Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (36)

Трийсет и шест

— Честит Рожден ден! — извиках, докато отварях предната врата на КДБ. Когато Дани влезе вътре, закачих заострена шапка за купони на главата й, пуснах ластика така, че да изшляпа под брадичката й и й подадох свирка.

— Сигурно се шегуваш, Мак. Той беше преди месеци. — Тя изглеждаше смутена, но видях искрата в очите й. — В’лане каза, че ме викаш. Това е супер, пич! Фае принц идва да търси Мега! К’во става? Не съм те виждала отдавна.

Заведох я до Центъра на купона в задната част на книжарницата, където гореше огън, свиреше музика и бях натрупала пакети на масата.

Очите й се разшириха.

— Всичко това за мен ли е? Никога не съм имала купон.

— Имаме чипс, пица, торта, бисквити, бонбони и сладките са с тройна шоколадова лакта, с шоколадов крем или с шоколадови парченца. Ще хрупаме чипс, ще отваряме подаръци, ще се тъпчем и ще гледаме филми.

— Както сте правили ти и Алина?

— Точно така. — Обвих с ръка раменете й. — Но едно по едно! Седни долу и стой тук!

Забързах обратно към предната част на магазина, извадих тортата от хладилника, забодох четиринайсет свещи и ги запалих.

Гордеех се с тортата си. Бях се постарала да направя глазурата й с извивки и шарки, после я бях украсила с горчивосладки шоколадови пръчици.

— Ще трябва да си пожелаеш нещо и да духнеш свещите.

Поставих тортата на масичката за кафе пред нея.

Дани я зяпаше с колебливо изражение и за миг можех само да си мисля: „Моля те, не я забивай в тавана!“. Беше ми отнело цял следобед и три опита да изпека такава, която да става.

Тя ме погледна, стисна очи и намръщи лице със свирепа решителност.

— Не се наранявай, скъпа! Това е просто желание — подразних я.

Но тя си намисли желанието по начина, по който правеше всичко останало — на сто и петдесет процента. Стоя толкова дълго, че започнах да се чудя дали няма нещо като адвокат в нея, който добавяше клаузи и допълнения.

После очите й се отвориха рязко и тя ми хвърли наперената си усмивка. Едва не издуха глазурата от тортата.

— Значи ще се сбъдне, нали? Защото духнах всичките?

— Никога ли не си имала торта за рождения ден, Дани?

Тя разклати глава.

— От този ден нататък ще има поне една торта за рожден ден за Дани Мега О’Мали всяка година — възвестих тържествено.

Тя засия, наряза тортата и сложи две огромни парчета в чинии. Добавих бисквити и шепа бонбони.

— Пич — каза тя щастливо, облизвайки ножа, — какво ще гледаме първо?

Откакто бях дошла в Дъблин, не беше имало много моменти в живота ми, в които бих могла да седна, да се отпусна и да забравя.

Тази вечер беше един от тях. Беше блаженство. За една открадната вечер отново бях Мак. Имах добра храна, наслаждавах се на добра компания и се преструвах, че нямам никакви грижи. Едно нещо бях научила. Колкото по-тежък става животът ти, толкова по-нежен трябва да си със себе си, когато най-после получиш малко почивка, или няма да бъдеш силен, когато трябва да си.

Гледахме черна комедия и си скъсахме петуниите от смях, докато лакирах късите й нокти в черно.

— Какво е това? — попитах, когато забелязах гривната й.

Бузите й порозовяха.

— Нищо не е. Дансър ми я даде.

— Кой е Дансър? Имаш гадже?

Тя сбърчи нос.

— Не е това.

— А какво е?

— Дансър е супер, но той не е… той има… просто приятел.

Да бе! Мега се беше изчервила. Дансър беше повече от приятел.

— Как се запозна с него?

Тя се размърда неудобно.

— Филма ли ще гледаме, или ще сме момиченца?

Взех дистанционното и натиснах паузата.

— Сестри, не момиченца. Изплюй камъчето, Дани! Кой е Дансър?

— Ти никога не ми разказваш нищо за твоя сексуален живот — каза тя сърдито. — Обзалагам се, че с Алина сте говорили за секс през цялото време.

