Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (37)

Трийсет и седем

Докато се измъквах от душа, зърнах себе си в огледалото. Не беше красива гледка.

През цялото време, докато бях в Дъблин, с всички ужаси, които бях срещала, никога не бях виждала такова изражение на лицето си.

Изглеждах обладана от духове. Всичко беше в очите ми.

Чувствах се обладана от духове.

Бях дошла тук за отмъщение. Подпрях ръце на мивката в банята и се наведох по-близо до огледалото, изучавайки себе си.

Кой беше там, зад това лице? Крал, който не би се поколебал да убие четиринайсетгодишно момиче, което обичах? Което бях обичала. Сега я мразех. Тя беше завела сестра ми в онази уличка и я беше дала на чудовищата, които са я убили.

Дори не можех да мисля защо. Изглежда, това нямаше значение. Тя го беше направила. Res ipsa loquitur, както би казал татко — действието говори само за себе си.

Нямах емоционалната енергия да суша косата си или да се гримирам. Облякох се и се отнесох долу, където се свлякох на дивана в задната част на книжарницата. Гръмотевица отекна в оловносивото небе. Денят беше толкова дъждовен, че по обяд изглеждаше като на зазоряване. Наблизо падна мълния.

Бях изгубила прекалено много. А не бях спечелила почти нищо.

Бях включила Дани в графата с придобивките.

Това, че научих кой е убил Алина, възроди в душата ми болката от смъртта й. Направи я твърде образна. Бях си казала, че тя е умряла мигновено и каквото и да е било сторено с нея, се е случило постмортем. Сега вече знаех. Докато са я пресушавали бавно, тя е лежала и е драскала следи в паважа за мен. Седях и се измъчвах с мисли за нейното мъчение, сякаш така можех да постигна нещо друго, освен да се измъчвам.

Остатъците от тортата ми се подиграваха от масичката за кафе. Наоколо се мотаеха неотворени подаръци. Бях изпекла торта за убийцата на сестра ми. Бях опаковала подаръци. Бях лакирала ноктите й. Бях седяла и гледала филми с нея. Що за чудовище бях аз? Как може да съм била толкова сляпа? Имаше ли следи, които не бях забелязала? Беше ли се изпуснала някога? Беше ли разкрила знание за Алина, което нямаше откъде да има и което аз бях пропуснала?

Отпуснах глава в ръцете си и стиснах, разтрих слепоочията си и задърпах косата си.

Страниците от дневника!

— Дневникът на Алина е в нея — казах невярващо. Страниците, които се бяха появявали, за известно време нямаха смисъл за мен. Никога не ми бяха казали нищо и се бяха появявали в странни моменти. Като например в деня, в който Дани ми беше донесла пощата и сред купчината писма имаше една. В плътен елегантен плик, точно такъв, какъвто корпорация като тази на Роуина би използвала.

Но защо ми беше давала тези страници? Те бяха предимно за това…

— Колко много ме е обичала Алина — сълзи опариха очите ми.

Звънчето над вратата издрънча.

Надигнах се до полуклекнала позиция и зачаках. Кой беше дошъл по средата на деня?

Мускулите ми останаха напрегнати, а коремът ми се сви от очакване. Отпуснах се обратно на дивана.

Откликвах по този начин само на един мъж. Джерико Баронс.

Бях изгубена в скръб и ярост и не можех да понеса това, че съм жива. Но все пак исках да се изправя, да се събличам, докато вървя, и да правя секс с него точно тук, на пода на книжарницата. Това ли беше общата сума на съществуването ми? За мен не важеше максимата: „Мисля, следователно съществувам“. На нейно място беше: „Аз съществувам, следователно искам да чукам Джерико Баронс“.

— Малко си се оплескала в задната ми уличка, госпожице Лейн. — Гласът му се понесе из книжарницата, изпреварвайки го.

Не толкова, колкото би ми харесало. Искаше ми се тези Ънсийли копелета да са живи точно сега, за да ги убия отново. Как трябваше да направя това, което се предполагаше да направя?

