Кристина Лорен
Красив негодник (19)

Деветнайсет

Знаех, че жените сменят настроението си за секунди без основателна причина. Познавах някои, които се вкарваха в сценарии години наред. Разстройваха се за неща, които не се са случили и вероятно никога няма да се случат.

С Клоуи обаче ставаше нещо съвсем различно, а и тя не беше такава жена. Бях я виждал ядосана, бясна, но никога разстроена, наранена.

В колата до летището се зарови в някакви документи. После, докато чакахме да ни извикат за полета, изчезна, каза, че иска да се обади на баща си, да чуе как е. В самолета заспа веднага и отхвърли предложението ми за секс километри над земята. Пробуди се само за секунди, колкото да каже на стюардесата, че няма да обядва. А не беше и закусвала. Събуди се едва когато започнахме да се спускаме, но не ме погледна, продължи да гледа през прозореца.

— Ще ми кажеш ли какво става? — попитах накрая. Не ми отговори и сърцето ми щеше да се пръсне от лошо предчувствие. Опитах да си спомня всеки момент от предишната вечер, за да разбера дали и къде съм се издънил.

Секс с Клоуи. Още секс с Клоуи. Оргазъм за Клоуи. Още един оргазъм. Не, проблемът не беше там. После събуждане, душ, споделям й чувствата си. Фоайето, Гилоти, летището. Тук спрях. След разговора с Гилоти останах с неприятно чувство. Не знам защо се държах като глупак, сякаш Клоуи е моя собственост, но тя ме караше да се чувствам така. Била е изключително добра по време на срещата, знаех го със сигурност, но за нищо на света нямаше да допусна да направи крачка назад и да работи за човек като Гилоти. Щеше да я третира като парче месо и да гледа задника й по цял ден.

— Чух какво каза. — Гласът й бе толкова тих, дори не бях сигурен, че говори. Трябваше ми време, докато разбера какво се опитва да ми каже, и стомахът ми се сви.

— Какво съм казал. Кога?

Тя се усмихна, най-сетне се обърна, погледна ме и… Господи, плачеше!

— На Гилоти.

— Знам, държах се зле, сякаш си моя собственост. Извинявай.

— Не само това… — Обърна се и пак се загледа през прозореца. — Говореше с пренебрежение… сякаш съм никоя. А като си спомня как вчера описах срещата, как си въобразявах, че съм свършила работата брилянтно, се чувствам като истинска глупачка.

Сложих ръка върху нейната и се засмях.

— Мъже като Гилоти са егоцентрици. Имат нужда да бъдат уверявани, че изпълнителните директори вземат мнението им под внимание. Ти направи всичко, което трябваше да се направи. Той просто иска аз да му дам официалния договор.

— Това е абсурд! Сложил се ме там като пионка. Или като стръв?

В този миг осъзнах, че бях направил точно това. Но нали такива са правилата на тази игра?

— Ти си стажантка, Клоуи.

Тя се изсмя.

— Сякаш си се интересувал от кариерата ми.

— Разбира се, че съм се интересувал.

— Аха. Как иначе щеше да знаеш, че ми трябва шлифовка. Не си погледнал една моя сделка, не си обърнал внимание на нищо, което правя, не и до вчера.

— Не е вярно — казах. Усещах, че започвам да се ядосвам. — Наблюдавал съм те и знам какво правиш. Знам всичко. Не исках да те товаря повече, затова поех контрола над сделката. Но ти свърши чудесна работа. За което съм ти признателен и се гордея с теб.

Тя затвори очи и се облегна назад.

— Нарече ме дете.

— Така ли? — Опитах се да си спомня и… да, беше права. — Добре, и така да е, не исках да гледа на теб като на обиграна бизнес дама, която да назначи и после да изчука.

— Господи, Бенет! Какъв задник си само! Може да е искал да ме назначи, защото съм си свършила добре работата!

— Съжалявам. Знам, че се държах като твой собственик.

— Нищо ново. Държа се така, все едно си ми направил услуга. Това е новото в случая. Май по-добре да си останем шеф и стажантка.

— Казах ти вече, свърши страхотна работа.

Лицето й почервеня, беше бясна.

— Никога не си ми го казвал. Преди седмица би отсякъл: „Хубаво, връщай се на работа“. Правеше се, че дори не ме познаваш, а сега се държа така, все едно си ме натиснал с палец.

— Наистина ли трябва да обсъждаме как съм се държал преди? Защото и ти не си цвете за мирисане. И защо точно сега реши да се разправяме?

— Не става дума за това какъв задник си бил преди, а за това какъв задник си сега. Компенсираш, наваксваш. Ето защо човек не бива да чука шефа си. Преди беше добър шеф. Оставяше ме да си върша работата, ти си вършеше своята. Сега си чувствителен и мил… наставник, който ме нарича дете. И то пред мъжа, пред когото ти спасих кожата! Не е за вярване!

