Том Шарп
Уилт (10)

10.

Уилт седеше с Клем в кухнята на „Парквю авеню“ № 34, докато детективите тършуваха из къщата.

— Тук няма да намерите нищо уличаващо — каза той на инспектор Флинт.

— Не е ваша работа какво ще намерим. Просто правим малка проверка.

Той изпрати един детектив на горния етаж, за да прегледа дрехите на госпожа Уилт или поне онова, което бе останало от тях.

— Ако наистина е заминала, сигурно е помъкнала със себе си половината гардероб — рече той. — Нали ги знам жените. Обаче ако е подпряла двайсет тона бетон, няма да й трябват повече дрехи от ония, които са на гърба й.

Оказа се, че гардеробът на Ева е доста пълен. Дори Уилт трябваше да признае, че тя надали е взела много неща със себе си.

— С какво беше облечена, когато я видяхте за последен път? — попита инспекторът.

— С лимонен плажен костюм — отвърна Уилт.

— Лимонен какво?

— Лимонена пижама — уточни Уилт и така прибави нов елемент към списъка на уличаващите го доказателства. Инспекторът записа този факт в бележника си.

— Значи си беше в леглото, а?

Не — рече Уилт. — Беше у Прингсхаймови.

— Прингсхаймови ли? Тези пък кои са?

— Американците, дето живеят на „Роситър гроув“, нали ви казах за тях.

— Не сте споменавани за никакви американци — рече инспекторът.

— Съжалявам. Мислех, че съм ви казал. Просто съм толкова объркан. Тя замина с тях.

— О, нима? И сега навярно ще открием, че и те са изчезнали?

— Почти сигурно е — рече Уилт. — Искам да кажа, че ако е заминала с тях, значи и те са заминали, а ако не е с тях, изобщо не мога да си представя къде е.

— Аз пък мога — каза инспекторът, разглеждайки с мрачен интерес някакво петно върху чаршафа, който един от детективите бе измъкнал от коша за мръсното бельо.

Когато напуснаха къщата, уликите включваха въпросния чаршаф, стар шнур от халат, озовал се по загадъчен начин на тавана, едно сатърче, което Уилт бе използвал веднъж, за да отвори кутия с миниум, и подкожна спринцовка, която Ева си бе набавила от ветеринаря, за да полива много прецизно кактусите си — наред с другите занимания по едно време й беше щукнало да отглежда стайни растения. Имаше и шишенце без етикет, пълно с някакви таблетки.

— Откъде да знам какво е, дявол да го вземе? — попита Уилт, когато му навряха шишенцето под носа. — Сигурно аспирин. Пък и е съвсем пълно.

— Сложете го при другите веществени доказателства нареди инспекторът.

Уилт погледна към кутията.

— За Бога, какво според вас съм направил с нея? Отровил съм я, удушил съм я, накълцал съм я на парчета със сатъра и накрая съм й инжектирал биохрана?

— Каква биохрана? — попита инспектор Флинт с внезапен интерес.

— Онази, дето подхранват с нея растенията — рече Уилт. — Шишето е на перваза на прозореца.

Инспекторът прибра и шишето биохрана в кутията е уликите.

— Вече знаем какво сте направили с нея, господин Уилт — рече той. — Сега ни интересува само как сте го направили.

Качиха се в полицейската кола и отидоха до дома на семейство Прингсхайм на „Роситър гроув“.

— Останете в колата с полицая, докато аз проверя дали са си у дома — каза инспектор Флинт и закрачи към входната врата.

Уилт седеше и го наблюдаваше. Инспекторът натисна звънеца и зачака. След малко позвъни отново. После почука и накрая влезе през вратата с надпис „За продавачи“, която водеше към кухнята. След минута се върна и занатиска копчетата по радиостанцията.

— Тоя път улучи, Уилт — троснато рече той. — Наистина са заминали. Вътре всичко е на вили и могили, май са си правили оргия. Изведете го навън.

Двамата детективи безцеремонно изблъскаха от колата Уилт, който вече не бе никакъв господин Уилт, а само Уилт и добре съзнаваше този факт. През това време инспекторът се обади на Фенлъндската полиция и заговори със злокобна настойчивост за заповеди за обиск и изпращане на още детективи. Застанал на алеята на „Роситър гроув“ № 12, Уилт се чудеше какво, по дяволите, става с него. Всички неща, на които се осланяше до момента, просто се разпадаха край него.

— Ще влезем отзад — рече инспекторът. — Тая работа хич не ми харесва.

