Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (18)

Осемнайсет

Когато си тръгнахме, сграбчих един Ежедневник на Дани от стълба пред сградата, плъзнах се на пътническата седалка на Вайпъра и започнах да го чета. Рожденият й ден наближаваше. Усмихнах се леко. Знаех си, че ще каже на целия свят. Би го направила национален празник, ако можеше.

Не бях изненадана, че е била на улицата снощи и е видяла Ловеца да убива Даррок. Дани не приемаше заповеди от никого, дори от мен. Дали е била там, за да се опита сама да убие Даррок? Не бих се учудила.

Докато закопчавах колана, се чудех дали се е задържала достатъчно, за да види, че Ловецът беше обсебен от Шинсар Дъб и дали е решила да спести тази новина. Ако се беше задържала, какво мислеше за звяра, който ме отнесе? Вероятно е решила, че е някаква друга каста Ънсийли, която не е виждала преди.

Въпреки шока, че толкова много време е минало, докато бях в Сребрата, и че вече беше средата на февруари, трябваше да се сетя, че днес е Свети Валентин.

Погледнах горчиво към Баронс.

Никога не съм имала щастлив Свети Валентин. Винаги е бил в нюанси на гадното още от детската градина, когато Чип Джонсън изяде твърде много бисквити с глазура и оповръща новата ми рокля. Аз пиех плодов пунш и когато повръщаното ме достигна, получих неволен съчувствен спазъм и избълвах пунш навсякъде. Това беше отключило верижна реакция от повръщащи петгодишни, за която още не мога да мисля, без леко да ми се повдига.

Дори във втори и трети клас Свети Валентин е бил стресиращо изживяване за мен. Будех се, уплашена от мисълта, че трябва да отида на училище. Мама винаги даваше на Алина и на мен картички за всички от класа ни, но много майки не бяха толкова чувствителни. Седях на чина си със стаен дъх и се молех някой друг, освен Тантурко Томпсън и Блинки Брюър, да се е сетил за мен.

После в средното училище имаше танци, на които момичетата трябваше да канят момчетата, и това ми беше донесло само още напрежение. А за да станат нещата още по-лоши в това, което трябваше да бъде най-романтичният ден от годината, аз бях принудена да рискувам отказ от момчето на мечтите си и да се моля, че докато събера кураж, ще е останал някой друг, освен Тантурко и Блинки. В осми клас бях изчакала твърде дълго и никое от популярните момчета не беше свободно, затова на сутринта бях загряла челото си със сешоара, бях напръскала чаршафите си с вода и бях симулирала грип. Мама ме беше накарала да отида все пак. Белегът от изгорено ме беше издал. Прибързано бях отрязала бретон в опита си да го прикрия и накрая се бях озовала на танците без кавалер, нещастна, с болезнено изгоряно чело и с лоша прическа.

Гимназията беше ми донесла цял нов комплект проблеми. Поклатих глава. Нямах настроение да съживявам тинейджърските ужаси. Хубавото в цялата работа беше, че този Свети Валентин можеше да бъде много по-лош. Поне щях да спя тази нощ с утешителното знание, че Баронс е жив.

— Накъде сега? — попитах.

Той се взираше право напред. Гърмящата змия се размърда в гърдите му.

 

 

Отбихме на улица „Ревемал“ 939, пред съборения вход на „Честър“ — клуба, който някога беше най-горещата точка в Дъблин за преситени богаташи и отегчени красавици, докато не беше унищожен на Хелоуин. Зяпах го невярващо.

Той паркира и изгаси двигателя.

— Няма да ходя в „Честър“! Те ме искат мъртва.

— И ако подушат страха ти, ще се опитат да те убият. — Той отвори вратата и излезе.

— Какво искаш да кажеш?

— На твое място бих се опитал да мириша на нещо друго.

— Защо трябва да влизам? — оплаках се. — Не можеш ли да посетиш другарчетата си сам?

— Искаш ли да видиш родителите си, или не?

Изскочих, тръшнах вратата и изтичах след него, заобикаляйки купчина отломки. Нямах представа защо ми го предлагаше (определено не защото се опитваше да бъде мил), но нямаше да пропусна този шанс. Животът ми беше толкова непредвидим, че нямаше да пропусна и една възможност да прекарам малко време с хората, които обичам.

Сякаш прочел мислите ми, той хвърли през рамо:

— Казах да ги видиш. Не да ги посетиш.

Мразех мисълта моите родители да бъдат държани в недрата на долнопробното Ънсийли свърталище, но трябваше да приема, че този клуб под земята, сред мъжете на Баронс, беше вероятно най-безопасното място за тях. Не можеха да се върнат в Ашфорд. Ънсийли принцовете знаеха къде живеят.

