Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (10)

Десет

Започва да пада сняг, който покрива нощта с мека бяла тишина. Вървим през нея — петно Ънсийли, с тъпчене и пълзене към Темпъл Бар.

Зад мен има касти, които съм виждала само веднъж преди — в нощта, когато Даррок ги доведе през долмена. Нямам желание да ги видя по-отблизо, отколкото в онази нощ. Някои Ънсийли не са толкова лоши за гледане. Момчетата носорози са отвратителни, но край тях не се чувстваш… мръсен. Други… ами, дори начинът, по който се движат, кара кожата ти да се гърчи, да се чувстваш слизест там, където се спират очите им.

Докато подминаваме една улична лампа, хвърлям поглед към постер, който виси вяло от нея: „Ежедневникът на Дани, 97 дни ССС“.

Заглавието се фука, че тя е убила Ловец. Поставям се в главата на Дани, за да разбера датата. Отнема ми минута, но схващам — след като стените се срутиха. Извършвам бърза сметка. Последният ми ден в Дъблин беше дванайсти януари.

Деветдесет и седем дни от Хелоуин (нощта, когато стените се срутиха) прави пети февруари.

Което значи, че ме е нямало двайсет и четири дни, вероятно повече. Постерът беше отрупан, овехтял от природните сили. Още малко сняг и нямаше да го видя.

Колкото и дълго да ме е нямало, Дъблин не се е променил особено.

Въпреки че много от уличните лампи, които бяха изтръгнати от цимента и унищожени, са били подменени, а счупените светлини поправени, електричеството все още не работи. Тук и там бръмчат генератори, издайници за живот, барикадиран в сгради или сврян в подземия.

Подминаваме червената фасада на самия Темпъл бар. Поглеждам вътре. Не мога да спра. Обичах това място ПСС — преди стените да се срутят.

Сега е тъмна черупка с разбити прозорци, обърнати маси и столове и подобни на хартия обвивки от човешки останки. От начина, по който са скупчени, знам, че посетителите са били скупчени вътре, сгушени заедно, когато краят е дошъл.

Спомням си как изглеждаше Темпъл бар, когато го видях за първи път — ярко осветен, с хора и музика, изливащи се от отворените врати върху павираните улици на ъгъла. Момчета ми подсвиркваха. Бях забравила скръбта си по Алина за благословени една или две секунди. После, разбира се, се мразех затова, че съм забравила.

Мога почти да чуя смеха, напевния ирлански говор. Сега всички са мъртви като Алина и Баронс.

Спомням си как прекарах дългата седмица преди Хелоуин, кръстосвайки улиците на Дъблин на часове от края, от зори до здрач, чувствах се безпомощна, безполезна с всичките ми предполагаеми умения на шийте зрящ. Не бях сигурна дали някоя от нас ще преживее Хелоуин, затова се опитах да запълня с живот тези последни няколко дни.

Бъбрих с уличните продавачи и играх табла с беззъби старци, които говореха версия на английски, толкова тежко изкривена от диалект и венци, че разбирах едва всяка пета дума, но нямаше значение. Те се наслаждаваха на вниманието на красиво момиче, а аз жадувах за родителска утеха.

Посетих известните туристически места. Ядох в долнопробни кръчми и надигах шотове уиски с всеки, който искаше да го прави с мен.

Влюбих се в града, който не можех да защитя.

След като Ънсийли избягаха от затвора си и нападнаха града (тъмен, изгорял и разбит), бях решена да го видя възстановен.

Сега жадувах да го заменя.

— Усещаш ли я, МакКайла? — пита Даррок.

Държа сетивата си на шийте зрящ колкото е възможно по-затворени. Уморена съм и нямам желание да намеря Шинсар Дъб. Не и преди да науча всичко, което той знае.

Отварям сетивата си предпазливо и включвам „звука“ на две по скала от нула до десет. Сетивата ми на шийте зрящ прихващат същността на безброй неща Фае, но никое от тях не е Шинсар Дъб.

