целият червен от усилията. — Не се налага да носите оборудването.

— Затова взех теб и Джим — каза Флореску, като кимна към тоноператора. — Южняшки момчета. Истински мъже. Свикнали сте с такива жеги.

— Върви по дяволите, Фред — изруга дружелюбно Джим Долар. — В Тексас човек диша въздух, а не му се налага да плува в него.

Имаше право. В джунглата бе не само ужасно горещо, а също и влажно, въздухът бе тежък и потискащ. Мегън не можеше да повярва, че Фред бе настоял да се изкатерят на половината път до върха на планината в такова време само за да заснеме сцената в скривалището на Зак на идеалния за целта фон. Всъщност защо не? Флореску бе абсолютен перфекционист — през тези два ужасно тежки месеца, докато снимаха тук, това й бе станало съвършено ясно. Ако нещо не бе идеално, снимаха отново. И отново. И отново, докато стане просто перфектно.

Това влудяваше екипа и актьорите, но никой не се оплакваше. Този подход бе превърнал „Залязваща светлина“ в художествен шедьовър и касов хит. Бе спечелил пет награди „Оскар“ за „Лейтенантът на Питър“. Именно този подход щеше да превърне „Виж светлината“ в една от най-блестящите, най-вълнуващи любовни истории в киното — ако проклетият филм изобщо бъдеше завършен някога.

„Но защо им е да се мъкна и аз? — питаше се Мегън. — Наистина ли ще се наложи да редактирам сцена само с един герой?“

— Насам, моля — подкани ги водачът им, ухилен широко, като продължи да говори нещо на местния диалект. — Хайде, моля. Ние продължава. Не много още.

Тя вървеше след Мейсън нагоре по пътеката, като риташе встрани тръни и мъхове, които се появяваха тук-там. Направлението им следваше някаква запустяла пътека в сърцето на планината далеч от туристическите маршрути. Тя бе достъпна за катерене само с местен водач заради стръмните падове и назъбени ридове, които опасно стесняваха пътеката, заради отвесните гранитни стени и пълзящите растения, които един неопитен планинар не би забелязал.

Мегън си призна, че тя самата изобщо не би ги забелязала.

Бе вперила здраво поглед в краката на Зак Мейсън. Първо единият крак, после другият, нали така? И не поглеждай надолу.

За да откъсне мислите си от това, Мегън отново се замисли за събитията от тази сутрин. И се опита да намери някаква логика в тях.

„Какво, по дяволите, става тук? — питаше се тя. — Най-напред онзи глупак Дейвид идва в стаята ми и заявява, че съм уволнена. Нямало смисъл да споря, просто трябвало да си събера багажа и да си тръгна. А ако съм вдигнела врява, щяло да ми се отрази зле занапред. А после дотичва обратно само половин час по-късно, казва, че е направил ужасна грешка, че трябва да ида на снимачната площадка, след което се измита от погледа ми, преди да успея да реагирам по какъвто и да било начин! А на снимачната площадка никой не е виждал Дейвид, никой не знае къде е… Сякаш всички са гълтали някакви хапчета, наистина“.

— Пристигнахме — тържествуващо заяви водачът им — Това е мястото.

Мегън вдигна очи и зяпна от удивление. Просеката, която Флореску толкова бе настоявал да стигнат, си струваше всяка секунда от мъчителното катерене; дванайсет метра широка, тя представляваше, замръзнала река от сиви гранитни блокове до ръба на стръмен склон, докато на заден план се издигаха зелените, покрити с палми, хълмове на Мон Сейшелоа и останалата част от планинската верига, целият национален парк се простираше в краката им. Оттук човек можеше да наблюдава как мъглата се носи над джунглата, да зърне птиците, прелитащи над върховете на дърветата долу, всички пропасти и върхове, изумрудените долини и тучните зелени равнини, покрити с ниска растителност. Чуваше виковете на маймуните, които се смесваха с песните на пойните птици и неспирното жужене на насекомите. Морето в далечината бе синьо като сапфир и искреше под слънчевите лъчи, които се спускаха между рехавите облачета, появили се изневиделица.

Пейзажът бе напълно пуст и излъчваше примитивна красота. В цялата панорама не се забелязваше нищо, построено от човека.

— О, господи — въздъхна Джим Долар. — Невероятно е!

— Това ще е най-добрият панорамен кадър в историята на киното — Флореску направо не бе на себе си от възторг. — Хайде, момчета, настанявайте се. Не искам да изтърва нито секунда от тази светлина.

— Не, моля. Не. Вие връщате сега — настоя водачът, като клатеше глава. — Гледате, после връщате се. Да? — Той махна към планинския склон и пътеката, по която току-що се бяха покатерили.

— Няма начин, приятелю — ухили се Кийт. — Току-що се качихме. И не съм довлачил тази тежка камера чак до проклетия Еверест само за да направя няколко туристически снимки.

— Аз връща се. Вие идва с мен. — Той пристъпи нервно от крак на крак, като гледаше гневно американците. — Бурята идва. Много опасно да стоим.

— Буря ли? — възкликна Флореску.

Водачът кимна.

— Сега сезон на мусони. Ветрове, дъжд. — Той махна с ръце наоколо. — Много опасно. Аз връща се. Вие идва или не?

— Не! — каза Флореску. — Сигурно си се побъркал. Няма да има буря, поне не днес.

— Почакай — обади се разтревожена Мегън. — Фред, мисля, че трябва да послушаме човека. Нали все пак е местен. Възможно ли е да греши?

— Стига, Мегън — протестира Кийт.

— Скъпа, погледни небето — внимателно предложи Флореску. — Знам, че сме в началото на дъждовния сезон, но само погледни! Наистина е лазурносиньо. Ако на хоризонта се задава мусон, то аз определено не го виждам.

Мегън вдигна глава. Беше прав; като се изключат няколко бели перести облачета, небето се простираше чисто и синьо до хоризонта.

Водачът им измърмори нещо ядосано и изчезна обратно сред храсталаците.

— Така става, като плащаш предварително — сви рамене Флореску. — Но след като веднъж се качихме, надолу би трябвало да е по-лесно. Ще слизаме много бавно.

— Прав си — каза Джим, докато нагласяше прожекторите.

— Зак, готов ли си? — попита режисьорът.

Зак кимна.

— Добре, момчета. Да започваме.

Два часа по-късно, докато Кийт и Флореску нагласяха оборудването за няколко последни панорамни кадъра, за да използват светлината максимално, Зак Мейсън се приближи до Мегън, която бе седнала на един гранитен блок, заета да записва разни идеи в полето на сценария си.

— Мога ли да седна при теб? — попита той.

Тя вдигна поглед, изненадана.

— Разбира се. Придърпай си някой камък, заповядай.

— Искам да поговоря с теб за Дейвид Тобър — каза Зак, като се опря на една от скалите.

Протегна дългите си крака, стегнати и мускулести под кожените панталони, които бяха част от костюма му. Мегън се стараеше да не зяпа голите му гърди, изваяни и покрити с къдрави черни косъмчета. Така Флореску искаше да покаже героя на Зак, докато той бягаше: първично суров, под властта на инстинкта за оцеляване. Трябваше да създаде чувствена атмосфера, преди да се срещне отново с Морган и двамата да се любят на плажа през нощта, докато преследвачите им душеха наоколо и ги търсеха под дърво и камък. И като гледаше Мейсън сега, Мегън бе напълно уверена, че ще се получи.

— Не си губи времето — студено отвърна тя. — Нямам какво да ти кажа.

— Така ли? Е, аз пък имам — настоя Мейсън. — Би трябвало да знаеш, че…

— Зак, трябва да се махаме оттук — прекъсна го Мегън. — Виж това!

Тя посочи към хоризонта на запад. Зак го забеляза: огромен тъмен и плътен облак се бе надигнал и бързо настъпваше към тях. Вятърът се бе засилил и малките бели облачета, които бяха над главите им допреди малко, сега закриваха слънцето и хвърляха бързо плаващи сенки върху горския килим под краката им.

— Ще тръгнем след половин час — нетърпеливо отвърна Зак. — Не сменяй темата. Става дума…

— Не! Трябва да си събираме багажа — каза Мегън. — Ще ни трябват поне десет минути, докато разглобим всичко. Иначе на половината път надолу по склона ще се озовем в гръмотевична буря.

— Не ставай параноична.

— Така ли мислиш, Зак? Виж колко бързо се движат тези облаци!

Той погледна неуверено към небето. За няколко секунди облаците се бяха приближили доста, макар да не изглеждаше, че носят дъжд.

— Фред! — извика той. — Погледни облаците. Малката буря на нашия приятел май вече е тук. Мисля, че трябва да си събираме багажа.

— Да, добре. Дай ми само минутка — извика режисьорът. Светлината над джунглата е невероятна. Трябва да запечатам тази картина.

— Фред! — обади се Мегън. — Ти…

Думите й внезапно бяха отнесени от силен повей на вятъра, който се втурна в просеката и я блъсна към скалите. Микрофоните се разлюляха върху стойките си.

— По дяволите! — изруга Джим Долар. — Откъде се появи това?

— Хайде, Фред. Да тръгваме! — Зак се изправи на крака и тръгна към режисьора.

— Десет минутки — отвърна Флореску, без да откъсва очи от кадъра. — Само толкова ми трябват. После всичко ще е в кутията.

Друг силен порив на вятъра ги блъсна от запад и този път Мегън усети дъждовни капки по тялото си. Стресна се и когато се обърна, видя как озвучителната техника се срутва на земята. Сценарият бе изтръгнат от ръката й и полетя към края на просеката. Кийт се втурна да го хване, но прекалено късно. Белите листове се разлетяха над ръба на скалите, подхванати от вятъра като сухи листа и последните страници се откъснаха от папката, която се разпадна над джунглата.

— Човече, ще загазим, ако останем още миг — притеснено се обърна Кийт към Флореску. — Не ми харесва това.

— Добре. Хайде да се махаме — неохотно се съгласи режисьорът. — Изключвайте всичко, момчета. Зак, ще ни помогнеш ли? Най-добре да тръгваме колкото е възможно…

Изведнъж всичко наоколо потъна в мрак, когато огромен тъмен облак скри слънцето. Почти едновременно с това заваля дъжд и докато техниците бързаха да изключат всеки апарат, който се мерне пред очите им, последва оглушителен гръм и Мегън изпищя, когато ослепителна светкавица озари планината зад тях. Побягна напред, без да вижда нищо, стъпалата й се пързаляха по малките камъчета и скални отломки, които покриваха гранитните плочи. Зак Мейсън, чиято стройна фигура се очерта като тъмен силует на светлия фон, посегна към нея в мига, в който небето сякаш се разкъса и от него се изсипа проливен дъжд, от който всичко наоколо подгизна, плътните водни струи се носеха от тропическия вихър, който брулеше гората, превиваше младите палми и захвърляше сухи клони и храсталаци в пропастта отвъд ръба. Когато Мегън стигна до Зак, Джим Долар изкрещя от болка, докосвайки се до оголен проводник, и Флореску, заслепен от дъжда, видя как тънка синя ивица светлина проблясва около тоноператора му. Опита се да направи крачка напред, борейки се с вятъра, но бе отхвърлен назад от нов порив на вихъра, който направо го вдигна във въздуха и го запрати към една скална издатина. Болка и ужас пронизаха едновременно тялото на Флореску, когато видя как Зак и Мегън, вкопчени един в друг, изгубиха опора в ураганния вятър и се търколиха към ръба, Мегън пищеше от ужас, когато паднаха в пропастта. На колене режисьорът се придвижи стъпка по стъпка през просеката, борейки се с бурята, докато най-сетне стигна до скалната издатина над пропастта и успя да надникне в нея, викаше имената им, опитваше се да види къде са паднали. Нямаше и следа от тях, само бушуващата маса на джунглата, разлюляна от вятъра и тъмнозелена от сипещия се пороен дъжд. Това бе последното, което видя, преди да изгуби съзнание.

Двадесет и девета глава

Срещнаха се за обяд в „Чейсън“. Беше поредният жарък слънчев ден, но Изабел Кендрик не го забелязваше; ровеше в салатата си „Цезар“ и деликатно отпиваше от студената минерална вода, точно както обикновено, като кимаше грациозно от време на време на различни хора, които се отбиваха до масата им, за да й поднесат почитанията си, но мислите й бяха другаде. Под елегантно скроения й костюм на „Бил Блас“ в леденосин цвят кръвта в аристократичните вени на Изабел бе замръзнала като течен азот.

— Наистина ли? Значи така е казала? Продължавай, скъпа. Просто горя от нетърпение да чуя и останалото — каза тя и се наведе леко напред, за да окуражи събеседницата си.

Беше вярно; всяка дума пронизваше като нож сърцето на Изабел и предизвикваше остри и панически изблици на страх и ярост, но въпреки това копнееше да чуе още. Колкото повече знаеше за врага си, толкова повече оръжия щеше да има срещу него. Сякаш самата Изабел бе незаинтересован страничен наблюдател; част от ума й оставаше над бурята от емоции, които кипяха в нея, и просто наблюдаваше сцената спокойно, като безстрастен свидетел, любопитен да научи колко далеч е стигнала Роксана Феликс, колко дълбоко е изкопала собствения си гроб.

— О, Изабел, не мога — поколеба се Джордан. — Останалото е все същото. Нали се сещаш — какво говорел Сам в леглото, как й обещавал, че ще я защитава и че ако някой се опита да я нарани, с него ще бъде свършено в този град. И тя описваше хм… неговата… хм… техника в леглото…

— Наистина? — възкликна Изабел. — А каза ли дали е останала удовлетворена от съпруга ми?

— О, да — ентусиазирано отвърна Джордан, сварена неподготвена. — Само да я беше чула. Каза, че той бил най-страхотният мъж на земята — толкова често свършвала с него, че направо губела броя на оргазмите си. Получава най-висока оценка. Според Рокси Сам е най-способният любовник на планетата. Той… — Гласът на Джордан заглъхна при вида на леденото изражение, сковало лицето на Изабел. — Явно е останала доволна от него — довърши тя притеснено, като се опитваше да възстанови добрия тон. Последва дълга пауза.

— Колко неприятно за теб, скъпа моя — каза най-сетне Изабел. Тя фиксира Джордан с пронизващ поглед. — Да си принудена да седиш там и да слушаш подобни лъжи, и то от човек, когото познаваш още от училище. Но трябва да бъдем снизходителни — може би горкото момиче просто халюцинира, а не е патологична лъжкиня.

Джордан Кабът Голдмън приглади безукорно скроената рокля на „Калвин Клайн“ от розова коприна и преглътна тежко. Ситуацията изискваше деликатност. Отначало бе изпаднала във възторг от перспективата за този обяд — не само щеше да направи на Изабел огромна услуга, като по този начин й се отплати за помощта й за Том, но и щеше да се наслади на изключителното удоволствие да гледа как старата вещица се гърчи, докато разказва за унижението й. Не се случваше често, всъщност изобщо не се случваше човек да види Изабел Кендрик унизена и Джордан възнамеряваше да се наслади на всяка секунда, докато играе ролята на вярна, състрадателна приятелка, а вътрешно ликуваше и двете го знаеха еднакво добре. Но нещата не се бяха развили точно така. Джордан не бе разказвала и пет минути за обяда си с Роксана, когато изразът по лицето на Изабел я накара да млъкне. Покровителката й седеше напълно неподвижно, зелените й очи бяха вперени в нея, а цялото й тяло бе напрегнато — но не от шок, а по-скоро като настръхнала кобра, свита на кълбо и готова да скочи. И гласът й бе потвърдил опасенията на Джордан: този премерен, нежен тон й прозвуча много по-заплашително, отколкото яростно избухване или отчаян изблик на сълзи.

Джордан веднага разпозна сигналите за опасност и смени подхода. Спести пикантните подробности и вместо това се опита да представи възможно най-сухо фактите, които й бяха известни. Изабел я наблюдаваше като орлица и Джордан инстинктивно усещаше, че ако покаже и най-малкия признак на задоволство, с нея бе свършено. Това щеше да означава край на царуването й като принцесата наследница. Освен това щеше да означава светски конфликт в огромен мащаб. А тя не бе готова да се изправи срещу Изабел — или поне още не, помисли си тя предизвикателно.

Както и да е, сега бе разбрала каква ще бъде официалната позиция — ясно и категорично. Роксана лъже. Изабел не бе готова да признае дори и за миг, дори и пред най-близкия си довереник, че Сам й е изневерил не с каква да е жена, а със супермодел, и при това се среща с нея редовно, вместо да използва услугите на някоя безименна и подобаващо дискретна проститутка. Както повечето светски дами в Бевърли Хилс, Изабел нямаше нищо против онези момичета. Напротив, Джордан вярваше, че тя вероятно разчита на тях, за да я освободят от определени „неприятни задължения“.

Но Роксана бе нещо различно. Роксана означаваше накърняване на репутацията й. И вероятно, ако Джордан вярваше на всичко, което бе чула — а тя, разбира се, вярваше, — загубата и на всичко останало. Младата жена отметна русата си коса, леко подразнена. Това означаваше, че Изабел поставя себе си над нея — в крайна сметка, нали тя й бе признала тревогите си относно Елинор Маршал. Тя бе готова да разголи душата си, да признае слабостта си. Очевидно процесът нямаше да е двупосочен. Изабел искаше от нея да каже, че Роксана лъже, макар от всичко в разказа на Джордан досега да личеше, че тя по принцип вярва в думите й.

— Или не мислиш така? — спокойно попита Изабел.

Джордан се вгледа внимателно в очите й и забеляза стоманата в погледа й. Това бе предизвикателство. Трябваше да вземе решение — с мадам Кендрик или против нея? Очевидно нямаше да има средно положение.

— О, не, разбира се — побърза да отговори тя. — Предполагам, че е ужасно лабилна. Казват, че тези модели от подиумите живеят в някакъв свой измислен свят, нали?

Джордан се питаше дали това е достатъчно. Щеше да направи ужасна грешка, ако престъпи волята на Изабел по този въпрос. Стигаше й един поглед към нея, за да забележи, че е в опасно настроение. Много опасно.

— Предполагам, че е точно така, скъпа моя — меко й се усмихна Изабел.

Младата жена една не се облегна на стола си от облекчение. Побърза да засвидетелства още по-силно подкрепата си за своята покровителка.

— Именно затова се обърнах към теб, Изабел. Когато хора като Роксана започнат да си внушават подобни нелепости, е време да се сложи край. — Тя отпи решително от минералната си вода. — Искам да кажа, тя може и да халюцинира, но просто не можем да я оставим да обикаля из града и да разпространява такива измислици, нали? Трябва да сложим край на това.

Изабел се облегна на стола си, доволна.

— Наистина е така, скъпа. Наистина.

Бодна от лъскавите зелени листа на салатата, подправени със сос, и ги пъхна в уста, наслаждавайки се на вкуса на малките крутони, сиренето „Пармезан“ и топлото лешниково масло. Изведнъж храната отново имаше приятен вкус. Изабел се подготвяше за битка и това й се струваше много вълнуващо преживяване.

Замисли се за факта, че й е било прекалено лесно прекалено дълго време. Да смазва светските претенции на различни кандидатки за влияние в обществото. Да организира най-блестящите и забележителни партита всяка година. Да съставя списъка с гостите си със съвършена прецизност, така че да постигне невероятно разнообразие от гости на всеки прием и никой никога да не смее да й откаже — малко знаменитости за блясък, благородници и истински красавици, за да забавляват влиятелните хора, както и достатъчно от големите играчи във властта, за да привличат по-бляскавата тълпа. Години наред в целия град се знаеше, че повече сделки се сключват на чаша коняк в имението на Кендрик, отколкото на закуска в „Поло Лаундж“. Изабел управляваше светското общество в Лос Анджелис с дизайнерски жезъл от ковано желязо. Нямаше съперници. Вероятно животът й бе станал съвсем мъничко скучен.

Роксана Феликс щеше да промени всичко. Тя бе достоен съперник. Изабел го признаваше без притеснение; изобщо не изпитваше страх. Нека най-известният супермодел в света да се състезава с нея за съпруга й.

Изабел щеше да я смаже.

Щеше да я смаже напълно, така че никога повече да не се съвземе. Щеше да разпъне на кръст малката змия. Да я прободе хиляди пъти в сърцето без никаква милост. Лос Анджелис щеше да наблюдава смаян, защото това щеше да бъде истинска кървава баня. И тогава никой никога нямаше да се осмели да я предизвика отново.

— Но пък е толкова скучно да обсъждаме цял ден неприятните новини, не смяташ ли? — продължи тя спокойно. — Разкажи ми за твоя живот, Джордан. Да разбирам ли, че малкият ти проблем е бил разрешен?

Джордан кимна самодоволно.

— Тя вече е извън играта.

— Такова е и моето впечатление. — Изабел въздъхна съчувствено. — Горката Елинор. Да работи толкова много години наред, а накрая какво? Но сега поне е омъжена. — Пауза. — За банкер — довърши тържествуващо Изабел.

Всъщност бе много дразнещо, че Пол Халфин е толкова подходящ кандидат. Преуспял инвестиционен банкер не бе точно съпругът, когото би избрала за Елинор — по-добре някой актьор в отдих или неизвестен художник, или нещо такова. Но трябваше да се примири. Все пак влиятелен филмов агент и председател на студия стояха много по-високо, от който и да е бизнесмен.

— А какво става между теб и Том? Всичко ли е розово?

— О, разбира се — отговори Джордан, леко неуверено.

Изабел поклати глава. „Без мен това момиче няма никакво бъдеще — с отчаяние си помисли тя. — Най-лошият играч на покер, който съм срещала“.

— Какво има сега? — търпеливо попита тя.

Джордан се размърда неловко на мястото си.

— Нищо — излъга тя. — Просто Том ми се струва малко… необщителен. Много е грижлив и внимателен, но… изглежда, няма… хм… искам да кажа, някак си… не правим любов толкова често, колкото по-рано — изтърси тя накрая.

— Разбирам. И това заради бебето ли е, скъпа?

— Той така казва — тя се нацупи. — Но аз му казах, че е безопасно.

Изабел махна пренебрежително с обсипаната си с бижута ръка.

— Проблеми в работата, скъпа. Предполагам, че е малко стресиран. Но по-важното е как напредваш по въпроса с бебето? Бременна ли си вече? — деликатно попита тя.

— Не. Още не.

Изабел се намръщи.

— Ще трябва да побързаш, скъпа.

— Как? — изгуби контрол Джордан. — Той вече почти не иска да го правим. Не знам какво, по дяволите, му става! — Пренебрегна леденото изражение на Изабел, появило се като реакция на невъздържания й език, и продължи. — А и освен това, Изабел, не съм сигурна, че искам дете, щом Елинор вече не е заплаха, за какво ми е? — Гласът на Джордан се извиси в свадливо хленчене. — Ще ми съсипе фигурата. Джоана Лоуъл роди дете и имаше ужасни стрии по тялото си, беше качила пет килограма, а и гърдите й! Пфу! — Джордан потрепери от ужас. — Преди бяха толкова стегнати! А сега Том разправя, че не иска да вземаме бавачка — то непрекъснато ще плаче и…

— Джордан, Джордан, скъпа. — Гласът на Изабел бе твърд. — Това е единственият начин.

— Но…

— Да не чувам „но“, скъпа. Ако искаш да затвърдиш позицията си, това е единственият начин. Винаги можеш да настояваш за бавачка. Аз го направих. Но фактът, че още не си заченала, започва да става притеснителен. — Тя замълча замислена. — Веднага след като Елинор си подаде оставката, ти ще трябва да пометнеш. Можем да го обсъдим по-късно.

— Но аз дори не съм бременна още.

Изабел въздъхна отчаяно. Глупостта на това момиче понякога наистина й идваше в повече.

— Знам това, Джордан. Престори се на бременна, а после ще се престориш, че си изгубила бебето.

— О.

— Ще бъдеш покрусена, разбира се. Том ще направи и невъзможното, за да те утеши. На този етап можеш да заченеш наистина. — Тя махна властно на сервитьора. — Сметката, моля. Скъпа моя, можеш да ми се обадиш по-късно през седмицата да си поговорим за това.

— Благодаря ти, Изабел. — Джордан преглътна възраженията си — щеше да намери по-удобен момент. Усмихна се мило. — Много ми помагаш.

— Както и ти, скъпа — каза Изабел, загледана замислено в протежето си. — Както и ти.

Елинор остави слушалката на мястото й и се изправи рязко в леглото. Небето, което се виждаше през високите прозорци, бе черно като катран; погледна светещите червени цифри на радиочасовника на нощното си шкафче. Четири и половина сутринта.

— Кой, по дяволите, беше? — сънено се обади Пол. — Не знае ли колко е часът?

— Извънреден случай — отговори му Елинор. — Заспивай.

— За бога. От офиса не могат ли да ти се обаждат в нормално време? — попита той. — Отношението ти към работата е просто нелепо. Ти…

— Наистина беше извънреден случай — прекъсна го тя. Сега нямаше време за хленченето на Пол. — И бездруго след половин час ще звънне алармата. Сега заспивай пак. Ще трябва да се занимая с това.

Без да обръща внимание на мърморенето на съпруга си, Елинор стана, наметна халата си и отиде в кухнята, където светна лампата. Примигна, докато очите й свикнат с ярката светлина, после включи кафе машината. Макар че едва ли щеше да й трябва кофеин, за да се събуди. Въпреки страха и притесненията, Елинор Маршал никога в живота си не се бе чувствала по-жива. Във вените й препускаше адреналин. Не ставаше дума само за бизнеса — това бе реална криза, истинска катастрофа. Двама млади хора може би бяха мъртви, а ако не, разчитаха на Елинор за своето спасение. И тя щеше да направи всичко по силите си.

Четири и половина в Лос Анджелис. Това означаваше, че в Ню Йорк е седем и половина. Елинор вдигна телефона в кухнята и по памет набра домашния номер на личния си адвокат. Ако всичко, което бе чула от Фред, бе истина, щеше да има нужда от помощта му. Защото, ако се налагаше да лети до Сейшелските острови, за да ръководи спасителната мисия, искаше работата й да я чака, когато се върне.

Може би беше заради участта на Зак и Мегън. Или внезапната новина за бебето на Том. Или и двете заедно, мислеше си тя: смъртната заплаха и обещанието за един нов живот. Но какъвто и да бе стимулът, докато седеше в кухнята си, стиснала телефонната слушалка, Елинор усети как някаква завеса се вдига от очите й.

Ясно видя предателството на Джейк Келър. Още в мига, в който Фред бе споменал за връзките на Дейвид Тобър с Джейк, Елинор веднага разбра как е била измамена. Ядосваше се на себе си, но сега това не бе важно. Това бе минало. Сега бяха важни настоящите й действия.

Погледът й се спря на диаграмата, която Пол бе настоял да залепят на вратата на фризера, където най-плодовитите й дни бяха оградени с дебел червен маркер, а дните на цикъла й бяха задраскани със също толкова плътни червени линии. „Е, май няма защо да се тревожиш за това повече“, иронично си помисли тя. С удивление разбра, че вече не изпитва никакъв гняв, докато я гледа, просто леко учудване как е могла да му позволи да я тормози по този въпрос. Бе се оставила всички да я тормозят. Том, който се бе оженил за своята красавица, сексиграчка, а после бе очаквал от нея или да му съчувства, или да се отнася внимателно към темата, в зависимост от това какви чувства изпитваше към жена си тази седмица. Пол, който бе настоявал за брак и за деца не от любов към нея, а заради патологичното си желание да отговори на най-новия обществен стандарт за успял човек. И Джейк Келър, който винаги я бе мразил и чиято завист към кариерата й го бе подтикнала към изпитаните методи на саботажа — саботаж, за който тя всъщност му бе помогнала. Елинор осъзна, че точно това е направила. Келър бе усетил болката и неразположението й и без никакви угризения се бе възползвал от слабостта й. И й се бе присмивал междувременно като всеки друг нагъл използвач открай време.

Е, чакаше ги голяма изненада. Всеки един от тях. Защото сега, когато се бе озовала пред кризисна ситуация, сега, когато усещаше чудото на детето вътре в себе си, Елинор разбра, че вече не изпитва страх. И това я правеше силна.

Телефонът звънна в апартамента на Алекс Розън. Веднъж, два пъти и той вдигна.

— Розън.

„Близо осем хиляди километра разстояние — помисли си Елинор, — а все едно е в съседната стая“.

— Алекс, обажда се Елинор Маршал. Събудих ли те?

