Том Шарп
Уилт (13)

13.

Сержант Йейтс влезе в кабинета на господин Морис.

— Съжалявам, че ви безпокоя отново — рече той, — но имаме нужда от някои подробности за Уилт.

Ръководителят на катедрата по хуманитарна просвета вдигна поглед от програмата, в която се взираше с измъчено лице. Досега правеше отчаяни опити да намери кой да вземе „Зидари четвърта“. Прайс не можеше, защото имаше час с „Механици втора“, а Уилямс не би ги взел за нищо на света. Предния ден се бе прибрал у дома с нервно разстройство на стомаха и заплашваше да повтори изпълнението, ако някой му споменеше отново за „Зидари четвърта“. При това положение оставаше единствено господин Морис, който нямаше нищо против сержант Йейтс да го безпокои колкото си иска, след като това означаваше, че няма да се наложи да се изправя пред проклетите зидари.

— На драго сърце ще ви помогна — каза той с приветливост, която бе в любопитен контраст с изтерзания му поглед. — Какви подробности желаете да научите?

— Просто общите ви впечатления от човека рече сержантът. — Имаше ли нещо необичайно у него?

— Необичайно ли? — господин Морис се замисли за миг. Не можеше да се сети за нищо необичайно у Уилт, освен готовността му да преподава на най-ужасните групи година след година, и то съвсем безропотно. — Предполагам, че онова, което е добило размерите на фобия към „Повелителят на мухите“, може донякъде да се нарече необичайно, по аз самият никога не съм харесвал…

— Бихте ли изчакали за миг, господине — каза сержантът, като усърдно записваше в бележника си. — Споменахте фобия, нали?

— Всъщност имах предвид…

— Към мухи ли?

— Към „Повелителят на мухите“. Това е книга — рече господин Морис, който вече се колебаеше дали постъпи разумно, като спомена този факт. Полицаите не бяха особено чувствителни към онези тънкости на литературния вкус, от които бе съставено собственото му понятие за култура. — Надявам се, че не съм казал нещо неуместно.

— Напротив. Точно такива малки подробности ни помагат да си изградим представа за съзнанието на престъпника.

Мистър Морис въздъхна.

— Когато господин Уилт дойде при нас от университета, и за миг не ми е минавало през ума, че ще се окаже такъв.

— Разбира се. Господин Уилт казвал ли е някога обидни неща за жена си?

— Обидни ли? За Бога, не. Пък и нямаше нужда да го нрави. Ева сама се злепоставяше. — Той хвърли отчаян поглед през прозореца към машината, която копаеше новата дупка.

— Значи според вас госпожа Уилт не беше много приятна жена?

Господин Морис поклати глава.

— Беше ужасна жена — рече той.

Сержант Йейтс наплюнчи края на писалката си.

— „Ужасна“ ли казахте, сър?

— Ами да. Веднъж взе участие в един мой вечерен курс по първоначални драматични умения.

— Първоначални? — рече сержантът и си записа думата.

— Да, макар че в случая с госпожа Уилт щеше да е по-уместно да се каже „първобитни“ Тя се хвърли в ролята с прекалено голяма жар, за да бъде убедителна. Нейната Дездемона спрямо моя Отело е нещо, което никога няма да забравя.

— Значи беше буйна жена, а?

— Нека да го кажа по следния начин — рече господин Морис, — ако Шекспир бе написал пиесата така, както госпожа Уилт я интерпретираше, накрая Отело щеше да е удушеният.

— Разбирам — отвърна сержантът. — Значи не е харесвала цветнокожите.

— Нямам представа какви бяха възгледите й по расовия въпрос — рече господин Морис, — говоря за физическата й сила.

— Яка жена ли беше?

— Много — каза господин Морис прочувствено.

Сержант Йейтс изглеждаше озадачен.

— Вижда ми се странно такава жена да се остави без борба господин Уилт да я убие — рече той замислено.

— На мен ми се вижда направо невероятно — съгласи се господин Морис. — Нещо повече, това показва наличието на отчаяна смелост у Хенри, каквато никога не съм подозирал у него, съдейки по поведението му в нашата катедра. Мога само да предположа, че го е направил в миг на умопомрачение.

Сержант Йейтс веднага се хвана за тези думи.