Изправих се разтревожена.

— Ти имаш ли сексуален живот?

— Не, човече. Не съм готова още. Само казвам. Ако искаш да говорим като сестри, трябва да направиш нещо повече, отколкото да ми прочетеш закона.

Отново задишах. Тя беше принудена да порасне прекалено бързо. Исках част от живота й да се разкрива бавно и перфектно, с рози и романтика. Не исках първото й преживяване да е в Камаро, чието табло се забива в кръста й, а някакъв тип, когото едва познава, да пъшка върху нея, въпреки че със сигурност би помнила нещо подобно вечно.

— Помниш ли когато казах, че сме закъснели с един разговор?

— А, ето я и лекцията — измърмори тя. — Пич, слушай! Те не ни казаха всички важни неща за пророчеството. Пропуснали са много — изстреля тя внезапно и по този начин ме извади от релси напълно, както знаеше, че ще стане.

— И ти ми казваш това едва сега?

Тя издаде долната си устна.

— Щях да стигна до това. Ти си тази, която искаше да говорим за глупави неща, докато аз се опитвах да съм професионалистка. Всъщност и аз го научих съвсем скоро. Не се въртя много около манастира. Изнесох се много отдавна.

Бях предположила, че се е върнала! Някой ден щях да се науча да спра да правя предположения.

— Къде си се настанила? При Джейни в Дъблинския замък?

Тя скръсти ръце пред гърдите, перчейки се.

— Отскачам да убивам Фае шебаняците, които ни ловуват, но си имам моя квартира. Наричам я Каза Мега.

Дани живееше сама? И имаше гадже?

— Ти току-що стана на четиринайсет! — Бях ужасена. Частта с гаджето беше приемлива (е, може би, в зависимост какъв е той, на колко години е и дали е достатъчно добър за нея), но да живее сама… Това трябваше да се промени бързо.

— Знам. Закъснели сме с един разговор. — Тя ми пусна онази нахакана усмивка. — Имам няколко места за различни настроения. Разполагам с всичко. Имам даже пистов мотор! — Тя размаха ръце. — При това без пари. Създадена съм за този свят.

Кой щеше да се грижи за нея, ако настине? Кой щеше да говори с нея за контрол върху раждаемостта и болести, предавани по полов път? Кой щеше да бинтова порязванията и ожулванията й и да се грижи да се храни правилно?

— За пророчеството, Мак. Има цяла друга част, за която не ни казаха.

Загърбих родителските тревоги за момента.

— Къде научи това?

— Джо ми каза.

— Мислех, че Джо е лоялна към Роуина.

— Мисля, че в Джо има нещо. Тя е част от Убежището на Роуина, но не мисля, че изобщо я харесва. Каза, че Ро не им позволила да ти кажат цялата истина и са я скрили от мен, защото не вярват и на мен. Мислят, че ти казвам всичко.

— Е, казвай! — пришпорих я.

— Пророчеството има цял куп други части, още подробности за хора и как ще се случат нещата. Казва, че тази, която умре млада, ще предаде човешката раса и ще се свърже с тези, които са създали Звяра.

Размърдах се неспокойно. Хиляда години преди Алина да се роди е било предсказано, че тя ще се присъедини към отбора на Даррок?

— Казва, че тази, която копнее за смърт, тази, която ще търси Книгата — това си ти, Мак, — не е човек и че двете, които са от древни кръвни линии, нямат по-голям шанс, отколкото има снежна топка в ада, да оправят нашата каша, защото няма да искат.

Отворих уста, но думи не излезнаха.

— Там пише, че има около двайсет процента шанс да се получи и че ако се провалите, второто пророчество има само около два процента шанс.

— Кой пише пророчества с такива скапани шансове? — казах ядосано.

Тя се захили.

— Пич, аз казах същото!

— Защо не са ми казали? Изкараха го така, сякаш аз съм буквално назначителна. — Така ми харесваше повече. Имах достатъчно проблеми, с които да се справям.

Дани сви рамене.

