Кристина Лорен
Красив негодник (3)

Три

Как слязох по онези стълби, без да се пребия, все още остава загадка за мен. Хукнах като подпалена и го оставих сам, със зяпнала уста, къде закопчан, къде не, косата му — сякаш току-що бе ял бой или нещо такова.

Изобщо не спрях на четиринайсетия етаж, закъдето бях тръгнала, стигнах до долния, прескочих последните две стъпала наведнъж (много е трудно с такива обувки, да не кажа почти невъзможно), бутнах металната врата и се облегнах на стената, останала без въздух.

Какво се случи? И що за въпрос? Дали бъркам, или наистина току-що изчуках шефа си на стълбището? И аз ли му заповядах да го направи? Господи! Какво, по дяволите, ми става?

Виеше ми се свят, но успях да се оттласна от стената и да тръгна към тоалетните. Наведох се да проверя дали има някого и след като се уверих, че съм сама, заключих вратата.

Приближих се към огледалото. Ад! Изглеждах като извадена от центрофуга и просната да съхна. Косата ми беше като кълчища. От красивите ми и внимателно подредени къдрици не бе останало нищо. Очевидно господин Райън харесваше косата ми.

Трябва да запомня това. Чакай! Защо да го помня?

Защо изобщо ми минаваха такива мисли през ума? Със сигурност това не бе нещо, което си струва да се помни. Ударих плота на мивката с юмрук и се наведох да направя обстоен преглед на щетите.

Устните ми бяха подути, гримът ми бе размазан, роклята ми бе разпъната на всички страни и буквално висеше на тялото ми. И отново бях без гащи.

Кучи син. Втори чифт. И за какво са му? Колекционира ли ги?

— Господи! — изплаках паникьосана. Да не би да ги е оставил някъде в залата за конференции и сега да се мотаят по пода? Може би ги бе вдигнал и метнал в някоя кофа за боклук? Помислих си, че трябва да го попитам, за да съм сигурна. Не. Няма да му доставя това удоволствие да… да… да какво?

Поклатих глава, разтрих лице. Как успях да оплескам нещата така? А имах план, по дяволите! Бях дошла на работа с идеален план — да вляза в офиса, да му метна платежното и да му кажа да ходи да се шиба с него. Но… Той изглеждаше толкова нечовешки секси с черния костюм „Прада“, а косата му бе рошава. Сякаш си бе сложил табела: „Среши ме“. И аз спрях да мисля! Жалка картинка! Какво имаше в тоя мъж? Защо винаги, когато го погледнех, мозъкът ми ставаше на пюре, а между краката ми текваше водопад.

Не, това не беше на добре. Как щях да го погледна, без да си го представя гол? Е, добре де, не гол, защото все още не го бях виждала гол. О, не. Все още ли казах?

Можех да напусна. Обмислих идеята точно няколко секунди и моментално я отхвърлих. Обичах работата си. И макар че господин Райън беше идиот, през последните девет месеца се справях с настроенията му, като изключим последните 24 часа. Можех да се оправям с него по-добре от всеки друг. И колкото и да не ми се искаше да призная, обичах да гледам как работи. Беше ужасно нетърпелив и в същото време краен перфекционист и професионалист; смяташе, че всички трябва да работят според стандартите, които бе определил за самия себе си, и никога не би се примирил с посредствено свършена работа. Даваше най-доброто от себе си и очакваше същото от другите. Трябва да призная и друго — той искаше да работя по-добре, по-ефективно, по-бързо, да свърша работата си на всяка цена, а това бе голям стимул. Невинаги обаче харесвах методите му.

Той наистина беше гений в маркетинга. Всички в семейството му бяха такива. И ето, друг проблем. Семейството му. Таткото беше все още в Северна Дакота, когато започнах да работя на рецепцията на „Райън Медиа“. Бях в колежа. Елиът Райън беше толкова мил с мен. Всички бяха много внимателни и добри. А Хенри, братът на Бенет, също главен изпълнителен директор, беше най-добрият човек, когото познавах. Обичах хората, за които работех. Така че… Не! Изключено да напусна.

Ала най-големият проблем беше обучението ми. Преди да получа дипломата си, трябваше да направя презентация пред борда на фирмата, която ми бе отпуснала стипендията, и исках тезата за дипломната ми работа да е много силна и издържана. Ето защо останах в компанията: Бенет Райън ми предложи случая с Пападакис — маркетинг плана на мултимилиардер, който се занимаваше с изкупуване на земя и строеж на какво ли не. Това беше огромен проект, за какъвто моите колеги в университета можеха само да мечтаят. Четири месеца нямаше да ми стигнат да започна на друго място и да подготвям нова теза. Или? Не, изключено!

