Том Шарп
Уилт (7)

7.

— Природата е толкова сладострастна — каза Сали, осветявайки с фенерче тръстиките, които се виждаха през люка. — Ето например папура. Той определено е архетипно фалически. Нали, Джи?

— Папурът ли? — рече Гаскел, блещейки се безпомощно в една навигационна карта. — На мен папурът нищо не ми говори.

— Картите също, както изглежда.

— Това не са обикновени карти, а навигационни, сладурче.

— Какво значение има името?

— Точно сега името значи дяволски много. Намираме се или в Жабешкия залив, или в пролива Фен. Просто няма начин да се разбере в кое от двете.

— О, предпочитам пролива Фен. Всичко проливно ме влече. Ева, съкровище, какво ще кажеш да си сварим още кафе? Искам да стоя будна цяла нощ и да видя изгрева на слънцето над папура.

— Е, аз пък не ща — каза Гаскел. — Миналата нощ ми беше предостатъчна. Като се сетя за оня хахавел с куклата в банята и за Шай с порязаната ръка! Не, стига ми за един ден. Отивам да си легна.

— На палубата, Джи, на палубата — рече Сали. — Двете с Ева ще спим тук. Трима ставаме много.

— Трима ли? С цицорестото сладурче сме колкото петима. Добре де, ще спя на палубата. Трябва да станем рано, ако искаме да се измъкнем от тази проклета плитчина.

— Не ни ли вкара капитан Прингсхайм в нея, сладурче?

— Всичко е заради картите. Ако даваха точно означение на дълбочината, нямаше да стане така.

— Ако знаеше къде се намираме, сигурно щеше да установиш, че те си показват всичко съвсем точно. Каква полза да знаеш, че дълбочината е три фута…

— Клафтера, скъпа, клафтера.

— Три клафтера е в Жабешкия залив, а ние може би сме в пролива Фен.

— Добре де, където и да сме, надявай се да има прилив и да ни свали от плитчината.

— Ами ако няма?

— Тогава ще трябва да измислим нещо друго. Може би някой ще ни вземе на буксир.

— Божичко, Джи, да ти имам сръчността! — каза Сали. — Защо просто не си стояхме в средата на реката? Ама не, ти трябваше непременно да се намъкнеш в това никакво поточе и да се бухнеш право в пясъка, и то защо? Заради гъските, проклетите гъски.

— Блатни птици, сладурче, блатни птици. Не просто блатни гъски.

— Добре де, блатни птици. Искаше да ги снимаш и затова сега сме заседнали тук, където никой, който е с всичкия си, не би дошъл с лодка. Кой според теб ще мине насам? Чайката Джонатан?

 

 

В камбуза Ева правеше кафе в яркочервения найлонов бански, даден й от Сали. Беше й възтесничък и пищните е й форми преливаха, почти нищо не се скриваше, ала все пак по-добре с него, отколкото гола, макар според Сали голотата да била признак на освободеност — как ходят амазонските индианци? На Ева й се искаше да си вземе дрехи от къщи, но Сали настоя да тръгнат, колкото се може по-бързо, тъй че сега тя разполагаше само с лимонения костюм и с банския. Ама наистина, Сали беше толкова автори… как беше онази дума… автори-нещо-си… е, обичаше да командари.

— Найлонов е двойна цел, сладурче — обясни тя, — Джи си пада по пластмасата, нали тъй, Джи?

— Да, по биодеградиращата.

— Биодеградираща? — попита Ева, очаквайки да бъде посветена в някой нов аспект на женската освободеност.

— Пластмасови бутилки, които се разлагат, вместо да се подмятат насам-натам и да замърсяват екологията — каза Сали, като отвори един люк и изхвърли през него празен пакет от пури. За Джи това е делото на живота му. Това и рециклирането на отпадъците. Безкрайното рециклиране.

— Точно така — рече Гаскел. — Днес вече не ни удовлетворява запланираната атрофия в автомобилната промишленост. Сега се нуждаем от вградена биодеградационна разтворимост в ефимерността.

Ева слушаше, без да разбере и дума, но с чувството, че е попаднала в центъра на един интелектуален свят, далеч превъзхождащ света на Хенри и приятелите му с техните отегчителни разговори за нови курсове и курсисти.

— Ние държим купчина тор в дъното на градината — изтърси тя, когато най-сетне разбра за какво става дума. — Аз слагам там картофените обелки и разни такива боклуци.

Гаскел само вдигна очи към тавана на каютата.