— Разбира се, че не, Елинор. Познаваш ме, вече цял час съм на бюрото си. Но в Лос Анджелис е малко раничко, нали?

— Така е — усмихна се тя.

Джак бе не просто неин адвокат; бяха учили заедно в „Йейл“ и бяха спорили разгорещено за какво ли не — от феминизма до Шекспир — години наред. И оттогава бяха близки приятели. Радваше се да чуе гласа му: приятелски, интелигентен, уверен и на нейно разположение. А и Алекс Розън бе един от най-прочутите корпоративни адвокати в Съединените щати.

— Значи имаш някакви дребни местни проблеми, за които искаш да ти помогна. Малка неприятност в работата, предполагам?

— Голям проблем, Алекс. Огромен, грозен и сериозен проблем, който ще съсипе кариерата ми, ако го допусна.

— О, много добре. — Приятелят й въздъхна доволно. — Точно такива харесвам най-много.

Грант Буут се наведе над полирания плот на махагоновото си бюро, като едва се сдържаше. Идваше му да потрие ръце от задоволство, но успяваше да запази спокойствие. Подобен изблик на непочтителна радост напълно щеше да разруши образа на интелигентност и надеждност, който се опитваше да създаде. А „Буут, Уоруик и Ябланс“ много държеше на интелигентността и надеждността. Именно затова бе тук клиентката.

Буут огледа прохладния уют на офиса си, наслаждавайки се на гледката. На тъмната дъбова ламперия. Строгите, мъжки кожени кресла в тъмни оттенъци на бургундското. Старинният часовник с махало, върху също толкова старинната етажерка. Да, декорът бе дискретен и скъп и фирмата можеше да си го позволи заради клиенти като тази дама.

— Нека да изясним нещата, госпожо Кендрик — започна той, но тя вдигна ръка и го прекъсна.

— Не, господин Буут. Позволете ми да повторя. Искам да бъдете абсолютно наясно с инструкциите ми.

Този глас бе свикнал да заповядва и Грант Буут му се подчини. Облегна се на стола си и покорно съсредоточи вниманието си върху Изабел Кендрик.

— Искам да откриете всичко за Роксана Феликс, модела — ясно и спокойно повтори Изабел. — Имам предвид абсолютно всичко. Родителите й. Детството й. Тийнейджърските й години. С кого спи. С кого е спала преди това. Какви врагове си е спечелила през годините като модел и по какви причини. Накратко — всичко. Можете да използвате каквито искате методи, стига да не нарушавате закона. Ще пазите тези инструкции — фактът, че съм ваша клиентка, както и всякакво общуване между вашата фирма и мен — в абсолютна тайна. И ще ми дадете писмено уверение за това, задължаващо ви по закон, преди да напусна този кабинет. Парите не са проблем.

Буут се усмихна угоднически.

— Щастлив съм да го чуя, госпожо. — Той се прокашля. — Наясно ли сте, че предварителният ни хонорар е петнайсет хиляди долара?

Изабел го изгледа спокойно.

— Не, господин Буут — каза тя. — В моя случай вашият хонорар ще бъде петдесет хиляди долара. Плюс разноските. И ако разследването ви доведе до удовлетворителен за мен резултат, ще последват още сто хиляди долара. — Усмихна му се ледено. — Искам всичко, господин Буут. Вярвам, че се изразих достатъчно ясно, нали?

Грант Буут кимна отривисто. Беше достатъчно проницателен, за да прозре какво би представлявало „удовлетворителен резултат“ за дамата. Тя искаше кръв. А за сто и петдесет хиляди долара неговата фирма с голямо удоволствие щеше да се погрижи за това.

— О, съвсем ясно, госпожо — каза той. — Наистина съвсем ясно.

Тридесета глава

Горещината събуди Мегън. Парещото усещане на тила й бе прекалено неприятно, за да остане да лежи в безсъзнание. Тя простена, примигна и отвори очи, без да е напълно сигурна, че знае какво е станало и къде се намира. Болката във врата й се усили и Мегън осъзна, че лежи върху дънера на повалено дърво, с глава, опряна в един дебел клон.

Навсякъде около нея имаше папрати, изкоренени храсти и блестящи тъмнозелени шубраци, които бяха подгизнали от поройния дъжд. Милиони насекоми бръмчаха и жужаха под дърветата и приглушеният шум се смесваше с несекващото бълбукащо квакане на дървесните жаби. Мегън се сепна и рязко се дръпна назад от една огромна пеперуда, която прелетя пред нея, размахала огромните си яркочервени крила.

Тя изстена от ужас, когато всичко се върна в съзнанието й.

Последното, което си спомняше, бе всепоглъщащият ужас на самото падане, вкопчена здраво в Зак, докато накрая се бяха приземили сред смачкани листа и клони и бе изгубила съзнание. Вдигна очи нагоре към изумрудения покров на дъждовната гора; точно над нея имаше пролука, през която успя да зърне късче синьо небе насред преплетените клони на екзотичните дървета и високите палми. Слънцето напипаше тила й именно през тази пролука.

„Сигурно оттам сме паднали — помисли си Мегън. — Зак! Къде е Зак?“

Опита се да скочи на крака, но веднага падна обратно с пронизителен вик. Пламна от болка, сякаш стотици ножове се впиваха болезнено в тялото й. Мегън погледна надолу към левия си глезен и видя, че е извит и гротескно подут, плътта бе подпухнала и потъмняла, станала бе пурпурно морава.

— Мегън! Мегън, добре ли си?

Тя се озърна и видя Зак Мейсън, с разпокъсана риза и окървавени гърди, застанал под сянката на висока палма. Изглеждаше леко поразтърсен, но иначе в добра форма. Мегън избухна в сълзи от облекчение.

— О, господи, миличка! — извика Мейсън, изтича до нея и я взе в прегръдките си. — Боли ли те, горкичката ми? Имаш ли нещо счупено?

— Не — отвърна тя и продължи да плаче. — Добре съм. Толкова се радвам, че те виждам, мислех си, че си загинал.

Той поклати глава и погали с ръка косата й. Беше нелепо, но движението й донесе утеха; искаше да се сгуши в него и да повярва, че този кошмар просто не се случва, че всичко ще се оправи. Направи усилие да преглътне сълзите си и се отдръпна от него.

„Зак Мейсън съвсем не ми е баща — строго си напомни Мегън. — А и бездруго баща ми не би си губил времето да ме гали по косата. Затова стига с превземките на беззащитна девойка в беда — в момента сме загазили здравата и трябва да мисля трезво, ако искам да се измъкна жива“.

— И двамата сме живи, слава богу. Да видим какво можем да направим, за да се измъкнем оттук — каза Зак, като ехо на, собствените й мисли. Огледа я от горе до долу и потръпна, като забеляза глезена й. — Господи, бедната! Счупен ли е?

— Не знам. Мисля, че е само изкълчен — отговори му Мегън. — Не мога да стоя на него.

Зак се протегна и много нежно докосна моравата ранена плът.

— Боли ли така?

Тя поклати глава.

— А така? — Той я натисна леко.

— Не.

— Е, и това е нещо — каза Зак. — Това вероятно означава, че още няма инфекция. — Огледа ъгъла, под който бе изкривен кракът й. — Но изглежда доста неприятно. Мислиш ли, че може да е изкълчен?

— Да ти приличам на медицинска сестра? — сопна му се Мегън. — Откъде, по дяволите, да знам?

Той я погледна.

— Хей, не исках да…

— О, стига, съжалявам. Не трябваше да ти викам така, знам, че се опитваш да ми помогнеш. Просто много ме боли. — Тя сви рамене и Зак се опита да не зяпа прекалено гърдите й, ясно очертани под мократа материя на черната тениска. — Не мисля, че е изкълчен. Предполагам, че ако беше, сега щях да лежа и да пищя от болка. Ами ти, добре ли си? Какво е това на гърдите ти?

Той докосна кръвта, засъхнала по кожата, и махна небрежно.

— Просто няколко драскотини от падането. Тръни или нещо такова.

— Господи — тихо промълви Мегън, озъртайки се наоколо. — Истинско чудо е, че сме живи.

Зак я подхвана под раменете и я повдигна бавно и внимателно, така че тежестта да не пада на ранения глезен и й помогна да седне на дънера. Мегън забеляза, че нейните петдесет и четири килограма изобщо не го притесняват; слабото и жилаво тяло на Зак явно бе само мускули. „Толкоз по-добре — иронично си помисли тя. — Ще ни трябват колкото се може повече мускули“.

Мейсън седна до нея и се огледа наоколо. Джунглата бе оживяла от звуци и движения; виждаха се безброй дребни безименни същества, които пълзяха из зеленината край тях, птици прелитаха из гъстите клони над главите им. Ярко оцветен гълъб, с електриковосиньо тяло и алено гърло, се спусна от високото точно пред тях.

— Холандски гълъб — каза Мегън. — Наричат го така, защото оперението му има цветовете на холандското знаме.

— Така ли? Откъде знаеш? — попита я Зак.

— От пътеводителя — отвърна тя. — Опитвах се да понауча нещо за местната флора и фауна, докато не бях на снимачната площадка.

— Прочете ли нещо за джунглата?

— Всъщност, да — каза Мегън. — Три страници. Така че мога да ти кажа кои растения е най-добре да не пипаш. И от кои насекоми да се пазиш.

— Страхотно — усмихна се Зак. — Най-сетне някаква полза и от теб.

— Я се разкарай — ухили се Мегън.

— Имам новини за теб, скъпа. — Махна с ръка към зелените сенки на гората, пронизани тук-там от високи, прашни колони светлина, където слънчевите лъчи бяха успели да проникнат през короните на дърветата. — Вече сме изгубени.

— Очевидно — съгласи се Мегън, като се опитваше да поддържа шеговит тон.

— Три страници ни делят от сигурна смърт, причинена от отровни горски плодове — отбеляза Зак, като отметна дългата си черна коса от лицето. — Е, това е много утешително. Ще ми разкажеш ли за онези насекоми?

— Избери си кои предпочиташ. — Мегън го погледна и въпреки закачливия тон усети как страхът отново започва да я обзема. — Тарантули, луди мравки, жълти оси, вълчи паяци, скорпиони. Освен това джунглата е и дом за едни от най-многобройните ескадрони от комари.

— Каква е добрата новина? — попита Мейсън.

— Добрата новина? Ами змиите не са отровни.

— Страхотно — възкликна Зак.

— Освен това имам малко гел против насекоми — добави Мегън малко по-бодро. Порови в подгизналите джобове на джинсите си и измъкна един голям флакон. — Реших, че може да ми потрябва в планината.

— Това се казва приказка — обади се Зак. — А някаква храна?

— Не. — Мегън се опита да сдържи паниката, която напираше да я обземе. — Зак, какво ще правим? На километри сме от всичко живо. Оттук дори не се вижда ръбът, от който паднахме. Няма да знаят дали сме паднали точно под него, или сме се блъснали в скалите, а дори и да го знаят, как, по дяволите, ще ни намерят? Тук няма никакви пътеки. Напълно изгубени сме, а аз не мога да ходя и…

Гласът й затрепери и тя прехапа устни, за да не се разплаче.

„Няма да избухна в сълзи пред Зак — ожесточено си помисли тя. — Той ще очаква точно това. Да реагирам като изпаднала в беда девица. Но аз няма да му доставя това удоволствие“.

— Хей, никъде няма да мръдна без теб — каза Мейсън. — Кой ще ми казва кои цветя да не докосвам? Не бих посмял.

— Но ти не можеш да ме носиш.

— Разбира се, че мога. От години тренирам с тежести още преди първото турне. Трябва да си в много добра форма, за да оцелееш три години на път. Тежко е.

— Това тук не е по-леко — каза Мегън, загледана в гъстата гора.

— Съгласен съм. — Остана мълчалив няколко минути, докато обмисляше нещо. После каза: — Добре, според мен имаме две възможности. Едната е да останем тук, да се надяваме, че сме паднали някъде точно под ръба и че ще знаят къде да ни потърсят. Ако го направим, трябва да измислим начин да покажем, че сме тук. Би било хубаво да запалим огън, но — той потупа подгизналия дънер, на който седяха — дърветата са съвсем мокри. Освен това нямам запалка, нито лупа, а съм пропуснал онези часове при бойскаутите, където те учат на номера с двете сухи клечки.

Мегън се засмя.

— И аз също.

— Жалко. — Мейсън й отправи топла усмивка.

За миг Мегън отново изпита ревност към Роксана. Тъмносивите очи на Зак, хищническите му вълчи очи изведнъж се бяха смекчили и тя почувства силно привлекателността му.

Престани вече.

— Е, другата ни възможност е да се махаме оттук. Трябва само да изберем една посока и да вървим в права линия, докато не стигнем до път или пътека.

— Не ми прилича на научен подход.

— Виж, целият остров е само осем километра на ширина. Около трийсетина от най-северната до най-южната точка. А джунглата е само малка част от него. Съвсем скоро ще се измъкнем.

— Наистина ли? Предполагам, че това е големият въпрос — каза Мегън и погледна надолу към изкривения си глезен.

— Хайде, стига, Мегън. Нали няма да се предадеш сега? — попита Зак. — След толкова много работа по сценария. Помисли за закъснението, което това ще причини на снимките. Трябва да се върнем, нали така? Ние снимаме филм.

Тя се засмя.

— О, разбира се. Само дето аз съм заменима.

— Аз не съм — каза й Зак. Стана и отиде до най-близкия повален клон, вдигна го и прецени тежестта му.

— Не бъди толкова сигурен. Просто е невероятно какви неща могат да се правят с новите технологии напоследък — обезсърчи го тя, като тайно се любуваше на жилавото му тяло, докато той се движеше и мускулите по гърба му се очертаваха, а мокрите му кожени панталони прилепваха плътно по твърдите му като скала бедра. — Помниш ли „Гарванът“? В него играеше Брендън Лий, синът на Брус Лий. Само че по средата на филма бе застрелян при нещастен инцидент.

— Сериозно ли? — възкликна Зак и опря единия край на клона на земята. Огледа внимателно Мегън, после стъпи здраво по средата на клона и го счупи на две.

— Съвсем истинска история. Довършиха филма с компютърни ефекти. Виртуална игра — обясни Мегън. После се засмя. — Може би бихме могли да го използваме за ролята на Роксана.

— Добра идея — мрачно се съгласи Зак.

— Не бива да говориш лошо за приятелката си — подразни го Мегън.

Зак я погледна рязко.

— Тя не е моя приятелка, скъпа.

— О, да, добре — сви рамене Мегън. Не й се спореше с него.

— Не е. Но виж кой го казва. Малкото паленце на Дейвид Тобър.

— Върви по дяволите! — изруга Мегън и настръхна. — Не съм ничие пале. Най-малко пък на Дейвид. Разделихме се.

— О, така ли? — тихо попита Мейсън. Ритна клона настрани, приближи се и се надвеси над нея. Мегън се сви назад до дънера, но Зак протегна ръка към деколтето на тениската й, издърпа тънката златна верижка, която блестеше върху загорялата й кожа, освободи я от мократа памучна материя и завъртя между пръстите си малката златна звезда с гравирана ръкописна буква „Д“. — Виждам, че още носиш етикетчето си.

— Просто съм забравила да я махна — сопна му се Мегън.

— Аха.

— Господи, направо ме вбесяваш — ядоса се тя и рязко дръпна висулката от ръката му. — Мислиш се за много умен. Двамата с Роксана сте си лика-прилика. Само защото сте известни, си мислите, че целият свят трябва непрекъснато да коленичи пред вас. Е, вървете по дяволите. Идеално си подхождате. Да видим колко диви животни ще се впечатлят от това, че някога си свирил в рок група.

— Аз ли се мисля за много умен? Това си го биваше, Мегън, наистина. От устата на колежанката, която се заяде с френския ми още при първата ни среща. Знаеш ли как ме накара да се почувствам тогава? Сякаш съм в началното училище, все едно съм три педи висок. А после на репетициите се държеше толкова дръпнато, все гледаше да ме скастриш. Никога и от никого не съм очаквал да ми се подмазва, Мегън, всички го правят по своя воля. На човек направо му писва от това. Или са като теб и се отнасят пренебрежително с мен, защото не съм прекарал толкова години в някоя проклета класна стая. Никой не се държи естествено с мен, освен може би другите музиканти. Но все едно. Винаги, когато ти се прииска да коленичиш пред мен, скъпа, можеш да го направиш.

— Само в мечтите ти, копеле такова — изръмжа тя. — Не бих спала с теб, дори и да си последният мъж на света.

— Така ли? Защото в твоя случай, скъпа, може и да съм — върна й го Зак.

Очите им за миг останаха враждебно вперени един в друг, после Мейсън се дръпна от нея.

— Това няма да ни е от полза — каза той накрая и посегна за клона, който бе захвърлил настрани. — Независимо дали ти харесва или не, принудени сме да се търпим един друг, докато не се измъкнем от тази джунгла. Нали?

— Така е — съгласи се Мегън, макар лицето й още да бе червено от гняв.

— Тогава да сключим примирие. Временно. Можем да продължим с обидите, когато се върнем в хотела.

Тя извърна поглед, отново прехапа устни и просто кимна. Думите му я върнаха към страха, който постоянно дебнеше в съзнанието й. Господи, кой знае дали изобщо някога щяха да се върнат в хотела? Зачуди се дали някой някога е копнял толкова силно да прекрачи прага на фоайето му.

— Гледай ти, още един — доволен каза Зак и се наведе да вдигне втори клон с раздвоен край. Хвърли го към първия и го пречупи в основата му, като го натисна с крак.

— Зак, какво правиш? — попита Мегън.

— Трябва да те направим мобилна — каза Мейсън и тържествуващо вдигна двата клона. Засмя се. — Патерици, благодарение на майката природа.

— Съвсем си си изгубил ума — увери го Мегън, но после ги огледа внимателно и добави: — Е, може би не съвсем.

— Опитай ги. Не можеш да стъпваш с този глезен, а е по-добре да те нося само когато се налага — така мога да пестя силите си. — Отиде при нея и й помогна да намести ръцете си в раздвоените краища на клоните, после нежно я вдигна на крака. — Как са?

— Предпочитам да се придвижвам с такси, но и така не е зле — отвърна Мегън, като изпробваше дали дървото ще издържи тежестта на тялото й. Чудесно. — Много точно си преценил ръста ми — каза му тя, изненадана.

— Би трябвало. Достатъчно дълго съм те наблюдавал — отвърна Мейсън.

Тя го погледна, но той се бе извърнал настрани.

— Мисля, че трябва да тръгнем на югоизток — предложи Мегън. — Помня, че оглеждах гората от върха на хълма — най-тясната й част беше на югоизток.

— Имаш ли компас?

— Можем да се ориентираме по слънцето. Изгрява от изток, залязва на запад.

— Вярно. — Зак се плесна по чедото. — Как можах да не се сетя.

Отиде до огряното от слънце място сред дърветата, засенчи очи с ръка и вдигна поглед към небето.

Мегън се стараеше да не зяпа прекалено очевидно тялото на Зак Мейсън, което бе окъпано от слънцето — светлината ласкаво очертаваше всеки стегнат мускул, разбърканата му, красива черна грива, която стигаше под раменете му, забележимата и многообещаваща издутина между бедрата му… Тя сведе очи, изчервена от срам, преди той да е забелязал похотливия й поглед и безапелационно да охлади страстите й.

„И без това не ме интересува особено — каза си Мегън. — Сигурно е заради това, че изглежда като дивак с тези кожени панталони и тази дълга коса“.

— Хей, Хайуата — извика тя. — Накъде?

— Насам, предполагам. — Той посочи с ръка. — Защо Хайуата?

— С тези панталони приличаш на индианец — ухили се Мегън.

Зак сведе поглед и се засмя.

— Разбирам какво имаш предвид. Но успя да ме стреснеш; аз съм една четвърт чероки.

— Виж ти! Наистина ли?

— Майката на баща ми е индианка — кимна Зак.

Мегън потръпна. Ето откъде има тези странни очи. Вълчи очи, хищнически.

— Не знаех — каза тя.

— Искаш да кажеш, че никъде не си го прочела. Смятам го за един от малкото си успехи — отговори й Мейсън, като се приближи до нея. — Опитах се да запазя семейството си встрани от цялата лудост, доколкото ми беше възможно. Освен това с този индиански произход никога нямаше да се отърва от медиите. И бездруго вече бях слушал новия Джим Морисън много повече, отколкото можех да понеса. — Помогна й да прекрачи дънера. — Готова ли си да тръгваме?

— Напълно готова — отвърна Мегън.

Премести патериците напред и първо придвижи десния си крак, а след това и левия.

— Ооох — изпъшка тя от пронизалата я болка.

— Ще те нося — веднага скочи към нея Зак.

Мегън му махна да стои настрани.

— Не, всичко е наред. Само лек пристъп. Мога да го понеса. — Опита отново, направи крачка напред, после втора. — Виждаш ли? Няма проблем. Дай ми десет минутки да се поупражнявам и ще мога да бягам.

Тя му се усмихна, като се опитваше да го разсее с шегата си. „Ако Зак си мисли, че страдам, ще настоява да ме метне през рамо. Тогава ще ни трябват три дни, да се измъкнем оттук — мислеше си тя. — Не бива да му позволявам да види колко много ме боли“.

За миг се зачуди какво би направил Дейвид Тобър, ако се бе озовала тук с него, вместо със Зак. И усети как я обзема хлад само при мисълта за това.

— Само ми кажи, ако имаш нужда от помощ, Мегън — настоятелно каза Зак, като я наблюдаваше внимателно.

— Добре съм, наистина. Хайде да идем да намерим онзи хубав ресторант, на около шест километра в югоизточна посока.

— Сериозно ти говоря. — Той се колебаеше.

— Аз също — твърдо заяви Мегън. Усмихна му се широко и направи три крачки напред, придвижвайки се бавно, но уверено в посоката, която той бе избрал. — Така, а за какво ще си говорим по време на малката ни разходка? Какво ще кажеш за „Дарк Ейнджъл“? Ти и момчетата някога бяхте всичко за мен, ако можеш да си го представиш.

— Сигурно се шегуваш — каза Зак, но я последва.

— Не. И тъй като съм принудена да те търпя, ще трябва да отговориш на всичките ми въпроси, Зак. Защото ще ми е нужно нещо повече от красивия пейзаж, за да се разсейвам.

— А ти ще отговориш ли на всички мои въпроси? Трябва да бъде взаимно.

— Разбира се. Сделката е по-изгодна за мен.

— Ще видим — усмихна се многозначително Зак. — Но добре, Мегън. Получаваш ексклузивно интервю.

— Ще бъде най-дългото, което някога си давал.

— Самата истина — съгласи се той и двамата заедно и полека навлязоха в зелените девствени глъбини на джунглата.

Тридесет и първа глава

Том Голдмън прекрачи прага на кабинета си с натежало сърце. Не че някой можеше да забележи: беше зад бюрото си в седем и половина както обикновено; бе елегантен както винаги тази сутрин — в отлично скроен черен костюм на „Андерсън и Шепърд“ от „Савил Роу“, риза на много тънко райе на „Търнбул и Асър“ и строга морскосиня вратовръзка; и никой от служителите на охраната или секретарките не забеляза нещо различно в настроението му, защото Голдмън бе мрачен и депресиран вече месеци наред. Щеше да бъде поредният горещ ден в студия „Артемис“. Работа и пак работа както винаги.

„Само не и за мен“, помисли си вяло Голдмън, докато влизаше в компютъра със своята парола. Тя трябваше да се сменя всяка седмица и той го правеше автоматично, без да се замисли. Тази сутрин се усети, че набира хотел „Виктрикс“ на клавиатурата и се усмихна мрачно. Съвсем по Фройд. Не можеше да избяга от това: просто не можеше да спре да мисли за Елинор Маршал, за вълшебната нощ, която бе прекарал с нея, и за всички онези нощи, които са могли да имат заедно, за времето, което бе пропилял, и за глупавия избор, който бе направил. Том си казваше, че навярно за някой страничен наблюдател иронията на ситуацията можеше да се стори забавна или дори уместна, но за него това бе просто болка; горчиви, съкрушителни вълни на съжаление и копнеж, и на безнадеждна увереност, че вече е прекалено късно и завинаги ще си остане така.

Джордан, умопомрачителната сексапилна красавица, за която така глупаво се бе оженил, като си мислеше, че тя ще добави известен респект и класа, присъщи на бостънското висше общество, в живота му — каква шега само, — се бе превърнала в истинско бреме за него. С Джордан не можеше да разговаря за работата си, за изкуство, за музика, за спорт или политика — накратко, за никоя от темите, които го вълнуваха. Единствената тема на разговори, от която се интересуваше жена му, бе издигането в светското общество и неспирното й бъбрене бе на някакъв тайнствен език, който той не разбираше и не искаше да научава — съпредседател на младежката лига, секретар на социалния подкомитет за подпомагане, помощник-вицепрезидент по членството.

Изглежда, това бе всичко на света за Джордан — да организира скъпи благотворителни вечери, по хиляда долара на място, за каузи, които изобщо не я интересуваха, и да намери мястото си в редиците на скъпо облечените, обсипани с бижута и отегчени домакини в Бевърли Хилс, които бездруго се мразеха до една.

— Но, скъпа, всичко това е толкова дребнаво, не смяташ ли? — бе я попитал Том миналия петък, когато Джордан бе настояла да идат на някакъв маскен бал за подпомагане спасяването на китовете или борбата с неграмотността в градовете, или каквато там бе темата тази седмица. Той беше уморен и наистина искаше да си остане у дома, да се отпусне в топлата вана или просто да позяпа звездите за известно време.

— Не разбирам — отвърна Джордан и се нацупи като малко момиченце — изражение, което напоследък особено мразеше да вижда.

Том опита отново.

— Това е маловажно, Джордан.

— Как можеш да кажеш подобно нещо? — На лицето й се изписа истински ужас. — Не знаеш ли, че председател е Сузи Меткалф? Това е много важно, Том! Джон се ожени за нея едва миналата година и това е първата й голяма вечер! Разбира се, че е важно, тя ще очаква да съм там!

— И какво ще стане, ако я пропуснем?

— Да я пропуснем ли? Не ставай глупав, Том! — Джордан тропна ядно с обувките си на „Шанел“. — Ако не се появим, Сузи и останалите момичета от студия „Метрополис“ може да не вземат маси за галавечерята ми, посветена на превенцията и борбата с наркозависимостите през ноември.

— Дума да не става! — Тонът на Голдмън бе натежал от сарказъм, но после се бе качил да се преоблече.

„Грешката си е само моя — каза си той. — Ожених се за една кукла, за красива руса играчка, защото си мислех, че никога няма да ми омръзне. Смятах, че мога да се радвам на компанията на приятелите си, но на върха е доста самотно, за да има човек истински приятели, и е прекалено зает, за да им отделя достатъчно време. Трябва да можеш да разговаряш с жена си, защото само тя е близо до теб винаги. А двамата с Джордан ни свързваше единствено сексът и сега…“

Нещо бе отнело прелестта и на този цвят. Бе се старал да не го признава дори и пред себе си, но тази сутрин чувствата му просто не можеха да останат скрити. Беше заради онази вечер с Елинор. Никакви камшици, вериги, бебешко масло и порнофилми — просто двама души, търсещи синхрон, и това бе най-невероятното сексуално преживяване в живота му. Като нещо, за което човек чете в книгите, където оргазмът е нещо повече от физическо освобождаване — бе усетил как разтърсва и сърцето, и съзнанието му, докосва душата му. Бе го развълнувал направо до сълзи. И когато всичко бе свършило, не бе изпитал желание веднага да заспи, нямаше никакво усещане за леко неудобство от сцената, която се е разиграла преди малко — бе искал да остане там с Елинор, да я прегръща и гали, и накрая да се унесе в сън в прегръдките й. Това бе чувството на най-чисто и истинско щастие. Пълно удовлетворение.

Любов.

Голдмън се изправи рязко и започна да крачи напред-назад из кабинета си, разстроен.

„Защо трябва да мисля за това сега? — горчиво се запита той. — Защо точно днес? Днес, когато трябва да я видя, когато трябва да й кажа, че е уволнена?“

Леденият вятър го пронизваше и Джоуи Дювал потрепери, преди да влезе във фоайето на изисканата тухлена сграда на Западна четирийсет и седма улица, загърнал се здраво в палтото си от камилска вълна. Поредният студен есенен ден в Манхатън, съвсем не най-подходящото време за обикаляне на Уест Сайд. Но Джоуи не се оплакваше. Досега сутринта се бе оказала много плодотворна, а след малко нещата щяха съвсем да се оправят.