Не можех да напусна „Райън Медиа“. И след като взех това решение, ми бе необходим само план за действие.

Трябваше да остана на професионално ниво, да направя всичко възможно случилото се между нас да не се повтори… да забравя най-жестокия, най-страхотния секс в живота си, най-силния оргазъм, най-силния… неизживян от мен оргазъм. И независимо че не ми позволи да свърша, щях да остана професионалист! Задник!

Аз бях силна и независима жена. Предстоеше ми кариера, бях работила като откачена часове, дни, години, за да стигна дотук. Съзнанието и тялото ми не бяха роби на страстта. Просто трябваше да си повтарям постоянно какъв зъл кучи син е. И толкоз. Той беше арогантен, тъп пръдльо, който си мислеше, че всички около него са малоумни.

Усмихнах се в огледалото и извадих колекцията от „Бисери на господин Бенет Райън“. Ах, какви мили спомени!

Дълбоко ценя факта, че се сетихте да ми направите кафе, докато правихте за себе си, но ако исках да пия кал, щях да си взема пръст от градината на къщата ми.

Ако държите да блъскате по клавишите така, както са ви учили в дълбоката провинция, ще ви помоля да затваряте вратата към офиса ми.

Предполагам, че има много основателна причина да не можете да си свършите работата цял ден. Цяла вечност няма да ви стигне да приготвите извлеченията от договорите. Предполагам, причината е, че по цял ден си мечтаете за здрави селски момчета с червени вратове.

Изпълнена с ново и свежо чувство на увереност, оправих роклята, пригладих косата си и тръгнах към кафетерията с маршова стъпка, макар и без гащи. Взех кафето и се върнах в офиса. Този път не се качих по стълбите.

Вратата към офиса му беше затворена. Не се чуваше никакъв шум. Предположих, че е излязъл. Де тоз късмет! Седнах зад бюрото и оправих грима си. После се захванах за работа. Изобщо не ми се искаше да го виждам, да се изправя лице в лице с него, но след като бях решила да не напускам, все някога и това щеше да се случи.

Когато прегледах календара си, с ужас видях, че в понеделник господин Райън има презентация пред останалите изпълнителни директори. Стана ми лошо. С една дума, налагаше се да говоря с него, за да подготвим материалите.

Освен това следващия месец трябваше да ходи и на конференцията в Сан Диего, което предполагаше, че ще сме заедно не само в хотела, но и в самолета, в колата на компанията, на всички срещи. Много кофти!

През следващия час се улових, че поглеждам към вратата му през няколко секунди, и всеки път, когато вдигах поглед, очаквах да се отвори. Стомахът ми се свиваше от странно напрежение.

Това е просто смешно! Какво ми става? Затворих файла, който така и не успях да прочета, и облегнах глава в дланите си. И точно тогава вратата се отвори. Господин Райън влезе, без да ме погледне. Беше оправил дрехите си, метнал палтото на раменете си, с куфарче в ръка, но косата му бе все така рошава.

— Тръгвам си за днес, няма да се връщам — каза с леденостуден глас. — Отложи всички срещи и ги премести за друга дата.

— Господин Райън — казах и той спря на място. — Моля, не забравяйте, че имате презентация в понеделник! — Оказах се в много неловко положение, защото всъщност говорех на гърба му. — Ако желаете, ще подготвя всички материали и цялото портфолио за девет и трийсет в понеделник.

Добре, тая игра започваше да ми харесва. Нищо в поведението му не показваше, че се чувства добре при така развилите се събития. Той кимна едва забележимо и пак направи крачка към коридора. Отново го спрях. С най-сладкия си глас.

— И… господин Райън, ще ми е нужен подписа ви за тези отчети за разходите. Ако може да подпишете, преди да тръгнете.

Раменете му се огънаха, сякаш някой бе сложил огромен товар върху тях, завъртя се на пети и тръгна към бюрото ми, без да вдига поглед към мен. Взе документите и ги прегледа бегло. Сложих химикалката пред него и добавих:

— Моля, подпишете на пунктираната линия, сър.

Мразеше да му се казва какво да прави, като че е малоумен. При това много добре знаеше къде се слага подпис. Едва се стърпях да не се разсмея. Той грабна химикалката, вдигна бавно брадичка и втренчи очите си с цвят на лешник в моите. Минаха… минути, но той не отместваше поглед. За миг ми мина през ума да се наведа към него, да захапя долната му устна и да го моля на колене да ме докосне.