— Като си говорим за боклуци — рече Сали, плъзвайки нежно ръка по задницата на Ева, — чудя се как ли я кара Хенри с Джуди.

Ева потръпна. Гледката на проснатия във ваната с куклата Хенри още я преследваше.

— Просто не зная какво го прихвана тогава — рече тя, хвърляйки неодобрителен поглед към хихикащия Гаскел. — Искам да кажа, никога не ми е изневерявал. Повечето съпрузи не са такива. Ето Патрик Мотръм например вечно търчи подир други жени, а Хенри досега беше съвсем изряден. Може да е тих и да не е много отракан, но коцкар не беше.

— О — рече Гаскел, — значи има проблеми със секса. Сърцето ми се къса за него.

— Не смятам, че не е наред, след като е верен — рече Ева.

— Джи нямаше това предвид, нали, Джи? — намеси се Сали. — Той искаше да каже, че в брака трябва да има истинска свобода. Никакво превъзходство, никаква ревнивост, никакво обсебване. Така ли е, Джи?

— Точно така — отвърна Гаскел.

— Ако си в състояние да гледаш как жена ти се чука с друг мъж и все още да я обичаш, значи това е истинска любов — продължи Сали.

— Не бих могла да гледам как Хенри… Не, никога! — рече Ева.

— Значи не го обичаш. Значи не си сигурна в чувствата си и му нямаш доверие.

— Доверие ли? — възкликна Ева. — Ако Хенри легне с друга жена, каква доверие да му имам? Защо тогава се е оженил за мен?

— Това вече е въпрос с много повишена трудност — каза Гаскел.

Той си взе спалния чувал и излезе на палубата. Ева се разплака.

— Хайде, хайде — рече Сали, като обви раменете й с ръка. — Джи само се пошегува. Той нямаше нищо предвид.

— Вече нищо не разбирам — изхлипа Ева. — Всичко е толкова объркано.

* * *

Божичко, колко зле изглеждаш! — възкликна Питър Брейнтри, когато видя Уилт на прага на дома си.

— Не само изглеждам, но и се чувствам адски зле — каза Уилт. — За всичко е виновен тоя джин.

— Искаш да кажеш, че Ева не се е върнала? — Попита Брейнтри, като го поведе към кухнята.

— Нямаше я, като се прибрах. Оставила само една бележка, че заминава с Прингсхаймови да премисли нещата.

— Да премисли нещата? Ева? Че какво има да премисля?

— Ами… — започна Уилт, но се усети навреме — предполагам, че има предвид оная история със Сали. Пише, че никога нямало да ми прости.

— Но ти нали нищо не си правил със Сали? Поне — така ми каза.

— Зная, че не съм. Там е цялата работа. Ако бях направил каквото искаше от мен оная проклета нимфоманка, сега нямаше да съм на този хал.

— Не те разбирам, Хенри. Че нали ако беше направил каквото е искала, Ева наистина щеше да има повод да излезе от кожата си. А сега не виждам защо ще се сърди, след като ти нищо не си направил.

— Ами Сали сигурно й е казала, че съм направил нещо — рече Уилт, твърдо решен да не споменава за инцидента с куклата в банята.

— Имаш предвид лапането на дървото ли?

— И аз вече не знам какво имам предвид. Впрочем какво точно означава да лапнеш дървото?

Питър Брейнтри изглеждаше озадачен.

— Не съм съвсем сигурен — каза той, — но явно е нещо, което една жена не би искала съпругът й да прави. Ако се прибера и кажа на Бети, че съм лапнал дървото, кои знае какво ще си помисли. Може даже да реши, че съм ограбил някоя банка.

— Ама нямаше аз да го правя — рече Уилт. — Тя щеше да го направи на мен.

— В такъв случай навярно значи свирка — каза Брейнтри като сложи чайника на печката. — Поне така ми звучи.

— На мен пък не ми прозвуча така — каза Уилт потръпвайки. — В нейната уста прозвуча като бой с тояги. Просто трябваше да видиш изражението на лицето й!

Той унило седна до кухненската маса Брейнтри го изгледа с любопитство.

— Ти сякаш си бил на война — рече той.

Уилт погледна панталоните си. Целите бяха оплескани, а на коленете имаше кръгли парчета засъхнала кал.

— Аз… такова… спуках гума по пътя — обясни той доста неубедително. — Докато я сменях, навярно съм коленичил, пък и бях малко пийнал.

Питър Брейнтри подозрително изсумтя. Не му прозвуча съвсем правдоподобно. Клетият Хенри, очевидно беше доста на градус.

