Том Шарп
Уилт (2)

2.

Беше от добрите дни на Ева Уилт. Тя си имаше добри дни, просто дни и „онези“ дни. В просто дните всичко си вървеше по установения ред и тя успяваше да изпере, да пусне прахосмукачка в дневната, да измие прозорците, да оправи леглата, да изтърка ваната и да дезинфекцира тоалетната чиния с харпик, да отиде до общинския център „Хармония“, където обикновено помагаше да ксерокопират разни материали или сортираше стари дрехи за благотворителния базар и изобщо здравата се разшетваше, а после се прибираше у дома за обяд и отиваше до библиотеката, и пиеше чай с Мейвис или Сюзън, или Джийн, и разговаряше за живота, и се оплакваше колко рядко се любел с нея Хенри, напоследък даже съвсем формално, а каква възможност пропуснала тя, като отказала да се омъжи за оня банков чиновник, който вече бил мениджър; сетне се връщаше у дома и приготвяше вечеря за Хенри, и отиваше на курс по йога или икебана, или медитация, или грънчарство, а накрая си лягаше с чувството, че все пак е успяла да свърши нещо.

В „онези“ дни обаче нищо не вървеше както трябва. Дейностите бяха абсолютно същите, но всеки епизод бе белязан от някакво малко произшествие — прахосмукачката се повреждаше, кухненската мивка се оказваше запушена от парченце морков, тъй че когато Хенри се прибереше у дома, тя го посрещаше или с мрачно мълчание, или го заливаше със съвсем неочаквано експозе на всичките му неуспехи и кусури. В „онези“ дни Уилт обикновено водеше кучето на удължена разходка и маршрутът минаваше през кръчмата „При лодкаря“, а после цяла нощ посещаваше клозета, като по този начин ликвидираше почистващия ефект на харпика, с който Ева бе напръскала тоалетната чиния, и й предоставяше прекрасен повод да изтъкне недостатъците му още веднъж сутринта.

— Какво, по дяволите, да правя? — бе попитал той след една такава нощ. — Ако пусна водата, има да мърмориш, че съм те събудил, а ако не я пусна, опяваш, че всичко съм оплескал.

— Ами точно така си е, пък и в края на краищата не е нужно да отмиваш всичкия харпик. И хич не ми казвай, че не го правиш, защото съм те виждала. Целиш се в него и всичко се отмива. Правиш го съвсем нарочно.

— Ако пусна водата, той така или иначе ще се отмие, а отгоре на това и ти ще се събудиш — отвърна Хенри, съзнавайки, че наистина има навика да насочва струята към напръскания харпик. Проклетият препарат му бодеше очите.

— Не можеш ли просто да изчакаш до сутринта? Ама така ти се пада — продължи тя, изпреварвайки очевидния му отговор, — като се наливаш с бира. Трябва да разхождаш Клем, а не да лочиш бира в онази отвратителна кръчма.

— Да пикаеш или не, туй е въпросът — рече Уилт и си сипа овесени ядки. — Какво очакваш да направя? Да си вържа оная работа на възел?

— И да го направиш, няма да усетя — злъчно отвърна Ева.

— Сърдечно ти благодаря, ама аз дори много ще усетя.

— Говорех за нашия сексуален живот и ти много добре го знаеш.

— А, това ли било — каза Уилт.

Но такъв разговор се водеше в някои от „онези“ дни.

А в добрите дни на Ева се случваше нещо неочаквано, което придаваше нов смисъл на всекидневието и пробуждаше дремещите й надежди, че по някакъв начин всичко изведнъж ще се промени към по-добро и промяната ще бъде трайна. Именно на тези надежди се крепеше вярата й в живота. Те бяха духовният еквивалент на тривиалните занимания, които не я оставяха да остане дори за миг със скръстени ръце и хвърляха Хенри в дълбоко униние. В добрите дни слънцето грееше по-ярко, подът на хола лъщеше по-силно, а и самата Ева сияеше и си тананикаше „Някой ден и моят принц ще дойде“, докато чистеше стълбите. В добрите дни Ева излизаше, за да посрещне света с подкупваща сърдечност и да пробуди у другите същите надежди, които я изпълваха с такъв прекрасен трепет. В добрите дни Хенри трябваше сам да се погрижи за вечерята си и ако проявеше достатъчно ум и разум, да не бърза да се прибира. Пробудените надежди на Ева изискваха нещо далеч по-ободряващо от Хенри Уилт след ден, прекаран в колежа. Именно в такива дни надвечер той съвсем сериозно се замисляше да я убие — пък да става каквото ще.

