Том Шарп
Уилт (18)

18.

— Божичко — възкликна сержант Йейтс, — нали вчера ядохме на обед свински пастет! Какъв ужас!

Инспектор Флинт си изплакна устата с черно кафе и се изплю в умивалника. Вече бе повърнал два пъти, но още му се гадеше.

— Знаех си, че ще е нещо такова — рече той, потръпвайки, — просто го усещах. Човек, който е в състояние да изиграе номера с куклата, трябва да си е наумил нещо наистина гнусно.

— Ама те може би вече са изядени до шушка — каза сержантът.

Флинт го изгледа убийствено.

— А според теб защо е пуснал лъжливата следа, мамка му? — попита той. За да има достатъчно време, през което да бъдат изконсумирани. Забележи, той използва думата „изконсумирани“, не аз. Знаеш ли каква е трайността на свинския пастет?

Йейтс поклати глава.

— Пет дена. Пет дена! Пуснати са по магазините във вторник, което ще рече, че разполагаме с един ден, за да намерим пастета или каквото е останало от него. Искам да бъде иззет всичкия свински пастет в Източна Англия. Искам всяка шибана наденица или пържола, или пай с бъбреци, излезли от месокомбината „Суийтбредс“ през тази седмица, да бъдат намерени и донесени тук. Както и всяка консерва с кучешка храна.

— Кучешка храна ли?

— Много добре ме чу — каза инспектор Флинт, излизайки от тоалетната с несигурна крачка. — А най-добре ще е да добавиш и котешките храни. Когато става дума за Уилт, никога не се знае. Той е способен така да ни забаламоса, че да пропуснем някой съществен детайл.

— Но щом са били смлени на свински пастет, защо да губя време с кучешката храна?

— А според теб къде е сложил остатъците, мамка му? — свирепо попита инспектор Флинт. Ти какво си мислиш, че ще допусне хората да се оплакват, че са открили зъб или нокът в пастета, който са си купили сутринта. Не е такъв Уилт! Тази свиня мисли за всичко. Удавя ги в собствената им баня. Пъха ги в найлонови чували, които заключва в гаража, а после се прибира у дома и натиква куклата в шибаната дупка. После в неделя се връща, взима ги и прекарва целия ден сам-самичък в месокомбината… Ако искаш да знаеш точно какво е правил в неделя, можеш да прочетеш признанието му. Моят стомах не може да го понесе.

Инспекторът хукна пак към тоалетната. Цяла седмица я караше все на свински пастет. Статистически погледнато, вероятността да е опитал от госпожа Уилт бе извънредно голяма.

* * *

Когато в осем часа сутринта отвориха месокомбинат „Суийтбредс“, инспектор Флинт вече чакаше на вратата. Той нахлу в кабинета на управителя и настоя да говори с него.

— Още не е дошъл — отвърна секретарката. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Искам списък на всички магазини и заведения, които снабдявате със свински пастет, пържоли, пирог с бъбреци, наденици и кучешка храна — отвърна инспекторът.

— Не мога да ви дам такава информация каза секретарката. Тя е крайно поверителна.

— Поверителна ли? Какво, по дяволите, означава това?

— Ами и аз не зная точно. Просто не мога на своя глава да ви предоставя вътрешна информация… — Тя млъкна изведнъж. Инспектор Флинт я зяпаше с доста страховито изражение.

— Е, госпожице — рече той накрая, — може би ще ви е интересно да научите, че онова, което е попаднало във вашия свински пастет, е също много вътрешно. Съдбоносно при това.

— Съдбоносно ли? Не разбирам какво искате да кажете. Нашия пастет се прави от напълно здравословни продукти.

— Здравословни ли? — кресна инспекторът. — Наричате три човешки трупа здравословни? Наричате сварените, обезкостени, накълцани и сготвени останки от три жертви на убийство здравословни?

— Но ние използваме само… — започна секретарката, ала в следващия миг рухна от стола си в несвяст.

— За Бога — закрещя инспекторът, — кой да очаква, че една безмозъчна гъска, която може да работи в скотобойна, ще излезе толкова гнуслива! Научи името и адреса на управителя и му кажи да дойде тук на бегом.