— Можеш да се почистиш на мивката — рече той.

В този момент Бети Брейнтри слезе от горния етаж.

— Без да искам, чух какво каза за Ева — рече тя. — Много съжалявам, Хенри, но на твое място не бих се тревожила, тя непременно ще се върне.

— Аз пък не съм толкова сигурен — мрачно каза Уилт. — Освен това не знам дали искам да се върне.

— О, Ева си я бива — рече Бети. — Тя си има разни внезапни изблици, но не траят дълго. Просто така е устроена. Лесно се пали по това и онова.

— Според мен Хенри тъкмо от това се тревожи — намеси се Брейнтри.

— Е, не бива. Ева е момиче на място.

Уилт седеше до кухненската маса и посръбваше от кафето си.

— Всичко вече очаквам от нея, като се има предвид с какви хора се е помъкнала — печално промърмори той. — Помните ли какво стана, когато се беше запалила по макробиотичната диета? Тогава доктор Маникс ми каза, че съм щял да хвана скорбут и че той откак бил лекар при строежа на железница в Бирма, не бил виждал такова нещо. Ами батутът? Тогава й беше щукнало да ходи на фитнес в Булъм вилидж и взе, че си купи шибания батут. Нали знаете, че заради него старата госпожа Портуей влезе в болница.

— Зная, че имаше някакъв инцидент, но Ева никога не ми е разказвала какво точно се е случило.

— Че как ще ти каже. Цяло чудо е, че не ни дадоха под съд — рече Уилт. — Батутът изхвърли госпожа Портуей през покрива на оранжерията. Цялата ливада беше в стъкла, а госпожа Портуей и без друго никога не се е радвала на желязно здраве.

— Не беше ли тя жената с ревматоидния артрит?

Уилт кимна мрачно.

— И с белезите по лицето, сякаш е участвала в дуел — додаде той. — Те са от нашата оранжерия.

— Струва ми се, че оранжерията не е най-подходящото място за поставяне на батут — вметна Брейнтри. — Вашата оранжерия не беше особено голяма, нали?

— Слава Богу, и батутът не беше особено голям — рече Уилт, — иначе щеше да я изстреля в орбита.

— Е, това доказва само едно — каза Бети, опитвайки се да внесе по-ведра нотка, — че Ева лесно се пали по разни неща, но и лесно й минава.

— С госпожа Портуей обаче не беше така — отвърна Уилт, претръпнал за подобни утехи. — Лежа в болница шест седмици, а присадената кожа не зарасна много добре. Оттогава не е припарвала у нас.

— Почакай и ще видиш. На Ева тези Прингсхаймови ще й омръзнат за седмица-две. Те са просто поредният й каприз.

— Каприз с много предимства, ако искаш да знаеш — рече Уилт. — Пари, обществено положение и безразборни сексуални връзки. Все неща, които аз не мога да й предложа, при това подправени с разни интелектуални дивотии за свободата на жените и за насилието, и за нетолерантността на толерантността и за революцията на половете, и за това че човек не бил напълно зрял, ако не си пада и по двата пола. Направо да повърнеш от такива глупости, а на Ева само това й дай. Тя и развалена херинга ще си купи, ако някой палячо от хайлайфа и каже, че е изтънчено да се ядат такива неща. Толкова е лековерна!

— Работата е там, че Ева има твърде много енергия — каза Бети. — Трябва да я убедиш да се хване на някакви работа с пълен работен ден.

— Пълен работен ден ли? — възкликна Уилт. — Че тя опитвала повече служби, отколкото аз топли вечери. На мен отдавна не ми се е случвало. Обикновено вкъщи намирам студена вечеря и бележка, че е на курс по градинарство или трансцендентална медитация, или други такива врели-некипели. Пък и нейната представа за работа е да превземе на щурм целия завод. Помните ли „Потърс“, онази машиностроителна фирма, която фалира след стачка преди няколко години? Е, според мен в това имаше пръст Ева. Тогава работеше в една консултантска фирма по въпросите за работното време и служебното повишение. Когато я изпратиха в завода на „Потърс“, не щеш ли, работниците веднага вдигнаха стачка…

Поговориха така около час, а после Брейнтри му предложи да пренощува у тях. Уилт обаче не искаше.

— Утре трябва да свърша някои неща.

— Какви например?

— Ами поне да нахраня кучето.

— Винаги можеш да прескочиш с колата и да го нараниш. Клем няма да прегладнее до смърт само за една нощ.

