Том Шарп
Уилт (19)

19.

Затаена до прозореца на една празна спалня на първия етаж в дома на свещеника, Ева Уилт проследи преподобния Сейнт Джон Фрауд, докато крачеше замислено към църквата. Когато се скри от погледа й, тя отново слезе в кабинета, за да потърси Хенри. Щом го нямаше в колежа, навярно си беше у дома. Тъкмо посягаше към телефона, когато зърна бръшляна. Божичко, съвсем бе го забравила, при това го бе оставила на такова място, че викарият не може да не го беше видял. Какъв конфуз! Тя набра номера на „Парквю авеню“ номер 34 и зачака. Никой не отговаряше и тя отново позвъни в колежа. През цялото време не изпускаше от очи портата на църковния двор, за да не бъде изненадана от внезапната поява на свещеника.

— Фенлъндски колеж за изкуства и технологии — каза телефонистката.

— Пак съм аз — рече Ева, — искам да говоря с господин Уилт.

— Съжалявам, но господин Уилт го няма.

— Но къде може да е? Звъних у дома…

— Той е в полицейския участък.

— Какво? — възкликна Ева.

— В участъка е, помага на полицията в разследването…

— Разследване ли? Какво разследване? — изпищя Ева.

— Не знаете ли? — попита момичето. — Писаха във всички вестници. Убил жена си…

Ева дръпна слушалката от ухото си и ужасено се вторачи в нея. Момичето продължаваше да говори, но тя вече не слушаше. Хенри убил жена си! Но нали тя беше жена му? Каква е тази глупост! Тя не е убита! За един кратък и страшен миг Ева Уилт почувства, че е на път да изгуби разсъдъка си. После отново допря слушалката до ухото си.

— Още ли сте там? — попита момичето.

— Ама аз съм жена му! — кресна Ева.

От другата страна последва пауза. После тя чу как телефонистката обяснява на някого, че на телефона е някаква луда жена, която се представя за госпожа Уилт.

— Казвам ви, че аз съм госпожа Уилт. Госпожа Ева Уилт! — извика тя, но връзката прекъсна.

Ева остави с немощна ръка слушалката. Хенри в полицейския участък… Хенри я бил убил… Божичко! Целият свят е полудял. А тя стои гола в дома на викария в… Изобщо нямаше представа къде се намира. Тя набра 999.

— Спешна помощ. От коя служба се нуждаете? — попита операторът.

— Полицията — отвърна Ева. Нещо изщрака и се чу мъжки глас.

— Тук е полицията.

— Обажда се госпожа Уилт — рече Ева.

— Госпожа Уилт?

— Госпожа Ева Уилт. Вярно ли е, че съпругът ми е убил… Искам да кажа, дали моят съпруг… О, Боже, просто не зная какво да кажа.

— Казвате, че сте госпожа Уилт, госпожа Ева Уилт? — попита мъжът.

Ева кимна и рече:

— Да.

— Разбирам — каза човекът колебливо. — Сигурна ли сте, че сте госпожа Уилт?

— Разбира се, че съм сигурна. Нали затова се обаждам.

— Мога ли да попитам откъде се обаждате?

— Не зная — рече Ева. Намирам се в една къща и нямам никакви дрехи и… мили Боже! — свещеникът се задаваше по пътеката към терасата.

— Ако може просто да ни дадете адреса.

— Сега не мога да продължа — каза Ева и затвори телефона.

Тя се подвоуми за миг, грабна бръшляна от бюрото и изхвърча от стаята.

* * *

— Казвам ви, че не знам къде е — рече Уилт. — Навярно ще я намерите в списъка на изчезналите лица. Преминала е от царството на материята в царството на абстракцията.

— Какво искаш да кажеш, дявол да го вземе? — попита инспекторът, посягайки към чашата си с кафе.

Беше събота, единайсет часа сутринта, но той държеше на своето. Разполагаше с двайсет и осем часа, за да се добере до истината.

— Винаги съм я предупреждавал, че трансценденталната медитация крие потенциални опасности — каза Уилт, който сам бе на границата между съня и будуването. — Ама тя все упорстваше.

— За какво упорстваше?

— Да медитира трансцендентално. В поза лотос. Навярно този път е отишла твърде далеч. Вероятно е преживяла трансмутация.

— Транс… какво? — подозрително попита инспектор Флинт.

— Превърнала се е по някакъв магически начин в нещо друго.

— За Бога, Уилт, ако пак започнеш със свинския пастет…

— Имах предвид нещо по-духовно, инспекторе, нещо красиво.