Може би можех да отведа Дани до някоя уличка и да я дам на някакви чудовища, за да умре. Щеше да е трудна за хващане, но моето тъмно, гладко езеро се размърдваше, нашепваше и предлагаше всякакъв вид помощ и знаех, че имам повече от достатъчно енергия да хвана хлапето. Да направя всичко, което исках. В мен имаше нещо много студено. Винаги е имало. Исках да го приветствам сега. Да го оставя да смрази кръвта ми и да заледи емоциите ми, докато в мен не остане нищо, което да бъде обладано от духове, просто защото нямаше какво да бъде обладано.

— Дъждът ще го измие.

— Не ми харесва безпорядък на моята…

— Джерико! — беше молба, вопъл и благословия.

Той спря да говори на мига. Появи се зад последната библиотека и се загледа в мен.

— Можеш да казваш името ми така по всяко време, Мак. Особено ако си гола и аз съм върху теб. — Усещах погледа му, търсещ и опитващ се да разбере.

Аз самата не се разбирах. Молбата ми беше да не ме упреква сега. Сарказмът му щеше да ме погуби. Вопълът беше споделяне на болка, защото знаех, че той разбира болката. Благословията беше това, което не можех да обясня. Сякаш за мен той беше свещен. Погледнах го. Бил е с предполагаемата ми майка в нощта, когато е напуснала манастира, когато Книгата е избягала и никога не ми беше казал. Как можех да благоговея пред него? Нямах енергията да споря сега. Знанието, че Дани е убила Алина, ме беше оставило като спукан балон.

— Защо седиш на тъмно? — каза той накрая.

— Знам кой е убил Алина.

— Моля?! — Тази едничка дума каза повече, отколкото много хора могат да кажат в цял абзац. — Без сянка на съмнение?

— Черно на бяло.

Той зачака. Не попита. И внезапно разбрах, че няма да го направи. Това беше част от същността му. Баронс наистина чувстваше и когато чувстваше най-силно, говореше най-малко, задаваше най-малко въпроси. Дори от мястото си можех да усетя напрежението в тялото му, докато чакаше да види дали ще му кажа повече. Ако не му кажех, щеше да продължи да върви през магазина и да изчезне така тихо, както се беше появил.

Но ако говорех? Ако го помолех да прави любов с мен? Не да ме чука здраво, а да ме люби?

— Била е Дани.

Той не продума толкова дълго, че започнах да мисля, че не ме е чул. След това изпусна една дълга, изморена въздишка.

— Мак, съжалявам!

Погледнах към него.

— Какво да правя? — Бях ужасена да чуя, че гласът ми се пречупва.

— Нищо ли не си направила все още?

Поклатих глава.

— Какво искаш да направиш?

Засмях се горчиво и едва не започнах да хълцам.

— Да се престоря, че никога не съм разбирала и да продължа, сякаш никога не се е случвало.

— Тогава направи точно това!

Вдигнах глава и го погледнах невярващо.

— Какво?! Баронс — великата ръка на отмъщението, ми казва да простя и да забравя? Ти никога не би простил. Ти никога не би избягал от битка.

— Аз обичам да се бия. Ти също, понякога. Но в този случай не изглежда така.

— Не е като да… имам предвид… то е… Боже, толкова е сложно!

— Животът е. Несъвършен. Кралски прецакан. Какво изпитваш към нея?

— Аз… — Чувствах се като предател, докато му отговарях.

— Нека го кажа така: Какво чувстваше към нея, преди да разбереш, че тя е убила Алина?

— Обичах я — прошепнах.

— Мислиш ли, че любовта си отива? Че престава да съществува, когато стане твърде болезнена или неудобна, сякаш никога не си я изпитвала?

Погледнах го. Какво знаеше Джерико Баронс за любовта?

— Само ако ставаше така! Само ако можеше да бъде изключена! Тя не е кранче. Любовта е скапана река с бързеи от пета степен^[1]. Само природна катастрофа или язовир биха могли да я спрат, но в повечето случаи успяват само да я отклонят. И двете мерки са екстремни и променят терена толкова много, че накрая се чудиш защо си си правил труда. Няма ориентири, по които да прецениш позицията си, когато всичко е свършено. Единственият начин да оцелееш е да измислиш нови начини да картографираш живота си. Обичала си я вчера, обичаш я днес. А тя е направила нещо, което те е опустошило. Ще я обичаш утре.

— Тя е убила сестра ми!