— Господин Дювал? — попита човекът на рецепцията. Джоуи кимна отсечено. — Госпожа Франсен ви очаква, господине. Бихте могли да се качите с асансьора до четвъртия етаж, а аз ще й позвъня, за да я уведомя, че сте тук.

Джоуи отново кимна, вдигна куфарчето си от тъмночервена кожа и влезе в един от асансьорите. Натисна копчето и небрежно се озърна наоколо си, докато кабинката се движеше безшумно и гладко нагоре. Всичко бе от лъскав месинг и мраморни орнаменти; много добре. Госпожа Дейвид Франсен очевидно се бе издигнала в обществото, помисли си Джоуи. Както и много от бившите й колежки. Особено една от тях.

Асансьорът спря на четвъртия етаж и Дювал пристъпи в един дълъг коридор, застлан с дебел и скъп вълнен килим в морскосиньо; бледите стени бяха украсени с различни мрачни картини на коне и сцени от лов на лисици. Обстановката бе типично английска, по-традиционна и от Бъкингамския дворец. На етажа имаше само още една врата, освен тази на Франсен, на която имаше дискретна месингова табелка с надпис „Г-н и г-жа Франсен“. Джоуи се развесели. Какво ли разбираше от изисканост Бабет Делор? Но явно бе научила доста.

Щеше да е интересно да види как се справя с този повей от миналото, помисли си той.

Натисна звънеца и чу как вътре в апартамента отекнаха няколко кратки мелодични трели.

Вратата се отвори веднага. Пред него стоеше млада жена, която бе истинско олицетворение на стилна нюйоркска съпруга, облечена в елегантен тъмнозелен костюм и с тънка огърлица от изумруди, които проблясваха върху бялата й шия. Едва ли бе на повече от двайсет и седем или двайсет и осем, предположи той, и бе изключително привлекателна с гъстата си червена коса, подстригана късо в строга прическа в стила на „Видал Сасун“, с искрящите си сини очи и дълги, стройни крака. Всичко в нея говореше, че разполага с пари и привилегии — от меката тъкан на костюма й, до големия тъмносин сапфир на годежния й пръстен. Но тя го гледаше с омраза и от нея струеше толкова силен страх, че той направо можеше да го подуши с носа си.

— Мадмоазел Делор? — спокойно попита той.

— Казвам се Барбара Франсен — изсъска тя. — Какво искате?

Дювал вдигна куфарчето си.

— Информация, госпожо Франсен. Нищо повече. Мога ли да вляза?

Тя безмълвно разтвори вратата и Дювал влезе в дневната на великолепен мезонет. Обзаведен в бледобежови и карамелени тонове, той разполагаше с прекрасна гледка към града, старинни махагонови мебели, ваза, която приличаше на произведенията на династията Мин на етажерката над камината и супермодерна озвучителна система. Погледът му се спря на няколко кристални чаши, всяка от които струваше колкото едномесечната му заплата преди около година, когато работеше денонощно за полицията в Ню Йорк. В частния бизнес нещата стояха съвсем иначе, но пък и той бе извадил късмет. Обаче винаги щеше да осъзнава цената на хубавите неща, промяната, която можеха да предизвикат парите в живота на човека. Вярваше, че трябва сам да си се издигнал от нищетата, за да можеш истински да оцениш богатството. И да се боиш до смърт да не ти бъде отнето.

Затова бе толкова добър в работата си. И именно затова госпожа Дейвид Франсен щеше да отвори красиво изрисуваната си устица и да запее като канарче. Защото Дювал можеше да се закълне, че няма никаква вероятност тази дама да е готова да замени кристала „Бакара“ за мръсните задни улички. Бе застанала по средата на персийския си килим, нервно сплиташе ръце и мълчеше.

— Мога ли да седна, госпожо? — попита той, като кимна към абаносовите столове с висока облегалка, наредени около една от масите от изрисувано стъкло.

— Ако се налага — не особено любезно отвърна тя и добави: — Не знам какво искате. Ако са пари, не мога да изтегля много от сметката на Дейвид, без той да разбере, а аз самата имам малко…

— Сигурен съм, че е така — уверено се намеси Дювал и я прекъсна. Не искаше жената да изпадне в истерия и да направи някоя глупост. — Както вече казах, госпожо Франсен, това не е изнудване. Не се интересуваме от вас. Само от онова, което можете да ни кажете.

Той постави куфарчето на лъскавия стъклен плот на масата и отвори капака му. Вътре, прилежно подредени по важност, бяха напечатаните му бележки от всеки обект на разследване, когото бе разпитвал по света. Една парижка домакиня. Любимата жена на един шейх, която бе прекарала последните десет години изолирана на сигурно място в луксозен мансарден апартамент в Кайро — модерен вариант на харема, вероятно. Беден полицай от Канзас Сити, който вече не бе чак толкова беден. Пенсионирана социална работничка, която също вече не бе чак толкова бедна. Стенографка в съда. Няколко бивши красавици модели, всички настоящи съпруги на богати и влиятелни мъже. Странна колекция, но много полезна — като чудновато оформените парченца от пъзел, които съставяха много ясна картина, когато ги подредиш едно до друго. Джоуи Дювал бе детективът, отговорен за откриването на три от тези извънредно важни парчета. А мадмоазел Делор щеше да е четвъртото.

Той се усмихна широко, когато извади ясните черно-бели снимки, избра нужните и й ги подаде. Това щеше да му донесе нещо повече от потупване по рамото. Ако правилно бе подразбрал вълнението в централата, премията от тази задача щеше да се окаже най-тлъстият чек в кариерата му.

— Познавате ли тази жена?

Тя го погледна, после кимна.

— Да.

— Имали ли сте някакви взаимоотношения с нея в Париж преди осем години?

Отговорът бе толкова тих, че той едва го долови.

— Да. — Жената хапеше устните си и в ъгълчетата на очите й се оформяха сълзи.

— Не се разстройвайте, госпожо Франсен, моята фирма е изключително дискретна — тихо я увери Дювал. — Само ще ви помоля да изясним още няколко подробности, вие ще ми отговорите и след това ще изчезна от живота ви и никога повече няма да ме видите или чуете. Разбрахме ли се?

— Да — отвърна тя нервно и с благодарност.

Дювал измъкна копринена кърпичка от джоба на сакото си и й я подаде усмихнат.

— Всичко ще бъде наред, госпожо Франсен. Не се безпокойте.

Осем часът и Том Голдмън се въртеше на стола си, потиснат от отчаяние и съмнения.

„Дали аз трябва да ида при нея? — питаше се той. — Обикновено така правя сутрин. Но за нещо такова, дали е разумно? Трябва да я викна тук. Но пък не толкова официално — просто предупреждение…“

Нещастно прокара ръка през косата си. „Не искам да го правя“, отчаяно си каза той. Но се налагаше. Трябваше да стане сега или по-късно, а тогава щеше да е още по-лошо. Просто не можеше да я остави да се появи на съвещанието неподготвена и да се изправи срещу формулираното точка по точка обвинение, разнищващо работата й по „Виж светлината“ пред всички присъстващи. Елинор трябваше да има време да подготви добра реч за оттеглянето си, нещо, което да й позволи да си тръгне с достойнство. Келър щеше да го намрази, задето го е направил, но той можеше да върви по дяволите.

„Ще я предупредя — реши Голдмън. — Поне това й дължа“.

Неохотно вдигна телефонната слушалка и набра номера на Елинор Маршал.

Елинор пристигна в офиса си в шест часа и във вените й препускаше адреналин. Зърна отражението си в стъклената врата на секретарката си; въпреки липсата на сън тя изглеждаше по-добре, отколкото от много време насам, косата й бе току-що изсушена и с чудесен обем, гримът й бе смел и уверен — господи, кога за последен път си бе слагала спирала, — а очите й блестяха, оживени и напрегнати.

„След разговора, който проведох с Алекс, така и трябва да бъде“, каза си тя. Включи компютъра си, отвори текстов документ и започна да набира списъка с инструкции, които й бе дал Розен. После включи принтера, намери файловете от архива, в който пазеше бележките си за „Виж светлината“, и започна да разпечатва датираните и прилежно отбелязани копия.

Пръстите й сякаш летяха по клавишите, бързаше да свърши всичко навреме. Елинор нямаше нужда от кафе, вече бе напълно будна и готова за действие. Следва електронната поща, каза си тя, докато набираше поредицата от команди и различни кодове за достъп. На екрана се появи списък с бележки и писма, сортирани по дата и тема. Мислено благослови Бил Бъртън, системния администратор на „Артемис“, задето я бе накарал да изкара курса по компютърна грамотност миналата година. Тя искаше да откаже — откъде време, — но Бил строго й бе заявил, че висшите ръководители трябва да дават пример на останалите служители. Така че му бе позволила да я отвлече за два дни и да й покаже основните неща. „Готово, принцесо, вече никога няма да ти се налага да разчиташ изцяло на секретарката си“, с гордост я бе уверил Бил. Елинор само бе поклатила глава — хлапетата от техно поколението живееха в някакъв собствен свят, — но той бе настоял: „Някой ден ще си ми много благодарна за това, Маршал, сериозно ти го казвам“.

„Господи. Трябва да изпратя цветя на това момче“, помисли си тя с благодарност, докато набираше кодовете за достъп на Джейк Келър и караше компютъра му да издири и разпечата всички несъответствия, които можеше да намери там с нейните собствени оригинални бележки.

„Разполагам с кодовете на Келър, но той няма достъп до моите — радваше се Елинор. — Привилегия на властта! Чети това и плачи, негодник такъв. Все още съм президентът тук. И каквото и да си си въобразявал, така и ще си остане“.

Телефонът на бюрото й звънна. Елинор го вдигна с лявата си ръка, докато дясната продължаваше да препуска по клавиатурата, а очите й бяха вперени в екрана. Господи, това бе невероятно. Именно Келър стоеше зад всичко… и доказателствата се разкриваха пред очите й и излизаха разпечатани на цветния й принтер със скорост от четири страници в минута. Елинор стисна устни. Може би трябваше да измислят нова поговорка — няма по-голяма ярост от тази на мъжа на ръководен пост, който е бил пренебрегнат. Особено в полза на някоя жена.

— Маршал — каза тя в слушалката.

— Елинор, обажда се Том.

— Здрасти, Том. Може ли да почака? Сега съм заета с нещо.

— Не. Трябва да те видя веднага.

В гласа му се долавяше някаква настоятелност, която Елинор веднага усети.

— Добре, идвам след пет минутки — отвърна тя и затвори. После извади малката позлатена пудриера от чантичката си, за да провери грима си и оправи червилото, докато принтерът разпечатваше последните страници от файловете. След като свърши, тя взе всичко, прибра го в куфарчето си и го заключи. Грабна прилежно подредения списък с възраженията по договора й на Алекс Розън, пръсна малко парфюм по шията си — „Шанел номер пет“, тази сутрин бе в настроение за класика — и отривисто закрачи към кабинета на Том Голдмън.

„Не е ли странно? — помисли си Елинор. — Боря се за кариерата си и след няколко часа трябва да летя за Сейшелските острови. Би трябвало да съм се поболяла от тревога, но не е така. Честно казано, чувствам се страхотно!“

Докато влизаше в офиса на Голдмън, Елинор изпита лека вина заради въодушевлението, което кипеше във вените й. В крайна сметка канеше се да съсипе напълно Джейк Келър. С кариерата му щеше да бъде свършено, когато приключеше с него, и то не само в „Артемис“, но и където и да било другаде. И ако на Том това не му харесаше, толкова по-зле. Беше го хванала натясно и го знаеше. Питаше се дали не беше прекалено неженствено да изпитва такова вълнение от представата за отмъщението. Но какво от това? Подобни мисли не бяха спрели кралица Боадицея.

— Елинор, заповядай — каза Том Голдмън и стана да я посрещне. Пристъпи неловко от крак на крак, явно бе притеснен. — Как е Пол?

— Спи — непочтително отвърна Елинор, като се чудеше какво й става. И каква е тази размяна на лични любезности? Том никога преди не бе си губил времето в учтиви предисловия.

— Изглеждаш страхотно — каза искрено Голдмън, като гледаше аленочервения й костюм на „Дона Карън“ и яркото й червило. — Явно животът на омъжена жена ти се отразява добре.

Елинор се приближи до бюрото му и се настани на стола пред него, уверена и спокойна.

— Не смятам, че е така — с равен глас отвърна тя. — Но можеш да престанеш с празните приказки, Том. Каза, че трябва да ме видиш. Какво искаш да обсъдим?

Той седна тежко.

— Не искам да го обсъждаме, Елинор, повярвай ми. Но се налага. Ние… работим заедно от много време, достатъчно дълго, за да ти дължа едно предупреждение. — Голдмън въздъхна тежко и се насили да каже онова, което бе принуден да изрече. — Джейк Келър се кани да изложи всички катастрофални решения, които си взела относно кинотерените, подбора на актьорския състав, профсъюзните неприятности и всичко останало, свързано с продукцията на „Виж светлината“, и да ги съпостави с възраженията, които е отразил в онзи меморандум, който ти го накара да напише.

Чака ни кървава баня по отношение на този филм, Елинор, и ако се разчуе, това може да се отрази на акциите ни. А това би бил краят на студията. — Погледна към нея, после отново извърна очи. — Келър твърди, че има подробен план за завършването на филма при минимални допълнителни разходи, но цената, която поиска, за да ми го представи, е да поставя него на твоето място като ръководител на проекта и да го обявя публично. Иска да го направя на съвещанието този следобед.

Голдмън замълча, пое си дъх. Защо го бе представил по този начин? Канеше се да каже: Ще го направя на съвещанието този следобед. Съжалявам… нямам друг избор. Канеше се да седне и да го съобщи на Елинор възможно най-меко; щеше да я уволни.

Това бе негов дълг като главен изпълнителен директор.

Нямаше друг изход.

Нямаше да е нищо лично. Нали така?

Тя отвърна на погледа му, очите й искряха спокойни и ясни. Том усети как сърцето му се свива от любов и уважение към нея. Елинор и сега бе толкова смела, колкото и когато я бе срещнал за пръв път преди петнайсет години. За миг си спомни същите тези очи, топли и блеснали, загледани в него от леглото в Ню Йорк, изпълнени с нежна любов и страстно желание.

Сега той трябваше да погледне същите тези очи, същата тази жена, която бе негов приятел и партньор от петнайсет години, и да й каже, че е уволнена.

— Ще го направиш ли, Том? — тихо попита Елинор.

За миг тя престана да диша. Значи това беше. Щеше да скъса отношенията си с нея заради бизнеса, заради работата си. И макар да знаеше, че Алекс Розън може да спаси поста й в студията, нямаше да има никакво спасение за любовта й към Том Голдмън. Не и след това.

След като изречеше думите, всичко щеше да свърши.

Том Голдмън погледна Елинор Маршал и внезапно, необяснимо как, усети огромен товар да пада от плещите му. Не можеше да го направи. Беше съвсем просто.

— Не — каза той. — Не, няма. Не мога да ти причиня това, хлапе. Не че това би ти помогнало; бордът на директорите на „Артемис“ ще те изхвърли на секундата. Но аз няма да ти посоча вратата. Най-напред сам ще си подам оставката. — Той сви рамене. — Какво пък? Заедно дойдохме, заедно ще си тръгнем.

Елинор го зяпна втренчено и усети тръпка на всепоглъщаща любов. „Господи — помисли си тя. — Ако бях изчакала само още един ден, щеше да стане прекалено късно“.

Голдмън изтълкува погрешно мълчанието й и изпита болка и състрадание към нея.

— Виж, знам колко трудно е това за теб. Ако има нещо, което бих могъл да направя, каквото и да било, само кажи.

Елинор поклати глава, усмихната.

— Том, извинявай. Мислех си за нещо друго. — Тя се прокашля, вдигна пред себе си списъка на Алекс Розън и спокойно заяви: — Така, нека ти кажа точно какво ще се случи. Адвокатът ми ще хване първия самолет от Ню Йорк и би трябвало да е тук около обяд, така че би могъл да ти обясни всичко тогава. Но реших, че мога предварително да ти кажа някои неща. Първо, в договора ми като президент на „Артемис“ е записано, че никой не може да бъде назначаван на по-висш или по-нисш от моя пост без моето одобрение, освен ако компанията не бъде продадена. Ще считам поставянето на Джейк Келър начело на продукцията на моя филм от страна на „Артемис“ като назначаване на по-висш от моя пост. Така биха сметнали и в съда. Студията ще наруши договора, Том, и аз още днес ще заведа дело срещу нея. И ще го обявя на специална пресконференция.

— Елинор…

Тя вдигна ръка.

— Не съм свършила. Освен това не мога да бъда освободена от поста си без три писмени предупреждения, а не съм получила нито едно такова, и без среща с борда в Ню Йорк. Повтарям, ако „Артемис“ наруши тези условия, ще съдя студията. И имам гарантираното право да видя първия си одобрен проект, завършен и пуснат на пазара. — Тя се усмихна нежно. — Ако си спомняш, Том, ти ме посъветва да включа тази клауза в договора, така че да не могат да постъпят с мен така, както се опитаха да направят с Мартин Вебер. И Алекс Розън, моят адвокат, много държи на тази клауза. Твърди, че ако „Артемис“ се опита да се измъкне от нея, ще заведем дело за милиони. При това тя задължава и всеки бъдещ собственик на студията. Така че Хауърд и приятелчетата му не могат да ме прехвърлят на японците и да оставят в техни ръце уволнението ми.

Елинор потропа с дългите си, елегантно оформени нокти по списъка на Розен.

— Тук имаме три сериозни нарушения на условията в договора, Том. И процесът ще бъде скандален. Ще го превърна във феминистка кауза и цялата нация може да обърне поглед и да види как се отнасят в Холивуд към жените — към всички жени, не само към малкото от нас, които сме успели да стигнем до висши ръководни постове. Помниш ли, когато Доун Стийл бе шеф на отдел „Продукция“ в „Парамаунт“ и те я изгониха, докато тя раждаше малкото си момиченце? Чудесна постъпка, нали? Е, не бива да си правят илюзии, че ще ми погодят подобен номер и на мен. Иначе ще накарам всеки притежател на акции в „Артемис“ да проклина деня, в който се е родил.

Том Голдмън се облегна назад и се вгледа в нея напълно потресен. Отвори уста да каже нещо, но оттам не излезе нито дума.

— Ами планът на Джейк за „Виж светлината“? — успя да промълви той най-сетне. — Трябва да спасим този филм, Елинор. Чака ни загуба от сто и петдесет милиона долара! Не можем да я понесем!

— Не можем да понесем подобна загуба, вярно е. Но няма да сме на загуба. Тази сутрин говорих с Фред Флореску и той ме увери, че до месец ще приключат с всичко и че това, което вече имат, е невероятно добро. Сега да поговорим за господин Келър. Тя посегна за куфарчето си, отключи го, извади купчината бележки и разпечатани имейли и ги подаде над бюрото на шефа си.

— Какво е това? — озадачи се Голдмън.

— Това са копия на оригиналните ми бележки, в които са посочени всички терени за снимки и подробности относно продукцията, които бяхме уточнили, след като бях прегледала докладите на специалистите, натоварени със съответните проучвания. — Том кимна. — А това са копия на файлове от компютъра на Джейк Келър, на които личи къде той ги е променял. Разликите са подчертани с удебелен шрифт. Ще забележиш, че повечето от промените са дребни — един плаж вместо друг, подобен род поправки, — макар че тези корекции водят до загуба на работни часове и до скъпи повторни снимки. Келър е сменял определените вече места в защитени природни паркове с опасни зони или плажове, където приливът настъпва прекалено бързо и би довел до принудително спиране на снимките.

— Но как е могло всичко това да стане, без да го забележиш?

Тя кимна.

— Прав си. И това е грешката ми; няма да се повтори. Бях прекалено доверчива, никога не би ми хрумнало, че човек от висшето ръководство в тази студия може да се принизи до използването на саботаж. Но Джейк Келър ме помоли да подпиша документи с някои „незначителни промени“, както той ги нарече. Важното, което съм пропуснала да забележа, е предупреждението за времето на Сейшелските острови. Бях посъветвала екипа да се премести на Хаваите, ако не са приключили до определена дата, за да избегнат дъждовния сезон. А Джейк е изтрил това предупреждение от инструкциите ми.

— Не го вярвам — каза Том втрещен.

— Нито пък аз, но ето ти доказателството. Ако сега влезеш в компютъра му, преди да е дошъл на работа, сам можеш да видиш същото. А има и още нещо — подборът на актьорите. Джейк ме заклейми, че съм взела Роксана, а после искаше да подсилим ролята й.

— Имахме големи неприятности с Роксана, Елинор. Още е така — отбеляза Голдмън, почувствал, че трябва да защити донякъде позицията на студията. Документите, които стискаше, направо пареха дланите му. „Исусе Христе! Защо изобщо не ми е минало през ума да разследвам какво става?“, питаше се той абсолютно потресен.

— Да. И вероятно тези документи ще обяснят донякъде това — отговори Елинор и му подаде нов куп листове. — Изтеглих ги от файловете с личната кореспонденция на Джейк Келър. Факсове, изпратени до Дейвид Тобър в хотел „Меридиан“, Анс Полит, Сейшелски острови, в които се обсъжда преднамереното саботиране на снимките от страна на Роксана Феликс и кога тя трябва да започне да работи истински — след като бъда уволнена.

Том Голдмън ги взе и прегледа набързо, докато лицето му потъмняваше все повече.

— Отмени съвещанието, Том. Можеш да го насрочиш за след седмица. Така ще има време да обсъдиш ситуацията с адвокатите ни.

— Много добре — тихо каза той. — Какво извинение да изтъкна?

— За съжаление не се налага да измисляш извинение — заяви Елинор. — Основната причина за обаждането на Флореску тази сутрин бе, че Зак Мейсън и Мегън Силвър са изчезнали. — Тя го осведоми накратко за разговора. — Можеш да им кажеш, че се е наложило да отлетя за Махе рано сутринта, за да ръководя спасителната акция. В мое отсъствие ти поемаш моите задължения. Нали така?

— Точно така. — Голдмън замълча и се наведе към нея. — Елинор, аз…

— Запази го за по-късно. — Тя му се усмихна за миг. — Можем да поговорим, когато се върна.

Тридесет и втора глава

— Госпожо Кендрик, надявам се, оценявате факта, че проведохме разследването само за няколко дни — притеснено каза Грант Буут, докато наблюдаваше как Изабел прелиства страниците в папката и понякога вдига някоя снимка към светлината с безизразно лице. — Съзнавам, че в определени моменти липсват достатъчно свидетели за фактите, които открихме. Обикновено намираме поне десет свидетели за всеки инцидент, който твърдим, че се е случил.

— Можете ли да ми намерите още свидетели за това? — попита Изабел.

Буут кимна бързо, докато прокарваше пръст по ръкава на тъмносиния си костюм, истински шедьовър на шивашкото изкуство от „Търнбул и Асър“ в Лондон, сякаш за да махне въображаема прашинка. Бе изключително важно да впечатли максимално госпожа Кендрик. Не само че им плащаше много щедро, но освен това бе и влиятелна личност в града. Препоръките й пред бившите и настоящи съпруги на холивудските магнати можеха да удвоят дохода на фирмата за една година. Би направил и челна стойка, за да й угоди. Всъщност би поставил тялото си, в каквато поза пожелае дамата.

— Разбира се, госпожо, разбира се. И нашите служители правят тъкмо това, докато с вас си говорим. Но тъй като историята, която се разкри, е толкова… хм… изненадваща, сметнахме, че незабавно трябва да научите основното дотук. Нещо като междинен доклад, ако можем така да го наречем.

Изабел затвори папката.

— Мога ли да задържа тези? — попита тя.

— Моля, заповядайте. — Буут кимна уверено. — Имаме няколко копия на всеки от документите.

Изабел кимна, дръпна стола си назад и стана.

— Какво мислите за това… задоволява ли ви свършеното досега, госпожо Кендрик? — нетърпеливо попита той.

За пръв път тази сутрин Изабел Кендрик благоволи да му отправи лека усмивка.

— С нетърпение очаквам пълния ви доклад, господин Буут, но трябва да отбележа, че работата ви до този момент е отлична. — Погледна към папката с листове, която бе прибрана на сигурно място в меката й кожена чанта на „Гучи“. — Просто отлична.

Подпухналото лице на Грант Буут светна от задоволство, когато скочи да отвори вратата за клиентката си.

Изабел паркира бентлито пред къщата и се опита да се успокои. Сам не биваше да я вижда в това състояние. Тя направо потръпваше от щастие, пръстите й с отлично поддържан маникюр потропваха по волана в ритъма на стари песни на Синатра. Преди много години, когато още се интересуваше от музика и други подобни неща, Синатра и Тони Бенет бяха любимите й изпълнители. „Всъщност съвсем на място“, помисли си Изабел, като се постара да скрие една неприлично широка усмивка. Тя щеше да постигне всичко по своя начин, както се пееше в песента на Синатра. Но Сам не биваше да разбере, преди да е станало прекалено късно; според тези доклади съпругът й всъщност имаше чувства към малката мръсница.

Леден гняв прониза въодушевлението й, но тя го укроти. Нямаше никакво значение какво смяташе да прави мъжът й с глупавото си сърце. Тя го бе загубила още преди години. И далеч не бе толкова важно. Сам беше важен — мъжът и статусът, който й даваше неговата дебела платинена халка на лявата й ръка. Изабел не бе изминала толкова дълъг път само за да изгуби всичко заради някаква си двайсет и четири годишна красавица модел.

Само спокойно, повтаряше си тя, докато слизаше от колата и приглаждаше костюма си на „Бил Блас“ в прасковен цвят. Всичко бе уредено — господин Буут и хората му се бяха погрижили за това. Сега единственото, което й оставаше да направи, бе да избере репортер, на когото да даде историята. Трябваше да прецени много внимателно, защото това щеше да бъде скандалът на десетилетието за шоубизнеса и онзи, на когото дадеше тази папка, щеше да й е вечно задължен. Щеше да си избере някого с голямо влияние, човек, който си струва да държи в джоба на елегантното си сако. Изабел си каза, че няма смисъл да се бърза. Длъжна бе да мисли за бъдещето си. За разлика от госпожица Феликс, която след днешния ден нямаше да има никакво бъдеще.

Изабел направо изтича по стълбите към верандата, кимна отсечено на прислужницата, която й отвори вратата, и се запъти направо към кабинета си. Най-напред трябваше да свърши нещо. Само защото толкова отчаяно искаше да повярва на онова, което й казваха от „Буут, Уоруик и Ябланс“, това не означаваше непременно, че е вярно. Заради собственото си спокойствие искаше първо да провери няколко подробности. Набра номера на Джордан Голдмън и зачака, като потрепваше нетърпеливо с крак по старинния китайски килим.

— Домът на семейство Голдмън.

— Изабел Кендрик се обажда за госпожа Голдмън — нетърпеливо каза Изабел. Щеше й се Джордан да не настоява непременно прислугата да вдига телефона. Толкова бе превзето.

— Изабел! Толкова се радвам, че се обади. — Джордан много се вълнуваше. — Исках да поговоря с теб за търга, който организирам следващия месец. Смяташ ли, че тогите трябва да са задължителни за всички гости?

— О, категорично не, скъпа — отвърна Изабел, която потрепери при мисълта за сбръчканата мъжка плът, изложена на показ. — Но можем да го обсъдим след минутка. Искам да ти задам няколко въпроса за Роксана Феликс.

— Разбира се, Изабел — покорно промълви Джордан.

— Винаги си казвала, че с Роксана сте били заедно в училище, скъпа, но всъщност колко време е била тя в колежа „Светото сърце“?

— Само една година. Записаха я в последния курс — отвърна Джордан, изненадана от въпроса. — Беше на осемнайсет, когато дойде.

Изабел рязко си пое дъх. Значи всичко бе вярно.

— Добре ли си, Изабел?

— Добре съм. Кажи ми, някога виждала ли си майка й или баща й в училището? Някога идвали ли са да я вземат от пансиона, присъствали ли са на завършването?

— Не. Всъщност не дойдоха на завършването — замислено отговори Джордан, върнала се в спомените си. — На всички ни се стори странно, но Рокси каза, че са в Европа по работа и не могат да дойдат. Но и никога не са идвали да я вземат от училище; в края на срока тя винаги отиваше с такси до летището.