— Не.

— Има ли много Фае?

— Градът гъмжи от тях.

— Светъл или Мрачен двор?

— Не действа така. Мога единствено да засека Фае, не принадлежността им или кастата.

— Колко?

Настройвам звука на три и половина. Една десета от толкова много Фае близо до мен ме караха да се държа за корема и да се опитвам да не повърна. Сега се чувствам заредена. По-жива, отколкото искам да бъда.

— От всичките ни страни са, по двама и по трима. По покривите над нас са и в небето. Нямам усещането, че наблюдават нас, по-скоро наблюдават всичко — и те ли търсят моята Книга? Ще ги убия всички! Моя е!

— Стотици? — притиска той.

— Хиляди — поправям го.

— Организирани?

— Има една група на изток, която е значително по-голяма от другите, ако това питаш.

— Тогава отиваме на изток — казва той. Обръща се към принцовете и излайва команда. Те изчезват.

Изказвам на глас растящо подозрение:

— Не са наистина заминали, нали? Никога не са, когато ги отпращаш.

— Остават наблизо, наблюдават, но без да бъдат видени. Те са на едно пресяване разстояние с част от моята армия.

— А когато намерим тази група Фае? — настоявам.

— Ако са Ънсийли, значи са мои.

— А ако са Сийли?

— Тогава ще ги изгоним от Дъблин.

Добре. Колкото по-малко Фае на пътя ми, толкова по-добре.

Малцина някога са виждали Сийли, освен редките смъртни, откраднати и държани в двора на Фае и, разбира се, Баронс, който някога е прекарал доста време там, спал е с принцеса, преди да я убие и да вбеси В’лане за цяла вечност.

Виждала съм хиляди Ънсийли, но до този момент дори аз — изключителен шийте зрящ — бях видяла само един Сийли.

Бях започнала да се чудя защо.

В тъмните часове на нощта се питах дали той не е единственият останал, дали не крие нещо или може би изобщо не е Сийли, въпреки доказателството в подкрепа на твърдението му.

Всичките ми съмнения се изпаряват, когато го виждам такъв, какъвто е в момента.

Това са Сийли.

Най-после са си размърдали задниците и са започнали да обръщат внимание на кашата, която са сътворили в моя свят. Предполагам, че не са могли да си помръднат пръста преди.

Дори толкова изпълнена с омраза към всички Фае, колкото съм аз, не мога да отрека, че В’лане прилича на ангел-отмъстител, който се спуска от небето, за да намести света ми обратно на своята ос и да разчисти цялата каша. Сияещ, златен и хипнотизиращ, той води армия от ангели.

Високи, грациозни, мускулести, те стоят рамо до рамо с него, изпълвайки улицата. Поразителни, с кадифена кожа, изпъстрени със злато, те са толкова смразяващо изящни, че ми е трудно да ги гледам, а аз съм имунизирана към очарованието им вследствие на това, че бях При-я — пристрастена към секс с Фае. Те са не от този свят, божествени.

Има десетки от кастата на В’лане, мъжки и женски. Притежават ужасяващ еротизъм, който ги прави смъртоносни за хората. Ако някой учен успее да пипне някой от тях, за да го изучава, може би ще открие, че кожата им отделя феромон, за който ние копнеем. Това не би ме учудило.

Под древни чужди очи с цветовете на дъгата, на неустоими устни се рее вечното обещание за усмивка. Въпреки всичко, което съм преживяла в техни ръце, искам да изтичам напред и да падна на колене пред тях. Искам да плъзна длани по безупречната им кожа, да открия дали на вкус са също толкова невероятни, колкото на мирис. Искам да бъда приласкана в прегръдка на Фае, да се откажа от спомени, ум и воля и да бъда отнесена в двора на Фае, където да остана вечно млада, обвита от илюзия.