— По същата причина, по която Ро никога не ни е казвала, че може да сме Ънсийли каста. Според нея, ако знаеш какво предсказва пророчеството, може подсъзнателно да го изпълниш. Аз казвам, че трябва да знаеш коя си, нали? Като погледнеш в огледалото, очите трябва да срещат очи или спираш да гледаш.

— Какво още? — настоях. — Имаше ли още?

— Има нещо като цяло друго… подпророчество. Казва, че ако двете от древни кръвни линии са убити, нещата ще се разиграят различно и шансовете за успех ще бъдат по-високи. Колкото по-млади са убити, толкова по-добре.

Лед се плъзна по гръбнака ми. Това беше жестоко и точно. Кой докъде би стигнал, за да наклони везните по-силно в полза на човешката раса? Бях изненадана, че не са ни убили при раждането. Ако приемех, че съм била родена.

— И аз мислех, че вероятно за това ти и Алина сте дадени за осиновяване. Някой не е искал да ви убива като малки, затова са ви отпратили.

Разбира се. И ни е било забранено да се връщаме. Но Алина искаше да отиде да учи в Дъблин, а татко никога не е бил в състояние да ни отказва нищо.

Едно решение, едно дребно решение и светът, какъвто го познавахме, започна да се разпада.

— Какво още? — притиснах я.

— Джо каза, че са говорили с Нана О’Райли зад гърба на Ро. Казва, че старата жена е била в манастира в нощта, когато Книгата се е измъкнала. Видяла е някои неща. Шийте зрящи разкъсани на парчета, накълцани. Каза, че открили само малки части от някои. Други никога не намерили.

— Нана е била там, когато Книгата е избягала? — не беше споменала и дума в нощта, когато с Кат бяхме говорили с нея в къщурката й до морето. Освен че ме нарече Алина и ни каза, че внучката й Кейли е била най-добрата приятелка на Айла и също така член на Убежището, и че почувствала мрачни вълнения в земята, не ни беше разказала почти нищо друго.

Дани поклати глава.

— Появила се после. Костите й били казали, че безсмъртната душа на дъщеря й е в опасност.

— Имаш предвид на внучката й — Кейли.

— Имам предвид на дъщеря й — очите на Дани искряха. — Ро.

Устата ми оформи беззвучно О.

— Роуина е дъщеря на Нана? — успях накрая. Роуина е била майка на Кейли? Колко още е пропуснала Нана О’Райли да ми каже?

— Старата жена я ненавижда. Не я признава. Кат и Джо претърсили къщата на Нана, докато тя спяла, и намерили неща. Снимки и бебешки книжки, разни други. Нана мисли, че Ро има пръст в бягството на Книгата. Каза, че Кейли й казала, че създали резервно мини-Убежище, за което Ро не знаела нищо и че водачката дори не живеела в манастира. Казвала се Теси или Тели, или нещо подобно. В случай че нещо се случи с членовете на Убежището, които живеели в манастира.

Главата ми се въртеше. Бяха ме държали напълно неосведомена. Ако бях отложила празнуването на рождения ден на Дани, никога нямаше да науча. Ето я тайнствената Тели, която и Баронс, и баща ми бяха споменали! Тя е била водач на тайното Убежище. Помогнала е на майка ми да избяга. Трябваше да я намеря. „Откри ли вече Тели? — бях подслушала Баронс. — Не? Прати още хора!“ Изглежда, Баронс още веднъж ме беше изпреварил и вече беше пратил хората си да я търсят. Защо? Откъде е знаел за жената? Какво беше това, което беше научил и за което не ми беше казал?

— И?

— Казала, че м… Е, предполага се, че не си човек, затова сигурно не ти е майка. Айла се измъкнала жива. Нана О’Райли я видяла да напуска същата нощ. Никога няма да познаеш с кого!

Не се доверявах на себе си дори за нещо толкова просто като да продумам. Роуина. И старата кучка вероятно я е убила. Независимо дали беше моя майка, или не, все още се чувствах свързана с нея и исках да я защитавам.

— О, хайде! Трябва да познаеш! — Дани се замъгляваше по краищата от вълнение.

— Роуина — казах равнодушно.

— Опитай пак! — каза тя. — Това ще ти изпържи мозъка. Нана никога нямаше да разбере, че е той, но ти си отишла там с него. Е, тя не говори за него като за мъж — нарича го онова.