— Благодаря ти, скъпа. Беше ми много полезна — каза Изабел, а ръката й се сви в юмрук в знак на тържествуване. — Сега трябва да приключваме. Налага се да проведа няколко телефонни разговора.

— Ами моите тоги? — изхленчи Джордан.

— Ще ти се обадя пак — твърдо заяви Изабел и затвори.

Остана на мястото си няколко минути, докато светкавично обмисляше различни възможности и накрая избра идеалния кандидат. Мариса Матюс, авторката на най-четените клюкарски рубрики в Ню Йорк, стара нейна позната, чиито материали се появяваха във всички издания в Лос Анджелис. Изабел се поздрави за избора: Мариса би убила човек за такава история. И от нея щеше да излезе чудесен съюзник за появата й в светското общество на Ню Йорк. В крайна сметка вече бе завладяла Лос Анджелис, а човек трябваше да разширява хоризонтите си.

Тя се усмихна, вдигна слушалката и набра номера.

— Мариса? Скъпа, обажда се Изабел Кендрик. Имам невероятна история за теб. Истински скандал при това. Имаш ли приличен факс апарат при теб?… О, значи може да приема и снимки, така ли? Великолепно…

Елинор се облегна удобно в прохладното купе на колата, която бяха изпратили от хотела, за да я посрещне на летището на Сейшелските острови, и се загледа през прозореца. Започваше да изпитва физическа умора, но се насили да остане будна. Това щеше да се окаже много важен ден за нея и при това още не бе приключил. Съвсем не. Най-напред бе успяла да спаси работата си и това бе доста приятно и забавно; Том, прекрасен в строгия си черен костюм, зяпнал от удивление, бе гледка, която никога нямаше да забрави. Беше напълно зашеметен от новата, по-силна и по-сурова Елинор Маршал. Но това бе лесната част; сега се молеше да остане достатъчно силна и заради Мегън и Зак. Ако още можеха да бъдат спасени. Но Елинор бе просто сигурна, че са оцелели. Чувстваше го. Бяха живи и изгубени някъде в изумруденозелената джунгла, която бе видяла от самолета си.

Фред Флореску, блед и измъчен, я чакаше във фоайето на хотела, когато пристигна там.

— Благодаря ти, че дойде толкова бързо — каза той. Вече втори ден ги няма. Уведомил съм властите и те започнаха издирване… — Младият режисьор поклати глава. — Не знам какво друго да направя. Няма никакви новини.

— Добре. Ето какво мисля аз — започна Елинор. — Най-напред смятам да наема всички частни хеликоптери на този остров, за да летят над националния парк с включени прожектори цяла нощ.

— Това ще ти струва скъпо — каза Флореску.

— Това е моя грижа, Фред. Разполагам с правомощия да се разпореждам със сметките на „Артемис“ и да тегля колкото ми е нужно за издирването. След това ще наема местни хора, които да влязат в джунглата и да ги търсят.

— Тропическата гора, в която са се изгубили, се простира върху осемнайсет квадратни километра — отчаяно обясни Флореску. — Ще ти трябват стотици хора, за да има някаква полза.

— Готова съм да наема стотици. Хиляди, ако е нужно. Ще платим на всеки по петстотин долара, за да търси Мегън и Зак, а този, който ги открие, ще получи награда от пет хиляди долара.

Флореску я погледна с ново уважение.

— Господи, Елинор. Шефовете на студия са истински скъперници. Ти откъде се взе такава?

Тя се засмя.

— Хей, ние сме скъперници. От моя гледна точка това си е инвестиция. Мъртъв, Зак Мейсън би означавал голяма загуба за „Артемис“, а Мегън Силвър може да донесе много пари на студията в бъдеще. Вложила съм много от себе си в този филм, Фред. Искам да го видя на екран.

— Сигурен съм, че когато това стане, ще имаш истински голям хит, направо касоразбивач — увери я Флореску.

— Чудесно. Сега събери останалите актьори и започвайте да снимате.

— Какво да правим?

— Започвайте снимки — повтори Елинор. — Снимайте сцени, в които не участват Зак или Роксана. Все трябва да са останали няколко такива, нали?

— Има, но…

— Забрави за възраженията си, Фред. С нищо не помагаш на Зак и Мегън, като седиш тук оклюмал и бездеен. Никой от вас не познава гората и аз не искам да рискувам да изгубя още някой от хората си там. — Тя му се усмихна нежно. — Имам намерение да измъкна двамата оттам живи и здрави. Искам да има филм, към който да се върнат. Кажи ми, ще правим ли този филм или не?

— Да, госпожо! — отговори Фред Флореску и се усмихна широко.

— Стъмва се — обади се Мегън.

Опита се да прикрие страха си. Вече бяха прекарали една нощ в джунглата, но тогава тя бе в безсъзнание. Тази нощ щеше да е различно. Мегън се съмняваше, че изобщо ще може да заспи въпреки невероятното изтощение. Всеки мускул сякаш крещеше от болка, докато правеше крачка напред с десния крак, балансираше тежестта с помощта на импровизираните патерици и преместваше безполезния си ляв крак до другия. Придвижваше се колкото може по-бързо цял ден, отказвайки да послуша Зак, който я молеше да спрат за почивка; знаеше, че ако седне, изобщо няма да може да стане.

На два пъти се препъна и падна, пищейки от болка, когато подутият й глезен се бе ударил в скрит камък или клон. Мейсън настояваше да я носи, докато ритниците и ударите на ръцете й накрая не го принудиха да я пусне на земята. Мегън не искаше да изтощава Зак: дълбоко в себе си знаеше, макар че точно сега бе твърде уплашена, за да го осъзнае, че той бе единствената им надежда; може би щеше да се наложи да я остави в джунглата и да изтича напред, да опита да се измъкне от гората и да доведе помощ навреме, за да я спаси. Макар да се съмняваше, че изобщо ще я намерят отново; тази част от джунглата й изглеждаше съвсем като другата.

„Е — каза си тя в пристъп на черен хумор, — поне е красиво място за гроб“.

Смъртоносно красива, това бе идеалното описание за тропическата гора. Изкривени дебели дънери и високи палми, покрити с влажен мъх и лиани, ярки слънчеви лъчи, пронизващи зелените глъбини на гората, прастари огромни папрати, покриващи всичко под синьо-зеления покров високо горе. Птици с крещящо оперение прелитаха и се спускаха между дърветата. Уханието на канелено дърво, сладкият аромат на орхидеи и пасифлора изпълваше въздуха и се носеше навсякъде, неотделим от жуженето на насекомите и крясъците на дървесните жаби. Никога, дори и в най-необузданите си фантазии, Мегън не си бе представяла, че може да има толкова странно и красиво място.

Но беше и страшно: Мейсън на два пъти я бе притискал здраво до себе си, разтреперан и смразен от страх, за да я предпази от опасната близост с огромен скорпион; бяха подминали три големи гнезда на жълти оси, зловеща разновидност на този биологичен вид, които можеха да те парализират, ако те нападнат цял рояк; дебела тропическа змия, характерна за островите, бе изпълзяла от някакви листа и бе минала точно през патериците й. Макар да знаеше, че са безобидни, Мегън трудно потискаше естествения си страх от огромните паяци по палмите — големи колкото юмрук, те висяха от всяко второ дърво върху гъстите си бели паяжини. Страхуваше се от падането на нощта и не можеше да го преодолее. Все си мислеше за тарантулите и за прилепите, от които гъмжеше джунглата. Онова, което изглеждаше поносимо през деня, под златните лъчи на слънцето, щеше да се превърне в нещо ужасяващо и нечовешко в мрака, когато щяха да плъзнат безброй безименни страхотии.

Слава богу, че не беше сама. Зак бе до нея още от мига, в който бе дошла в съзнание, и бе неотлъчно до нея през целия ден; той я бе носил на ръце, утешавал и защитавал. Мегън бе изпълнена с признателност за начина, по който се бе държал с нея: бе я изправял на крака, когато имаше нужда от помощ, шегувал се бе, за да разсее мрачните й мисли, принуждавал я бе да говори непрекъснато за себе си, така че по-лесно да минава времето. Нито веднъж не се бе оплакал, че заради нея се бавят; чакал я бе безкрайно търпеливо, колкото се налагаше. А Мегън знаеше, че забавя придвижването им. Въпреки всички мъки, на които се бе подложила, едва ли бяха изминали повече от три километра за целия ден.

Мейсън погледна късчето синьо небе, което се виждаше между върховете на дърветата. Определено наближаваше залезът, притъмнялото небе бе нашарено от червени и златни ивици, като обкичено със знамена.

— Изглежда, трябва да спрем — каза той, като я поведе към един обрасъл с мъх дънер. — Ти поседни тук, докато направя подслон. Още сега преди светлината да помръкне. — Усмихна й се топло. — Спокойно, вече можеш да си починеш. Справи се отлично.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Мегън, докато го гледаше как чупи клони и ги подрежда до близкото голямо дърво.

— Не. Трябват ми само пет минути — каза й Зак, като подскочи, за да откъсне няколко големи листа за покрива на заслона.

Движеше се уверено, пъргаво, мускулите се издуваха под потъмнялата му кожа, гърбът му бе покрит с блестяща пот, изпокъсаната му риза отдавна бе свалена заради жегата и завързана около кръста. Мегън забеляза колко здрави изглеждат бедрата му под кожените панталони, които прилепваха по тялото му като втора кожа. Бицепсите му също бяха много внушителни, големи и твърди като камък, сякаш издялани от някой майстор каменоделец.

„Дейвид би дал всичко на света да изглежда така — помисли си Мегън и внезапно бе обзета от срам заради собствената си глупост. — Как съм могла изобщо да харесвам този тип? — чудеше се тя, като се изчерви силно. — Той е такава невестулка, надут паун, подлизурко! А аз се бях оставила в ръцете му като глина! Мислех, че той е талантливият, въпреки че самият Флореску ми каза обратното. Оставих Дейвид да определя какво да ям, какво да обличам — позволявах му да стои над мен, докато тренирам! Колко низко може да падне човек? И само защото отслабнах с няколко килограма, повярвах, че трябва да се оставя в ръцете му. Но аз и бездруго не харесвах външния си вид — щях да отслабна и сама, по своя воля и без него…“

— Ето, готово — каза Зак и отстъпи назад. Беше измайсторил малка колиба, нещо като вигвам от клони, палмови листа и папрати, използвайки ствола на едно дърво за по-голяма стабилност. — Не е точно като „Риц-Карлтън“, но ще трябва да се задоволим и с това.

— Прекрасна е — увери го Мегън.

Зак я погледна.

— Изчерви се.

— Мислех си за Дейвид — искрено отвърна Мегън.

Той се обърна и продължи да вплита нови листа в покрива. Тя си пое дълбоко въздух.

— Мислех си каква глупачка съм била, че изобщо съм го харесвала някога. Ти беше прав, знаеш ли. Той е абсолютен негодник. Бяхме се скарали, преди да се разделим окончателно — казах му, че се изнасям от хотелския апартамент, а на другата сутрин той дойде в стаята ми и ми каза да си събирам багажа, защото съм уволнена. После дотича обратно, двайсет минути по-късно, за да ми каже, че не съм уволнена. Но бях разбрала какъв негодник е още преди това. Сега просто не мога да проумея защо някога съм била на друго мнение.

— Сега ли? — попита Зак, докато сивите му очи се взираха в нея.

— Сега, когато съм тук с теб — без да мисли, отвърна Мегън.

Мейсън се усмихна лениво.

Мегън усети как се изчервява като домат.

— Не исках да прозвучи така. Просто ти… искам да кажа, че днес беше толкова добър с мен и се държа много мъжки. Дейвид щеше да ме изостави… — Тя млъкна объркано.

— Аз — Тарзан, ти — Джейн — каза Зак, но очите му бавно се плъзгаха по тялото й и Мегън не бе съвсем сигурна дали само се шегува. — Защо тръгна с Дейвид? Знам, че понякога излизахте заедно, но никога не те бях виждал толкова близка с него до вечерта на концерта на „Илектрик Сити“.

Мегън сви рамене.

— Тогава той реши да ме сваля, макар нищо да не се случи същата нощ. Всъщност аз му бях благодарна — толкова ми бе неловко да стоя настрани, докато двамата с Роксана се прегръщате.

Зак я погледна.

— Направих го само защото те видях с Тобър. След като бяхме разговаряли. Предполагам, че съм ревнувал.

— Ревнувал си? Не разбирам — каза Мегън и усети гореща тръпка в слабините. Наистина ли бе искал да каже това, което бе чула? — Ти беше с Роксана Феликс. Тя самата ми го каза, в онази малка ложа пред сцената, помниш ли? Беше с ламинирания пропуск, който й беше дал. — Опита се да преглътне обвинителната нотка в гласа си, но не успя. — Когато ми посвети онази песен — знам, че това ще прозвучи ужасно глупаво, — бях толкова щастлива. За мен това означаваше много — защото някога ти беше моят герой, Зак. Израснах с песните на „Дарк Ейнджъл“.

Сега вече наистина се притесняваше и се изчерви още повече. Сведе поглед. Имаше ли как да заяви подобно нещо, без да изглежда като поредната глупава почитателка, питаше се тя. Защото ако имаше, тя определено не го знаеше.

— Защо смяташ, че звучи глупаво?

— Защото така говорят феновете.

— Мислиш ли, че презирам феновете си? — попита Зак. — Радвам се, че е означавало нещо за теб. Такава е целта. Не сме написали всички онези песни, за да ги свирим за себе си в гаража на Нейт. Макар и да не сме очаквали нещата да се развият точно така, все пак искахме да бъдем чути от хората.

— Тя ми каза, че двамата сте го обсъждали заедно. Че ти си решил, че сте били прекалено сурови с мен, затова ще кажеш онова нещо на сцената, за да ме зарадваш. И тогава се почувствах като пълна глупачка, защото дори не е било твоя идея. А на Роксана.

Зак Мейсън дълго се взира в нея и накрая поклати глава и се разсмя.

— Какво?

— Мегън… Разбира се, че беше моя идея. Роксана нямаше нищо общо. Пропускът, който носеше, й бе осигурен от Сам Кендрик. Роксана Феликс никога, никога не е била моя приятелка! Тя спеше със Сам. Още спи с него. Господи, сигурно си единственият човек на снимачната площадка, който не го знае. Искаше да излиза с мен, но само за пред медиите или за да ме използва. Казах й, че се интересувам от друга жена.

— О! — неразбиращо измърмори Мегън.

„Друга? Да не би да съм пропуснала нещо? Не съм забелязала друга жена около него — едва ли има предвид Мери, тя е толкова стара…“

— Казах й, че се интересувам от теб — каза Зак.

Мегън седеше абсолютно неподвижно на дънера и се опитваше да сдържа дъха си.

— Но ти не харесваш косата ми. Винаги си бил толкова груб с мен. Не ме харесваш — заекна тя.

— Предпочитах предишния ти външен вид, вярно е. Но реших, че правиш всичко това заради Дейвид.

— Направих го, за да получа малко внимание — измърмори Мегън.

Зак й се усмихна, а в очите му се четеше желание. Тя усети как зърната й настръхват в отговор.

„Не ме е грижа дали е така само защото сме сами тук. Няма значение дали всичко е лъжа — ожесточено си мислеше Мегън. — Желая го. Трябва да го имам“.

Дълго потискани вълни на сексуално желание пулсираха в тялото й, сгорещяваха кръвта във вените й, караха слабините й да потръпват.

— Винаги си имала моето внимание.

— Страхувах се от теб, от това, че си идол за толкова хора — призна Мегън.

Той кимна и тъмната му коса се разпиля по раменете му.

— И аз донякъде се плашех от теб. Защото си толкова умна, толкова добре образована, а аз дори не съм завършил гимназия.

Тя се изправи и внимателно се доближи до колибата.

— Помогни ми да се освободя от тези неща. — Зак я подкрепи, когато тя пусна патериците, като я прегърна с една ръка през талията и после внимателно я настани на земята. — Ти си един от най-интелигентните мъже, които някога съм срещала — увери го Мегън, вперила кафявите си очи в неговите. Усещаше топлината на тялото му, уханието на голата му кожа до себе си и се бореше с желанието да го докосне. Трябваше да действа бавно. — Сигурно си луд. Не разбираш ли, че ти беше гласът, героят на цялото ни поколение? Какво мислиш бе онова, което вдигаше публиката на крака?

— Беше заради песните — каза той и седна до нея.

— Така ли? А кой ги написа, Зак? Кой написа всички онези песни? Ти! Изричаше онова, в което вярвахме всички. Ти говореше вместо нас. Това е нещо, с което трябва да се гордееш, Зак. Имаш истински талант, и музикален, и поетичен, за който хиляди хлапета биха дали всичко на света, а освен това доказа, че си и невероятен актьор. Нямаш нужда от някаква си хартийка, която да ти каже, че си умен. И дълбоко в себе си ти знаеш това. — Тя спря за миг. — Защо разцепи групата?

— Наистина ли искаш да знаеш?

Тя кимна и той се настани по-удобно до нея, притиснал тяло до нейното. Докосването на кожата му й действаше като електрически ток.

Зак затвори очи за малко.

— Винаги аз пишех всичко. Но миналата Коледа Нейт дойде при мен и ми показа две песни, които сам бе съчинил, докато си почивахме след турнето. Казах му, че не мога да ги използвам. Той заяви, че иска да говори с другите момчета. И аз побеснях. Заявих, че само аз съм този, който ще пише песните за групата. — Той потупа грубо коляното си с длан. — „Дарк Ейнджъл“ беше моя рожба, Мегън. Създадох я по свой образ и подобие… Така стояха нещата от самото начало, още преди първият ни китарист да ни напусне и да се появи Нейт. Може би съм се почувствал заплашен, не знам.

— И какво стана? — нежно попита тя.

— Скарахме се. — Той сви рамене. — Казахме си много неща, които не могат да бъдат върнати назад. После Йоланда Хенри, мениджърът ни, застана на страната на Нейт. Каза, че песните са хубави и можем да ги използваме. Почувствах се огорчен и засегнат. Уволних Йоланда и разцепих групата. А само след няколко дни се появи Дейвид и започна да ласкае нараненото ми его, подмазваше ми се безобразно. Попита ме дали искам да се пробвам като актьор и на мен това ми се стори добра идея — шанс да докажа на другите от групата, че съм талантлив, че мога да се оправя и без „Дарк Ейнджъл“. И това е. Не е никак благородно.

— Но ти си вярвал, че неговите песни могат да накърнят публичния образ на групата — каза Мегън.

— Знаеш ли какво? Ще ми се да можех да ти кажа, че това е вярно. Че съм действал, воден от принципите си. Но не е така и не постъпих принципно. — Мейсън я погледна. — Песните бяха много добри. Наистина хубави. И аз ревнувах, почувствах се застрашен… Смятах се за много добър, но в крайна сметка бях просто поредният глупак с голямо самочувствие. Йоланда не искаше да ме ласкае, както очаквах от нея. Тя имаше принципи. Затова я уволних.

Той замълча.

— Не бъди толкова суров към себе си, Зак.

— Как да не бъда. Разцепих групата си за нищо.

Мегън се усмихна.

— И какво толкова? Когато се измъкнем оттук, можеш да уволниш Дейвид, да се обадиш на Нейт Сътър и да му се извиниш да събереш отново момчетата, а после отново да върнеш Йоланда Хенри и също да й се извиниш. Мисля, че е страхотно. А аз ще бъда причината за повторното събиране на „Дарк Ейнджъл“. Ще бъда най-голямата героиня на ъндърграунда след Кортни Лав.

— Просто така, значи?

— Да. Просто така. Какво те спира?

— Сериозно ли говориш? — обърна се към нея Зак. Тъмните му сиви очи се взираха право в нейните и Мегън усети как потръпва.

— Абсолютно сериозно. Защо не? Сигурна съм, че те се чувстват не по-малко зле, отколкото и ти, от цялата история. — Усещаше горещина и объркване от погледа му, затова бръкна в джоба си и измъкна флакона с лосион против насекоми. — Нека те намажа с това. На свечеряване ще ни е нужно.

Зак се обади:

— Свали си тениската.

— Какво?

— Свали си тениската. — Той потупа влажната земя под тях и посегна към кръста си, за да развърже ризата. — Трябва да застелим нещо под нас, за да не изпълзи някоя буболечка от листата, докато спим. Лосионът ще пази горната част на телата ни.

Мегън го послуша и постла тениската си до ризата му на земята, като се стараеше да се държи естествено. „Това е екстремна ситуация — твърдо си каза тя. — Нали така? Също като посещение при лекаря. Той няма да си помисли нищо“.

— Господи, колко си красива — възкликна тихо Зак. Протегна се и докосна с пръст меката бяла плът на лявата й гърда и Мегън усети нов прилив на желание да я изгаря като разтопена лава, докосването му пареше. Зърната й настръхнаха от удоволствие — забелязаха го и двамата, — набъбналите им връхчета се притискаха в тънката шоколадова дантела на сутиена й. Полухипнотизирана, Мегън погледна надолу към слабините на Зак. Вече бе възбуден, твърдите очертания на пениса му, голям и масивен, ясно се забелязваха под опънатите кожени панталони. Мигновено Мегън усети как експлодира в изблик на влага и това я накара да потърка бедра едно в друго, в израз на нетърпелива нужда. Тя изстена.

— Искам да се любя с теб — настоятелно се обади Зак и гласът му бе дрезгав от желание.

Мегън посегна да погали гърдите му и прошепна:

— О, да, Зак, моля те, сега.

И тогава ръцете му се озоваха върху гърдите й, но този път не бяха толкова нежни, сграбчиха ги, притиснаха ги и палците му потъркаха напрегнатите й зърна, изпращайки страстни сигнали по тялото й, а Мегън се наведе по-напред и с разтреперани пръсти развърза връзките на панталоните му и ги смъкна надолу, докато го освободи и тогава го пое в ръце и започна да си играе с него, върховете на пръстите й лекичко галеха топлата кожа на тестисите му, обхващаше плътно пениса му, докато накрая Зак изстена от удоволствие и се откъсна от нея, за да свали бързо всичко от себе си. Мегън, с разтуптяно сърце в гърдите, дръпна рязко копчетата на джинсите си и започна да ги смъква надолу, после спря, смаяна.

— Какво има? — попита Зак, забелязал внезапната й тревога.

Мегън посочи към наранения си глезен, подут и посинял над кожената обувка.

— Не мога да си сваля джинсите. Никога няма да минат през това. — Тя едва не се задави от разочарование.

Мейсън обхвана с длани лицето й и я целуна дълго и страстно, езикът му се преплете с нейния, погали устата й отвътре, после горната устна и накрая пое долната й устна между зъбите си и леко я засмука. Желание обзе цялото й тяло и тя се притисна към него, гърдите й бяха набъбнали от копнеж, зърната й бяха твърди и направо драскаха кожата на гърдите му.

— Няма нужда да ги сваляш чак до долу. И така е достатъчно — каза Зак и се усмихна доволен.

Мегън остана без дъх, когато лявата му ръка се промъкна зад нея и обхвана тила й, за да поеме тежестта й, докато дясната се провря между бедрата й, покри венериното й хълмче, дланта му едва-едва докосна меките влажни косъмчета, после се притисна по-силно, изпращайки страстно послание към слабините й. Тя автоматично се изви под него, опита се да раздвижи бедра, да избяга от ласките му, но не успя. Джинсите й я държаха здраво на място, оставяйки слабините й беззащитни. Зак я погледна право в очите и се засмя, гърлено, доволно и страстно.

— Няма начин, скъпа. Никъде няма да ходиш — каза той, а после пръстите му се озоваха вътре в нея, галеха я нежно, опипваха влажната и гореща плът, и той започна да я гали нежно, интимно, върховете на пръстите му се плъзгаха върху копринената плът на клитора й. Мегън извика, гърбът й неволно се изви и вълните на удоволствието я заляха, потъна в екстаз и изпита ослепителен оргазъм, спазми на блаженство разтърсваха тялото й. — Това е само за загряване — каза Зак Мейсън и безкрайно нежно я положи върху постланите им дрехи, като внимаваше да не удари ранения й глезен, а после пръстите на Мегън се свиха около тъмната му грива, когато той сведе глава над нея и езикът му започна да гали настръхналите й зърна, така че тя отново изстена, усети нов огън да се разгаря между бедрата й и после отново потрепери от желание, когато той се спусна надолу по корема й, притиснал здраво тялото й с ръце, докато тя се извиваше под него, и тогава накрая устните му стигнаха до слабините й и той започна да я гали с език, да я дразни, и Мегън стигна до нови висини, усети съвсем различна страст, сякаш цялата й вселена се свиваше и разпускаше, докато накрая тя не усещаше нищо друго, освен собствената си плът и главата на Зак, заровена в слабините й, дъхът й бе накъсан и удоволствието бе толкова силно, толкова жарко и непоносимо, така неземно, че за миг си помисли, че ще изгуби съзнание и тогава, тъкмо когато си мислеше, че направо ще се пръсне, Зак отдръпна уста, намести се над нея и проникна в тялото й.

Пенисът му бе набъбнал и твърд като скала, пулсираше от желание и изгаряща нужда, проникваше в нея, любеше я, навлизаше дълбоко и бавно, ритмично, тласъците му ставаха все по-настойчиви и по-бързи, проникваше по-дълбоко, караше я да стига все по-надалеч, така че тя остана без дъх, не можеше да мисли, никога не си бе представяла, че съществуват подобни усещания. А после някъде вътре в нея пенисът му докосна Г-точката, онази деликатна, чувствителна част от плътта й, която бе толкова закътана, че никой мъж досега не бе стигал до нея, и тя чу собствения си вик сякаш отдалеч, и внезапно удоволствието избухна в и около нея, замая я така силно, че не можеше да види нищо, целият й свят се разтопи, костите й се размекнаха, тялото й се превърна в истинско море от блаженство, абсолютна, пълна нирвана, спазмите сякаш бяха обхванали всеки един мускул — слабините й, прасците, ръцете, гърба й и тогава усети как и той стига до върха заедно с нея. Накрая, когато вълните на блаженството започнаха бавно да затихват, Мегън остана, потна и разтърсена до основи, загледана във вълчите очи на Зак и притисната здраво в прегръдките на любимия си.

Тридесет и трета глава

Роксана Феликс бе под обсада. Буквално. Репортерите бяха навсякъде: препречваха пътя пред къщата й, провираха се през съседните имения, дори прелитаха с хеликоптери, за да направят снимки от въздуха на градините й. Дискретното усамотение на бяло-кафявата й мароканска вила не можеше да устои на тълпите журналисти от жълтите вестници, всеки от които отчаяно се мъчеше да се докопа до снимка или коментар, или още по-добре, няколко поредни кадъра. Високият зелен плет непрекъснато прошумоляваше от опитите на някой да се промъкне и всички достъпни наблюдателни постове по близките високи дървета и хълмове бяха ожесточено оспорвани. Вече не смееше да се покаже в някоя от спалните, за да надникне навън, защото и най-лекото помръдване на пердетата предизвикваше буря от светкавици на фотоапарати.

Роксана Феликс се бе превърнала в най-търсената знаменитост — падналият ангел, мадоната, която бе изобличена като проститутка. Беше идеалната история за красивото пропаднало момиче — историята на супермодела, когото всички обожаваха. Любимката на Америка, срамежливата, скромна героиня на милиони захаросани статии в списанията, разобличена като малолетна проститутка и съдържателка на бордей. Медиите в Америка и целия свят алчно се заоблизваха, зажаднели за истинска сензация. Кой не харесваше подобни случки?

Това бе най-пикантната история след скандала с Майкъл Джексън. Мариса Матюс бе първа с разкритията си, тя бе обявила зловещата тайна пред обществото в Ню Йорк още на закуска — в специално издание на рубриката си „Хората в петък“, излъчено в сряда — и останалите от глутницата я бяха последвали завистливо само час по-късно. Бяха раздадени заповеди и изпратени репортери в Лондон, Париж, Мадрид и Сидни. Предлагаха се щедри подкупи на всеки, който реши да проговори — стари клиенти, бивши проститутки, бивши съученици, буквално всеки можеше да каже каквото реши — и изведнъж стари познайници започнаха да изпълзяват от сенките по-бързо, отколкото успяваха да ги покажат по телевизионните канали. Фризьорката й. Шофьорът й в Ню Йорк. Секретарка на брокера й в „Юник“. И с всяка изминала минута нов екип от журналисти на свободна практика пристигаше в усамотената вила, закътана в хълмовете на Холивуд, която сега бе по-оживено място и от Таймс Скуеър в новогодишната нощ.

