Кристина Лорен
Красив негодник (9)

Девет

С удивление гледах как изражението на лицето й се променяше за секунди. Притеснение, раздразнение и след това… любопитство. Не можех да разбера с кого говореше, но беше мъжки глас и пещернякът в мен се разбуди. Кой, по дяволите, й се обажда?

Изведнъж сви очи презрително и едно тъничко гласче ми прошепна, че е време да започна да се притеснявам.

— Благодаря, че ми каза. Да… да, разбира се. Ще ти се обадя, когато имам възможност. Благодаря, че се обади, Джоуел.

Джоуел? Шибаният копелдак Синоли!

Тя бавно затвори телефона, мушна го в чантата си, поклати глава, засмя се тихо, но после на лицето й се появи зловеща усмивка.

— Имате ли да ми казвате нещо, господин Райън? — попита с тънко, сладко гласче, което ужасно ме обезпокои. Започнах да си припомням събитията, но не се сещах за нищо. За какво говореше?

— Това беше най-странният телефонен разговор в живота ми. Оказва се, че Джоуел е проверил пощата си и е имал потвърждение за доставката на цветята. Няма да познаеш какво е пишело там.

Тя направи крачка напред, а аз инстинктивно — крачка назад. Никак не ми харесваше накъде отива разговорът.

— Оказва се, че някой се е подписал и ги е получил от мое име! — О, мамка му, мамка му! — Името на квитанцията за доставка било Бенет Райън.

По дяволите! Защо подписах от свое име?

Опитах се да измисля някакъв отговор, но нищо не ми дойде наум. И моето мълчание й каза всичко, което искаше да знае.

— Ти, мръсен кучи син! Подписал си, взел си ги и ме излъга! — извика и ме удари с юмрук в гърдите. Инстинктът ми подсказа да предпазя топките си. — Защо го направи?

Бях се опрял на стената, търсех друг възможен изход не само от положението, но и от тоалетната.

— Аз… какво? Какво съм направил? — Сърцето ми блъскаше като обезумяло, имах чувството, че всеки момент ще се покатери по гърлото ми и ще изскочи през устата ми. — Сериозно, за какво става дума, по дяволите?

Трябваше да й кажа нещо, и то веднага, преди съвсем да изперка. Прокарах ръце през косата си за стотен път през последните няколко минути и реших, че е най-добре да й кажа истината.

— Не знам — изкрещях на свой ред. — Аз… просто…

По дяволите!

Тя извади телефона си и започна да пише съобщение.

— Какво правиш? — попитах.

— Не че ти влиза в работата, но пиша на Джулия да не ме чака, защото няма да изляза оттук, докато не ми кажеш истината! — Усещах как гневът й се носи на талази към мен и ми мина през ум да кажа на Емили за какво става дума. Но тя ме видя, че последвах Клоуи тук, и вероятно вече бе разбрала какво става.

— Е? Слушам! — каза.

Погледнах я в очите, въздъхнах, нямаше начин да обясня, да обясня за себе си, да обясня на нея. Да не говорим, че изобщо не можех да скалъпя логична мисъл.

— Добре, аз подписах бланката.

Тя ме гледаше така напрегната, че пръстите й бяха побелели в свитите юмруци.

— И?

— И… го изхвърлих — казах, без да се срамувам да я погледна в очите. Знаех, че заслужавам гнева й, не беше честно от моя страна. Не й предлагах нищо, а в същото време заставах на пътя й, пречех й да бъде с човек, който можеше да я направи щастлива.

— Ти си просто невероятен — процеди през зъби. Знам, че правеше всичко възможно да се въздържи да не ме нападне и да ме разкъса. — Обясни ми защо.

Ето това вече бе въпрос, на който не можех да отговоря.

— Защото — почесах се по врата. Господи, как се мразех! Как се докарах до такова нелепо положение! — Защото не искам да се виждаш с него.

— И как така се вземаш чак толкова сериозно? Кое те кара да мислиш, че, след като сме правили секс няколко пъти, имаш право да вземаш решения вместо мен? Не сме двойка, не сме гаджета, нищо не сме. Ние дори не се харесваме! — изкрещя тя.

— Мислиш ли, че това не ми е ясно? Няма никаква логика, знам. Но после видях цветята… по дяволите… рози! Шибани рози.

Тя поклати глава, имах чувството, че ще ми изтръгне някой орган.