— Съмнявам се.

— Помислете само! Ето аз седя с вас в тази стая като пряка последица от това че докато разхождах кучето, в главата ми се въртяха черни мисли за убийство на жена ми. От тези часове на празни фантазии си спечелих име на убиец, без да съм извършил убийство. Кой може да каже дали Ева, чиито мисли бяха монотонно неизменно красиви, не си е спечелила подобаващо красива награда? Както бихте се изразили вие, инспекторе, каквото надробиш, такова ще сърбаш.

— Горещо се надявам да е тъй, Уилт — каза инспекторът.

— Но в такъв случай къде е тя? — рече Уилт. Кажете ми! Каква е ползата от безцелни разсъждения…

— Аз ли да ти кажа? — изкрещя инспекторът, разливайки кафето си. — Само ти знаеш в кой трап си я хвърлил или коя бетонобъркачка или крематориум си използвал.

— Говорех метафорично… тоест реторично — каза Уилт. — Опитвах се да си представя в какво би се превърнала Ева, ако нейните мисли се въплътят в реална форма. Моята тайна мечта бе да стана безмилостен човек на действието, решителен мъж, свободен от морални колебания или угризения на съвестта, един Хамлет, преобразен в Хенри V, само че без патриотичния плам, който ни кара да мислим, че не би одобрил Общия пазар, един Цезар…

На инспектор Флинт му дойде много.

— Уилт — изръмжа той, — пет пари не давам какво си искал да станеш ти. Искам само да знам какво е станало с жена ти. Щях да стигна и до харпика — рече инспекторът, внезапно осъзнал една нова страховита възможност. — Да не би…

Уилт поклати глава.

— Вие вашето си знаете. Също като горката Ева! Прозаичен ум, който се стреми да докопа неуловимото и да сграбчи фантасмагориите за несъществуващото им гърло. Съвсем в стила на Ева! Тя никога не би могла да изиграе „Лебедово езеро“. В никоя опера не биха й разрешили да напълни сцената с вода или да инсталира двойно легло, а Ева би държала това да стане на всяка цена.

Инспектор Флинт се изправи.

— Ако я караме така, скоро няма да стигнем доникъде.

— Именно — съгласи се Уилт, — доникъде няма да стигнем. Ние сме това, което сме, и каквото и да правим, не можем да променим този факт. Калъпът, който формира нашата природа, остава непокътнат. Наречете го наследство, наречете го шанс…

— Наречи го врели-некипели — рече Флинт и излезе от стаята. Имаше нужда от сън и възнамеряваше хубаво да се наспи. В коридора срещна сержант Йейтс.

— Имало е спешно обаждане от жена, която разправяла, че е госпожа Уилт — каза сержантът.

— Откъде?

— Не могла да каже къде се намира — рече Йейтс. — Само казала, че не знае и че няма дрехи…

— Аха рече инспекторът. — Пак някоя откачалка. За какво ми губиш времето с такива, дявол да го вземе? Малко ли са ни притесненията?

— Помислих си, че ще искате да знаете. Ще се опитаме да засечем номера.

— Хич не ми пука — рече Флинт и отмина, бързайки да навакса пропуснатия сън.

* * *

Преподобният Сейнт Джон Фрауд прекара тревожен ден. При обстойното претърсване на църквата не намери нищо. Нямаше признаци да е бил вършен скверен ритуал (мина му мисълта за черна литургия). Докато крачеше обратно към дома, той с радост забеляза, че небето над протока е празно, нямаше ги презервативите. Нямаше го и бръшлянът на бюрото. Викарият огледа с мрачно предчувствие мястото, където лежаха вейките, и си сипа уиски. Бе готов да се закълне, че преди да излезе, на бюрото му имаше цял наръч бръшлян. След като допи остатъка от бутилката, главата му се изпълни с фантастични мисли. В къщата се носеха необичайни шумове. Чуваха се особени поскърцвания откъм стълбите и необясними звуци от горния етаж, сякаш някой или нещо се движеше крадешком насам-натам, но когато се качи да провери, шумовете рязко спряха. Викарият надникна в няколко празни стаи. После пак слезе, изправи се в хола и се ослуша. След това се върна в кабинета си и се опита да се съсредоточи над проповедта си, но все не можеше да се отърве от усещането, че не е сам. Седнал зад бюрото си, преподобният Сейнт Джон Фрауд обмисляше възможността в къщата да има духове. Несъмнено ставаше нещо странно. В един часа отиде в кухнята, за да обядва, и установи, че от килера е изчезнал половин литър мляко, нямаше ги и останките от ябълковия пай, донесен от госпожа Снейп, която чистеше къщата два пъти седмично. Той се задоволи със затоплена консерва боб и препечен хляб и се затътри на горния етаж за следобедната дрямка. Тогава за пръв път чу гласовете. Или по-точно един глас. Като че ли долиташе от кабинета му. Преподобният Сейнт Джон Фрауд седна в леглото. Ако ушите му не го лъжеха — а с оглед на сутрешните необикновени събития бе склонен да вярва, че го лъжат — би могъл да се закълне, че някой използва телефона му. Той стана и си нахлузи обувките. Някой плачеше. Викарият излезе на площадката на стълбите и се ослуша. Хлипането престана. Той слезе и надникна във всички стаи на приземния етаж, но като оставим настрана факта, че калъфът на едно от креслата в неизползваната всекидневна бе изчезнал, нямаше признаци за наличието на жива душа. Тъкмо се канеше да се качи пак горе, когато телефонът иззвъня. Викарият отиде в кабинета и вдигна слушалката.

