Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (37)

Трийсет и пет

След известно време седях на една поляна с висока трева и дървета с бяла кора, облегната на един дънер, опитвайки се да си върна контрола над ситуацията. Беше ми нужен почти половин час, за да спра да треперя. Исках да избягам, колкото можех по-далеч от ужасяващото чудовище, но проклетите камъни ми трябваха.

Този ден изобщо не се беше развил, както очаквах. Беше ми трудно да приема къде съм и какво става с мен.

Следобедът ми бе започнал с ясен план: бях влязла в Среброто с напълно разумното очакване (о, Боже, това показваше или колко изкривен е станал моят свят, или пък какво?) да изляза от другата страна в собствената ми дневна, в собствения ми свят, където или щях да спася родителите си от злите лапи на ЛГ с помощта на Баронс, или щях да умра, докато се опитвах да го сторя.

Сега бях в някакъв чужд свят, вътре в мрежа от Сребра. Това място (според Баронс) е буквално невъзможно да бъде управлявано, тук някой можеше да остане загубен завинаги и да бъде нападан постоянно от хищници — един подир друг.

Бях абсурдно, опасно отклонена. Нещата бяха приели такъв безпрецедентен обрат, че сякаш се бях спуснала в една от заешките дупки на Алиса.

Едно беше да гледам как Фае завладяват Дъблин, опитвайки се да превземат моя свят, и да се боря с тях на моя територия. Но съвсем друго беше да се озова скачаща от един свят в друг свят посредством огледала и мистични камъни, принудена да се боря на чужда почва. Поне у дома знаех откъде да взема нещата, от които се нуждаех, и имах съюзници, които да ми помагат. Тук бях прецакана.

Събитията продължаваха да се случват без мен в моя свят, а аз трябваше да съм част от тях. Трябваше да се измъкна оттук. Трябваше да спася родителите си, да разпитам Нана О’Райли, да вляза в забранените библиотеки, да разбера къде е В’лане, да разкрия пророчеството… Списъкът беше безкраен.

Но бях заседнала в един от световете в мрежата на Сребрата с ужасяващо чудовище, стоящо между мен и камъните, които не смеех да оставя. Не само че можеха да ми свършат работа тук (въпреки че беше рисковано), но трябваше да ги върна в моя свят, за да мога да ги използвам там.

Ако исках доказателство колко е трудно измъкването от Сребрата (и оцеляването в тях), трябваше само да помисля за Крисчън, който се беше скитал изгубен два месеца и беше на прага на смъртта, когато го намерих.

Как бих оцеляла аз два месеца? Как бих оцеляла две седмици?

Какво ставаше с родителите ми?

Натисках АУ на телефона си за стотен път и за стотен път нищо не се случи. Затворих очи и разтрих лицето си. Баронс се беше измъкнал оттук.

Как? Защо не ми беше казал, че е бил засмукан заедно с Крисчън? Защо бяха всички тези лъжи? Или както той би ги нарекъл — „пропуски“.

Отворих очи и проверих часовника си. Все още показваше един и четиринайсет. УФ! Свалих го и го натъпках в един джоб. Очевидно беше безполезен тук. Чаках чудовището да свърши с поглъщането на глигана, за да мога да си взема камъните. Мислех, че са минали поне час или два, но слънцето на небето изобщо не беше помръднало, откакто бях седнала, което значеше, че или усетът ми за време е силно изкривен, или дните тук са много по-дълги, отколкото съм свикнала.

Докато убивах време, прегледах възможностите си. Така както виждах нещата, имах три. След като си върнех камъните, можех: А) да започна да търся МПД, да рискувам да вляза в нея и да се надявам, че няма да ме впримчи в някоя пустиня като тази, в която беше заседнал Крисчън или Б) да използвам камъните и да се надявам, че съм наистина много далеч от Ънсийли затвора и че те ще ме пратят обратно в Залата на всички дни или на някое друго място с огледала, от които да избирам, или В) да остана точно където бях сега и да се надявам, че дори АУ да не работи тук, Баронс ще може да ме проследи по дамгата ми. И че чудовището ще се махне и ще намери да тероризира и да убива нещо друго. Иначе оставането ми в този район не би било дори възможност.

