Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (33)

Трийсет и едно

Нямам представа колко дълго съм седяла.

Времето на това място беше невъзможно да бъде измерено.

Седях насред Залата на всички дни, опряла глава в коленете си, зяпах в златния под (гледката наоколо ме караше да се чувствам малка и замаяна) и се опитвах да направя преглед на ситуацията.

Проблем: някъде там, в истинския свят, в дневната ми в Ашфорд, Джорджия, Лорд Господар все още държеше родителите ми.

Представях си, че е невероятно ядосан.

Не беше моя вината. Той беше настоял да му покажа камъните. Бях го предупредила. Но да се търси вина, беше толкова неуместно, колкото присъствието ми в това огромно, безразлично място на всички дни.

Той държеше родителите ми. Това беше уместно.

Вероятно Баронс точно сега бързаше към тях през пренастроеното Сребро в кабинета му и вероятно другарите му нахлуваха през огледалото на ЛаРу 1247. И вероятно онзи хлъзгав розов тунел, който твърде много приличаше на някои части от женската анатомия, все още беше непокътнат, а аз просто бях изхвърлена от неговите родилни болки и вероятно след минути родителите ми ще бъдат в безопасност.

Това бяха твърде много вероятности, за да е по моя вкус.

Нямаше значение. Аз бях ефективно неутрализирана. Изскубната от групата и захвърлена в квантовата зала на променливите, никоя от които не беше изчислена в единственото уравнение, което разбирах и за което ми пукаше.

Заобикаляха ме милиарди огледала. Милиарди портали. А имаше време, когато ми беше много трудно да избера между петнайсет оттенъка на розовото.

По-късно проверих часовника си. Беше спрял на един и четиринайсет следобед.

Смъкнах палтото си и започнах да се събличам, затъквайки торбичката с камъните в колана си. Залата беше твърде топла за пластовете дрехи, които носех. Свалих пуловера и плетената блуза с дълъг ръкав и ги вързах на кръста, после отново облякох палтото.

Направих бърза инвентаризация на нещата, които имах.

Един нож — античен шотландски кинжал, за който ЛГ не знаеше, задигнат от онова място с дреболии в магазина и завързан на лявата ми предмишница.

Едно бурканче от детски храни с гърчеща се Ънсийли плът в левия джоб на палтото.

Две протеинови закуски във вътрешния джоб на палтото, смачкани.

Един МакОреол, закопчан под брадичката ми.

Един телефон.

Направих инвентаризация на това, което нямах.

Нямах батерии или фенерчета.

Нямах вода.

Нямах копие.

Спрях там. Беше доста зле.

Измъкнах телефона от задния си джоб и натиснах номера на Баронс. Толкова бях свикнала с неговата непобедимост, че очаквах да позвъни, а когато това не стана, бях смаяна. Очевидно дори неговите клетъчни услуги имаха мъртви точки и ако съществуваше място, на което да не работи, това беше въпросното място. Дори да имах името на В’лане, се съмнявах, че щеше да подейства на подобно място.

Собственият ми ум почти не работеше тук. Колкото по-дълго седях, толкова по-странно започвах да се чувствам.

Залата не беше просто кръстопът на безкрайни портали, водещи към алтернативни места и времена. Многото портали караха Залата да живее и да диша, да се оттича и да приижда. Тя беше време. Беше древно и младо, минало, настояще и бъдеще ведно.

КДБ излъчваше чувството за пространствено изкривяване само заради това, че приютяваше едно-единствено Сребро в кабинета на Баронс.

Тези милиарди огледала, отворени в същата зала, създаваха показателен сложен ефект, пространствено и времево. Времето тук не беше линеарно, беше… Умът ми не можеше да се съсредоточи върху това, но аз бях част от него и изобщо не го разбирах. Аз нямах значение. Аз бях съществена. Бях дете. Бях повехнала старица. Бях смърт. Бях източникът на сътворението. Аз бях Залата и залата беше мен. Малка частица от мен изглежда кървеше на всеки портал.