— Тук е домът на викария в Уотърсуик — промърмори той.

— Обаждаме се от фенлъндския полицейски участък — каза някакъв мъж. — Току-що от вашия номер позвъни една жена, която претендира да е госпожа Уилт.

— Госпожа Уилт? — рече преподобният Сейнт Джон Фрауд. — Госпожа Уилт? Станала е грешка. Не познавам никаква госпожа Уилт.

— Обаждането определено беше от вашия телефон, сър.

Преподобният Сейнт Джон Фрауд се замисли над сведението.

— Много странно — рече той, — аз живея сам.

— Вие ли сте викарият?

— Разбира се, че съм викарият. Тук е домът на викария и викарият съм аз.

— Разбирам, сър. А как се казвате?

— Преподобен Сейнт Джон Фрауд, Ф… Р… А… У… Д.

— Много добре, сър, значи в дома ви със сигурност няма никаква жена?

— Разбира се, че в дома ми няма жена. Намирам намека ви за извънредно недостоен. Аз съм…

— Съжалявам, сър, но просто ще трябва да проверим тези неща. Получихме обаждане от госпожа Уилт или най-малкото от жена, която твърди, че е госпожа Уилт, и то идваше от вашия телефон…

— Коя е пък тази госпожа Уилт? В живота си не съм чувал за нея.

— Ами как да ви кажа, госпожа Уилт… всъщност е малко трудно за обяснение. Предполага се, че е била убита.

— Убита ли? — възкликна преподобният Сейнт Джон Фрауд. — „Убита“ ли казахте?

— Да речем, изчезнала от дома си при подозрителни обстоятелства. Задържали сме съпруга й за разпит.

Преподобният Сейнт Джон Фрауд поклати глава.

— Какво злощастие — промърмори той.

— Благодаря ви за помощта — каза сержантът. — Прощавайте за безпокойството.

Преподобният Сейнт Джон Фрауд замислено остави слушалката. Не би искал да сподели със събеседника си откритието, че очевидно споделя дома си с безплътния дух на наскоро убита жена. И без това всички го смятаха за ексцентрик. От друга страна, след по-задълбочен размисъл осъзна, че сцената, която бе видял на катера, несъмнено носеше всички признаци на убийство. Може би по някакъв необикновен начин бе станал свидетел на вече случила се трагедия, нещо като послесмъртно deja vu^[1], ако можеше така да се нарече. Не ще и дума, щом съпругът вече бе задържан за разпит, убийството бе станало преди известно време… В такъв случай… Преподобният Сейнт Джон Фрауд се оплете в серия предположения, в които голяма роля играеха самото време и молбите за помощ от задгробния свят. Може би бе негов дълг да уведоми полицията какво бе видял. Тъкмо се колебаеше и чудеше какво да предприеме, когато отново дочу хлипането, този път съвсем отчетливо. Долиташе от съседната стая. Той стана, пийна малко уиски за кураж и отвори вратата. Посред стаята стоеше снажна жена с разрешени коси, полепнали по раменете й, и разкривено от скръб лице. Бе загърната в нещо като саван. Преподобният Сейнт Джон Фрауд се вторачи в нея с нарастващ ужас. После се отпусна на колене.

— Господу помолим ся — дрезгаво промълви той.

