Том Шарп
Уилт (16)

16.

Ева посрещна зората на следващия ден в тръстиките, надувайки за десети път гумения сал. Или беше пробит, или клапата му не беше в ред. Каквато и да бе причината, напредването бе извънредно бавно и в крайна сметка Ева потърси убежище сред тръстиките. Там, вклинена между стъблата, прекара една твърде кална нощ, като час по час слизаше от спадащия сал, за да го надуе, и пак се качваше отгоре му, опитвайки се да отмие тинята и блатните растения, полепнали по тялото й. При някое от тези умивания бе загубила долнището на лимонения плажен костюм, а горнището бе до такава степен съдрано, че призори тя не ни най-малко не приличаше на домакиня чистофайница от „Парквю авеню“ № 34, а на финалистка тежка категория в женска борба в кал. В добавка здравата бе измръзнала и много се зарадва, когато слънцето се надигна, вещаейки горещ летен ден. Оставаше да намери проход до сушата или до откритото водно пространство и да накара някой да… В този миг Ева осъзна, че видът й вероятно ще предизвика известен смут. Лимонено жълтият костюм бе достатъчно екстравагантен и тя избягваше да се показва с него по улицата. Без него обаче съвсем не й се явяваше пред хора. А пък и не можеше да остане целия ден в тръстиките. Тя тръгна напред, влачейки сала, като отчасти плуваше, но повече цапаше в тинята и водата. Най-сетне се измъкна от тръстиките и се озова на открито. Видя къща, градина, която стигаше съвсем до брега, и църква. Разстоянието не беше малко, никъде не се мяркаха лодки. Налагаше се да стигне дотам с плуване и да се надява, че стопанката на къщата ще е отзивчива и не на последно място достатъчно едра, за да й даде назаем някакви дрехи, докато се прибере. В този миг Ева откри, че ръчната й чанта е останала някъде в тръстиките. Спомни си, че през нощта чантата бе налице, но вероятно бе изпаднала от дюшека при поредното му надуване. Е, вече нямаше как да се върне да я потърси. Просто трябваше да се справи без нея, да се обади на Хенри и да го извика да я прибере с колата. Той можеше да й донесе и някакви дрехи. Да, точно това трябваше да направи. Ева Уилт се качи на сала и загреба към отсрещния бряг. Приблизително по средата на пътя салът спадна за единайсети път. Ева го заряза и продължи да се бори с водата, облечена в спасителната жилетка. Тя също затрудняваше придвижването й и в крайна сметка реши да я свали. Махайки ожесточено, се зае да развърже жилетката и след дълги усилия успя да се изхлузи от нея и от остатъка от лимонения костюм. Когато най-сетне се добра до брега, бе изтощена и напълно гола. Дотътри се до някаква върба и се просна запъхтяна на земята. Когато дойде на себе си, стана и се огледа. Намираше се в долния край на градината, къщата бе на стотина метра нагоре по склона. В Евините представи това бе много голям дом, в който едва ли би се чувствала удобно дори в далеч по-добри обстоятелства. Изглежда, имаше заден двор с конюшни и за Ева, чиито познания за провинциалните домове се ограничаваха с видяното по телевизията, това означаваше наличие на прислуга, церемониалност и официален етикет, което би направило нейната поява в евино облекло доста затруднителна. Но от друга страна всичко изглеждаше изоставено. Градината бе буренясала и занемарена: декоративните храсти, вероятно някога подрязани във формата на птици и животни, бяха възвърнали дивото си състояние, образувайки странни и неясно заплашителни форми; ръждясали обръчи се показваха от тревата в неподдържано игрище за крикет; една мрежа висеше унило между колчетата; в изоставената оранжерия бяха оцелели само няколко зацапани стъкла. Имаше и порутен навес с лодка. Изобщо от всичко наоколо се излъчваше нещо зловещо, и най-малко несмекчено от тясната църква, сгушена сред дърветата вляво, и от запуснатото гробище зад старата желязна ограда. Ева надникна иззад плачещата върба и тъкмо се канеше да напусне убежището си, когато френски те прозорци се отвориха и на терасата излезе един мъж с бинокъл, през който погледна към пролива Ийл. Беше в черно расо със закопчана отзад яка. Ева отново се скри зад дървото, обмисляйки какво би могла да предприеме без дрехи. Положението бе конфузно. За нищо на света не би се появила в дома на свещеник гола. Животът на „Парквю авеню“ не я бе научил как да действа в подобни ситуации.