Баронс очевидно беше запознат със световете в мрежата Сребра, като се има предвид колко бързо се беше измъкнал. А това показваше, че изглежда е бил тук поне веднъж, преди да бъде засмукан заедно с Крисчън.

От всички перспективи тази да остана тук, на място, и да дам възможност на Баронс да ме проследи, изглеждаше най-разумната. Веднъж вече бях пренебрегнала способността му да ме спаси и не исках да повтарям същата грешка.

Беше му отнело четири дни да се измъкне.

Щях да му дам пет да ме намери. Но пет беше максимумът, който бих позволила, защото се боях, че може да започна да си мисля: „Да, но ако днес е денят, в който той дойде?“ Тогава ще ме е страх изобщо да си тръгна. Беше жизненоважно да вземам твърди решения и да се придържам към тях.

Така подкована, събрах смелост, изправих се и се придвижих безшумно до края на поляната, за да видя дали мога да си върна камъните.

Чудовището още ядеше. Спря, вдигна глава и подуши. В мен ли гледаше през дърветата?

Паднах на четири крака и се заоттеглях сантиметър по сантиметър. След като оставих прилично разстояние между нас, се изправих и изтичах до моето дърво.

Защо не ме беше убило? Защо беше спряло? Не ставах ли за ядене? Знаех, че животните понякога бяха бесни и убиваха само за да убиват. Никога преди не бях виждала такава ярост в очите на животно. Един от приятелите ми беше ухапан от бясно куче. Бях го видяла в клетката, преди да го приспят. Изглеждаше повече уплашено, отколкото ядосано. У сивото чудовище нямаше и грам страх. У него нямаше нищо друго, освен свирепост.

Още на два пъти се промъквах до поляната, за да проверя. И двата пъти то си ядеше и не показваше признаци, че ще спре.

Върнах се до моето дърво, където гледах как слънцето се влачи по небето. Денят се затопляше. Съблякох палтото, пуловера и плетената блуза. Направих въже от блузата, закрепих МакОреола в нея и ги завързах на тояжка като скитник.

Прекарах времето си в тревоги за мама и тате, опитвах се да убедя сама себе си, че Баронс ги е спасил; после се тревожех за Дани, която беше в манастира, и за това какви прибързани решения може да вземе, когато не съм до нея и не я държа под око; за Крисчън и за това къде беше изчезнал, като се надявах да е намерил храна, защото така и не успях да му дам една от протеиновите закуски; и дори за В’лане — за това, че изчезна и не се появи повече.

Не можех да измисля и едно нещо, заради което да се тревожа за Баронс.

Размишлявах за живота, опитвах се да видя някакъв смисъл в него, чудех се как съм могла дори да израсна, вярвайки, че светът е нормално, обезопасено, подредено място. Тъкмо щях да се вдигна, за да проверя камъните за четвърти път, когато чух изпукване на вейка. Главата ми се завъртя рязко.

Чудовището беше клекнало на четири крака на не повече от шест метра от мен. Взираше се през високата трева, главата му беше присвита ниско, а жълтите очи проблясваха. Дали беше свършило с глигана и вече си точеше зъбите за мен?

Грабнах тоягата и палтото си и се стрелнах нагоре по дървото толкова бързо, че май и аз изкопах чимове от земята. Със сърце в гърлото, прелитах от клон на клон.

Мразя височините толкова, колкото мразя и затворените пространства, но по средата на пътя нагоре се принудих да спра и да погледна надолу. Можеше ли чудовището да се катери? Нямаше вид да е способно с неговите, както бях преценила, двеста килограма мускули, плюс всички тези нокти, но в този свят кой можеше да знае със сигурност? Особено предвид странния, плавен начин, по който се движеше?