— Не прехвърляйте никакви обаждания към мен. Ако има проблем, обадете се на Хенри — каза рязко, хвърли химикалката на бюрото и изчезна.

„Копеле“ — промърморих почти на глас.

 

 

Ако кажа, че уикендът беше противен, все едно да кажа, че слонът е леко закръглен. Почти не ядох, почти не спах, а през малкото време, когато успявах да заспя, сънувах Райън. Гол. Над мен, под мен, зад мен, около мен. Толкова беше кошмарно, че по едно време започнах да съжалявам, че нямам лекции. Поне щях да мисля за друго.

В събота сутринта станах ядосана, уморена, но успях някак да се съвзема, да изчистя апартамента и да ида на пазар. В неделя положението беше много зле. Стреснах се в съня си, скочих в леглото, потна и задъхана. Всички чаршафи се бяха усукали около тялото ми и едва не се бях удушила. Сънят ми беше толкова истински, че почти бях стигнала до оргазъм. С господин Райън бяхме в залата, на масата, но сега бяхме голи и аз бях върху него и го яздех като луда. Тялото ми се огъваше назад, спусках се надолу по пениса му. Той ме докосваше навсякъде. По лицето, по шията, по гърдите, бедрата, насърчаваше движенията ми, синхронизираше неговите с моите. И когато погледите ни се срещнаха… се разпаднах.

— Мамка му! — изръмжах и се измъкнах от леглото. Ставаше от зле към по-зле. И то с мълниеносна скорост. Кой да предположи, че след девет месеца работа за един вечно кисел и начумерен задник, ще се стигне дотам, че същият този задник да ме изчука, опряна на студения прозорец с лице към Чикаго! И да ми хареса!

Пуснах душа и докато чаках водата да се затопли, пак зациклих. Исках да видя как ме гледа между краката си. Исках да видя изражението му, докато ляга върху мен, докато влиза в мен, докато усеща колко силно го желая. Толкова силно го исках, че чак болеше. Да чуя как казва името ми, докато свършва…

И тогава гемиите ми съвсем потънаха. Всички блянове за този мъж бяха еднопосочен билет към катастрофа. Почти завършвах, оставаха ми само няколко месеца. Той беше главен изпълнителен директор. Нямаше какво да губи, но аз стоях на ръба, готова да изгубя всичко.

Облякох се набързо и излязох да се видя с Джулия и Сара. Със Сара се виждахме всеки ден на работа, но с Джулия, моята най-добра приятелка още от средното училище, не намирахме време да се засечем през седмицата. Тя беше разпространител на „Гучи“ и редовно попълваше гардероба ми с мостри или нещо, което се продаваше трудно и минаваше на разпродажба. Благодарение на нея и на отстъпката, с която ми даваше дрехите, имах разкошен гардероб. Е, дори с отстъпката бяха скъпички, но си струваше. В „Райън Медиа“ изкарвах добри пари, а стипендията ми покриваше всички разходи по обучението. Но дори за мен, да дадеш хиляда и деветстотин долара за рокля бе равносилно на самоубийство.

Понякога се питах дали Елиът ми плащаше толкова добре, защото бях единствената, която можеше да се оправи с нрава на сина му. О, господи, ако само знаеше как се оправям с нрава, че и с него самия!

Реших, че не е добре да споделям с момичетата за случилото си. Все пак Сара работеше за Хенри Райън, с Бенет се засичаха по цял ден из сградата. Не исках да я моля да пази такава тайна. А Джулия щеше да ми нарита задника. От девет месеца ме слушаше как се оплаквам и вечно пищя от шефа си и никак нямаше да й хареса, че от вечно мрънкане съм минала на чукане с него.

Два часа по-късно седях с двете си най-добри приятелки на верандата на любимия си ресторант и пиех мимоза^[1]. Говорехме си за мъже и за работа. Джулия ме бе изненадала с нова рокля от божествена материя. Бях я оставила в красивата опаковка на стола до мен.

— Как е работата, нищо не казваш? — попита Джулия и отхапа парченце пъпеш. — Оня задник шефът ти? Все още ли ти създава проблеми, Клоуи?

— А, Красивия Негодник — въздъхна Сара, а аз забих поглед в балончетата на шампанското във високата чаша. Тя метна едно зърно грозде в устата си и продължи да говори. — Господи, Джулия, трябва да го видиш! Това е може би най-подходящият прякор за този мъж. Той е божествен. Не се шегувам. Не можеш да му намериш нито един недостатък. Говорим за физически недостатъци, нали? Идеално лице, тяло, коса… Мили боже, косата му! Винаги изглежда така, сякаш току-що е чукал някоя до несвяст и не се е погледнал в огледалото на излизане.