Единствените други възможности бяха манастирът, книжарницата или с В’лане. В манастира все още имаше Сенки, Шинсар Дъб го беше навестила неотдавна, а и не се доверявах на Роуина ни най-малко. Определено не исках да се мотаят около мен и да видят каква бъркотия е в душата ми. А В’лане с неясното му разбиране за хората можеше да реши да ги прати на някой бряг с илюзията за Алина. Това беше нещо, с което тате можеше да се справи, но определено щеше да бутне мама от ръба и след това можеше никога да не успеем да я върнем от там.

Значи „Честър“.

Това някога беше най-популярното място в града, достъпно единствено с покана. Мраморни колони ограждаха богато украсения вход към триетажния клуб, но сега пищните газови лампи във френски стил бяха изтръгнати от цимента и използвани като тарани срещу фасадата. Паднали покривни подпори бяха разбили световноизвестния, издялан ръчно бар и бяха пръснали елегантните прозорци с цветни стъкла. Знакът на клуба висеше на парчета над входа, буци бетон блокираха вратата и сградата беше силно нашарена с графити.

Новият вход се намираше отзад, скрит под незабележима, очукана метална врата в земята, близо до рухналите основи. Ако не знаете за клуба, не бихте погледнали отново към това, което изглеждаше като забравена врата за изба. Дансингът беше толкова надолу под земята и толкова добре звукоизолиран, че ако нямате суперслуха на Дани, никога не бихте разбрали, че там има купон.

— Не може да съм част от Ънсийли каста — казах му, докато отваряше вратата. — Аз мога да докосвам Сийли копието.

— Някои казват, че Ънсийли кралят създал шийте зрящите с неговата несъвършена Песен. Други казват, че е правил секс с човешки жени, за да основе кръвните линии. Може би кръвта ти е разредена достатъчно, за да не представлява такъв проблем.

Типичен Баронс. Имаше отговор за всички неща, които не исках да знам, но нито един за нещата, които исках да знам.

След като се спуснахме по една стълба, отворихме друга врата и слезнахме по още една стълба, стигнахме до истинския вход на клуба — индустриално фоайе с високи двойни врати.

От последното ми идване тук някой беше наел декоратор и беше заменил високите дървени врати с нови, които бяха черни и гладки, издържани в градски шик, толкова силно полирани, че виждах двойката, която ни беше последвала, отразена в тях. Тя беше облечена като мен в дълга прилепнала пола, ботуши с високи токчета и гарнирано с кожи палто. Той стоеше наблизо, тялото му беше приведено над нейното и изглеждаше като ходещ щит.

Трепнах. Не ни беше последвала никаква двойка. Не бях познала себе си. Не беше само това, че косата ми отново беше руса (черните врати отразяваха само форма и движение, не и цвят), просто аз изглеждах като някой друг. Стоях различно. Изчезнали бяха последните следи от бебешка мекота, които бях донесла с мен от Дъблин миналия август. Чудех се какво ще помислят за мен мама и тате. Надявах се да могат да видят през промените до Мак, която все още бях под всичко това. Бях развълнувана и нервна да ги видя.

Той бутна вратите.

— Стой наблизо!

Клубът ме удари като порив на преминала чувственост, издържан в хладен хром и стъкло, в черно и бяло — кулминацията на индустриалния мускул, облечен в манхатънски шик. Декорът обещаваше еротизъм без задръжки, удоволствие заради самото удоволствие, секс, за който си струва да умреш. Огромната вътрешност беше терасирана с дансинги, всеки обслужван от собствен бар на дузина различни поднива. Миниклубовете в клуба имаха свои собствени теми, някои елегантни върху полирани подове, други с тежки татуировки и градска разруха. Бармани и сервитьори отразяваха темите на техните подклубове, някои с разголени до кръста смокинги, други в кожа и вериги. На една тераса изключително млади сервитьори бяха облечени като ученици в униформи. На друга… обърнах се рязко. Няма да гледам, дори няма да мисля за този! Надявах се Баронс да държи родителите ми някъде далеч от тази поквара.

Въпреки че умствено съм подготвена да видя хора и Ънсийли да се смесват, да флиртуват и да образуват двойки, никога не съм готова за това. „Честър“ е анатема за всичко, което съм.

Фае и хора не са предвидени да се смесват. Фае са безсмъртни хищници без уважение към човешкия живот, а тези хора, достатъчно глупави, за да помислят дори за миг, че дребните им незначителни животи имат значение за Фае… Е, Риодан казва, че те заслужават да умрат и когато ги виждам на място като „Честър“, трябва да се съглася. Не можеш да спасиш хората от самите тях. Можеш само да се опиташ да ги събудиш.

Статиката на толкова много Ънсийли, струпани на едно място, беше оглушителна. С гримаса изключих звука на сетивата си.

Музиката се изливаше от едно ниво към следващото, застъпвайки се. Синатра пееше дует с Менсън, Зомби с Павароти. Посланието беше ясно: Ако го искаш, ние го имаме, ако го нямаме, ще го създадем за теб.