— Значи вие сериозно смятате, че не се е ръководил от здравия си разум, когато е убил жена си?

— Здрав разум ли? Не виждам нищо здравомислещо в това да убиеш жена си и да хвърлиш тялото й в…

— Исках да кажа — поправи се сержантът, — значи вие смятате, че господин Уилт е луд.

Господин Морис се поколеба. В неговата катедри имаше мнозина, които би определил като умствено неуравновесени, но никак не му се искаше да разгласява този факт. От друга страна, това можеше да помогне на клетия Уилт.

— Да, така ми се струва — рече той накрая, защото беше добросърдечен човек. — Напълно е побъркан. Между нас да си остане сержант всеки, който е готов да преподава на тези непоносими млади разбойници, които идват при нас не може да е съвсем е всичкия си. Миналата седмица Уилт се сдърля е един от печатарите и го удариха по лицето. Мисля, че това може да има нещо общо е последвалите му деяния. Разчитам, че ще приемете думите ми като най-строго поверителни сведения. Не бих искал да…

— Разбира се — рече сержант Йейтс. — Е, да не ви губя повече времето.

Той се върна в полицейския участък и докладва на инспектор Флинт какво бе успял да разкрие.

— Луд за връзване — оповести сержантът. — Това е мнението на шефа му. Беше съвсем категоричен.

— В такъв случай той няма право да го държи на работа — каза Флинт. — Трябвало е да уволни тоя звяр.

— Да го уволни ли? От колежа? Знаете, че не могат да уволняват преподаватели. Там трябва да направиш наистина голяма дивотия, за да те натирят.

— Например да убиеш трима души. Е, от мен да зависеше, щях да им изпратя обратно тоя хубавец.

— Да не би още да се държи?

— Да се държи ли? Че той премина в настъпление. Първо докара мен до нервна криза, а сега и Болтън казва, че иска да го сменят. Не издържал повече на напрежението.

Сержант Йейтс се почеса по главата.

— Просто акълът ми не го побира — рече той. — Всеки ще реши, че е невинен. Чудя се кога ли ще почне да настоява за адвокат.

— Никога — каза Флинт. — За какво му е адвокат? Ако там имаше адвокат, който да го съветва, щях да измъкна истината от Уилт още преди часове.

* * *

С настъпването на вечерта в пролива Ийл се разрази истинска буря. Дъждът барабанеше по покрива на кабината, вълните се блъскаха в корпуса и катерът се килна на десния борд и заседна още по-дълбоко в тинята. Въздухът в кабината бе напоен с цигарен дим и лоши чувства. Гаскел бе отворил бутилка водка и вече бе доста пиян. За да убиват времето, играеха на думи.

— Моята представа за ада — рече Гаскел, — е да бъдеш затворен с двойка бентаджийки.

— Какво е бентаджийка? — попита Ева.

Гаскел се вторачи в нея.

— Не знаеш ли?

— Ами знам за бентове, например в Холандия…

— Мечето ми, колко си наивна — рече Гаскел. — Бентаджийка е…

— Я зарежи тая работа, Джи — прекъсна го Сали. — Кой е на ред?

— Аз — каза Ева. — Н… Е… значи „не“.

— Добавям към него Ф… Е… Л… Е… Н… и става Гаскел — каза Сали.

Гаскел сръбна още водка.

— Що за игра играем, дявол да го вземе? На думи или на откровения?

— Ти си наред — каза Сали.

Гаскел добави пред нейното „О“ „Д“. Д… И… Л…

— Опитай дали ти е по мярка.

Ева погледна критично изписаната дума.

— Нали не може лични имена — каза тя. — Преди малко не ми признахте Скуизи.

— Ева, цицоранчето ми, „дилдо“ не е лично име, а неприлична вещ. Това е сурогатен пенис.

— Какво?

— Няма значение — обади се Сали. — Хайде, ти си наред.

Ева разгледа своите букви. Омръзнали й бяха постоянните подсказвания, пък и все още искаше да разбере какво значи бентаджийка. А също и сурогатен пенис. Накрая изписа Л… Ю… Б… О… В… около О-то.

— Любовта е прекрасно нещо — рече Гаскел и пак нареди около Л-то буквите Д… И… Л… Д… О…

— Ама не може две — каза Ева. — Вече имаме едно дилдо.