— Със злоба? От яд? С жестокост? Заради жажда за власт?

— Откъде да знам?

— Ти я обичаш — каза той грубо. — Това значи, че я познаваш. Когато обичаш някого, ти виждаш вътре в него. Използвай сърцето си! Дани такъв човек ли е?

Джерико Баронс ми казваше да използвам сърцето си. Можеше ли животът да стане по-странен?

— Не мислиш ли, че някой може да й е казал да го направи? — каза той.

— Тя е трябвало да помисли!

— Хората в детската си възраст обикновено са деца.

— Да не търсиш оправдания за нея? — изръмжах.

— Няма оправдание. Просто ти посочвам това, което ти искаш да ти посоча. Как се държа Дани с теб, след като се запознахте?

Болеше ме дори да произнеса думите.

— Като с по-голяма сестра, от която взима пример.

— Беше ли ти вярна? Заемаше ли страната ти срещу другите?

Кимнах. Дори когато мислеше, че се бях съюзила с Даррок, беше останала на моя страна. Беше ме последвала в ада.

— Сигурно е знаела, че си сестра на Алина.

— Да.

— Сигурно е имала чувство, че се изправя пред отряд за разстрел всеки път, когато е трябвало да застане пред теб.

Бях й казала, че сме като сестри. „А сестрите — бях й казала — си прощават всичко.“ Бях зърнала лицето й в огледалото, след като го бях казала. Тя не знаеше, че я гледам. Изражението й беше мрачно и сега разбирах защо. Защото си е мислила: „Да бе! Мак ще ме убие, когато разбере“. Но все пак беше продължила да идва. Като се замислих, бях удивена, че не беше намерила и убила тези Ънсийли, премахвайки проклетото доказателство от лицето на земята.

Той мълча дълго, после каза:

— Тя наистина ли е убила Алина? Със собствените си ръце? С оръжие?

— Защо питаш?

— Всичко има степени.

— Мислиш, че някои начини за убиване са по-добри?

— Знам, че са.

— Смъртта е смърт!

— Съгласен. Но убиването не винаги е убийство.

— Мисля, че я е завела някъде, където е знаела, че ще бъде убита.

— Сега не звучиш сигурна, че я е убила.

Разказах му какво се беше случило снощи, какво бяха казали онези Ънсийли, как беше изглеждало тялото на Алина и как Дани беше изчезнала.

Той кимна в мълчаливо съгласие, когато свърших.

— И какво да правя?

— Искаш съвет от мен?

Подготвих се за саркастичен коментар.

— Не ми откъсвай главата! Имах тежка нощ.

— Нямах намерение — Той клекна на пети пред мен и ме погледна в очите. — Това те е засегнало. По-лошо, отколкото всичко друго, което ти се е случило. По-лошо от превръщането ти в При-я.

Свих рамене.

— Правих непрестанно секс без вина, без срам. Шегуваш ли се? В сравнение с всичко останало, това беше чиста радост.

Той не каза нищо дълго време. После:

— Но не е нещо, което би искала да повториш, когато владееш напълно разума си.

— Беше… — Затърсих думи, да го обясня.

Той беше неподвижен, чакаше.

— Като на Хелоуин. Когато хората се бунтуваха. Те плячкосваха. Правеха откачени неща.

— Казваш, че това да си При-я е било нещо като прекъсване?

Кимнах.

— И какво да правя?

— Вадиш шибаната си… — Той оголи зъби и погледна настрани. Когато отново погледна към мен, лицето му беше студена маска на вежливост. — Ти избираш с какво можеш да живееш. И без какво не можеш да живееш. Това е.

— Имаш предвид мога ли да живея с мисълта, че съм я убила? Бих ли могла да понасям себе си, ако не я убия?

— Имам предвид можеш ли да живееш без нея? Ако я убиеш, прекъсваш живота й завинаги. Дани никога повече няма да е жива. Ще е свършена на четиринайсет. Имала е възможност, провалила се е, изгубила е. Готова ли си да бъдеш неин съдия, жури и екзекутор?

Преглътнах и отпуснах глава, използвайки косата си като щит, сякаш можех да се скрия зад нея и никога да не трябва да се показвам.

— Казваш, че няма да се харесвам.

