Том Шарп
Уилт (9)

9.

— Дявол да го вземе — възкликна Гаскел, докато клечеше до мотора на катера, целият омазан с машинно масло, — мислех, че дори в тази пред технологическа монархия са в състояние да изработят свестен мотор. Този май е бил предназначен за Ноевия ковчег.

— Ковчег — рече Сали — за отрязана коронована глава. Внимавай, Ева е регинофилка.

— Какво?

— Регинофилка. Монархистка. Тя е кралицата на пчелите, тъй че остави твоите антибритански настроения. Нали не искаме и тя да спре да работи като мотора. Може би проблемът не е в руля.

— Стига да можех да му сваля главата, щях да разбера — каза Гаскел.

— И каква полза? Друг ли ще купиш? — рече Сали и отиде в кабината, където Ева се чудеше какво ще вечерят. — Моряшкото сладурче още бърника мотора. Казва, че бедата била в руля.

— Какъв рул? — каза Ева.

— Свързването, сладурче, свързването.

— С какво?

— Бедрената кост е свързана с коленната става. Рулят е свързан с буталото, а както всеки знае, буталата символизират пениса. Това е механизираният мъжки заместител на секса. Синдромът на извънбордовия мотор. Само че този по една случайност е на борда. Честно казано, Гаскел е тъй регресивен.

— Да си призная, нищо не знам за тия работи — каза Ева.

Сали легна на копката и запали пура.

— Тъкмо това обожавам у теб, Ева. Ти все не знаеш. Невежеството е блаженство, сладурче. Аз загубих моето, когато бях на четиринайсет години.

Ева поклати глава.

— Ех, тия мъже — рече тя неодобрително.

— Беше достатъчно стар, за да ми бъде дядо — рече Сали. — Всъщност наистина ми беше дядо.

— О, не! Колко ужасно!

— Е, не съвсем — отвърна Сали със смях, — просто беше художник. С брада. Само като си спомня миризмата на боя по престилката му и ателието, и как искаше да ме нарисува гола! Тогава бях така невинна! Той ме накара да легна на кушетката и нагласи краката ми. Вечно ми нагласяше краката, а после се отдръпваше да ме погледне и почваше да рисува. И един ден, докато лежах там, той дойде и ми разтвори краката, и ме целуна, а в следващия миг бе върху мен с вдигната престилка и…

Ева седеше и слушаше като омагьосана. Можеше да си представи всичко съвършено ясно, даже четките и миризмата на боя в ателието. Сали бе имала такъв вълнуващ живот, тъй изпълнен с приключения и с някаква вдъхваща страх романтика. Ева се помъчи да си спомни каква бе тя самата на четиринайсет години — ами че тогава дори не излизаше с момчета, а ето Сали е лежала на кушетка с прочут художник в ателието му.

— Но той те е изнасилил — рече тя накрая. — Защо не се оплака в полицията?

— В полицията? О, ти не разбираш! Та аз бях в едно ужасно престижно училище. Веднага щяха да ме изключат и да ме пратят у дома. Е, училището беше прогресивно и тъй нататък, но никой нямаше да си затвори очите, че съм допуснала този художник да ме рисува гола, пък и родителите ми нямаше да ми простят. Толкова строги бяха. — Сали въздъхна, сломена от тягостния спомен за неволите на напълно измисленото й детство. — Сега разбираш защо толкова се боя да не бъда наранена от мъжете. Когато си бил изнасилен, много добре знаеш какво означава фалическата агресия.

— Сигурно е така — съгласи се Ева, която не бе съвсем наясно какво точно ще рече „фалическа агресия“.

— Започваш да виждаш света различно. Както казва Джи, нищо не е добро и нищо не е лошо. Всичко просто е.

— Веднъж отидох на лекция за будизма — рече Ева — и там господин Поджет ни разправяше същото. Той каза…

— Дзен греши изцяло. Нарежда ти просто да седиш и да чакаш. Това е пасивно! Трябва да вземеш нещата в твои ръце. Ако просто си седиш и чакаш, направо загиваш. Докато се усетиш, някой те е прегазил. Трябва да се погрижиш нещата да стават по твоему, а не да се съобразяваш с другите.