Той седна на един стол, докато сержант Йейтс тършуваше из бюрото.

— Събуди се, събуди се — побутна той секретарката с крак. — Ако някой има право да лежи на работното си място, това съм аз. Три дни и нощи не съм лягал, а на всичкото отгоре съм съучастник в прикриване на убийство.

— Съучастник ли? — рече Йейтс. Не разбирам как.

— Не разбираш ли? А според теб как се нарича това, да помогнеш за премахването на части от жертвата? Укриване на улики?

— Не бях помислил за това — каза Йейтс.

— Аз пък помислих — рече инспекторът. — Всъщност не мога да мисля за нищо друго.

В килията си Уилт спокойно зяпаше в тавана и се чудеше колко лесно се оказа всичко. Достатъчно е да кажеш на хората онова, което искат да чуят, и те са готови начаса да ти повярват, колкото и неправдоподобен да е разказът. Пък и трите безсънни денонощия съвсем бяха приспали недоверието на инспектор Флинт. В добавка Уилт много добре бе подбрал миговете на колебливите си полупризнания, а окончателната му изповед бе изтънчена смес от грандомания и суха деловитост. Той хладнокръвно и точно изложи подробностите на убийството, а при описанието на премахването на труповете разгърна талант на художник, гордеещ се с творението си. От време на време, когато стигаше ли до някой щекотлив момент, изпадаше в налудничава арогантност, гарнирана със самохвалство и страхливост: „Никога няма да успеете да го докажете! Вече сигурно са изчезнали без следа.“ Особена роля изигра харпикът, прибавяйки зловеща нотка на реализъм към уликите, които щяха да бъдат изхвърлени в хиляди тоалетни, почистени след това с въпросния препарат, поръсен като сол от солница. Ева би се зарадвала на тази подробност, което обаче не можеше да се каже за инспектора. Той дори не долови иронията в забележката на Уилт, че докато търсел Прингсхаймови, те през цялото време са били точно под носа му. Инспекторът бе особено разстроен от хапливото подмятане за стомашно-чревните реакции и от съвета за в бъдеще да се придържа към здравословни храни. Да, въпреки изтощението си Уилт с наслада бе наблюдавал как в кръвясалите очи на инспектора ликуването и злорадото самодоволство се превърнаха в нескрито изумление и най-сетне в явна погнуса. А когато Уилт се изперчи, че никога няма да могат да го закарат на съд без доказателства, отговорът на Флинт надмина всички очаквания.

— Ще те закараме и още как! — дрезгаво извика той. — Един-едничък пастет от тая партида да е останал, ние ще го намерим и момчетата от лабораторията…

— Ще открия в него само свинско — отвърна Уилт, преди да го повлекат към килията му.

Това поне бе самата истина и ако Флинт не вярваше в нея, грешката си беше негова. Настояваше за признание и го бе получил с благосклонното съдействие на „Месо първа“, чираците касапи, които през толкова много часове по хуманитарна просвета бяха обяснявали на Уилт как работи месокомбинатът „Суийтбредс“, а един следобед даже го заведоха, за да види всичко на място. Милите момчета! А как ги ненавиждаше тогава! Това само показваше колко дълбоко може да греши човек по отношение на хората. Уилт се зачуди дали не е сгрешил по отношение на Ева и дали тя все пак не е вече покойница, но в същия миг заспа.

* * *

От наблюдателницата си в църковния двор Ева видя как преподобният Сейнт Джон Фрауд отиде до навеса, качи се в лодката и загреба към тръстиките. Веднага щом се скри от погледа й, тя пое по пътеката към къщата. След като вече нямаше опасност да се изпречи пред свещеника, бе готова да поеме риска да се натъкне на жена му. Ева се промъкна през портата във вътрешния двор и се огледа. Мястото изглеждаше доста занемарено, а струпаният в един ъгъл голям куп празни бутилки от джин и уиски показваше, че е много вероятно викарият да не е женен. Продължавайки да притиска бръшляна към себе си, тя отиде до вратата, която очевидно водеше към кухнята, и почука. Никой не отвори. Ева надникна вътре през прозореца. Кухнята бе голяма, много разхвърляна, с всички отличителни белези на ергенско жилище. Ева почука отново на вратата и докато се чудеше какво да направи по-нататък, се чу шум от задаваща се по шосето кола.