— Това е различно — каза Гаскел. — С мустаци.

— Че каква е разликата?

— Питай Сали. Тя си пада по пенисите.

— Тъпанар такъв — рече Сали и добави П… Е… Д… А… към Л-то. — Имам предвид теб.

— Точно както казах. Ударихме го на откровения — каза Гаскел. — Защо просто не си направим групова изповед. Нека истината да лъсне, каквато си е.

Ева използва В, за да образува думата „верен“. Гаскел я последва с „курва“, а Сали изписа „ненормалник“.

— Страхотно — обади се Гаскел. — Азбучен идзин.

— Направо ме убиваш, вундеркинд такъв — каза Сали.

— Ти себе си гледай — отвърна Гаскел и плъзна ръка по бедрото на Ева.

— Долу лапата — каза Ева и го отблъсна.

Тя добави Г, Р и Х към Я — „грях“. Гаскел изписа „швестер“.

— Само не ми казвай, че е лично име.

— Е, аз поне не съм чувала тази дума — отвърна Ева.

Гаскел я изгледа втренчено и прихна да се смее.

— Сега вече чух всичко — рече той. — Като например че кунилинктус е лекарство против кашлица. Колко тъп може да бъде човек?

— Виж в огледалото и ще разбереш — каза Сали.

— О, да. Тъп съм, то се знае, щом се ожених за проклета курва и лесбийка, която постоянно краде чуждите съпруги и катери и какво ли още не. Но нашата цицорана тук обира всички точки. Тя е тъй дяволски лицемерна, та даже се преструва, че не е бентаджийка…

— Казах ти, че не зная какво значи това — рече Ева.

— Ами нека те осведомя, дебеланке. Бентаджийка значи лесбийка.

— Мен ли наричаш лесбийка? — възкликна Ева.

— Да — рече Гаскел.

Ева го зашлеви с всички сили по лицето. Очилата на Гаскел хвръкнаха, а той самият падна на пода.

— Почакай, Джи… — започна Сали, но Гаскел вече се бе изправил на крака.

— Много добре, тлъста кучко — каза той. — Щом искаш истината, ще я получиш. Първо, ти мислиш, че мъжленцето ти Хенри се е пъхнало в оная кукла без чужда помощ, но нека да ти кажа…

— Гаскел, затваряй си устата! — извика Сали.

— Друг път ще я затворя! Писна ми от теб и от гадните ти номера. Не стига, че те измъкнах от оня бардак…

— Не е вярно! — изкрещя Сали. — Това беше клиника, клиника за извратени типове като теб!

Ева не ги слушаше, а се взираше в Гаскел. Той я бе нарекъл лесбийка и бе казал, че Хенри не се е пъхнал в куклата по своя воля.

— Я ми кажи за Хенри! — извика тя. — Как попадна той в онази кукла?

Гаскел посочи Сали.

— Ами тя го пъхна там. На горкия тъпчо не му стига акъл, за да…

— Ти ли го пъхна там? — обърна се Ева към Сали. — Ти ли?

— Той се опита да ме накара, Ева. Опита се да…

— Не ти вярвам! — извика Ева. — Хенри не е такъв!

— Казвам ти, че се опита…

— Значи ти го пъхна в куклата? — изкрещя Ева и се хвърли през масата към Сали.

Масата се преобърна с трясък, Гаскел се шмугна встрани към койката, а Сали изхвърча навън. Ева се изправи на крака и се втурна към вратата. Подведоха я, излъгаха я, изиграха я, а Хенри подложиха на такова унижение! Сега ще убие тая кучка Сали! Тя излезе на палубата. Сали се мержелееше като тъмен силует напред. Ева заобиколи мотора и се хвърли към нея. В следващия миг се подхлъзна на сплесканата с гориво палуба, а Сали се стрелна край нея и бързо влезе в кабината, хлопна зад себе си вратата и я заключи.

Ева Уилт се изправи. Докато дъждът се стичаше по лицето й, илюзиите, които я бяха поддържали през последната седмица, за миг се изпариха. Тя се видя като една глупава дебелана, зарязала съпруга си в гонитба на бляскав живот, който се бе оказал фалшив, престорен, изграден върху превзето дърдорене и измамно богатство. В добавка Гаскел я беше нарекъл лесбийка. Ева изведнъж осъзна с дълбока погнуса какво всъщност означаваше терапията-чрез-докосване. Олюлявайки се, тя отиде до един сандък на палубата и седна върху него.