По фланговете на кастата на В’лане (по начина, по който другите касти, изглежда, я закрилят, допускам, че това е кастата с най-висш ранг) има неща като излезли от приказките. Нежни Фае с цветовете на дъгата, които се стрелкат като колибри на ефирни крила, сребристи нимфи, които танцуват на нежни крака, и други, които дори не мога да видя, но които оставят заслепителни дири от светлина след себе си. Те са толкова ярки и пламтящи, че биха могли да са само звезди.

Надсмивам се на нежността на армията му. Тя е ефирна, родена да се носи наоколо, да прелъстява и да й служат.

Моята е груба, солидна. Родена да се тъпче, да убива и да властва.

Там, където Сийли крака докосват земята, снегът се топи със съскане. Вдига се пара и през пукнатините разцъфват цветя, насищащи въздуха с аромата на жасмин и сандалово дърво. Краят на улицата, където са Сийли, е окъпан в златна светлина.

Върху камъните, по които минават копитата и люспестите кореми на моята армия, се оформя кора от черен лед. Нощта ни прегръща. Ние се процеждаме от тъмнината като безшумни сенки.

Само веднъж преди Сийли и Ънсийли са се срещали така. И в този ден Сийли кралицата умряла. Това е същината на легенди, никога невиждани от хора, освен, може би, в сънищата ни.

Деформирани чудовища и противни демони се взират с гибелни, пълни с омраза очи към своите съвършени златни съответствия.

Ангели гледат свирепо и с презрение към извращенията, които никога не е трябвало да бъдат раждани, които помрачават съвършенството на Фае расата и петнят честта й само с това, че съществуват.

Чудя се какво мисли Даррок, като ги събира така.

Спираме на десетина крачки едни от други.

Лед и жега се сблъскват на улицата.

Дъхът ми замръзва във въздуха, после се превръща в пара, когато минава през невидима граница. По паважа между нас се въртят вихрушки, събират несмилаемите останки от хора, които Сенките са оставили след себе си, и започват да се оформят малки торнада.

Осъзнавам, че който и да е измислил приказката, че Фае не чувстват, е пробутвал пълни глупости. Те изпитват пълната гама от човешки емоции. Просто се справят с тях различно — с търпение, родено от вечността. Обучени на придворни маниери, те надяват маски на безчувственост, защото имат безкрайност, за да играят своите игри.

Докато се изучаваме пред бързо растящи торнада, си спомням как В’лане ми разказа, че са унищожили собствения си свят, докато са се били. Разпукнал се е от край до край. Затова ли е било? Ще продължи ли да расте смущението във времето, създадено от сблъсъка на тези два могъщи двора, ако се сбият? Ще разкъса ли това и моя свят? Не че имам нещо против, след като възнамерявам да го пресъздам с Книгата, но тя ми трябва преди този свят да бъде разрушен.

Което значи, че това буреносно състояние трябва да спре.

— Стига мелодрама, В’лане — казвам студено.

Очите му са очи на непознат. Той ме гледа със същото изражение, което отправя на чудовищата зад гърба ми. Малко съм ядосана да разбера, че не гледа Даррок. Погледът му се плъзва по него, сякаш той изобщо не е там. Той е падналият Фае, предател на тяхната раса, отговорният за разкъсването на стените. Аз съм просто шийте зрящ, опитващ се да оцелее.

Поръсен със злато гръцки бог, стоящ отдясно на В’лане, се надсмива:

— И това… нещо… е човекът, когото каза, че трябва да браним? Тя общува с извращения.

Златокожа богиня отляво ръмжи:

— Унищожи я веднага!

Стотици Сийли, вървящи, танцуващи и летящи, започват да крещят за моята смърт.

Без да махам очи от тях, аз се сопвам на Даррок:

— Наистина бих могла да използвам копието си сега.

Допускам, че все още е в него, че В’лане не го е изтръгнал някак от него, както го взема от мен.