Думата „двойственост“ не може да нанесе дори началния щрих на начина, по който се чувствах. Също като това място, аз бях всички възможности. Беше най-ужасяващото изживяване, което някога съм имала.

Опитах АНМСМ.

Нямаше връзка.

Взирах се в АУ дълго време.

Риодан беше казал, че ще ме убие, ако го използвам, когато няма нужда.

Първата ми мисъл беше, че искам да дойде тук и да опита. Втората ми мисъл беше, че не бих го направила, защото тогава и той щеше да бъде тук и наистина можеше да ме убие.

Не можех да представя убедителен аргумент, че умирах. Може да не ми харесваше сегашната ситуация, но нямаше спор, че се намирах в перфектно здраве и че в непосредствена близост нямаше явна заплаха за живота ми. Въпреки това изглежда ставах все по-… объркана с всеки изминал миг.

Спомени от детството ми започваха да се размърдват в ума ми. Изглеждаха твърде живи и мъчителни, за да са обикновени спомени.

Прескочих ги леко и намерих един, който харесвах.

Десетият ми рожден ден. Мама и тате бяха направили купон изненада за мен.

Щом избрах да се фокусирам върху него, той се изду с драматична привлекателност и там вече бяха приятелите ми, които се смееха и държаха подаръци. Истински, толкова истински! Те чакаха да отида при тях в трапезарията, където ядяха торта и сладолед. Видях всичко това да се случва точно там, долу, в отлятото злато на пода, в който се взирах. Проследих с пръсти видението. Златото се накъдри в следите на пръстите ми и аз вече докосвах масата в трапезарията, готова да потъна във видението, да се плъзна в моето десетгодишно тяло на стола, смеейки се на нещо, което Алина беше казала.

Алина беше мъртва. Това не беше сега. Не беше истинско.

Откъснах поглед.

Във въздуха пред мен нов спомен придоби очертания — първото ми пазаруване в Атланта с лелите ми. Беше оставило сериозна следа у мен. Бяхме в Блумингдейл. Бях на единайсет. Обикалях и зяпах нагоре към всички красиви неща, без повече да виждам златните стени и огледалата.

Затворих очи, станах и натъпках телефона в задния си джоб.

Трябваше да се махна от това място. То замъгляваше ума ми.

Но къде?

Отворих очи и започнах да се движа. В същия миг спомените изчезнаха от въздуха около мен и умът ми отново беше ясен.

Хрумна ми една мисъл. Намръщих се, минах няколко метра и спрях.

Спомените се върнаха.

Тате ме насърчаваше по време на първата ми (и последна) игра на софтбол. Беше ми купил розова ръкавица с лилави шевове. Мама беше избродирала на нея името ми и разни цветя. Момчетата се смееха на мен и на ръкавицата ми. Затичах се да хвана топката, за да им докажа колко съм корава. Тя отскочи и ме удари в лицето, разкървави носа ми и ми счупи един зъб.

Трепнах.

Те се смееха по-силно, сочеха.

Подправих спомена, бързо превъртях назад, хванах топката перфектно, надбягах рънъра на първа база и стигнах навреме, за да може кетчъра да надбяга рънъра на трета.

Момчетата бяха зашеметени от уменията ми на играч.

Татко се беше издул от гордост.

Беше лъжа, но толкова сладка!

Започнах отново да вървя.

Споменът се взриви в прах от розова ръкавица и се посипа по пода.

Спирането в Залата беше опасно, може би дори смъртоносно.

Подозренията ми се потвърдиха скоро след това, когато подминах един скелет, който седеше с кръстосани крака на пода, облегнат на златната стена между огледалата. В позата му нямаше признаци за борба, нямаше дори намек за предсмъртна агония. Лицето на черепа имаше (доколкото един череп можеше) спокойно изражение. Беше ли умрял от глад? Или беше живял сто години, изгубен в сънища? Не изпитвах спазми на глад, а трябваше, след като от вчера следобед единствено бях пила кафе. Имаше ли нужда човек да яде тук, където времето не беше такова, каквото очакваш?

Започнах да надничам в огледалата, които подминавах.