Все пак имаше една тема, която цялото заведение споделяше. „Честър“ беше украсен за Свети Валентин.

— Това е сбъркано — промърморих.

Хиляди розови и червени балони с висящи копринени въженца се носеха през клуба, украсени с послания, които варираха от сладки до нахакани и ужасяващи.

На входа на всеки миниклуб имаше огромна златна статуя на Купидон, държаща лък и дузини дълги златни стрели.

Човешкият контингент на клиентелата на „Честър“ преследваше балони от едно ниво на друго, катереше стълби, скачаше по столове, дърпаше балоните по-ниско и ги мушкаше със стрелите, което не схващах изобщо, докато не видях как от един изскочи парче сгъната хартия, а после десетина жени се струпаха на купчина, бореха се и се деряха като диви котки, решени да вземат наградата.

Когато една жена най-после се измъкна от купчината, стиснала съкровището си, три други я нападнаха, намушкаха я със стрелите си и й я отнеха. После се обърнаха една срещу друга с шокираща жестокост. Един мъж изтича, грабна хартията и избяга.

Огледах се за Баронс, но бяхме разделени от тълпата.

Избутах висящо копринено въже от лицето си.

— Не искаш ли един? — избърбори една червенокоса, докато дърпаше въженцето на този, който току-що бях избутала.

— Какво има в тях? — попитах предпазливо.

— Покани, глупачке! Ако имаш късмет. Но не са много. Ако получиш една, ти позволяват да влезеш в частните стаи, за да ядеш от осветената плът на безсмъртните Фае за цялата нощ! — изчурулика тя в екстаз. — В други има подаръци!

— Например?

Тя мушна балона с нежна златна стрела и балонът се пукна, посипвайки зелена слуз, смесена с малки парчета гърчеща се плът.

— Джакпот! — закрещяха хората.

Измъкнах се от пътя точно навреме, за да не бъда стъпкана.

Червенокосата изписка:

— Ще се видим във Фае! — после вече беше на ръце и колене, облизваше пода и се бореше за парчета Ънсийли.

Отново се огледах за Баронс. Поне не миришех на страх. Бях твърде отвратена и ядосана. Започнах да си проправям път през пресата от потни, блъскащи се тела. Това беше моят свят? До това бяхме стигнали? Ами ако никога не вдигнехме отново стените? С това ли трябваше да живея тогава?

Започнах да блъскам хората от пътя си.

— Внимавай къде вървиш! — сопна се една жена.

— Спокойно, кучко! — изръмжа един.

— Да не си просиш сритване по задника? — заплаши ме някакъв мъж.

— Хей, красиво момиче!

Главата ми се врътна. Беше момчето със замечтаните очи, което работеше с Крисчън в Катедрата по древни езици в колежа Тринити, а когато стените паднаха, се беше хванало да работи като барман в „Честър“.

Последния път, когато го видях, имах зловещо преживяване, докато гледах отражението му в огледалото. Но ето че сега стоеше зад бар в черно и бяло, обграден с огледала, подхвърляше чаши и наливаше шотове с гладък, показен усет. Той, както и отражението му, изглеждаха като съвсем нормално младо страхотно момче със замечтани очи, които ме разтопяваха.

Нямах търпение да видя родителите си, но това момче непрестанно се появяваше, а аз вече не вярвах в съвпадения. Родителите ми трябваше да почакат.

Дръпнах стол до висок, мършав мъж в костюм на ситни райета и с цилиндър на главата, който разбъркваше тесте карти с костеливи ръце. Когато се обърна да ме погледне, аз трепнах и отклоних очи встрани. Не погледнах отново. Под ръба на цилиндъра му нямаше лице. Сенки се вихреха като тъмно торнадо.

— Да предскажа бъдещето ти? — попита той.

Поклатих глава, чудейки се как говори без уста.

— Не му обръщай внимание, красиво момиче!

— Да ти покажа коя си?

Поклатих отново глава с тихото желание да се махне.

— Сънувай ми песен!

Извъртях очи.

— Изпей ми линия!

Извърнах тяло от него.

— Покажи ми твоето лице и аз ще ти покажа моето! — Картите изплющяха, докато ги разбъркваше.

— Виж, приятел, нямам желание да видя…

Спрях, физически неспособна да кажа друга дума. Отворих уста и я затворих, като риба, която отваря уста за вода, но аз отварях уста за думи. Сякаш всички изречения, с които бях родена, достатъчни да изкарат цял живот, бяха изсмукани от мен, оставяйки ме напълно празна, смълчана. Формата на мислите ми, начинът, по който щях да ги изразя, ми беше отнет. Всичко, което някога бях казала, всичко, което някога щях да кажа, беше в неговите ръце сега. Усетих ужасен натиск в главата си, сякаш някой чистеше мозъка ми с прахосмукачка от това, което бях. За миг ми хрумна откачената мисъл, че след малко главата ми ще бъда толкова празна, колкото беше неговата под цилиндъра, и само едно мрачно торнадо неспирно щеше да се върти в черепа ми. И може би, просто може би, след като вземеше всичко, което искаше от мен, под ръба щеше да се появи фрагмент от лице.