Страховитото привидение тромаво падна на колене, притискайки савана към гърдите си. Двамата коленичиха заедно в молитва.

* * *

— Да проверим ли? Какво, по дяволите, искаш да ми кажеш? — възкликна инспектор Флинт, който съвсем не бе съгласен да го будят следобед, след като не бе спал цели тридесет и шест часа и се мъчеше да си навакса. — Събуждаш ме и ми плямпаш разни дивотии за викарий на име Зигмунд Фройд…

— Сейнт Джон Фрауд — поправи го Йейтс.

— Изобщо не ме интересува. Така или иначе е невероятно! Щом проклетият свещеник казва, че я няма там, значи я няма. Какво искаш да направя?

— Просто си мислех, че трябва да пратим една патрулна кола да провери, нищо друго.

— Какво те кара да мислиш…

— Със сигурност имаше обаждане от жена, която настояваше, че е госпожа Уилт, и то дойде именно от този номер. Досега е позвънила два пъти. Успяхме да направим запис на второто обаждане. Изброи разни подробности, които звучат автентично. Каза си датата на раждане, адреса, професията на Уилт, дори името на кучето им и това, че имат жълти пердета във всекидневната.

— Е, това всеки идиот може да ти го каже. Достатъчно е да мине покрай къщата им.

— Ами името на кучето? Казва се Клем. Проверих и се оказа вярно.

— А не ти ли каза случайно какво е правила през последната седмица?

— Спомена, че била на катер — отвърна Йейтс. — После затвори телефона.

Инспектор Флинт седна в леглото.

— Катер ли? Какъв катер?

— Не знам, просто затвори. А, още нещо. Каза, че носи четирийсет и втори номер обувки.

— Мамка му! — рече Флинт. — Добре, идвам.

Той се измъкна от кревата и започна да се облича.

* * *

В килията си Уилт зяпаше в тавана. Бе прекарал толкова много часове в разпити, че въпросите още кънтяха в ума му. „Как я уби? Къде я хвърли? Какво направи с оръжието?“ Безсмислени въпроси, повтаряни до безкрай с надеждата, че най-сетне ще го прекършат. Ала Уилт не бе прекършен. Той бе възтържествувал. За пръв път в живота си знаеше, че е непоклатимо прав, дока то всички останали изцяло грешаха. Преди винаги бе имал известни колебания. Може би „Зидари втора“ все пак бяха донякъде прави да смятат, че в страната има твърде много чернилки. Може би въвеждането на смъртното наказание би намалило престъпността. Уилт не мислеше така, но нямаше как да е абсолютно сигурен. Само време то можеше да покаже. Ала при делото „Кралицата срещу Уилт за убийството на госпожа Уилт“ съмненията бяха изключени. Той можеше да бъде призован в съда, намерен за виновен и осъден — това нямаше никакво значение. Важното бе, че е невинен и ако го осъдеха до живот, тази чудовищна неправда спрямо него само би засилила съзнанието за собствената му невинност. За пръв път в живота си Уилт се почувства свободен. Сякаш първородният му грях, че е Хенри Уилт, живущ на „Парквю авеню“ номер 34, Ъпфорд, преподавател по хуманитарна просвета във Фенлъндския колеж за изкуства и технологии, съпруг на Ева Уилт и ничий баща, внезапно бе снет от плещите му. Цялото бреме на имуществото, навиците, заплатата и статута, съобразяването с обществените норми, деликатните нюанси в преценката за себе си и за останалите, всички тези неща, които той и Ева бяха придобили, отведнъж изчезнаха. Затворен в килията си, Уилт бе свободен да бъде. Каквото и да станеше оттук насетне, никога вече нямаше да се поддаде на омайния зов на обезличаването. След отявленото презрение и яростта на инспектор Флинт, след обидите и позора, които му се струпаха само за седмица, нима все още се нуждаеше от нечие одобрение? Каквото и мнение да имаха другите за него, можеха да си го заврат отзад. Уилт щеше да следва независима линия и постоянно да разгръща своя несъмнен талант да руши всяка логика. Дадяха ли му доживотна присъда и прогресивен директор на затвора, Уилт само за месец щеше да го вкара в лудницата с благата разумност на отказа си да се подчинява на правилата. Изолирането в отделна килия и оставянето на хляб и вода, ако такива наказания все още съществуваха, изобщо нямаше да го спрат. А пуснеха ли го на свобода, щеше да приложи новооткритите си дарби в колежа. Щеше с удоволствие да се включи в разни комисии и да внася раздори, неизменно представяйки аргументи, противоречащи на всеобщото мнение. В края на краищата животът не беше преследване на цел по най-краткия възможен път, а неизтощима непоследователност, произвол, анархичност и хаос. Правилата се създаваха, за да бъдат нарушавани, а човекът, чийто ум шареше насам-натам като скакалец, винаги бе с един скок пред другите. След като установи това ново правило, Уилт се обърна на една страна и се опита да заспи, но сънят все не идваше. Опита и на другата страна, но все така безуспешно. Мисли, въпроси, несвързани отговори и въображаеми диалози изпълваха съзнанието му. Опита се да брои овце, но по някое време се улови, че мисли за Ева. Милата Ева, ужасната Ева, буйната Ева, неукротимо възторжената Ева. Подобно на него и тя бе търсила Абсолютната, Вечната истина, която завинаги да й спести грижата да мисли самостоятелно. Бе я търсила в грънчарството, в трансценденталната медитация, в джудото, в батутите и най-идиотски в ориенталските танци. Накрая се бе опитала да я намери в сексуалната еманципация, в движението за освобождение на жените и в тайнството на оргазма, в който да потъне и да се изгуби завинаги. Май наистина бе успяла да го направи, отнасяйки със себе си и проклетите Прингсхаймови. Е, доста обяснения трябваше да даде, ако се появеше отнейде. Уилт се усмихна при мисълта какво ли щеше да каже, когато откриеше до какви последици бе довело последното й увлечение по безграничното. Щеше да се погрижи тя да се разкайва за това до сетния ри час.