Уилт обаче не се остави да го придумат, защото бе прекалено зает да се самосъжалява, пък и още се тревожеше за куклата. Можеше да направи още един опит да я извади от дупката. Прибра се у дома и се пъхна под разбърканите одеяла и чаршафи. Сутринта не си беше оправил леглото.

— Горкият Хенри — рече Бети, когато двамата с Питър се качиха на горния етаж. — Много зле изглежда.

— Каза, че спукал гума и се наложило да я смени.

— Нямах предвид дрехите му. Разтревожи ме изражението на лицето му. Не мислиш ли, че е на ръба на нервна криза?

Питър Брейнтри поклати глава.

— Всеки ще изглежда така, ако всеки ден се занимава с „Газопроводчици трета“ и „Зидари втора“ в продължение на десет години, а на това отгоре и жена му го напусне — каза той.

— Защо не му дадат да преподава нещо по-добро?

— Защо ли? Защото целта е техническият колеж да стане политехнически, непрекъснато се откриват нови курсове и се наемат хора с докторат да преподават, а после курсистите не се записват в тези курсове и на ръководството му се стоварват специалисти като доктор Фицпатрик, който знае всичко за детския труд в четири памучни фабрики в Манчестър през 1837 година, но не знае нищичко друго. Я го сложи пред група чираци, да видиш какъв ад ще настане. Поради това трябва аз да вземам неговите групи отличници веднъж седмично и да им казвам да си затварят устата. От друга страна Хенри изглежда хрисим, но умее да се справя с грубияни. Той е прекалено добър в работата си, там му е проблемът. На всичкото отгоре не е блюдолизец, а в колежа това е просто фатално за кариерата. Ако не целуваш задници, доникъде не стигаш.

— Знаеш ли — каза Бети, — от преподаването в това място речникът ти е пострадал ужасно.

— Зарежи речника, всичките ми възгледи за живота пострадаха ужасно — рече Брейнтри. — От тази работа човек може като нищо да се пропие.

— Май точно това е станало с Хенри. Здравата лъхаше на джин.

Е, все някак ще се оправи.

* * *

Уилт обаче не се оправи. На сутринта се събуди с чувството, че освен Ева в къщата липсва още нещо. Проклетата кукла, разбира се. Известно време остана в леглото, мъчейки се да измисли как да я измъкне оттам, преди работниците да са пристигнали на обекта в понеделник сутрин, но не му хрумна нищо свястно, освен да налее бензин в дупката и да я запали — което при по-задълбочен размисъл му се стори най-доброто средство да привлече внимание към факта, че е хвърлил там пластмасова кукла, облечена в дрехите на жена му. Изглежда, не му оставаше друго, освен просто да се осланя на късмета си.

Когато донесоха неделните вестници, той стана от леглото и слезе долу да ги прочете, докато закусваше с овесени ядки. После нахрани кучето и се мота из къщи по пижама, обядва в кръчмата „При лодкаря“, следобеда поспа и цяла вечер гледа телевизия. После си оправи леглото, легна и прекара безсънна нощ, чудейки се къде ли и е Ева, какво ли прави в момента и защо всъщност е загрижен, че си е отишла доброволно, след като бе прахосал толкова безплодни часове в мъдрене на начини да се отърве от нея насилствено.

„Ако не искам да изчезне, защо си блъсках главата как да я убия — помисли си той в два часа през нощта. — Нормалните хора не обмислят начини за убийството на жена си, докато си разхождат лабрадора, след като могат чисто и просто да се разведат.“ Явно всичко идваше от гадната психология. На Уилт му минаха няколко психологически причини наум — иди, че разбери коя е най-вероятната. Изобщо психологическото обяснение изискваше степен на самопознание, която изглеждаше недостъпна на изобщо неуверения, че притежава собствено аз Уилт. Десетте години, прекарани със „Зидари втора“ и пропиването с варварство, поне му бяха донесли прозрението, че за всеки въпрос си има отговор и че не е особено важно какъв е той, стига да е даден достатъчно убедително. През XIV век навярно биха решили, че тези мисли са внушени от дявола, докато сега, в постфройдисткия свят, обяснението е някакъв комплекс или — още по съвременно химически дисбаланс. След сто години ще предложат нещо съвсем друго. С утешителната мисъл, че истините на една епоха са безумия за друга и че няма значение какво мислиш, стига да постъпваш правилно, а Уилт смяташе, че постъпва точно така, той най — сетне заспа.