Врътнах очи с досада. Хайде, няма нужда да ми се напомня за косата му!

— Не знам какво ти е казала Клоуи, но… той е просто противна твар — продължи Сара със сериозен тон. — Петнайсет минути, след като се запознах с него, вече мечтаех да му нарежа гумите на колата с джобно ножче. Тоя е най-гадният и зъл чеп, който някога съм виждала.

Едва не се задавих с парче ананас. Ако Сара знаеше… колко зъл е този чеп! Вярно, човекът бе надарен във всяко отношение. Не беше честно.

— И защо е такъв?

— Знам ли — каза Сара и започна да мига, сякаш наистина се чудеше дали има основателна причина да е такъв или онакъв. — Може да е имал трудно детство.

— Ти пък все едно не познаваш семейството му — казах скептично.

— Права си — заключи тя. — Може би е нещо като защитен механизъм. Може би вечно е кисел, защото трябва да бачка много, да се доказва, да бъде на и над нивото на семейството си. Или понеже е толкова хубав, иска да покаже, че има и други качества, освен външен вид.

— Не, едва ли има някаква чак толкова важна причина — казах. — Той си мисли, че всички трябва да работят като него, с неговата скорост, на неговата висота. И когато хората не могат да насмогнат на темпото му, побеснява.

— Защитаваш ли го, Клоуи? — попита Сара учудена.

— Не, изобщо не го защитавам!

Забелязах, че Джулия ме гледа укорително със сините си наблюдателни очи. С един поглед можеше да разбере какво става с мен и да разгадае всяка дълбоко пазена тайна. Бях се оплаквала и мрънкала, бях го псувала и проклинала месеци наред, но може би бях пропуснала да спомена, че е много красив.

— Клоуи, защо не си ми казала? Вярно ли е, че шефът ти е секси? — попита тя.

— Той наистина е дяволски красив. Но човек свиква да не обръща внимание на това, защото характерът му е противен. — Опитах се да говоря колкото е възможно с безразличие. Ала Джулия бе пуснала радарите и можеше да прочете всяка моя мисъл.

— Е, в такъв случай — спря и отпи голяма глътка от коктейла си — може да се предположи само едно — човекът е вечно кисел, защото има малка пишка.

Отпих от шампанското си, а двете ми приятелки избухнаха в смях.

 

 

В понеделник сутринта бях топка нерви. Едва прекрачих вратата на сградата от притеснение. Бях взела решение. Поредното! Нямаше да жертвам работата си. Исках да завърша, да направя презентацията си пред борда, да защитя дипломната си работа, да напусна и да започна своя собствена кариера. Никакъв секс, никакви фантазии. Категорично бях в състояние да работя с господин Райън още няколко месеца, без да имам нищо общо с него извън бизнес контактите ни.

За да имам по-голямо самочувствие и увереност, реших да облека роклята, която Джулия ми донесе. Беше по тялото, но не много тясна и загадъчно предизвикателна. Но моето тайно оръжие, това, което буквално изстрелваше самочувствието ми в небесата, бе бельото ми. Винаги съм си падала по скъпо бельо и знаех къде да търся качествена стока на разумни цени. Бях в течение на всички разпродажби. Няма начин чифт красиво бельо да не свърши работа, когато имаш нужда от повече увереност.

Бикините бяха от черна коприна с красива бродерия, а на дупето имаше изящни връзки от тюл, които се събираха на гърба в елегантна черна панделка. Докато вървях през фоайето, усетих как меката материя на роклята гали кожата ми. Можех да поема всичко. Знаех, че няма да пропусне да метне някоя и друга язвителна дума, но аз щях да я уловя и да я запратя обратно в лицето му.

Бях дошла доста по-рано, за да подготвя нещата за презентацията му. Не беше точно мое задължение, ала Райън упорито отказваше да си вземе асистентка. И когато нещата зависеха само от него, всичко бе отчайващо грозно. Не че не умееше да си направи презентацията. Но не я правеше приятна — никакво кафе, никакви бисквитки или нещо за хапване. Само стая, пълна с хора, изпипани слайдове, всеки получаваше прецизно изработено копие с материалите и — както винаги — работа, работа, работа.