Минаха по пътеката до кухненската врата и излязоха в градината зад къщата. Сега Уилт разбра какво имаше предвид инспекторът под „вили и могили“. Градината изглеждаше окаяно. Цялата морава бе осеяна с картонени чинии. Част от тях, издухани от вятъра, висяха по розовите храсти и орловите нокти, навред по земята се валяха картонени чашки, някои смачкани, а други все още пълни с пунша на Прингсхаймови и дъждовна вода. Но особено отблъскващо изглеждаше мястото заради наденичките разхвърляни по цялата морава, при това тъй оплескани със зелева салата, че Уилт веднага се сети за Клем.

— Кучето се връща към бълвоча си — рече инспектор Флинт, който явно прочете мислите му.

Прекосиха верандата и надникнаха през прозорците на салона. Градината беше зле, но интериорът изглеждаше просто ужасно.

— Счупи някой от кухненските прозорци и да влизаме каза инспекторът на по-високия от двамата детективи.

Миг по-късно прозорецът на верандата поддаде и те пристъпиха вътре.

— Не се наложи да влизаме с взлом — рече детективът. — Задната врата не беше залостена, както и този прозорец. Май дяволски са бързали да се ометат.

Инспекторът огледа стаята и сбърчи нос. Миризмата на развалена храна, вкиснат пунш и пушек от свещите бе твърде силна.

— Ако изобщо са заминали — злокобно рече той и хвърли поглед към Уилт.

— Непременно трябва да са заминали — обади се Уилт, който се почувства длъжен да направи някакъв коментар, — никой не би живял в такава кочина цял уикенд, без да…

— Живял ли? Добре ли чух, че каза „живял“? — рече инспектор Флинт, настъпвайки парче прегоряла наденица.

— Имах предвид…

— Не е важно какво си имал предвид, Уилт. Я да видим какво е ставало тук.

Отидоха в кухнята, където цареше все същият хаос, а после влязоха в една друга стая. Положението навсякъде беше еднакво. Угарки от цигари плуваха в чаши кафе или се валяха по килима. Парчета от счупена грамофонна плоча зад дивана бележеха свършеха на Петата симфония от Бетовен. Разни възглавници лежаха смачкани до стената. Изгорели свещи висяха в посткоитна немощ от свещниците. Като финанси щрих към цялата мръсотия някой бе надраскал на стената с червен флумастер портрет на принцеса Ана. Тя бе обградена от полицаи с каски, а отдолу се мъдреше надпис:

ЧЕНГЕТАТА КРАЙ НАШТА АНКА

НА КРАЛСКАТА ФЪМИЛИЯ ПУТАНКА

ХУЯТ УМРЯ, ДА ЖИВЕЙ ПУТКАТА

Антимонархическите чувства несъмнено бяха съвсем приемливи в кръговете, посветили се на женското освобождение, но надали допринасяха инспектор Флинт да си състави високо мнение за Прингсхаймови.

— Бива си ги твоите приятели, Уилт, няма що — рече той.

— Изобщо не са ми приятели — пламенно възрази Уилт. Тия гадове дори не знаят правописа!

После се качиха на горния етаж и надникнаха в голямата спалия. Леглото не беше оправено, всевъзможни дрехи, предимно бельо, се търкаляха по пода или висяха полуизмъкнати от чекмеджетата на шкафовете, на тоалетната масичка се мъдреше незапушено шише „Джой“. Стаята вонеше нетърпимо на парфюм.

— Мили Боже! — възкликна инспекторът, докато оглеждаше войнствено един твърде оскъден слип. Сега ни липсва само малко кръв.

Намериха я в банята. Порязаната ръка на доктор Шаймахер бе оплискала ваната с кървави струйки и бе оставила тъмни пръски по плочките. Разбитата врата на банята висеше на долната панта, по нея също имани петна от кръв.

— Така си и знаех — рече инспекторът, разглеждайки тяхното послание, както и другото, надраскано с червило върху огледалото над мивката. Уилт също погледна натам. Текстът изглеждаше прекалено личен.

ЩОМ УИЛТ СЕ ШИБА. А ЕВА БЯГА, КОЙ ТОГАЗ Е СВИНСКИ МЪЖКИ ШОВИНИСТ?

— Очарователно — каза инспектор Флинт и се обърна да погледне Уилт, чието лице бе побеляло като плочките. — Предполагам, че не знаеш нищо и за това, а? Нали не с твое дело?

— Определено не е — каза Уилт.

— Ами това? — продължи инспекторът, сочейки кървавите петна във ваната. Уилт поклати глава. — И то навярно няма нищо общо с теб?

Той посочи една диафрагма, закована на стената над тоалетната чиния.

ТАМ ДУХАМ АЗ, ДЕТО И Г. ДУХА,

ПОД ЕДНА ДИАФРАГМА ПРИЯТНА И СУХА.