Тя се поколеба за миг и натисна бравата. Не беше заключено. Вмъкна се вътре и затвори вратата в мига, когато една кола за мляко спря на двора. Ева чу как млекарят остави няколко бутилки и си замина. Тя тръгна по коридора към хола. Ако намереше телефон, щеше да се обади на Хенри, за да дойде с колата да я прибере. Можеше да го изчака при църквата. Холът обаче се оказа празен. Тя много предпазливо надникна в няколко стаи, но и те се оказаха почти празни, с калъфи върху оскъдните столове и дивани. Къщата бе невероятно мръсна и разхвърляна. Викарият очевидно бе ерген. Най-сетне откри кабинета му и телефон на бюрото. Ева вдигна слушалката и набра Ъпфорд, 66066. Никой не отговори. Хенри сигурно бе в колежа. Тя набра номера на колежа и потърси господин Уилт.

— Уилт ли? — попита телефонистката. — Господин Уилт?

— Да — тихо отвърна Ева.

— Опасявам се, че го няма — каза момичето.

— Как така се опасявате, че го няма? Трябва да е там!

— Ами няма го.

— Но трябва да е там. Много ми е важно да се свържа с него.

— Съжалявам, не мога да ви помогна отвърна девойката.

— Но… — започна Ева и хвърли поглед през прозореца. Викарият се бе върнал и крачеше по градинската пътека към нея. Божичко! — измънка тя и хлопна слушалката, обърна и побягна паникьосана.

Едва в кухнята се сети, че си е оставила бръшляна в кабинета. В коридора прокънтяха стъпки. Ева се озърна като обезумяла, отхвърли идеята за вътрешния двор и хукна по каменната стълба към горния етаж. Там спря и се ослуша. Сърцето й щеше да изхвръкне. Беше гола и сама със свещеник в чужда къща, Хенри го нямаше в колежа, макар че по това време трябваше да е там, а гласът на телефонистката звучеше много особено, сякаш имаше нещо нередно в желанието й да говори с Хенри. Ева просто не знаеше какво да предприеме.

В кухнята преподобният Сейнт Джон Фрауд много добре знаеше какво да предприеме: да заличи завинаги спомена за пъклената гледка, към която го помамиха онези скверни неща с безсмислените им послания, носещи се над водата. Той измъкна от шкафа неначената бутилка „Тийчър“ и я занесе в кабинета си. Бе станал свидетел на нещо тъй гротескно, до такава степен порочно и ужасяващо, така лъхащо на преизподня, че чак се двоумеше дали е било истинско преживяване, или кошмар наяве. Мъж без лице с вързани на гърба ръце, жена с изрисувано лице и нож в ръка… ами приказките й, приказките! Преподобният Сейнт Джон Фрауд отвори бутилката и тъкмо се канеше да си сипе една чаша, когато погледът му попадна върху забравения от Ева на стола бръшлян. Той остави шишето и се вторачи във вейките. Това бе нова загадка, която съвсем го порази. Какво правеше цял наръч бръшлян на стола в кабинета му? Със сигурност го нямаше, когато той излезе от къщи. Викарият предпазливо вдигна бръшляна и го сложи на бюрото си. После седна и го загледа с нарастващо безпокойство. В неговия свят ставаше неща, които никак не можеше да проумее. Ами странната фигура, която видя да прибягва между надгробните камъни? Съвсем бе забравил за нея! Преподобният Сейнт Джон Фрауд стана, излезе на терасата и тръгна към църквата.

 

 

— В неделя? — извика управителят на „Суийтбредс“. — В неделя? Ние не работим в неделя. Тук няма никой, комбинатът е затворен.

— Е, миналата неделя не е бил затворен и тук е имало някой, господин Кидни^[1] — рече инспекторът.