Фоайето беше празно. Трите етажа над него блестяха от чистота. Подовете от гранит светеха. Когато вратите на асансьора се затвориха зад гърба ми, започнах да се навивам и да си припомням всички наши спорове, обидите, които бе изсипал на главата ми, през тези месеци.

Напечатайте го, не пишете на ръка. Почеркът ви е като на третокласничка, госпожице Милс.

Ако исках да слушам целия ви разговор с ръководителя на дипломната ви работа, щях да оставя вратата отворена и да си взема пуканки. Не говорете толкова високо!

Можех да се справя. Тоя копелдак не бе попаднал на жената, с която може да се ебава. По никакъв начин нямаше да му позволя да ме унижава повече. Плъзнах ръка по роклята си и усетих силата на… енергийните гащи.

Както и очаквах, офисът бе празен. Събрах всичко, което щеше да му е необходимо за презентацията, и тръгнах към залата да подготвя нещата. Опитах се да забравя Павловия инстинкт, когато видях огромния прозорец, пред който ме бе чукал, и после… излъсканата маса, където… пак така.

Да мислим, а не да реагираме като кучета. Или кучки в моя случай.

Слънчевите лъчи се изсипваха в залата. Нагласих лаптопа на масата и помогнах на хората от персонала, отговорни за кетъринга, да подредят покрай черната стена масички с дребни неща за хапване.

След двайсет минути папките с предложенията бяха приготвени, прожекторът също, всички напитки бяха заредени. Имах време да се размотавам из залата и без да осъзнавам, бях застанала до прозореца. Протегнах ръка и погалих гладкото стъкло. И това невероятно усещане, което ме заля; топлото му тяло, опряно в гърба ми, гърдите ми, притиснати към студеното стъкло, суровият, дрезгав глас в ухото ми.

Помоли ме да те накарам да свършиш.

Затворих очи и опрях длани и чело в прозореца. Оставих се на спомена. Някой се покашля зад гърба ми и ме стресна.

— Спите или мечтаете?

— Господин Райън? — завъртях се като попарена, едва дишах. Погледът ми срещна неговия и за кой ли път бях поразена от вида му. Как е възможно човек да бъде толкова красив! Той отмести поглед от мен и огледа стаята.

— Госпожице Милс, презентацията ще бъде на четвъртия етаж.

— Моля? — попитах изумена, без да успея да прикрия раздразнението си. — Защо? Винаги правите презентациите си в тази зала? И защо трябваше да чакате до последната секунда, за да ми кажете?

— Защото — и тогава стовари юмруците си върху масата. — Защото аз съм шефът, аз създавам правилата, аз решавам кое къде и как ще стане. Може би, ако не бяхте прекалено заета да блеете през прозорците, щяхте да намерите време да влезете в кабинета ми и да уточните детайлите с мен.

В съзнанието ми се разиграваше следната сцена: ръцете ми са около гърлото му и бавно го душа. Трябваше ми всяка капка самоконтрол, за да не скоча и да го убия. А той ми се усмихваше.

— Няма проблем. За мен няма значение — казах и преглътнах раздразнението си. — Така или иначе, в тази стая са вземани доста лоши решения, нека спазим традицията.

 

 

Когато влязох в залата, която бе определил за презентацията, погледът ми моментално попадна върху него. Седеше на стола, ръцете му, макар и прилежно прибрани в скута, издаваха нетърпението му. Типично! И след това забелязах Елиът Райън.

— Нека ти помогна, Клоуи — каза той и взе голямата купчина папки от ръцете ми, за да мога да вкарам количката с напитките и храната.

— Благодаря, господин Райън — казах и погледнах към Райън младши.

— Клоуи — засмя се баща му и сложи част от копията на масата, за да могат хората да си ги вземат сами. — Колко пъти трябва да ти казвам, че за теб аз съм Елиът?

Елиът беше много красив мъж, синовете му приличаха на него. Висок и мускулест, със същите изваяни черти. Когато започнах работа при тях, косата му бе прошарена, но сега беше почти бяла. Въпреки това той бе един от най-красивите мъже, които бях срещала.

Усмихнах му се с благодарност и седнах.

— Как е Сюзън?

— О, добре е. Не спира да ми досажда да те преместя в нашия отдел — каза и ми намигна. Наостреното ми като локатор ухо долови недоволния нервен смях на Бенет Райън.

— Предайте й поздрави от мен — казах.

Чух стъпки зад себе си. Някой нежно опъна ухото ми.

— Как си, мъниче? — Беше Хенри Райън, усмихнат до уши. — Съжалявам, че закъснях, но бях останал с впечатление, че ще бъдем в залата на вашия етаж.

