Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (29)

Двайсет и девет

Прави ми чест, че не пищях дълго.

Но и краткият вик на техния адски език беше достатъчно да смути недостатъчно утъпканите сняг и лед. Моят звънтящ писък отекна от отвесните скали. За разлика от нормалното ехо, той ставаше все по-силен и по-силен, рикоширайки във всяка следваща урва и аз чух тътен, който би могъл да предсказва само едно нещо — лавина.

Завъртях глава.

— Вземи я!

Крисчън се извърна, проклинайки.

— За Бога, ти отвори торбичката с камъните, нахрани ме с Ънсийли. Запищя. Ти си ходещо бед…

— Вземи я и тичай! Бързо!

Той се втурна към ковчега, после спря колебливо.

— Какво ти става? Вдигни я!

— Това е кралицата на Фае — благоговение обагри гласа му. — Забранено е да докосваш кралицата.

— Добре, тогава остани тук с нея и ще бъдете погребани живи — изплющях в отговор.

Той я измъкна.

Тя беше толкова крехка, толкова изтощена от… каквото изтощава феите, че дори и аз можех да я нося, но нямах никакво желание да я докосвам. Никога. Което, ако трябваше да се замисля, беше наистина доста смешно по един мрачен и обезпокоителен начин и затова не се замислих.

Ледът се разпука и затътна високо горе, разпръсвайки кристали над подиума.

Нямахме нужда от подканяне. Плъзнахме се надолу от замръзналия хребет и побягнахме по пътя, по който дойдох, към тесния процеп между скалите. Очертаваше се рискована надпревара с товара в ръцете на Крисчън и с лавината по петите ни.

— Какво те накара да изпищиш? — провикна се той над тътена.

— Тя ме стресна. Това е — извиках в отговор.

— Колко хубаво! Следващия път захапи чифт чорапи, става ли?

След това никой от нас не проговори. Опитвахме се да надбягаме възможността да бъдем погребани живи под снега. Подскачах между скалните стени като топче за пинг-понг. Два пъти загубвах опора и пропадах. Крисчън буквално прелиташе над мен и някак си успяваше да предпази крехката кралица. Лавината ни преследваше, тътнейки като тъмна мълния, сгромолясвайки се в дефилето, запълвайки дълбоките цепнатини със сняг.

Най-накрая стигнахме клаустрофобичния път през скалите, плъзнахме се по задници надолу по стръмния хълм, а след това хукнахме през дефилето към издигащата се крепост от черен лед.

— Замъкът на Ънсийли краля! — отбеляза с изненада Крисчън, след като се вмъкнахме през високите порти. Той погледна нагоре, надолу и встрани. — Израснах с приказки за това място, но никога не съм си представял, че ще го видя. Мислех си, че най-близкото разстояние, от което ще видя някой от легендарните Туата де, ще бъде разстоянието от мен до някой портрет. А ето ме сега. Държа кралицата на Сийли в крепостта на краля на Ънсийли. — Той се засмя горчиво. — И се превръщам в един от тях.

Прошепнах същата мека заповед, която отвори високите врати, и си поех дъх с облекчение, когато те се затвориха тихо пред громолящата вихрушка на снега отвън. Щеше ли лавината, която отприщих, да достигне замъка? Щеше ли да засипе вратите отвън и да ни запечати вътре по-сигурно от всеки затвор? Очаквах Крисчън да попита как съм ги затворила, но той беше толкова погълнат от гледката наоколо, че дори не обърна внимание на това.

— Сега какво? — Очарованият му поглед се плъзгаше между крехката жена в ръцете му и вътрешността на черната крепост.

— Сега ще се отправим към Среброто в будоара на краля — казах аз.

— Защо? Аз не мога да мина през него, нито пък тя.

— Аз мога. И мога да доведа помощ. Мога да доведа до огледалото някой, който да поговори с теб. Ще измислим начин да те извадим оттук и ще решим как и къде да се срещнем.

Той наклони глава и се вгледа в мен за момент.

— Има нещо, което трябва да знаеш, момиче. Моят усет работи съвсем добре тук в затвора на Ънсийли.

— И?

— Това, което каза, не беше истина.

— Ще мина през огледалото. Истина ли е? — казах нетърпеливо.

Той кимна.

— Ще отида за помощ и ще доведа някой при теб. Истина ли е?

Той отново кимна.