— Не звучи много приветливо — отвърна Ева. — Искам да кажа, ако всички правим само каквото ни скимне, няма да е много хубаво за другите.

— Другите са адът — отсече Сали. — Това ти го казва Сартр, а той знае какво говори. Добре е да правиш каквото си щеш, без никакви морални задръжки. Както казва Джи, плъховете са парадигмата. Да не мислиш, че плъховете си блъскат главата какво е добро за другите?

— Е, разбира се, че не — съгласи се Ева.

— Точно така. Плъховете не са етични. В никакъв случай! Те просто действат и не се погубват с мислене.

— Ама смяташ ли, че плъховете могат да мислят? — попита Ева, която вече изцяло бе погълната от въпроса за психологията на гризачите.

— Разбира се, че не могат. Плъховете просто съществуват. При тях няма Schadenfreude.

— Какво е Schadenfreude?

Втори братовчед на Weltschmerz^[1] — каза Сали, като угаси пурата си в пепелника. — Всички можем да правим каквото си искаме и когато си искаме. Това е познанието. Само хора като Джи, на които им е влязла някаква муха, вечно объркват конците.

— Каква муха? — рече Ева.

— Ами искат на всяка цена да знаят как действа всичко. Учени, какво да ги правиш. Лорънс е бил прав. Джи е само глава, тялото му хич го няма.

— И Хенри си пада малко такъв — рече Ева. — Вечно чете или говори за книги. Все му казвам, че не познава истинския свят.

* * *

В подвижния щаб на отдел „Убийства“ Уилт опознаваше истинския свят. Той седеше срещу инспектор Флинт, на чието лице се четеше растящ скептицизъм.

— Е, хайде да повторим — каза инспекторът. — Значи твърдите, че онова, което мъжете са видели в дупката, всъщност е било надуваема пластмасова кукла с вагина.

— В случая вагината не е съществена — каза Уилт, който не желаеше да се изтъкват незначителни подробности.

— Може би — отвърна инспекторът. — Повечето кукли нямат такава… Е добре, да оставим това настрана. Опитвам се да разбера дали сте категоричен, че там долу не се намира истинско, живо човешко същество.

— Категоричен съм — рече Уилт. — А ако се намираше, твърде е съмнително, че щеше все още да е живо.

Инспекторът го погледна с неприязън.

— Не е нужно да изтъквате това — рече той. — Ако съществуваше и най-малката вероятност онова, което е там, да е още живо, аз изобщо нямаше да седя тук, нали?

— Да — каза Уилт.

— Именно. А сега да продължим нататък. Как да си обясним, че онова, което са видели мъжете — според тях жена, а според вас — кукла… че това нещо е било облечено, имало е коса и, което е още по-удивително, главата му е била сплескана, а едната ръка протегната във въздуха?

— Ама куклата просто така си падна — каза Уилт. — Предполагам, че ръката се е закачила за нещо и е останала повдигната.

— И главата й се сплеска, тъй ли?

— Аз всъщност пуснах буца пръст отгоре й — призна Уилт, — това вероятно обяснява сплескването.

— Пуснали сте буца пръст върху главата й?

— Нали това ви казах — потвърди Уилт.

— Знам, че това казахте. Искам да зная обаче защо сте решили, че трябва да хвърлите буца пръст върху главата на една надуваема кукла, която, доколкото разбирам, с нищо не ви е навредила.

Уилт се поколеба. По един или друг начин проклетата кукла му беше навредила твърде много, но едва ли сега бе удачно да навлиза в подробности.

— Ами всъщност не зная — рече най-сетне той, — просто си помислих, че това би могло да помогне.

— Да помогне за какво?

— Ами да помогне… и аз не знам за какво. Ей така го направих, това е всичко. Онази вечер бях пиян.