Извърнах глава и победоносно погледнах шефа си. Някой ми подаде папките с информацията и аз му връчих едно копие.

— Заповядайте, господин Райън.

Без да обели дума, без да ме погледне, той грабна копието от ръката ми и започна да го прелиства.

Нещастник!

Точно когато се намествах на стола си, гръмкият глас на Хенри изкънтя, така че да го чуят абсолютно всички в залата.

— О, Клоуи, докато бях в залата на вашия етаж, намерих това на пода.

Тръгнах към него и погледнах в шепата му. И там се кипреха две от моите сребърни копчета. Скъпите ми копчета с антикварна стойност.

— Разпитай дали някой не си ги е загубил. Изглеждат ми доста скъпи.

Лицето ми пламна, бях забравила за скъсаната риза.

— Да… разбира се… Хм… ще попитам.

— Хенри, мога ли да ги видя? — обади се господин Задник и ги взе от ръката на брат си. После се обърна към мен със зловеща усмивка. — Нямаш ли блуза с такива копчета?

Огледах се притеснено, Хенри и Елиът вече говореха за друго и не ни обръщаха внимание.

— Не — казах, като се опитах да отговоря максимално незаинтересовано. — Нямам такива копчета.

— Сигурна ли си? — попита пак, после много леко прокара пръст по дланта ми, пусна ги в шепата ми и затвори пръстите ми около тях.

Щях да се задавя от собствената си въздишка, която сякаш се заклещи някъде в гърлото ми и не искаше нито да излезе, нито да влезе. Сърцето ми биеше като обезумяло. Издърпах ръката си, сякаш ме бе изгорил.

— Нямам такива копчета.

— Сигурен съм, че блузата, която носеше преди няколко дни, беше с такива копчета. Розовата ти блузка? Спомням си много добре, защото тогава забелязах, че едното се е поразхлабило. Когато дойде да ме търсиш на нашия етаж.

Лицето ми не само гореше, но вече се виждах в адски пламъци. Каква му беше играта? Дали не искаше да намекне, че инициативата е била моя? Че аз съм искала да го приклещя сам в залата?

— Трябва да внимаваш с такива неща — наведе се и прошепна в ухото ми.

Опитах се да запазя спокойствие, ако изобщо беше възможно, и се свих в стола си, като старателно отбягвах допир с него.

— Копеле гадно! — измърморих през зъби. Той ме погледна изненадан и се отдръпна встрани.

Как бе възможно да се прави на изненадан и обиден, сякаш не той, а аз нарушавах правилата? Едно е да се държи с мен като кретен, когато сме насаме, но да рискува цялата ми кариера пред всички, да се опитва да опетни репутацията ми и да си позволява да унищожи всичко, за което съм работила! Така щеше да го отнесе после!

Споглеждахме се по време на срещата. Аз го гледах с омраза и гняв, а той изглеждаше много объркан и все по-несигурен. Опитах се да се съсредоточа върху огромните таблици пред мен, само и само да не се налага да поглеждам към него.

Секундата, в която свършихме, събрах нещата си и излязох като ураганен вятър. Но, както и очаквах, той беше по петите ми. Вървяхме заедно до асансьора, влязохме, след нас се качиха много хора и ни притиснаха в дъното.

Как е възможно при цялата съвременна технология асансьорите да са толкова бавни! И защо всички тези хора се качваха и слизаха на всеки етаж? Размотаваха се с папки, говореха по телефони, уреждаха си срещи за обед. Шумът ме изнервяше допълнително. Успокоявах се само като си представях как ще му наритам задника.

Когато стигнахме на единайсетия етаж, във вече претъпкания асансьор се качиха още трима. Тълпата ме притискаше към него. Усещах гърдите му зад гърба си… О! Цялото ми тяло се скова от напрежение. Чух как рязко пое въздух, през зъби. Опитах се да направя крачка напред, но нямаше накъде. И тогава усетих ръцете му на бедрата си. Притегли ме към себе си.

— Много е хубаво да усещаш този великолепен задник до тялото си — каза тихо в ухото ми. Дъхът му беше горещ. — Колко…

— Колко ли? Две секунди. И след това ще те кастрирам с токчето си.

Той ме притисна по-силно.

— Защо си по-ядосана от обичайното? — прошепна. — Не че не съм свикнал да си вечно кисела.

Обърнах се и едва чуто казах:

— Съвсем в твоя стил е да ме изкараш курва, и то пред баща ти, някаква, която гради кариера, легнала по гръб или на колене.