Сграбчи ме ужас.

Хвърлих обезумял поглед към момчето със замечтаните очи. Той се обърна и наля шот. Оформих с уста тиха молба към отражението му в огледалото зад бара.

— Казах ти да не говориш с тях. — Каза отражението на момчето със замечтаните очи.

Той наливаше и сервираше, движеше се от един клиент към друг, докато моята идентичност биваше изтривана.

Помогни ми! — крещяха очите ми в огледалото.

Момчето със замечтаните очи най-после се обърна отново към мен.

— Тя не е твоя — каза на високия сух мъж.

— Тя ми проговори.

— Погледни по-дълбоко!

След миг:

— Моя грешка — каза разбъркващото карти нещо.

— Не я повтаряй!

Така рязко, както бяха изчезнали, думите се върнаха. Мозъкът ми беше пълен с мисли и изречения. Бях завършена личност с идеи и мечти. Вакуума го нямаше.

Паднах от стола си и се запрепъвах надалеч от безликия мъж. На треперливи крака се отмъкнах на три стола по-нататък, покачих се отново и стиснах барплота.

— Той няма повече да те притеснява — каза момчето със замечтаните очи.

— Уиски! — изграчих.

Той плъзна шот от уиски от горния рафт по плота. Гаврътнах го и поисках второ. Ахнах, когато огънят избухна в мен. Въпреки че не исках нищо повече от това да оставя километър между мен и разбъркващото карти чудовище, имах въпроси. Исках да знам как момчето със замечтаните очи може да командва нещо такова. Също така какво беше безликото нещо?

— Фар дорка^[1], красиво момиче.

— Мислите ми ли четеш?

— Няма нужда. Въпросът е изписан на лицето ти.

— Как убива? — обсебена съм от многото начини, по които Фае раздават смърт. Водя педантични бележки в дневника си за различните касти и техните методи на екзекуция.

— Смъртта не е негова цел.

— А какво е?

— То търси Лицата на Човечността, красиво момиче. Имаш ли едно, което да споделиш?

Не казах нищо. Нямах желание да знам повече. „Честър“ беше безопасна зона за Фае. При последното ми посещение в клуба ми беше дадено пределно ясно да разбера, че ако убия нещо в помещението, аз ще бъда убита. След като Риодан и мъжете му, така или иначе, ме искаха мъртва, тази вечер едва ли беше най-подходящата да изпробвам късмета си. Ако научех повече за него или ако убийствената тежест на копието в кобура под мишницата ми станеше по-голяма, можех да направя нещо прибързано.

— Някои неща не могат да бъдат убити толкова лесно.

Погледнах стресната към момчето със замечтани очи. То гледаше към ръката ми под палтото. Дори не бях усетила, че бъркам за копието.

— Фае е, нали? — попитах.

— Предимно.

— Значи как може да бъде убито?

— Трябва ли да бъде убито?

— Би се застъпил за него ли?

— А ти би ли забила копие в него?

Вдигнах вежда. Очевидно изискване за работа в „Честър“ беше да харесваш Фае и да имаш желание да задоволяваш уникалните им апетити.

— Не съм те виждал отдавна — промени той темата гладко.

— Не бях наоколо, за да бъда видяна — казах студено.

— Почти не беше и сега.

— Забавен си, нали?

— Някои смятат така. Как беше?

— Добре. Ти?

— Нормално.

Усмихнах се леко. Баронс не можеше да се мери с уклончивите отговори на момчето със замечтани очи.

— Отново си светла, красиво момиче.

— В настроение съм за промяна.

— Не само косата.

— Предполагам.

— Отива ти.

— Чувствам се добре.

— Може да не е полезно. Във времена като това. Къде беше? — Той хвърли чаша във въздуха и гледах как се превърта лениво.

— В Сребрата, разхождах се из Белия палат, гледах как наложницата и Ънсийли кралят правят секс. Но прекарах най-много време в опити да разбера как да сгащя и да контролирам Шинсар Дъб.

Името на Книгата на Ънсийли краля сякаш изсъска във въздуха и усетих повея, когато всички Ънсийли в клуба обърнаха глави към мен в унисон.

За част от секундата клубът стихна и замръзна.

После звукът и движението се възстановиха с дрънченето на кристал, когато чашата за вино, която момчето със замечтани очи подхвърляше, удари пода и се разби.

През три стола високият сух мъж издаде задавен звук и колодата карти се пръсна във въздуха, запада по плота, в скута ми, на пода.

„Ха! — помислих. — Пипнах те, замечтани очи.“ Той беше играч в тази игра. Но кой беше той и за кой отбор играеше?