Роксана седеше на един стол, който бе издърпала в банята, обвила глава с ръце и слушаше звъна на телефона. Бе избрала банята, защото това бе единственото помещение, където бе сигурна, че няма да я видят. Не искаше да изключва телефоните и факс апаратите; точно това очакваха всички, но тя нямаше да го направи. Не беше страхливка.

„Значи се случи най-накрая“, мислеше си Роксана. След всички тези години я бяха разкрили. Знаеха почти всичко. И славата й, завоеванията й, сигурността и обожанието — нейният обетован замък, крепостта, която тя бе градила през всичките тези единайсет дълги години, камък по камък, — само за няколко часа всичко се бе стопило, бе се изпарило като роса под утринното слънце.

Демоните я бяха настигнали. Винаги бе знаела, че някой ден ще успеят.

Роксана седеше на стола и се поклащаше леко напред-назад, като си тананикаше тихичко, сякаш приспиваше малко дете.

— Господин Голдмън, мисля, че трябва да видите това.

— Не сега, Марша. Трябва да се обадя в Ню Йорк.

Том Голдмън не се опитваше да скрие нетърпението си. Проблемите се трупаха един след друг: първо, изчезването на Зак и Мегън; после, трябваше да реши как най-добре да се справи с Келър; а сега в мига, в който бе прекрачил кабинета си, бе заварил там купища розови бележки с телефонни обаждания от членовете на борда на директорите. „Господи — помисли си Том, докато се отпускаше на кожения фотьойл, — дано тези негодници не са решили да продават компанията. Не точно сега. Защото в мига, в който новината за случилото се със Зак и Мегън се разнесе, пресата ще се нахвърли върху «Виж светлината» и тогава с акциите ни е свършено. И ако точно сега онези бюрократи решат да продават, ще се наложи да разберат, че студия «Артемис» може да се купи за трийсет цента и бутилка кока-кола“.

— Да, сър, знам — извини се секретарката му. — Но наистина трябва да видите това, преди да се обадите на когото и да било.

Том погледна асистентката си, стиснала до гърдите си сутрешните вестници. О, боже!

— Да не би да е нещо, свързано със Зак Мейсън, Марша? Най-добре да погледна.

— Не точно, господин Голдмън — предпазливо отвърна тя и му ги подаде.

Голдмън усети как зяпва напълно смаян.

„Ню Йорк Поуст“ бе публикувал две снимки на Роксана Феликс: усмихната, самоуверена и прекрасна като лицето на „Джаксън Козметикс“ с договор за четирийсет милиона долара и слаба като клечка, прекалено силно гримирана и облечена в минипола, с високи токчета и лъскаво потниче с пайети, облегната на някаква стена в Париж, като невръстна проститутка в характерна поза. Заглавието крещеше с големи черни букви: „Мадам супермодел!“, а под него пишеше: Сензационната история на Роксана Феликс — от уличница до супермодел! Как една невръстна проститутка се превръща в съдържателка на бордей и след това в любимката на Америка!

Потресен, Голдмън измъкна от купчината „Ню Йорк Таймс“ — „Дамата — уличница“. „Вашингтон Поуст“ — „Модната принцеса била френска сводница“. „Лос Анджелис Таймс“ — „Истинската Роксана“. Всички бяха еднакви.

— Това са късните издания, сър — каза Марша и добави безпомощно, — не са могли да се вместят в по-ранните.

— Всичко това е влязло в новините по радиото и телевизията, така ли? — попита той, макар въпросът да бе чисто риторичен.

— Да, сър. Мислех, че може да сте го чул по радиото в колата си.

Замаян, Голдмън поклати глава. Тази сутрин бе пътувал в пълна тишина, с изключено радио и телефон, за да размишлява на спокойствие.

„Толкоз по-добре — мрачно си каза Том. — Защото това са последните спокойни мигове, които бих могъл да си позволя в обозримо бъдеще“.

— Никакви обаждания поне десет минути, Марша. Трябва да прочета всичко докрай. Казвай на всички, че съм на път за офиса.

Тя кимна, но Голдмън изведнъж бе обзет от ужасен, лепкав страх. Бяха се обаждали директорите на компанията. Бордът беше притеснен…

— Чакай, Марша, свържи ме с Джоуъл Стайнбренър незабавно.

— Добре.

Голдмън се завъртя със стола си, докато барабанеше нервно с пръсти по махагоновото си бюро. Стайнбренър бе на телефона след секунди.

— Джоуъл, обажда се Том.

Гласът на брокера му бе измъчен и писклив.

— Голдмън, къде, по дяволите, се губиш? Нямам пълномощно от теб! Не мога да те открия през последния час и не мога да продам нищичко без твое нареждане! Знаеш го!

Том кимна, слепоочията му пулсираха от болка. Телефонът в колата му. За пръв път от месеци го бе изключил. Исусе, защо точно днес? Защо се бе случило именно днес?

— Да, знам това. Какви са щетите?

— Акциите пропадат, Том. Всички бързат да се отърват от тях, колкото е възможно по-скоро. Казвам ти, истинско бедствие!

— Колко изгубихме?

Стайнбренър изсумтя отвратено.

— На хартия ли? Твоите акции изгубиха около осемдесет процента от стойността си. Но може да стане и повече, докато успея да продам каквото мога. Дори и най-отчаяните смелчаци не искат да ги пипнат.

Осемдесет процента: Думите отекнаха в главата на Голдмън, изпращайки нови вълни от шок в тялото му. Осемдесет процента, а може и повече, бяха заличени от стойността на акциите му в „Артемис“. „Пресвети боже — каза си Том, — разорен съм“.

— Е? Казвай, да те вземат дяволите, Том! — изрева Стайнбренър. — Дай ми нареждане да продавам, за бога! Нека спасим поне нещо в цялата каша!

— Не! — каза Голдмън.

— Не? Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Трябва да действаме незабавно!

— Не, Джоуъл, не продавай нищо! — нареди Том. — Студията е в беда. Аз съм главният изпълнителен директор и няма да продам акциите си от компанията, докато сме в криза.

— Да не би да си изгубил ума! — изпищя Стайнбренър.

— Когато решиш, че акциите са стигнали дъното, купи десет хиляди.

— Какво да направя?!

— Чу ме. Ти си мой брокер, нали така?

— Да, но…

— Никакво „но“, Джоуъл. Изпълнявай нарежданията ми — каза Том и затвори.

Загледа се в розовите листчета на бюрото си. Всички се бяха обадили: Конрад Майлс, Хауърд Торн, всички. Марша го потърси на вътрешната линия.

— Господин Голдмън, да ви свържа ли сега с Хауърд Торн?

— След минутка, Марша — спокойно отвърна Том. Странно; съзнаваше, че целият му свят е хвръкнал във въздуха — студията, личните му спестявания, всичко, — но въпреки това внезапно се бе почувствал с толкова трезв ум, както никога досега. Джоуъл Стайнбренър и всички останали вероятно щяха да си помислят, че се е побъркал, но Том Голдмън имаше отговорности към тази студия и щеше да ги изпълни. — Ще говоря с всички след минутка. Но първо искам да ме свържеш с хотел „Меридиан“ в Махе, на Сейшелските острови. Трябва да говоря с госпожица Маршал.

Изабел Кендрик седеше в меко бледо кресло в гостната си стая, ведра и спокойна, обърната с лице към съпруга си. Встрани от нея, на малка ниска масичка в стил „Регент“, бяха прилежно подредени късните издания на днешните вестници. До тях в синя чашка от севърски порцелан стоеше изпитото наполовина кафе с аромат на канела, което беше обичайната й сутрешна напитка. Тя не бе закусила нито веднъж през последните десет години и що се отнася до нея, тази сутрин бе като всяка друга. Може би малко по-приятна. Изабел изглеждаше сдържана и изискана както винаги; бе облечена в елегантен костюм с панталон в карамелен тон на „Джордж Рех“, косата й бе фризирана безупречно, а върху гладката кожа на шията й деликатно проблясваше огърлица от нежни перли. Напълно безстрастно, Изабел погледна съпруга си, който крачеше напред-назад, прокарваше ръка през косата си и черните му очи горяха от гняв и болка.

— Не си ми казала нищичко. Никога не си ме питала — каза той и я изгледа с ярост. — Как можа да го направиш, Изабел? Защо го направи? Ти си истинско чудовище, повярвай ми.

— Не ставай мелодраматичен, Самюъл. — Гласът на жена му бе студен като лед, абсолютно лишен от емоции. — Казах ти, приеми го като услуга. За да не се забъркваш друг път в подобни глупости.

Кендрик спря да крачи и погледна Изабел право в очите.

— Какво искаш да ми кажеш? Че си ревнувала?

Тя поклати глава, сякаш бе отвратена от предположението му.

— Разбира се, че не. Бракът ни не е такъв.

— Не е истински тоест — горчиво каза Кендрик.

— Бракът ни си е съвсем наред, Сам. — Изабел усети как адреналинът отново потича във вените й, докато говореше и изричаше гласно онова, което години наред бе тема табу помежду им. Това бе мигът на победата й; щеше да му демонстрира силата си, да го стресне. Той не бе единственият фактор в брака им, злобно си помисли Изабел. Беше й длъжник. Нека види на какво е способна, ако забрави този факт. Щеше да съсипе Роксана и всяка друга малка кукла, с която станеше прекалено близък публично. Никой не можеше да заплашва положението й, нито Роксана, нито Сам, никой. — Знаеш, че никога не съм имала нищо против връзките ти, но тази беше различна. Стана публично достояние. Можеш да вършиш каквото си искаш, стига то да не засяга и мен.

— Нямаш нищо против да спя с проститутки?

Изабел махна с обсипаната си с бижута ръка.

— Разбира се, че не, скъпи.

— Няма значение, че се виждам с други жени, така ли? Дори и ако се влюбя в друга?

— Стига да си дискретен. — Изабел деликатно отпи от кафето си. — Божичко, Сам, нима си мислил, че не знам за другите ти момичета? Колко бяха, осем или девет, нали така? Освен проститутките. Просто се надявах, че си достатъчно благоразумен да вземаш предпазни мерки. Всички тези ужасни болести, които съществуват… а и, разбира се, винаги трябва да се мисли за евентуална бременност. Това може да се окаже проблем. Но никое от момичетата досега не е било от нашата среда.

— Знаела си и не си ми казвала нищо! — прошепна Кендрик.

Жената, която седеше пред него, бе една непозната, някакъв робот. Не можеше да повярва, че промяната в Изабел е толкова дълбока. Изглеждаше същата, но под русата й елегантност се криеше камък, студена скала. Вярно, че не бяха близки от години, но някак си не бе разбрал, или поне не напълно, че жената, с която живееше, се е превърнала такъв автомат. Това го ужаси.

— Защо да ме е грижа, скъпи? Ние сме много добра двойка.

Той я зяпна. Тя наистина го мислеше.

— Ами любовта, Изабел? — тихо се обади Сам. — Някога се обичахме.

Тя го погледна втренчено.

— Това беше много отдавна.

Сам направи последен опит.

— Сигурно не го мислиш сериозно, Изабел. Не е възможно. Би трябвало да има нещо повече в живота ти от организирането на партита и властването над другите съпруги. Не може да си толкова повърхностна. Кажи ми, че ме мразиш или че си ревнувала от нея, или че искаш да престана с връзките. Кажи ми, че чувстваш нещо.

Изабел много преднамерено посегна към чантичката си и извади сребърната пудриера на „Шанел“. Отвори я, погледна се в огледалото и сложи малко пудра на върха на носа си. Когато приключи, затвори отново пудриерата и най-накрая се обърна към съпруга си.

— Защо да казвам подобно нещо, Сам? Би било лъжа. — Кимна към купчината вестници до себе си. — Роксана се е похвалила пред Джордан Голдмън. Не мога да го допусна, няма да бъда унижавана. Така че ако пазиш малките си изневери в тайна, няма да се налага да го правя втори път.

Кендрик поклати глава. После се завъртя на пети и тръгна към вратата.

— Къде си мислиш, че отиваш? — ядоса се Изабел.

— Отивам при Роксана Феликс — отвърна й Сам.

— Не можеш да го направиш! — просъска тя, вбесена.

Той се обърна към жена си, а очите му бяха леко замъглени от тъга.

— Да, мога, Изабел. Обичам я. Не го съзнавах добре до този миг, но сега го знам. И когато я намеря, ще я помоля да се омъжи за мен.

Изабел Кендрик пребледня от шока.

— Не мога да понасям повече този маскарад — тихо каза Сам. — Независим дали Роксана ще приеме предложението ми или не, искам развод.

И излезе.

— Събуди се!

Мегън се стресна, размърда се неспокойно, измъкната от лапите на тревожния си сън от големите, топли ръце на Зак Мейсън, които разтърсваха раменете й. Докато сетивата й се мъчеха да се пробудят, тя бе зашеметена от внезапен прилив на чувства, в тялото и в съзнанието й болка и удоволствие се смесваха по невероятен начин. Ужасното напрежение в мускулите, пронизващото пулсиране в левия крак, гладът, който стържеше стомаха й, всичко това се компенсираше от спомена за миналата нощ. Достатъчно бе да си представи някои неща и слабините й се стопляха, чувстваше се леко замаяна и това съвсем не се дължеше на глада. Първата й съзнателна мисъл, за неин срам, бе дали изглежда достатъчно хубава за Зак.

„И това ако не е повърхностно“, смъмри се тя сама и отвори очи да го погледне.

— Здравей, миличка — нежно каза Мейсън. — Съжалявам, че трябва да го направя, но наистина трябва да тръгваме.

Тя простена.

— Едва ли съм спала повече от час.

Едва десетина минути след като се бяха любили, шумният рев на хеликоптер, чиито прожектори огряваха високите дървета, бе минал над този район от гората и бе продължил да кръжи наоколо през цялата нощ. Зак бе излязъл от импровизираната колиба, за да се опита да привлече вниманието им, като размахваше дрехи, но просто нямаше как да бъде видян. Дебелият зелен покров от клони и листа над главите им не даваше никакъв шанс на прожекторите да ги открият. Няколко часа по-късно Зак се отказа и се върна при Мегън, взе я в прегръдките си, притискаше я до себе си, целуваше я и накрая тя потъна в безпаметен сън точно преди зазоряване.

Мейсън не беше спал. Едно от предимствата на това да си рок звезда бе, че имаш богат опит в това отношение. След като се увери, че Мегън е дълбоко заспала, той се откъсна от нея, за да огледа околността и да потърси храна. Смяташе, че ще имат нужда от малко енергия, ако искат да се измъкнат оттук; раненият й крак изглеждаше много зле. Не биваше да й позволява да се влачи с него напред. Зак бе сигурен, че Мегън изпитва по-голяма болка, отколкото показва.

Когато се върна, той нежно се загледа в нея. Сгушена в колибата, където я бе оставил, тя изглеждаше детински доверчива и безпомощна. Русите й кичури се открояваха върху високото чело с гъсти тъмни вежди, пухкавите й устни бяха полуразтворени в съня, женствено нежната й ръка бе преметната върху пълните й, красиви гърди, които бяха толкова отзивчиви на докосването му през нощта. Зак изпита такъв прилив на желание да я защити, че остана без дъх. Удиви се на себе си. Зак Мейсън, рок идолът, който бе спал с безброй групита и бе отказал на десетократно повече, който бе имал възможността да избира между супермоделите и звездите в киното през последните пет години, най-сетне се бе влюбил. Сразен от тази притеснителна, умна, нетактична, решителна и пълна с идеалистични представи жена — същинско кълбо от противоречия. Хубава, но не и банална красавица. Енергична. Наивна. Смела. Неговата Мегън.

„Идеално подбра момента да намериш истинската си любов, Мейсън — каза си той. — Докато умирате от глад, изгубени в проклетата джунгла“.

— Спа поне час и петнайсет минути — подразни я той. — Спри да хленчиш и се приготви. Смятам, че до вечерта ще се измъкнем оттук.

Мегън повдигна вежди иронично.

— Така ли?

— Сега поне знаем, че ни търсят.

— Вярно е. — Тя се понадигна и посегна към тениската си, която все още застилаше пода на колибата. — Какво държиш?

— Румсървис — весело отвърна Мейсън и изсипа находките си на едно палмово листо пред нея. Бе успял да намери един див ананас в пролуката между гранитните блокове, които се показваха под тънкия слой почва под краката им, няколко листа от диви билки, които бе разпознал, и шепа дребни розови плодове, големи колкото ябълка, които растяха на храстите вляво от тях.

Огледаха събраната реколта със съмнение.

— И ти наричаш себе си ловец? Жалка картинка — усмихна му се Мегън.

— Обвинявам за това движението за права на жените. Ограбен съм от естествените си инстинкти — отвърна Зак, докато внимателно белеше ананаса. Подхвърли бялото кълбо на Мегън. — Е, отровно ли е?

— Има само един начин да разберем — каза тя и преди Зак да успее да я спре, отхапа голям залък. Плодът имаше вкус на мокър памук. Тя го преглътна.

— Кокосов плод — каза тя. — Безвкусен, но безобиден.

Няколко минути похапваха в мълчание, като Мегън се опитваше да пробута по-голямата част от своя дял на Зак, а той отказваше да приеме. Сладките плодове не бяха много, но на празен стомах захарта щеше да им осигури достатъчно енергия и веднага щом Мейсън преглътна последния залък, той изправи Мегън и се наведе, провирайки гръб между краката й.

— Какво, по дяволите, правиш? — извика Мегън, стиснала раменете му. — Имам си патерици, Зак! Пусни ме долу!

— Не — твърдо заяви той, като я стисна здраво за прасците. — Няма да те оставя да ходиш. Престани да се дърпаш, не подлежи на обсъждане, ясно?

— Но така ще те забавя много — протестира Мегън. Опита се да запази самообладание, но в очите й напираха сълзи. Тя бързо избърса лице с длан. — Сериозно говоря. Само един от нас трябва… искам да кажа, че ще е по-добре, ако избързаш напред и ме оставиш, а после да се върнеш за мен…

— Чуй ме добре — каза Зак, като си пое дълбоко въздух и изпъна рамене под тежестта й. — Няма да те оставя. Никога! Оставаме заедно, на живот или смърт, за добро или лошо. Както там казват. И бездруго си лека като перце. Ще те нося на конче. Ти можеш да казваш накъде да вървим.

— Обичам те — прошепна Мегън.

Той я стисна по-здраво.

— Хайде да се измъкнем оттук, а? Можеш да се размекваш после — твърдо каза Зак, но докато пристъпваше внимателно напред, сърцето му пееше от щастие.

На Сам му трябваше цял час, за да стигне до входната врата на Роксана, промъквайки се със своето мазерати най-напред през побеснялата тълпа от журналисти, оператори, фотографи и обикновени зяпачи, които задръстваха пътя към вилата, а после и през полицейския кордон, който по това време се състоеше от седем редици полицаи. Най-сетне успя да убеди сержанта, който отговаряше за акцията, че наистина е Сам Кендрик от СКИ, като се обади на Трой Севидж, любим актьор на ченгето и клиент на СКИ, от телефона в колата си и го накара да потвърди самоличността му. „Слава богу, че полицаят се впечатлява от звезди“, мислеше си Сам, докато завиваше със сребристия си автомобил по алеята на Роксана, където паркира и заключи колата. Погледна нагоре към вилата. Всички капаци на прозорците бяха затворени, всички завеси спуснати. Е, разбира се. Това не го изненада.

Кендрик изпита огромно съчувствие към Роксана, докато минаваше покрай униформените мъже пред вратата. Горкичката, мислеше си той, докато натискаше звънеца на видеофона. Просто не можеше да си представи какво ли чувства тя сега. И по-рано се бе случвало негов клиент да се замеси в скандал, но не чак такъв. Само Джексън и Мадона бяха изпадали в подобна ужасна ситуация. Но никой от двамата не бе изобличен като Роксана — тийнейджърка сводник, която ръководи момичета на повикване за най-отбрани клиенти в Париж на шестнайсет години.

Още не можеше да го повярва. Имаше толкова много парчета от мозайката, които не се връзваха: американско момиче, издържащо се като проститутка в Париж на четиринайсет години, после се издига до съдържателка на бордей на шестнайсет и до осемнайсет изкарва достатъчно пари, за да си купи изцяло нова самоличност и нов живот — след което се записва в католически колеж пансион в Сан Франциско. Покорява модните агенции веднага след завършването си и останалото е история. Но защо Франция? Как го бе направила? И защо? Неговата Роксана, това срамежливо и нежно момиче? Възможно ли беше? Но наистина се бе случило. Бе видял снимките, гледал бе новините. Знаеше, че е вярно.

„Не познавам истински Изабел, нито пък Роксана — мислеше си озадачен Сам, докато стоеше пред вратата. — През цялото това време, докато се правех на велик агент и голям познавач, смятайки, че всеки е отворена книга за мен, най-близките ми хора са били онези, които изобщо не познавам. Трябваше да науча от Флореску, че Дейвид Тобър работи зад гърба ми… Тобър, когото смятах за много умен, за истинска акула. Предполага се, че съм бил прав. Би ме разкъсал, ако може“. Усети как в гърдите му се надигна гняв, мощен и яростен, и той почти изпита облекчение. Поне едно от чувствата му бе кристално ясно. Веднага щом този негодник се върнеше в Лос Анджелис, Сам щеше да го размаже.

„Аз съм си виновен, задето не го забелязах — укоряваше се Сам. — Но така или иначе щях да го усетя. На снимачната площадка бях разсеян, не можех да мисля за нищо друго, освен за Роксана…“

— Кой е?

Гласът от микрофона бе предпазлив и приглушен.

— Роксана, скъпа. Искам да вляза — обади се той. Последва дълга пауза. През металната решетка се чуваше пращенето по линията.

— Сам Кендрик е, миличка. Пусни ме — повтори той.

Най-сетне се чу изщракване. Сам блъсна вратата и влезе в къщата, след което затвори внимателно зад себе си.

— Роксана? — извика той.

Не се виждаше никъде. Чуваше се постоянното звънене на телефони и бъбренето на различни гласове, докато четири отделни телефонни секретари записваха съобщенията. През вратата на работния кабинет Кендрик видя светещите червени лампички на факс апаратите, от които излизаха листове хартия и се стелеха по пода.

— В банята съм — извика Роксана. Гласът й бе безжизнен и измъчен, дрезгав, сякаш бе плакала.

Сам хукна нагоре по стъпалата към банята, това истинско убежище от полирано дърво, месинг и хладен мрамор, където се бе любил с нея толкова много пъти, че вече не можеше да ги преброи. Тя седеше на пода, увита в огромен бял халат, с кръстосани крака, а очите й бяха като стъклени и вторачени в празното пространство.

— Роксана — прошепна той и тогава тя вдигна поглед. Влажните й кафяви очи бяха присвити и в тях се четеше такава злоба и омраза, че той направи крачка назад.

— Отне ми всичко — мрачно каза тя. — Всичко. Боб Алтън с огромно удоволствие ми заяви, че мога да вървя по дяволите. „Юник“ не искат да ме представляват. „Елит“, „Форд“ и „Моделс Уан“ не отговарят на обажданията ми. „Джаксън Козметикс“ отмениха договора — договор за четирийсет милиона долара, Сам. И никоя друга компания не иска да ме ангажира. Не мога да работя. Корицата ми за „Вог“ следващия месец сега ще остане за Кристи. — Пое си дъх и продължи: — Джордан не иска да говори с мен. Не приема обажданията ми. Нито пък Сузи Меткалф, никоя от светските дами. Мъртва съм, Сам. Ти ми отне всичко.

— Не бях аз, скъпа — каза той, като вътрешно изтръпна от отровата в погледа й. — Била е Изабел. Казах й, че искам развод и че искам да се оженя за теб.

— Била е твоята жена. Било е заради теб — просъска Роксана, а очите й бяха все така пълни със злъч. — Тя го е направила, насъскала ги е срещу мен. Но вие не знаете какво е, никой не знае! Никой!

Гласът й се извиси до див писък и тя заплака, горещи, заслепяващи сълзи се затъркаляха надолу по бузите й. Сам направи крачка към нея, но Роксана му се нахвърли, диво, като луда, дългите й нокти раздраха плата на панталона му.

— Махни се от мен, по дяволите! Не ме докосвай! — изкрещя тя и след това, докато той я гледаше ужасен, започна да скубе косите си, изтръгваше цели кичури от главата си, като се поклащаше напред-назад в пристъп на силна мъка. Кендрик се втурна към нея и сграбчи китките й, стисна я здраво и я принуди да застане неподвижна.

— Роксана! Роксана! — промълви той и бе шокиран, когато чу собствения си глас, задавен от сълзи, толкова потресен бе от силното й страдание. — Каквото и да е, на мен можеш да кажеш. Можеш да ми се довериш. Обичам те, каквото и да си направила. Не ме интересува какво си вършила. Обичам те, не го ли разбираш?

Тя застина, вторачена в него и очите й изведнъж станаха спокойни и безизразни. Сякаш омразата бе изчезнала и бе заменена от… какво? Сам тревожно се питаше какво ли чувства тя. Не разбираше странния израз на лицето й. Тя сякаш… сякаш му се присмива.

— Знаеш ли колко си глупав? — каза Роксана. Гласът й сега бе приглушен, пълен с презрение, подигравателен. — Използвах те, Сам. Заради филма, за да не можеш да ме спреш да съсипя снимките. За да ми помогнеш да уволня Мегън Силвър. И заради начина, по който се отнесе с мен на партито на Изабел. Щях да разбия сърцето ти веднага щом всичко свърши. Защо мислиш, че казах на Джордан? Защото исках да го каже на всички. Исках да покажа на целия свят, че великият Сам Кендрик е просто поредната кукла, която танцува по свирката ми.

Замаян, Сам пусна китките й, залитна назад, смразен от злобата в гласа й.

— Жена ти е причината за всичко това. Ти не означаваш нищо за мен. Нищо. — Кафявите очи на Роксана бяха пълни единствено с презрение. — Ненавиждам те, Сам. Махай се от къщата ми.

Сам се завъртя и тръгна по стълбите, без да вижда нищо. Сърцето го болеше толкова силно, че тежеше като камък в гърдите му. Не каза нищо на полицаите, които стояха край колата му и го погледнаха любопитно, когато излезе. Не можеше да говори. За пръв път от времето, когато бе малко момче, Сам Кендрик се мъчеше да преглътне сълзите си.

Тридесет и четвърта глава

Елинор Маршал изкачи пъргаво огрените от слънце стъпала пред болницата „Виктория“, следвана от Фред Флореску, а възбудата й издаваше колко е напрегната. Зак Мейсън и Мегън Силвър бяха намерени живи малко след изгрев-слънце от един туристически водач, който претърсвал местността Анс Ясмин в най-северната част на джунглата. Той довел помощ и двамата американци били закарани до най-близкото село, където някой извикал линейка. Не знаеше почти нищо друго.

— Госпожа Маршал и господин Флореску — представи се Елинор на набитата жена зад рецепцията. — Тук сме, за да видим двамата намерени в джунглата тази сутрин. Те добре ли са?

Жената на рецепцията потърси имената им в списъка пред себе си и кимна, като им се усмихна топло.

— Стая дванайсет и стая тринайсет надолу по коридора. — Тя посочи напред. — Господинът ни каза да се обадим на господин Флореску. Вие с него ли сте?

— Да. Благодаря — отвърна Елинор и тръгна по коридора, който им бе посочила жената.

— Господи, мислиш ли, че са добре? — попита Флореску с мрачно лице.

— Поне знаем, че са живи — отвърна му Елинор, като търсеше с поглед номера на стаята.

— Да. Но са паднали от много високо — каза режисьорът.

Спогледаха се, никой от двамата не искаше да го изрече на глас. Ами ако си бяха разбили главите или счупили вратовете? Ако бяха парализирани? Или се бяха порязали лошо и раните им бяха гангренясали?

— Дванайсет — каза Елинор и спря пред една синя врата. Отвътре не се чуваше нищо. Тя се поколеба.

— Трябва да ги видим — тихо се обади Флореску. Елинор кимна, сърцето й биеше силно.