— Добре, след малко ще се върнем и на това. Има един въпрос, на който още не сте отговорили. Ако наистина е било кукла, защо е носела дрехи?

Уилт отчаяно се огледа наоколо и срещна погледа на полицейския стенограф. В очите му имаше нещо, което не вдъхваше доверие. Да, за доверие и дума не можеше да става.

— Просто няма да ми повярвате — рече Уилт.

Инспекторът го погледна и запали цигара.

— Е?

— Исках да я издокарам — каза Уилт, който не знаеше къде да се дене от смущение.

— Да я издокарате?

— Да — потвърди Уилт.

— Мога ли да ви запитам с каква цел решихте да я издокарате?

— Не зная точно.

Инспекторът въздъхна многозначително.

— Тъй. Да започнем пак отначало. Имаме кукла с вагина, която вие издокарвате, донасяте тук посред нощ, хвърляте я на дъното на десетметрова дупка и накрая пускате буци пръст върху главата й. Нали това твърдите?

— Да — каза Уилт.

— А не бихте ли предпочели да спестите на всички заинтересовани лица много време и усилия, като си признаете тук и сега, че онова, което понастоящем почива — в мир, да се надяваме — под двайсет тона бетон на дъното на онази дупка, е трупът на убита жена?

— Не — отвърна Уилт, — категорично не.

Инспектор Флинт въздъхна отново.

— Знаете ли, ние ще стигнем до дъното на тая дупка — рече той. — Ще ни струва и време, и средства, а само Бог знае какво търпение ни струва, но когато наистина се доберем дотам…

— Ще откриете надуваема кукла — каза Уилт.

— С вагина ли?

— С вагина.

* * *

В стаята на персонала Питър Брейнтри непоколебимо твърдеше, че Уилт е невинен.

— Казвам ви, че от седем години отлично познавам Хенри и каквото и да е станало, той няма нищо общо тази работа.

Господин Морис, ръководителят на катедрата по хуманитарна просвета, скептично погледна през прозореца.

— В два и десет влезе там и още не е излязъл. Вече четири часа — рече той. — Нямаше да го държат толкова време, ако не смятаха, че има някаква връзка с убитата жена.

— Те могат да мислят каквото си искат. Аз обаче познавам Хенри и ви казвам, че и да иска, горкият не може да убие никого.

— Ама нали цапардоса оня печатар в четвъртък. Значи е способен на ирационално насилие.

— Пак грешите. Печатарят цапардоса него — възрази Брейнтри.

— Да, но едва след като Уилт го нарече шибан сополив кретен — изтъкна господин Морис. — Всеки, който влезе при „Печатари три“ и каже така на някой от тях, просто плаче да бъде освидетелстван. Ами че те видяха сметката на клетия Пинкертън, нали знаете. Заради тях се самоуби с газ в колата си.

— Ако си говорим откровено, те се постараха да видят сметката и на Хенри.

— Разбира се, този удар може да е засегнал мозъка му — продължи господин Морис с мрачно задоволство.

— А мозъчното сътресение може да направи особени неща с характера, за една нощ да превърне някой тих, приятен, безобиден човечец като Уилт в маниакален убиец, който внезапно изпада в неудържими пристъпи. Да, и по-чудни работи са ставали на този свят.

— Струва ми се, че Хенри пръв ще се съгласи с теб — рече Брейнтри. — Едва ли е много приятно да седиш в онзи фургон и да те разпитват разни детективи. Чудя се какво ли правят с него.

— Просто му задават въпроси. От рода на „Добре ли се разбирате с жена си?“ и „Можете ли да ни кажете какво правихте в събота вечер?“ Започват меко и постепенно стигат до сериозната част.