— Кой си ти наистина, момче със замечтани очи? И защо продължаваш да изскачаш?

— Така ли ме виждаш? В някой друг живот би ли ме завела на бала? Би ли ме запознала с родителите си? Би ли ме целунала за лека нощ на верандата?

— Казах „стой наблизо“ — изръмжа Баронс зад мен. — И не говори за скапаната Книга в това скапано място! Размърдай си задника, госпожице Лейн, веднага! — Той хвана ръката ми и ме издърпа от стола.

Картите се разпиляха от скута ми, докато ставах. Една се пъхна в кожената яка на палтото ми. Извадих я и започнах да я хвърлям, но в последния момент спрях и я погледнах.

Фар дорка разбъркваше колода таро. Картата, която държах, беше обградена в червено и черно. В центъра Ловец летеше над град през нощта. Брегът беше тъмна граница за сребърното сияние на океана в далечината. На гърба на Ловеца, между големи, черни, махащи крила, седеше жена с разрошени къдрици, развяващи се около лицето й. Между кичурите коса виждах устата й. Тя се смееше.

Това беше сцената от съня ми онази нощ. Как бих могла да държа таро карта с един от моите сънища на нея?

Какви бяха останалите карти?

Погледнах към пода. До крака ми беше Петица Пентакли. Неясна жена стоеше на тротоара, взираше се през прозореца на един пъб към руса жена вътре, която седеше в сепаре и се смееше с приятелите си. Това съм аз, гледам Алина.

На Силата една жена седеше с кръстосани крака в църква, гола, взираше се в олтара, сякаш се молеше за опрощение. Аз след изнасилването.

Петицата Чаши показваше жена, която изглеждаше стряскащо като Фиона, стоеше в КДБ и плачеше. На фона можех да видя (наведох се, за да се взра по-отблизо) чифт от моите високи токчета? И моя айпод!

На Слънцето две млади жени се бяха изтегнали в бански — един с цвят на лайм, другия яркорозов, и попиваха слънчевите лъчи.

Имаше я и картата Смърт — закачулен мрачен жътвар с коса в ръка стоеше над окървавено тяло, отново женско. Аз и Малуш.

Имаше една с празна бебешка седалка, изоставена до купчина дрехи и бижута. Една от подобните на пергамент обвивки, които Сенките оставяха след себе си, стърчеше от седалката.

Прокарах ръка през косата си, избутвайки я назад, докато се взирах надолу.

— Пророчества, красиво момиче. Идват в най-различна форма и размер.

Погледнах нагоре към момчето със замечтани очи, но то вече не беше там. Погледнах надясно. Господин Висок, Раиран и Мършав също го нямаше.

На бара, зад прясно напълнен шот и Гинес, друга карта Таро с гръб в черно и сребърно беше поставена грижливо с лицето надолу.

— Сега или никога, госпожице Лейн! Нямам цяла нощ.

Глътнах шота и оставих чашата. После вдигнах картата и я пъхнах в джоба си за по-късно.

 

 

Баронс ме отведе до хромирано стълбище в дъното, охранявано от същите двама мъже, които ме бяха придружили до горния етаж, за да се видя с Риодан последния път, когато бях тук. Бяха огромни, облечени в черни панталони и тениски, с тежки мускулести тела и десетки белези по ръцете им. И двамата носеха автоматични оръжия със заглушители. И двамата имаха лица, които привличаха окото, но щом ги видиш, ти се приисква да погледнеш настрани.

Докато приближавахме, те размахаха оръжията си срещу мен.

— Какво прави тя тук, мамка му?

— Преживей го, Лор! — каза Баронс. — Когато кажа да скачаш, ще питаш колко високо.

Този, който не беше Лор, се засмя и Лор го удари в корема с приклада на пушката. Все едно удари стомана. Онзи дори не трепна.

— Мамка му, ако скоча! В сънищата ти. Изсмей се отново, Фейд, и ще си ядеш топките за закуска! Кучка! — изплю Лор в моята посока. Но не погледна към мен. Погледна към Баронс и мисля, че това ме избута през ръба.

Погледнах към двамата пазачи. Фейд се взираше право напред. Лор гледаше кръвнишки Баронс. Отделих се от Баронс и застанах точно пред тях. Погледите им дори не трепнаха. Сякаш не съществувах. Не се съмнявах, че мога да стоя там и да танцувам гола, а те все още биха гледали всичко друго, но не и мен.

Израснах в Дълбокия Юг, в сърцето на Библейския колан, където все още има неколцина мъже, които отказват да поглеждат жена, която не им е роднина. Ако една жена е с мъж, с когото трябва да говорят (независимо дали баща, приятел или съпруг), те гледат мъжа през цялото време. Ако жената задава въпроси и те изобщо си направят труда да отговорят, насочват отговора си към мъжа. Дори се извръщат леко, сякаш ако я зърнат с периферното си зрение може да ги осъди на вечно проклятие. Когато ми се случи за първи път, бях на петнайсет и бях втрещена. Продължавах да задавам въпрос след въпрос, опитвайки се да накарам стария Хатфийлд да погледне към мен. Бях започнала да се чувствам невидима. Накрая застанах право пред него. Той запъна по средата на изречението.