* * *

В един такъв ден на път за общинския център Ева се натъкна на Сали Прингсхайм. Срещата бе съвършено случайна и се дължеше на факта, че Ева бе тръгнала пеша, вместо с колелото си, и бе решила да мине по „Роситър гроув“, а не направо по „Парквю авеню“, което би съкратило пътя й с половин миля. Сали точно изкарваше навън своя мерцедес, чийто регистрационен номер показваше, че е нов-новеничък. Ева забеляза този факт и го посрещна с подобаваща усмивка.

— Ах, колко странно, така изведнъж да ви срещна — ведро възкликна тя, когато Сали спря колата и отвори вратата.

— Мога ли да ви закарам донякъде? Отивам в града да си потърся някоя дрешка за довечера. Един шведски професор от Хайделберг гостува на Гаскел и тази вечер ще го водим в „Ма тант“.

Ева Уилт с радост се качи, като мислено отчете цената на колата, на къщата, израза „някоя дрешка за Ма тант“ (заведение, в което — така поне бе чувала — аперитивите като коктейл със скариди стрували 95 пенса), и факта, че на доктор Прингсхайм му гостуват шведски професори, пристигнали в Ъпфорд.

— Канех се да отида пеш до града — излъга тя. — Хенри взе колата, а днес времето е прекрасно.

— Гаскел си купи колело. Казва, че с него се придвижвал по-бързо, пък и поддържа добра форма — рече Сали, като по този начин осъди Хенри Уилт на още едно бедствие. Ева мислено отбеляза, че трябва да се погрижи мъжът й да си купи колело от полицейския търг и да ходи с него на работа и в дъжд, и в сняг. — Мислех да отида до „Фелисити Фешън“ за пончо от шантунг. Не знам точно как изглежда, но ми казаха, че било прекрасно. Съпругата на професор Грант ходи все там и от нея знам, че разполагат с най-доброто.

— О, да, така е — каза Ева Уилт, която до момента само бе разглеждала витрината на „Фелисити Фешън“, чудейки се кой, по дяволите, ще си купи рокля от четирийсет лири.

— Вече знаеше.

Когато оставиха колата в многоетажния паркинг, Ева бе складирала в паметта си много сведения за семейство Прингсхайм. Идваха от Калифорния. Сали срещнала Гаскел, когато пътувала на стоп през Аризона. Прекарала известно време в Канзас, но се оттеглила да живее в една комуна. В живота й имало и други мъже. Гаскел мразел котките, бил алергичен към тях. Движението за освобождение на жените означавало нещо повече от това да си изгориш сутиена, означавало пълно обвързване с програмата за надмощие на жените над мъжете. Любовта била голяма работа, стига да не се оглавят изцяло в ръцете й. Компостът бил на почит, за разлика от цветните телевизори. Бащата на Гаскел притежавал цяла верига от магазини, които били направо противни. Парите били нещо доста удобно, а „Роситър гроув“ — крайно отегчително място. И най-важното — чукането трябва да е, просто трябва да е голям кеф, както и да го погледнеш.

Тази информация дълбоко потресе Ева Уилт. В нейната среда съпрузите употребяваха мръсни думи, когато си удареха палеца с чук или нещо подобно. Самата Ева произнасяше такива слова единствено в усамотението на банята, и то с копнеж, който отнемаше тяхната грубост и им придаваше възхитителна сила, тъй че едно добро чукане се превръщаше в най-далечната и най-абстрактната от всичките й надежди, в преживяване, доста по-различно от редките и нескопосани опити на Хенри рано сутрин. И ако тези думички бяха нещо, запазено за банята, самото понятие „чукане“ бе още по-далечно. То предполагаше почти непрекъсната активност, редовно занимание, което се извършваше с нехайна лекота, но носеше удовлетворение, придаващо нови измерения на живота. Ева Уилт излезе от колата с подкосени крака и в шоково състояние последва Сали във „Фелисити Фешън“.