В седем се събуди от будилника, в осем и половина вече бе оставил колата си на паркинга зад колежа. Мина покрай обекта, където вече бяха пристигнали работниците, качи се до стаята на персонала и погледна през прозореца. Шперплатовият капак си стоеше на мястото, но машината за пробиване на дупки вече я нямаше. Очевидно бяха приключили с тази част от работата.

В девет без пет извади от шкафа двайсет и пет екземпляра от „Шейн“ и ги отнесе при „Автомонтьори трета“. „Шейн“ бе идеалното приспивателно. То ще държи грубияните мирни и тихи, докато той наблюдава какво става долу. Стая 593 в инженерния блок му предоставяше великолепен изглед. Уилт раздаде книгите и заръча на групата да чете. Нареди го доста по енергично, отколкото бе обичайно даже за понеделник сутрин, и групата се зае да разсъждава над тежката участ на заселниците в Дивия запад, докато Уилт се взираше през прозореца, погълнат от далеч по-драматични събития.

Току-що бе пристигнал камион с въртящ се цилиндър, пълен с течен бетон, и бавно се придвижваше към парчето шперплат. До него застана и докато Уилт тръпнеше в мъчително очакване, шофьорът слезе от кабината и запали цигара. От една барака изскочи мъж, навярно бригадирът, и тръгна към камиона. Не след дълго около дупката се събра малка групичка. Уилт стана от бюрото си и се залепи за прозореца. Защо, по дяволите, не предприемаха нищо? Най-сетне шофьорът влезе в кабината и двама от мъжете издърпаха шперплата. Бригадирът даде знак. Улеят за наливане на бетона бе напъхан в нужната позиция. Още един знак и цилиндърът започна да се накланя. Бетонът щеше да рукне всеки миг. Уилт видя как той потече в улея и тогава бригадирът надникна в дупката, след него и още от работниците. В следващия миг настъпи суматоха. Бригадирът размахваше ръце и крещеше нещо като обезумял. През прозореца Уилт виждаше широко отворената му уста и жестикулациите, но през това време бетонът продължаваше да се излива. Уилт затвори очи и усети, че го побиват тръпки. Намериха шибаната кукла.

* * *

На обекта ставаха страхотни недоразумения.

— Какво има? Наливам толкова бързо, колкото мога — извика шофьорът, който погрешно бе изтълкувал неистовите жестове на бригадира.

Той натисна лоста по-силно и бетонният поток се увеличи. В следващия миг разбра, че е направил някаква грешка. Бригадирът се мъчеше да отвори вратата на кабината и крещеше, сякаш го колеха.

— Спри, за Бога, спри! — извика той. — В дупката има жена!

— Какво има? — попита шофьорът и загаси мотора.

— Някаква шибана жена, а ти виж какво направи, мамка му! Казах ти да спреш. Спри бе, човече, ама ти не! Изсипа двайсет тона течен бетон отгоре й!

Шофьорът слезе от кабината и отиде отзад при улея, по който последните капки цимент се процеждаха колебливо в дупката.

— Жена ли? — рече той. — Жена в тая дупка! Че какво прави там?

Бригадирът го изгледа демонично.

— Какво ли? — изрева той. — Какво може според теб да прави, а? Какво ще правиш ти, ако ти се стоварят отгоре двайсет тона течен бетон? Ще се удавиш, мамка му, какво друго!

Шофьорът се почеса по главата.

— Ама аз не знаех, че тя е там. Отде да знам? Трябваше да ми кажеш.

— Да ти кажа, а! — кресна бригадирът. — Нали ти казах! Скъсах се да ти викам, ама ти не слушаш.

— Помислих, че искаше да наливам по-бързо. Не можах да чуя какво ми казваш.

— Е, всеки друг тъпак можа да ме чуе, само ти не! — викна бригадирът.

Уилт го чу от стая 593. Той се взираше с безумен поглед през прозореца, докато паниката растеше. Зад него „Автомонтьори три“ бяха загубили всякакъв интерес към „Шейн“, струпаха се до прозорците и зазяпаха надолу.

— Ама сигурен ли си? — запита шофьорът.

— Сигурен ли? Как да не съм сигурен! — ревна бригадирът. — Питай Барни!

Другият работник, очевидно Барни, кимна.

— Наистина лежеше долу, заклевам се. Някак си така сгърчена, едната ръка протегната нагоре, а краката й…

— Иисусе! — възкликна шофьорът, видимо потресен. — Какво ще правим сега, дявол да го вземе?