Татко се беше опитал да ми обясни, че старецът е смятал, че изказва уважение. Че било учтивост към мъжа, на когото принадлежи жената. Не успях да подмина думите „мъжа, на когото принадлежи жената“. Беше свързано с притежанието, чисто и просто. И очевидно Лор, който според Баронс дори не знаеше в кой век е, все още живееше във време, когато жените са били притежавани. Не бях забравила коментара му за Кастео, който не е проговарял от повече от хиляда години. Колко стари бяха тези мъже? Кога, как, къде бяха живели?

Баронс пое ръката ми и ме обърна към стълбището, но аз се отърсих и се обърнах отново към Лор. Лошият натиск ми идваше в повече. Не бях камък. Не бях създадена от Ънсийли краля. И не бях предател.

За едно от тези неща можех да поспоря задоволително.

— Защо да съм кучка? — настоях. — Защото мислиш, че съм спала с Даррок?

— Накарай я да млъкне, преди да я убия! — каза Лор на Баронс.

— Не говори на него за мен! Говори на мен за мен! Или мислиш, че не заслужавам да ме погледнеш, защото когато вярвах, че Баронс е мъртъв, се съюзих с врага, за да постигна целите си? Колко ужасно от моя страна! — подиграх се аз. — Предполагам, че е трябвало просто да легна и да умра с циврене. Това щеше ли да те впечатли, Лор?

— Разкарай кучката от лицето ми!

— Предполагам, че съюзяването ми с Даррок ме прави… ами… — Знаех каква дума Баронс мрази и бях в настроение да я изпробвам върху Лор. — Наемник, нали? Можеш да ме обвиниш в това, ако искаш. Или можеш да си извадиш главата от задника и да ме уважаваш за това.

Лор завъртя глава и погледна към мен, сякаш съм започнала да говоря неговия език. За разлика от Баронс, думата, изглежда, не го притесняваше. Всъщност, изглежда, я разбираше, дори я оценяваше. Нещо проблясна в студените му очи. Бях запалила интереса му.

— Някои хора не биха видели предател, когато погледнат към мен. Някои биха видели оцеляващ. Наричай ме каквото искаш! Аз спя добре нощем. Но ще гледаш мен, когато го казваш. Или ще се навра толкова близо в лицето ти, че ще ме виждаш със затворени очи. Ще ме виждаш в кошмарите си. Ще прогоря образа си върху клепачите ти. Престани да ме критикуваш! Не съм жената, която бях. Ако искаш война с мен, ще я имаш. Само опитай! Просто ми дай извинение да отида да си играя в онова тъмно място в главата ми!

— Тъмно място? — измърмори Баронс.

— Сякаш ти нямаш такова! — сопнах се. — Твоята пещера кара моята да изглежда като бял плаж в слънчев ден. — Избутах ги и тръгнах към стълбите. Стори ми се, че чувам тътен на смях зад мен и погледнах през рамо. Тримата мъже се взираха в мен с мъртви, безчувствени погледи на екзекутори.

Но, хей! Те всички гледаха.

 

 

Следващият етаж се простираше зад хромиран парапет. Арки с гладки тъмни стъклени стени без врати или дръжки.

Нямах представа колко стаи има там горе. От размера на помещението долу съдех, че можеше да са петдесет или повече.

Вървяхме покрай стъклените стени, докато някакъв малък детайл, който не можех да различа, показа вход. Баронс притисна длани до стъкления панел, който се плъзна настрани, после ме бутна в стаята. Той не влезе след мен, а продължи по тъмния коридор в друга посока.

Панелът се плъзна и се затвори зад мен, оставяйки ме сама с Риодан в стаята, която беше сърцето на „Честър“. Беше направена изцяло от стъкло — стени, под, таван. Можех да виждам навън, но никой не можеше да види вътре.

По обиколката на тавана бяха наредени десетки малки монитори, захранвани от камери, обхващащи всяко помещение в клуба, сякаш не можеше да се види достатъчно какво става просто като погледнеш под краката си. Останах там, където бях. Всяка стъпка по стъкления под е като скок на доверие, когато единствената сигурна повърхност, която можеш да видиш, е на дванайсет метра под теб.

— Мак — каза Риодан.

Стоеше зад бюро, наведен в сянка. Голям мъж, тъмен в бялата риза. Единствената светлина в стаята идваше от мониторите над главите ни. Исках да скоча през стаята и да го нападна, да издера очите му, да го хапя, да го удрям, да го намушкам с копието ми. Бях удивена от дълбочината на враждебността, която изпитвах.

Той ме беше накарал да убия Баронс.