Ако чукането бе кеф, то пазаруването със Сали Прингсхайм бе същинско откровение. Действията й бяха белязани със замайваща решителност. Там, където Ева щеше само плахо да хъмка и да мънка, Сали направо избираше и щом избереше, отминаваше между закачалките, захвърляйки нещата, които не й харесваха, като просто ги оставяше да висят на разни столове, грабваше други, хвърляше им бегъл поглед и казваше, че май ги бива — и то с изражение на отегчено съгласие, което бе просто заразително; накрая напусна магазина с цял куп кутии, съдържащи пончо от шантунг, копринени летни сака, шалчета и блузи на обща стойност двеста лири. Ева Уилт похарчи седемдесет за жълт плажен костюм с кройка на пижама, шлифер с ревери и колан, който според Сали я правел същински Гетсби.

— Сега ти липсва само шапка и ще станеш направо един път! — каза тя, докато товареха кутиите в колата.

Купиха и мека шапка, а после седнаха да пият кафе и „Момбаса“, където Сали, силно наведена през масата, мушеше дълга тънка пура и говореше за телесния контакт тъй високо, че Ева усети как жените на съседните маси млъкнаха и я заслушаха доста неодобрително.

— Зърната на Гаскел просто ме пощуряват — каза Сали. — И той самият пощурява, когато му ги смуча.

Ева отпи от кафето си и се зачуди какво ли би направил Хенри, ако й хрумнеше да смуче зърната на гърдите му. „Пощурявам“ едва ли бе точната дума, пък и вече започваше да съжалява, че е пръснала седемдесет лири.

Това май наистина щеше да го пощури. Хенри никак не одобряваше кредитните карти. Тя обаче бе в толкова отлично настроение, че не допусна мисълта за реакцията му да й развали хубавия ден.

— Според мен гърдите са страшно важно нещо — продължи Сали.

Две жени, седнали на съседната маса, платиха сметката и си излязоха.

— Сигурно е така — смутено отвърна Ева. — Аз обаче никога не съм имала особена полза от моите.

— Тъй ли? — възкликна Сали. — Ще трябва да направим нещо.

— Не виждам какво би могъл да направи който и да било — каза Ева. — Хенри никога не си сваля пижамата, пък и моята нощница все ни се пречка.

— Само не ми казвай, че носите някакви дрехи в леглото. О, горкичката! Че и нощница на всичкото отгоре! Божичко, какво унижение за теб! Съвсем типично за обществото, в което мъжете са на власт! Цялата тази диференциация в облеклото! Навярно страдаш от недостиг на телесен контакт. Според Гаскел това е толкова вредно, колкото и липсата на витамини.

— Е, Хенри винаги се прибира уморен — каза Ева. — Пък и аз излизам често.

— Никак не съм изненадана — рече Сади. — Според Гаскел мъжката умора е симптом за фалическа неувереност. На Хенри голям ли му е, или малък?

— Ами зависи — отвърна Ева леко пресипнало. — Понякога е голям, друг път не.

— Лично аз предпочитам мъжете с малка патка — рече Сали, — те много повече се стараят.

Допиха си кафето и се върнаха при колата, обсъждайки пениса на Гаскел и неговата теория, че в едно сексуално недиференцирано общество стимулирането на зърната ще играе все по-важна роля, за да помогне на съпруга да развие усет за хермафродитната си природа.

— Той даже написа статия на тази тема — рече Сали, докато караше към къщи. — Нарича се „Мъжът като майка“. Миналата година я публикуваха в „Смучи!“

— „Смучи“? — възкликна Ева.

— Да, това е списание, издавано от Обществото за недиференцирани сексуални проучвания в Канзас. Джи страшно им помогна за поведенческите модели на животните. Той написа там дисертацията си за играта на роли при плъховете.

— Много интересно — неуверено каза Ева.

