Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (10)

Осем

Направих една последна спирка на около трийсет километра от манастира, където си поиграх с новото оръжие, учейки се да го зареждам и да стрелям.

Отне ми по-малко време, отколкото очаквах, да превъзмогна първоначалната си настройка: „Леле, ами ако изпусна това нещо и си пръсна черепа?“

Усещах оръжието добре в ръцете си. Солидно и успокояващо, точно като всяко друго оръжие, което някога бях вдигала. Мисля, че някак е кодирано в моята ДНК на шийте зрящ. Родени сме да защитаваме, да се бием. Кръвта знае. Подозирам, че кръвните ни линии са били манипулирани от много време. Векове, а може би хилядолетия.

Подкарах отново към манастира, подминавайки десетки защити. Роуина определено държеше малкото си стадо заето да пълзи наоколо, да изписва защитни руни и какво ли не. Чудех се с какво още ги държи така ангажирани, че нямаха време да мислят за бунтове, което, според моето мнение, трябваше да са направили преди години. Да кажем, преди да са изгубили Мрачната книга, заради която беше цялата тази глупава война, защото със сигурност някой сигурно е заспал на смяната си, за да позволи това да се случи.

О, да. Имах няколко сметки за уреждане с не толкова Великата повелителка.

Паркирах роувъра пред каменната крепост на манастира, излязох, заключих го (това все пак бяха моите провизии и никой нямаше да ги вземе) и закрачих към вратата. Оставих раницата с МакОреола в колата, но взех пушката си. Бях доста изненадана, че старата не ме чакаше отпред заедно с банда шийте зрящи, събрани зад нея, отказвайки ми достъп. Представях си я със скръстени ръце и очила, кацнали на носа и, увеличавайки интелекта и жестокостта на тези остри сини очи. Никога не сме били в добри отношения и не се съмнявах, че връзката ни, ако може да се нарече така, беше в по-лошо състояние, отколкото преди.

Честно казано, изобщо не ми пукаше.

Вратата беше заключена. Изстрелях с любимата си нова играчка бърз откос куршуми в дръжката и я изритах.

Входната зала беше празна. Възможно ли беше никой да не ме очаква? Бях преминала през всички тези защити и ги бях включила. И дали ги бях включила?

Ако вече можех да преминавам през защити, възможно ли беше да го правя, без да ги включвам? Това определено щеше да е удобство. Все пак изстрелях един залп от автоматичното си огнестрелно оръжие. Със сигурност, това предупреди някого.

Атаката ме връхлетя от никъде, удари ме като тухлена стена и аз се проснах по задник за трети път този ден. Започваше да ми омръзва. Нещо дръпна пушката ми и взе да ме бъхти с юмруци като боксьор.

После едно замазано лице се появи и аз ахнах, и тя ахна, после спря да ме удря и ме сграбчи, прегърна ме толкова силно, че за малко да ми счупи гръбнака.

— Мак! — извика Дани. — Ти се върна!

Засмях се и се отпуснах. Обичах това хлапе.

— Казвала ли съм ти, че си Върха, Дани?

Тя се отърка от мен и отскочи на крака.

— Не. Никога. Щях да си спомням. Но можеш да го кажеш пак, ако искаш. И можеш да кажеш и на всички останали. Изобщо няма да възразя — котешките очи блеснаха на палавото й лице.

— Ти си Върха, Дани! — станах и метнах пушката обратно през рамо. За миг стояхме и се усмихвахме, щастливи да се видим.

После заговорихме едновременно:

— Добре ли си, Мак?

— Какво е станало с теб, Дани? Първо ти!

Тя ме огледа от горе до долу възхитено.

— Пич, изглеждаш страхотно! Много яко палто! Какво си правила? Тренирала ли си нещо?

Изчервих се. После се погледнах. Нося автоматично оръжие и все още се изчервявам? Трябваше бързо да се справя с това.

— Пич! — каза тя благоговейно. — С Баронс? Правила си секс през цялото време? Така ли те върна той от Нимфоландия? Бях толкова разтревожена, когато не се върна. Явно не е трябвало. Не можех да те намеря никъде. Къде те отнесе той? При всеки удобен случай да се измъкна от радара на Ро те търсих из цял Дъблин. Което не е често — каза тя горчиво, после веднага светна. — Трябва да ми разкажеш всичко. Всичко!

Сбърчих нос.

— Откъде се появи този „пич“?

Тя се наду.