Докато дребните, нежни Фае започват да предлагат методи за екзекуцията ми, кой от кой по-бавни и по-болезнени, богът и богинята от двете страни на В’лане го обстрелват:

— Тя е човек, а е избрала мрачните! Погледни я! Носи техните цветове!

— Ти каза, че ни боготвори!

— И че ще ни се подчинява във всичко!

— Те са я докоснали! Подушвам го по кожата й! — богът изглежда отвратен… и възбуден. Пъстрите очи бляскат със златни искри.

— Те са я използвали! — ръмжи богинята. — Тя е омърсена. Няма да я търпя в двора!

— Тишина! — прогърмява В’лане. — Аз водя Истинската раса от името на кралицата ни. Аз говоря от името на Авийл!

— Това е неприемливо!

— Възмутително!

— Непоносимо, В’лане!

— Ще правиш, каквото аз кажа, Дрий’лия! Аз решавам съдбата й. И само аз ще отнема живота й.

Прошепвам на Даррок:

— Трябва да вземеш решение, и то бързо.

— Те винаги преиграват — шепне Даррок. — Едно от многото неща, които презирах в двора. Заседание на Висшия съвет може да продължава така няколко човешки години. Дай им време! В’лане ще ги подчини.

Едно от мъничките крилати Сийли разкъсва строя и се стрелка право към главата ми. Аз се навеждам, но то лети около мен.

Стряскам се, когато чувам, че избухвам в смях.

Още две от тях нарушават строя и започват да свистят в плътни кръгове около главата ми.

Докато бръмчат около мен, смехът ми става истеричен. Няма нищо смешно в ставащото, но все пак аз рева и пухтя от смях. Не мога да го спра. Никога не съм била толкова развеселена през целия си живот. Хващам се за стомаха и се превивам надве, кикотя се силно, давя се в хълцания от пресилено веселие, докато те се движат все по-близо около мен. Ужасена съм от звуците, излизащи от устата ми. Потресена съм от неконтролируемата им природа. Мразя Фае и техния начин да отнемат волята ми.

— Спри да се смееш! — ръмжи Даррок.

Веселието ме е докарало до ръба на истерията и ми причинява болка. Успявам да повдигна глава от коленете си достатъчно, за да му хвърля мръсен поглед. Бих искала да спра да се смея. Но не мога.

Искам да му кажа да накара проклетите неща да се махнат, само че не мога да дишам, не мога дори да затворя устни достатъчно дълго, за да изстържа съгласните. Каквито и да са тези малки Сийли чудовища, специалността им е смях до смърт. Какъв проклет начин да си отидеш. След само няколко минути страните ме болят от конвулсии, коремът ми гори и съм толкова останала без дъх, че съм замаяна. Чудя се колко дълго отнема да умреш от принуден смях. Часове? Дни?

Четвърто дребно Фае поема играта и аз се подготвям да се гмурна навътре, да намеря оръжие в моята мрачна пещера с езеро, когато внезапно един дълъг език, от който капе отрова, профучава покрай ухото ми и дръпва нежното Сийли право от въздуха.

Чувам хрущящи звуци зад мен.

Кикотя се безпомощно.

— В’лане! — пищи златната богиня. — Това нещо, това ужасно нещо изяде М’рии!

Чувам още едно плющене, последвано от още крущящи звуци и второ изчезва. Кудкудякам диво.

Останалите две се оттеглят, размахали мънички юмручета и крещят на език, който не разбирам. Дори ядосани, звукът, който издават, е по-красив от ария.

Смехът ми изгубва принудения си характер.

След един дълъг момент съм способна да се отпусна и спирам да издавам побъркани звуци на веселие. Смехът преминава в стонове, после в тишина. Пускам стомаха си и гълтам студен, облекчаващ дробовете ми въздух.