За какви ли роли ставаше дума? Със сигурност бе нещо впечатляващо, а редките статийки на Хенри за чираците и литературата, които излизаха в тримесечното списание за хуманитарна просвета, надали можеха да се мерят с монографиите на доктор Прингсхайм.

— О, знам ли. Всъщност всичко е толкова очевидно. Ако затвориш в клетка два мъжки плъха за достатъчно дълго време, единият от тях неизбежно ще развие активни тенденции, а другият пасивни — рече Сали отегчено. — Това обаче просто вбесяваше Гаскел. Той смяташе, че трябвало да се редуват. Съвсем типично за Джи. Опитах се да му обясня колко глупаво е това от негова страна. Казах му: „Джи, сладурче, плъховете на практика не са диференцирани. От къде на къде тогава очакваш да са способни на екзистенциален избор?“ И знаеш ли какво ми отговори? „Пуберчето ми, плъховете са парадигмата. Просто запомни това и надали някога ще направиш сериозна грешка. Плъховете са парадигмата.“ Как ти се струва, а?

— Според мен плъховете са много противни — отвърна Ева, без да се замисля.

Сали се разсмя и сложи ръка на коляното й.

— О, Ева, скъпа — измърка тя, — ти си тъй очарователно земна. Не, няма да те върна на „Парквю авеню“. Идваш у дома с мен да пийнем и да хапнем нещо. Просто умирам да те видя с тоя лимонен костюм.

Свърнаха по „Роситър гроув“.

* * *

Ако плъховете бяха парадигма за доктор Прингсхайм, то „Печатари трета“ бяха парадигма за Хенри Уилт, макар и от доста по-различно естество. Те въплъщаваха всички най-мъчителни, безчувствени и направо нетърпими черти, типични за неговите групи. Като капак на всичко си въобразяваха, че са образовани, защото несъмнено знаеха да четат, а Волтер смятаха просто за кретен, понеже вечно усложнявал живота на Кандид. Срещата с „Печатари трета“ непосредствено след детегледачките изваждаше на показ най-лошото у Уилт. Те очевидно бяха извадили на показ най-лошото и у Сесил Уилямс, когото той заместваше.

— Вече втора седмица е болен — казаха те на Уилт.

— Нищо чудно — отвърна той. — От вас всеки ще се разболее.

— По-рано имахме един, дето се задуши. Пинкертън. Един семестър беше с нас и все ни караше да четем оная книга, „Невзрачният Джуд“. Голяма досада, само за някакъв тиквеник Джуд се разправя.

— Да, известно ми е — рече Уилт.

— А следващия семестър старият Пипки не се върна. Спрял при реката, ръгнал един маркуч в ауспуха на колата и взел, че се задушил.

— Разбирам го — каза Уилт.

— И таз добра! Ами че той трябваше да ни дава пример!

Уилт мрачно огледа групата.

— Убеден съм, че тъкмо това е имал предвид, когато се е самоубил — каза той. — А сега бих искал да четете тихо, да ядете тихо и да пушите така, че да не ви види никой от административния блок, за да мога аз да си върша работата.

— Работа ли? Ей, ама вие хабер си нямате к’во значи работа. Само си седите на бюрото по цял ден и си четете. И на туй ли му викате работа? Пък ви и плащат на всичкото отгоре…

— Млъквай! — рече Уилт с поразителна ярост. — Затваряй си тъпата уста!

— Че кой ще ме накара? — рече печатарят.

Уилт се опита да се овладее и за пръв път това не му се удаде. Тия „Печатари трета“ бяха наистина невероятно нагли.

— Аз! — извика той.

— Ти и още кой? Че ти самичък не можеш накара и мишка да млъкне, ако ще цял ден да се опитваш.

Уилт се изправи.

— Ти, шибано лайно такова! — изрева той. — Ти, мръсен сополанко…

* * *

— Честно казано, Хенри, не очаквах от теб такава невъздържаност — каза ръководителят на неговата катедра час по-късно, когато носът на Уилт вече бе престанал да кърви, а медицинската сестра на колежа му бе залепила лейкопласт на веждата.

— Тази група изобщо не е моя, пък и ме изкараха от кожата ми, като взеха да злорадстват за самоубийството на Пинкертън. Ако Уилямс не отсъстваше по болест, това нямаше да се случи — обясни Уилт. — Винаги е болен, когато трябва да вземе „Печатари трета“.