* * *

Но и животът на „Роситър гроув“ не бе подготвил Гаскел за ситуацията, в която се озова, когато Сали го събуди с думите:

— Ной, сладурчето ми, навън е вече сухо. Време е да отлетим от курника.

Той отвори вратата на кабината и излезе на палубата, за да открие, че Ева вече е отлетяла, отнасяйки гумения сал и спасителните жилетки.

— Искаш да кажеш, че си я оставила цяла нощ навън? — възкликна той. — Сега вече здраво нагазихме в лайната. Нищо не е останало; ни гребла, ни сал, ни проклетите жилетки, абсолютно нищичко.

— Откъде да знам, че ще направи такава щуротия, да отпраши и да отнесе всичко — отвърна Сали.

— Ами след като си я оставила цялата нощ навън под проливния дъжд, естествено, все нещо е трябвало да направи. Вероятно вече е умряла от охлаждане. Или се е удавила.

— Но тя се опита да ме убие. Как молех да я пусна вътре? И за всичко си виновен ти, задето се раздрънка за куклата.

— Добре, кажи това на полицията, когато намерят трупа й да се носи по течението. Да те видим как ще им обясниш защо си е тръгнала посред бурята.

— Само се опитваш да ме уплашиш — каза Сали. — Да не би аз да съм я накарала да си тръгне?

— Просто ти казвам, че ще изглежда странно, ако и се е случило нещо. А ти ми кажи как ще се махнем оттук. Ако мислиш, че ще се хвърля да плувам без спасителна жилетка, дълбоко се заблуждаваш. Да не съм лабрадор?

— О, моят герой! — рече Сали.

Гаскел отиде в кабината и надникна в шкафа над печката.

— Освен това имаме проблем с храната и с водата. Вече са на свършване.

— Ти ни забърка в тази каша, сега ти измисли как да се измъкнем — рече Сали.

Гаскел седна на койката и се помъчи да измисли нещо. Все трябваше да има начин да дадат знак, че се намират тук и са в беда. Сушата не можеше да е далече. Доколкото знаеше, твърдата земя е от другата страна на тръстиките. Той излезе и се качи върху покрива на кабината, но освен камбанарията не видя нищо отвъд тръстиките. Може би ако размахаше парче плат, някой щеше да го забележи. Той слезе, взе една калъфка от възглавница и през следващите двайсет минути я размахва над главата си и вика с цяло гърло. После се върна в кабината, измъкна навигационната карта и дълго се взира в нея, опитвайки се безуспешно да установи къде се намират. Докато сгъваше картата, погледът му попадна върху картончетата за игра на думи, все още разпилени по масата. Букви. Отделни букви. Их, да имаха нещо, което да издигне във въздуха надпис с тези букви! Някакво хвърчило. Гаскел се замисли как би могло да се измайстори хвърчало и накрая се отказа. Като че ли най-добре щеше да е да опитат с димни сигнали. Той грабна една празна консервна кутия от кухнята, сипа малко от разлятото до мотора гориво, натопи носната си кърпа и отново се качи на покрива. Запали кърпата и се опита да възпламени горивото, но когато успя, димът бе твърде малко, а кутията толкова се нагорещи, че не можеше да я държи. Гаскел я ритна във водата, където пламъкът угасна със съскане.