— Тогава какъв е проблемът, по дяволите? — Беше ми се събрало много. Забавянето беше недопустимо. Съзнанието ми спокойно започна да обмисля проблема. Трябваше да продължа да се движа. Нямаше да понеса да гледам дълго жената в ръцете му. Нямаше да понеса това, което тази гледка ме караше да мисля.

Той присви очи. Те отново бяха черни. Имаше време, когато това щеше да ме изнерви, но се съмнявам, че имаше нещо, което можеше да ме изнерви отново. Аз бях надмогнала стреса, бях надмогнала страха.

— Кажи ми, че възнамеряваш да ме спасиш — заповяда той.

Това беше лесно. С всеки минаващ ден разбирах Джерико все по-добре. Хората не задават правилните въпроси. И ако отговаряш на достатъчно от грешните, до момента, в който те успеят да достигнат до правилните, ти би могъл да замаеш главите им и да ги принудиш да замълчат. Колко пъти той го е прилагал върху мен? Започнах да храня ядно уважение към неговата тактика. Особено сега, когато самата аз имах какво да крия.

— Възнамерявам да те спася — казах това и нямах нужда от детектор на истината, за да чуя откровеността в гласа си. — И ще го направя колкото е възможно по-бързо. Най-важната ми задача ще бъде да те измъкна оттук. — Това беше истина. Имах нужда от него. Дори повече, отколкото можех да проумея.

— Истина.

— Тогава какъв е проблемът?

— Не знам. Имаше нещо. — Той обърна кралицата в ръцете си.

Тя носеше блестяща бяла роба. Познавах тази дреха. Кой ли я беше избрал за нея? Дали я беше избрала сама? Как и защо? Отказвах да я погледна. Прехвърлих погледа си от роклята към лицето на Крисчън.

— Кажи ми още веднъж защо изпищя — подхвърли той.

Той се беше приближил твърде много, за да бъда спокойна. Но аз познавах тази игра. Баронс ме беше обучил добре.

— Бях стресната.

— Истина. Защо?

— О! За Бога, Крисчън! Вече ти казах. Ще стоим тук цял ден, докато ме разпитваш, или предпочиташ да се махнем оттук? — Пред стените на крепостта лавината бумтеше и тътнеше. Този звук нямаше нищо общо с рева, който усещах да се надига в мен. — Тя не беше това, което очаквах, ясно? — Това определено беше истина. — Дори след като ти ми каза, че тя е в ковчега, аз очаквах да открия там краля на Ънсийли — подметнах, за да го отклоня от следата.

В думите ми имаше достатъчно честност, която да го успокои. Но не съвсем.

— Ако някак си ме лъжеш… — предупреди той.

Какво щеше да направи? В момента, в който осъзнаеше какво правя, щеше да бъде твърде късно. Освен това, аз не бях човекът, когото някой би искал да заплашва, без значение в какво се превръща или колко могъщ щеше да стане. Бях осъзнала, че съм много по-ужасяваща от всичко, в което той би могъл да се превърне.

— Покоите на краля са в тази посока — казах хладно. — И не ме заплашвай! Писна ми да ме използват и да ме тикат насам-натам.

Крисчън започна да се мотае. Няма по-подходяща дума за поведението му. Той беше очарован от крепостта на Ънсийли краля. Въпреки опасенията, които вероятно изпитваше за това какво щеше да му се случи, той не можеше да пренебрегне факта, че е пазител на познанието на Фае, чиито задължения са му били внушавани още от люлката. Той се опитваше да запомни всичко, което виждаше, за да може да го преразкаже по-късно на клана си. Бях доволна, че няма химикалка или хартия, иначе никога нямаше да успея да го отведа до огледалото.

— Виж това, Мак! Какво означава според теб?

Погледнах с нежелание в посоката, която сочеше. Там имаше врата, много по-малка от останалите. Имаше надпис над арката. Това беше могъща защита. Кралят е пазел тук неща, които не е искал да се загубят по света. Защитата беше счупена отдавна. Прекрасно! Надявах се, че това, което е било в тази стая, не е в моя свят. Продължих да вървя, като гледах право напред и се водех по стъпките, които бях оставила на идване. За разлика от Крисчън, аз не исках да видя нито едно проклето нещо.

— Ще имаш време да разглеждаш, докато ме няма — казах.

— Тогава ще трябва да стоя близо до Среброто, за да знам кога ще се върнеш.