— Кидли, ако обичате — каза управителят. Кидли, с Л.

Инспекторът кимна.

— Добре, господин Кидли, аз ви казвам, че тоя изверг Уилт е бил тук миналата неделя и…

— А как е влязъл?

— Със стълба, която е подпрял на задната стена откъм паркинга.

— Посред бял ден? Не може да не са го видели.

— В два часа през нощта, господин Кидни.

— Кидли, инспекторе, Кидли.

— Вижте, господин Кидли, след като човек с такова име си е избрал да работи на такова място, просто сам си го търси.

Мистър Кидли го изгледа войнствено.

— И какво искате да кажете, че някакъв извратен маниак е домъкнал тук три трупа миналата неделя и използвайки нашето оборудване, ги е превърнал в готова храна, годна за консумация според наредбата за храните? Но как може да ви мине през главата… Главата ли? Какво е направил с главите? Кажете де!

— Какво правите по принцип с главите, господин Кидли? — попита инспекторът.

— Зависи. Някои отиват заедно с карантията в контейнерите с храна за животни…

— Именно. И Уилт каза, че е направил точно това. А тези контейнери се съхраняват във вашата хладилна камера номер две. Така ли е?

Мистър Кидли кимна с нещастно изражение.

— Така е — призна той, млъкна и се вторачи в инспектора. — Но има разлика от небето до земята между свинска глава и…

— Точно така — бързо рече инспекторът, — и вие навярно мислите, че някой непременно е щял да забележи разликата.

— То се знае, че щяха да забележат.

— Доколкото разбрах от господин Уилт, вие разполагате с извънредно ефикасна мелачка…

— Не! — отчаяно извика господин Кидли — Не, не го вярвам! Невъзможно е! Не е…

— Значи казвате, че не е могъл да го направи…

— Не казвам това. Казвам, че не е бивало да го прави.

— Това е ужасно! Чудовищно е!

— Разбира се, че е ужасно, — съгласи се инспекторът — И все пак е използвал тази машина.

— Но ние поддържаме оборудването си в изрядна чистота.

— Така каза и Уилт. Изрично го подчерта. Обясни, че внимателно почистил всичко, след като свършил.

— Сигурно е така — рече господин Кидли — В Понеделник сутрин всяко нещо си беше на мястото си. Нали чухте какво каза майсторът.

— Чух и оная свиня Уилт, който каза, че си бил направил списък откъде взел всяко нещо, за да го върне после точно на място му. За всичко е помислил.

— А нашата репутация в хигиената? За нея помислил ли е? Цели двайсет и пет години сме прочути с отличното качество на нашите, продукти и сега да ни се случи такова нещо! Печелили сме… — господин Кидли млъкна и рухна на един стол.

— А сега — рече инспекторът — трябва да ми кажете кои заведения и магазини снабдявате. Ще изземем всичкия свински пастет и надениците…

— Да ги изземете? Не можете да ги изземете — изкрещя господин Кидли, — всичките са отишли!

— Отишли? Какво искате да кажете?

— Ами каквото казвам. Няма ги вече. Или са изядени, или са унищожени.

— Унищожени ли? Само не ми разправяйте, че нищо не е останало от тях. Минали са само пет дена, откакто са произведени.

Мистър Кидли се изпъчи.

— Инспекторе, това е фирма с традиции, в която се използват стари методи, тъй че свинският пастет на „Суийтбредс“ си е истински свински пастет. Това не са ви ония натъпкани с консерванти боклуци…

Сега бе ред на инспектор Флинт да рухне на един стол.

— Да разбирам ли, че шибаният ви пастет не е траен? — попита той.

Мистър Кидли кимна и гордо уточни:

— Той е за незабавна консумация. Днес е тук, утре го няма. Това е нашето мото. Разбира се, вие сте виждали рекламата ни…

Инспектор Флинт не я беше виждал.

— Днешен пастет с аромат на минало, пастетът на цялото семейство.

— Съвсем на място казано — рече инспектор Флинт.

* * *

Адвокатът Госдайк изгледа скептично Уилт и поклати глава.