Изправям се, внезапно разярена, а тази емоция е изцяло моя. Писна ми да бъда уязвима. Ако имах копието си, тези гадни малки феи, причиняващи смях до смърт, нямаше никога да се осмелят да ме приближат. Щях да ги намушкам във въздуха и да направя от тях Фае кебап.

— Приятелите — съскам на Даррок — се доверяват един на друг.

Но той не. Виждам го в лицето му.

— Каза, че ще ми го дадеш, за да мога да ни защитя.

Той се усмихва леко и знам, че си спомня как умря Малуш — бавно, ужасяващо, изгнивайки отвътре навън. Копието убива всичко Фае. И тъй като Даррок е ял толкова много Ънсийли, той е нашарен с вени от Фае. Едно мъничко бодване с върха на копието ми би било смъртна присъда.

— Ние все още не сме нападнати.

— С кого говориш, човеко? — настоява богинята.

Поглеждам Даррок, който свива рамене.

— Казах ти, че първото Сийли, което ме види, ще се опита да ме убие. Следователно те не ме виждат. Моите принцове ме пазят скрит от техния взор.

Сега разбирам защо погледът на В’лане се плъзна през него, сякаш не беше там. Той не е.

— Значи за тях изглежда, че единствено аз стоя тук? Мислят, че аз водя твоята армия!

— Не се страхувай, шийте зрящ! — казва В’лане студено. — Подушвам покварата на това, което нявга е било Фае, а сега канибализира расата ни. Аз знам кой води тази армия. Колкото до този твой приятел, този, с когото така неразумно вървиш, няма приятели. Винаги е служил само на собствените си цели.

Врътвам глава.

— Ти мой приятел ли си, В’лане?

— Щях да бъда. Предлагах ти защитата си многократно.

Богинята ахва.

— Предлагал си нашата защита и тя е отказала? Избрала е тези… неща пред нас?

— Тишина, Дрий’лия!

— Туата де Данан не предлагат два пъти! — пуши тя.

— Казах да мълчиш! — сопва се В’лане.

— Явно ти не раз…

Ахвам.

Дрий’лия няма уста. Има само гладка кожа там, където бяха устните й. Нежни ноздри трептят под древни, изпълнени с омраза очи.

Златният бог се премества, за да я прегърне. Тя отпуска глава на рамото му и го сграбчва.

— Това беше ненужно — казва той на В’лане сковано.

Поразена съм от абсурдността на момента. Ето, стоя тук, между враждебните половини на най-могъщата раса, която можем да си представим. Те са във война една с друга. Те се презират и си съперничат за една и съща награда.

А Сийли, които са се наслаждавали на пълна свобода и сила през цялото си съществуване, се дърлят един друг за незначителни неща, докато Ънсийли, които са били затворени, прегладнели и мъчени стотици хиляди години, търпеливо поддържат строя и чакат заповедите на Даррок.

И не мога да направя нищо, но виждам себе си в тях. Сийли са това, което бях аз, преди да умре сестра ми. Розова, красива и лекомислена Мак. Ънсийли са това, в което се превърнах, издълбана от загуба и отчаяние. Черна, мръсна, мотивирана Мак.

Ънсийли са по-силни, по-трудно се пречупват. Радвам се, че съм като тях.

— Ще говоря с шийте зрящата насаме — казва В’лане.

— Няма — ръмжи Даррок до мен.

В’лане протяга ръка, когато не помръдвам.

— Ела! Трябва да говорим поверително.

— Защо?

— Кой фин нюанс на думата „поверително“ не разбираш?

— Вероятно същия фин нюанс на думата „не“, който ти никога не разбираш. Няма да пресявам никъде с теб.

Богът вдясно от него ахва на моето неуважение към неговия принц, но виждам как лека усмивка оформя ъгълчетата на устата на В’лане.

— Общуването с Баронс те е променило. Мисля, че ще одобри.