Стоеше под дървото на четири крака и разкъсваше тревата там, където бях седяла.

Докато го гледах, намери пуловера ми. Продупчи го с дългите си нокти и го вдигна до лицето си.

Ахнах. Пуловерът не беше единственото мое нещо, което чудовището притежаваше. Моята покрита с руни торбичка беше вързана на кожена каишка за задните му рога. Звярът беше взел камъните ми!

Когато най-после се махна (с моя пуловер, омотан около един от задните му крака), аз се смъкнах от дървото. След дълъг вътрешен спор със самата себе си, свих рамене и го последвах.

Бях вбесена от последния развой на събитията.

Защо проклетото нещо беше взело камъните ми и как с тези смъртоносни нокти беше успяло да върже торбичката за рогата си? Не беше ли проклетото връзване на възли нещо доста сложно за праисторически изглеждащ звяр? И каква беше тази работа с моя пуловер?

То усети, че го следвам, спря, обърна се и ме погледна.

Инстинктите ми крещяха да подвия опашка и отново да избягам, но ставаше нещо много странно. Звярът беше настръхнал от ярост, но не беше направил и една стъпка към мен.

— Това са моите камъни и ми трябват — опитах.

Дивите жълти очи се присвиха, без да мигат.

Посочих към рогата му.

— Торбичката. Моя е. Върни я!

Нищо. Нямаше нито знак, че ме разбира, нито нещо подобно на интелект в неговия поглед.

Посочих собствената си глава и имитирах как махам торбичката и я хвърлям. Имитирах и как отвързвам пуловера си от крака му, за да подсиля тезата си. Впуснах се в малка пантомима с много вариации по темата. Нищо. Усилията ми не дадоха повече резултати, отколкото би довело разпитването на Баронс.

Накрая, от чисто раздразнение, изиграх един танц само за да видя дали изобщо ще последва някаква реакция.

Звярът се надигна на задните си крака и започна да вие, разкривайки обезпокоителен брой зъби, после падна пак на четири крака и скочи към мен, после пак, и пак, спирайки рязко всеки път като куче на синджир.

Застанах напълно неподвижно.

Като че искаше да ме нападне, но по някаква причина не можеше.

Той също застана неподвижно, ръмжеше и ме гледаше внимателно с присвити очи.

След малко се обърна и се плъзна напред, мускули и лудост.

Въздъхнах и го последвах.

Той спря, обърна се и ми се озъби. Очевидно не му харесваше да го следвам. Жалко. Когато започна отново да се движи, аз изчаках няколко секунди, после поех след него, но на по-дискретно разстояние. Надявах се, че има леговище, в което ще отнесе камъните, и когато излезе отново на лов, можех да ги открадна от него.

Следвах го с часове през ливадите. Стигнахме до една гора, близо до широка, бързо течаща река, където го изгубих между дърветата.

Дневната светлина в този свят си отиваше със смущаваща внезапност.

Изглеждаше, че слънцето се влачи по небето през по-голямата част от деня, но приблизително към пет часа (или някъде там — бях съдила по ъгъла му спрямо планетата) пламтящата топка се гмурна по-бързо от тази на „Таймс Скуеър“ в навечерието на Нова година. Ако не бях погледнала през дърветата точно в този момент, опитвайки се да реша колко време ми остава, за да намеря място, където да се сгуша през нощта, нито щях да го видя, нито щях да повярвам.

За едно мигване на окото денят свърши и настана пълна, непрогледна нощ. Температурата падна рязко и бях благодарна, че все още имах палтото си.

Мразя мрака. Винаги съм го мразила и винаги ще го мразя.

Потърсих моя МакОреол, изпуснах го в бързината, вдигнах го отново, нахлупих го на главата си и започнах да включвам лампите. След като скобите се бяха скъсали, преместих някои от лампите. Искаше ми се да бях сътворила версията на Баронс — без скоби. Никога нямаше да му го призная, но неговото творение беше по-ефикасно, по-леко и по-ярко. Но в моя защита ще кажа, че е много по-лесно да подобриш нечие изобретение, отколкото да седнеш и да го изобретиш сам. Бях направила нещо от нищо. Той просто беше подобрил моето „нещо“.