Високо на скалата двамата бяхме били, рязали и мушкали мъжа, който ме беше пазил жива почти от деня, в който пристигнах в Дъблин. И се бях чудила с дни, които изглеждаха като години, дали Риодан иска Баронс мъртъв.

— Мислех, че си ме подмамил да го убия. Мислех, че си го предал.

— Не спирах да ти казвам да се махнеш. Не го направи. Не трябваше да виждаш какво е той.

— Искаш да кажеш какво сте всички вие — поправих го. — Всички вие деветимата.

— Внимавай, Мак! За някои неща не се говори. Никога.

Посегнах за копието си. Той можеше да ми каже истината на скалата, но също като Баронс ме беше оставил да страдам. Колкото повече мислех как те двамата са премълчали истината, която можеше да ми спести толкова много агония, толкова повече се ядосвах.

— Просто искам да съм сигурна, че когато те намушкам, ще се върнеш, за да мога да го направя отново.

Копието беше в ръката ми, но внезапно тя се озова в огромен юмрук, а върхът на копието беше насочен към собственото ми гърло.

Риодан можеше да се движи като Дани, като Баронс и останалите. Толкова бързо, че не можех да се защитя. Стоеше зад мен, увил ръка около кръста ми.

— Никога не отправяй тази заплаха! Пусни го, Мак! Или ще ти го отнема завинаги. — Той ме мушна с върха на копието предупредително.

— Баронс не би ти позволил да го направиш.

— Може да се изненадаш какво би ми позволил да направя Баронс.

— Защото смята, че съм предател.

— Сам те видях с Даррок. Чух те в уличката онази нощ. Когато дела и думи са на една страна, истината е ясна.

— Вярвах, че и двамата сте мъртви. Какво очакваше? Същият инстинкт за оцеляване, на който се възхищавате, когато става за вас, ви обижда, когато се проявява у мен. Мисля, че това те тревожи. Прави ме по-непредвидима, отколкото ти харесва.

Той насочи ръката ми към кобура и затъкна копието обратно.

— „Непредвидима“ е ключовата дума. Обърна ли се, Мак?

— Изглежда ли да съм се обърнала?

Докосна леко кичур коса от лицето ми и го затъкна зад ухото ми. Излъчваше същия вид енергия като Баронс — жега, мускули и опасност. Когато Баронс ме докосва, това ме възбужда. Но когато Риодан стои зад мен, приковал ме с ръка от стомана, докосвайки ме нежно — това ме плаши до смърт.

— Нека ти кажа нещо за обръщането, Мак! — каза той тихо в ухото ми. — Повечето хора са добри и понякога правят нещо, което знаят, че е лошо. Някои хора са лоши и се борят всеки ден да държат нрава си под контрол. Други са покварени в същината си и не им пука, стига да не ги хванат. Но злото е напълно различно създание, Мак. Злото е лошо, което вярва, че е добро.

— Какво казваш, Риодан? Че съм се обърнала и съм твърде глупава, за да го знам?

— Ако обувката пасва.

— Не. Любопитна съм. В кой лагер сте ти и Баронс? Може би сте покварени в същината си и не ви пука?

— Защо мислиш, че Книгата уби Даррок?

Знаех накъде води това. Теорията на Риодан беше, че не аз проследявах Шинсар Дъб, а тя продължаваше да намира мен. Щеше да ми каже, че е убила Даррок, за да улесни целта си да се приближи до мен. Грешеше.

— Уби Даррок, за да го спре. Каза ми, че никой няма да я контролира. Сигурно е научила от мен, че Даррок знаеше пряк път за задържането и използването й и тя го е убила, за да не науча аз или някой друг.

— Как го научи от теб? Приятен разговор на чаша чай?

— Намери ме в нощта, когато спах в апартамента на Даррок. Тя… чете ума ми. Вкусва ме, опознава ме, говори.

Ръката му се стегна болезнено на кръста ми.

— Нараняваш ме.

Ръката му се отпусна едва забележимо.

— Каза ли на Баронс това?

— Баронс не беше в настроение за разговори.

Риодан вече не стоеше зад мен. Отново беше на бюрото си. Разтрих стомаха си, облекчена, че вече не ме докосва. Толкова много приличаше на Баронс, че тялото му до моето ми действаше обезпокоително на много нива. Не можех да видя много от лицето му в сенките, но нямаше нужда. Той беше толкова ядосан, че нямаше доверие в себе си да не ме нарани, ако останеше близо.

— Шинсар Дъб може да улавя мисли в ума ти? Обмисляла ли си възможните усложнения от това?

Свих рамене. Не бях имала много време да обмислям каквото и да било. Бях толкова заета да скачам от тигана в огъня и обратно в тигана, че размишленията върху различните възможности не бяха на челно място в списъка с приоритетите ми. Кой би се тревожил от потенциални усложнения, когато истинските продължаваха да те ритат в зъбите?