Името е отрова във вените ми, от която ще умирам бавно всяка минута, която трябва да прекарам в този свят без него. Никога няма да получа един от онези погледи. Никога няма да видя невъзможната подигравателна усмивка. Никога няма да водим един от онези безсловесни разговори, в които си казвахме много повече с очи, отколкото някой от нас е имал желание да каже с устата си. Джерико, Джерико, Джерико. Колко пъти всъщност съм произнасяла името му? Три?

— Баронс е мъртъв — казвам студено.

Сийли шумолят, шепнат невярващо.

В’лане свива очи.

— Не е.

— Е — казвам равнодушно. А аз съм кралицата кучка от ада, която ще накара всички да си платят. Мисълта ме кара да се усмихна.

Той оглежда дълго очите ми, спира се на извивката на устните ми.

— Не ти вярвам — казва накрая.

— Даррок изгори тялото му и пръсна пепелта. Той е мъртъв.

— Как беше убит? — настоява.

— Копието.

Тихият шепот нараства и В’лане ръмжи:

— Трябва да получа потвърждение. Даррок, покажи се!

Страните ми внезапно се вледеняват. Обградена съм от Ънсийли принцове.

В’лане се стяга. Цялата Сийли армия стихва. А аз мисля: „Даррок може би току-що започна война“.

Преди колко стотици хиляди години Сийли и Ънсийли принцове за последно са се гледали в лицата?

Мразя да гледам Ънсийли принцовете. Те хипнотизират, прелъстяват, заличават. Но тук става нещо, което никой човек никога не е виждал. Любопитството ми е мрачно и дълбоко.

Заставам така, че да виждам по-добре и двамата.

Ънсийли принцът стои до мен, зашеметяващо гол. От четиримата (които толкова подходящо са били сравнени с Четиримата конника на Апокалипсиса) се чудя кои двама остават. Мор, Глад, Война? Надявам се да стоя до Смърт.

Искам да вървя със Смърт, да я сея над тази безсмъртна, арогантна раса.

Тъмното могъщо тяло, способно на такова разкъсващо душата удоволствие, е изящно. Изучавам всеки сантиметър със страховито очарование. Дори толкова силно, колкото аз мразя принцовете, той… възбужда. Вълнува. Което ме кара да го мразя още повече. Той ме преобърна. Помня калейдоскопа от татуировки, бягащи под кожата му. Помня черната торква, плъзгаща се около врата му. Лицето му има дива красота, която обсебва, въпреки че ужасява. Изтеглените му назад устни оголват остри бели зъби. А очите му… Боже, тези очи!

Насила премествам погледа си към В’лане. После разширявам зрението си, за да обхвана и двамата, като внимавам да избягвам очите на Ънсийли принца.

Теза и антитеза. Материя и антиматерия.

Те стоят като статуи, никой от тях не помръдва, изглежда, че дори не дишат. Изучават се, оценяват се, измерват се.

Принц на Всепоглъщащата нощ. Принц на Славната зора.

Въздухът между тях е толкова зареден с електричество, че бих могла да захраня цял Дъблин, само ако можех да разбера как да го прихвана.

Черен лед се втурва напред от краката на Ънсийли принца, сковавайки паважа.

Насред пътя е пресрещнат от леха ярки цветове.

Земята трепери под краката ми. Чува се гръмовно изпукване и внезапно паважът се сцепва нащърбено между тях, разкривайки тясна, тъмна пролука.

— Какво правиш, Даррок? — настоявам.

— Кажи му! — нарежда Даррок и принцът отваря уста, за да говори.

Затискам с длани ушите си, за да спра адския звук.

В’лане използва език, за да общува с мен. Всички Сийли използват език в мое присъствие. Осъзнавам, че е било голяма отстъпка.

Ънсийли принцовете не допускат никакви отстъпки. Техният език е мрачна мелодия, която човешкото ухо не е създадено да чува. Някога бях принудена да слушам безпомощно, докато те ми тананикаха, и това ме побърка.

Когато Ънсийли принцът спира да говори, В’лане ме гледа с изражение на леко удивление.