— Трябваше да ме послушате — рече той, посъветвах ви да не говорите.

— Все нещо трябваше да кажа — отвърна Уилт. — Не ме оставяха да спя, непрекъснато ми повтаряха едни и същи тъпи въпроси. Не можете да си представите как се чувствах. Искаха да ме докарат до полуда.

— Честно казано, господин Уилт, в светлината на признанието, което сте направили, едва ли е било необходимо. Човек, който е в състояние съвсем доброволно да направи такова изявление пред полицията, очевидно и без това си е луд.

— Ама то не е вярно — рече Уилт, — всичко е чиста измислица.

— С такова изобилие от отблъскващи детайли? Наистина ми е трудно да повярвам. Съвсем сериозно ви говоря. Ами онова за хълбоците и бедрата? Просто стомахът ми се обръща!

— Но това е от Библията — каза Уилт, пък и трябваше да вмъкна някакви подробности, иначе нямаше да ми повярват. Например рязането с трион…

— За Бога, господин Уилт…

— Е, мога само да кажа, че вие не сте преподавали на „Месо първа“. Всичко съм научил от тях. На човек, който им е преподавал, животът не може да поднесе кой знае какви изненади.

Госдайк повдигна вежди.

— Така ли? Струва ми се, че мога да ви извадя от тази заблуда — обяви той тържествено. — В светлината на признанието, което сте направили въпреки моите най-искрени съвети, и в резултат на твърдото ми убеждение, че всяка дума в него е вярна, повече не съм в състояние да защитавам вашите интереси — той събра книжата си и се изправи. Ще трябва да си намерите друг защитник.

— Но, господин Госдайк, нали все пак не вярвате на тия глупости за Ева и свинския пастет? — попита Уилт.

— Дали вярвам? Човек, който може да съчини такова отвратително нещо, е способен на всичко. Да, вярвам, и което е още по-важно, полицията също вярва. В този миг преравят магазините, кръчмите, супермаркетите и кофите за смет в цялото графство в търсене на свински пастет.

— Даже и да намерят, няма да им свърши никаква работа.

— Навярно ще ви е интересно да научите и това, че са конфискували пет хиляди консерви кучешка храна, също толкова консерви котешка храна и са започнали да анализират четвърт тон от най-хубавите колбаси на „Суийтбредс“. Все някъде ще открият следа от госпожа Уилт, да не говорим за семейство Прингсхайм.

— Остава ми само да им пожелая късмет — рече Уилт.

— Аз също — отвратен каза господин Госдайк и напусна стаята.

Уилт въздъхна. Защо не вземе Ева да се появи най-сетне! Къде ли се е завряла, дяволите да я наемат?

В полицейската лаборатория инспектор Флинт започваше да нервничи.

— Не може ли да поускорите нещата? — попита той.

Шефът на отдела по съдебна медицина поклати глава.

— Все едно да търсиш игла в купа сено — рече той, хвърляйки многозначителен поглед към поредната партида наденици, донесена за анализ. — Дотук няма следа. Може да отнеме няколко седмици.

— Аз не разполагам с няколко седмици — рече инспекторът. — Съдът трябва да се произнесе в понеделник.

— Само за задържането му под стража. А нали имате и самопризнанията му.

Инспектор Флинт обаче изпитваше известни съмнения. Взирайки се в признанието, бе забелязал някои несъответствия, на които в първия миг не бе обърнал внимание заради умората, отвращението и непреодолимото желание да приключи с гнусния разказ, преди да му е призляло. Първо, небрежно надрасканият подпис на Уилт при внимателно вглеждане подозрително приличаше на „Томи Тъкър“^[2], а до него се мъдреше и едно QNED, за което Флинт прозорливо предположи, че означава Quod Non Erat Demonstrandum^[3], а и дори за неговото полицейско въображение в разказа прекалено настойчиво се говореше за свинско. Освен това Уилт специално бе помолил да получи за обед двойна порция свински пастет, настоявайки да е на „Суийтбредс“. Налудничавото човекоядство се вписваше в общата картина, но изглеждаше някак прекалено. Думичката „провокация“ изникна в съзнанието му, а след епизода с куклата Флинт бе особено чувствителен към лошата слава. Той прочете самопризнанието още веднъж, но пак не можа да си състави ясно мнение. Сигурно бе, че Уилт отлично познаваше работата на месокомбината „Суийтбредс“, както личеше по изобилието от подробности. От друга страна, недоверието на господин Кидли за главите и мелачката му се стори съвсем оправдано при огледа на място. Докато се взираше с боязън в зловещата машина, на Флинт му се видя почти невероятно, че дори Уилт би могъл да… Инспекторът побърза да отърси тази мисъл от себе си и реши отново да поговори с Уилт. Върна се разгорещен в стаята за разпити и нареди да доведат задържания.

