Том Шарп
Уилт (20)

20.

Инспектор Флинт изключи касетофона и изгледа Уилт.

— Е?

— Какво е? — попита Уилт.

— Това тя ли е? Госпожа Уилт ли е?

Уилт кимна.

— Страхувам се, че е тя.

— Какво, по дяволите, значи това? Проклетата жена е жива. Би трябвало да си адски благодарен, а ти седиш насреща ми и казваш „Страхувам се, че е тя.“

Уилт въздъхна.

— Просто си мислех каква бездна има между човека, какъвто го помним, и онова, което е в действителност. Тъкмо бях започнал да си спомням с нежност за нея, а сега…

— Да си бил някога в Уотърсуик?

Уилт поклати глава.

— Не.

— Познаваш ли тамошния викарий?

— Дори не знаех, че там имало викарий.

— И сигурно нямаш представа как е попаднала там?

— Нали я чухте — рече Уилт. — Каза, че е била на катер.

— А ти не познаваш хора с катери, тъй ли?

— Никой от моите познати няма катер, инспекторе. Може би Прингсхаймови имат.

Инспектор Флинт обмисли тази възможност, по скоро я отхвърли. Провериха всички яхтклубове и се оказа, че Прингсхаймови не притежават и не са наемали катер.

От друга страна, в съзнанието му се оформяше подозрението, че е станал жертва на огромен заговор, на умишлен и сложен план да бъде изкаран кръгъл идиот. Подведен от това пъклено изчадие Уилт, той бе наредил ексхумация на надуваема кукла и бе заснет вторачен в нея, поаленял от яд, точно в мига, когато тя сменяше пола си. Бе организирал безпрецедентно в историята на страната конфискуване на свински пастет. Никак нямаше да е чудно, ако месарите заведяха дело за щетите, нанесени на безукорната им репутация. Най-сетне бе задържал цяла седмица невинен по всяка вероятност човек. В добавка щяха на него да стоварят отговорността за забавянето и допълнителните разходи по строежа на новия административен блок в колежа. Несъмнено щеше да има и други ужасни последици, но като начало това бе повече от достатъчно. Най-лошото бе, че можеше да вини само себе си. И Уилт. Той изгледа кръвнишки Уилт.

Уилт се усмихна.

— Знам какво си мислите — рече той.

— Не знаеш — каза инспекторът. — Понятие си нямаш.

— Мислите, че всички сме рожби на обстоятелствата, че нещата никога не са онова, което изглеждат, че видимостта често лъже…

— Ще видим дали е тъй — рече инспекторът.

Уилт се изправи.

— Предполагам, че повече няма да съм ви нужен каза той. — Възнамерявам да се прибера у дома.

— Нищо подобно няма да направиш. Идваш с нас да приберем госпожа Уилт.

Излязоха на двора и се качиха в една полицейска кола. Докато се носеха през предградията, край бензиностанции и заводи и после през блатистите поля, Уилт се сви на задната седалка на колата и почувства как бързо се изпарява усещането за свобода, на което се бе наслаждавал в полицейския участък. С всяка миля то се стопяваше все повече и на негово място изникваше суровата житейска реалност с необходимостта нещо да решаваш, да си изкарваш прехраната, със скуката и вечните дребнави препирни с Ева, партията бридж, Мотръмови в събота вечер и неделните разходки с колата. А инспектор Флинт, който седеше до него, потънал в мрачно мълчание, изведнъж загуби предишния си символичен ореол. Уилт вече не го възприемаше като стимулатор на собствената му самоувереност, като фон, на който да блесне с нелогичния си ум. Флинт бе станал просто другар по нещастие в занаята, наречен живот, почти огледален образ на личната незначителност на Уилт. А напред, отвъд мрачния равнинен пейзаж с черна земя и облачни небеса, го очакваха Ева и остатъкът от живота, който щеше да премине в опити за обяснения и контраобвинения. За миг на Уилт му се прииска да извика: „Спрете! Искам да сляза!“, но този миг отмина. Каквото и да му предложеше бъдещето, щеше да се справи с него. Не бе разкрил парадоксалното естество на свободата само за да стане наново роб на „Парквю авеню“, на колежа и баналните възторзи на Ева. Той бе Уилт, човекът със скоклив ум.

* * *

Ева бе пияна. Машиналната реакция на преподобния Сейнт Джон Фрауд спрямо страховитата й изповед бе да мине от уиски на деветдесет и шест градусов полски спирт, който пазеше за спешни случаи, а Ева, между разкъсващите пристъпи на разкаяние и излиянията на потресаващи грехове, си бе понаквасила гърлото. Насърчена от спирта, от насърчителната усмивка, замръзнала на лицето на викария, и от нарастващото убеждение, че ако наистина е покойница, вечният живот изисква пълно покаяние (ако не беше покойница, изповедта поне и спестяваше неудобството да обяснява какво търси гола в чужда къща), тя призна греховете си с ентусиазъм, съзвучен на най-съкровените и нужди.