Някои от нещата в огледалата също ме поглеждаха и изглеждаха стреснати и объркани. Явно някои от тях можеха да ме видят също толкова ясно, колкото аз тях.

Налагаше се да направя избор, и то скоро, което беше може би по-мъдрото решение, отколкото късно. Започвах да мисля, че цветът на златото беше най-спокойният, най-точният, най-съвършеният цвят, който бях виждала. А подът беше толкова подканващ! Топъл и гладък.

Можех да се протегна и да дам малка почивка на очите си… да събера сили за това, което със сигурност се очертаваше като трудно пътешествие.

Първа опасност в Залата на всички дни: когато можеш да изживееш отново всеки ден в ума си и да го изживееш правилно, защо изобщо да напускаш? Тук можех да спася сестра си. Да спася света. Нямаше да знам разликата след време.

Втора опасност в Залата на всички дни: когато всичко е възможно, как избираш?

Имаше тропически гледки — бели плажове, които се простираха с километри, с толкова чиста вода, че в нея трептяха коралови рифове в цветовете на дъгата, проблясваха на слънцето и малки сребърни рибки скачаха и играеха с вълните.

Имаше улици с невероятни къщи. Пустини и огромни полета. Имаше древни влечуги зверове в зелени долини и постапокалиптични градове. Имаше подводни светове и Сребра, които се отваряха право в открития космос — черен и дълбок, проблясващ със звездите си. Имаше портали към мъглявини и дори един, който водеше право към хоризонта на събитията на една черна дупка. Опитах се да проумея ума, който би искал да отиде там. Безсмъртен, който е направил всичко друго? Фае, което не може да умре и иска да знае какво е усещането да бъде засмукано от черна дупка? Колкото повече виждах в Залата на всички дни, толкова повече разбирах, че не разбирам нищо за безсмъртната раса, която беше създала това място.

Имаше огледала, които се отваряха към картини, толкова ужасяващи, че на мига поглеждах настрани, зървайки това, което ставаше. Ние сме правили някои от тези неща. Очевидно други същества в други светове — също. В едно мъж, който изпълняваше ужасяващ експеримент, ме видя, ухили се и скочи към мен. Хвърлих се в бесен бяг, сърцето ми блъскаше в гърдите и бягах, без да спирам, дълго, дълго. Накрая погледнах назад. Бях сама. Реших, че това Сребро може да е било еднопосочно. Слава Богу! Чудех се дали всички огледала в Залата бяха еднопосочни, или някои от тях още работеха двупосочно. Ако пристъпех през някое, можех ли незабавно да се върна, ако не ми харесаше светът от другата страна? Според това, което Баронс ми беше казал, името на играта тук беше непредвидимост.

Как се бях озовала в Залата? Какво бяха направили камъните, за да ме откъснат от тунела на струпаните Сребра и да ме захвърлят във водовъртежа на цялата мрежа? Дали действаха като насочващ маяк и дали оголването им винаги би ме водило тук?

Вървях. Гледах. Извръщах поглед.

Болка, удоволствие, наслада, мъчение, любов, омраза, смях, отчаяние, красота, ужас, надежда, скръб — всичко беше на разположение в Залата на всички дни.

Имаше сюрреалистични огледала с пейзажи, толкова прилични на картините на Дали, че се чудех дали не са били просто окачени там и анимирани. Имаше портали към пейзажи, толкова чужди, че дори не можех да дам име на това, което виждах.

Гледах в едно огледало, после в друго и ставах все по-несигурна. Нямах представа дали някой от порталите изобщо се отваря към моя свят. Дали бяха различни планети? Различни измерения? Ако влезех в някое, дали щях да поема на опасно пътешествие през непобедим лабиринт?

Милиарди. Имаше милиарди избори. Как изобщо щях да намеря пътя си към дома?

Вървях сякаш с дни. Кой знае? Възможно е. Времето няма значение в Залата. Нищо няма. Аз бях мъничка. В огромен коридор. Случаен скелет — необичайното човешко присъствие. Тишина, с изключение на звука от ботушите ми в съприкосновение със златото. Започнах да пея. Минах през всяка песен, която знаех, взирайки се в Сребрата. Бягах от някои.