Зяпнах я.

— За кого говориш? — настоях.

— Видяла е Айла да се качва в кола с нещо, което тя нарича Прокълнатия. Пичът, който откарал единствената оцеляла от Убежището на манастира преди двайсет и няколко години, е бил Баронс.

Бях толкова възбудена след всичко, което Дани ми каза, че нямаше как да съм в състояние да правя нещо толкова летаргично, като да се свивам на дивана и да гледам филм. Плюс това толкова много захар циркулираше през системата ми, че почти вибрирах като Дани.

След като пусна бомбата „Баронс“, тя включи отново филма и започна да се хили. Хлапето беше жилаво.

Аз седях и зяпах екрана без да виждам нищо.

Защо Баронс беше скрил от мен, че е бил в манастира, когато Книгата е избягала преди двайсет и няколко години? Защо да крие от мен, че е познавал Айла О’Конър — майката на сестра ми? Можех да се откажа от майка, която никога не бях имала, но не можех да се откажа от сестра ми. Независимо дали беше моя биологична сестра, или не, аз мислех за нея като за такава и точка. Край.

Спомних си как слизах по стълбите и чух да казва на Риодан по телефона: „След това, което научих за нея онази нощ…“. Дали имаше предвид нощта, в която отидохме до къщурката? Дали и той е бил също толкова изненадан като мен, да чуе Нана да ми казва, че жената, с която е напуснал манастира преди две десетилетия, се смята за моя майка?

Дали я беше завел при тази Тели, която е помогнала Алина и аз да намерим приемен дом в Америка? Ако Айла е напуснала манастира жива, защо, как и кога е умряла? Дали изобщо е стигнала до Тели или жената предварително се е била съгласила да изведе децата й, ако нещо се случи с нея? Каква роля играеше Баронс във всичко това? Той ли беше убил Айла?

Размърдах се неспокойно. Той беше видял тортата. Знаеше, че планирам парти за рожден ден. Той мразеше рождените дни. Нямаше начин да се появи тази вечер.

Разчоплих парче шоколадова глазура. Огледах книжарницата. Съзерцавах стенописа на тавана и мачках кашмирената завивка. Извадих няколко трохи от ъгъла на дивана и ги подредих върху чинията си.

Роуина беше дъщеря на Нана. Айла и Кейли на практика бяха израснали заедно. Айла е била Повелителка на Убежището. Сметнали са за необходимо да сформират Убежище зад гърба на Ро. Което дори не е било в манастира. Айла е ръководила официалното, а мистериозната Тели — тайното. През всички тези години майка ми — Айла — е поемала вината за бягството на Книгата, а сега изглеждаше, че Роуина е стояла зад него.

Беше позволила ние да поемем вината — първо Айла, после Алина, после аз.

… двете от древни кръвни линии няма да имат повече шанс, отколкото има снежна топка в ада, да оправят нашата каша, защото няма да искат.

Въздъхнах. Когато подслушах мама и татко онази нощ в Ашфорд да говорят за това как може да обрека света на гибел, се бях почувствала осъдена. После Кат и Джо ми бяха показали пророчеството (което, както вече знаех, е било съкратена версия) и се бях почувствала опростена.

Сега отново се чувствах осъдена. Беше доста обезпокояващо да чуя, че колкото по-рано бъдем убити двете с Алина, толкова по-добре ще се развият нещата за човешката раса.

Ако Алина беше останала жива, щеше ли да избере Даррок? В пристъп на скръб бях поискала да заменя света с нов, в който Баронс да е жив. Бяхме ли и двете фатално дефектни? Дали са ни запратили далеч от Ирландия не за наше собствено добро, а в името на добруването на света? Затова ли МЗО^[1] ми беше дал картата СВЕТЪТ? Защото трябваше да погледна света, да го видя и да го избера? Кой беше МЗО, все пак?

Когато пристигнах в Дъблин и започнах да откривам разни неща за себе си, се бях почувствала като герой, който е бил изпратен насила на епично пътешествие.

Сега просто се надявах, че няма да оплескам нещата твърде много. Големите проблеми изискваха големи решения. Как бих могла да се доверя на собствената си преценка, когато дори не бях сигурна коя съм?