— Абе ти да не си пил някакви хапове? Лекува ли те някой изобщо? И какво като са били рози? Какво общо има с факта, че ме излъга?

— Ти мразиш рози! — И когато казах това, лицето й се успокои, очите й бяха все така тъмни, но с по-меко изражение. — Просто ги видях и… реагирах, без да мисля. Само като си представих, че оня може да те докосне… — Свих пръсти в юмруци, трябваше ми титанична воля, за да не избухна. Достатъчно бе да си го представя отново, за да изпотроша всичко около себе си. Мразех се за слабостта си, за това, че си бях позволил чувствата ми да вземат връх. За кой ли път! Мразех и нея. Защото тази жена ме бе стиснала за топките, а аз не можех и не исках да направя нищо по въпроса.

— Добре. Виж — каза и дишането й се успокои. — Не казвам, че мога да приема това, което си направил, но мога да те разбера… до известна степен.

Погледнах я, меко казано, шокиран.

— Няма да е честно да не си призная, че изпитвам подобни чувства на притежание спрямо теб. И ще е лъжа, ако се опитам да го отрека — каза с нежелание. Не можех да повярвам на ушите си. Тя току-що призна, че се чувства по същия начин! Или греша? — Но факт е, че ме излъга. Излъга ме в очите. Винаги съм знаела, че си арогантен задник, но никога не ми е минавало през ума, че си човек, на който не мога да имам доверие, че си човек, който няма да е честен с мен.

Права беше, не можех да отрека.

— Съжалявам — казах. Извинението ми увисна във въздуха. Не съм сигурен кой от двама ни бе по-изненадан от факта, че аз всъщност я молех да ми прости.

— Докажи го. — Погледна ме спокойно, всички чувства бяха изчезнали от лицето и гласа й.

Какво искаше да каже? И тогава разбрах. Ние не можехме да общуваме с думи. Думите само водеха до по-голяма беда. Но това? Това, да. Това бяхме ние! И ако ми даваше шанс да се реванширам за постъпката си, бях готов на всичко, за да се възползвам от него. Мразех я. Мразех я, защото беше права, а аз бях сбъркал. Мразех я, че ме принуждаваше да правя избор. И най-вече я мразех затова че я желаех толкова силно.

Приближих се до нея, сложих длан под врата й и я притеглих към себе си. Погледите ни се събраха в мига, в който се сляха и устните ни. И предизвикателството пред двама ни бе само едно — никой от нас не искаше да си признае, че това… каквото и да беше… бе извън контрола ни.

Или може би… току-що и двамата си го бяхме признали.

В мига, в който усетих устните й, сякаш гръм разтърси тялото ми.

Зарових длани в косата й, бутнах главата й назад, за да мога да се притисна до нея с всяка клетка на тялото си. Да, правех го за нея, по нейно желание, но нямаше да й позволя да го контролира, щеше да е по моя начин.

Притискайки я до себе си, усетих как извивките на тялото й се сляха с моето. Простенах. Исках тази потребност да изчезне, да се отърва завинаги. Ала всеки път, когато я докоснех, беше по-добре от предишния.

Паднах на колене, хванах бедрата й и грубо я притеглих. Докоснах с устни кръста й, надолу към бикините. Вдигнах полата й и обсипах с целувки всеки милиметър от кожата й. Наслаждавах се на напрегнатите й мускули. Погледнах нагоре и закачих пръсти в гайките на колана й. Очите й бяха затворени, бе захапала устната си. Едва се сдържах в радостно очакване на това, което предстоеше да се случи.

Издърпах бикините й надолу, прокарах длани по бедрата, усетих как кожата й потреперва. Тя впи ръце в косата ми. Простенах и забих поглед в очите й, докато си играех с деликатните каишки на жартиера.

— Тези са прекалено хубави, ще бъде почти жалко да ги скъсам — казах и обхванах с ръце бикините й.

— Само почти — каза тя и с едно рязко дръпване розовият сатен се оказа в ръката и после в джоба ми.

Вече не можех да спра напиращото нетърпение. А уж щях да контролирам положението. Вдигнах единия й крак върху рамото си и започнах да целувам вътрешната част на бедрото й.

— Майната му, майната му на всичко! — каза запъхтяно. — Моля те, не спирай!

