Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (2)

Две

Странно какви неща казват хората, когато някой умре.

„Той е на по-добро място.“

Откъде знаят това?

„Животът продължава.“

И това трябва да ме утеши? Аз съм мъчително наясно, че животът продължава. Боли ме всяка проклета секунда. Колко прекрасно е да знам, че ще продължи така. Благодаря, че ми напомнихте.

Времето лекува.

Не, не лекува. В най-добрия случай времето е великият изравнител, който помита всички ни в ковчези. Ние намираме начини да се разсейваме от болката. Времето не е нито скалпел, нито бинт. То е равнодушно. Новата тъкан не е нещо добро. Просто е другото лице на раната.

Живея с призрака на Алина всеки ден. Сега ще живея и с духа на Баронс. Ще вървя между тях — един от ляво, един от дясно. Те ще ми говорят непрестанно. Никога няма да мога да избягам, притисната между най-големите ми провали.

Денят вече захладнява, когато успявам да се принудя да се раздвижа. Знам какво значи това. Че нощта ще се затръшне върху мен с безвъзвратността на стоманени капаци върху стъклената фасада на луксозен магазин в занемарен квартал. Опитвам се да се отделя от него. Не искам. Нужни са половин дузина опити, за да се накарам да седна. Главата ме боли от плач, гърлото ми гори от писъци. Когато сядам, единствено черупката на тялото ми помръдва. Сърцето ми все още лежи на земята до Джерико Баронс. Тупва още веднъж, после спира.

Покой, най-после.

Кръстосвам крака под мен и сковано се изправям. Стоя като стогодишна — всяка кост скърца.

Ако лорд Господар ме търси, съм седяла на ръба на скалата опасно дълго време.

Лорд Господар, Даррок, водач на мрачните Фае, копелето, което разкъса стените на Хелоуин и пусна на свобода ордите Ънсийли в моя свят.

Кучият син, който започна всичко. Който прелъсти и, или, уби Алина, или нареди да я убият. Който уреди да бъда изнасилена от Ънсийли принцовете, да бъда превърната в безмозъчна, безпомощна робиня. Който отвлече родителите ми и ме прати в Сребрата. Който ме докара до ръба на тази скала, на която убих Баронс.

Ако не беше настървението на едно бившо Фае да си възвърне изгубеното благоволение и желанието му за възмездие, нищо от това нямаше да се е случило.

Отмъщението никога нямаше да е достатъчно. Отмъщението щеше да приключи твърде бързо. То никога нямаше да задоволи сложните нужди на създанието, което станах, докато лежах тук и прегръщах Баронс.

Искам всичко обратно.

Всичко, което ми беше отнето.

Гейзер от гняв избухва в мен, просмуква се във всяко кътче, което скръбта ми заема. Приветствам го, насърчавам го, коленича пред новия ми бог. Кръщавам се в неговата вдигаща пара, съскаща ярост. Отдавам се. „Изискай ме, вземи ме, притежавай ме, аз съм твоя!“

Шийте зрящ^[1] е само с няколко букви по-различно от банши — предвестничката на смъртта в родната ми страна, това пищящо митично създание, движено от ярост.

Търся тъмното, гладко като стъкло езеро в ума си. Заставам на покрития с черни камъчета бряг. По лъскавата абаносова повърхност се носят руни и светят със сила.

Навеждам се, плъзгам пръсти по черната вода, сграбчвам две шепи и предлагам на бездънното езеро дълбок благодарствен поклон.

То е мой приятел. Сега знам това. Винаги е било.

Яростта ми е твърде огромна за кътчета.

Не се опитвам да я сдържам. Оставям я да укрепне в опасна мрачна мелодия. Отмятам назад глава и правя място за нея, докато се издига. Тя се издува, изригва в гърлото ми, изпълва бузите ми. Когато избликва от устните ми, тя е нечовешки вик, който се понася над дърветата, разкъсва въздуха и разбива спокойствието на гората.

Вълците се стряскат, будят се в бърлогите си и вият в скръбен хор. Глиганите квичат. Създания, които не мога да назова, пищят. Концертът ни е оглушителен.

Температурата пада и гората около мен внезапно се покрива с плътен сребрист слой лед, от най-малкото стръкче трева до най-високия клон.

Птици замръзват и умират с разтворени човки, докато хранят малките си.

Катерици се вкочаняват насред скок и падат като камъни на земята, където се пръсват.

Поглеждам ръцете си. Те са оцапани в черно, дланите ми стискат сребристи руни. Вече знам къде свършва Баронс и къде започвам аз.

Когато Баронс свърши, започнах аз.

Аз.

Мак О’Конър.

Шийте зряща, за която един определен Сийли принц твърди, че светът трябва да се страхува от нея.

Коленича и целувам Баронс за последен път.

Не го покривам, нито изпълнявам някакъв ритуал. Това би било за мен, не за него. Остава само още едно нещо, което ще направя за себе си. Бездруго скоро нищо от това няма да има значение.

Трябваше да бъда разцепена наполовина, за да спра да се чувствам толкова раздвоена. Разделена, без да знам на кого да се доверя.

Вече съм жена с една-единствена амбиция.

Знам точно какво ще направя.

И знам как ще го направя.