„Ами ако са парализирани — мислеше си тя ужасена. — Аз съм виновна, че са снимали по време на мусон. Не проверих достатъчно внимателно собствените си проучвания на терена, защото бях толкова погълната от новината за бебето на Джордан Голдмън. Ако си бях свършила работата, Джейк Келър никога нямаше да успее с коварния си план. И това нямаше да се случи“.

Флореску погледна към Елинор Маршал, застанала пред него, със стиснати ръце и бяло като тебешир лице. И той беше уплашен; Зак и Мегън бяха толкова талантливи хлапета и толкова млади, страх го бе да си представи какво би могло да се е случило.

Бавно завъртя дръжката на вратата и я отвори.

Зак Мейсън седеше, облегнат в леглото, на масичката до него имаше празна купичка, пиеше мляко от висока чаша, а голите му гърди бяха превързани с чисти бели бинтове. Мегън Силвър, със зелена болнична пижама и халат, се бе излегнала в един фотьойл до него, хапваше вкусно изглеждащ кроасан и четеше „Хералд Трибюн“, десният й крак бе обут в кариран мек чехъл, а левият бе превързан и вдигнат високо. И двамата вдигнаха очи и се усмихнаха, когато Фред и Елинор влязоха в стаята.

— Здравейте, радваме се да ви видим — обади се Зак Мейсън.

— Добре ли сте? — попита Флореску, който не смееше да повярва на очите си.

— Бяхме малко гладни, но вече сме добре — увери го Зак и добави: — Много се надявам, че онези панорамни снимки са си стрували мъките.

Елинор усети, че й прималява от облекчение.

— Елинор! Какво правиш тук? — възкликна Мегън.

— Дойдох да търся вас — отвърна тя.

— Наистина ли? Чудехме се дали онези хеликоптери снощи са били заради нас — каза Мегън. Вдигна вестника, който четеше. — А каква е тази история с Роксана Феликс?

Когато таксито най-сетне стигна до дома й, Елинор се чувстваше замаяна от пътя и напълно изтощена. Остави двайсет долара бакшиш на шофьора и пренесе малката си пътна чанта „Луи Вюитон“ до верандата, където потърси ключовете в портмонето си. Порови известно време, докато ги открие и най-сетне успя да влезе; толкова бе уморена, че се опита да отключи входната врата с ключа за задния вход.

„Ще подремна няколко часа, преди да се върна в студията — каза си тя. — Няма да съм полезна нито на Том, нито на който и да било друг в това състояние“.

Бе прекарала безсънна нощ само на кафе и понички в един хотелски апартамент в „Меридиан“, докато ръководеше издирването от въздуха и приемаше безброй телефонни обаждания — някой бе намерил ивица плат от ризата на Мейсън, друг бе забелязал следи от стъпки, — но нямаше нищо съществено и въпреки всичките си усилия да остане будна, на зазоряване Елинор се бе унесла в неспокоен сън. Когато телефонът на нощното й шкафче позвъни, за да й съобщят, че са ги намерили, оказа се, че е спала само три часа. Облекчението от факта, че Зак и Мегън са живи и почти невредими, бе достатъчно, за да я държи бодра цяла сутрин, докато се разплати с местните жители, които се бяха включили в издирването, докато опакова малкото си дрехи и се качи на първия полет от острова. Но еуфорията не можеше да продължи дълго и когато самолетът се откъсна от пистата и се издигна в синьото небе над Индийския океан, Елинор Маршал трябваше да се изправи лице в лице с останалите си проблеми.

Том Голдмън й се бе обадил в осем часа предната вечер — осем сутринта в Лос Анджелис. Роксана Феликс бе новият водач в листата на лошите момичета — скандалът с миналото й бе съсипал напълно кариерата й само за няколко часа. Той изобщо не преувеличаваше: едно натискане на копчето на дистанционното и CNN потвърди всичко още там, в хотелската й стая.

— Анализаторите на пазара смятат, че това ще е краят на филма — бе й съобщил Голдмън с напрегнат и скован глас. — Знаят, че е скъп проект. На всички им е ясно, че отчаяно се нуждаем от хит.

— Какво става с акциите?

Голдмън се засмя горчиво.

— Шегуваш ли се? Какви акции? Сриват се по-бързо и от лавина! При това темпо Агенцията по сигурността ще спре търгуването им, преди да са стигнали до нулата.

— Господи — промълви Елинор. — Имам акции за два милиона долара!

— Е, сега струват около четирийсет хиляди. Ако това е някаква утеха за теб, аз имам много повече. Искаш ли да се обадя на брокера ти и да му дам телефонния ти номер там? Може би още можеш да се отървеш от част от тях.

— Не. Не, благодаря — отвърна тя. Два милиона долара се бяха изпарили като дим! — Аз съм президентът, не искам всички да видят, че продавам акции от собствената си компания.

На другия край на света Том Голдмън се усмихна и усети горещ прилив на обич към нея.

— Знаеш ли, и аз казах съвсем същото.

— Великите умове мислят еднакво — отвърна му Елинор.

— И глупаците рядко са на различно мнение.

Тя се засмя.

— Тук ме хвана. Слушай, само се дръж. Веднага щом разбера какво е станало със Зак и Мегън, се връщам у дома. Ще измислим нещо.

— Наистина ли? — Том бе скептично настроен. — Обадих ти се само за да знаеш какво става, Елинор. Не мисля, че ще съм тук, когато се върнеш. Пред себе си имам шестнайсет съобщения от различни членове на борда и не бих казал, че искат да си бъбрят с мен за времето.

— Не говори така, Том. Никъде няма да ходиш. Не могат да те уволнят заради нещо, което Роксана Феликс е направила, а ако се опитат, можеш да им погодиш същия номер, който приложих ги на теб. Обади се на личния си адвокат и прегледай договора си. Кажи им, че ще ги съдиш. Сигурна съм, че няма да искат нов скандал точно сега.

Пауза, а след това:

— Може и да си права.

— Знаеш, че съм права. И сам би се сетил за това, ако имаше време да помислиш — каза Елинор. — Кажи на всички да запазят акциите си. Ако цената им е паднала толкова, бездруго няма смисъл да продават в този момент, нали така?

— Вярно е. Може би трябва да погледнем на ситуацията откъм добрата й страна — на този етап няма накъде да вървим, освен нагоре.

— Браво на теб! — зарадва се Елинор.

Тя погледна надолу и забеляза, че бе сложила ръце върху корема си, закрила бе утробата си с длани. Осъзна, без дори да го е обмисляла съзнателно, че ще каже на Том истината за това дете, когато се прибере у дома. Какво щеше да каже той? А какво щеше да каже тя на Пол? И кое би било най-добре за бебето й? Всички тези тревожни мисли я притиснаха, смазаха я под тежестта си. Елинор се чувстваше така, сякаш бе повлечена от страховито силно течение и с всички сили плуваше срещу него, бореше се, за да не бъде отнесена от поредната беда. Нейното бебе й даваше сили, онова вътрешно дълбоко осъзнаване на наистина важните неща в живота. Можеха да я лишат от репутацията, богатството и работата й, но не можеха да й отнемат това. А и тя щеше да се бори с всичките си сили, преди да успеят да й отнемат каквото и да било.

— Има и още едно предимство, за което не си се сетил — добави тя. — Сега, когато акциите са паднали до най-ниската си точка, Джейк Келър няма с какво да те заплашва. Така че можеш да го уволниш още тази сутрин.

— Не искаш ли да изчакам, докато се върнеш?

— Не — отвърна Елинор. — Сам Кендрик вече е отзовал Дейвид Тобър. Мисля, че е най-добре веднага да го уволниш — без никакви препоръки, никакви компенсации. Направи го възможно най-публично. Постарай се да унизиш този негодник.

— Дадено — съгласи се Голдмън и затвори.

Е, вече си бе у дома, уморено си помисли Елинор. Обратно при една компания в криза, медийна истерия, дискредитирана актриса в главната роля и…

— Къде, по дяволите, се губиш?

Пол стоеше на прага на спалнята им, скръстил ръце, и я гледаше гневно. Беше с тъмносин костюм и ухаеше прекалено силно на афтършейв. Носеше ярка вратовръзка и косата му бе прецизно разделена на път. Мразеше тази страна от характера му: надут като паун, истинско конте. Струваше й се толкова суетен, някак женствен. Том Голдмън за нищо на света не би се наконтил така, каза си Елинор.

— Знаеш къде бях, Пол. Оставих съобщения и тук, и в офиса ти.

— Прелетяла си половината свят, за да ръководиш някаква жалка спасителна акция — ядосано каза той. — За кого се мислиш? За Рамбо ли?

— Не ставай глупав, Пол. Двама от хората ни бяха изчезнали и бяха в опасност.

— И ти трябваше да отидеш да ги търсиш.

Беше прекалено уморена за всичко това.

— Точно така. Защото това не е задължение, което бих искала да възложа на друг. Сега ако ме извиниш, изтощена съм и имам нужда от малко сън.

Пол не помръдна.

— Осъзнаваш ли, че пропусна тринайсетия, четиринайсетия и петнайсетия ден от менструалния си цикъл, Елинор? — ядосано попита той. — Беше длъжна да си тук.

Тя прехапа устни, за да не изкрещи истината. Ако трябваше да я научи, не биваше да стане по този начин, не биваше да я изтърси посред глупав спор.

— Е, бях длъжна да се опитам да спася живота на Зак и Мегън — заяви тя възможно най-спокойно. — Хайде да поговорим после, а? Моментът не е подходящ. Наистина съм уморена.

— Аз съм уморен! — сприхаво се сопна Пол. — От небрежното ти отношение към този брак! Чу ли за Роксана Феликс?

— Да, аз…

Той не я слушаше.

— Знаеш ли какво трябваше да преживея днес в офиса? Всички анализатори се подсмихваха зад бюрата си. Хората се смълчаваха, когато минавах край тях. Не правите ли някаква проверка на хората, преди да ги назначите?

— Тя не е наш служител. Актриса е — отвърна Елинор, като се опитваше да сдържа възмущението си. — А и „Артемис“ е филмова студия, а не федералното правителство. Ние нямаме навик да викаме ФБР.

— Мисля, че искаше да кажеш, че „Артемис“ беше филмова студия. — В тона на съпруга й се долавяше някаква странна нотка на задоволство. — Акциите ви се сринаха. Направо бихте рекорда за най-голяма загуба в рамките на един ден, Елинор. Изгубила си милиони.

Тя забеляза, че той говори само за нея.

— Е, добре, че има кой да носи хляба вкъщи — саркастично отвърна тя.

— Не е време за шеги! — направо изкрещя Пол Халфин. Беше почервенял от възмущение. — Докато ти си играеше на Рамбо на онзи проклет тропически остров, студията ти се разпадаше! И акциите ви изгубиха всякаква стойност! Обзалагам се, че дори не си успяла да ги продадеш навреме! Не разбираш ли как ще се отрази това на репутацията ни?

— Имаш предвид, че вече не съм авторитетният президент на студия, за когото се ожени ли? — тихо го попита Елинор.

— Да! — каза Пол. Беше направо хленч.

— Обичаш ли ме, Пол?

Той си пое въздух, отстъпи леко.

— Разбира се, че те обичам. Но не бих търпял подобно поведение.

Елинор кимна.

— Прав си. Искам развод.

— Не говориш сериозно. — Той я погледна невярващо. — Ти искаш да се разведеш с мен? Не разбираш ли, че с теб е свършено в този град? Изгуби и работата, и парите си! Какво друго имаш?

— Достойнство — простичко му отвърна Елинор. После, докато Пол я зяпаше смаяно, тя взе чантата си, влезе в спалнята за гости и залости вратата след себе си.

Том Голдмън бе изглеждал и по-добре. Кожата му бе бледа от недоспиване, под очите му имаше тъмни кръгове и не му бе останало време да се обръсне. И по-рано му се бе случвало да действа в стресови ситуации, но никога досега не му се бе случвало подобно нещо. Телефонът звънеше неспирно: разпространители, които гневно настояваха да разберат дали студията е банкрутирала; режисьори, продуценти и актьори, изпаднали в паника за проектите си в „Артемис“; репортери, които някак успяваха да заблудят секретарките му и да се доберат до него; агенти, които истерично твърдяха, че клиентите им имат предимство при изплащането на дълговете, ако компанията фалира; и отчаяни акционери, които крещяха и проклинаха. Вратът го болеше от всички телефонни разговори, които бе провел, а те сякаш нямаха край, шест-седем линии звъняха едновременно. Марша му бе донесла пица за обяд, но той не намери пауза между разговорите, за да я изяде, и в четири следобед тя все още изстиваше на бюрото му.

Елинор стоеше на прага на кабинета му и наблюдаваше шефа си, докато той произнасяше утешителни уверения в слушалката, главата му бе отпусната уморено на облегалката на креслото, очите му бяха затворени, сякаш изпитваше болка.

— Не можах да му звънна, за да го предупредя, че сте тук, госпожо Маршал — през сълзи обясни Марша Хърн. — Не успях да се свържа. На всички линии чака някой.

— Няма нищо, Марша. Забрави — тихо каза Елинор.

Секретарката му изглеждаше силно притеснена и направо съсипана; непрекъснато кършеше ръце и сякаш всеки момент щеше да избухне в плач. На бюрото зад гърба й четири различни телефонни линии звъняха настоятелно и от факс апарата се сипеха листове, старите съобщения бавно се изсипваха над ръба на поставката и падаха на пода, където се смесваха с бялата и тонираната хартия, разпиляна навсякъде. Марша бе педантично подреден човек и Елинор се сепна, когато осъзна, че дори не й бе останало време да вдигне факсовете.

— Добре. Ето какво ще направим — каза й тя. — Прехвърли всички телефонни обаждания за господин Голдмън на телефонния секретар. От този момент той е на съвещание и не бива да бъде безпокоен.

Марша погледна колебливо към Том, който седеше зад бюрото си със затворени очи.

— Но…

— Има съвещание с мен — твърдо заяви Елинор. — Само за висшите ръководители. А ти си вземи почивка до края на деня, Марша. Това е заповед.

— Да, госпожо Маршал — с благодарност промълви тя и побърза да се върне зад бюрото си.

Елинор тихо затвори вратата на кабинета, отиде на пръсти до бюрото на Том, грабна слушалката от ръката му, каза в нея: „Ще ви се обадим по-късно“ и затвори.

— Елинор! — не повярва на очите си Голдмън. — Какво правиш тук? Не те очаквах по-рано от утре.

— Гледай ти, всички толкова се радват да ме видят! — иронично отбеляза Елинор.

— Радвам се да те видя. Представа нямаш колко много — усмихна й се безсилно Голдмън.

— Толкова ли е зле?

Той повдигна вежда.

— Дори няма да си направя труда да отговоря на това.

— Казах на Марша да изключи телефоните — каза му Елинор. — Трябва да поговорим.

— Искаш ли студена, мазна пица? — предложи й Том, откъсна не особено апетитно на вид парче и го натъпка в устата си.

— Изкушаваш ме, но не. Говори ли вече с борда?

Той кимна.

— Да. Казах им онова, което ти ми подсказа. Никак не им хареса, но се държаха мъжки. Настоящото ръководство остава засега на мястото си и ще се постараят да уредят каквото могат с банките, за да закрепят акциите. Предполагам, че нямат избор; иначе ще изгубят всичките си инвестиции.

Елинор крачеше напред-назад из стаята, съобразявайки светкавично.

— Добре. Говори ли с Роксана Феликс?

— Оставих й съобщение. Никакъв отговор. Не съм изненадан — отвърна Голдмън, като си мислеше колко добре изглежда Елинор. Дори и насред опустошителна и пълна катастрофа, тя успяваше да не губи самообладание, беше овладяна и елегантна. Беше с аления костюм на „Дона Карън“, който бе носила при разговора им преди няколко дни; смел и самоуверен цвят, безукорна кройка — тоалетът подчертаваше стройната й фигура и тя изглеждаше зашеметяващо.

Тя притежаваше стил, който успяваше да запази, независимо от обстоятелствата. Голдмън се опитваше да забрави образа на съпругата си предната вечер; тя бе хленчила безсилно, бе крещяла от яд, че той не иска да продаде акциите си, а спиралата се бе разтекла по силно гримираното й лице, докато вдигаше олелия като разглезено хлапе. Как можа да ми причиниш това! Сякаш той се бе разорил и бе съсипал кариерата си само за да я ядоса. И всичко, за което можеше да мисли, бе този глупав търг, за който се вайкаше, че никой нямало да иска да отиде.

— Новини от Сам? — попита Елинор.

— Сам се обади, за да каже, че СКИ вече не представлява Роксана.

— Това не е в стила на Сам, да изостави така свой клиент.

— Не пожела да ми обясни. Всъщност видя ми се много разстроен — каза Том. — Но сигурно е заради това, че се развежда.

— И Сам ли?

— Какво?

Тя тръсна глава.

— Ще ти кажа после. Най-напред искам да знаеш какво ще направя.

Голдмън се облегна назад и се усмихна.

— Давай. Кълна ти се, Елинор, ти си единственият човек тук, у когото е останала някаква борбеност. Не знам какво е станало с теб миналата седмица, но определено бих искал да ми се случи и на мен.

— Искам да поговоря с Роксана Феликс и да я убедя да се върне и да довърши филма.

— Готова си за освидетелстване — дружелюбно отбеляза Голдмън.

— Изслушай ме, Том. Зак и Мегън са в добро здраве и лекарите ме увериха, че той може да се върне на снимачната площадка до ден-два. Накарах Фред да продължи да снима, докато ги издирвахме. Видях част от необработения материал, Том. „Виж светлината“ е невероятен филм и е почти завършен. Трябва им само Роксана за около седмица, за да приключат снимките окончателно, а ти добре знаеш колко бързо работи Флореску. — Тя вдигна ръка. — Не, моля те, остави ме да довърша. Знам какво се каниш да кажеш: Роксана няма да го направи, а дори и да го направи, никой няма да иска да разпространява филма.

— Точно така.

— Грешиш. Сигурна съм, че мога да убедя Роксана да се върне на снимачната площадка. Тя няма какво да губи, а и точно защото се държа като истинска кучка, сега няма да иска светът да я види как бяга с подвита опашка. Ще ида да поговоря с нея още тази вечер. А колкото до разпространителите — след като всички се успокоят, хората направо ще се избият за филма. В момента получаваме безплатна реклама за милиарди долари.

— Дори и да си права за Роксана, казвам ти, Елинор, големите разпространителски вериги няма да искат да се занимават с банкрутирала компания. А ако акциите се сринат…

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Акциите няма да се сринат. След ден-два хората ще осъзнаят, че имаме определена минимална стойност заради големия фонд и недвижимата собственост.

— Вярно е.

— И единственото, което може да ги накара да ни отпишат напълно, е, ако ние се откажем от „Виж светлината“. Но аз няма да го допусна. — Елинор се приближи до стария си приятел, очите й блестяха от възбуда, тя опря длани на бюрото му и се наведе към него. — Виж, Том. Нямаме какво да губим. Всичко вече се изпари във въздуха — кариерата ни, банковите сметки, всичко. Но искам поне нещо да остане от времето, когато съм била президент на тази студия. Да мога да посоча филма и да кажа: „Аз имам заслуга да бъде направен“. Влязох в този бизнес преди петнайсет години, за да правя филми, Том. А „Виж светлината“ е наистина чудесен. Повярвах в него, когато за пръв път прочетох сценария, и все още вярвам. Ако успее, печелим. Ако не — нямаме какво повече да губим. Но аз трябва да го завърша. Това е моят филм.

Том Голдмън погледна Елинор. В очите й имаше сълзи.

— Иди да говориш с Роксана — тихо каза той. — Аз отново ще се обадя на адвокатите си. Ще направим твоя филм, преди да се предадем.

— Благодаря ти. — Само това можеше да каже. — Благодаря ти, Том.

Голдмън се пресегна и покри дланите й със своите.

— Започнахме заедно и явно ще си идем заедно. Съжалявам само, че трябваше да стане по този начин.

— Аз също — прошепна Елинор и за миг затвори очи. Трябваше да го каже сега, знаеше го. Том имаше право да научи и тя трябваше да му го каже. Ако чакаше подходящия момент, щеше да чака вечно. Нямаше подходящ момент. Тя дръпна ръцете си.

— Трябва да ти кажа и още нещо, Том. Развеждам се. И съм бременна.

Той я зяпна, объркан.

— Така ли? Не разбирам. Какво мисли Пол?

— Не знам как да ти го кажа — продължи тя. — Но винаги съм използвала диафрагма с Пол. Не сме се любили без предпазни средства преди сватбата. А аз съм бременна в третия месец.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна Голдмън.

Елинор го погледна спокойно.

— Бебето е от теб, Том — каза тя.

Тридесет и пета глава

Роксана Феликс отвори вратата на Елинор Маршал и я изгледа предизвикателно. Беше шест часа сутринта, достатъчно рано, за да може зеленият лотус на Елинор да премине през полицейския кордон, без да привлича излишно внимание, а и жената я бе молила за среща, оставяйки трийсет и две поредни съобщения на телефонния й секретар, докато накрая тя не издържа и вдигна слушалката. В тона на Елинор не се долавяше укор, но Роксана не се заблуждаваше: жената бе дошла да излее гнева си, да вика и да заплашва. Бездруго нямаше никакво значение. Бе стигнала до дъното и нямаше накъде повече да потъва.

— Благодаря, че ме прие, Роксана — тихо каза Елинор. — Мога ли да вляза?

Тя отстъпи встрани.

— Заповядай. Влез, казвай каквото имаш да казваш и си тръгвай. Искам просто да приключим с това.

— Не си изключила никой от телефоните, така ли? — попита Елинор, заслушана в постоянното звънене, което отекваше в къщата.

Роксана бе облечена в изискан памучен костюм с панталон на „Ралф Лорън“ в кралско синьо, дългата й коса бе прибрана на кок и бе напълно гримирана, на красивите й устни проблясваше меко малиново червило, а острите й скули бяха подчертани от малко ярък руж. Дори си бе сложила малки златни обици. Беше с деликатен, чувствен парфюм. Изглеждаше също толкова пленително, колкото и последния път, когато Елинор я бе видяла, сякаш току-що бе слязла от модния подиум.

„Права бях за нея — каза си Елинор. — Роксана няма да покаже и най-малка слабост, по-скоро би умряла. Иска от мен да заявя пред всички, че изобщо не я е грижа. Тя има достойнство“.

Вчерашната сцена с Пол се върна в съзнанието й. Може би в крайна сметка чувството за собствено достойнство бе единственото, на което можеше да се опре една жена.

— Защо да го правя? Приемам съобщенията — отвърна Роксана. — Хората могат да кажат какво си искат. Не бягам от тях.

— Точно това се надявах да кажеш. — Елинор отиде в кухнята. — Мога ли да направя малко кафе и за двете ни? Имам предложение за теб.

— Щом се налага — малко грубо отвърна Роксана. — Надявам се, че това няма да отнеме дълго време, Елинор. Ако става дума за акциите ви — много жалко. Нищо не мога да направя. А ако искаш да подпиша заявление, че не ви е било известно миналото ми, когато сте ми дали ролята във филма, просто го изпрати по някого. Нямам възражения. Просто искам да ме оставите на мира. Но ако си дошла за още информация — устните й се свиха, — по-добре попитай Изабел Кендрик. Тя е тази, която стои в основата на всичко. Можеш да виниш нея за сриването на компанията си.

— Не става дума за никое от трите — отвърна Елинор, докато сипваше смляно кафе с аромат на ванилия в кафе машината. Изабел Кендрик! Защото Роксана спеше със… Сам? — Знаеш ли, че Сам Кендрик се развежда? — попита тя небрежно.

Роксана поклати глава.

— Не мисля. Скоро ще разбереш, че е решил да остане при жена си.

— Не. Говорих с него По-рано тази сутрин — каза Елинор. — Пренесъл се е в Бел Еър. Стори ми се много разстроен.

— Така ли? С много хора е така напоследък — отбеляза Роксана, но на Елинор й се стори, че долавя леко объркване под остроумния отговор.

— Роксана, моля те, изслушай ме — започна Елинор Маршал. Сърцето й туптеше силно; длъжна бе да убеди момичето, просто трябваше да го направи. Щеше да й е нужна огромна смелост, дори известна доза безкористност, все качества, които хората не свързваха с Роксана точно в този момент. Но Елинор трябваше да разчита на инстинктите си, знаеше го. Бе пожертвала всичко, което имаше, в борбата за този филм. Нямаше да се откаже сега. — Не съм дошла тук днес, за да ти крещя, да искам информация или да те карам да подписваш нещо. Онова, което се случи с акциите ни, не е по твоя вина. Никой не е казвал, че си длъжна да изповядаш греховете си пред нас, преди да ти дадем роля във филма. Тук съм, за да те помоля за помощ.

Роксана се облегна на вратата и я загледа с присвити очи.

„Научила се е да не вярва на никого — помисли си Елинор. — Каква ли е причината? Навярно нещо се е случило с нея преди години“.

— Какво искаш? — предпазливо попита Роксана.

— Искам да се върнеш на остров Махе и да се снимаш в последните сцени на „Виж светлината“.

Тя задържа дъха си за миг. Готово, каза го. Това бе мигът на истината; ако Роксана искаше да закрещи, да вика или да я изгони от къщата си, всичко бе свършено.

Последваха мигове на мълчание.

— Защо? — попита Роксана, като я гледаше втренчено.

— Защото, ако успеем да го завършим, от него ще излезе страхотен филм. Фред Флореску ми показа някои от кадрите. Когато наистина играеш, Роксана, а не правиш всичко възможно да провалиш изпълнението на другите, ти си много добра. Наистина имаш талант. А любовните сцени със Зак просто ще опожарят екрана. Смятам, че ако някога пуснем този филм по киносалоните и хората го видят, няма да остане човек, който да не се съгласи с думите ми.

— И защо да го правя?

— Заради себе си — отвърна Елинор. — Бих могла да ти кажа да го направиш заради мен или Зак, или Фред, но не искам. Трябва да знаеш, че съм наясно по отношение на сътрудничеството ти с Дейвид Тобър и Джейк Келър, но това наистина не ме интересува. Вече е минало. Единственото важно нещо за мен е този филм да бъде завършен и да излезе на екран, а за това си ми нужна ти. Защо да го правиш ли? Защото така можеш да си възвърнеш самоуважението. Когато дойдох днес, ти ми каза, че няма да бягаш от никого. Недей! Довърши този филм! Искаше светът да те види като актриса, дойде в Лос Анджелис, принуди ни да ти дадем ролята — един бог знае какво си направила, но най-накрая я получи…

Роксана се усмихна леко само за миг.

— … и свърши страхотна работа в един страхотен филм, който е почти завършен. Всички очакват да се скриеш някъде и кротко да потънеш в забрава, Роксана. Виж, няма да стоя тук и да те уверявам, че поведението ти е нещо, с което може да се гордееш. Не е така. И ако очакваш да чуеш това, то още сега ще си изляза, защото нямам подобно намерение. Но ще ти кажа друго — убедена съм, че не сме чули цялата история.

Била си четиринайсетгодишно американско момиче, как си се озовала в Париж?

И как една тийнейджърка проститутка успява да стане съдържателка на елитен бордей за две години?

Няма логика. Но онова, което разбрах от тази история, е жестоката ти потребност от независимост — върнала си се в Съединените щати, взела си изпитите за гимназията като частна ученичка, получила си нова самоличност и нова кариера и си успяла да се издигнеш в тази сфера по-високо от всеки друг досега. Не те моля да ми разказваш нищо, Роксана. Не те съдя, защото не те познавам. Но онова, за което те моля, е да покажеш пред всички малко от тази независимост на духа. Преди не са успели да те сломят; не позволявай това да се случи сега.

Роксана Феликс избухна в сълзи.

— Хей. — Елинор пристъпи напред и прегърна хлипащото момиче, галеше косата й и лекичко я полюляваше, докато тя продължаваше да плаче. — Всичко е наред, скъпа. Всичко ще се оправи.

Над Махе се бе спуснала нощ, когато пристигнаха там, звездите грееха над плажа Анс Полит и танцуваха около огромната пълна луна, увиснала ниско в ясното небе. Таксито профуча покрай хотела и спря на три километра по-нагоре по брега, до едно невзрачно на вид заведение за бързо хранене близо до плажа, което изглеждаше затворено. Елинор плати на шофьора и помогна на Роксана да слезе, докато оглеждаше заведението и търсеше онази единствена светлина в прозорчето на долния етаж, която означаваше, че Флореску е вътре и чака заедно със Зак, Мегън, Сет, Мери, Робърт, Джак и останалите актьори.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита тя. — Знаеш, че не си длъжна да им казваш нищо. Мога да вляза и просто да им съобщя, че си се върнала, за да довършиш филма. Никой няма да те тормози. Мога да говоря с Фред и да се погрижа за това.

