Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (39)

Трийсет и седем

Стоях и глупаво се взирах в чудовището с разпрано тяло и срязано гърло.

Все още стоеше.

Беше ми студено и топло, треперех. Имах чувството, че съм в някакъв трескав сън, в кошмар, от който не можех да избягам. Можех да усетя как се откъсвам от света около мен, отвътре се превръщам в камък, захвърлям всяка емоция.

Чудовището се олюля към мен. Падна на едно коляно и се взря в мен. Потрепери, после се срина на земята по лице.

Копието ми стърчеше от гърба му.

Гората беше тиха и неподвижна.

Докато гледах как кръвта на чудовището изтича в почвата, лишена от емоции, направих оглед на ситуацията.

Риодан беше мъртъв.

Никой не би могъл да оцелее след такова падане, ако допуснем, че беше в състояние да се възстанови от раните си, което беше направо невъзможно.

Чудовището също беше мъртво, най-малкото — беше много близо до смъртта и щеше скоро да умре, легнало в растящата бързо локва кръв.

Бях загубила моя път навън.

Бях загубила и своя защитник.

Някъде в този свят Лорд Господар ме търсеше, проследявайки ме по тайнствената дамга, която беше гравирал на главата ми.

Някъде в този свят имаше МПД, което съдържаше долмен, който щеше да ме върне в Ирландия. За съжаление, нямах представа нито къде беше, нито в каква посока, нито от колко изобщо мога да избирам в този свят.

Торбичката с камъните ми беше все още вързана за рогата на чудовището, а дрипите от пуловера ми — за крака му. Когато умреше, щях да си взема камъните. По мои сметки, това беше някакъв плюс, ако допуснех, че те не бяха нищо повече от бавна лодка към ада.

Чудовището избълбука влажно и изглежда се сви.

Изчаках няколко мига, взех пръчка, приближих внимателно и го смушках.

Нямаше реакция. Сръчках го по-силно, после го побутнах с ботуша.

Опитах копието на гърба му, разтваряйки раната му. Отново нямаше реакция.

Определено беше мъртво.

Клекнах до него и започнах да отвързвам торбичката, когато рогата му внезапно омекнаха и се стопиха, потекоха в река, която потече покрай главата като масло по кръвта.

Издърпах торбичката от сплъстената му коса.

Формата на главата му започна да се променя.

Ципите и ноктите изчезнаха.

Сплъстените кичури се превърнаха в коса.

Препънах се назад, клатейки глава.

— Не — казах.

То продължи да се променя. Тъмносивата кожа изсветля.

— Не — настоях аз.

Думите ми нямаха ефект. То продължи да се променя. Височината намаля. Масата се сви. Стана каквото беше. Каквото винаги е било.

Не можех да дишам. Клекнах и се залюлях напред-назад в поза на скръб, древна като времето.

— Не! Изкрещях.

Бях мислила, че съм изгубила всичко.

Не бях.

Вече бях изгубила всичко.