Кристина Лорен
Красив негодник (15)

Петнайсет

Темата на конференцията тази година беше „Маркетинг стратегии от ново поколение“. С цел студентите да се запознаят и да ги разберат, стажантите във всяка компания бяха изработили свой графичен проект. Повечето от състудентите на Клоуи бяха тук и стояха пред графиките и постерите си. Всъщност подобна презентация на такъв форум бе задължителна в програмата, по която учеше Клоуи, но бях поискал да направят изключение за нея, понеже информацията, с която работеше по дипломната си работа, бе поверителна. Нито един друг студент не работеше по сделка на стойност няколко милиона.

Бордът на университета се съгласи да направи изключение, но направо им течаха лигите при мисълта да включат работата й в брошурата си след презентацията на финалния вариант след няколко месеца.

Макар да нямаше собствено табло на конференцията, тя искаше да разгледа всеки проект. При положение че не можех да се отделя от нея на повече от четири метра и нямах никаква работа до срещата в десет часа, вървях с нея през цялото време, броях графиките (576) и гледах задника й (облечен в черна пола, изпъкнал, направо те моли да го плеснеш).

В асансьора бе споменала, че най-добрата й приятелка Джулия й урежда по-голямата част от дрехите, които обичах и мразех. Тази сутрин бе избрала черна права пола и синя блуза с дълбоко деколте. Целият ансамбъл веднага влезе в списъка ми. Няколко пъти се опитах да я убедя да се върнем в стаята, понеже „сме забравили нещо много важно“, но тя каза, че съм си забравил акъла и предложи да си го потърся в панталона.

Сега вървях зад нея и съжалявах, задето не й признах веднага, че имам нужда от един последен тек, преди да започне дългия ден. Знам, че ако бях настоял, щеше да се съгласи.

— Щеше ли да се върнеш с мен горе, ако бях по-настоятелен? — прошепнах в ухото й, докато четеше таблото на някакъв студент. Боже, на тоя дори графиките му бяха залепени със скоч за таблото!

— Тихо!

— Клоуи, няма да научиш нищо от това табло. Хайде да отидем да си вземем кафе и може би… по една свирка в банята?

— Баща ти ме е научил, че човек не знае откъде могат да му хрумнат най-добрите идеи, и ми е казал да чета всичко. Освен това те са мои колеги, уча с тези хора.

Слушах я и си играех с единия от ръкавелите, но тя очевидно бе решила да не обръща внимание на втората и далеч по-важна част от изречението ми.

— В повечето случаи баща ми не знае какво говори.

Тя се засмя на шегата, защото баща ми бе влязъл в класацията за двайсетте най-добри главни изпълнителни директори още преди да се родя и не бе излязъл от нея повече от трийсет години.

— Добре де, пошегувах се. Не е нужно да е свирка, мога да те чукам права до стената — прошепнах и се огледах да се уверя, че никой не ни чува. — Или мога да те просна на пода, да ти разтворя краката и да те накарам да свършиш върху езика ми.

Тя потръпна, усмихна се на студента до следващия постер и тръгна да го чете. Младежът протегна ръка към мен.

— Вие сте Бенет Райън, нали?

Кимнах и докато си разменяхме любезности, тя продължи нататък.

Тук нямаше почти никакви хора, освен студентите, които бяха изложили бордовете с графиките си. Те обаче ходеха насам-натам, към по-интересните места, където някои по-големи компании (предимно спонсори на конференцията) бяха изложили големи, лъскави, отрупани с търговски марки постери, с цел да спасят събитието от пълна скука. Клоуи записа нещо в бележника си.

Ребрандиране на Дженкинс Файненшъл?

Загледах се в ръката й, после в съсредоточеното й изражение. Не работехме пряко с „Дженкинс Файненшъл“. Беше малка сделка, прекалено малка за нея. От време на време някой от асистентите се занимаваше с нея, и то съвсем бегло. Това момиче имаше ли представа каква зверска битка се води, за да имаме такъв масивен пазар? Но преди да я попитам, тя бе минала на следващия постер, а аз бях втрещен от начина, по който работеше.

