Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (20)

Двайсет

Единствената причина да подейства беше, че Фейд го хвана неподготвен. Баронс може да се движи толкова бързо, че да го застреляш не е най-лесният начин да го убиеш.

Но той не очакваше Фейд да го застреля, а Фейд е бърз колкото Баронс.

Не знам какво са Баронс и другите, но докато някой не ми каже нещо различно, ще приемам, че всички са еднакви. Те имат засилени сетива — мирис, зрение и слух. Баронс има силата на десетима мъже, а костите му са изключително издържливи. Предполагам, че трябва да са, за да може да се трансформира така. Виждала съм Баронс да пада от десет метра и да се приземява на краката си, леко като котка.

Фейд изненада всички. Успя да застреля и Риодан, преди другите да го нападнат и да му отнемат оръжието.

Фейд се препъна назад до стената и аз помислих колко е странно, че е изгубил оръжието си, но все още държи чаршафите.

— Какво става, Фейд? — изръмжа Лор. — Отново ли си забрави лекарствата?

Фейд ме погледна.

— Родителите ти са следващите — измърка той. — Ще унищожа всичко, което обичаш, МакКайла.

Поех си дъх ужасена. Риодан не беше параноичен. Беше прав. Шинсар Дъб беше преровила мислите ми, беше взела информация за тях от ума ми и беше действала бързо.

Беше тук — в стаята с мен!

Беше научила за „Честър“ и беше дошла да огледа, да види какво може да се види.

Бях излязла от Сребрата преди три дни и това беше трети пореден ден, в който тя ме намираше!

Наистина ли беше моя вината, че беше отишла в манастира, защото не е могла да ме намери в Дъблин? Дали бях непряко отговорна за всички шийте зрящи, които бяха умрели онази нощ? Откога е била тук и е скачала от един на друг, проправяйки си път към мен?

Достатъчно дълго, за да открие родителите ми…

— В чаршафите е! — извиках. — Вземете чаршафите! — съжалих за думите си в мига, в който ги казах. Който и да я докоснеше, също щеше да бъде обладан, а другите все още имаха оръжия. — Не, не пипайте чаршафите! — изпищях.

Фейд се раздвижи и изчезна.

Другите го последваха, оставяйки ме сама.

Хвърлих се към вратата, но тя се затвори преди да стигна до нея, а нямах представа как да я отворя. Притисках длани като обезумяла на десетина места без успех.

Обърнах се и се загледах в другата стая. Ако Шинсар Дъб стигнеше до родителите ми… ако Фейд я вкараше вътре… ако ги убиеше…

Не можех да понеса да мисля за това.

Родителите ми се бяха изправили и гледаха към мен, но знаех, че не могат да ме видят. Просто се взираха в посоката, от която бяха дошли изстрелите.

Вратата изсъска, отвори се и се затвори зад мен.

— Трябва да те измъкна от тук — изръмжа Лор.

Завъртях се с копието в ръка.

— Откъде да знам, че не си Книгата?

— Виж ме! Къде бих могъл да я скрия?

Панталоните и ризата прилепваха към мускулестото му тяло като втора кожа. Проверих обувките му. Ботуши.

— Свали ги!

Той ги изрита.

— Сега ти! Сваляй палтото!

Свалих го.

— Полата също!

— Нямаме време за това — сопнах се. — Родителите ми…

— Фейд напусна клуба. В безопасност са засега.

— Това не е достатъчно.

— Ще вземем мерки. Сега сме нащрек. Някой трябва да я внесе вътре. Никой няма да влиза в горните нива на клуба или в килията на родителите ти с дрехите.

Веждите ми се стрелнаха нагоре. Това щеше да е истински шок за мама.

— Казах да свалиш полата!

— Как би могъл Фейд да ми я е подал?

— Малко вероятно е. Но не поемам рискове.

Въздъхнах, разкопчах полата и я пуснах. Пуловерът ми беше прилепнал. Носех черни прашки. Ботушите ми бяха плътно по краката ми. Нямаше къде да скрия книга.

— Щастлив ли си?

— Едва ли.

Докато закопчавах полата, хвърлих последен, жаден поглед към родителите си и се обърнах. Трепнах силно, докато той минаваше през рухналото тяло на Баронс.

Ето го мъртъв. Отново.

Знаех, че не е наистина мъртъв или поне нямаше да бъде задълго, но скръбта ми беше твърде прясна, а емоциите ми твърде усложнени.

— Колко време, докато той… — не успях да довърша, ужасена от частицата плач в гласа ми.

— Какво ти пука?

— Не ми. Имам предвид… Аз просто… Мамка му! — Обърнах се и ударих стената с юмрук. Не ми пукаше, че родителите ми може да чуят глухото тупване или че стената потръпваше от ударите ми. Не ми пукаше какво мисли Лор за мен. Мразех Баронс да е мъртъв. Мразех го. Без причина. Без да го разбирам.

Удрях, докато Лор не хвана окървавения ми юмрук и не ме издърпа.

— Колко? — настоях. — Искам да знам! Отговори ми или мисли му!

Той се ухили леко.

— Какво? Ще ме нахраниш с кървави руни?

Намръщих се.

— Вие всичко ли си разказвате?

— Не всичко. При-я ми звучеше шибано очарователно. Така и не разбрах подробностите.

— Колко? Отговори ми! — използвах Гласа, за да го принудя.

— Не съм сигурен този път. Но няма да е толкова дълго, колкото последния път. И ако някога отново опиташ Гласа върху мен, жено, ще убия родителите ти лично!