— Какъв си ми гений, сладурче — обади се Сали, — направо си върхът!

— Добре де, ако можеш да измислиш нещо практично, не забравяй да ме уведомиш.

— Ами опитай да плуваш.

— А ти опитай да се удавиш — тросна се Гаскел.

— Би могъл например да направиш дървен сал.

— Да, нали, да насека катера на Шаймахер на парчета. Само това липсваше.

— Веднъж гледах един филм за гаучоси или римляни, кой ги знае какви бяха. Стигнаха до една река и я преплуваха с надути свински мехури — рече Сали.

— Само свиня си нямаме сега — каза Гаскел.

— Могат да се използват торбичките за боклук в кухнята — рече Сали.

Гаскел взе една найлонова торбичка, наду я и завърза края й с канап. После я стисна. Торбичката моментално спадна.

Гаскел седна унило. Не можеше да няма начин да привлече вниманието на хората. Определено не му се искаше да плува през тъмната вода, стиснал надута найлонова торбичка. Той разсеяно прокара пръсти по картончетата с букви и отново се замисли за хвърчила. Или за балони. Да, балони.

— Имаш ли кондоми? — внезапно попита той.

— Мили Боже, в какъв момент му се прищяло! — изпищя Сали. — Забрави сега за секса. Напъни се да измислиш как да се измъкнем оттук.

— Вече измислих — отвърна Гаскел, — и капутите са ми нужни.

— Да не ти е щукнало да преминеш реката по понтон от кондоми?

— Балони — уточни Гаскел. — Ще ги надуем, ще напишем на тях букви и ще ги пуснем във въздуха.

— Гениалното ми сладурче — възкликна Сали и отиде в тоалетната. Върна се с една чантичка. — Ето ги. Пък аз си помислих, че ме желаеш.

— Дните на виното и розите отлетяха безвъзвратно — рече Гаскел. — После да ми напомниш да се разведа с теб.

Той скъса едно от пакетчетата, наду презерватива и завърза края му с възелче.

— Защо?

— Защото си лесбийка — каза Гаскел и посочи към изкуствения пенис. — И клептоманка, освен това натикваш други мъже в кукли. Ти кажи как се нарича това, а аз ще го използвам в съда. А, да не забравяме и нимфоманията ти.

— Няма да посмееш. Семейството ти ще бъде направо очаровано от скандала.

— Ще видиш дали няма да посмея — рече Гаскел и наду още един кондом.

— Перверзник!

— Бентаджийка!

Сали присви очи. Май говореше сериозно за развод. Ако Гаскел се разведеше с нея в Англия, каква издръжка щеше да получи тя? Трохи. Нямаха деца, а и доколкото й бе известно, британските съдилища не бяха никак щедри. Също като Гаскел и семейството му. Богати и стиснати. Тя седна и го изгледа внимателно.

— Дай си лака за нокти! — нареди Гаскел, когато вече бе приключил и по кабината се носеха десетина импровизирани балона.

— Я се застреляй! — рече Сали и излезе на палубата.

Взираше се в тъмната вода и мислеше за плъховете и за смъртта, за перспективата отново да бъде бедна и освободена. Парадигмата на плъховете. Светът е гадно място. Хората са предмети, които могат да бъдат използвани и захвърлени. Такава бе философията на Гаскел и сега той се канеше да захвърли Сали. А едно подхлъзване по лепкавата палуба би могло да разреши проблемите й. Сега бе нужно само Гаскел да се подхлъзне и да се удави, а тя щеше да бъде свободна и богата, и никой никога нямаше да узнае какво е станало. Просто нещастен случай. Естествена смърт. Гаскел можеше да плува и не биваше да се допускат грешки. Провалеше ли се веднъж, втора възможност нямаше да има. Той щеше да е нащрек. Трябваше да го направи така, че да е сигурно и на всяка цена да изглежда естествено.