Никога не си бях позволявал да я гледам открито. Винаги бях крайно предпазлив, скрит в някой ъгъл. Много добре знаех, че е мотивирана и изключително добра във всичко, което прави, ала едва сега осъзнах, че има огромни познания, че това бяха неща, с които можеше да борави с лекота. Исках да й направя комплимент, но защитният ми механизъм се включи, сякаш ако й кажех нещо мило, щях да наруша някакви неписани стратегически правила.

— Пръстите ти работят доста по-добре. Изключително добър почерк.

Тя вдигна усмихнатото си лице към мен, защрака химикалката и каза:

— Майната ти.

Усетих лека ерекция.

— Само си губя времето тук.

— Защо не отидеш да се видиш с някого от изпълнителните директори. В момента всички са на закуска. Има от онези шоколадови кифлички, които се правиш, че не обичаш.

— Защото в момента не ми се ядат кифлички.

Устните й се извиха в усмивка. Една студентка се приближи към нас и ми се представи. Клоуи направи крачка назад. Очевидно й харесваше да ме наблюдава отстрани.

— Следя кариерата ви, откакто се помня — каза момичето почти без дъх. — Миналата година слушах лекцията ви тук.

Усмихнах се, здрависах се набързо, без да бъда прекалено груб и й благодарих за вниманието и милите думи.

Стигнахме до края на редицата с постери. Стиснах я за лакътя.

— Имам един час до първата среща. Знаеш ли изобщо в какво състояние съм?

Най-сетне тя вдигна глава и ме погледна. Зениците й бяха големи, потъмнели, почти черни. Облиза влажните си сочни устни и каза:

— Предполагам, трябва да се качим горе, за да ми покажеш?

 

 

Клоуи все още търсеше нов чифт бикини, а аз закъснявах вече пет минути за срещата си в един часа. Беше с Ед Гилоти, маркетинг директор на една от по-малките фирми в Минеаполис. Използвахме компанията му да прехвърляме нататък по-дребни сделки, както и по-големи проекти, за да видим как се справя. И тази среща беше точно с такава цел — да прехвърлим една от по-големите сделки към тях. Докато си закопчавах панталона, си спомних, че Ед винаги закъснява с часове.

Само че точно днес бе дошъл навреме. Вече се бе настанил в една от залите за срещи и чакаше мен. Двама от заместниците му седяха до него. Нетърпеливи, с изкуствени усмивки, както си му е редът.

Приближих се, здрависахме се, той ме представи на Даниел и Сам. Здрависах се и с тях, но когато стигнах до Сам, той зяпна и втренчи поглед някъде зад мен. Клоуи бе влязла. Беше си пуснала косата. Изглеждаше прелестна, с някаква дива красота, но и със съвсем професионално изражение. По нищо не личеше, че току-що бе пищяла до небесата, докато изживяваше поредния си оргазъм на бюрото в нейната стая.

Гилоти и хората му я гледаха смаяни, мълчаха и наблюдаваха как се приближава, издърпва един от столовете и сяда до мен. Тя ме погледна, усмихна ми се делово, устните й бяха подути и червени, под челюстта й имаше малко червено петно. Бях я прежулил с брадата си.

Прочистих гърло, за да ги накарам да ме погледнат и да спрат да я зяпат.

— Да започваме.

Срещата не беше тежка. Бях провеждал хиляди такива. Обясних случая в най-общи линии, без да навлизам в конфиденциална информация, а Гилоти ме увери, че екипът му може да се справи и ще направи добро предложение. След като се запознах с хората, които щяха да се занимават със случая, се съгласих.

Разбрахме се да се видим на другия ден, когато щях да им предам случая, да им го обясня по-подробно и да им предоставя цялата информация. Разговорът продължи петнайсет минути. Остана време до срещата в два часа. Погледнах я въпросително, тя се засмя и каза:

— Гладна съм. Да си вземем нещо за ядене.