Самоомерзението, което изпитваше, бавно се превърна в гняв и студена омраза към Прингсхаймови. О, ще им даде да разберат. Ще има да се разкайват, че са я срещнали. Тя стана, отвори сандъка, измъкна спасителните жилетки и ги хвърли през борда. После наду гумения сал, пусна го във водата и го възседна. Остави се водата да я носи и се отпусна на сала. Той се клатеше обезпокоително, но Ева не изпитваше страх. Бе се заела да си отмъсти на Прингсхаймови и вече не я беше грижа какво ще стане с нея. Тя гребеше по малките вълни, бутайки спасителните жилетки пред себе си. Вятърът биеше в гърба й и салът се носеше с лекота. След пет минути тя заобиколи тръстиките и вече не се виждаше от корабчето. Отпред в тъмното беше откритата вода, лодките и отвъд тях — твърда земя.

Но скоро разбра, че вятърът я носи настрани в тръстиките. Дъждът бе спрял й Ева лежеше на сала, задъхвайки се от усилието. Щеше да й е по-лесно без спасителните жилетки. Вече се бе отдалечила достатъчно от корабчето. Тя ги скри в тръстиките, но се поколеба. Може би трябваше да остави една. Ева успя да я измъкна от пакета и да я навлече. После легна ничком на сала и загреба към разширяващия се канал.

 

 

Сали се облегна на вратата на кабината и изгледа Гаскел с ненавист.

— Идиот такъв! — каза тя. — За какво ти трябваше да си отваряш гадната уста? И какво ще правиш сега, дявол да го вземе?

— Като начало ще се разведа с теб — отвърна Гаскел.

— Ще те разоря от издръжки.

— Хич не си го мисли. Няма да видиш пукнат цент — рече Гаскел и отпи от водката.

— Най-напред ще видя трупа ти — каза Сали.

Гаскел се ухили.

— Моя труп ли? Ако някой умре тук, това ще си ти. Цицорестото сладурче е жадно за кръв.

— След малко ще й мине.

— Така ли мислиш? Ами опитай да отвориш вратата, щом си толкова сигурна. Хайде де, отключи я!

Сали се дръпна по-далеч от вратата и седна.

— Този път наистина здравата я загази — каза Гаскел. — Избрала си си шампионка по борба.

— Излез навън и я успокой — рече Сали.

— Как пък не! По-скоро бих играл на сляпа баба с носорог — той легна на койката, доволно ухилен. — Знаеш ли, страшно е смешна цялата ситуация. Този път освободи неандерталка. Женско освобождение в палеолита. Тя е Тарзан, а ти си Джейн. Да, набавила си си див звяр от джунглата.

— Много смешно — каза Сали. — А твоята роля каква е?

— Аз съм Ной. Е, поне бъди благодарна, че тя няма пушка.

Той придърпа една възглавница под главата си, обърна се и заспа. Сали остана да седи, взирайки се злобно в гърба му. Беше уплашена. Реакцията на Ева бе тъй бурна, че напълно изличи доверието й в собствената изобретателност Гаскел беше прав. В поведението на Ева Уилт имаше нещо първично. Сали потръпна при мисълта за тъмната фигура, устремена към нея на палубата. След малко стана, отиде в камбуза и намери дълъг остър нож. После се върна в кабината, провери дали вратата е добре залостена, легна на своята койка и се помъчи да заспи. Сънят обаче не идваше. Отвън се чуваха най-различни шумове. Вълните плискаха в борда. Вятърът виеше. Господи, колко объркано беше всичко! Сали стисна по-здраво ножа и се замисли за Гаскел и за думите му за развод.

* * *

Питър Брейнтри седеше в кантората на адвоката Госдайк и обсъждаше проблема с Уилт.

— Прибраха го в понеделник, а днес е четвъртък. Безспорно нямат право да го държат толкова дълго, без да се е срещнал с адвокат.

— Ако той самият не пожелае и ако полицаите искат да го разпитват, а той е готов да отговаря на въпросите им и отказва да потърси законните си права, не виждам какво бих могъл да направя — каза Госдайк.