— Е, какво става? — попита Уилт, когато пристигна. — Провървя ли ви с кренвиршите? Разбира се, можете в кървавиците да намерите…

— Уилт — прекъсна го инспекторът, — защо си се подписал под признанието с детски почерк?

Уилт седна.

— А, значи го забелязахте най-сетне? Много сте наблюдателен, дума да няма.

— Зададох ти въпрос.

— Долових — каза Уилт. — Да речем, че ми се е сторило уместно.

— Уместно ли?

— Реших да снеса, нали така му викате, за да ме оставите да поспя, тъй че съвсем естествено…

— Да не би да ми казваш, че си съчинил всичко това?

— А вие какво си мислите, по дяволите? Наистина ли вярвате, че мога да натрапя Прингсхаймови и Ева на неподозиращата публика под формата на свински пастет? Дори за вашето лековерие би трябвало да съществуват граници.

Инспектор Флинт впи кръвнишки поглед в него.

— За Бога, Уилт — рече той, — ако открия, че умишлено си скалъпил тази история…

— И какво ще ми направите? — отвърна Уилт. — Вече ме обвинихте в убийство. Какво още искате? Довличате ме тук, унижавате ме, крещите ми, държите ме буден дни и нощи, засипвате ме с въпроси за кучешка храна, обявявате пред цял свят, че ви помагам в разследването на тройно убийство и така карате всеки гражданин на страната да предполага, че съм убил жена си заедно с някакъв гаден биохимик и…

— Млъкни! — изрева Флинт. — Не ме интересува какво мислиш. Интересува ме какво си извършил и какво си казал! Ти направи всичко възможно, за да ме заблудиш…

— Нищо подобно не съм направил — възрази Уилт. — До снощи ви казвах истината и само истината, а вие не я приемахте. Снощи ви поднесох под нелепата форма на свински пастет една лъжа, в която искахте да повярвате. Щом сте жаден за такива дивотии и използвате незаконни методи като лишаване от сън, за да ги получите, не можете да ме упреквате, че съм ви ги поднесъл. Не е нужно да идвате тук и да вилнеете. Ако сте глупав, проблемът си е ваш. По добре да бяхте намерили жена ми.

— Дръжте ме да не убия този гад! — изрева Флинт и изхвърча навън. От кабинета си извика сержант Йейтс. — Отмени изземването на свинския пастет. Партенка е — рече му той.

— Партенка ли? — неуверено попита сержантът.

— Измишльотина! — поясни Флинт. — Той пак го направи!

— Искате да кажете…

— Искам да кажа, че онази фъшкия пак ни прати за зелен хайвер.

— Но откъде е научил как работи месокомбинатът? — Флинт го изгледа сърцераздирателно.

— Ако искаш да знаеш как е станал крачеща енциклопедия, иди го питай сам.

Сержант Йейтс излезе и се върна след пет минути.

— „Месо първа“ — загадъчно обяви той.

— Месо какво?

— Група касапи, на които преподава. Те го били водили там.

— Иисусе! — възкликна Флинт. — На кого не е преподавала тази свиня?

— Най-подробно му били показали всичко.

— Йейтс, направи ми една услуга. Иди и научи имената на всички групи, на които е преподавал. Така ще знаем какво да очакваме занапред.

— Чувах го да говори за „Зидари втора“, „Газопроводчици първа“…

— Всичките, Йейтс, всичките. Не искам да започне да ми разказва как бил хвърлил госпожа Уилт в канализацията само защото е преподавал на „Говночистачи втора“!