Прокарах нос между краката й и после бавно плъзнах език по клитора й. Пръстите й бяха в косата ми, забиваха се като пирони, но не изпитвах болка, а възбуда. Говореше нещо неразбираемо, сякаш трескаво бълнуваше, и когато я видях такава, разбрах, че е безпомощна да спре тази потребност, да я контролира. Толкова безпомощна, колкото бях и аз. Беше ми ядосана, вероятно й минаваше през ума да ме удуши просто така, както е преметнала крака около врата ми — можеше само да ги стисне. Ала тя избра другото, защото беше хубаво, защото беше много по-интимно от едно чукане. Бях на колене пред нея, а тя — оголена пред мен и уязвима.

Беше топла, влажна, сладка.

— Искам да те изям, да те погълна — прошепнах и вдигнах очи да видя изражението й. Целунах бедрото й и рекох: — Ще ми се да мога да разтворя тези крака на някое по-удобно място. На маса в някоя зала за конференции например.

Тя се засмя и притегли главата ми между краката си.

— И така е добре. Изобщо не си позволявай да спираш!

Почти признах на глас, че не бих могъл, дори и да искам. И веднага се изгубих в кожата й. Исках да запомня всяка извивка, всяка дума, всеки стон и молба, които се процеждаха през устните й. Тялото й се усукваше като змия. Плъзнах два пръста в нея, хванах я за бедрото и се опитах да синхронизирам движенията й с моите, а нейните ставаха все по-настоятелни и бързи, притискаше се силно и настървено, усещах напрежението в мускулите на корема й, в ръцете, в краката, във влагалището, на езика ми.

— Близо съм, готова съм. — Думите й бяха накъсани, дишаше плитко, бързо, истерично почти. Молеше, скимтеше. Вкарах пръстите си по-дълбоко. Краката й започнаха да треперят, извика, опита се да стисне бедрата си, за да усети оргазма по-силно. За секунда си помислих, че трябва да се пазя, ако случайно й хрумне да ме ритне в главата.

После ме избута, оправи дрехите си, погледна ме отвисоко (тя бе успяла да стане, а аз все още седях на колене). Реалността започна да се процежда през вратата. Хората навън се хранеха, говореха си, смееха се. Но от вътрешната страна на вратата се чуваше само дишането ни.

— Не ти е простено — каза, наведе се, взе си чантата, отключи вратата и излезе.

Станах бавно. Наблюдавах как вратата се затваря след нея, опитвах се да проумея какво се бе случило. Трябваше да съм бесен, да съм гневен, но вместо това усетих как устните ми се извиха в усмивка. Може би защото всичко това бе пълен абсурд.

Дяволите да я вземат!

Тя ме биеше на любимата ми игра. При това с моите средства.

 

 

Прекарах нощта в ада. Не можах да ям, не можах да спя и ерекцията ми не спадаше и за минута след случката в ресторанта.

Знаех, че това не е краят, а дори не исках да си помисля какво тепърва ме чакаше. Бях повече от сигурен, че ще направи всичко възможно да ме изтезава заради лъжата. Ала най-лошото в цялата работа бе, че колкото и ненормално и извратено да звучи, очаквах с нетърпение да видя какво ми е подготвила.

Когато отворих вратата на офиса, с огромна изненада видях, че я няма.

Много странно! Тя закъсняваше изключително рядко. Винаги бе там преди мен, винаги подготвена с всичко за деня. След петнайсет минути някой ми се обади и докато говорех, чух външната врата да се затръшва. Е, очакванията ми се оправдаваха. Блъскаше чекмеджета, шкафове, папки. Да, очертаваше се много интересен ден.

В десет и петнайсет интеркомът звънна.

— Господин Райън? — Гласът й беше леден, очевидно бе много раздразнена, но въпреки това не можах да се стърпя и да не се засмея.

— Да, госпожице Милс? — казах с усмивка.

— След петнайсет минути трябва да бъдем в залата за конференции. В дванайсет и половина имате обяд с Кели Индъстис. Трябва да излезете към дванайсет. Стюарт ще ви чака в колата.

— Вие ще ме придружавате ли? — попитах и усетих пареща болка, задето отбягва да остава насаме с мен. Не бях сигурен как да разбирам… себе си.

— Не, сър, срещата е само за висшето ръководство. Освен това трябва да се захвана с уреждането на престоя в Сан Диего — отвърна и чух как започна да прелиства някакви листове.

— Ще съм готов след няколко минутки — казах, пуснах бутона на интеркома и оправих вратовръзката и сакото си.