Не знам дали го чух, или просто усетих присъствието му, но внезапно разбрах, че има нещо зад мен на не повече от четири метра вдясно.

Обърнах се рязко и го хванах в ярката бяла светлина на лампите на шлема си. То примигна и заслони очи с ръка.

За миг не бях сигурна дали беше „моето“ чудовище. Беше потъмняло като хамелеон от тъмносиво до черно, а очите му вече бяха кървавочервени. Можех да го сбъркам с нещо друго, да го взема за далечен братовчед на чудовището, което преследвах, но с изключение на торбичката с камъните, вързана на задните му рога.

То се озъби на светлините. Зъбите му блеснаха — дълги, абаносови.

Потреперих. Изглеждаше още по-смъртоносно отколкото преди.

Изключих предната лампа и то свали ръка.

Сега какво? Защо се беше върнало? Изглеждаше, като че не иска да го следвам, но когато го бях изгубила, бе обиколило зад мен. Нищо в него нямаше смисъл. Дали накрая нямаше да се умори торбичката да го удря по тила на всяка стъпка и да я хвърли? Защо още носеше моя пуловер? Как щях да преживея нощта? Дали щеше да ме убие в съня ми? Ако приемех, че успея да се отпусна достатъчно, за да заспя.

Ако не то, дали нещо друго нямаше да ме убие? Какви бяха бродещите нощем животни тук? От какво трябваше да се страхувам? Къде бих се осмелила да се опитам да спя? На дърво?

Умирах от глад. Бях изтощена и напълно изчерпана откъм идеи.

Чудовището изръмжа и побягна от сенките, като мина едва на няколко стъпки от мен и се отправи към реката. Смразена от това близко разминаване с него, се сковах, гледайки как камъните ми си отиват с подскоци.

Дали след ден или два щях да съм толкова отчаяна, уморена и ядосана, че да се опитам да сграбча главата на нещото и да си ги измъкна от него? Ако минеха достатъчно дни, без да се опита да ме убие, можех да видя себе си как се отчайвам достатъчно, че да рискувам.

Чудовището спря на покритата с мъх тераса близо до реката и погледна назад към мен. Погледна към терасата и пак към мен. И отново, и отново, и отново.

То може да не ме разбираше, но аз го разбрах. Поради някаква причина искаше да отида на тази тераса.

Обмислих възможностите си. Отне ми цяла секунда. Ако не отидех, какво би ми направило? Имаше ли друго място, на което да ида? Слязох надолу до терасата. Когато вече бях там, то скочи към мен и ме подкара с щракане на челюстите си към центъра и.

Тогава, докато гледах шокирана и удивена, то уринира в кръг около мен.

Когато свърши, скочи гладко в нощта и изчезна.

Стоях в центъра на кръга от урина, която все още вдигаше пара от земята, и просветлението бавно ме осени.

Чудовището беше маркирало земята около мен със своята миризма, за да прогони по-дребните заплахи, а бях готова да се обзаложа, че повечето заплахи на този свят бяха по-дребни.

Вцепенена от така протеклите събития през този ден, изтощена от страх и физически усилия, седнах долу, измъкнах остатъка от протеиновата закуска, направих си възглавница от палтото, после се протегнах на терасата, сложих МакОреола до себе си и го оставих да свети.

Дъвчех бавно, наслаждавайки се максимално на оскъдното си ястие, и слушах тихия рев на речните бързеи.

Изглеждаше, сякаш се бях уредила за през нощта.

