Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (19)

Деветнайсет

— Сложил си ги в стъклена стая? Не можа ли да им осигуриш малко уединение? — Взирах се в родителите си през стената. Въпреки че беше уютно обзаведена с килими, легло, диван, малка маса и два стола, стаята беше направена от същото стъкло, като кабинета на Риодан, само че наопаки. Мама и тате не можеха да виждат навън, но всички останали можеха да виждат вътре.

Погледнах наляво. Душът имаше някаво ограждение, тоалетната нямаше.

— Те знаят ли, че хората могат да ги виждат?

— Аз им пощадявам живота, а ти искаш уединение! Не е заради теб. Или тях. Това е застраховка за мен — каза Риодан.

Баронс се присъедини към нас.

— Казах на Фейд да донесе чаршафи и тиксо.

— За какво? — бях ужасена. Дали щяха да увият родителите ми в чаршафи и да ги облепят с тиксо?

— Могат да залепят чаршафи по стените.

— О! — казах. — Благодаря! — промърморих. За момент замълчах и ги гледах през стъклото. Татко седеше на дивана срещу мама, държеше ръцете й и говореше тихо. Беше здрав и красив както винаги, а допълнителното сребро в косата му само го правеше да изглежда по-изискан. Мама имаше изцъкления поглед, който добиваше, когато не може да се справи, и знаех, че той вероятно й говори за нормални, ежедневни неща, за да я върне в реалност, с която можеше да се справи. Не се съмнявах, че я уверява, че всичко ще бъде наред, защото това правеше Джак Лейн. Излъчваше безопасност и сигурност, караше те да вярваш, че може да достави всичко, което е обещал. Това го правеше толкова добър адвокат, толкова чудесен баща. Никое препятствие не изглеждаше твърде голямо, никоя заплаха не беше твърде страшна, щом тате беше наоколо.

— Трябва да говоря с тях.

— Не — каза Риодан.

— Защо? — настоя Баронс.

Поколебах се. Не бях казвала на Баронс, че съм ходила до Ашфорд с В’лане, не бях признала, че съм подслушала разговор между родителите си, в който обсъждаха обстоятелствата около нашето осиновяване, нито че татко беше споменал пророчество за мен — това, в което се твърдеше, че накрая обричам целия свят.

Нана О’Райли — деветдесетгодишна жена, която с Кат посетихме в дома й до морето, беше споменала две пророчества. Едно, което обещаваше надежда, другото — предупреждение за гибел на Земята. Ако наистина бях част от тях, бях решена да изпълня първото. Исках да знам повече за второто, за да мога да го избегна.

Исках имената на хората, с които татко беше говорил преди всички тези години, когато е отишъл до Ирландия, за да търси медицинското досие на Алина, когато тя беше болна. Исках да знам точно какво са му казали.

Но нямаше начин да попитам за това пред Баронс и Риодан. Ако усетеха дори най-слабия полъх за някакво пророчество, в което се твърди, че обричам света, можеше да ме заключат и да изхвърлят ключа.

— Липсват ми. Трябва да знаят, че съм жива.

— Знаят. Записах как влизаш, а Баронс им показа записа. — Риодан направи пауза, после добави: — Джак настоя.

Погледнах рязко Риодан. Това да не беше лека усмивка на лицето му? Той харесваше баща ми. Бях го чула в гласа му, когато го нарече Джак. Той го уважаваше. Засиях вътрешно. Винаги съм се гордяла с баща ми, но когато някой като Риодан го харесва… Въпреки че не можех да понасям собственика на „Честър“, го приех като комплимент.

— Жалко, че не си наистина негова дъщеря. Той има силна кръв.

Хвърлих му поглед, който бях научила от Баронс.

— Никой не е сигурен точно откъде си дошла, нали, Мак?

— Биологичната ми майка е Айла О’Конър, водач на Убежището на шийте зрящите — информирах го студено.

— Нима? Защото поразрових, когато Баронс ми каза какво е казала старата О’Райли, и се оказва, че Айла е имала само едно дете, не две. Името й е Алина. А тя е мъртва.

— Очевидно не си разровил достатъчно дълбоко — отвърнах. Но внезапно се почувствах неспокойна. Значи затова Нана ме беше нарекла Алина. — Сигурно ме е родила по-късно. Нана просто не е знаела.

— Айла е била единственият член на Убежището, оцелял след нощта, в която Шинсар Дъб се е освободила от затвора си.

— Откъде намираш информация? — настоях аз.