— Клоуи…

— Мога да приема факта, че си простак, Бенет, защото това е почти всичко, което очаквам от теб. Винаги съм го очаквала. Така са нещата между нас. Защото дори след всичките ти обиди, тряскане на врати и лошото ти настроение, знаех, че дълбоко в себе си ме уважаваш. Но след днес… започвам да мисля, че не е така.

— Преиграваш.

— Може би — каза и извади телефона от чантата си. — Но аз си скъсах задника, за да стигна дотук и не искам да рискувам всичко.

— Можем да го направим, Клоуи. Няколко месеца можем да работим заедно и да бъдем заедно. А това, което се случва днес… просто се страхуваш да направиш крачката.

— Не съм сигурна, Бенет — каза, премигна и погледна някъде зад мен. — Опитвам се да постъпя разумно. Никога не съм поставяла под съмнение собствените си качества, винаги съм знаела колко струвам и какво заслужавам, макар че ти не си знаел тези неща. И когато глупаво повярвах, че най-сетне си ме видял истински, че си ме оценил… ти ме срина със земята, накара ме да се почувствам нищожна. Не искам да се съмнявам в себе си, не и след всичко, което съм постигнала.

В очите й имаше много болка.

Самолетът кацна, но ударът на колесника в земята не ме разтърси така, както думите й. Бях водил преговори с директорите на най-големите финансови корпорации в света, бях се борил с представители на компании, които мислеха, че могат да ме смачкат с кутрето си, можех да се боря и да споря с тази жена до края на света, но точно в онзи миг не успях да кажа нищо. Всичко ми напомняше за нея, сякаш навсякъде бе оставила отпечатъци. Макар да не бе идвала вкъщи, това, че можеше да е тук, че бяхме планирали да се приберем у дома, като кацнем, я превръщаше в дух, който не искаше да си отиде.

Обадих й се, не вдигна. Вярно, че беше три през нощта, но знаех, че не спи. Знаех, че изпитва същото като мен. Ала тя бе убедена, че връзката ни е грешка.

Едва дочаках утрото.

 

 

Пристигнах на работа в шест. Приготвих кафе за двама ни, направих си програмата, за да й спестя време. Знаех, че ще има много работа след толкова дълго отсъствие. Пратих договора на Гилоти с придружаващо писмо, че това е окончателният вариант, същият, който му бе представила и Клоуи. Дадох му срок два дни да ми го върне подписан.

След това… седнах да я чакам.

В осем баща ми пристигна в офиса, Хенри вървеше след него. Баща ми никога не се сърдеше, не и на мен. Хенри по принцип не се ядосваше. Сега обаче имах чувството, че идват да ме убият.

— Какво си направил? — попита баща ми и метна лист хартия на бюрото ми. Тръпки ме побиха.

— Какво е това?

— Молба от Клоуи за напускане. Пратила я е по Сара тази сутрин.

Не успях да кажа нищо.

— Бен, какво стана, бе, пич? — попита брат ми.

— Прецаках всичко — казах и притиснах с ръце очите си. Баща ми седна, видимо спокоен, но знаех, че кипи. Седна на същия стол, на който бе седяла тя с разтворени крака. Господи, как допуснах да се стигне дотук?

— Кажи ми какво се случи? — каза тихо баща ми.

Задушавах се. Разхлабих възела на вратовръзката си, щях да се пръсна.

Явно ме е зарязала!

— Ние сме… бяхме заедно.

— Знаех си! — извика Хенри.

— Какво сте били? — викна баща ми.

— Не и преди Сан Диего — опитах да обясня. — Преди Сан Диего само…

— Се чукахте — отзова се услужливо Хенри. Баща ми го погледна зловещо.

— Да. Ние само… — Не можах да продължа. Усетих болка в гърдите. Представих си я, когато се навеждах да я целуна — сочната й устна между зъбите ми, смехът й.

— Държах се ужасно с нея. Но тя си го връщаше, не пропускаше. И в Сан Диего… стана така, че… Мамка му! — Протегнах ръка към писмото, но веднага я дръпнах от страх, че може да е истина. — Напуснала е, така ли?

Баща ми кимна. Лицето му беше безизразно. Това бе най-голямата му сила.

— Знаеш каква е политиката на компанията, нали, Бен? Знаеш, че подобни отношения тук са недопустими! — Тонът му се смекчи, все пак ме нарече „Бен“.

— Знам — казах, потърках лице, подканих Хенри да седне и им разказах всичко. За натравянето, за срещата, как Клоуи отиде, как се справи блестящо. Наблегнах на факта, че сме решили да останем заедно още с кацането. И за разговора ми с Ед пред хотела.