Питър Брейнтри замръзна в ням ужас. Ева! Съвсем бе забравил за нея, а що се отнася до събота вечер, той точно помнете какво каза Хенри, че е правил, преди да се изтърси у тях покрит е кал и с изражение на смъртник…

— Казвам само — заяви господин Морис, — че ми се вижда много странно да намерят труп на дъното на дупка, запълнена с бетон, а в следващия миг, не щеш ли, изведнъж да приберат Уилт в щаба за разпит. Наистина много странно. Не бих искал да съм на негово място.

Той стана и излезе от стаята, а Питър Брейнтри взе да се чуди дали да предприеме нещо, например да се обади на някой адвокат с молба да дойде да поговори с Хенри. Това все пак изглеждаше малко прибързано, пък и по всяка вероятност Хенри сам би могъл да помоли за среща с адвокат, ако изобщо искаше такъв.

* * *

Инспектор Флинт запали поредната си цигара с разсеяно заплашително изражение.

— Добре ли се разбирате с жена си? — попита той.

Уилт се поколеба.

— Доста добре — рече той.

— Само толкова ли? И нищо повече?

— Отлично се погаждаме — рече Уилт, съзнавайки, че е допуснал грешка.

— Разбирам. Значи тя би могла да потвърди вашата версия за надуваемата кукла.

— Да я потвърди ли?

— Да потвърди, че имате навика да обличате куклата и да я таковате.

— Никога не съм имал такъв навик — възмутено рече Уилт.

— Просто питам. Вие изтъкнахте факта, че тя имала вагина. Не го казах аз, нали? Дадохте ми тази информация, без изобщо някой да ви пита, и аз, естествено, предположих…

— Какво сте предположили? — тросна се Уилт. — Нямате никакво право…

— Господин Уилт — рече инспекторът, — влезте ми в положението. Разследвам случай на убийство и ето че някой идва и ми казва, че онова, което двама очевидци описват като труп на добре развита жена, едва прехвърлила трийсетте…

— Едва прехвърлила трийсетте? Куклите нямат възраст. Ако тая проклета кукла е била на повече от шест месеца…

— Моля ви, господин Уилт, оставете ме да продължа. Както вече казах, имаме случай, който на пръв поглед явно е убийство, а вие сам признахте, че сте пуснали в онази дупка кукла с вагина. Е, ако бяхте на мое място, какви изводи щяхте да си направите от всичко това?

Уилт се помъчи да измисли някакво напълно невинно обяснение, но не можа.

— Нямаше ли веднага да се съгласите, че това наистина изглежда мъничко необичайно?

Уилт кимна. Изглеждаше направо ужасно необичайно.

— Именно — продължи инспекторът. — А ако прибегнем до възможно най-доброто обяснение на вашите действия и особено на подчертания от вас факт, че куклата е имала вагина…

— Изобщо не съм го подчертавал. Само го споменах, за да посоча, че тая гадост изглеждаше съвсем като жива жена. Не съм намеквал, че имам навика да… — той млъкна и отчаяно заби поглед в пода.

— Хайде, господин Уилт, продължете. В такива случаи разговорите често помагат.

Уилт вторачи в инспектора безумен поглед. Разговорите с него ни най-малко не му помагаха.

— Ако загатвате, че сексуалният ми живот се е свеждал до съвкупления с надуваема кукла, облечена в дрехите на жена ми…

— Почакайте — рече инспекторът и угаси цигарата си с многозначителен жест. — Ето че напреднахме още малко. Значи признавате, че онова, което е в дупката, е облечено в дрехите на жена ви? Да или не?

— Да — рече Уилт е отпаднал глас.

Инспектор Флинт се изправи.

— Струва ми се, че е време да отидем да си поговорим с госпожа Уилт — рече той. — Искам да чуя какво ще ни каже тя за вашите странни малки прищевки.

— Опасявам се, че това ще бъде малко трудно — каза Уилт.

— Трудно ли?

— Въпросът е там, че тя замина.

— Замина? — възкликна инспекторът. — Добре ли чух, че госпожа Уилт е заминала?

— Да.

— И къде замина госпожа Уилт?

— Точно това е въпросът. Нямам представа къде е.

— Не знаете ли?