Точно това бе търсила в джудото, грънчарството и ориенталските танци — опиянение от изкупена вина. Призна си грехове, които бе извършила, и грехове, които не бе извършила, грехове, за които само бе мислила, и грехове, които напълно бе забравила. Бе изневерила на Хенри, бе желала смъртта му, бе копняла по други мъже, беше прелюбодейка, лесбийка, нимфоманка. Тези провинения на плътта бяха допълнени с греховете на нехайството. Ева не пропусна нищо. Студените вечери на Хенри, самотните му разходки с кучето, липсата на признателност за всичко, което бе сторил за нея, фактът, че не бе успяла да бъде добра съпруга, манията й да ръси с харпик… всичко, всичко си призна. Седнал в креслото си, преподобният Сейнт Джон Фрауд кимаше неуморно като играчка, окачена на задното стъкло на кола: повдигаше глава, за да я погледне, когато се признаваше за нимфоманка, и я отпускаше при споменаването на харпика, и през цялото време отчаяно се мъчеше да проумее какво бе довело в дома му тази дебела гола (саванът постоянно се свличаше от нея) дама. Каква ти дама — жена, проявяваща всички симптоми на религиозна лудост.

— Това ли е всичко, дете мое? — смотолеви той, когато Ева най-сетне изчерпа репертоара си.

— Да, отче — изхлипа Ева.

— Слава Богу! — пламенно възкликна преподобният Сейнт Джон Фрауд и се зачуди какво да предприеме по-нататък.

Ако половината от чутото бе вярно, той се намираше в присъствието на тъй покварена грешница, че в сравнение с нея бившият архидякон от Онгар бе направо светец. От друга страна, при изреждането на греховете й бе доловил някои противоречия, които го накараха да се поколебае, преди да й даде опрощение. Едно признание, пълно с лъжи, не бе знак за искрено разкаяние.

— Доколкото разбирам ти си омъжена — колебливо поде той, — и Хенри е твоят съпруг пред Бога и пред закона?

— Да — отвърна Ева. — Милият Хенри!

Горкият, помисли си викарият, но беше твърде тактичен, за да го изрече на глас.

— И ти си го напуснала?

— Да.

— Заради друг мъж ли?

Ева поклати глава.

— За да му дам урок — рече тя с внезапна войнственост в гласа.

— Урок ли? — попита викарият, като напрегнато се опитваше да проумее каква поука би могъл да извлече злочестият господин Уилт от нейното отсъствие. — Урок ли каза?

— Да — отвърна Ева, — исках да му покажа, че не може да се справя с живота без мен.

Преподобният Сейнт Джон Фрауд замислено посръбна от питието си. Ако една четвърт от признанията й отговаряше на истината, съпругът й много би трябвало да се радва на живота без нея.

— А сега искаш да се върнеш при него, тъй ли?

— Да — рече Ева.

— Но той не желае да те приеме?

— Той не може да ме приеме. Задържан е в полицията.

— В полицията ли? — възкликна викарият. — А мога ли да попитам защо са го задържали?

— Разправят, че ме е убил — отвърна Ева.

Преподобният Сейнт Джон Фрауд я изгледа, обзет от нова тревога. Сега вече му стана ясно, че госпожа Уилт не е с всичкия си. Той се озърна за нещо, което да използва като оръжие в случай на нужда, и като не видя нищо, освен един гипсов бюст на Данте, стисна шишето със спирта за гърлото. Ева веднага си подложи чашата.

— Ох, ужасен сте! — рече тя. — Съвсем ме напихте.

— Вярно — каза викарият и побърза да остави шишето.

Стигаше му, че е насаме с яка, пияна, полугола жена, която си въобразяваше, че е убита от съпруга си и признаваше грехове, за които викарият досега само бе чел, та съвсем не беше нужно в добавка тя да реши, че умишлено се опитва да я напие. Преподобният Сейнт Джон Фрауд нямаше никакво желание да го изтъпанчат в следващия брой на неделния вестник „Световни новини“.

— Та значи казваш, че съпругът ти е убил… — подхвана той и млъкна.

Темата не изглеждаше благодатна.

— Как може да ме е убил? — попита Ева. — Ето ме, стоя тук и съм от плът и кръв, нали?

— Вярно — каза викарият. — В това няма съмнение.

— Ами тогава? — рече Ева. — Пък и Хенри и без това не може никого да убие. Не знае как. Не го бива един бушон да смени. Аз трябва да поправям всичко вкъщи — Тя впи съкрушителен поглед във викария. — Вие женен ли сте?

— Не — отвърна преподобният Сейнт Джон Фрауд и в този миг дяволски съжали за това.