Кръстосах крака. После ги разплетох и прокарах ръка през косата си.

— Пич, ще гледаш или ще правиш диванна художествена гимнастика? — оплака се Дани.

Изгледах я сковано.

— Искаш ли да убиеш нещо?

Тя засия. Имаше мустаци от шоколадов сладолед.

— Човече, мислех, че никога няма да попиташ!

 

 

Пазя в специална папка в ума си златните спомени за всички случаи, в които двете с Дани се биехме гръб в гръб.

Не мога да спра да мисля какво би било, ако Алина ми се беше доверила и бяхме имали възможност да се бием една до друга. Какво би било да знаеш, че имаш сестра, която пази гърба ти, че сте екип, че тя никога няма да те изостави, че ще се измъквате една друга от лагера на врага? Това е едно от най-страхотните изжвявания на света. Да знаеш, че независимо в колко лоши проблеми си се забъркал, някой ще дойде за теб и ще продължи с теб. Това е любов. Чудя се дали това, че аз и Алина се бяхме оставили да бъдем разделени от океана, означаваше, че сме слаби. Чудя се дали тя все още щеше да е жива, ако бяхме останали заедно.

Може никога да не разбера какъв е произходът ми, но мога да избера кой да се включва в моето семейство от тук нататък и Дани е неподлежаща на преговори част от него. Джак и Рейни ще се влюбят в нея, когато най-накрая ги запозная.

Помитахме хлъзгавите улици, убивайки Ънсийли здраво. С всяко намушкано, ставах все по-уверена, че не съм кралят. Щях да усетя нещо, ако бях — угризение, вина, нещо. Кралят не беше пожелал да се откаже от сенчестите си деца. Не изпитвах гордостта на създателя, нито заблудена любов. Не изпитвах нищо, освен задоволство, че слагам край на тяхното безсмъртно, паразитно съществуване и че спасявам човешки живот.

Налетяхме на Джейни и неговите Бранители и им помогнахме да се измъкнат от затруднение с няколко пресяващи. Видяхме Лор и Фейд да дебнат. Мисля, че зърнах един Келтър на някакъв покрив, но той изчезна толкова бързо, че останах само с впечатлението за гладки татуирани мускули в мрака.

Призори се озовахме твърде близо до „Честър“ и реших, че вероятно трябва да прекратим засега. Най-после бях достатъчно уморена, за да заспя, а исках да бъда на висота, за да проследя Шинсар Дъб.

Тази вече всичко щеше да свърши, най-после. Тази вечер щяхме да запечатаме Книгата завинаги. После щях да събера парчетата от живота си и да започна да го изграждам наново, първоначално с мама и татко. Щях да продължа да търся информация за това кой е убил Алина и коя съм аз, но след като щях да дишам малко по-лесно, ако знам, че Книгата отново е под ключ. Да отделя време за себе си, време да живея… и да обичам.

— Да се връщаме в книжарницата, Дани!

Звук от задушаване беше единственият отговор.

Завъртях се и изпищях. Не помислих. Просто скочих и забих длани в нея, за да Нулирам кучката.

Сивата жена замръзна, но бях закъсняла.

Зяпах ужасена. Докато бях отнесена в моите собствени мисли, покритата с рани, изсмукваща красота Сива жена се беше пресяла, беше сгащила Дани неподготвена и беше започнала да я изсмуква. Точно зад мен, а аз дори не бях забелязала!

Можех само да мисля: „Но това не е нейният МО^[2]… Сивата жена поглъща мъже!“

Дани се опита да я отръска от себе си, но не можа.

— Пич, колко съм зле?

Погледнах право в нея и едва не се изпуснах. Зле. Ахнах. Това не се случваше. Беше неприемливо. Не можех да го направя. Не можех да изгубя Дани. Усетих нещо диво и мрачно да се раздвижва в мен.

— О, човече, махни я от мен! — извика тя.