— Сигурен ли сте, че положението е такова? — попита Брейнтри.

— Доколкото разбирам, положението е точно такова. Господин Уилт не е пожелал да се види с мен. Разговарях с дежурния инспектор, вие сам ме чухте, и изглежда съвсем ясно, че по някаква необяснима причина господин Уилт е готов да помага на полицията, докато присъствието му в полицейския участък се смята за необходимо. Ако някой откаже да потърси собствените си законни права, може да обвинява единствено себе си за положението, в което се намира.

— Но напълно ли сте сигурен, че Хенри е отказал да се види с вас? Не е ли възможно от полицията да лъжат?

Господин Госдайк поклати глава.

— Познавам инспектор Флинт от дълги години. Не е човек, който ще попречи на един заподозрян да се възползва от правата си. Не, господин Брейнтри, съжалявам. Искам да ви помогна, но да ви кажа честно, при тези обстоятелства не съм в състояние да направя нещо. Предпочитанието на господин Уилт към компанията на полицейските служители е съвсем необяснимо за мен, но ме лишава от възможност да се намеся.

— Нали не мислите, че го малтретират?

— Да го малтретират? Скъпи приятелю, явно сте гледали твърде много стари филми по телевизията. В тази страна полицаите не си служат с насилствени методи.

— Да, но бяха доста брутални с някои от нашите курсисти, които участваха в демонстрации — изтъкна Брейнтри.

— А, курсистите са друго нещо, особено курсистите, които участват в демонстрации. Те наистина си получават заслуженото. Политическите провокации са едно, а домашните убийства от типа, в който явно се е забъркал вашият приятел господин Уилт, попадат в съвсем различна категория. Мога честно да заявя, че в цялата си практика не съм попадал на случай, при който полицаите да не се отнасят към домашен убиец с голямо внимание и дори с известно съчувствие. В края на краищата те самите са почти до един семейни, пък и господин Уилт има научна степен, а това винаги помага. Ако сте професионалист — а каквото и да говорят някои хора, преподавателите в техническите колежи също са професионалисти, макар и полупризнати, — можете да бъдете сигурен, че полицията няма да прибегне до нежелателни действия. Уверявам ви, че господин Уилт е в пълна безопасност.

* * *

Уилт наистина се чувстваше в безопасност. Той седеше в стаята за разпити и съзерцаваше с интерес инспектор Флинт.

— Мотивът ли? Това вече е интересен въпрос — каза той. — Ако ме бяхте попиташ защо изобщо се ожених за Ева, бих се затруднил да обясня. Просто тогава бях много млад и…

— Уилт — рече инспекторът, — не те питам защо си се оженил за нея. Питам те защо реши да я убиеш.

— Не съм решавал да я убия — отвърна Уилт.

— Значи беше спонтанно, така ли? Моментен импулс, на който не можа да устоиш? Безумна постъпка, за която сега съжаляваш?

— Нищо подобно. Първо, не беше действие, а чиста фантазия.

— Значи все пак признаваш, че тази мисъл ти е минавала през ума?

— Инспекторе — рече Уилт, — ако се поддавах на всеки импулс, който ми е минавал през ума, отдавна щях да съм осъден за педофилия, содомия, кражба с взлом, нападение с цел нанасяне на тежка телесна повреда и масово убийство.

— Искаш да кажеш, че всички тези импулси са ти минавали през ума?

— По едно или друго време — отвърна Уилт.

— Явно имаш дяволски странно съзнание.

— Което впрочем споделям с огромната част от човечеството. Сигурен съм, че и вие в мигове на съзерцание…

— Уилт — рече инспекторът, — аз нямам мигове на съзерцание. Или поне нямах, докато не те срещнах. Значи признаваш, че си мислел да убиеш жена си…

— Казах, че идеята ми е минавала през ума, особено когато ми се е налагало да разходя кучето. Това е игра, която играя със себе си, но нищо повече.

— Игра ли? Извеждаш кучето на разходка и умуваш как да убиеш госпожа Уилт? Аз това не го наричам игра. Наричам го предумисъл.