Нямах големи очаквания, че сънят ще ме навести. Бях изгубила всичко. Бях заседнала в Сребрата. Камъните ми ги нямаше. Имаше смъртоносно чудовище, което събираше моите неща и пикаеше в кръгове около мен, а аз нямах представа какво да правя. Но очевидно тялото ми беше приключило за деня, защото заспах без спомен да съм довършила яденето си.

Скочих посред нощ, пулсът ми галопираше, без да мога да определя какво ме беше събудило. Загледах се нагоре през черните корони на дърветата към двете ярки луни, пълни на фона на синьо-черното небе, и взех да търся през откъслеците от съня ми.

Вървях по коридори в палат, който имаше безброй стаи. За разлика от сънищата за студеното място тук ми беше топло. Харесах палата с неговите безкрайни тераси, издигащи се над градини, пълни с нежни създания.

Усещах как ме привлича. Дали беше нещо в този свят? Дали беше Белият палат, който Ънсийли кралят е построил за своята наложница?

В далечината чух воя на вълци, които поздравяваха луните.

Претърколих се, завих се с палтото презглава и се опитах отново да заспя. Щеше да ми е нужна цялата енергия, за да се справя с утрешния ден и да оцелея на това място.

Нещо, намиращо се много по-близо, взе да вие в отговор на далечните вълци.

Изстрелях се от леглото ми от мъх, сграбчих кинжала си и скочих на крака.

Беше страшен звук. Звук, който бях чувала и преди в моя собствен свят, под гаража на „Книги и дреболии Баронс“.

Беше измъченият вой на нещо прокълнато, нещо отвъд изкуплението, нещо, толкова изгубено в отчаянието, че ми се дощя да продупча собствените си тъпанчета, за да не чуя никога вече подобен звук.

Вълците завиха.

Звярът им отговори. Не толкова отблизо този път. Отдалечаваше се.

Вълците завиха. Звярът им отговори. Още по-отдалеч.

Имаше ли нещо по-лошо от моето чудовище? Като онова нещо под гаража на Баронс?

Намръщих се. Това просто би било твърде голямо съвпадение.

Дали беше възможно „моето“ чудовище да е нещото от под гаража на Бароне?

— О, Боже! Дали АУ наистина беше проработило?

Не знам колко време бях слушала скръбния концерт с широко отворени очи и смразена кръв. Такава мъка, такава изолация, такава загуба се долавяха в плача на нещото. Каквото и да беше, аз скърбях за него. Никое живо създание не трябва да съществува в такава агония.

Когато вълците отново завиха, звярът не отговори.

Скоро след това чух ужасяващото скимтене на вълците, избивани един по един. Разтреперана, легнах отново, свих се на кълбо и покрих ушите си.

Събудих се призори, обградена от десетки гладни очи, които се взираха в мен от кръга урина.

Нямах представа какви бяха. Можех да видя само могъщи сенки, които се движеха, дебнеха, крачеха гладно в мрака отвъд светлината на моя МакОреол.

Не им харесваше миризмата на урината, но ме подушваха през нея и очевидно им миришех на храна. Докато гледах, един от мрачните силуети избута купчина листа и земя върху урината.

Другите започнаха да правят същото.

Черното чудовище с кървавочервените очи избухна от гората.

Не можех да видя в подробности боя. Моят МакОреол хвърляше твърде много блясък. Виждах единствено вихър от зъби и нокти. Чух яростно ръмжене, на което отговориха уплашено съскане и писъци на болка. Чух, че някои се пльосват в реката. Нещото се движеше нереално бързо, разкъсваше и сечеше през мрака със смъртоносна точност. Летяха парчета козина и плът.

Някои от животните се опитаха да бягат. Чудовището не им позволи. Усещах яростта му. То се наслаждаваше на убийството. Пируваше в него, потапяше се в кръв, чупеше кости с краката си.

Накрая затворих очи и спрях да се мъча да видя.

Когато най-сетне настана тишина, отворих очи.

Диви кървавочервени очи ме гледаха иззад купчина разкъсани тела.

Когато отново започна да уринира, се превъртях и скрих глава под палтото си.