 

 

Останалите срещи бяха ползотворни, но аз бях на автопилот. И ако трябваше да се отчета как е минала всяка среща, щеше да ми се наложи сериозно да се замисля, преди да дам конкретна информация или детайли. Добре, че Клоуи беше там и записваше всичко. Видях се с много колеги, здрависах се поне сто пъти, но единственият допир, който помня от този ден, бе нейният.

Тя не спираше да ме разсейва, не знам как го правеше и дали беше нарочно, но сега бе различно, всичко бе различно. Беше си работа, както винаги, в същото време обаче се чувствах така, сякаш бях сменил планетата, бях в друг свят, където можехме да си представим, че обстоятелствата са такива, каквито искаме да бъдат. И странно… но желанието да съм до нея и да я усещам бе по-силно отпреди, когато трябваше да стоя настрани.

 

 

За кой ли път погледнах към главния говорител и безуспешно се опитах да се съсредоточа върху речта му, да настроя мислите си към нещо продуктивно… Самият аз бях главен говорител тук миналата година. Сега седях най-отпред и въпреки това не разбирах за какво, по дяволите, говори тоя. Дори не ми беше интересно. Усетих я как се намества на стола, погледнах я и когато очите ни се срещнаха през масата, тя се усмихна нежно, едва забележимо. Всички звуци в стаята се смесиха в далечно боботене. Знаех, че около нас има хора, но нито звуците, нито присъствието на другите достигаха до съзнанието ми. Без да се замислям, се наведох към нея; тя също се приведе към мен и пак се усмихна.

Сетих се за сутринта и за това колко видима бе паниката й. За разлика от нея обаче, изведнъж се бях почувствал странно спокоен. Сякаш всичко, което бяхме правили, всяка стъпка ни е водила точно до този момент, когато можехме да бъдем себе си. Просто да бъдем.

Нечий телефон в залата звънна и ме стресна. Едва сега разбрах, че съм се навел прекалено близо към нея и предположих, че всички ме зяпат с недоумение. Огледах се и видях как някакъв непознат ме гледа изумено. Той нямаше представа коя е тя и че работи за мен. Просто ни гледаше и когато погледите ни се срещнаха, веднага отмести очи. Ала това бе мигът, в който се надигна неприятното чувство за вина и буквално ме смаза. Дълго се бях опитвал да го потисна и да не му обръщам внимание. Всички знаеха кой съм аз, никой обаче не познаваше нея. Разчуеше ли се, че се чукаме, хората щяха да обвинят нея, а това щеше да опетни кариерата й, щеше да я преследва до края на живота й. Щеше да обърка всичките й планове.

Погледнах я. Тя бе разбрала, бе видяла страха ми. През останалото време седях, втренчил поглед напред, и не си позволих да я погледна втори път.

 

 

— Добре ли си? — попита в асансьора. Откакто лекцията свърши, не си бяхме казали нищо.

— Да, просто… — Почесах се по врата и се опитах да не я поглеждам в очите. — Просто се бях замислил за нещо.

— Ще излизам с приятели довечера.

— Много добре.

— Имаш вечеря със Стивънсън в седем. Мисля, че уговорката е за японския ресторант, „Гасламп“. Знам, че го харесваш и че обичаш суши.

— Разбира се — казах успокоен, че си говорим за нещо неутрално… за работа. — Как се казваше асистентката му? Винаги идва с него, а не помня името й.

— Андрю.

Погледнах я объркан.

— Не е ли малко мъжко това име?

— Имат нов асистент.

Как така тя знае това, а аз не?

— Той седеше до мен тази вечер на лекцията и ме пита дали ще присъствам на вечерята — каза тя, сякаш бе прочела мислите ми.

Дали тоя Андрю не беше същият, който ме хвана как я гледам?

— Казах му, че имам други планове.

Сега вече се чувствах като лайно. Исках да е с мен тази вечер, а след малко нямаше дори да я виждам, нямаше да е около мен. Дали съм влюбен? И можеше ли да й бъда шеф, ако беше така? А сега? Можех ли да съм й шеф сега?