Роксана поклати глава и дългата й черна коса заблестя под лунната светлина.

— Не. Не искам повече да го крия. Ако поговоря с хората, може би те ще ме разберат, както направи ти, и ще ми простят за онова, което бях преди.

— Ти си много смела жена — каза й Елинор.

— Ти също — простичко отвърна Роксана.

Елинор й предложи ръката си и двете влязоха в закусвалнята заедно. Зад дървената врата се озоваха в топла, ухаеща на сладко стая, огряна от три газени лампи. Фред и останалите седяха около дълга дървена маса и хапваха нещо, което приличаше на силно подправен омар, и пиеха от високи чаши местния ликьор „Бака“, подсладен със захарна тръстика. Разговорите бяха шумни и весели, но щом влязоха в стаята, всички незабавно притихнаха. Елинор усети как Роксана леко се сковава до нея; трийсет чифта очи се взираха в нея в пълна изненада.

— Дами и господа — започна Елинор. — Помолих Фред да резервира това заведение за вечерята ви днес, защото ми трябваше някое усамотено място, където Роксана да може да поговори с вас. Съзнавам, че това може би ви изненадва, но тя реши да се върне и да довърши този филм. Сигурно сте чели историите за нея във вестниците напоследък. В тях има истина, но Роксана би искала да добави нещо към тях. Нужна е голяма смелост, за да се реши да ви каже онова, което ще чуете след малко. Искам да я изслушате внимателно.

Тя стисна ръкава на младата жена и после отиде до масата, където седна до Фред Флореску.

Роксана си пое дълбоко въздух, застанала под меката светлина на лампите, и погледна актьорите, чиято игра бе саботирала доскоро; те седяха пред нея и я наблюдаваха с любопитство. Нямаше съчувствие по лицата им, просто неутрален интерес.

„Но аз не ги моля за съчувствие — каза си тя. — Само за разбиране“.

— Казвам се Роксана Феликс — започна тя. — Наистина. Промених името си със съдебно решение, когато бях на деветнайсет години. Но рожденото ми име е Хедър Пайпър и съм родена в Канзас Сити преди двайсет и четири години. Баща ми беше строителен работник, а майка ми работеше на половин ден на касата в местния супермаркет. Бяхме бедни, но не помня много от това време. Бях на четири, когато загинаха при катастрофа. Не ми оставиха кой знае какво, затова накрая се озовах в сиропиталище, тъй като майка ми нямаше роднини, а братът на баща ми не ме искаше. — Гласът й бе сух, безчувствен. — Останах в онзи дом, докато навърших единайсет години. Тогава бях осиновена от един пенсиониран съдия на име Илай Уудс и съпругата му. Разбирате, че е необичайно децата да бъдат осиновявани на такава късна възраст. Повечето двойки искат бебета. Но на единайсет години аз вече бях доста хубава и много скоро разбрах защо съдията ме бе избрал. Два дни преди дванайсетия ми рожден ден Илай влезе в банята, докато сушах косата си. Същата нощ дойде в стаята ми и ме изнасили.

Тя спря за миг, преглътна с мъка и после продължи:

— Това продължи две години. Говореше ми всички тези неща, които казват хора като него: „никой няма да ти повярва“, „ти ме изкуши“, „вината е твоя“. Казах на жена му, но тя ме удари и ме нарече пропаднала мръсница от сиропиталището и долна малка лъжкиня. Година по-късно, когато бях на тринайсет, отидох в града и казах на един полицейски служител. Той ми обеща, че ще подаде жалба. Но същата нощ Илай дойде в стаята ми и ме би, докато от мен не потече кръв. После счупи кутрето ми.

Сълзите вече напираха и тя не можеше да ги спре; търкулваха се от очите й и се стичаха по бузите й, така че дори не можеше да види лицата на слушателите си, които я зяпаха, застинали от ужас. Тя продължи:

— Веднага щом пръстът ми зарасна, откраднах кредитните му карти и портфейла му, бижутата на жена му, заложих ги за пари и избягах от града. Взех паспорта си и си купих еднопосочен билет до Париж; казах на касата, че съдия Уудс ме изпраща на образователна екскурзия. Не знам защо избрах Париж. Просто ми се струваше много далеч, а и бях добра с френския. Той не говореше френски. Може да съм си мислела, че ще му е трудно да ме проследи. Така пристигнах там и започнах да проституирам. Мразех се, задето го правя, но вече имах някакъв опит, а и ми се струваше най-бързият начин да изкарам много пари. Илай имаше власт в онзи град заради парите си. А аз не вярвах на никого и исках да имам достатъчно собствени пари. Предполагам, че съм изглеждала по-добре, била съм по-разпусната от другите момичета, защото изкарах доста пари много скоро. След два месеца се махнах от улицата и станах елитно момиче на повикване, обслужващо богати бизнесмени дискретно, в скъпи хотели. Там се запознах с няколко други момичета, които се занимаваха със същото. Едното искаше да се махне от сводника си, защото я биел. Казах й, че трябва да дойде да работи за мен, защото аз никога не бих я ударила. Бях само на петнайсет, но изглеждах по-голяма. Вече бяха студена, закоравяла, безскрупулна — жената, с която сте свикнали. На шестнайсет вече бях наела самостоятелна малка къща за моите момичета на „Шанз-Елизе“. Имахме голям успех; много от момичетата, които работеха за мен, станаха модели, имаха нови имена, омъжиха се и забравиха този живот. Помислих си, че и аз мога да го направя; бях на осемнайсет и имах близо милион долара в спестявания и облигации. Като истински предприемач. — Тя спотаи едно ридание.

— И така, взех си паспорт, преместих се в Калифорния, избрах възможно най-консервативното училище, което намерих — католически колеж — и се свързах с модните агенции. Някакъв агент вече се бе опитал да ме изкуши да подпиша договор във Франция, но аз исках да започна на чисто — обратно в родината си, където никой не ме познаваше. Исках да стана най-влиятелната, най-богатата и най-известна жена в целия свят. Бях решена никога да не се влюбвам и на никого да не се доверявам, защото никой не ме бе обичал в живота ми. Останалото го знаете. Наистина се държах отвратително с вас и го осъзнавам. Не ви моля за нищо, просто искам да се опитате да ме разберете, за да можем да завършим този филм. Елинор ме убеди да постъпя така. Тя мисли, че след като приключим, аз мога да си възвърна правото да вървя с вдигната глава.

Роксана се отпусна на най-близкия стол и прокара ръка през лицето си, за да избърше част от сълзите.

За няколко мига настъпи вцепенение и тишина, единственият звук в мрачната стая бе тихото хлипане на Роксана и шумът на прибоя навън. Най-сетне Фред Флореску се прокашля.

— Роксана, няма да се преструвам, че разбирам през какво си минала. Не мисля, че някой, който не е преживял ужасите, които си изстрадала, би могъл да си представи какво ти е било. Но знам, че говоря от името на всички в тази стая, когато казвам, че силно се възхищавам на смелостта ти да се изправиш и да ни разкажеш какво ти се е случило. Както и да си се държала преди, няма никакво значение. Е, била си малко студена, но какво от това? Мисля, че имаш пълното право да не се доверяваш лесно. Но се надявам да ми повярваш сега, когато ти казвам, че си наистина чудесна актриса, и се гордея, че правя с теб този филм — каза той нежно и всички актьори започнаха да ръкопляскат.

Слънцето залязваше над Бевърли Хилс, когато Том Голдмън се върна у дома. Прибра колата в гаража и остана да седи отпуснат на предната седалка, загледан напред, без да вижда нищо, като се чудеше как, за бога, ще обясни това на Джордан. Загубата на по-голямата част от богатството му щеше да е първият удар: съзнаваше, че жена му има вкус към лукса, а сега щеше да й каже, че трябва драстично да намалят разходите си. Например, да продадат къщата — любимата й играчка. Но Лиза Вайнтроб, счетоводителката му, бе съвсем категорична: вече не бе в състояние да покрива ипотеката за четири милиона долара на тази къща, която струваше пет милиона. Така че сбогом, Бевърли Хилс, здравей, Лоръл Кениън. Той можеше да го преживее, но въпросът бе дали и Джордан ще може. А и вече нямаше да има никакви глупави партита, които сякаш бяха смисълът на живота й. При настоящото си състояние, което възлизаше чисто на милион и половина долара, с които трябваше да се погрижи за нова къща и за бебето, нямаше начин да си позволяват вечери с хайвер и костюми от „Шанел“. Едва след като бе седнал с Лиза и бе прегледал домакинските разходи, Том бе разбрал колко много харчи Джордан за дрехи. Оригинален тоалет на „Шанел“ струваше над двайсет хиляди долара. Двайсет хиляди долара! А Джордан имаше пет такива!

Сега трябваше да застане пред нея и да й каже, че е дошъл краят на всичко това. Не само че щяха да престанат с голямото харчене, но щеше да се наложи да продадат и повечето от бижутата й. Откакто се бяха оженили, той бе дал над седемстотин и петдесет хиляди само за скъпоценни камъни, а сега им трябваха пари. На нея нямаше да й хареса. Нищо в този разговор нямаше да й хареса.

„Е, какво пък — уморено си каза Голдмън. — Тя очаква дете. Когато то се появи, може би няма да се интересува толкова от светския живот — защото сега определено няма да имаме бавачка“.

Бебето. Удар номер две. Трябваше да признае на жена си, че й е изневерил и че ще има друго дете от друга жена.

Том разтри слепоочия с пръсти, като усещаше тежестта на всеки миг от четирийсет и петте си години. Как, за бога, бе успял така жестоко да обърка живота си, питаше се безпомощно той. До края на дните си нямаше да забрави пороя от чувства, които го бяха обзели, когато Елинор му съобщи новината. Удивление. Въодушевление за част от секундата. И накрая, изгарящата, всепоглъщаща, безсилна вълна на отчаянието.

Когато бе видял колко решителна, колко спокойна и овладяна е Елинор в тази стресова ситуация, бе осъзнал кристално ясно истината, която сега знаеше, че винаги е усещал — беше влюбен в Елинор Маршал и вероятно винаги е бил от деня, в който онова енергично, непохватно момиче се бе блъснало в него в кафенето на студията преди петнайсет години, чак до мига, в който му бе съобщила, че носи неговото дете. Ако трябваше да е честен, неистовата ревност, която го бе пронизала в деня на сватбата й, бе първият истински сигнал, че е загазил — господи, нима някога бе изглеждала по-лъчезарна и прекрасна от онзи ден? Или беше станало по-рано? В Ню Йорк, когато бе намерил такова пълно удовлетворение в прегръдките й, когато бяха заченали детето, което тя носеше оттогава?

Прекалено късно Голдмън осъзна всичко: тайното обожание на Елинор, което тя бе премълчавала толкова дълго, и болката, която бе изпитала, когато Джордан се бе появила във фоайето на хотел „Виктрикс“; дори и тогава той се бе почувствал неловко, че Елинор трябваше да научи по този начин, но едва сега разбираше в пълна степен какво й се бе наложило да преживее. Това обясняваше слабостта й, загубата на контрол в работата, когато се бе върнала в Лос Анджелис — слабост, която Джейк Келър бе използвал.

Същата слабост, която Голдмън изпитваше сега.

Каква трагедия, че изобщо не бе забелязал онова, което е било пред погледа му през цялото време. Тя бе най-добрият му приятел, негово протеже, най-довереният му съюзник. Бе първият човек, към когото се обръщаше, за да сподели нова идея, търсеше отзивите й, тя бе най-добрият му критик. Бе се опитвал да прекарва колкото е възможно повече време с нея в работата и извън нея. Никога не си бе задал въпроса защо не харесва Пол Халфин, бе го направил едва вчера, след като бе прекалено късно.

Преди три месеца просто щеше да помоли Джордан за развод. Но не и сега. Жена му бе зрял човек — до известна степен — и макар че щеше да я нарани, би било по-добре, отколкото да се опитват да живеят в чисто формален брак. Но всичко се бе променило във фоайето на хотел „Виктрикс“. Защото детето, което Джордан носеше, стоеше на първо място, каквото и да бе желанието му. Бе заченал това бебе в законен брак и Том Голдмън знаеше, че има дълг към детето си. Трябваше да остане с майка му, докато то стане достатъчно голямо, за да разбере — може би на петнайсет или на шестнайсет. Щеше да помага при отглеждането на другото дете, ако Елинор имаше нужда, но можеше да има само едно семейство. Той се бе оженил за Джордан.

Голдмън бавно излезе от колата и тръгна към къщи, като си мислеше за майка си. Хана Голдмън бе мъртва от седем години, но той знаеше какво би му казала — че това е единственият възможен избор. Трябваше да остане, докато детето не минеше през ритуала бар мицва.

Но мили боже, цената, която трябваше да плати за грешката си, бе ужасно висока.

Влезе през задния вход, като набра кода на охранителната система. Мигаща червена светлинка на горния панел му показваше, че Джордан вече си е у дома.

„На какво се надяваше? — иронично се запита Том. — Че ще е на пазар на Родео Драйв ли? Все някога трябва да го направиш, така че по-добре да стане веднага“.

— Джордан! — извика той. — Прибрах се!

— О, така ли? — Бостънският акцент на жена му бе наситен със злъч. — Е, аз съм в гостната. Надявам се, че не очакваш аз да дойда при теб, Томас.

Е, почва се, каза си Том и тръгна към пищно обзаведената им гостна. Беше истинска показно натруфена фантазия с тапети на „Уилям Морис“ и старинни мебели в стил „Регент“; дизайнерът му бе похарчил цяло състояние за тях, спомни си Голдмън. Е, сигурно можеше да си върне поне четвърт милион, ако разпродаде на търг всички проклети антики в къщата. Отсега нататък семейство Голдмън щеше да използва само функционални американски мебели от двайсети век.

Джордан седеше с абсолютно изправен гръб на едно от тапицираните с кретон кресла, дългата й руса коса бе опъната безпощадно назад и вързана на конска опашка, носеше розовия си костюм на „Шанел“ и дълги висящи диамантени обици. Забеляза, че бе сложила и колието си с перли и сапфири, както и рубинения пръстен, който й бе подарил, за да отпразнуват бременността й. Очевидно целеше нещо. И ако се съди по начумерения й вид, вече бе много ядосана още преди да е започнал.

— Надявам се да чуя най-сетне, че си променил решението си за онези противни акции — раздразнено започна тя. — Тази сутрин във фитнес клуба бе истински ад. Всички си шепнеха и сочеха към мен. — Измъкна мажа дантелена кърпичка от ръкава си и попи няколко несъществуващи сълзи. — Не мога да издържам вече, Том. Как можа да ми го причиниш?

— Днес се срещнах с Лиза Вайнтроб — започна Голдмън. Колкото по-бързо й кажеше, толкова по-добре. — Тя ми каза, че сме изгубили голяма част от парите си. Близо осем милиона долара.

— Какво? — изпищя Джордан.

— Налага се да продадем къщата, повечето от бижутата ти и да разпродадем на търг много от вещите си. Лиза познава добър брокер на недвижими имоти, който ще ни осигури отстъпка за новото ни жилище; можем да си вземем нещо по-малко в Лоръл Кениън или Пасадена за около половин милион. Така ще ни остане един милион в наличност, за да можем да живеем, докато си намеря нова работа.

— Не може да е вярно — прошепна Джордан и поклати глава. — Само си измисляш, за да ме плашиш.

— Господи, Джордан. Не бъди такова дете. Тежко е, но ще се справим. Ние сме семейство; ще се държим един за друг.

Думите прозвучаха фалшиво дори и за него.

— Ще остана на настоящия си пост, докато пуснем на екран новия филм, после ще си подам оставката. Няма да е лесно да си намеря друга работа в киноиндустрията и определено няма да е толкова престижна и високоплатена, както досега, така че за съжаление светският ни живот ще пострада. И бездруго нямаме пари за скъпи партита — ще трябва да пестим, скъпа. Налага се да анулирам всичките ти кредитни карти и да ти отпусна малка месечна издръжка. И както разбираш, няма да можем да си позволим бавачка, така че оставаме ти, аз и бебето — завърши Том и се опита да й се усмихне.

— Не! Няма да го направя! — изкрещя Джордан. — Не можеш да постъпиш така с мен, Том! Няма да живея по този начин!

— Нямаме избор — отвърна той, като потисна гнева си. Тя се държеше като разглезена хлапачка дори и сега, пред лицето на катастрофата, когато един съпруг трябваше да може да разчита на жена си за подкрепа.

„Но нямам право да й се сърдя“, напомни си Том, като се замисли какво още трябва да й каже.

— Джордан, изслушай ме. Има и нещо по-лошо.

— По-лошо ли? — Ангелското й личице бе порозовяло от гняв. — Нещо по-лошо? Какво, по дяволите, може да е по-лошо от това? Не разбираш ли, че съсипа живота ми?

— Помниш ли, когато дойде във „Виктрикс“, в Ню Йорк, за да ми съобщиш за бебето? Джордан, трябва да ти призная нещо. — Той преглътна тежко. — Бях прекарал с Елинор Маршал предишната нощ — за пръв и последен път. Вчера тя ми съобщи, че е заченала онази нощ. Решила е да роди бебето.

Той мълчаливо зачака бурята. Този път щеше да има пълно право.

— Това ли е? — попита Джордан.

— Не е ли достатъчно!

— Мислех си, че ще ми кажеш, че те разследват данъчните — подсмръкна Джордан. — Спал си с Елинор Маршал? Том, как можа? Тя е толкова стара!

Том Голдмън зяпна жена си, но не можа да промълви и дума. Питаше се дали не му се причуват разни неща. Джордан бе изпаднала в истерия при мисълта, че трябва да промени стандарта си на живот, но на признанието му, че друга жена също носи негово дете, тя реагира така, сякаш бе незначителна проява на лош вкус. Наистина ли бе толкова повърхностна? Възможно ли беше?

Може би не го бе разбрала добре.

— Джордан, току-що ти казах, че Елинор е бременна. От мен. Нямаш ли какво да кажеш?

— Да! Да, имам! — извика тя. Изведнъж цялата й ярост се върна и той почти изпита облекчение. Но после тя продължи: — Как смееш да ме унижаваш така! Не разбираш ли, че всички ще ми се присмиват? Ще кажат, че си предпочел онази сбръчкана старица пред мен!

— Елинор е на трийсет и осем…

— А аз съм на двайсет и четири! И не мисли, че това няма да направи впечатление на всички! Тя дори не се грижи за фигурата си. Просто една кариеристка! Как можа!

Той не можеше да прикрие отвращението си.

— Джордан, това е най-…

— Искам развод! — Тя вече крещеше и вените на тънката й шия бяха изпъкнали като въжета. — Искам развод незабавно!

— Ами нашето бебе? — успя да промълви Том.

— Какво бебе? Не съм бременна, глупак такъв! Никога не е имало никакво бебе! Изабел ме накара да ти кажа, че има, за да оставиш онази стара жена! — Тя се разсмя истерично. — Мислиш ли, че бих забременяла от безмозъчен идиот като теб? Само искаше да ми съсипеш фигурата! Да ме накараш да стоя у дома по цял ден с някакво пищящо дете още съвсем млада! Просто ми завиждаш, защото аз знам как да се забавлявам!

Голдмън усети пак му се вие свят.

— Не е имало никакво бебе?

— Не! Не разбираш ли английски? Щях да ти кажа, че съм направила спонтанен аборт. И ако наистина бях бременна, ти самият щеше да ме накараш да направя аборт! — Джордан хлипаше от ярост. — Ти иди да живееш в Пасадена! Аз няма да го направя! Искам развод! Освен това, когато се омъжих, аз дойдох с два милиона долара собствени спестявания и ти няма да получиш нищичко от тях!

— Никога не си ми го казвала — тихо промълви Том.

— Няма да вземеш нищичко! Мои са!

— Не бих докоснал и цент от парите ти — увери я с презрение Том. — Можеш да си тръгнеш с всичко, което си донесла в този брак. Ще кажа на адвокатите си да се свържат с теб още утре.

— Ще задържа диамантите! — изкрещя Джордан, докато той се отдалечаваше с гръб към нея.

Том Голдмън напусна дома си и брака си. Когато стигна до задната врата, той вече се усмихваше.

Тридесет и шеста глава

— Да. Добре — примирено отвърна Голдмън, погледна към Елинор и поклати глава. — Две седмици. Щом това е най-доброто, което можеш да направиш… да, знам. Благодаря, Джанис.

Остави слушалката.

— Колко получихме в Сиатъл? Две седмици ли? — разочаровано попита Елинор. — Надявах се на малко повече. Нали се предполага, че това е световната столица на поколението Х. Човек би си помислил, че само имената на Зак и Флореску ще са достатъчни, за да гарантират солидни приходи там.

Том сви рамене.

— Какво да ти кажа? Предполагам, че всички се дърпат заради скандала с Роксана.

— Не, не е заради него. Такъв скандал си е чиста реклама. Предполагам, че са виновни Джейк Келър и Дейвид Тобър.

Том Голдмън и Елинор Маршал седяха в кабинета му в сградата на „Артемис“, заобиколени от телефони, купища бележки и каквото бе останало върху таблата от кафето и кифличките. Беше седем вечерта и слънцето тъкмо бе започнало да потъва в розовия хоризонт, който се виждаше от широките прозорци на Голдмън. Замърсяването на атмосферата над Лос Анджелис превръщаше светлината му във фантастични алени и медночервеникави лъчи. Човек трябваше да отдаде дължимото на смога: заради него имаше разкошни залези. Но днес никой от двамата нямаше време да оцени красотата на природата.

Бяха прекарали целия ден в опити да убедят разпространителите да покажат „Виж светлината“; тази сутрин изглеждаше, че филмът ще бъде показан в два арт киносалона в Минесота и един голям киноцентър в Тусон, а после да загине безславно и да продължи разпространението си направо на видео. Никой не искаше да го пипне и с триметров дезинфектиран прът. Говореше се, че „Виж светлината“ ще се окаже за Фред Флореску същото като „Последният екшън герой“; дори и Стивън Спилбърг се бе провалил с „1941“, а сега бе ред на Флореску. В маркетинговия отдел на „Артемис“ бяха получили безброй пъти едно и също съобщение: този филм е пълен провал, абсолютно неспасяем, как можете изобщо да ни молите да разпространяваме филм, който на практика води студията ви към банкрут?

На Том и Елинор им бе нужен цял ден, за да се опитат да осигурят, макар и минимално начално разпространение за филма. И двамата бяха изчерпали всичките си запаси от благоразположение и лични връзки за тази цел, позовавайки се на различни услуги, които бяха правили петнайсет години, но дори и така бяха успели да постигнат само един нищожен старт. Но това бе максималното, което можеха да изтръгнат от пазара. Хората просто не искаха и да чуят за филма.

— Тобър и Келър ли? — замисли се Том.

— Знаеш, че съм права. След като Сам Кендрик приключи саморазправата си с Дейвид Тобър, никоя друга агенция в града не искаше и да го погледне, и накрая се озова на работа при някакъв мошеник, с една телефонна линия и пощенска кутия някъде в Западен Холивуд, където се занимава с реклами на кучешки храни. — Том се ухили. — Колкото до Келър, когато ти разпространи новината, с него бе напълно свършено и той…

— Осъществява детската си мечта да работи като независим продуцент — засмя се Голдмън.

— Точно така. Затова мисля, че можем да приемем за даденост, че никой от двамата не желае доброто на този филм. Дейвид Тобър беше на снимачната площадка, а Джейк Келър разполага с много доклади, в които подробно са описани всички проблеми. Трябвало е само да подшушнат нещичко тук-там — нали знаеш, как Флореску не позволявал на никого да види необработения материал, как „Артемис“ се намират пред отчайващ художествен и търговски провал, как Роксана Феликс може да играе не по-добре от дървена кукла… Много е просто да се постигне, а онези негодници искат отмъщение.

Том кимна бавно.

— Имаш право. Освен това да не забравяме, че всички в киноиндустрията знаят, че двамата запазихме постовете си до излизането на екран на „Виж светлината“ само защото имаме отлични адвокати. Веднага щом филмът излезе на бял свят и ние сме бита карта. Хауърд и останалите ясно го показват. Така че никой не го е грижа дали ще ни засегне, ако пренебрегне този филм. И защо не? С нас почти е свършено.

Елинор се усмихна нежно на Том и кимна към тениската и джинсите му.

— Е, поне не ти се налага да се докарваш за работа.

— Щом подобно облекло е достатъчно добро за Дейвид Гефен, става и за мен — без капка разкаяние каза Голдмън. — Трябваше да го направя още преди години. — Пресегна се през бюрото и взе ръката на Елинор, като я погали нежно. — Много неща трябваше да свърша още преди години.

Елинор се вгледа в тъмните очи, които не се отделяха от нея, и усети познатото горещо желание да плъзва по кожата й. Но беше прекалено рано. Трябваше да е сигурна, че той не търси просто заместител на Джордан, че наистина мисли сериозно онова, което й казва, че няма да изчака няколко месеца и после да я изостави заради поредната красавица на деня. Болката от загубата бе прекалено остра; просто не можеше да си позволи отново да рискува. Защото, ако той разбиеше сърцето й отново, Елинор Маршал усещаше, че това ще е завинаги.

Тя издърпа ръката си внимателно, но решително.

— Може би все пак ще стане хит. И може би ще успеем да спасим студията с този филм. И „Фокс“ бяха загазили, когато пуснаха „Междузвездни войни“, а никой не очакваше нищо добро и за този филм.

Том Голдмън преглътна разочарованието си. Елинор се нуждаеше от време, за да му се довери, разбираше това. Но му бе толкова трудно да бъде близо до нея, да знае, че тя носи детето им, и да не може да я прегръща и докосва.

— Елинор, трябва да разбереш нещо. Направихме както ти каза; постигнахме невъзможното и принудихме борда да ни позволи да останем и да довършим филма, убедихме Роксана да се върне на снимачната площадка и подготвихме някакъв начален старт на разпространението. Но това е филм за сто и двайсет милиона долара! Осъзнаваш ли какви продажби, какви пазарни чудеса или каквото и да е там трябва да се случат, за да си върнем парите обратно? „Междузвездни войни“ струваше седем милиона долара. Ти постъпи правилно от художествена гледна точка, но трябва да приемеш фактите. Филмът е провал, и то грандиозен провал.

— Възможно е да стане хит само с реклама от уста на уста.

— Хит за сто и трийсет милиона долара, който разчита само на слухове? Искаш да стане чудо.

Елинор Маршал помисли за бебето на Том, което растеше в утробата й.

— Аз вярвам в чудеса — каза тя. Том поклати глава.

— Ти просто не знаеш кога да спреш, нали, Елинор?

— Категорично не — съгласи се тя. — Е, ще дойдеш ли на партито за края на снимките в събота? Тази вечер ще си купя билет.

— Шегуваш ли се? — възкликна Голдмън. — След всичко, което преживяхме, за да видим този проклет филм готов, не бих го пропуснал, дори и двайсет мусона да се вихрят там.

Прощалното парти на „Виж светлината“ бе организирано на плажа под звездите. Когато Том и Елинор пристигнаха, в хотела вече цареше хаос, в който стотици служители от екипа и техници мъкнеха опаковани куфари по централното стълбище или задръстваха асансьора и трупаха багажа си във фоайето на големи разноцветни купчини от кожа и пластмаса, готови да бъдат закарани до летището на Сейшелските острови следващата сутрин. Атмосферата на партито се усещаше още преди да стигнат до плажа; режисьорът по осветлението залитна покрай Том с коса, полята с лепкаво кокосово мляко, а шефът на сценичните работници раздаваше на всеки, когото видеше, дебели, саморъчно свити цигари с марихуана. Облекчението изпълваше толкова осезаемо въздуха наоколо, че човек направо можеше да го подуши. А щом двамата стъпиха на мекия, бял пясък, попаднаха в истинска лудница.

— Това прощално парти ли е или карнавалът в Ню Орлиънс? — обърна се към Елинор Том, загледан в сцената на брега.