— Нелошо казано — отвърна Уилт с усмивка. — Предумисъл. Представете си Ева как седи в поза лотос на килимчето във всекидневната и си мисли прекрасни неща. Аз пък водя скапаното псе на разходка и си мисля ужасии, докато Клем се облекчава на тревата в Гренвил гардънс. И в двата случая крайният резултат е един и същ. Ева става да готви вечерята и да мие чинии, аз се прибирам, гледам телевизия или чета и после си лягам. Нищо не се променя, всичко си остава както е било.

— Вече не — каза инспекторът. — Жена ти е изчезнала от лицето на земята заедно с блестящ млад учен и съпругата му, а ти седиш тук и чакаш да бъдеш обвинен в убийството им.

— Което не съм извършил — рече Уилт. — Е, случват се такива неща. Пръстът на съдбата се раздвижва и изписва…

— Майната му на пръста на съдбата. Къде са те? Къде си ги натикал? Рано или късно ще ми кажеш.

Уилт въздъхна.

— Ще ми се да можех — рече той, — повярвайте ми. Сега вече имате пластмасовата кукла и…

— Все още нямаме нищо, ама нищичко. Продължаваме да пробиваме твърдата скала. Ще извадим онова, което е долу, най-рано утре.

— Значи имам на какво да се надявам — каза Уилт. — Предполагам, че тогава ще ме пуснете да си вървя.

— Как ли пък не. В понеделник ще те изпратя на съда.

— Без каквото и да е доказателство за убийство? Без труп? Не можете да направите това.

Инспектор Флинт се усмихна.

— Уилт — рече той, имам новина за теб. Не се нуждаем от труп. Можем да те задържим по подозрение, да те изправим пред съда и да те намерим за виновен без наличието на труп. Може и да си умен, но явно не познаваш законите.

— Е, в такъв случай ви е лесно. Значи можете да излезете на улицата, да хване те някой минувач, да го довлечете тук и да го обвините в убийство без каквато и да е улика?

— Улика ли? Че малко ли улики имаме? Имаме опръскана с кръв баня с разбита врата. Имаме празна къща, обърната с краката нагоре и някакво проклето нещо, завряно в онази дупка, а ти си мислиш, че нямаме улики. Май здравата си се объркал.

— Така ставаме двама — каза Уилт.

— И още нещо ще ти кажа, Уилт. Бедата при копелета като теб е, че сте прекалено хитри. Много се престаравате и така сами се издавате. Ако бях на твое място, щях да направя две неща. Знаеш ли кои са те?

— Не — отвърна Уилт, — нямам представа.

— Първо, щях хубавичко да измия банята, и второ, щях да стоя настрана от оная дупка. Нямаше да се опитвам да пускам лъжлива следа с бележките и да се постарая нощният пазач непременно да ме забележи, и да цъфна посред нощ в дома на господин Брейнтри, до ушите окалян. Щях да си опека добре работата и да си кротувам.

— Но аз изобщо не знаех за оная кръв в банята, а ако не беше проклетата кукла, нямаше и да припаря до дупката. Щях просто да си легна, а вместо това се натрясках и се държах като идиот.

— Нека да ти кажа още нещо, Уилт — рече инспекторът. — Ти си идиот, адски хитър наистина, но все пак идиот. Имаш нужда от психиатър.

— Да, това все пак би било някакво разнообразие — каза Уилт.

— Кое?

— Да се срещна с психиатър, вместо да седя тук и да понасям обиди.

Инспектор Флинт го изгледа замислено.

— Сериозно ли говориш? — попита той.

— За кое?

— Ами за психиатъра. Готов ли си да бъдеш прегледан от квалифициран специалист?

— Защо не? — каза Уилт. Готов съм на всичко, само и само времето да минава по-бързо.

— Съвсем доброволно, нали разбираш. Никой не те кара насила, но щом сам искаш…

— Чуйте, инспекторе, на драго сърце ще се срещна с психиатър, ако това ще ми помогне да ви убедя, че не съм убил жена си. Можете да ме проверите и с детектор на лъжата. Можете да ме натъпчете с ония хапчета, които карат човек да говори истината. Можете да…

— Няма нужда да прибягваме до такива неща — каза инспектор Флинт и се изправи. — Един добър психиатър ще свърши отлична работа. И не си въобразявай, че можеш да се измъкнеш, като се преструваш на невменяем. Те много добре разбират кога човек се прави на луд.