Предпазливо махам ръце от ушите си, но ги държа наблизо, в случай, че ЪП реши отново да започне да „говори“.

— Той твърди, че ти си убила Баронс, шийте зряща. Защо?

Не ми е убягнало, че В’лане не използва името ми. Подозирам, че ако го направи, тези от неговата раса ще го смятат за слаб.

— На кого му пука? Той е мъртъв. Няма го. Махнал се е от пътя и на двама ни. Доколкото си спомням, ти също го искаше мъртъв — чудя се наистина ли са изгорили тялото му. Никога няма да попитам.

— И копието го е убило?

Кимвам. Нямам представа дали наистина е така, но е най-лесно да се съглася. Колкото по-малко време мисля за Баронс, толкова по-добре.

Той гледа от мен към принца до мен.

— И след като си убила Баронс, си решила, че врагът е твой приятел?

— Едно момиче има нужда от приятели. — Отегчена съм. Уморена от преструвки. Имам нужда от сън. Имам нужда да съм сама. — Виж, В’лане, Сийли са безсмъртни и Ънсийли са безсмъртни. Какво ще направите? Ще губите времето на всички и ще се биете едни с други цяла нощ? Доколкото знам, има само едно оръжие тук тази нощ, което убива Фае, и то е в мен.

— Не е.

— Е — поправя го Даррок.

Просто така копието натежава в кобура ми. Хвърлям свиреп поглед към Даррок.

— Крайно време беше! — Предполагам, че той най-после е усетил, че нивото на заплаха се е вдигнало достатъчно. Или може би също е отегчен.

Пъхам ръка в якето си и сключвам пръсти около дръжката. Обичам копието си. Ще го задържа в новия свят, който създам, въпреки че ще бъде свят без Фае.

— Не е в теб — казва В’лане.

— Мислех, че не можеш да го видиш или да го чуеш.

— Подушвам смрадта от него.

Копието ми го няма.

Копието ми е там.

Отново го няма.

Поглеждам от В’лане към Даррок. В’лане се взира в посоката на Даррок. Даррок се взира твърдо в Ънсийли принцовете. Те водят тиха битка за мен и оръжието ми и ме вбесява това, че аз нямам никакъв контрол. В един миг В’лане отнема копието ми, в следващия Даррок ми го връща. То трепти в пръстите ми солидно, после го няма, солидно, после го няма.

Поклащам глава. Това може да продължи цяла нощ. Те могат да си играят на глупавите игри. Аз имам по-важни неща за вършене — като например да се наспя така, че да съм достатъчно бърза за лова. Изтощена съм опасно. Вече не се чувствам изтръпнала. Аз съм трошлива, а трошливото може да се спука.

Приготвям се да се обърна и да тръгна далеч от всичко това, когато звук от автоматична стрелба разбива нощта.

Сийли съскат и тези, способни на пресяване, изчезват (включително В’лане), оставяйки приблизително една трета от армията им да стои на улицата. Те се обръщат към нападателите си, оголили зъби. Когато куршумите ги улучват, някои от по-нисшите касти потрепват и се препъват. Други се обръщат към нас и се хвърлят към Ънсийли, за да избягат.

Чувам Джейни и хората му да си крещят един на друг, докато се приближават зад тях. Зървам отблясък от пушка на покрива на една пряка от нас и знам, че идват снайперисти.

Добре. Надявам се да свалят стотици Фае тази нощ, да ги откарат и да ги затворят с желязо. Надявам се Дани да намине и да убие заловените.

Но няма да умра от приятелски огън в тази изкривена реалност. Имам цял нов свят, който ме очаква в бъдещето.

Обръщам се към Ънсийли принца, за да му наредя да ме пресее от тук. Мой враг, мое спасение.

Даррок излайва груба команда.

Ръцете на принца вече са върху мен и той ме пресява преди дори да успея да оформя една дума.