Опитах. Не успях. Дани също опита, но ръцете на Сивата жена бяха здраво впити в нея. Тя щеше да спре да изсмуква красотата на жертвата си, когато сама реши. Продължавах да я удрям с длани, за да я държа вцепенена, като се опитвах да проясня ума си и да реша какво да правя. Погледнах крадешком към Дани. Това, което беше останало от косата й, вече не беше кестеняво. Виждаха се големи плешивини, а по черепа й се бяха образували и рани. Очите й бяха потънали — дълбоки дупки върху безкръвно лице. Тя беше покрита с язви и, изглежда, сякаш беше изгубила двайсет и пет килограма, а едва ли тежеше повече от петдесет, и то с мокри дрехи.

— Трябваше да знам — каза Дани нещастно. — Тя се навърта тук. Обича „Честър“. Търсих я. Предполагам, че го е знаела. Ох! — тя докосна лицето си.

Устните й бяха напукани и разранени. Изглеждаше сякаш зъбите й ще започнат да падат.

Сълзи опариха очите ми. Забих длани във вцепенената Сива жена.

— Пусни я! Пусни я! — крещях.

— Твърде късно е, Мак. Нали? Виждам го в очите ти.

— Никога не е късно — измъкнах копието и го притиснах към врата на Сивата жена. — Прави каквото казвам, Дани! Не мърдай! Остави ме да се оправя с това! Ще я оставя да се размрази.

— Тя ще ме довърши!

— Не, няма. Довери ми се! Дръж се!

Затворих очи и отворих ума си. Стоях на черния бряг и се взирах в тъмните води. Дълбоко долу нещо се раздвижи, прошепна приветствие, посрещна ме с привързаност. „Липсваше ми — каза то. — Вземи тези, те са всичко, което ти е нужно! Но се върни скоро, има още толкова много!“ Знаех, че е така. Можех да го почувствам. Езерото беше като заключената кутия, в която държах мислите, които не можех да приема. Имаше вериги за разчупване, капак, който трябваше да бъде вдигнат. Руните, които взех, се процеждаха от малки пукнатини. Но един ден щеше да се наложи да отворя това тъмно място насила и да погледна дълбоко. Загребах кървавочервените руни от черната вода. Отворих очи и притиснах една върху сълзящата буза на Сивата жена и друга на прокажената й гръд.

Зачаках.

Още щом се размрази, тя се опита да се пресее, но както ми беше обещало моето черно езеро, руните я спряха. Колкото повече се съпротивляваше, толкова по-ярко пулсираха те. Осъзнах, че това беше съставката от Песента на Сътворението, за която Баронс ми беше разказал, която беше усилила ефекта на стените на затвора. Колкото по-могъщо беше Фае, което се опитваше да си пробие път, толкова по-устойчиви ставаха стените.

Тя се откъсна от Дани и се опита да откъсне руните от кожата си с писъци. Те, изглежда, горяха. Добре.

Дани се свлече на земята като лист хартия, тънка, бяла и силно набръчкана.

Изритах Сивата жена. Силно. Отново и отново.

— Оправи я!

Тя се извъртя и изсъска към мен.

Вдигнах юмрук, от който капеше кръв, и залепих трета руна върху нея.

Тя изпищя и се сви на топка.

— Казах да я оправиш!

— Невъзможно е.

— Не ти вярвам. Ти я изсмука. Можеш да върнеш взетото. Ако не можеш, ще те хвана в капан в собствената ти прокажена кожа и ще те измъчвам цяла вечност. Мислиш, че сега си гладна? Нямаш представа какво е глад. Ще ти покажа болка. Ще те държа в кутия и ще превърна живота си в мисия да те…

Озъбена от ярост и болка, тя се претърколи и стисна в ръце лицето на Дани.

— Свободно преминаване! — кървава слюнка излетя от устните й.

— Какво?

— Ти няма да ме убиеш, ако го направя. Ти и аз ще имаме… как го казват? Разведряване. Ще бъдем другари. Ти ще си ми длъжница.

— Ще ти дам живота ти. Това е всичко, което ще получиш.

— Мога да отнема нейния живот, преди да отнемеш моя.

— Шебай го тоя шум! — извика Дани. — Убий кучката! Не й дължиш нищо, Мак!

Имаше нещо, което ме тревожеше. Действието й приличаше на лична атака.

— Ти не убиваш женски. Защо дойде за Дани?

