Кристина Лорен
Красив негодник (10)

Десет

Не бях на себе си. Трябваше да покажа на господин Райън няколко неща, трябваше да подпише доста документи, но сякаш вървях по мокър пясък и не спирах да мисля за телефонния разговор с татко.

Когато влязох в офиса му, погледнах купа документи и едва тогава осъзнах колко много работа ме чакаше: самолетни билети, да намеря кой да ми събира пощата, може би и човек, който да ме замества, докато ме няма. И колко време щях да отсъствам? Ако изобщо можех да отсъствам.

Съзнанието ми регистрира, че Райън ми говори нещо, при това доста високо. Какво казва? Опитах се да се съсредоточа и долових само последните думи.

— … не обръщате никакво внимание. За бога, госпожице Милс, да ви го напиша на лист ли?

— Може ли да спрем с тази игра за днес? — казах уморено.

— Какво да направим? Кое да спрем?

— Играта на шеф-задник, която, за жалост, се е превърнала в рутина.

— Моля? Я пак? — извика с ококорени от изненада очи.

— Напълно разбирам, че когато се държиш с мен като гадняр, най-големия гадняр в човешката история, ти се вдига самочувствието, а и трябва да призная, че е малко секси. Но днес не е най-добрият ден… за мен. И ще ти бъда много благодарна, ако не ми говориш с този тон. Поне днес. — Гласът ми трепереше, бях на ръба да се разплача. — Моля те!

Той ме погледна, сякаш някой го бе държал на тъмно и чак сега бе махнал превръзката от очите му. Мигаше насреща ми и накрая попита:

— Какво става?

Преглътнах и овладях сълзите. Когато успявах да си събера акъла в присъствието му, всичко беше наред.

— Съжалявам. Малко преиграх накрая. Извинявай — казах.

Той стана, направи няколко крачки към мен, после спря и се облегна на бюрото. В ръцете си държеше стъклена топка, под която старателно нареждаше документите си. Започна да я върти, без да вдига поглед към мен.

— Кажи ми какво се е случило — каза. Гласът му беше много мек, много по-нежен дори от миговете, когато правехме секс. И много тих. Ала не защото се страхуваше да не ни чуят, нямаше никого наблизо, а защото се тревожеше.

Не исках да му казвам, понеже малка част от мен се страхуваше, че може да ми се подиграе и да не разбере, но по-голямата част вярваше, че това няма да се случи.

— Баща ми… не може да се храни. Влиза в болница за изследвания.

Лицето му посърна.

— Не се храни? Язва ли е?

Казах му това, което знаех — започнало е внезапно и скенерът е показал малка бучка на хранопровода.

— Можеш ли да си отидеш у дома?

— Не знам. Мога ли?

Лицето му помръкна още повече, премигна и попита:

— Наистина ли ме мислиш за безчувствен задник?

— Понякога — отвърнах и веднага съжалих, защото той наистина ми бе давал поводи да си мисля какво ли не за него, но не и че не би ме пуснал да отида при болния си баща.

Райън кимна, преглътна тежко и се загледа през прозореца.

— Вземи си отпуск. Няма значение колко време ще отсъстваш. Прецени на място.

— Благодаря.

Стоях с поглед, забит в пода, и чаках да продължим със задачите за деня, но той не каза нищо. Тишината в стаята ме смазваше. Усещах, че ме гледа.

— А ти? Ти добре ли си? — попита много тихо. Не бях сигурна, че съм го разбрала правилно. Помислих си, че трябва да го излъжа. Но не го излъгах.

— Честно казано, не.

Зарови пръсти в косата си и каза:

— Затвори вратата.

Кимнах, леко разочарована, че ме пуска да си ходя толкова бързо.

— Ще донеса документите от…

— Исках да кажа да затвориш вратата, но да останеш.

— О!

О!

Обърнах се и тръгнах към вратата. Тя се затръшна шумно и пак тишина. Толкова гъста и тежка, че сякаш ме притискаше към пода.

— Заключи я.

Върнах се и заключих. Той се приближи и застана зад мен. Дъхът му облъхна врата ми.

— Позволи ми да те докосна. Искам да… кажи ми какво искаш да направя?

Той разбираше, той знаеше какво трябва да ми даде, от какво имах нужда. Да облекчи за малко болката в гърдите, да ми достави удоволствие въпреки злото, което ме чакаше навън.

Не отговорих, нямаше нужда. Все пак не той, а аз затворих и заключих вратата. Притисна устни на раменете ми, после плахо продължи нагоре по шията.

— Ухаеш… божествено — каза, сложи ръце на врата ми и започна да развързва връзките на роклята. — Винаги усещам аромата ти часове, след като сме били заедно.

Не каза дали това е хубаво, не прозвуча и като констатация, но нямаше значение. Беше толкова успокояващо да знам, че ме усеща по себе си часове след като… ме няма.

Спусна ръце по бедрата ми, обърна ме с лице към него и ме целуна. Но… беше съвсем различно. Устните му бяха меки, сякаш ме молеха. Нямаше нищо предизвикателно в тази целувка, всъщност в него никога не бе имало нищо предизвикателно, никога по време на секс не бе действал с умисъл, винаги бе естествен. Но тази целувка сякаш бе неговият начин да покаже… обожанието си. Не беше като преди, когато се целувахме и прегръщахме като врагове по време на кървава битка.

После бавно свлече роклята по раменете ми и тя падна в нозете ми, сякаш бях стъпила в локва вода. Направи крачка назад и ме погледна. Хладният въздух в стаята отне горещината от пламналата ми кожа.

— Красива си.

Преди да успея да възприема посланието в тези нови думи, той се усмихна закачливо, усука в юмрук бикините ми и ги раздра.

Е, това не беше нищо ново.

Посегнах към панталона му да го разкопчая, но той се отдръпна и поклати глава. Сложи ръка върху мократа кожа между краката ми. Дишаше все по-насечено и учестено, а пръстите му се движеха някак по-леко, по-внимателно, говореше с дрезгав глас, говореше мръсно, както обичах да ми говори, казваше ми, че съм красива, че съм похотлива, че го подлудявам, че го карам да се чувства страхотно. Каза ми колко обожава гласа ми, когато свършвам. И когато свърших, останала без дъх, с нокти впити в раменете му, исках само едно — да го докосна. Исках да чуя как се изгубва в мен, така както аз се изгубвах в него. И тази мисъл ме ужаси.

Той извади пръстите си, прокара ги леко по клитора. Беше станал много чувствителен и ме заболя. Потръпнах неволно.

— Съжалявам, съжалявам — каза и започна да обсипва лицето ми с целувки.

— Недей — казах и обърнах глава.

Тази съвсем неочаквана интимност, която си позволи да покаже, да ми даде… беше прекалено много, твърде хубаво, за да е истина.

Опря чело в моето, останахме така няколко секунди, после кимна веднъж, сякаш бе разбрал. И това ме срази. Винаги бях мислила, че той държи цялата власт в ръцете си, че аз нямам нищо, но в онзи миг осъзнах, че силата е моя, че властта е моя, че мога да взема всичко от него, стига да имам достатъчно смелост.

— Ще тръгна в края на седмицата. Не знам колко време ще се наложи да остана.

— Тогава не е зле да се захващате за работа, госпожице Милс.