Този въпрос не даваше мира и на Уилт. Вероятно щяха да викнат полиция. Бригадирът потвърди опасенията му.

— Викнете ченгетата! Викнете линейка! Викнете пожарната команда и докарайте помпа. За Бога, намерете помпа!

— Каква полза от помпата — рече шофьорът. — Ще изпомпаш тоя бетон отдолу, когато цъфнат налъмите. Пък и няма никакъв смисъл, сигурно вече е умряла. Двайсет тона са я премазали до смърт. Но защо не каза нещо?

— И да беше казала, какво от това? — дрезгаво попита бригадирът. — Ти пак щеше да продължиш да си наливаш.

— Добре де, как е влязла там? — попита шофьорът, за да смени темата.

— Откъде да знам, мамка му. Сигурно е паднала…

— Да, и после е издърпала шперплата отгоре, нали! — рече Барни, който очевидно се отличаваше с практичен ум — Мен ако питате, убита е.

— Това всички го знаем — изграчи бригадирът. — Нали Крис я уби. Казах му да спре да налива. Ти ме чу, всички на половин миля наоколо ме чуха, ама не и Крис. Той налива ли, налива…

— Била е убита, преди да се озове в дупката — каза Барни. Този шперплат нямаше да е сложен отгоре, ако си беше паднала самичка.

Бригадирът избърса лице с носната си кърпа и погледна шперплатовия капак.

— Вярно бе измърмори той. — Никой не може да каже, че не сме взели мерките за безопасност. Имаш право, сигурно е била убита. О, Божичко!

— Сексуално престъпление, не ще и дума — рече Барни — Изнасилена и удушена. Или пък мъжът й я е претрепал, помнете ми думата. Беше тъй сгърчена, а пък ръката й… Сто години да живея, никога няма да забравя тая ръка.

Бригадирът го изгледа с позеленяло лице. Изглеждаше неспособен да изрази чувствата си. Същото можеше да се каже и за Уилт. Той се върна при бюрото си и седна, отпуснал глава в ръцете си, докато групата зяпаше през прозореца и се мъчеше да чуе какво говорят ония долу. Скоро в далечината отекнаха сирени, чийто звук ставаше все по-силен. Най-напред пристигна полицейска кола, след нея на паркинга дофучаха четири пожарникарски коли и линейка. Докато край дупката се събираха все повече униформени мъже, постепенно стана ясно, че да се вкара куклата долу бе доста по-лесно, отколкото да се извади.

— Бетонът започва да се втвърдява двайсет минути след наливането — обясни шофьорът, когато за стотен път някой предложи да прибягнат до помпа.

Един полицейски инспектор и шефът на пожарникарите внимателно оглеждаха дупката.

— Значи твърдите, че сте видели труп на жена там долу — рече инспекторът. — Напълно ли сте сигурни?

— Напълно ли? — изграчи бригадирът. — Разбира се, че съм напълно сигурен. Да не би да си мислите, че… Кажи им, Барни. Ти нали също я видя.

Барни още по-образно описа видяното пред инспектора.

— Косата й висеше на една страна, ръката й бе протегната нагоре, сякаш молеше за помощ, ами пръстите, пръстите… Казвам ви, ужасно беше. Просто не изглеждаше естествено.

— Разбира се — рече инспекторът съчувствено. — Значи когато сте дошли на работа тази сутрин, дупката е била покрита с дъска.

Бригадирът направи мълчалив жест и Барни им показа шперплата.

— По едно време бях стъпил върху него — каза той.

— Точно отгоре беше поставен.

— Въпросът е как да я извадим? — рече шефът на пожарната команда.

Въпросът бе поставен и пред началника на строителната фирма, когато той най-сетне се появи на местопроизшествието.

— Един Бог знае — каза той. — Този бетон вече не може да се махне лесно. Ще трябва да използваме сонда, за да го пробием на десет метра дълбочина.

До края на урока не бе намерено разрешение на проблема. Когато автомеханиците се откъснаха от завладяващата гледка, за да отидат на техническо чертане, Уилт събра непрочетените екземпляри от „Шейн“ и стигна до стаята на персонала в шоково състояние. Единствената му утеха бе, че щяха да отидат поне два-три дена, докато прокопаят бетона и открият, че виденият от работниците женски труп всъщност е надуваема кукла. Или поне някога е била надуваема. Уилт доста се съмняваше, че куклата още е в напомпано състояние. Този течен бетон изглеждаше ужасно неподатлив.