Огромни лагерни огньове бяха разпалени на плажа и пламъците се издигаха като огнени кули на фона на мастиленочерното небе, като очертаваха силуетите на танцуващите около тях, които подскачаха лудешки под звуците на изключително шумна рап музика, носеща се от мощни тонколони. Флореску бе наредил да приготвят голяма дървена маса, отрупана с ястия, чието ухание можеше да се усети от поне двеста метра: омари по креолски, къри с октопод, месо от акула с джинджифилов сос, крем супа от тропически риби. Щом се приближиха, някакво момиче от обслужващия персонал пъхна в ръцете им високи чаши с някаква цветна напитка.

— Какво е това? — предпазливо попита Голдмън и прегърна Елинор през кръста.

— Ла пюре — засмя се момичето. — Местен специалитет. Опитайте го!

Том отпи голяма глътка и остана без дъх, когато плодовото питие изгори гърлото му.

— Исусе Христе! Какво все пак е това?

— Ферментирал плодов алкохол. Доста силно питие — отвърна момичето.

— Съвсем вярно — съгласи се Том и остави чашата на масата.

— Имате ли нещо безалкохолно? — попита Елинор. — Бременна съм.

— Разбира се. — Подаде й пластмасова чаша цитронел, местен коктейл от минерална вода, мед и прясно изцеден лимон.

— И аз ще взема едно от тези — каза Том.

— Хей, здравейте и на двамата! Закъсняхте — обади се Флореску, който се приближи до тях и тупна Том по рамото.

— И аз се радвам да те видя, Фред — усмихна му се Том.

— Самолетът беше задържан в Сингапур — обясни Елинор. — Как си?

— Безкрайно щастлив и доволен от филма — увери я режисьорът. — Трябва да ви благодаря и на двамата, задето се борихте толкова самоотвержено, за да можем да го завършим. Направихме невероятен филм. Ще спечели „Златната палма“ в Кан догодина и ще счупи всички рекорди за касов успех.

— Сериозно? — възкликна Елинор.

— О, да, разбира се — измърмори Том.

Флореску го изгледа престорено строго.

— Ех, вие, неверници такива. Искате ли да се обзаложим? Залагам сто долара, че ще спечелите поне трийсет милиона от това бебче.

— Дадено. — Голдмън стисна ръката на младия мъж. — Господ ми е свидетел, че парите ми трябват.

— Оставаме без работа веднага щом „Виж светлината“ излезе по екраните — каза му Елинор.

— Нищо подобно. Можете да дойдете и да работите за мен — обади се Сам Кендрик, който се появи иззад един от искрящите огньове. — С „Артемис“ може и да е свършено, но не и с мен. След развода се заех за работа. Тъкмо тази сутрин сключихме много солидна сделка с „Юнивърсъл“ за Трой Савидж. Направо съм затрупан от задачи и ми е нужна помощ. Вие, пазачите, сега можете да станете ловци. Така ще се превърнете в по-хармонични човешки същества.

— Като станат агенти ли? Сигурно си прекалил с пиенето, Сам — подразни го Флореску. — Кендрик е просто една машина за печелене на пари с алчен, безскрупулен и еднопосочен ум. Именно затова имам договор с него.

— Всички режисьори са просто деца, чийто инстинкт да тормозят другите не е намерил достатъчно удовлетворение в боя над другарчетата им в основното училище — върна му го приятелски Сам.

— Какво правиш тук, Сам? Мислех, че вече не представляваш Роксана Феликс — полюбопитства Елинор.

Лицето на Кендрик помръкна и той извърна очи.

— Така е — отвърна той. — Но Фред, Зак и Мегън все още са мои клиенти, а също и всички актьори в поддържащите роли. Не бих пропуснал партито за нищо на света.

— Къде е Роксана? — попита Елинор. — Иска ми се да я видя.

— Ще я видиш. Съвсем скоро — каза Флореску. — Зак и Роксана ще държат речи. Сядайте.

Той ги прикани с жест към дървената маса и седнаха заедно, загледани в хората, които започнаха да се събират наоколо и да се настаняват направо на пясъка с кръстосани крака или на пейките до тях. Изведнъж всички избухнаха в ръкопляскания и подсвирквания, когато Роксана Феликс, зашеметяваща в прозрачната си бяла копринена рокля, с коса, заплетена на френска плитка, се покатери пъргаво върху няколко каси, които някой специално бе подредил за целта.

— Хей, те наистина я обичат — измърмори Том Голдмън.

— Ами, да. Тя се превърна от най-голямата кучка във вселената в истинска Майка Тереза — високо прошепна Флореску. — Идваше рано всяка сутрин, правеше кафе за момичетата от гардероба, питаше дали може да помогне за оборудването — каквото се сетите, Роксана е насреща да помогне. Всички от екипа бяха като ударени от гръм. Сега направо боготворят пръстта под краката й.

Елинор хвърли кос поглед към Сам Кендрик, но той бе свел очи и отказваше да погледне Роксана, когато тя започна речта си.

— От името на актьорския състав искам да благодаря на целия екип, който работи толкова всеотдайно, за да направим този филм — започна Роксана под шумните аплодисменти на актьорите в поддържащите роли, които тропаха по масите и подвикваха одобрително. — Вие, момчета, бяхте изправени срещу разглезените модели, законите на Мърфи, политическите игри в студията и природните стихии — така че естествено битката бе предрешена. — Последва гръмогласен смях. — Трябва също така да благодаря на Мегън Силвър, която с перото си ни измъкна от безброй задънени улици и безизходни ситуации — бурни аплодисменти и подсвирквания, — и на Зак Мейсън, който бе така любезен да се върне жив и здрав, така че да не се налага да играя любовните сцени с труп. Макар че като се замисля, може би щеше да е за предпочитане… и накрая, нека ви призная, че винаги съм мечтала да работя с най-талантливия млад режисьор в Америка. — Пауза. — Затова, когато се прибера у дома, веднага ще се обадя на Куентин Тарантино и ще го помоля да ми направи пробни снимки.

Събраното множество избухна в смях и овации, Роксана се поклони и седна, като преди това отправи въздушна целувка на Флореску.

— Кучка — извика той ухилен.

Мястото й бе заето от високата, мускулеста фигура на Зак Мейсън, чиято дълга черна коса се разпиляваше по голите му рамене, а широкият му гръден кош се очертаваше на фона на огъня.

— Господи, изглежда страхотно — отбеляза Елинор.

— Човекът вдига тежести като луд, откакто излезе от болницата — обясни Фред. — Казва, че ще се връща към турнетата и трябва да е във форма. Или е това, или е просто любов. Двамата с Мегън Силвър са неразделни, откакто ги намерихме в джунглата.

— Ооо, колко романтично — измърмори Елинор, а Том затегна леко прегръдката си около талията й, като я притисна нежно към себе си. Тя се поколеба за миг, после се отпусна и се намести по-удобно. Беше й толкова хубаво тук с Том в мрака, мислеше си тя. Щом това бе последният им публичен реверанс, беше напълно уместно да го направят заедно.

„Няма да се дърпам — каза си тя. — Поне не и тази вечер“.

— Казват, че красотата е истинска наслада — започна Зак Мейсън, — макар че в случая с Роксана, мисля, че изразявам общото мнение, когато казвам, че през повечето време красотата е нещо като трън в задника.

— Амин — извика Флореску и предизвика нови смехове.

— Сега сериозно — продължи Мейсън, като вдигна ръка, за да призове към малко тишина, — трябва да благодаря на Рокси, Сет, Мери, Джак, Робърт, Фред и на всички от екипа за това, че ми позволиха да разбера какво значи да правиш филм. Следващия път, когато реша да се заема с нещо по-малко стресиращо, ще отида да скачам над Гранд Каньон без парашут. — Изчака смехът да утихне, после протегна ръка. — Мегън, ела тук.

Елинор се загледа мълчаливо, докато Мегън Силвър, елегантна и стройна, в къса рокля на „Дона Карън“ и леки сандали, се покатери до Зак и се сгуши в него, пъхнала дребната си ръка в неговата. Изглеждаше прекрасно — самоуверена и сияеща от щастие.

— Това Мегън ли е? — прошепна Том, зяпнал невярващо. — Какво е станало с онова невзрачно момиче, с което се запознах преди шест месеца?

— Тя направи този филм — отвърна Елинор, усетила как в гърлото й напират сълзи. — Той промени всички ни.

— Имам за вас две съобщения — каза Зак. — Първото е, че наистина съм щастлив, че получих възможността да опитам какво е да си актьор, особено в такъв велик филм, какъвто стана нашият, защото няма да имам друг шанс. Говорих с момчетата от „Дарк Ейнджъл“ и новината е, че отново се събираме да свирим заедно. Филмите са забавни, но музиката е моят живот.

Последваха оглушителни аплодисменти.

— Благодаря — каза Зак. — И като стана дума за живота ми, второто, което имам да ви казвам, запазвайки най-хубавото за накрая… — Той погледна нежно към Мегън и й се усмихна с очи. — … е, че тази сутрин помолих Мегън Силвър да се омъжи за мен и тя се съгласи.

Дори и да бе искал да добави нещо, то потъна във всеобщия хаос, който настана, когато актьорите и всички от екипа започнаха да ги поздравяват, всички крещяха, свиркаха и тропаха с крака, а Мегън и Зак бяха смъкнати долу и заобиколени от хората, които се тълпяха да им стиснат ръка. Елинор видя Роксана да прегръща Мегън, а после и Зак.

— Ти няма ли да кажеш нещо? — обърна се Том към Флореску.

— След това? Шегуваш ли се? Би било истинско безумие от моя страна — иронично каза Флореску. — Не. Поговорих с екипа, когато заснехме последния дубъл на последната сцена. Това е достатъчно. — Преметна крак през пейката и се изправи. — Извинете ме за секунда. Трябва да ги поздравя.

— Аз също — обади се Сам Кендрик и последва клиента си. — Ще се видим с вас по-късно.

— Хайде, Том — подкани го Елинор. — Да вървим.

— След минутка.

Той се премести по-близо до нея на пейката и хвана двете й ръце, стисна ги здраво в мрака, загледан в нея на фона на потрепващата светлина от огъня, докато хората около тях бързаха към Зак и Мегън, продължавайки да се веселят шумно, без да им обръщат внимание, оставяйки ги насаме в края на масата.

— Не сега — прошепна Елинор.

Нещо в погледа на Голдмън я караше да потръпва нервно. Блестящите му черни очи се взираха в нея, оглеждаше лицето й така, сякаш искаше да го запечата в съзнанието си завинаги, сякаш никога повече нямаше да откъсне поглед от нея.

— Да, сега — настоя Том. — Сега. Трябва да го кажа, Елинор. Не мога да чакам повече.

Тя замълча.

Том протегна ръка и погали бузата й, нежно, внимателно, докосвайки меката й кожа с грубата си длан.

— Обичам те — каза той. — Обичам те от деня, в който те срещнах. Може би и ти си чувствала същото, а може би при теб е дошло малко по-късно, но знам, че изпитваш нещо към мен. Ню Йорк го доказа и на двама ни. — Той си пое дъх, мъчейки се да намери точните думи. — Предполагам, че и двамата сме били прекалено плахи или сдържани, или прекалено срамежливи, но никой от нас не каза нищо, докато не се оказа прекалено късно. Не бе минало много време след сватбата ми с Джордан, когато разбрах какъв глупак съм бил. Мислех за теб непрекъснато. Мислех за теб дори когато бях с нея. Опитвах се да се боря с това, но не можех. А нощта, която прекарахме заедно, бе най-пълното сливане, което съм постигал с друго човешко същество през живота си.

Елинор Маршал седеше и го слушаше, а в очите й напираха сълзи и бавно се търкаляха по бузите й.

— На другия ден, когато Джордан пристигна и ми съобщи, че е бременна… аз се оказах в капан. Беше прекалено късно. И осъзнах отчайващите дълбини на падението си, когато те видях да се омъжваш за Пол. Бог ми е свидетел, Елинор, исках да го убия. Да хукна към теб и да те отвлека насила. Но не можех да направя нищо. — Докосна с пръст една от сълзите й и я избърса. — Елинор, знам, че те нараних. Знам, че сега си уплашена. Но кълна ти се, обичам те с цялото си сърце. — Гласът му бе дрезгав от силните чувства, които изпитваше. — Погледни ме. Знаеш, че говоря истината. Обичам теб и нашето дете с цялото си сърце. Господ ни дава втори шанс, Елинор. Нека не пропиляваме и останалата част от живота си.

— О, Том! — прошепна тя.

Той се смъкна от пейката и падна на колене пред нея на пясъка, стиснал здраво ръцете й.

— Обичам те повече от живота си — каза той. — Бог ми е свидетел, че не искам да живея без теб. Елинор, ще се омъжиш ли за мен?

Тя се вгледа в него продължително. После склони глава и го целуна нежно и страстно.

— Мислех, че никога няма да ми предложиш — отвърна тя.

В мрака Роксана Феликс се отдръпна от останалите, които се тълпяха около Мегън и Зак, поздравяваха ги шумно и се шегуваха на висок глас. Наистина се радваше за тях двамата. След онази нощ, когато бе говорила пред екипа, и двамата бяха безкрайно състрадателни и дружелюбни с нея. Особено Зак правеше всичко по силите си, за да я зарадва с някакъв жест; Роксана знаеше, че той разбира по-добре от всеки друг какво е да живееш под светлината на прожекторите, където никой не е искрен с теб и всички вече имат готово мнение за теб още при първата ви среща. Миналата нощ й бе казал, че се е превърнала от най-самотното дете на света в най-желаната жена на планетата и бе добавил: „Може би сега ще имаш възможност да бъдеш нормална, Рокси. Искрено се надявам“.

„Господи, и аз се надявам“, притеснено си помисли Роксана, докато следеше с очи фигурата, която се откъсна от тълпата.

Сам Кендрик.

Бе пристигнал вчера и бе отказал да се види с нея. Не пожела да говори с нея и й затвори телефона, когато се обади в хотелската му стая. Не получи отговор и на бележката, която му изпрати, с молба да й отдели пет минутки от времето си. Сам Кендрик не се интересуваше от нея й го показваше болезнено ясно.

Роксана усети как сърцето й се блъска в гърдите. Толкова бе нервна, струваше й се, че цялата се облива в студена пот. Но трябваше да го направи; трябваше да говори с него.

Сам Кендрик бе единственият човек, който бе успял да стигне до нея, чийто ласки я бяха възбуждали наистина, единственият мъж, за чието докосване някога бе копняла. О, можеше да се залъгва, че е искала Зак, но за нея Зак Мейсън бе само поредната брънка от веригата на големия й план. Бе започнала всичко с идеята да използва Сам Кендрик, да си отмъсти за някаква незначителна обида, а после… а после се бе влюбила в него.

Разбира се, бе се опитала да заблуди самата себе си. Колкото повече мислеше за него, толкова повече си повтаряше, че ненавижда този мъж, толкова по-яростно се стараеше да го пречупи. Сякаш искаше да докаже нещо на себе си.

А когато онзи злокобен телефонен звън я бе събудил и подигравателният глас на Изабел бе срутил ледената й крепост, Сам бе единственият, който бе дошъл да я види, който не я бе заклеймил, а бе застанал до нея и бе заявил, че я обича. И тогава, ужасена от чувствата, които предизвикваше у нея и които тя считаше за чиста слабост, в отчаянието си тя се бе нахвърлила върху него като ранен звяр, бе го наранила дълбоко и страшно, както само тя можеше.

Едва когато по-късно бе дошла Елинор, за да й предложи втори шанс, Роксана бе посмяла да свали защитните си прегради. Докато плачеше в нейните прегръдки, прекалено уморена да се бори с целия свят, тя бе открила, че поне още един човек се интересува от нея. А после хората от екипа я бяха приели отново в редиците си, с пълна прошка и разбиране, и докато работеше на предела на силите си, за да довърши „Виж светлината“, бе получила шанс за изкупление; имаше възможност да работи с други хора и да бъде смятана поне сега просто за актриса, за самата себе си. След като Флореску бе извикал „Стоп! — и край!“ под радостните възгласи на екипа, той бе дошъл до нея и й бе казал, че иска отново да работи с нея. Може би за другите не бе чак такова голямо събитие, но в този миг за нея това бе по-ценно от най-разкошния комплимент, който някога бе получавала.

Докато довършваха снимките, тя бе имала малко време, за да прецени собствените си чувства към Сам Кендрик; да си признае, че се е влюбила. Наблюдаваше Мегън Силвър, която ходеше навсякъде, стиснала Зак за ръка, и знаеше, че и тя иска същото, копнееше за онази проста и дълбока обич, за истинската връзка и любов между двама души, която Сам й бе предложил. Беше й ядосан и имаше пълното право. Тя го знаеше. Но разбираше също, докато стоеше на брега и гледаше как Сам Кендрик се прибира в хотела, крачещ самотен по плажа, че трябва да се опита да стигне до него. Поне да опита. Иначе той щеше да изчезне от живота й завинаги.

Това бе единственият й шанс.

Роксана изтича от сенките, хукна по брега към вълните и докосна Сам Кендрик по рамото.

Той се обърна усмихнат, но усмивката му замръзна и лицето му помръкна, когато видя кой е.

— Какво искаш, по дяволите? — остро попита той. — Не можеш ли да ме оставиш на мира, Роксана? Какво още искаш от мен?

— Сам, моля те — промълви тя. — Дай ми още един шанс. Просто искам да ти се извиня. Наистина съжалявам.

Очите му бяха студени. Роксана опита отново.

— Промених се, Сам. Наистина. Не можем ли да започнем отначало?

Кендрик остана на мястото си, загледа се в нея и бавно поклати глава.

— Не мисля, Роксана. Приемам извинението ти, ясно? Да оставим нещата така.

Тя отстъпи крачка назад в мокрия пясък. Решимостта в гласа му бе ужасяваща.

— Знам, че е прекалено късно — прошепна тя. — Но ако това изобщо означава нещо за теб — обичам те.

За миг й се стори, че в очите му пламва искра, но после Кендрик извърна поглед и моментът отмина.

— Права си — каза той. — Прекалено късно е.

И докато Роксана Феликс стоеше там, загледана в него, Сам Кендрик й обърна гръб и се отдалечи.

Филмовият екип отлетя обратно на следващата сутрин заедно със Сам Кендрик и по-голямата част от поддържащите актьори. Том бе уредил Зак, Мегън, Фред и Роксана да пътуват с частния самолет на Хауърд Торн същия следобед заедно с него и Елинор.

— Привилегия на властта — обясни той, докато се издигаха в омайното синьо небе над Индийския океан. — И тъй като това е последната възможност да се порадваме на подобен лукс, нека да се възползваме максимално.

— Мислите ли да приемете предложението на Сам? — обърна се Фред към Елинор, която се бе настанила на удобния кожен диван, сгушена в Том.

— И да стана агент? Никога — отвърна Голдмън.

— Говори за себе си. Аз може и да опитам — отвърна Елинор и смуши Том в ребрата.

Той стисна ръката й и я целуна.

— Елинор Маршал Голдмън. Какво мислиш?

— Звучи страхотно. Особено добавката Голдмън — засмя се Елинор.

— И вие ли? — престорено се ужаси Фред, като погледна към Зак и Мегън. — Господи. Надявам се, че не е заразно.

Зак се засмя.

— Фред, ти си прекалено голям мъжкар, за да те засегне.

— Тук си прав — увери го режисьорът и намигна на Роксана. — Е, къде ще бъдете, когато филмът излезе на екран?

— В Бел Еър. Ще наемем апартамент там, докато си търсим нов дом — отвърна Елинор. — Всъщност, надявам се, че всички ще ми оставите телефон за връзка, за да мога да ви държа в течение.

— Роксана, „Парамаунт“ искат да направя нова версия на „Закуска в Тифани“ — каза Флореску. — Интересува ли те?

Тя кимна, очарована.

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно. Ти си страхотна актриса — заяви Флореску и добави закачливо, — освен това си и невероятно красива, което изобщо не вреди.

Тя го замери с една възглавничка. Любезните стюардеси се суетяха около тях и пълнеха шампанско в кристалните чаши.

— Мисля, че трябва да вдигнем тост за филма — каза Флореску, като вдигна чашата си. — Защото след него нищо вече няма да ни се струва трудно.

Самолетът се огласи от смеха им, когато всички вдигнаха наздравица.

В събота следобед Зак Мейсън и Мегън Силвър лежаха заедно в леглото, прегърнати.

— Престани да гледаш телефона — подразни я Зак.

— Не гледам телефона.

— Напротив. Чакаш го да звънне цял ден. Когато Йоланда се обади сутринта, подскочи цял метър.

— Не е вярно — възмути се Мегън, после се усмихна свенливо. — Само половин метър беше.

Мейсън се засмя, обхвана гърдите и с длани и целуна връхчетата на зърната й.

— Имаш много еднопосочен ум. Няма ли да престанеш? Цял ден не сме правили друго, освен да се любим.

— Имаш ли по-добро предложение?

— Може би не — отвърна тя и посегна надолу към тялото му.

Целунаха се нежно.

— Деклан беше направо на седмото небе, когато му се обади — каза Мегън. — Той си мисли, че съм Пепеляшка, която е попаднала във вълшебното царство и се е озовала при прекрасния принц.

— Ами така си е — увери я Зак и я погали по гърба.

— Шегуваш ли се? Озовах се при жабока — засмя се тя и се опита да се измъкне от ръцете му. — Не мога да повярвам, че ще прекарам остатъка от живота си в автобус за турне.

— И ще пишеш книги. Изборът беше твой, скъпа — напомни й Зак.

— Престани да сменяш темата — подразни го Мегън.

Телефонът звънна. И двамата подскочиха.

— Ти го вдигни — промълви Мегън, останала без дъх. — Сигурно е за теб.

Той поклати глава.

— Няма начин, миличка. Ти написа проклетия сценарий. Ти го вдигни.

— Вдигни проклетия телефон, Зак! — изпищя Мегън.

Той взе слушалката.

— Зак Мейсън. О, здрасти, Том. Да, и тя е тук…

Роксана седеше сама в елегантния си апартамент в Сенчъри Сити, свита на любимия си фотьойл, четеше последния сценарий на Флореску и се опитваше да не мисли за филма. След пресконференцията, която даде при завръщането си в Съединените щати, животът й бе станал значително по-лесен. Не бе забравила нищо, но освен това бе открила фундаменталната истина, че демоните се вкаменяват, когато се извадят на дневна светлина. Хората от козметичния бизнес се бяха върнали пълзешком при нея, дори и онзи жалък мухльо Боб Алтън се бе опитал да й се подмазва, но тя просто отказваше да го чуе. Да си жена, означаваше много повече от физическата красота, от случайната комбинация на гените и закодираното в атомите на тялото й временно състояние.

Елинор Маршал и Фред Флореску й бяха показали, че в нея има нещо, което си заслужава да развива; истински талант, който щеше да расте и да разцъфти с годините и натрупания опит, вместо да повехне и избледнее. Това бе нещо, с което можеше да се гордее. Опитваше се да се съсредоточи върху него, а не да се побърква от тревоги за „Виж светлината“ и телефона, който упорито отказваше да звънне. Беше по-зрял човек.

Телефонът звънна.

Роксана скочи от фотьойла и се хвърли към него, преди да е успял да звънне втори път.

— Елинор? — възкликна тя.

— Не е тя, за съжаление — чу дълбок глас от другата страна на линията.

Сърцето й престана да бие.

— Обажда се Сам Кендрик.

— Здравей — успя да промълви Роксана.

— Съжалявам, забравих. Днес се очакват резултатите от премиерата на филма. Трябваше да се досетя.

— По дяволите филмът! — грубо отвърна Роксана. Едва си поемаше дъх.

Сам се засмя.

— Исках да те питам дали имаш кавалер за европейската премиера на филма.

— О, Сам! — прошепна тя.

— Гледах пресконференцията — каза той, после замълча. — Едва събрах кураж да ти се обадя, защото се опасявах, че ще ми затвориш телефона. Съжалявам, че бях толкова груб с теб, Роксана.

— Няма значение — отвърна тя и усети как сърцето отново започва да бие в гърдите й. О, господи, щеше ли да има още един шанс? Възможно ли беше?

Постара се гласът й да прозвучи спокойно.

— Ти имаше пълно право да се държиш по този начин.

— Знаеш ли, че двамата с Изабел наистина се развеждаме?

— Да. Чух. Съжалявам — излъга от учтивост тя.

— А аз не — мрачно отвърна Кендрик.

Последва дълго мълчание. Роксана усети, че буквално е спряла да диша.

— Хм… слушай. Питах се дали не можем да пием кафе заедно, да се опознаем един друг…

— Да започнем отначало? — прошепна тя.

— Нещо такова — призна Сам. Тя си представи усмивката му, докато стискаше слушалката. — Ще караме бавно, да видим какво ще излезе.

— Чудесна идея — сдържано отвърна тя, а после изгуби контрол и побърза да добави: — Свободен ли си в момента? Имам страхотен сладкиш за кафе във фурната.

— Тръгвам веднага — каза Сам и затвори.

Роксана целуна слушалката, преди да я остави върху апарата, и затанцува из стаята, като подскачаше като десетгодишно хлапе.

Телефонът звънна отново и тя го грабна нетърпеливо.

— Обичам те, обичам те, обичам те! — изтананика тя.

— Роксана? Добре ли си? — попита Елинор Маршал.

Том Голдмън седеше в хотелския си апартамент и четеше книга, когато дойде обаждането от „Артемис“; Елинор се бе излегнала на дивана и похапваше ягоди. Тя се изправи рязко и внимателно се взираше в него, докато той кимаше безизразно, записваше някакви цифри на лист хартия и от време на време промърморваше: „Да, добре“, а после: „Разбирам“.

Той остави слушалката на мястото й.

— Е? Господи, Том, не си играй с мен точно сега — примоли се Елинор, кършейки пръсти. — Кажи нещо, за бога! Иначе ще получа инфаркт!

Голдмън я остави да се мъчи още секунда, после се усмихна бавно.

— Е — каза той най-сетне. — Изглежда, дължа на онзи хлапак Флореску сто долара.

Тя се облегна на дивана, затаила дъх.

— Пред всеки киносалон, в който има прожекции, се извиват километрични опашки — каза Том. — Билетите са продадени до последния. В Ню Йорк е имало безредици, когато са свършили. Наложило се е да извикат полиция.

Елинор Маршал го гледаше, без да мигне, и от очите й бликаха сълзи.

— Студията е затрупана от молби за показване на филма — продължи Голдмън, докато се приближаваше към нея. — Казаха ми, че някои киносалони дори са готови да се явят на съд, за да получат нов шанс. По CBS тази вечер в новините ще излъчат репортаж за младежите в Сиатъл, които са се приготвили да прекарат нощта в спални чували на тротоара, за да могат да го гледат утре… Хауърд Торн явно отчаяно се мъчи да се свърже с нас. Изглежда, искат да ни предложат отново да се върнем на работа… акциите са скочили до небесата…

— Това е нашето чудо — прошепна Елинор.

Том Голдмън поклати глава.

— Какво чудо? Знаех си, че ще стане така в мига, в който прочетох сценария. Винаги съм имал пълна и безусловна вяра — заяви той.

— Вяра в мен? — целуна го Елинор.

— Във филма — отвърна Том и двамата, усмихнати, потънаха в прегръдките си.

Бележки

[1] Превод Валери Петров. — Б.р. ↑

[2] Госпожица Силвър, нали? Колко сте хубава! Как сте? (фр.) — Б.пр. ↑

[3] Много добре, благодаря. А вие? (фр.) — Б.пр. ↑

[4] Боже мой! Истинска французойка! Но тук трябва да говорим на английски, нали? (фр.) — Б.пр. ↑

Край

Луиз Бегшоу Филмът

Метаданни

Данни

Филмът

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа глава

Втора глава

Трета глава

Четвърта глава

Пета глава

Шеста глава

Седма глава

Осма глава

Девета глава

Десета глава

Единадесета глава

Дванадесета глава

Тринадесета глава

Четиринадесета глава

Петнадесета глава

Шестнадесета глава

Седемнадесета глава

Осемнадесета глава

Деветнадесета глава

Двадесета глава

Двадесет и първа глава

Двадесет и втора глава

Двадесет и трета глава

Двадесет и четвърта глава

Двадесет и пета глава

Двадесет и шеста глава

Двадесет и седма глава

Двадесет и осма глава

Двадесет и девета глава

Тридесета глава

Тридесет и първа глава

Тридесет и втора глава

Тридесет и трета глава

Тридесет и четвърта глава

Тридесет и пета глава

Тридесет и шеста глава

Луиз Бегшоу
Филмът