— Ти уби моя другар! — изръмжа тя.

— Сивия мъж?

— Беше единственият друг. Затова исках да те нараня. Махни ги от мен!

— Върни й това, което отне! Направи я каквато беше преди и ще ги махна. Иначе ще покрия кожата ти с тях.

Тя се загърчи на паважа.

— Ще броя до три, кучко. Едно, две…

Тя протегна тънка, покрита със смукала, сълзяща ръка.

— Закълни ми се! Свободно преминаване или тя умира! — засмя се горчиво Сивата жена. — Бяхме разделени при бягството. Щяхме да ловуваме заедно, да се храним заедно. Кой знае? В този свят вероятно щяхме да имаме нещо. Повече не го видях жив — устните й се оголиха. — Избирай! Уморих се от теб.

— Майната й! — кипеше Дани.

— Искам нещо повече от живота й — казах аз. — Никога няма да нараниш някой от моите близки. Няма да си хабя дъха да ти обяснявам кои са те. Но ако решиш, че има дори най-дребната възможност да познавам човека, с когото мислиш да се храниш, просто го подмини или примирието ни свършва. Ясно?

— Нито ти, нито някой от тези, които смяташ за твои близки, някога ще ме преследва. Ясно?

— Да не остане следа от твоето гадно докосване по нея!

— Ще ми дължиш услуга един ден.

— Съгласна.

— Не, Мак! — извика Дани.

Притиснах длан до дланта на Сивата жена. Усетих ужилването на една смукателна уста, докато тя ми пусна кръв и сключихме клетвата.

— Оправи я! — казах. — Сега!

 

 

— Не мога да повярвам какво направи — мърмореше Дани за десети път.

Бузите й розовееха, очите й искряха, къдравата й кестенява коса беше по-сияеща отвсякога. Дори изглеждаше малко по-закръглена, сякаш под кожата й бяха добавени още един или два слоя колаген.

— Мисля, че тя ти върна малко повече, Дани — закачих я. Не бях съвсем сигурна, че Сивата жена наистина не го беше направила. Дани сияеше, кожата й блещукаше полупрозрачна, очите й бяха толкова зелени, че чак хипнотизираха. Рубинените й устни се свиха в красиво нацупване.

— Мисля, че циците ми са по-големи — каза тя със самодоволна усмивка. После изтрезня. — Трябваше да я оставиш да ме убие и го знаеш.

— Това никога няма да стане — отвърнах.

— Вместо това ти сключи някаква дяволска сделка с гадната твар.

— И бих го направила отново без да се поколебая. Ще го мислим, когато се наложи. Ти си жива. Само това има значение.

Дани не проявява емоциите си. В редките случаи, в които позволява да видите някакво чувство, то е това, което тя е избрала да залепи на лицето си. Има широк арсенал от намръщени изражения и недоволен присмех, тя е изучила всеки нюанс на безочливото ухилване и на самонадеяното перчене, познати на човека, и подозирам, че е усъвършенствала Гибелния поглед още на пет.

Лицето й сега е голо, широко открито. В очите й блести неподправено обожание.

— Това е най-добрият подарък за рожден ден! Никой не е правил нещо такова за мен — каза тя учудено. — Нито дори мама… — Тя замлъкна, стискайки устни в тънка черта.

— Грахчета в Мега-шушулката — казах, разрошвайки къдриците й, докато се отправяхме към уличката зад книжарницата. — Обичам те, хлапе!

Тя трепна, но бързо залепи безгрижна усмивка върху шокираното си лице.

— Пич, този път ще ти се размине това, че ме нарече хлапе. Наистина ли мислиш, че съм по-красива? Не че ми пука, само искам да знам какъв трън в задника ще бъда, щом съм даже още по-секси от преди и Дансър получи хубав…

— Донешшшла шши ни нешшшто вкушшно за пиене ли, бърза? Пошшледната бешше шшлаааадка.

Извъртях се с копие в ръка. Или се бяха пресели, или се бяха крили в сенките неподвижни, а ние бяхме толкова отнесени в облекчението от скорошното ни измъкване, че бяхме станали небрежни.