Уилт се вторачи в нещото, дълбоко отвратен.

— Не знам какво да кажа — смотолеви той. — Всичко е ужасно.

— Не ще и дума — съгласи се инспекторът, а после насочи мисълта си към по-практически въпроси. — Е, поне не е умряла тук.

— Откъде разбрахте? — попита по-младият детектив.

— Няма достатъчно кръв — инспекторът се огледа колебливо. — От друга страна, едно точно ударче…

Те тръгнаха по кървавата следа, която водеше по коридора към стаята, където Уилт бе попаднал в плен на куклата.

— За Бога, не пипайте нищо — предупреди инспекторът, отваряйки вратата с ръкава си. Момчетата, дето взимат отпечатъци, ще имат адски много работа тук.

Сетне хвърли поглед към играчките.

— Предполагам, че и децата си заклал — мрачно рече той.

— Децата ли? — възкликна Уилт. — Изобщо не знаех, че имат деца.

— Е ако не си знаел — рече инспекторът, който беше глава на семейство, — горките хлапета имат поне едно нещо, за което да са благодарни. Не твърде много, като гледам, и все пак е нещо.

Уилт пъхна глава в отвора на вратата и видя плюшеното мече и кончето люлка.

— А, тези неща са на Гаскел, той обича да си играе с тях.

— Не ми ли каза току-що, че нямат деца?

— Точно така е, Гаскел е доктор Прингсхайм. Той е биохимик и е останал в детската възраст, както разправя жена му.

Инспекторът го изгледа замислен. Въпросът за задържането бе станал доста належащ и изискваше внимателно разглеждане.

— Предполагам, че още не си готов да направиш пълни самопризнания? — попита той без особена надежда.

— Не съм — отвърна Уилт.

— Друго не съм и очаквал от теб, Уилт — каза инспекторът. — Както и да е, водете го в участъка. Аз ще дойда по-късно.

Детективите хванаха Уилт под мишниците. Това вече преля чашата.

— Оставете ме на мира! — изкрещя той. — Нямате право да вършите това. Нямате…

— Уилт — извика инспектор Флинт, — давам ти последен шанс. Ако не тръгнеш мирно и тихо, ще те обвиня тук, на място, в убийството на жена ти.

Уилт тръгна мирно и тихо. Не му оставаше друго.

* * *

— Витлото ли? — попита Сали. — Нали проблемът беше в руля?

— Сбъркал съм — рече Гаскел. — Виж, катерът се накланя, тъй че бедата не може да е в руля. Трябва нещо да се е оплело във витлото.

— Например?

— Например блатни растения.

— Защо не слезеш да погледнеш?

— С тия очила? — възрази Гаскел. — Няма да видя нищо.

— Знаеш, че не умея да плувам — рече Сали. — Имам поне това оправдание.

— Аз умея да плувам — обади се Ева.

— Ще те вържем с въже, за да не се удавиш — рече Гаскел, — ще трябва само да се гмурнеш и да опипаш дали има нещо отдолу.

— Знаем какво има отдолу — рече Сали. — Най-обикновена тиня.

— Какво има около витлото — каза Гаскел. — Ако нещо се е оплело, да го махнеш.

Ева слезе в кабината и си облече банския.

— Ама наистина, Гаскел, понякога си мисля, че го правиш нарочно. Най-напред беше рулят, сега се оказва, че е витлото.

— Е, трябва всичко да опитаме. Не можем просто да седим със скръстени ръце — отвърна Гаскел. — Нали трябва да се върна утре в лабораторията.

— Да беше помислил по-рано — рече Сали. — Сега ни липсва само проклетият Албатрос^[1].

— Според мен вече си го имаме — каза Гаскел, когато Ева излезе от кабината и си сложи шапка за плуване.

— Къде е въжето? — попита тя.

Гаскел надникна в един сандък и намери някакво въже. Омота го около кръста й и Ева цамбурна във водата.

— Ух, че е студено! — закиска се тя.

— Това е, защото Гълфстрийм не стига дотук — рече Гаскел.

Ева заплува и докосна дъното с крака.

— Ужасно е плитко, пък тинята е страшно дълбока!

Тя зацапа по дъното, придържайки се към въжето, и се зае да опипва под кърмата на катера.

— Нищо не напипвам — извика тя.

— Може би е по-нататък — каза Гаскел, взирайки се отгоре.

Ева потопи глава под водата и напипа руля.

— Това е рулят — каза Гаскел.

— Разбира се — отвърна Ева, — знам това, глупчо. Не съм тъпа!

Тя изчезна под катера. Този път намери перката, но около нея нищо не беше оплетено.