— Не, честно ви казвам, не зная — рече Уилт.

— Не ви ли каза къде се кани да замине?

— Не. Когато се прибрах у дома, нея просто я нямаше.

— Не ви ли остави бележка или нещо подобно?

— Да — рече Уилт, — наистина беше драснала няколко реда.

— Добре, тогава да отидем у вас и да хвърлим едно око на тази бележка.

— Май е невъзможно — рече Уилт. Вече се отървах от нея.

— Отървахте се от бележката? — възкликна инспекторът. — Отървахте се, а? И как по-точно?

Уилт погледна полицейския стенограф е покъртително изражение.

— Ще ви кажа честно, избърсах си задника с нея — рече той.

Инспектор Флинт се вторачи с него е демоничен поглед.

— Какво направихте?

— Ами тоалетната хартия беше свършила и аз… — Уилт млъкна.

Инспекторът палеше поредната цигара. Ръцете му трепереха, а очите му излъчваха особен хлад, сякаш току-що бе надникнал в някаква страхотна бездна.

— Господин Уилт — рече той, когато най-сетне се овладя, — винаги съм се смятал за умерено толерантен човек, търпелив човек, хуманен човек, но ако сериозно очаквате да повярвам и на една дума от вашата съвършено нелепа история, трябва да сте луд. Най-напред ми казвате, че сте хвърлили в онази дупка някаква кукла. После признавате, че тя е била облечена с дрехите на жена ви. След това пък разправяте, че жена ви е заминала, без да ви съобщи къде отива, и като връх на всичко имате наглостта да ми кажете в очите, че сте си избърсали задника с единственото веществено доказателство, което би могло да потвърди вашата версия.

— Ама така беше — рече Уилт.

— Глупости! — кресна инспекторът. — И двамата знаем къде е отишла госпожа Уилт и няма какво да се правим, че не знаем. Тя е на дъното на оная шибана дупка и вие сте я хвърлили там.

— Арестувате ли ме? — попита Уилт, докато вървяха в стегната групичка към полицейската кола.

— Не — рече инспектор Флинт, — засега само помагате на разследването. Довечера ще го съобщят в новините.

* * *

— Драги ми Брейнтри, разбира се, че ще направим всичко, което е по силите ни каза заместник-директорът. — Уилт винаги е бил лоялен колега и очевидно е станала някаква ужасна грешка. Сигурен съм, че няма за какво да се безпокоите след дълго всичко ще си дойде на мястото.

— Дано да сте прав — рече Брейнтри. — Но има и някои усложнения. На първо място Ева.

— Ева ли? Госпожа Уилт? Нали не намеквате…

— Нищо не намеквам. Казвам само, че… Тя не си е вкъщи. Напуснала е Хенри миналия петък.

— Значи го е напуснала, е, аз почти не я познавах, само съм чувал за нея. Не беше ли тя жената, която счупи ключицата на господин Локиър по време на един вечерен курс по джудо преди няколко години?

— Да, тя беше — потвърди Брейнтри.

— Както изглежда, надали е жена, която би се оставила Хенри да я хвърли в…

— Определено не е — побърза да се съгласи Брейнтри. — Ако съществуваше вероятност някой да бъде убит в семейство Уилт, то заплахата бе за самия Хенри. Мисля, че полицията трябва да бъде осведомена за това.

Прекъсна ги директорът, който влезе в стаята с вечерния вестник в ръка.

— Предполагам, вече сте видели това — рече той, като го размахваше във всички посоки. Пълен ужас!

Той остави вестника на бюрото и посочи заглавията.

УБИТА ЖЕНА ПОГРЕБАНА В БЕТОН ПРИ ТЕХНИЧЕСКИ КОЛЕЖ. ПРЕПОДАВАТЕЛ ПОМАГА НА ПОЛИЦИЯТА.

— О, Боже! — възкликна заместник-директорът. — О, Боже! Какво нещастие. Такава статия просто не би могла да излезе в по-лош момент!