Когато излязох от офиса си и я погледнах, се поздравих за правилната прогноза. Нямаше никакви съмнения, че ще ме накара да лазя пред нея, ще ме измъчва, ще накара топките ми да се пръснат, и то в рамките на деня. Беше се навела над бюрото си, синята копринена рокля очертаваше съвършеното й тяло, косата й бе прибрана високо и когато се обърна… Господи, ставаше още по-зле. Беше си сложила очилата. Как щях да говоря пред всички онези хора и да я усещам до себе си… нямах представа.

— Готов ли сте, господин Райън? — И без да дочака отговора ми, събра нещата си и с грациозна стъпка тръгна към коридора. Вървеше пред мен и поклащаше бедра, нещо, което обикновено не правеше. Кучка!

Асансьорът бе претъпкан, хората ни бутаха, някой я притисна към мен и едва не извиках от ужас, защото започвах пак да се надървям. После обаче тя съвсем „неволно“ отърка дупето си в мен. Два пъти. Видях как тайно тържествува.

Адът продължи и през следващите два часа. Всеки път, щом я погледнех, правеше нещо, което знаеше, че може да ме влуди. Кръстосваше крака, после ги пускаше, пак ги кръстосваше, леко ги отваряше, облизваше устни, въртеше един паднал кичур коса… уж разсеяно. И много съсредоточено слушаше какво се говори.

По едно време пак „съвсем случайно“ си изтърва химикалката и се наведе да я вземе изпод масата, като сложи ръка на коляното ми (убеден съм, че беше нарочно).

По време на деловия обяд изпитах облекчение, че не съм около нея, и тормозът спря. Поне за малко. Ала в същото време нямах търпение да се върна при нея. Кимах с глава, обаждах се, когато се налагаше да кажа нещо, но не бях там. Дори баща ми забеляза колко съм умислен и кисел. На връщане в колата започна да ме инструктира.

— С Клоуи ще бъдете три дни в Сан Диего. И там няма да има врата между вас. Няма да има кой да ви разтървава. Очаквам да се държиш с нея с нужното уважение. И преди да минеш в защита — каза и вдигна ръка да ме спре — трябва да знаеш, че вече съм говорил с нея.

Погледнах го с недоумение и гняв. Говорил с нея за моето професионално поведение!

— Да, няма нужда да ми обясняваш, знам, че вината не е само в теб — каза и ме поведе към един празен асансьор. — Тя ме увери, че дава най-доброто от себе си и получава най-доброто от теб в професионално отношение. Защо мислиш, че я сложих при теб? Защото знаех, че може да държи на своето, дори с теб.

Хенри бе застанал до него, мълчеше, но се усмихна лукаво. Задник!

Преди да започна да се защитавам, разбрах! Тя бе говорила в моя защита. Можеше да им каже, че съм тиранин, но вместо това бе поела част от вината.

— Татко, знам, че личните ни отношения не са за пример — започнах, с надежда никой да не разбере колко истина има в думите ми. — Но те уверявам, че това по никакъв начин не може да повлияе на съвместната ни работа. Няма от какво да се притесняваш.

— Добре — каза той, когато стигнахме до офиса. Тя седеше на бюрото си и говореше по телефона, но много тихо, гласът й едва се чуваше.

— Е, татко, оставям те, имам да свърша някои неща и ще ти се обадя веднага щом разбера — каза нежно. След кратка пауза се засмя, но някак притеснено. Нито аз, нито баща ми и брат ми посмяхме да продължим разговора си. — И аз те обичам, татко.

Стомахът ми се сви от тревога, когато чух думите й. Гласът й потрепери. След това затвори и се обърна. Очевидно не бе усетила, че сме там, и почти подскочи от стола. Залови се да събира пръснатите по бюрото й листове и попита:

— Как мина срещата?

— Гладко, както винаги — отговори баща ми. — Ти и Сара вършите страхотна работа. Не знам какво щяха да правят синовете ми без вас.

Тя вдигна учудено вежди. Очаквах да ме погледне и да продължи да тържествува над участта ми. Но нищо подобно не се случи. Тя гледаше в нищото, съвсем объркана. Надявах се да видя кучката в нея, но и това не се случи. Не каза нищо хапливо. Реших да я предизвикам. Надянах най-киселата си гримаса и сърдито затръшнах вратата на офиса си.

Едва когато останах сам, осъзнах какво липсваше. Усмивката й. Тя не се усмихна нито веднъж. Не на мен, това е логично. Не се усмихна нито на баща ми, нито на брат ми.