— Искаш ли да дойдеш на вечерята с мен?

Тя поклати глава и се загледа във вратата на асансьора. Бяхме стигнали до нашия етаж.

— Мисля, че е по-добре да свърша малко моя работа — каза.

 

 

На връщане от ресторанта се чувствах самотен, в колата бе тихо. Единствената ми компания бяха обърканите мисли. Тръгнах сам през фоайето на хотела, качих се и по навик тръгнах към нейната стая. Едва тогава се сетих, че съм в друга стая. Не можех да се сетя кой номер беше и започнах да обикалям по етажа. Пробвах три стаи, но нито една от тях не беше моята. Накрая се обадих на рецепцията да попитам. Изумително, точно до нейната!

Стаята бе като тази на Клоуи, но и съвсем различна. Просто й липсваха онези малки, невидими неща. Душът тук не бе онзи, който изми илюзиите от телата ни снощи. Леглото не беше леглото, в което спахме, сгушени един в друг. Стените не бяха чули нейния глас, нейния вик, когато се разпадаше до мен, разтресена от поредния оргазъм. Бюрото не бе счупено от бърз секс на крак в десет сутринта.

Погледнах телефона си и видях, че имам две пропуснати обаждания от брат ми. Страхотно! При други обстоятелства досега щях да съм провел няколко разговора с брат ми и баща ми. Щях да съм им разказал за срещите, за възможните клиенти, с които съм се запознал. Ала откакто пристигнах, не се бях обаждал на никого. Боях се да не се усетят, че главата ми не е на мястото си и че изобщо нямам представа какво се случва на конференцията.

След единайсет вече се притеснявах къде е. Дали е все още навън, или се е прибрала? Може би пък да е в стаята си, лежи и мисли за това, за което мислех аз… Взех телефона и й се обадих в стаята. След четвъртото позвъняване се включи гласова поща. Затворих и набрах мобилния й. Отговори на първото позвъняване.

— Господин Райън?

Свъсих вежди. Беше навън. С други студенти! Разбира се, пред тях нямаше как да се обърне към мен по друг начин.

— Здрасти… Аз… мислех си дали има с какво да се прибереш в хотела.

Засмя се толкова чистосърдечно, смехът й заглуши музиката и глъчката около нея.

— Отпред има около седемдесет таксита. Ще си взема такси.

— И кога ще стане това?

— Когато Мелиса си изпие питието, а после и другото. И когато Ким реши, че е танцувала с абсолютно всички свободни мъже тук. Така че, може да ме очаквате по всяко време до около осем сутринта.

— Ха-ха, много смешно. На остроумна ли се правиш? — попитах и се засмях. Лошо, защото изобщо не ми бе до смях.

— Да.

— Добре — казах и въздъхнах тежко. — Пусни ми съобщение, когато се прибереш, за да не се тревожа.

Тя не отговори веднага.

— Да, ще пусна съобщение.

Затворих и метнах телефона на леглото. После дълго изучавах пода. Около час. Не знаех какво да правя със… себе си. Накрая станах и слязох долу.

 

 

Бях все още във фоайето, когато тя се върна. В два часа. Лицето й грееше, беше усмихната и продължи да се усмихва, след като пусна телефона си в чантата. Усетих, че мобилният ми вибрира.

„Прибрах се жива и здрава.“

Гледах я как минава край рецепцията и тръгва към асансьорите, където седях и чаках. Видя ме и спря. Дрехите ми бяха раздърпани, очите ми — помътнели, бях сигурен, че косата ми е рошава, че съм смешен, задето се бях притеснявал часове наред, и направо ми се драйфаше от тревога.

Чак тогава осъзнах, че приличам на ревнив съпруг.

Знаех само едно: не исках да приема, че между нас не може да има връзка, защото дълбоко в себе си вярвах в обратното.

— Бенет? — каза учудено и махна на приятелката си, която се качваше в асансьора. Изобщо не ми пукаше какво си мисли приятелката, но не можех да не забележа как ни гледа.