— Това значи, че тя знае за нас — каза той сковано.

— Първо: Какво те засяга? Второ: Едва ли знам нещо за вас изобщо, така че не може да е научила много.

— Убивал съм и за по-малко.

В това не се съмнявах. Риодан беше студен като камък и не страдаше от вътрешни конфликти.

— Ако изобщо си е дала труда да обере информация за вас, единственото, което знае, е, че вие двамата сте мъртви, а не сте.

— Не е вярно. Знаеш много повече, а това, че книгата може изобщо да знае за нас, трябваше да е първото нещо, което си казала на Баронс в мига, в който се промени и ти разбра, че е жив.

— Е, прости ми, по дяволите, че бях шокирана, когато осъзнах, че не е мъртъв! Защо не ми каза, че той е звярът, Риодан? Защо трябваше да го убием? Знам, че не е защото не може да се контролира, когато е звяр. Той се контролираше снощи, когато ме спаси от Книгата. Може да се променя, когато пожелае, нали? Какво стана в Сребрата? Мястото ли оказва някакъв ефект върху вас? Може би ви прави неконтролируеми?

Едва не се плеснах по челото. Баронс ми беше казал, че се татуира с черни и червени защитни руни, защото използването на черна магия си има цена, освен ако не вземеш мерки да се защитиш срещу отката. Дали използването на АУ е изисквало най-черния вид магия, за да подейства? Дали би изпълнило искането му магически да го транспортира до мен, независимо къде съм, но да го прехвърли в най-мрачната му, най-дивата му версия като цена?

— Заради начина, по който той стигна там, нали? — казах. — Магията, която двамата сте създали, го е пратила при мен, както е трябвало, но цената е била да се превърне в най-малкия общ знаменател от самия него. Ненормална машина за убиване. Което той е сметнал за приемливо, защото ако умирам, вероятно ще ми трябва машина за убиване. Защитник, който да се появи и да покоси всички мои врагове. Това е, нали? — Риодан беше напълно неподвижен. Дори и мускул не трепваше по лицето му. Не бях сигурна дали диша.

— Знаел е какво ще стане, ако натисна АУ и сте направили планове как да се справите. — Това беше Баронс. Винаги мисли, винаги оценява рисковете, когато съм замесена аз. — Татуирал ме е, за да надуши белега си на мен и да не ме убие. А ти е трябвало да го проследиш. Затова двамата носите тези гривни. За да можете да се намирате. И да го убиеш, за да може да се върне в човешката си форма, а аз никога да не разбера. Аз съм спасена и нямам никаква идея, че Баронс го е направил или че понякога се превръща в звяр. Но ти се издъни. И затова той ти беше бесен сутринта по телефона. Твоят провал да го убиеш е пуснал котката от чувала.

Един малък мускул заигра на челюстта му. Беше вбесен. Определено бях права.

— Той винаги може да надхитри цената на черната магия — възхитих се аз. — Когато го убиеш, той се връща точно същият, какъвто е бил преди, нали? Може да татуира цялото си тяло със защитни руни, а когато му свърши кожата, се самоубива, за да може да се върне чист и да започне отначало — затова татуировките му не бяха винаги едни и също. — Говорим за истинска карта „измъкни се от затвора“! И ако ти не беше оплескал плана, никога нямаше да разбера. Твоя е вината, че знам, Риодан. Това, мисля, означава, че не трябва да убиваш мен, а себе си. О, не, чакай! — казах саркастично — Това не би подействало, нали?

— Знаеш ли, че докато беше в Сребрата, Книгата посети манастира.

Трепнах.

— Дани ми каза. Колко шийте зрящи уби?

— Няма значение. Защо мислиш, че е отишла в манастира?

Няма значение, друг път! Да си неспособен да умреш (все още ми беше трудно да го възприема и не бях сигурна, че мога да намеря изобретателни начини да го изпробвам) му беше дал високомерието на Фае и презрение към смъртните.

— Нека позная! — казах язвително. — Това някак също е по моя вина?

Риодан натисна бутон на бюрото си и каза в интеркома:

— Кажи на Баронс да ги остави, където са! По-безопасно е там. Ще я доведа при тях. Имаме проблем. Голям. — Той освободи бутона. — Да — каза на мен, — твоя е. Мисля, че когато не е могла да те намери, е отишла в манастира да те търси, опитала се е да хване следите ти.

— И другите ли вярват в това, или е твоя лична заблуда? Перспектива, Риодан! Намери перспектива!

— Не на мен ми трябва.

— Защо ме мразиш?

— Нямам никакви емоции към теб, Мак. Грижа се за моето. Ти не си моя. — Той мина край мен, притисна длани към вратата и застана да чака да изляза. — Баронс иска да видиш родителите си, затова помни, че са тук! С мен.

— Чудесно! — измърморих.

— Позволявам да живеят против убеждението ми като услуга към Баронс. А услугите ми свършват. Помни и това!