Той ме пусна като ужилен и зяпна изумен.

— Не! — Мига, мига, мига и не разбра. — Не! Какви ги говориш! — И пак мига, мига. Нагло копеле, как само се осмеляваше да е толкова хубав с това изражение! — Не! Не е така! Само се закачах с теб!

— Ами ако те бяха чули как се… закачаш?

— Никой не чу.

— Но можеше да чуят!

Той наистина изглеждаше така, сякаш такова нещо изобщо не му бе минавало през ума. И най-вероятно беше така. За него бе повече от лесно да си играе игричките, да се… закача. Нали си седеше горе, на върха на света. Той беше изпълнителен директор, той беше работохолик. Аз бях някъде към средата на стълбата.

Човекът до нас се обърна, двамата застанахме мирно и забихме поглед напред. Изръгах го с лакът, а той ме ощипа по дупето толкова силно, че дъхът ми секна.

— Няма да се извиня — каза съвсем тихо той.

Разбира се, че няма да се извиниш, задник такъв.

И тогава се притисна към мен. Усетих ерекцията му. Разбира се, тялото ми просто не можа да устиска, не се удържа да не ми забие нож в гърба. Топлина и влага се разляха между краката ми.

Стигнахме до петнайсетия етаж и няколко души излязоха. Мушнах ръка зад гърба си и сложих длан върху пениса му. Дъхът му беше като огън във врата ми.

— МАМКА МУ! Да!

И тогава стиснах.

— МАМКА МУ! Извинявай! — изсъска в ухото ми. Пуснах го и се усмихнах.

— За бога, само се пошегувах! — казах.

На петнайсетия етаж всички се изнизаха, очевидно отиваха на едно и също събрание. Асансьорът тръгна, но тогава видях как Райън се хвърли към таблото с копчетата и натисна бутона „Стоп“. Обърна се, погледна ме, очите му бяха потъмнели, никога не ги бях виждала такива. Притисна ме до стената с плавно движение, погледна ме гневно и каза много тихо и заканително:

— Не мърдай.

Исках да му кажа да си го начука, но тялото ми отчаяно ме молеше да изпълня всичко, което ми нареди.

Той изнамери жълто залепващо се листче някъде из папките, които носех, и го сложи върху камерата на тавана. Лицето му беше на сантиметри от моето, дишаше учестено, дъхът му свистеше и се удряше в лицето ми.

— Никога, никога не бих си и помислил, никога не бих казал подобна глупост, че с чукане си проправяш път нагоре — издиша. Дъхът му опари врата ми. — Прекалено много мислиш.

Опитах се да се дръпна и да го погледна. Аз съм мислела прекалено много?

— А ти не мислиш достатъчно. Става дума за кариерата ми. Ти имаш всичко, нали. Власт, позиция. Нямаш какво да губиш.

— Имам власт ли? Така ли? Ти се притисна в мен. В асансьора! Ти ми причиняваш всичко това!

Гневът ми се изпари. Никога не го бях виждала уязвим, нито за секунда, не и пред мен.

— Тогава не ме поставяй в подобно неловко положение — казах. Последва дълга пауза.

Шумовете от сградата изпълниха асансьора, навън кипеше от движение и хаос, а между нас тегнеше тишина. Не откъсвахме очи един от друг, желанието да ме докосне започна да се надига като мощна вълна, усещах го в пъпа, имах чувството, че ще се пръсна. После се разля между краката ми, в слабините ми.

Той се приведе и прокара език по челюстта ми и допря устни до моите. Не можех да се контролирам. А когато притисна огромния си пулсиращ член в корема ми, окончателно загубих разума си.

Желанието ми беше като агонизираща болка. Обхванах го с крака, притиснах се до него, усещах страстта му. Зарових ръце в косата му. Той се отдръпна за секунда, колкото да ме хване здраво за кръста и да ме повдигне нагоре. Роклята ми се разтвори пред него.

— Каква дива котка — прошепна.

После сложи ръце на раменете ми, погледна ме в очите, роклята се плъзна по тялото ми и падна в нозете ми. Потръпнах от студ. Или може би не от студ, защото, докато се усетя какво става, той хвана ръцете ми, обърна ме и опря дланите ми в стената на асансьора. Усетих как трескаво търси сребърния гребен в косата ми. Намери го и го захвърли. Къдриците паднаха по голия ми гръб. Гъделичкаха приятно. После уви косата ми в юмрук и силно и грубо извъртя главата ми настрани, за да може да ме целуне по врата.