Клоуи носеше малка черна рокля и страхотни обувки, та реших, че това трябва да е официалното служебно облекло, докато стажът й свърши. Каишките се кръстосваха от нежните й пръсти до средата на прасците. Исках да съблека роклята й, да я чукам на канапето във фоайето, да използвам токовете за опора.

— Здрасти — казах, все още замаян от голите й крака — в момента ми се сториха направо километрични. Тя се приближи и застана пред мен.

— Какво правиш тук?

— Чакам.

Свих рамене и се опитах да прикрия плачевното си състояние. Не исках да й показвам как ми действа. Не исках да отгатне мислите, които минаваха през главата ми… Зърната й бяха толкова мънички. Можех да ги покрия с палеца си, клиторът й бе най-нежното и меко нещо, което бях докосвал през живота си. Исках да я оближа от пръстите до мекото на ушите, да й говоря и да й казвам как се чувствам, докато обхождам тялото й с устни и език.

— Да не си пиян?

Поклатих глава. Може би бях пиян, но не от алкохол.

— Един ме видя как те гледам. По време на речта.

— Знам — каза и прокара пръсти през косата ми. — Забелязах изражението ти.

— Изплаших се.

Клоуи се засмя.

— Не се притеснявам за себе си, а за теб — казах.

Тя въздъхна, усетих как пръстите й задълбаха по-настоятелно в косата ми. А когато я погледнах, бе… озадачена. Нима не е забелязала какво става с мен? Бях сигурен, че ми личи, че усеща как е влязла под кожата ми.

Исках да я сграбча отзад, да я плесна, ако вика много силно, да дърпам косата й, докато свършвам, да захапя зърната й, това не беше нищо ново. Да остържа гръбнака й със зъби, да ощипя бедрото й и после да го галя леко и нежно… и това не беше ново. Исках да я гледам как спи, исках да съм до нея, когато сутрин отваря очи и вижда мен, и от тази първа и най-естествена реакция да разбера какво изпитва към мен.

Гледах я и исках да се уверя, че не сме заедно само заради чукането, че не го правим, за да се наситим един на друг, та да ни писне и всеки да продължи по пътя си. Сексът просто беше по-краткият път към нещо друго, към нещо много по-дълбоко, което така силно желаех. Влюбвах се в нея. Потъвах в чувството прекалено бързо, за да мога да се хвана за нещо. Беше страшно и неизбежно.

Реших да й кажа истината.

— Имам нужда от още една нощ.

Тя пое дълбоко въздух, погледна ме мълчаливо. Едва тогава ми мина през ума, че може би не изпитва онова, което ме разкъсваше отвътре, че може би с нея не се случва нищо подобно.

— Не се притеснявай да ми откажеш. Аз просто… — Прокарах пръсти през косата си и я погледнах. — Аз… наистина искам да бъда с теб. Отново. И тази вечер.

— Това се казва алчност.

— Нямаш представа колко си права.

 

 

Минути по-късно бяхме в нейното легло, под нейните завивки, с нейното сладко тяло, впито в моето. Светът около нас изчезна. Ароматът й, стенанията й, трескавите ми първични тласъци, с които влизах в нея, плътта й, начинът, по който ме притегляше по-дълбоко и по-дълбоко… Сплете крака около ханша ми и със смях ме обърна по гръб. Заби пръсти в корема ми, сякаш бяха котва, с която искаше да намери дъното на пропастта, в която падаше. Кожата й блестеше, изправих се, за да чувствам гърдите й, опрени в моите. Обърнах я по гръб, покрих я с тялото си, краката й бяха на раменете ми, устните й трепереха и търсеха думите. Впиваше пръсти в гърба ми. Казах й да ги впие по-дълбоко. Исках да ми остави нещо… нещо, което ще е там и утре.

Тя свърши веднъж и веднага след това втори и трети път. Погледнах я — дива, рошава, истинска. И докато изживявах собствения си оргазъм, се опитвах да намеря думи да й кажа нещо, което и двамата вече знаехме: това, което се случваше извън тази стая, нямаше значение.