— Моля те, движи се малко по-бързо! Не знаем как минава времето в истинския свят. Ти го забавяш, аз го ускорявам.

— Може би ще го уравновесим.

— Може би. — Беше ли минало достатъчно време, за да може Баронс да оживее отново? Да стои до огледалото и да ме чака? Или беше минало толкова много време, че той се беше предал? Дали се беше заел с друга задача?

Щях да разбера след няколко минути.

— Тя не диша — каза Крисчън.

— Нито пък ние — отбелязах сухо.

— Но мисля, че е жива. Мога… да я усещам.

— Добре. Защото ни трябва. Оттук! — казах аз.

Мигове по-късно пристъпих в успокояващия мрак на будоара на Ънсийли краля, където мрачният създател на Двора на Сенките си е почивал (той никога не е спал), където е правил секс и е мечтал.

Джерико не лежеши мъртъв от другата страна на огледалото и не ме чакаше. Предположих, че е минало доста дълго време според човешките представи.

Крисчън ме улесни.

Не можех да искам повече от него.

Той я положи на кралското легло, близо до Среброто, и придърпа няколко кожи върху нея.

— Толкова е студена. Трябва да побързаш, Мак. Докато пътувах, чух, че по време на войната между краля и истинската кралица някои Сийли били задържани в плен още преди стените да бъдат издигнати. Ънсийли планирали да ги измъчват цяла вечност, но според легендите Сийли затворниците умрели, защото това място е антитеза на всичко, което те представляват, и изсмуква тяхната жизнена същност. — Той ме погледна сурово. — Мисля, че някой е донесъл Сийли кралицата тук, сложил я е в този ковчег и я е оставил да умре бавно. Чичо Киън каза, че не тя е била там, когато е дошла да го види, а нейна проекция. Все едно е била задържана някъде и се е опитвала да съсредоточи всичките си усилия и енергия върху това да изпрати представата за себе си и да организира нещата така, че да я намерим и да я спасим, когато дойде моментът. Някой е искал отмъщение. А аз мисля, че тя е прекарала тук дълго време.

В’лане изглеждаше най-вероятният заподозрян, като се има предвид, че ме беше лъгал за това къде е кралицата от първия момент. Но как е възможно всичко това да се случи? Защо му е била на В’лане тази жена? И как тя е стигнала в двора на Сийли?

Истината беше, че бях нагазила в толкова много лъжи (някои от тях на стотици хиляди години), че не знаех откъде да започна да ги разплитам. Ако издърпах един край, десет други щяха да се оплетат. Не виждах смисъл да се опитвам да търся истината точно сега.

Щях да направя това, което трябваше да направя. Да изведа и двамата от това място. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Особено нея. Не защото е кралица, а защото бях трогната от легендата, която Крисчън разказа, и защото знаех, че тя е истина. Сийли биха могли да оцелеят твърде ограничено време тук. Съмнявах се, че хората биха оцелели и наполовина толкова дълго. А не бях напълно сигурна към кой от двата вида принадлежи тя.

Тя беше опасно слаба. Дребната фигура едва се очертаваше на леглото. Буйна сребърна коса обгръщаше тяло, което беше изтощено дотолкова, че приличаше на слабо, недоразвито дете. Сънищата се опитваха да ме предупредят. Бях чакала твърде дълго и бях закъсняла почти непоправимо.

— Виж там — възкликнах, като посочих далечната страна на леглото. — Какво има на стената? Мисля, че съм виждала тези символи и преди.

Той беше по средата на пътя към стената, преди шестото му чувство да го накара да се обърне през рамо. Разбрах го, защото и аз погледнах през моето.

Беше твърде късно.

Вече бях сграбчила тялото и излизах през Среброто. Тя беше странно нереална, ако въобще имаше физическа форма, която да задържа енергията, от която е направена. Все едно същността на живота й се изпаряваше, както и физическата форма, която я задържаше. Беше ли късно да я спася?

Знаех какво мисли той.

Че съм предател.

Че се опитвам да приключа работата по убийството на кралицата, като я пренасям през огледало, през което могат да премимнат само краля и неговата наложница. Огледало, което убива всеки друг живот, включително този на Фае.

Но това не беше така.

Аз не се опитвах да убия кралицата. Защото знаех, че тя няма да умре. Знаех, че тя може да премине през огледалото.

Защото жената в ръцете ми не беше Авийл, кралицата на Фае.

Тя беше наложницата.