— Просто тинята е много дълбока, това е всичко — рече тя, когато пак се подаде на повърхността. — Има тиня по цялото дъно.

— Не виждам нищо чудно в това — заяде се Гаскел, докато Ева цамбуркаше наоколо. — Нали сме заседнали в тинеста плитчина.

Ева се гмурна отново, но витлото се оказа съвсем чисто.

— Нали ти казах — рече Сали, когато изтеглиха Ева на палубата. — Ти я накара да направи това само за да я видиш в найлоновия бански, цялата омазана с тиня. Хайде, рожбо на Ботичели, ела при Сали да те измие.

— О, Боже — рече Гаскел, — пенисът се надига от вълните.

Той се върна при мотора и го изгледа колебливо. Може би се бе задръстил горивопроводът. Не беше много вероятно, но нали трябваше да предприеме нещо. Не можеха да стоят вечно в плитчината.

Във фордека Сали сапунисваше Ева.

— А сега долнището, скъпа — рече тя и дръпна връвчиците на банския.

— О, Сали. Недей, Сали!

— Я какво си имаме тук?

— Ох, Сали, ужасна си!

Гаскел се бореше с гаечния ключ. Терапията-чрез-докосване беше почнала да му въздейства. Пластмасата също.

 

 

През това време директорът на колежа правеше всичко възможно, за да умиротвори членовете на попечителството, които настояваха да бъдат обстойно осведомени от какви принципи се ръководи катедрата по хуманитарна просвета при набирането на своите преподаватели.

— Нека да ви обясня — търпеливо поде той, обхващайки поглед попечителството, в което бе постигнато добро равновесие между деловите интереси и социалната ангажираност. — В разпоредбата за образованието от 1944 юдина се постановява, че всички чираци трябва да бъдат освобождавани от работните си места веднъж седмично, за да посещават определени часове в техническите колежи…

— Това ни е известно — обади се един строителен предприемач. — Всички знаем, че това е огромно пилене на време и обществени средства. Тази страна щеше за е далеч по-добре, ако чираците бяха оставени да си гледат работата.

— Курсовете, които посещават — побърза да продължи директорът, преди да е възразил друг член с будна обществена съвест, — са ориентирани към занаятите, с изключение на един час, един задължителен час по хуманитарна просвета. Бедата при хуманитарната просвета е, че всъщност никой не е наясно какво точно означава това.

— Хуманитарната просвета означава — поде госпожа Чатъруей, която се славеше като радетел за прогресивно образование и в това си качество имаше съществен принос за повишаване на неграмотността в няколко добри преди нейната намеса начални училища — да осигурим на юношите от не твърде заможните слоеве здрава основа в хуманитарните науки и достъп до разгърната културни теми…

— Означава да се научат да четат и да пишат — намеси се един управител на фирма. — Човек няма полза от работници, които не могат да прочетат инструкциите.

— Означава всичко, което си изберем да означава — припряно рече директорът. — Ако сте изправени пред проблема да намерите лектори, готови да прекарат живота си в аудитории, пълни с газопроводчици, зидари или печатари, ненамиращи никакво основание да се намират в тези аудитории и да бъдат занимавани с предмет, който, строго казано, не съществува. Е, в този случай не можете да си позволите много-много да подбирате персонала. Това е същината на проблема.

Попечителството го изгледа подозрително.

— Да не би да намеквате, че преподавателите по хуманитарна просвета не са предани и действително творчески личности, пропити със силно чувство за призвание? — войнствено запита госпожа Чатъруей.

— Не — отвърна директорът, — изобщо нямам това предвид. Просто се опитвам да ви посоча, че тези лектори не са като другите хора. Те или са си поначало чудаци, или свършват като чудаци. Самото естество на професията им е такова.

— Но те до един са висококвалифицирани — рече госпожа Чатъруей, — всичките имат научни степени.

— Именно. Както казвате, всичките имат степени. Те са до един квалифицирани преподаватели, но многобройните стресове, на които са подложени, си казват думата. Нека да се изразя така: ако вземете един хирург, специалист по сърдечна трансплантация, и го накарате да прекарва времето си в подрязване на кучешки опашки, едва ли можете да очаквате да остане с непокътнати способности след десетгодишна работа. Аналогията е точна, повярвайте ми.

— Е, мога да кажа само това възрази строителният предприемач, — че не всички преподаватели по хуманитарна просвета стигат дотам, че да хвърлят убитите си съпруги в дупки за бетонни колони.

— А аз мога да кажа, че съм крайно изненадан от малкия брой на онези, кои то стигат дотам — рече директорът.

Срещата приключи с неопределен резултат.