Целувките му — горещи и влажни, сякаш падаха като едри капки дъжд. По гръбнака, по раменете. Всяко негово докосване бе като токов удар. Всеки милиметър от кожата ми умираше и се съживяваше под пръстите му. После падна на колене зад мен, стисна дупето ми и заби зъби в плътта ми. Едва се сдържах да не изпищя.

Господи, откъде знае какво да направи и защо го прави толкова добре?

— Харесва ли ти? — попита, като вече притискаше и галеше гърдите ми. — Обичаш ли да те хапят по дупето?

— Може би!

— Малка мръсница!

После ме плесна силно по дупето, точно там, където ме бе ухапал преди секунди, а аз не можех да разбера откъде дойде това помитащо удоволствие. Поех рязко въздух, а той усука пръсти в деликатните панделки на бикините ми и… Да, скъса ги.

— Очаквай още една сметка, задник такъв!

Той се засмя, но смехът му бе някак мрачен. Притисна тялото си до мен, гърдите ми опираха в студената стена на асансьора. Цялата треперех и може би не само от спомена за прозореца. Не бях забравила какъв екстаз е да усещаш контраста между горещото му тяло и студеното стъкло… стена в случая.

— Няма значение, струва си до последния цент — каза и плъзна ръка по корема ми, после надолу и се спря върху клитора ми. — Знаеш ли, мисля, че слагаш това разкошно бельо, за да ме възбуждаш.

Дали беше прав? Дали през цялото време се бях заблуждавала, че… енергийното бельо е само за мен?

Напрежението от допира му ме побъркваше, цялото ми тяло се гърчеше от желание. Движеше пръстите си бързо, после спираше; и пак ги въртеше около клитора ми, и… пак спираше. И когато спираше, имах чувството, че ще гръмна.

Премести пръста си по-назад и спря пред входа на влагалището ми.

— Толкова си мокра. Сигурно цяла сутрин си мислила за това.

— Начукай си го! — изстенах, но точно тогава вкара пръст в мен, а с другата ръка ме издърпа силно към себе си.

— Кажи го. Кажи го и ще ти дам всичко, което искаш. — И точно тогава вкара и втория пръст. Сладкото усещане се изтръгна от гърлото ми като вик. Поклатих глава, но тялото ми изобщо не действаше като съзнанието ми, ако може да се каже, че съзнанието ми изобщо вършеше нещо. Гласът му бе толкова настоятелен, в тона му усетих животинска потребност. Искаше да ме застави да го моля, но говореше така, сякаш той ме умоляваше. Затворих очи и се опитах да мисля. Ала нямаше смисъл. Дрехите му се триеха в голата ми кожа, дрезгавият му глас, натежал от желание и нужда, ме опияняваше, дългите му пръсти бяха в мен! Бях почти на ръба. Стрелна нагоре другата си ръка и леко стисна зърното ми през сутиена.

Господи, свършвам!

— Кажи го — рече и завъртя пръст около клитора ми. — Не искам цял ден да си в лошо настроение и да ми се сърдиш.

И тогава се предадох.

— Искам те. В мен — прошепнах.

Той простена, опря чело в рамото ми и започна да се движи по-бързо.

— О, ГОСПОДИ! — изскимтях. Усещах напрежението като навита пружина в мен. Всеки миг щях да свърша. Толкова близо, толкова близо.

И тогава… телефонът. Телефонът на асансьора.

Застинахме. Явно бяха засекли, че асансьорът не се движи. Той изпсува гневно, отдръпна се и вдигна слушалката на аварийния телефон. Вдигнах роклята си, облякох я набързо, завързах колана. Не знам как успях, защото ръцете ми трепереха.

— Да. — Гласът му бе толкова спокоен! Гледахме се като куче и котка от двата ъгъла на асансьора. — Да, разбирам… Не, добре сме… — Наведе се бавно и вдигна скъсаните ми бикини от пода. — Не, просто спря изведнъж. — И докато слушаше инструкциите на човека от охраната, започна да гали меката копринена материя и да ги върти из ръцете си. — Да, добре — каза, затвори телефона и… край.

Асансьорът подскочи леко и тръгна нагоре. Той погледна дантелата в ръцете си, после мен, усмихна се, направи крачка напред, опря длан на стената до главата ми, прокара нос по врата ми.

— Ухаеш прекрасно — прошепна. — Прекрасно е и както когато съм в теб.

Ахнах или простенах, или и двете.

— А тези… са мои — каза, сложи бикините ми в джоба на сакото си, асансьорът спря на нашия етаж, вратите се отвориха и той излезе.