Той тръгна към вратата, но изведнъж спря. После се върна и се наведе през масата.

— Кажи ми, Уилт — рече той. — Само едно нещо ми кажи. Как тъй си седиш тук толкова спокойно? Жена ти е изчезнала, имаме доказателства за убийство, имаме нейно копие, ако може да се вярва на думите ти, заринато под десет метра бетон, а на теб окото ти не мига. Как го правиш?

— Инспекторе — отвърна Уилт, — ако бяхте преподавали на газопроводчици в продължение на десет години и през това време ви бяха задавали всичките тия идиотски въпроси, които задават на мен, щяхте да разберете. Освен това не познавате Ева. Когато се срещнете с нея, ще ви стане ясно защо не съм разтревожен. Ева е напълно способна сама да се грижи за себе си. Може и да не е много умна, но има вродено умение да оцелява.

— За Бога, Уилт, щом е живяла дванайсет години с теб, все трябва да е имала нещо такова.

— И още как. Ева ще ви допадне, когато се запознаете с нея. Просто ще си паснете отлично. И двамата сте лишени от въображение и имате мания да се занимавате с дреболии. Можете да вземете купчинка пръст, направена от червей, и да я превърнете в същински Еверест.

— Червей ли? Уилт, направо ми се гади от теб — каза инспекторът и излезе.

Уилт стана и се поразтъпка из стаята. Беше му дотегнало да седи на едно място. От друга страна, бе доволен от поведението си. Беше надминал себе си и се гордееше, че се държи така добре в ситуация, която човечето хора ще сметнат за ужасна. Ала за Уилт това бе първото истинско предизвикателство, с което се сблъскваше от много време насам. Някога такова предизвикателство бяха газопроводчиците и зидарите, но той се бе научил как да се справя с тях. Човек трябваше просто да ги прикотка. Да ги остави да говорят, да задават въпроси, да ги развлича, да приема неуместните им забележки и сам да пуска такива, но най-вече да отхвърля предубежденията им. Когато твърдяха нещо с абсолютна убеденост, например че от Кале нататък са само чернилки, човек трябваше просто да се съгласи и да добави, че половината велики мъже в английската история са били чужденци като Маркони или лорд Бийвърбрук, и че даже майката на Чърчил била американка, после да продължи, че всъщност първите англичани са били уелсци, викинги и датчани, оттам да премине през индийските доктори до Националната здравна служба, контрола на раждаемостта и всяка друга тема под слънцето, която ще ги накара да млъкнат смаяни, мъчейки се отчаяно да измъдрят някой решаващ аргумент, за да му докажат, че греши.

Инспектор Флинт не беше по-различен. Беше по-настойчив, но тактиката му бе абсолютно същата. Освен това тъй здраво бе оплел конците, че на Уилт даже му беше забавно да го гледа как се мъчи да му лепне престъпление, което не бе извършил. Това го караше да се чувства почти значителен и така мъжествен, както много отдавна не се бе чувствал. Беше невинен, това не подлежеше на съмнение. В един свят, в който всичко не съмнително, несигурно и неустановено, неговата невинност бе безспорен факт. За пръв път в зрелия си живот Уилт знаеше, че е абсолютно прав и това знание му даваше неподозирана сила. Освен това бе напълно убеден, че по някое време Ева ще се появи жива и здрава и съвсем ще свие знамената, когато разбере до какви последици е довела импулсивността й. И така й се падаше, задето му подхвърли оная отвратителна кукла. Ще има да се кае за това до края на живота си. Да, ако някой загазеше от цялата работа, това щеше да е милата Ева с нейното командорене и неизчерпаемата й активност. Доста щеше да се поизпоти, докато обясни всичко на Мейвис Мотръм и на съседите. Уилт се усмихна при тази мисъл. Дори в колежа щяха да се видят принудени да се отнасят с него другояче занапред, да го уважават повече. Уилт познаваше либералната съвест твърде добре и бе сигурен, че ще изглежда като мъченик при завръщането си. Ако не и като герой. Всички щяха да се разчекнат от старание да убедят самите себе си, че всъщност не са го смятали за виновен. Щяха да му дадат и повишение, не защото бе добър преподавател, а за да облекчат гузната си съвест. Да, щяха да посрещнат с радост блудния син.