Гаскел излезе на палубата с кондомите, вързани заедно. На всеки от тях бе изписана с лак за нокти по една буква, тъй че да образуват надпис ПОМОЩ SOS ПОМОЩ. Той се качи на покрива на кабината и ги метна във въздуха. Те се издигнаха за миг, подхванати от лекия бриз, но веднага след това увиснаха и паднаха във водата. Гаскел ги изтегли за канапа и опита пак. Отново паднаха през борда.

— Ще изчакам да се засили вятърът — каза той и върза канапа за перилото, където кондомите останаха да се поклащат.

После влезе в кабината и легна на койката.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита Сали.

— Ще поспя. Събуди ме, когато излезе вятър. — Той си свали очилата и се зави с одеяло.

Сали седна на сандъка отвън и се замисли за смърт от удавяне. В леглото.

* * *

— Уважаеми Госдайк — каза инспектор Флинт, — познаваме се от дълги години и съм готов да бъда откровен с вас. Просто не знам какво да мисля.

— Но вие сте го обвинили в убийство — рече адвокатът Госдайк.

— В понеделник ще го прибера в ареста. Засега продължавам да го разпитвам.

— Но нали сам си е признал, че е заровил кукла с човешки ръст…

— Облечена в дрехите на жена му, Госдайк. В дрехите на жена му. Не забравяйте този факт.

— На мен ми се струва недостатъчно. Откъде сте сигурен, че е извършено убийство?

— Трима души изчезват безследно. Оставят след себе си две коли, къща, зарината в неизмити чаши и остатъци от купон… не, просто трябваше да видите тази къща… банята и площадката на стълбите, оплескани с кръв…

— Може да са заминали с чужда кола.

— Не са. Доктор Прингсхайм не обичал да пътува с кола, шофирана от друг. Научихме това от колегите му от биохимическия факултет. Категорично не одобрявал английските шофьори. Не ме питайте защо.

— Ами влаковете? Автобусите? Самолетите?

— Проверихме вече, всичко по два пъти. Нито един човек, отговарящ на тяхното описание, не е напуснал града с каквато и да е форма на обществен или частен транспорт. А ако мислите, че са тръгнали с велосипеди, пак грешите. Колелото на доктор Прингсхайм си е в гаража. Не, забравете версията за заминаване. Те не са живи и оня шмекер Уилт много добре го знае.

— Все още не разбирам откъде сте толкова сигурен — рече мистър Госдайк.

Инспектор Флинт запали цигара.

— Хайде да разгледаме действията, за които сам си е признал, и да видим какви изводи можем да направим. И тъй Уилт взема кукла с човешки ръст…

— Откъде?

— Не е толкова важно откъде.

— На мен ми каза, че за пръв път видял тази кукла в дома на Прингсхаймови.

— Може и така да е. Готов съм да му повярвам. Но откъдето и да я е взел, неизменно си остава, че най-напред я наглася да прилича на госпожа Уилт. После я пуска в онази дупка при колежа, за която знае, че ще бъде запълнена с бетон. Нарочно прави така, че нощният пазач да го види. Съвършено е наясно, че по това време колежът е затворен. Оставя един велосипед, целия нашарен с негови отпечатъци, и с негова книга в коша. Подхвърля още една следа с разпилените край дупката записки. Накрая цъфва в дома на Брейнтри посред нощ, целият окалян, и разправя, че бил спукал гума, което изобщо не е вярно. Е, не ми разправяйте, че не е имал нещо наум, докато е вършил всичко това.

— На мен ми каза, че просто се е опитвал да се отърве от куклата.

— А на мен ми каза, че е репетирал убийството на жена си. Сам си призна.

— Да, но само във фантазията си. Версията, която чух, бе, че се е опитвал да се избави от куклата — настоя Госдайк.