— Не звуча ли повече като теб? Гледах много американски филми. Упражнявах се.

— Повече те харесвах, когато всяка втора дума беше ругатня. И няма да ти кажа нищо. Нито днес, нито никога. Достатъчно ти е да знаеш, че вече съм добре. Върнах се.

— Правила си секс с Баронс и няма да ми кажеш нищичко? — тя ме погледна невярващо. — Нищо? Дори някоя малка, дребна подробност?

О, Боже! Беше толкова видно, че тя е на тринайсет! Какво щях да правя с нея?

— Нищо. Никога.

— Гадна си!

Засмях се.

— И аз те обичам, Дани!

Тя се ухили.

— Аз те спасих.

— Страшно. Задължена съм ти страшно.

— Можеш да ми се отплатиш, като ми разкажеш за секса.

— Ако си гледала толкова много филми, скъпа, знаеш повече от достатъчно.

— Не за… нали знаеш… него.

Огледах я строго. Тя звучеше задъхана. Беше изчезнала цялата пакостливост, положително беше опулена. Дани — коравата хулиганка Дани — изглеждаше така, сякаш са й омекнали коленете. Бях шашардисана.

— Падаш си по Баронс сега? Мислех, че беше луда по В’лане.

— По него също. Но когато Баронс дойде и те измъкна оттук, пич, трябваше да видиш как те гледаше!

— Не съм пич. Престани! — нямаше да попитам. — Е, как ме е гледал?

— Сякаш той има рожден ден, а ти си тортата.

Тази поне не я беше размазал в тавана. Изглежда Баронс най-после беше получил тортата си и я беше изял.

Трепнах. Отказах да се занимавам повече с метафори. Мислите за Баронс бяха твърде объркани, за да разсъждавам върху тях. Особено тези, включващи ядене на торта. По-късно можеше да попитам Дани за моите най-ранни объркани дни в манастира. Сега имах други приоритети.

— Мой ред е. Какво е станало с теб?

Навсякъде, където се виждаше кожата на огненокосата тийнейджърка, имаше синини. Ръцете й бяха особено зле. Два пръста бяха шинирани. Едното око беше черно-синьо, подуто и почти затворено. Устната й беше разбита, а двете бузи носеха жълтеникаво-лилавите цветове на оздравяващи контузии.

Тя се огледа нервно.

Стегнах се моментално.

— Какво? Идва ли някой?

— Вече не знаеш — промърмори тя и отново се огледа. Залата беше празна, но тя сниши глас. — Опитвам се да вляза в Забранените библиотеки. Не се получава добре.

— Като правиш какво? Връхлиташ вратите на висока скорост?

Тя сви рамене.

— Нещо такова. Предимно падам. Нищо особено.

— За мен е. Не мисля, че супероздравяването е една от способностите ти. Опитай се да бъдеш по-внимателна към себе си, става ли?

Тя ме изгледа бързо и стреснато.

— Добре, Мак.

За толкова дълго време ли я бяха зарязали всички, че една проста проява на загриженост за здравето й я стряскаше?

— Наистина. Спри да се удряш, освен ако не е абсолютно необходимо!

— Слушам и изпълнявам, Биг Мак! — тя ме дари с вбесяващо ухилване.

Биг Мак. Беше като юмрук в сърцето ми. Алина ме беше наричала Бебе Мак. Понякога Джуниър. Аз я наричах Биг Мак. Беше шега между нас.

— Защо ме нарече така?

— Филми. Американски неща. „МакДоналдс“. Знаеш.

— Не ме наричай Биг Мак и аз няма да те наричам… Даниел — предположих, а и по моменталното й кисело изражение, което доби, разбрах, че съм права. — Става ли?

— Става.

— Къде е копието ми?

Тя отново се скова, отново се огледа наоколо и сниши глас още повече.

— Не знам — каза тя тихо. — Но го взехме онзи ден в църквата. Кат го донесе. Не е виждано оттогава. Мислех, че тя ще въоръжи някоя от нас с него. Не е.

Устните ми изтъняха. Знаех защо. Самата Роуина го носеше.

— И аз така мисля — каза Дани и аз я изгледах рязко. — Не, просто знам какво мислиш. По това си приличаме. Виждаме нещата, каквито са, не както някои искат да вярваме, че са, или какви ние искаме да са.

— Къде е старата вещица?

Дани ме изгледа намръщено.

— Точно сега ли?

Кимнах.

— Зад теб.