— Мисля, че ще се справиш с това. Ти намираш места, на които да слагаш нещата. Знам как действаш. Виждал съм те да убиваш. Мисля, че О’Баниън и хората му бяха най-трудни за теб, защото бяха първите хора, които уби, но след това ти подхождаше към това студена като камък. Сега е по-различно, защото това би било избрано убийство. Предумишлено. Кара те да дишаш различно. За да плуваш в това море, трябва да си направиш хриле.

— Не разбирам какво ми казваш. Да я убия ли?

— Някои действия те променят към по-добро. Други към по-лошо. Бъди сигурна кое е и го приеми, преди да направиш нещо! Смъртта за Дани ще бъде безвъзвратна.

— Ти би ли я убил?

Усещах, че се чувства неудобно от въпроса, но не знаех защо.

След дълго напрегнато мълчание, той каза:

— Ако това искаш, да. Ще я убия заради теб.

— Това не е каквото… Не, не те питах дали ще я убиеш заради мен. Питах те дали ти би я убил, ако си на мое място.

— Не знам как бих постъпил на твое място. Твърде много време мина.

— Няма да ми кажеш какво да правя, нали? — Исках да ми каже. Не исках да нося отговорност за това. Исках да мога да обвиня някого, ако впоследствие не ми харесаше как са се обърнали нещата.

— Твърде много те уважавам, за да го направя.

Едва не паднах от дивана. Разделих косата си и погледнах към него, но той вече не клечеше пред мен. Беше се изправил и се беше отдалечил.

— Да не би да водим разговор?

— Да не би току-що да поиска съвет от мен и да ме изслуша с отворено съзнание? Ако е така, значи да, бих нарекъл това разговор. Разбирам защо не би могла да го разпознаеш, като се има предвид, че всичко, което получавам от теб, е поза и враждебност…

— О! Всичко, което аз получавам от теб, е враждебност и…

— И ето, започваме! Тя се наежва, а козината на врата ми настръхва. По дяволите, усещам зъбите на звяра да се показват. Знаеш ли какво, госпожице Лей? — каза той тихо. — Когато искаш да проведеш разговор с мен, остави пред пещерата ми милиардите проблеми, които имаш, защото искаш да ме чукаш всеки път, щом ме погледнеш, влез вътре и виж какво ще намериш! Може да ти хареса.

Той се обърна и тръгна към входа към задната част на магазина.

— Чакай! Все още не знам какво да правя с Дани.

— Тогава това е отговорът ти засега. — Той спря при вратата и погледна към мен. — Колко още ще се прикриваш?

— Кой използва думи като „прикривам се“?

Той се облегна на вратата и скръсти ръце.

— Няма да чакам още дълго. Използваш последния си шанс с мен.

— Не знам за какво говориш.

Какво казваше той? Щеше ли Баронс да ме остави? Мен? Той никога не ме е оставял. Той беше този, който винаги щеше да ме пази жива. И винаги щеше да ме иска. Бях започнала да разчитам на тези неща, както разчитах на въздуха и храната.

— Когато мозъкът им изключи по една или друга причина, хората правят това, което са искали да направят през цялото време, но са го подтискали, уплашени от последиците. Те обикновено се тревожат какво може да помислят другите за тях. Боят се какво ще видят в себе си. Или просто не желаят да бъдат наказани от обществото, което ги ръководи. На теб вече не ти пука какво мислят другите. Никой няма да те накаже. Което повдига въпроса: Защо още се боиш от мен? Какво още не си успяла да разбереш?

Зяпнах го.

— Искам жената, която мисля, че си. Но колкото повече се прикриваш, толкова повече мисля, че съм направил грешка и че съм видял в теб неща, които не са били там.

Свих юмруци и преглътнах протеста си. Той ме караше да се чувствам разкъсвана от противоречия. Исках да изкрещя: „Не си направил грешка. Аз съм тази жена!“. Исках да се измъкна и да избягам, преди дяволът да обсеби още от душата ми.

— Имаше чистота в онова мазе. По този начин живея аз. Имаше време, когато мислех, че ти също.

„Живеех — исках да кажа. — Живея.“

— Някои неща са свещени. Докато не започнеш да се държиш така, сякаш не са. Тогава ги губиш.

Вратата се затвори тихо.