— Защо тогава му е трябвало да я помпа, да я облича и да я оставя така, че непременно да я забележат, когато започнат да наливат бетона? Защо не я е покрил с пръст, ако не е искал да бъде намерена? Защо просто не е изгорил тая гадост или не я е захвърлил край шосето? Всичките му действия просто нямат смисъл, освен ако не ги разглеждаме като съзнателен план да се отвлече вниманието от истинското престъпление — инспекторът замълча за миг. — Аз така виждам нещата. Явно на онзи купон е станало нещо, за което не знаем. Може би Уилт е заварил жена си в леглото с доктор Прингсхайм. Тогава ги е убил, а госпожа Прингсхайм се е появила ненадейно и е убил и нея.

— Как? — попита Госдайк. — Нали не сте открили чак толкова много кръв.

— Удушил я е. Удушил е и жена си, а Прингсхайм е пребил до смърт. И какво прави след това? Скрива труповете някъде, прибира се вкъщи и пуска лъжливата следа с куклата. В неделя се отървава от истинските трупове…

— Къде?

— Един Бог знае, но рано или късно ще го разбера. Знам само, че човек, който е в състояние да измисли такъв план, непременно е изнамерил някакво дяволско място, където да скрие истинските жертви. Няма да се учудя, ако науча, че в неделя е използвал незаконно крематориума. Но каквото и да е направил, можем да не се съмняваме, че добре си е свършил работата.

Ала Госдайк не можеше да бъде убеден току-така.

— Ще ми се да зная откъде черпите тази увереност — каза той.

— Уважаеми Госдайк — уморено рече инспекторът, — вие прекарахте два часа с вашия клиент. Аз прекарах с него почти цяла седмица и ако нещо научих от това преживяване, то е, че този тип знае какво върши. Всеки нормален човек в неговото положение щеше да е обезпокоен, разтревожен и направо уплашен. Всеки невинен човек, изправен пред факта, че жена му е изчезнала, а ние разполагаме с улики за убийство, щеше да получи нервна криза. Но Уилт не. Седи си там, извънредно нагъл, и ми дава акъл как да водя разследването. Е, как да не съм убеден, че е виновен, виновен и още как! Той го е направил и го знае. И нещо повече, аз ще го докажа.

— Той май вече е започнал малко да се тревожи — отбеляза Госдайк.

— И има защо — каза инспекторът. — До понеделник сутрин ще изтръгна истината от него, каквото и да струва и на двама ни.

— Инспекторе, — рече Госдайк, като се изправи, — трябва да ви предупредя, че посъветвах клиента си да не казва нито дума и ако се появи в съда със следи от побой…

— Уважаеми Госдайк мислех, че ме познавате по-добре. Не съм кръгъл глупак и ако по вашия клиент има някакви следи в понеделник сутрин, те няма да са нанесени нито от мен, нито от моите хора. Гарантирам ви.

Адвокатът Госдайк напусна полицейския участък доста объркан. Не можеше да не признае, че версията на Уилт не бе особено убедителна. Госдайк нямаше голям опит с убийци, но дълбоко подозираше, че мъжете, които открито заявяват, че са си представяли как убиват съпругите си, в крайна сметка признават, че наистина са го извършили. Освен това опитът му да накара Уилт да заяви, че е пуснал куклата в дупката, за да си направи груба шега с колегите си от техническия колеж, бе излязъл съвсем неуспешен. Уилт отказа да излъже, а Госдайк нямаше опит с клиенти, заинатени да казват истината.

Инспектор Флинт се върна в стаята за разпити и изгледа Уилт, придърпа един стол и седна.

— Хенри, — рече той с дружелюбие, каквото всъщност не изпитваше, — сега двамата с теб ще си побъбрим.

— Пак ли? — възкликна Уилт. — Господин Госдайк ме посъветва да не казвам нищо.

— Той винаги така съветва клиентите, за които знае, че са виновни — благо рече инспекторът. — Съгласен ли си да говориш?

— Защо не? Невинен съм, а така времето минава по — бързо.