Господин Морис поклати глава обезсърчен.

— Не ме интересува кои точно са били. Просто не можеш ей така да нападаш курсистите…

— Да нападам курсистите? Никого не съм докосвал с пръст…

— Добре де, но все пак си използвал оскърбителни изрази. Боб Фенуик е бил в съседната стая и те е чул да наричаш тоя тип Алисън „шибано лайно“ и „злобен кретен“. Е, чудно ли е тогава, че е решил да те фрасне?

— Вероятно не е — каза Уилт. — Не биваше да си изпускам нервите. Съжалявам.

— В такъв случай просто ще забравим за станалото — рече господин Морис. — Обаче запомни, че ако ще се мъча да ти извоювам степен старши преподавател, не мога да допусна да си съсипваш реномето, като се пердашиш с курсистите.

— Не съм се пердашил с него — каза Уилт, — той ме удари.

— Да се надяваме поне, че няма да се обади в полицията и да те обвини, че си го нападнал. Това е последната реклама, от която имаме нужда.

— Просто ме махни от „Печатари трета“ — рече Уилт, — до гуша ми дойдоха тия зверове.

* * *

Той прекоси коридора и си взе сакото и куфарчето от стаята на персонала. Носът му бе станал двойно по-голям от обичайното, а и веждата го болеше мъчително. На път за паркинга се размина с неколцина преподаватели, но никой не спря да го попита какво се е случило.

Хенри Уилт напусна колежа незабелязан и влезе в колата си. Затвори вратата и остана така няколко минути, загледан в работниците, които пробиваха дупки за основите на новата сграда. Нагоре, надолу, нагоре, надолу. Сякаш забиваха гвоздеи в ковчег. Един ден, един неизбежен ден той самият щеше да легне в ковчега си, все така незабелязан, все така преподавател втора степен и напълно забравен от всички, освен може би от някой хулиган печатар, който винаги ще си спомня деня, когато е фраснал по носа лектор по хуманитарна просвета, при това съвсем безнаказано. Навярно ще се хвали с тази случка и пред внуците си.

Уилт запали колата и пое по главния път, изпълнен с ненавист към „Печатари трета“, към колежа, към живота и към самия себе си. Сега вече разбираше защо терористите са готови да се принесат в жертва заради някоя кауза. Ако имаше бомба и подходяща кауза, с радост щеше да взриви и себе си, и всички невинни минувачи околовръст, само за да докаже за един славен, макар и кратък миг, че и той е силна личност, че и с него трябва да се съобразяват. Само че Уилт не разполагаше нито с бомба, нито с кауза. Вместо това съвсем необмислено подкара към къщи и паркира пред „Парквю авеню“ № 34. После отключи външната врата и си влезе вкъщи.

В хола се носеше особена миризма — някакъв парфюм със сладникав аромат на мускус. Уилт остави куфарчето си и надникна във всекидневната. Ева очевидно бе излязла. Той отиде в кухнята, сложи чайника на котлона и си опипа носа. Трябваше хубавичко да го разгледа в огледалото на банята. Тъкмо бе поел по стълбите към втория етаж, долавяйки, че парфюмът има някакъв подчертано противен нюанс, когато изведнъж замръзна на място. Ева Уилт стоеше на прага на спалнята, облечена в крещящо жълт плажен костюм с необятно широки крачоли. Представляваше доста грозна гледка и като капак на всичко пушеше дълга тънка цигара, втъкната в дълго тънко цигаре, а устните й бяха наплескани с неописуемо ярко червило.

— Сладкото ми хуйче избоботи тя с дрезгав глас и се олюля. — Идвай тук. Сега ще ти смуча зърната, а ти ще го направиш орално.

Уилт се обърна и хукна надолу по стълбите. Пияна беше, мръсницата. Това бе един от добрите й дни. Без да губи време да гаси котлона, Хенри Уилт изфуча навън и се метна в колата. Нямаше намерение да стои спокойно и да я остави да му смуче зърната. Стигаха му толкова беди за днес.