— Тъпо копеле! — каза брат ми. Какво друго ми оставаше, освен да се съглася.

След дълга реч и уверение, че въпросът няма да се повдигне никога повече, баща ми стана и отиде да й се обади. Помоли я да работи при него до края на стажа си.

Баща ми се притесняваше не само за „Райън Медиа“, макар че ако тя пожелаеше да остане в компанията след дипломирането си, щеше да е един от най-важните служители в отдела ни. Той обаче се безпокоеше за друго — оставаха й по-малко от три месеца до края на обучението, нямаше време да намери друго място за стаж, да се обучи бързо, да започне нова теза, която да представи на борда на „Милър“, който й бе отпуснал стипендията. И като се има предвид влиянието, което имаха, оценката на работата й би повлияла значително на оценката и на дипломната й работа в университета. Те можеха да сложат края или началото на кариерата й. От тях зависеше всичко.

С Хенри седяхме и чакахме. Мълчанието тегнеше между нас. Мина час. Той ме гледаше лошо, аз зяпах през прозореца. Усещах как едва се сдържа да не ме пребие.

Баща ми се върна, взе писмото й, сгъна го прилежно. Все още не бях посмял да го погледна. Беше го напечатала. И за първи път, откакто я познавах, отчаяно исках да видя смешния й детински почерк, а не някакъв безличен черно-бял шрифт.

— Казах й, че компанията ни я цени, че семейството ни я обича, че искаме да се върне. — Баща ми млъкна, замисли се и ме погледна. — А тя отговори, че точно това е причината да се опита да се справи с това сама.

 

 

Чикаго се превърна в паралелна вселена, в която Били Сианис не проклинаше „Чикаго Къбс“, Опра не съществуваше, а Клоуи Милс напусна „Райън Медиа“. Тя си тръгна. Обърна гръб на най-голямата сделка в историята на компанията. Тръгна си от мен.

Извадих папката на Пападакис от бюрото й. Беше направила договора, беше го изпипала докрай — с клаузите и всичко останало. Трябваше само да го подпишем. Можеше да отдели два месеца да си подготви слайдовете и нищо повече. Вместо това тя започваше отначало… на друго място.

Защо понасяше всичко, с което я засипвах, а се бе огънала пред това? Наистина ли бе толкова важно да се отнасям с нея като с равен, с уважение, и то пред човек като Гилоти? Затова ли бе решила да пожертва всичко? Да пожертва нас и всичко между нас?

Самият факт, че си задавах тези въпроси… да, точно това бе причината да си тръгне. Мислех, че можем да работим и да бъдем заедно, но само защото аз се бях доказал. Единственото, което бе поискала от мен, бе да я уверя, че бъдещето й няма да пострада, и аз я уверих… Точно в обратното.

Бях изненадан, че никой в сградата не коментираше, вероятно само брат ми и баща ми знаеха. Клоуи винаги бе пазила тайната ни. Дали Сара знаеше? Дали се чуваше с нея?

Скоро и това стана ясно. След няколко дни Сара влезе в офиса ми, без да почука.

— Всичко това е ужасно нелепо!

Погледнах я, оставих папката, която държах. Изгледах я достатъчно зловещо.

— Нека ти припомня, че това не ти влиза в работата — заявих.

— Като нейна приятелка смятам, че ми влиза.

— Като служител на „Райън Медиа“ и на Хенри, не те интересува.

Тя ме изгледа и кимна.

— Не бих казала на никого — рече. — Ако това имаш предвид.

— Да, това имам предвид, а и поведението ти. Не искам да нахлуваш тук, без да чукаш.

Беше леко смутена, но не се предаде. Сега разбирах защо с Клоуи бяха толкова близки. И двете бяха упорити, инати до безразсъдство и много лоялни.

— Разбрано, сър.

— Мога ли да попитам защо си тук? Виждаш ли се с нея?

— Да.

Чаках. Не исках да я притискам, но щях да се побъркам, ако не изкопчех всяка подробност.

— Предложили са й работа в „Студио Маркетинг“.

Кофти. Не беше лоша фирма. Но прекалено малка. Имаха добри изпълнителни директори, но и истински задници на върха.

— Кой й е шеф?

— Някой си Джулиан.

Затворих очи, за да не издам чувствата си. Трой Джулиан беше в нашия борд. Егоцентрик до мозъка на костите, който обичаше да бъде заобиколен от красиви момичета, за да си повдига самочувствието. Та тя го познаваше! Как се бе подлъгала?

Мисли, нещастник такъв!

Вероятно си мислеше, че ще й даде проект, който да разработи за три месеца на прилично ниво.

— Какъв е проектът й?

Сара затвори вратата.