— И не е имало „по-късно“ за нея.

— Откъде знаеш това? Какво знаеш за майка ми, Риодан?

Риодан обърна очи към Баронс. В погледа, който си размениха, се четяха томове, но за съжаление нямах представа на какъв език.

Изгледах свирепо Баронс.

— А се чудиш защо не ти се доверявам? Ти не ми казваш нищо!

— Остави! Аз ще се оправя с това — каза Баронс на Риодан.

— Предлагам да свършиш по-добра работа!

— А аз предлагам да си го начукаш!

— Тя не ти е казала, че Книгата я е посетила онази нощ при Даррок. Рови в ума й, вади мислите й.

— Мисля, че избира само тези на повърхността — казах бързо. — Не всичко.

— Убила е Даррок, защото е научила от нея, че той знае пряк път. Чудя се какво още е научила.

Баронс завъртя глава към мен и ме загледа втренчено.

Не си ми казала нищо за това?

Ти не си ми казал нищо за майка ми? Какво знаеш за нея? За мен?

Тъмните му очи обещаваха наказание за пропуска ми.

Моите също.

Мразех това. С Баронс бяхме врагове. Това объркваше ума ми и нараняваше сърцето ми. Бях скърбяла за него, сякаш бях изгубила единствената личност, която имаше значение за мен, а сега ето ни тук — отново противници. Беше ли ни отредено да бъдем вечни врагове?

Един от нас трябва да се довери на другия — казах му.

Ти първа, госпожице Лейн!

Това беше целият проблем. Никой от нас нямаше да рискува. Аз имах дълъг списък с причини защо да не го правя и те бяха солидни. Татко би могъл да отнесе случая чак до Върховния съд, защитавайки моята страна. Баронс не вдъхваше доверие. Дори не си даваше труда да опита.

Когато адът замръзне, Баронс.

Същата скапана страница, госпожице Лейн. Същата скапана…

Преместих погледа си на средата на изречението му — очният еквивалент на размахан среден пръст.

Риодан ни гледаше строго.

— Разкарай се! — предупредих го. — Това е между него и мен. Ти трябва само да държиш родителите ми в безопасност и…

— Малко е трудно, когато си толкова шибано непредвидима.

Вратата се отвори с трясък и Лор и двама други се вмъкнаха вътре. От тях се излъчваше толкова плътно напрежение, сякаш изсмукваше кислорода от стаята.

Фейд вървеше след тях, носеше куп чаршафи и тиксо.

— Никога няма да познаеш какво влезе току-що в клуба! — каза Лор на Риодан. — Кажи ми да се променя! Кажи думата!

Очите ми се присвиха. Лор се нуждаше от разрешението на Риодан? Или беше учтивост в неговия клуб?

— Шинсар Дъб, нали? — Риодан изгледа Баронс многозначително. — Защото е ровила в ума на Мак и сега знае къде да ни намери.

— Толкова си шибано параноичен, Риодан! Защо изобщо да иска да ви намери? — попитах.

— Може би — каза един от мъжете — бихме били проклето добър превоз за нея, а не обичаме да ни използват.

— Нищо ли не си я научил за стратегия? — изстреля Риодан към Баронс.

— Не съм имал толкова много време — каза Баронс.

— Сийли. Шибан принц — каза Лор. — Има още няколкостотин Сийли от дузина различни касти, които чакат отвън. Заплашва с война. Настоява да затвориш мястото, да спреш да храниш Ънсийли.

Ахнах.

— В’лане?

— Ти си му казала да дойде! — обвини ме Риодан.

— Тя го познава? — избухна Лор.

— Това е другото й гадже — каза Риодан.

— Освен Даррок? — попита един от другите.

Лор погледна свирепо Баронс.

— Кога ще помъдрееш и ще затвориш устата на тази кучка завинаги?

Нивото на тестостерон се издигаше заплашително. Внезапно се притесних, че може всички да се превърнат в зверове. Щях да се озова насред глутница ръмжащи чудовища с нокти, зъби и рога, а не мислех изобщо, че белегът на Баронс ще ме защити от останалите петима. Дори не бях сигурна, че ще свърши работа и за него.

— Мислите, че Сийли са тези, от които трябва да се тревожите? — попита Фейд.

— От какво, мамка му, мислиш ти, че трябва да се тревожим? — каза Баронс нетърпеливо.

Фейд завъртя пушката си и изстреля дузина куршума в Баронс, преди някой да успее да помръдне.

— От мен.