* * *

Коленичила на пода на всекидневната в дома на викария. Ева Уилт се бореше с нарастващото убеждение, че сетният й час отдавна е минал. Всички, с които този ден говореше, очевидно я смятаха за покойница. Полицаят, с който се свърза по телефона, никак не бе склонен да повярва на твърденията й, че е жива и че се намира в относително добро състояние, и дори бе поискал да докаже, че е тя. Поразената Ева приключи разговора със силно подкопана вяра в собственото си съществуване, а реакцията на преподобния Сейнт Джон Фрауд към появата й в дома му само засили злочестините й. Горещите му молитви към Всевишния да освободи душата на наскоро представилата се Ева Уилт от настоящата й форма и непоносимо въплъщение, поразиха Ева. Тя коленичи на килима и захлипа, додето викарият я поглеждаше над очилата си, затваряше очи, извисяваше в рвението си треперлив глас, отваряше очи, потръпваше и изобщо се държеше по начин, несъмнено предназначен да породи скръб и униние в предполагаемия труп, а кога го при последния си отчаян опит да накара покойната Ева Уилт да заеме отреденото й място в небесните селения, претупа молитвата „Кратки са дните на родения от жена и пълни с печал“ и поде „Остани с мен“ с множество трели, Ева изостави всички опити за самоконтрол и трогателно заизвива „Бързо пада привечер“. Когато стигнаха до „Нуждая се от присъствието ти всеки час“, преподобният Сейнт Джон Фрауд бе на съвсем различно мнение. Олюлявайки се, той излезе от стаята и потърси убежище в кабинета си. Зад него Ева Уилт, прегърнала новата си роля на покойница с целия ентусиазъм, с който преди се бе посвещавала на батута, джудото и грънчарството, искаше да знае „де ти е, смърт, жилото, и де ти е, а де, победата“.

— Мигар аз знам, дявол да го вземе — промърмори викарият посегна към бутилката уиски, ала видя, че е празна.

Той седна и запуши ушите си с длани, за да не чува ужасния глас. Всъщност „Остани с мен“ бе последният псалм, който трябваше да избере. Къде по на място би бил „Има зелен хълм надалеч“ — той поне трудно би могъл да бъде изтълкуван двузначно.

Когато псалмът най-сетне свърши, викарият поседя малко, наслаждавайки се на тишината, и тъкмо се канеше да провери дали няма шанс в килера да се спотайва още една бутилка, когато на вратата се почука и Ева влезе в кабинета.

— Съгреших, отче! — изпищя тя, полагайки големи усилия да ридае и да скърца със зъби едновременно.

Преподобният Сейнт Джон Фрауд сграбчи облегалките на креслото и се помъчи да преглътне. Не беше лесно. После, преодолявайки основателния страх от внезапно полудяване, успя да проговори.

— Стани, дете — изпъшка той, докато Ева се гърчеше на килимчето пред него. — Ще изслушам изповедта ти.