— „Сандърдс Пет“, производителите на кучешка храна.

Скочих и стоварих юмруци на бюрото. Откачих. Не знам как успях да се овладея да не си го изкарам на асистентката на брат ми. Затворих очи и се опитах да дишам.

— Това е нищо!

— Тя взима само магистърска степен, господин Райън. Единствено човек, влюбен в нея, ще й даде сделка за милион долара.

Обърна се и излезе, без дори да ме погледне.

 

 

Клоуи не вдигаше телефоните си, не отговаряше на имейли. Изпратих й файла с нейната теза. Не се обади, с нищо не показа, че иска да говори с мен. Ала когато гърдите те болят, сякаш някой е забил секира в тях… какво правиш? Намираш адреса й, отиваш там в събота в пет сутринта и чакаш да излезе.

Не се появи цял ден. Успях да убедя охраната, че съм й братовчед и че се тревожа за здравето й. Той дойде с мен до апартамента й и застана зад гърба ми, като че бях престъпник. Почуках. Сърцето ми щеше да се пръсне. Чух, че някой се движи вътре и приближава към вратата. Усещах тялото й на сантиметри от моето. Една дървена врата, това ни делеше. Видях как сянка мина край шпионката. И после… нищо. Тишина.

— Клоуи?

Не отвори. Но не се отдалечи от вратата.

— Бебчо, моля те, отвори ми, трябва да поговорим.

Минаха… часове, преди да чуя гласа й.

— Не мога, Бенет.

Облегнах чело на вратата, опрях длани, сякаш да я докосна. Ако притежавах някаква… суперсила… можеше и да помогне. Примерно да подпалвам врати… или да кажа правилните думи. Но беше невъзможно.

— Съжалявам.

Тишина.

— Клоуи… за бога, разбрах грешката си. Наругай ме, кажи ми, че съм кретен. Ще направя каквото искаш. Само не си отивай.

Тишина. Но беше там. Усещах я.

— Липсваш ми. Ужасно ми липсваш. Ужасно е без теб.

— Бенет, просто… не сега. Става ли? Не мога да го направя.

Плаче ли? Как мразя да гадая!

— Ей, приятел — рече охранителят заканително. — Не каза, че ще правиш такива изпълнения. Тя е добре. Хайде, да те няма.

Прибрах се, започнах да се наливам. Скоч, много скоч. Две седмици. Излизах да играя билярд в един бар, зарязах семейството си. Обаждах се само да кажа, че съм болен, и ставах от леглото само да си взема корнфлейкс, да си напълня чашата или да ида до тоалетна. В банята се поглеждах в огледалото и си показвах среден пръст. Бях толкова жалък. Никога не бях изживявал подобно нещо и не знаех как да изляза от пропастта.

Майка ми идваше, но не й отварях. Оставяше покупките пред вратата. Баща ми оставяше съобщения с информация от фирмата. Мина ми носеше уиски.

Най-накрая Хенри бе намерил резервни ключове от къщата ми и един ден нахлу. Изля кофа ледена вода върху главата ми и ме заплаши, че ще облепи стените със снимки на Клоуи, ако не си събера акъла и не се върна на работа.

През следващите няколко седмици Сара, която съвсем правилно заяви, че съм изгубил ума си, почти всеки ден ми разказваше за Клоуи. Държеше се съвсем професионално. Каза, че проектът й върви добре, че всички я обичат, че много я ценят. Това не ме учудваше. Нямаше да намерят служител като нея на стотици километри. После — че ходи на фитнес, че изглежда по-добре, че си е подстригала косата. Излезли в неделя, но тя си тръгнала рано. „Защото има среща с друг?“, помислих, но после отхвърлих мисълта. Не можех да си представя, че излиза с друг. Знаех, че това, което изживяхме, е прекалено хубаво, че е истинско и за нея.

Информацията обаче бе оскъдна. При това Сара явно не се сещаше да й направи снимка с телефона си, та поне да я видя!

Не спирах да се надявам, че може да я засека някъде. Обикалях из магазините за бельо. Много пъти. Два месеца минаха и не я видях никъде.

 

 

Денят на презентацията й наближаваше. Сара ми каза, че Клоуи е готова, че стоически се бори с егото на Джулиан, но изглежда „някак смирена, малка и не на себе си“. Тогава вече се сетих, че съм мъж и че е крайно време да се държа като такъв.

Седнах на бюрото си, отворих PowerPoint и извадих плана на Пападакис. Телефонът иззвъня. Реших да не вдигам, исках да се съсредоточа. Но беше непознат телефон от Чикаго и за секунда си помислих, че може да е Клоуи.

— Бенет Райън на телефона.

— Красавецо, ти наистина си тъпо копеле.

Беше ведър женски глас и се смееше в слушалката.