— Тогава какво знаете за живота? — заядливо попита Ева. Полският спирт си казваше думата. Започна пристъп на бурно негодувание. — Мъже! Каква е ползата от мъжете? Една къща не могат да сложат в ред. Вижте тази стая! Ама погледнете я! — Тя размаха ръце, за да подчертае думите си, и калъфът, с който се бе увила, се свлече. — На какво прилича!

Ала на преподобния Сейнт Джон Фрауд хич не му беше до стаята. При вида на изправената отпреде му Ева той разбра, че животът му е в опасност. Скочи от креслото, блъсна се силно в една лека масичка, прекатури кошчето за отпадъци и се втурна към хола. Докато препускаше тромаво в търсене на убежище, на входната врата се позвъни. Преподобният Сейнт Джон Фрауд я отвори и се озова лице в лице с инспектор Флинт.

— Слава Богу, дойдохте най-сетне! — изпъшка той. — Тя е там.

Инспекторът и двама униформени полицаи прекосиха хола. Уилт вървеше след тях със свито сърце. Настана моментът, от който така се бе страхувал. Всичко ставаше толкова просто. Инспектор Флинт не мислеше така. Той влезе в кабинета и се озова срещу една масивна гола жена.

— Госпожа Уилт… — започна той, но Ева се бе вторачила в двамата униформени полицаи.

— Къде е моят Хенри? — извика Ева. — Задържали сте моя Хенри!

Тя се хвърли напред. Инспекторът неблагоразумно се опита да я удържи.

— Госпожа Уилт, ако само… — и не можа да довърши, защото получи удар по слепоочието.

— Долу ръцете! — кресна Ева и призовавайки познанията си по джудо, го тръшна на пода.

Когато се канеше да повтори изпълнението с полицаите, Уилт побърза да пристъпи напред.

— Тук съм, скъпа — рече той.

Ева застина. После започна да трепери и на падналия инспектор Флинт му се стори, че след миг ще се разтопи.

— О, Хенри — каза тя, — какво са ти направили?

— Абсолютно нищо, скъпа — отвърна Уилт. — Хайде, облечи се. Отиваме си у дома.

Ева хвърли поглед към голото си тяло, потръпна и го остави да я изведе от стаята.

Инспектор Флинт се изправи бавно и уморено на крака. Сега вече знаеше защо Уилт бе пуснал оная кукла в дупката и защо бе седял тъй невъзмутимо по време на разпита, продължил дни и нощи наред. След дванайсет години брачен живот с Ева Уилт, подтикът да извършиш убийство, па макар и наужким, навярно е бил неудържим. Очевидно беше и откъде идва умението на Уилт да издържа на кръстосан разпит… Но инспекторът разбираше също, че никога няма да успее да го обясни на някого. В човешките взаимоотношения има тайни, които не се поддават на анализ. Как спокойно се бе изпречил Уилт пред нея и й бе казал да се облече! Флинт излезе в хола, обзет от неволно възхищение. Поне храброст не можеше да му се отрече на този негодник!

* * *

Пътят до „Парквю авеню“ мина в мълчание. На задната седалка увитата в одеяло Ева спеше с глава, отпусната върху рамото на Уилт. Хенри Уилт седеше гордо до нея. Жена, която можеше да накара инспектор Флинт да млъкне с един удар по главата, струваше колкото собственото си тегло в злато. Освен това сцената в кабинета му даде оръжието, от което се нуждаеше. Гола и пияна в кабинета на викарий… Сега вече нямаше да има никакви въпроси защо е пуснал онази кукла в дупката. Никакви упреци, никакви обвинения. Целият епизод щеше да бъде обречен на забрава. А с него щяха да си отидат и всички съмнения в мъжеството му или в способността му да се справя с живота. Да, за Ева това бе пълно поражение. За миг Уилт почти изпадна в сантиментално настроение и се замисли за любов, ала бързо си спомни колко опасна бе тази тема. По-добре да се придържа към сдържаността и скритата нежност.

— Да не си търсим белята — промърмори той.

* * *

На същото мнение бяха и Прингсхаймови. Когато напуснаха пролива на борда на полицейски катер и се наложи да обясняват пред твърде скептично настроения инспектор Флинт как така са заседнали в пролива Ийл за цяла седмица, и то на чужд катер, показаха странна неразговорливост. Не знаели защо е разбита вратата на банята у дома им. Да не би да е станал нещастен случай? О, тогава били твърде пияни, за да си спомнят. Кукла ли? Каква кукла? Трева? Тоест марихуана? Не, и понятие си нямали. Как, в техния дом!

Накрая инспектор Флинт ги пусна.

— Пак ще се видим, когато получите формулирани обвинения — мрачно предрече той.

Прингсхаймови отидоха на „Роситър гроув“, за да си съберат багажа. На следващата сутрин отлетяха за Америка.