Той взе вечерния вестник и хвърли поглед на заглавията.

ПОЛИЦИЯТА ТЪРСИ ИЗЧЕЗНАЛА СЪПРУГА В СВИНСКИ ПАСТЕТ

— Божичко! — простена инспекторът. — Съвсем ни отиде на кино доброто име!

* * *

Директорът на колежа заяви същото на срещата с ръководителите на катедрите.

— Станахме за смях пред цялото общество — рече той. — Първо, вече се шири мнението, че имаме обичай да наемаме преподаватели, които заравят нежеланите си съпруги в основите на новия блок. Второ, загубихме всички шансове да добием политехнически статут, защото ни отказаха повишаване на ранга поради непригодност на материалната база. Професор Баксендейл се изказа съвсем недвусмислено по този въпрос, позовавайки се особено на забележката за некрофилия, изречена от един от преподавателите…

— Аз казах само… — поде доктор Борд.

— Всички чухме какво казахте, доктор Борд. Навярно ще ви е интересно да научите, че когато дойде на себе си, доктор Кокс все още отказва да хапне студено месо. Доктор Мейфийлд си подаде оставката. А сега и това и той вдигна един вестник, на чиято втора страница се мъдреше заглавието:

СЕКСУАЛНО ОБУЧЕНИЕ ПОТРИСА КУРСИСТИ

— Предполагам, че всички сте успели да разгледате фотографията — злъчно рече директорът, сочейки голяма снимка на висящата от крана Джуди. В статията се казва… всъщност няма значение. Можете сами да си я прочетете. Само бих искал да получа отговори на следните въпроси. Кой е разрешил покупката на трийсет екземпляра от „Последният изход от Бруклин“ за групите на стругарите и шлосерите?

Господин Морис се помъчи да се сети кой бе поел стругарите и шлосерите.

— Трябва да е бил Уоткинс — рече той. Той напусна миналия семестър, работеше на хонорар.

— Слава Богу, че не е бил на пълно работно време — рече директорът. — Второ, кой преподавател има навика да препоръчва на групите от детегледачки постоянно да носят… ъъъъ… диафрагми?

— Ами господин Седжуик много си пада по тях — каза господин Морис.

— По детегледачките или по диафрагмите? — пожела да уточни директорът.

— Може би по двете — подхвърли доктор Борд под сурдинка.

— Той е враг на противозачатъчните хапчета — рече господин Морис.

— Ако обичате, предайте на господин Седжуик да се яви в кабинета ми в понеделник в десет часа. Искам да му обясня условията, при които е нает на работа тук. И накрая, кои наши преподаватели използват аудио-визуалните ни средства, за да прожектират порнофилми на старшите секретарки?

Господин Морис поклати решително глава.

— Никой от моята катедра не е правил такова нещо — каза той.

— Тук пише, че такива филми били показвани в часовете за актуални събития — уточни директорът.

— Уентфорд им прожектира „Влюбени жени“ — обади се ръководителят на катедрата по английски.

— Както и да е. И още нещо искам да кажа. Отменят се вечерните занятия по оказване на първа медицинска помощ със специално ударение върху случаите на коремна херния, за което е предложено да купим надуваема кукла. Отсега нататък ще се простираме според чергата си.

— Заради инфлацията ли? — попита доктор Борд.

— Заради това, че образователната комисия от години чакаше удобен случай, за да ни ореже бюджета — отвърна директорът. — Сега той им дойде. Не са оценили по достойнство това, че оказваме голяма услуга на обществото, не оставяйки да се мотаят по улиците — цитирам господин Морис — „голям брой умствено неуравновесени и потенциално опасни психопати“. Край на цитата.

— Предполагам, че е имал предвид чираците — великодушно рече доктор Борд.

— Нищо подобно — каза директорът. Моля господин Морис да ме поправи, ако греша, но според мен той е имал предвид членове на катедрата по хуманитарна просвета.

Съвещанието приключи. Господин Морис побърза да напише оставката си.