— Такава статия изобщо не би трябвало да излиза — сопна се директорът. — И това не е всичко. Вече ми се обадиха пет-шест родители, които искат да знаят дали имаме навика да назначаваме убийци на работа. Кой изобщо е тоя Уилт?

— Той е в катедрата по хуманитарна просвета — каза заместник-директорът. — Работи при нас вече десет години.

— Катедрата по хуманитарна просвета, значи. Трябваше да се сетя. Всичките са от едни дол дренки — ако не неуспели поети, излизат я маоисти, я… Просто се чудя откъде, по дяволите, ги намира Морис. А ето че сега си имаме и убиец. Един Бог знае какво ще обяснявам на образователната комисия довечера. Свикали са извънредно заседание в осем.

— Не съм съгласен Уилт да бъде наричан убиец — самоотвержено рече Брейнтри. — Нищо не навежда на мисълта, че той е убил когото и да е.

Директорът се вторачи в него за миг, а после пак погледна към заглавията.

— Господин Брейнтри, когато някой помага на полицията в разследването на убийство, може и да не се докаже, че именно той е убиецът, но съмненията остават.

— Това при всички случаи няма да ни помогне да получим нова атестация за колежа — тактично се намеси заместник-директорът. — За петък е насрочено посещение от инспекционната комисия.

— Няма да ни помогне да вдигнем и новия административен блок, ако се съди по сведенията на полицията — рече директорът. — Казаха ми, че ще им трябват поне три дни, за да изкопаят нова дупка, а после ще се наложи да пробият бетона, за да извадят трупа. Това означава, че ще трябва да се излива нова колона за основата, а вече и без друго здравата изоставаме с графика, пък и бюджетът за сградата е наполовина изчерпан. Защо, по дяволите, не е избрал друго място, за да се отърве от проклетата си жена?

— Не мисля, че… — започна Брейнтри.

— Хич не ме интересува какво мислите вие — прекъсна го директорът, — просто ви казвам какво мисли полицията.

Брейнтри ги остави да се препират и да умуват как да потушат нежеланата реклама, която случаят вече бе донесъл на колежа. Той слезе в кабинета на господин Морис и го завари в дълбоко отчаяние. Опитваше се да намери лектори, които да поемат групите на Уилт.

— Но той навярно ще се върне още утре — каза Брейнтри.

— Как не! — рече господин Морис. — Щом го прибраха по този начин, значи ще го задържат. Помни ми думата. Полицията може и да прави грешки, не казвам, че е безгрешна, но когато действат толкова бързо, обикновено разполагат със сигурна следа. Аз лично винаги съм смятал, че Уилт си пада малко особняк.

— Особняк ли? Току-що идвам от кабинета на заместник-директора. Трябваше да чуеш какво мисли директорът за всички преподаватели от катедрата по хуманитарна просвета.

— За Бога — изпъшка господин Морис, — не ми го казвай!

— И какво му е особняшкото на Хенри?

— Според мен е прекалено мек и хрисим. Помисли само колко безропотно прие да остане преподавател втора степен през всичките тия години.

— Едва ли той е виновен за това.

— Разбира се, че си е виновен. Трябваше само да заплаши, че ще напусне и ще отиде някъде другаде и щяха веднага да го повишат. Само по този начин можеш да се издигнеш в колежа. Трябва да накараш другите да усетят присъствието ти.

— Той май направи точно това — рече Брейнтри. — Директорът вече стовари върху него вината за забавянето на строежа, а ако колежът не получи атестация за научен профил, Хенри ще стане изкупителната жертва. Много лошо. Ева не е постъпила никак разумно, когато е решила да го напусне просто ей така.

Господин Морис гледаше по-мрачно на нещата.

— Тя щеше да постъпи дяволски разумно, ако го беше напуснала, преди да му хрумне да я пребие до смърт и да я хвърли в оная проклета дупка. Сега кой, по дяволите, ще поеме „Газопроводчици първа“ утре?