После едно ме закова на място.

Зяпнах.

— Крисчън? — избухнах невярващо. Беше с гръб към мен и вървеше през тъмна гора, но луната в неговото огледало беше ярка и нямаше как да сбъркам осанката и походката му. Тези дълги крака в избелели дънки. Тъмната коса, хваната назад на опашка. Широките рамене и уверената походка.

Главата му се обърна рязко. Отстрани на врата му имаше татуировка в червено и черно, която не беше там последния път.

Мак? — устните му се движеха, но не можех да го чуя. Пристъпих по-близо.

— Наистина ли си ти?

Очевидно той можеше да ме чуе. В очите на красивия шотландец въодушевлението и облекчението се бореха с тревогата. Той се взря в мен, приближи се, изглеждаше объркан, после поклати глава.

Не, Мак! Стой, където си! Не идвай тук! Върни се!

— Не знам как да се върна.

Къде си?

— Не виждаш ли?

Той поклати глава.

На мен ми изглежда, че си вътре в огромен кактус. За миг помислих, че си тук, с мен. Как ме виждаш?

Накарах го да повтори няколко пъти. Не съм най-добрият четец по устни. Думата „кактус“ ме обърка. Не можех да видя и един кактус в гората.

— Аз съм в Залата на всички дни.

Тигровите му очи пламнаха.

Не стой дълго! Обърква те.

— Вече разбрах това — преди миг в ръката ми отново се беше появила розовата ръкавица и можех да чуя звуците от игрището около мен. Започнах да тичам на място. Не успях да заблудя Залата. Затичах се в кръг пред огледалото. Ръкавица и спомен изчезнаха.

Мястото е опасно. Бях там известно време. Трябваше да избера Сребро. Направих лош избор. Те не са каквото изглеждат. Това, което показват, не е там, където водят.

— Шегуваш ли се? — едва не откачих. Ако влезех в тропически плаж, щях ли да свърша в нацистка Германия с тази своя черна коса?

Това, което аз избрах, не показваше. Оттогава скачам през измеренията, опитвам се да намеря по-добро място. Някои от Сребрата са верни, други не са. Няма как да познаеш кои.

— Но ти си детектор на лъжата!

Не работи в Залата, момиче. Работи само извън нея, и то невинаги. Съмнявам се някой от талантите ти на шийте зрящ да работи там.

Все още тичайки в кръг, затворих очи и потърсих онова място в центъра на ума си. „Покажи ми истината!“ — заповядах. Отворих очи и погледнах отново към Крисчън. Все още стоеше в тъмната гора.

— Къде си?

В пустиня — той ми се усмихна горчиво. — С четири слънца и без нощ. Изгорял съм лошо. Нямам нищо за ядене и за пиене от твърде дълго време. Ако не открия дименсионно изместване скоро, аз… съм загазил.

— Дименсионно изместване? — попитах го дали няма предвид МПД и му обясних какво са.

Той кимна.

Изобилстват. Но не изобилстват тук.

„Изобииилстват“, беше казал. Огледалото ми показваше съвсем чист, добре отпочинал мъж, но сега, след като знаех какво да търся, виждах изтощението и преумората му. Нещо повече, усещах определено… мрачно приемане? От Крисчън МакКелтър? Няма начин!

— Колко си зле, Крисчън? — казах. — И не ме лъжи!

Той се усмихна.

Спомням си как веднъж ти казах същото. Спа ли с него?

— Дълга история. Отговори на въпроса ми!

Това е „да“. Ах, момиче! — тигровите очи задържаха моите за един напрегнат, сондиращ момент. Зле — каза накрая.

— Ти, всъщност, стоиш ли там? Имам предвид на собствените си крака? — дали имаше поне частица истина в това, което виждах?

Не, момиче.

— Можеш ли да се изправиш, ако искаш? — казах рязко.

Не съм сигурен.

Не изгубих нито миг повече.

Пристъпих в огледалото.