Двойка Ънсийли, които никога не бях виждала, се въртеше край контейнера с боклук до задната врата на КДБ. Бяха еднакви, всеки с по четири ръце, четири тънки цилиндрични крака, по три глави и с десетки усти по техните плоски, ужасяващи лица, с мънички, тънки като игли зъби. В ъгълчетата на многото усти имаше чифт много по-дълги тънки зъби и разбрах, без да знам как, че ги използват за сламки.

Сестра ми беше с липсващ костен мозък, ендокринните й жлези бяха пресушени, очните й ябълки се бяха сринали и нямаше гръбначна течност. Съдебният лекар беше в пълно недоумение.

Аз не бях. Вече не.

Знаех каква каста беше убила Алина. Какво беше гризало, рязало и късало плътта й и какво беше премахнало всички вътрешни течности, сякаш бяха деликатеси.

Казаното от тях достигна до съзнанието ми със закъснение.

Донешшшла шши ни нешшшто вкушшно за пиене ли, бърза? Пошшледната бешше шшлаааадка.

Замръзнах ужасена. Със сигурност нямаха предвид това, което мислех. Дани беше бързата. Какво… Защо… Мозъкът ми се превърна в каша. Те се взираха зад мен с обнадеждени изражения.

— Тя е нашшша шшъшшшто? — шест усти говореха като една. — Трябва да й отнемешшш копието заради нашш. Трябва да я направишш безпомошштна, както направи шш другата блондинка. Остави и тази в улишшката шш нашш!

Дани. Отворих уста. Не можах да изкарам звук.

Чух задавени звуци зад мен, заглушено хлипане.

— Не шши отивай, бърза! — извикаха шестте усти и погледите им се заковаха зад мен. — Върни шше, нахрани ни отново! Ние шшме толкова гладни!

Обърнах се и се загледах в Дани.

Очите й бяха огромни, лицето — бледо. Тя се отдалечаваше от мен.

Ако извадеше меча си, нещата щяха да бъдат лесни.

Тя не го извади.

— Извади меча си!

Тя поклати глава и направи още една крачка назад.

— Извади шибания меч!

— Няма да го направя. Аз съм по-бърза. Няма да те убия.

— Убила си сестра ми. Защо не мен? — тъмното езеро в главата ми започна да кипи.

— Не е така.

— Ти си я отвела при тях.

Лицето й се изкриви от гняв.

— Ти не знаеш и едно шебано нещо за мен, шебана шебанячка! Не знаеш нищо!

Чух зад себе си шумолене — кожести, мокри звуци, и се извъртях. Изродите, които бяха убили сестра ми, се възползваха от разсейването ми и се опитваха да си отидат.

Нямаха никакъв шанс. Живеех за това. За този момент. За отмъщението. Първо тях, после нея.

Скочих към тях, крещейки името на сестра ми.

Рязах и късах, и дерях.

Започнах с копието и свърших с голи ръце.

Нахвърлих се на двойката като звяра на Баронс. Сестра ми беше умряла в някаква мръсна уличка, а тези чудовища я бяха довършили и сега знаех, че не е било бързо. Мога да си я представя — с побелели от болка устни, тя е знаела, че ще умре, но е надраскала следа в паважа. Надявала се е, че ще дойда, бояла се е, че ще дойда. Вярвала е, че мога да успея там, където тя се е провалила. Боже, липсваше ми! Омразата ме погълна. Аз пуснах на свобода отмъщението, прегърнах го, слях се с него.

Когато свърших, нямаше парчета, по-големи от юмрука ми.

Треперех и дишах тежко, покрита с парчета плът и със сива материя, която се беше пръснала от черепите им.

„Нахрани ни отново!“ — бяха настояли те.

Превих се надве и паднах на паважа, повръщайки. Продължих да повръщах, докато започнах да се давя от сухи спазми и докато ушите ми не започнаха да звънят, а очите ми да парят. Нямаше нужда да поглеждам назад, за да разбера, че Дани отдавна не е там.

Най-после получих това, за което дойдох в Дъблин.

Научих кой е убил сестра ми.

Момичето, което бях започнала да смятам за своя сестра.

Свих се на топка върху студения паваж и заплаках.