Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (48)

Четирийсет и осем

Книгата беше ледена в ръцете ми, но пламъците в рубините стоплиха душата ми.

Аз докосвах Шинсар Дъб.

Допирът ме остави без дъх. Ние бяхме близнаци, разделени при раждането, и сега се събирахме отново. Бях чакала това цял живот. С нея в ръце аз бях завършена. Прегърнах я до гърдите си. Треперех от емоции. Книгата беше пръст, а аз бях намокреният с вино ръб на красива кристална чаша. Пръстът се плъзгаше и плъзгаше, и свиреше мелодия, която идваше от дъното на провалената ми душа.

Прокарах любящо ръце по украсената със скъпоценни камъни корица.

Усетих необятната сила, която съдържаше. Тя ме изпълни, изду се вътре в мен, опияни ме, замая ме. Бебето, което някога съм била, което не е познавало правилно и грешно, беше все още тук. Развиваме чувство за морал, след като се родим. Подозирам, че части от нас остават такива до смъртта.

Ние избираме. Това е целият смисъл.

Когато спрях да я прегръщам и я отдалечих, за да й се възхитя, кървавочервената руна, която държах скрита в една от дланите си, запулсира мокро, увеличи се и залепи мънички смукалца върху нея, заключвайки кориците.

Какво правиш! — изкрещя Шинсар Дъб.

— Правя те по-добра.

Започнах да плача, докато загребвах още една кървава руна от гладката черна повърхност на езерото ми. Исках Книгата, както исках да дишам. Вече знаех защо ме беше търсила. Аз бях перфектният приемник. Ние бяхме направени една за друга. С нея нямаше никога да се страхувам от нищо. Да я отхвърля беше най-трудното нещо, което съм правила в живота си. А още по-горчиво беше знанието, че с всяка руна, която притисках върху кориците, аз обричах Джерико и сина му да продължат да живеят във вечен ад.

Как посмя да ме заблудиш?

— Какво нахалство! — исках да изтръгна руните, да отворя Книгата и да взема моето заклинание за унищожение. Не смеех. Ако отворех кориците в златно, черно и червено дори съвсем лекичко, мрачната й песен щеше да изскочи и да ме погълне.

„Тя ще обрече света на гибел“ — бяха казали.

Бях изкушена, толкова изкушена. Исках Алина обратно. Исках стените да бъдат издигнати отново. Дани да е невинна и млада и да не е убиецът на сестра ми. Исках да бъда героят на Джерико Баронс. Исках да го освободя от безкрайната болка. Да го видя как върви към бъдещето с надежда и може би дори да се усмихва понякога.

Ти каза, че светът е несъвършен!

— Такъв е — притиснах още една капеща руна върху корицата.

Но беше моят свят, пълен с добри хора като баща ми и майка ми, търпеливата Кат и инспектор Джейни, които винаги спазваха своите задължения, за да го направят по-добър. Може Ънсийли да бяха опустошили планетата ни, но отдавна трябваше да се появи заплаха, която да ни обедини като раса и да отдалечи дребнавите ни ядове от нас самите.

Имаше болка, но имаше и радост. Животът се случваше в напрежението между двете. Колкото и да беше несъвършен, този свят беше истински. Илюзията не беше заместник. Бих предпочела да живея труден живот от факти, отколкото сладък живот от лъжи.

Обърнах Книгата и притиснах една руна към гърба й.

Гласът й беше заглушен и отслабваше.

Той ще те намрази!

Това беше съкрушителен удар. Бях на един дъх от това, на което Баронс беше посветил цялото си съществуване, и му бях обърнала гръб. Бях му обещала. Бях му казала, че ще намерим начин, а го провалих. Нямаше начин да извадя само едно заклинание с такава мощ от Шинсар Дъб. Тя никога нямаше да го остави да изплува на повърхността и да ми го даде доброволно. Дори сега съжаляваше, че някога е пускала по нещо за мен, но беше поела пресметнат риск, за да ме изкуши да погледна по-дълбоко. Беше ми дала това, от което се нуждаех, за да остана жива, за да продължа да вървя напред към сливането ми с нея. За да я взема, да й позволя да има тялото ми, да й дам контрола. Тя вече знаеше какво искам и никога нямаше да ми го даде, освен ако не се слеех с нея напълно. Ако бях повдигнала този капак дори на сантиметър, само за бърз поглед в търсене на заклинанието, всичко щеше да приключи. Тя щеше да се настани в мен и да ме заличи. Може би някоя мъничка част от мен щеше да остане в съзнание и да крещи във вечен ужас, но нямаше да е достатъчна, за да промени нещо.

Риодан беше прав. Шинсар Дъб търсеше тяло и искаше мен. Ако трябваше да вярвам на историята й, тя ме беше подготвила за себе си отпреди да се родя. Беше изчакала да стана перфектният приемник. Но не беше изчакала достатъчно дълго. Или може би беше чакала прекалено дълго. „Злото е напълно различно създание, Мак — беше казал Риодан. — Злото е лошо, което вярва, че е добро.“

Тогава не бях разбрала какво ми казва. Сега разбирах.

Притиснах още една руна към кориците.

Вече никога нямаше да дам покой на детето на Баронс. Никога нямаше да го освободя.

Ще те унищожа, кучко. Нищо не е свършило. Това не е краят.

Още четири руни и Шинсар Дъб замлъкна.

Седнах на петите си. Ръцете ми трепереха, бях изтощена и бузите ми бяха мокри.

Смятах да поставя ръка върху корицата, за да се уверя в това, което бях усетила — че Книгата е обуздана (поне толкова добре, колкото може да бъде, докато не я занесем в манастира), когато невидимата бариера, която задържаше Джерико, изчезна.

Озовах се в ръцете му и той ме целуваше. Можех да мисля само че съм го направила, че съм оцеляла, но на каква цена?

От деня, в който го срещнах, знаех, че той преследва само едно нещо. Беше го търсил хиляди години целеустремено.

Аз бях жена, която познаваше от няколко месеца. Какво бих могла да знача за него, в сравнение с това?