Том Шарп
Уилт (5)

5.

Ева седеше на ръба на леглото и плачеше.

— Как можа? Как можа да направи такова нещо — изхлипа тя, — и то пред толкова хора!

— Ева, сладурчето ми, мъжете са такива. Повярвай ми — рече Сали.

— Но с кукла…

— Това въплъщава отношението на свинските мъжки шовинисти към жените. За тях сме просто нещо за чукане. Те ни опредметяват. Е, сега вече знаеш какво изпитва Хенри към теб.

— Но това е ужасно — каза Ева.

— Разбира се, че е ужасно. Господството на мъжете ни принизява до равнището на вещи.

— Ама Хенри никога не е правил такова нещо — жално проплака Ева.

— Ето че сега го направи.

— Няма да се върна при него. Просто не мога да го понеса. Така ме е срам!

— Миличка, забрави за това. Няма никъде да ходиш. Сали ще се погрижи за теб. Ти само си легни и се опитай да поспиш.

Ева легна, но се оказа невъзможно да заспи. Гледката на ваната с голия, проснат върху онази отвратителна кукла Хенри оставаше здраво запечатана в съзнанието й. Наложи се да разбият вратата и доктор Шаймахер си поряза ръката на едно счупено шише, докато теглеше Хенри от ваната… Толкова ужасно беше всичко! Как ще гледа хората в очите отсега нататък? Историята ще се разчуе и всички ще я сочат като жената, чийто съпруг взел, че… В нов пристъп на мъка и срам Ева се зарови във възглавницата и зарида.

* * *

— Е, това вече беше върхът — каза Гаскел — на някой и му хрумва да чука кукла в банята и всички наоколо изперкват. — Той оглеждаше неразборията във всекидневната. — Ако някой си мисли, че ще седна да разчиствам тая бъркотия сега, по-добре да помисли пак. Отивам да си легна.

— Само гледай да не събудиш Ева. Тя е в истерия — каза Сали.

— Чудничко! Значи си имаме вкъщи маниачка с натрапчива невроза плюс истерия.

— Утре тя ще дойде с нас на катера.

— Какво?

— Много добре ме чу. Тя ще дойде с нас на катера.

— Не, почакай малко…

— Джи, не възнамерявам да споря с теб. Просто ти казвам как стоят нещата. Тя идва с нас и точка.

— Но защо, за Бога?

— Защото няма да я оставя да се върне при оня мухльо. Защото не искаш да ми наемеш чистачка и защото я харесвам.

— Не съм искал да ти наема чистачка? Е, сега вече чух всичко.

— Нищо подобно — рече Сали, — още нищо не си чул. Може и да не ти е известно, но си се оженил за освободена жена. Никоя мъжка свиня няма да ми стъпи на врата…

— Не се и опитвам да го правя — каза Гаскел. — Просто казвам, че не искам да бъда принуден…

— Не говоря за теб. Имах предвид оня мухльо Уилт. Значи ти мислиш, че той се намъкна в оная кукла сам? Е, Джи, помисли пак, сладурчето ми, помисли пак.

Гаскел седна на креслото и се вторачи в нея.

— Сигурно си полудяла. За какъв дявол ти трябваше да правиш такова нещо?

— Защото когато се запретна да освободя някого, наистина го освобождавам. Знаеш, че не си поплювам.

— Да освободиш някого, като… — Той поклати глава. — Не, това просто няма смисъл.

Сали си наля едно питие.

— Бедата при теб, Джи, е, че си падаш по големите приказки, но стигне ли се до действие, веднага свиваш знамената. „Моята съпруга е освободена жена. Моята съпруга е свободна.“ Хубави приказки, но щом твоята освободена съпруга си науми да направи нещо, ти не искаш и да знаеш.

— Да, и като си наумиш да направиш нещо, кой опира пешкира? Аз, естествено. Къде отива тогава цялото ти перчене? Кой те измъкна от онази бъркотия в Омаха? Кой плати на ченгетата в Хюстън, когато…

— Е, да, ти ми помогна, не ще и дума. Добре де, защо изобщо се ожени за мен? Кажи де?

Гаскел си изтри очилата с края на готварската шапка.

— Не знам — рече той. — Да пукна, ако знам.

— Заради тръпката, сладурче, заради тръпката. Ако не съм аз, отдавна да си умрял от скука. С мен живееш вълнуващо, аз ти доставям приятен гъдел.

— На това гъдел ли му викаш? Аз му викам ритник в зъбите.

Гаскел се изправи уморено и пое нагоре по стълбите. В такива моменти наистина се чудеше защо се е оженил.

* * *

По пътя за дома Уилт беше едва ли не в агония. Болката му не беше физическа. Това бе агонията на унижението, на омразата и самоомерзението. Направиха го за смях, доказаха го като извратеняк и кръгъл идиот в очите на хора, които презираше. Прингсхаймови и обкръжението им олицетворяваха всичко, което ненавиждаше — фалшиви, превзети, претенциозни, същински цирк от интелектуални клоуни, чиято шутовщина, за разлика от неговата, не беше естествена. Забавленията им бяха пародия на веселие. Те се смееха просто за да ги видят, че се смеят, и се перчеха с чувственост, която нямаше нищо общо с чувствата или дори с инстинктите, а бе скалъпена от въображение и фалшиво сладострастие. Copulo, ergo sum — съешавам се, следователно съм. А онази кучка Сали му се бе подиграла, че няма кураж да се поддаде на инстинктите си, сякаш инстинктът означаваше да еякулираш в химически стерилизираното тяло на жена, с която си се запознал двайсет минути преди това. И Уилт бе реагирал инстинктивно, отдръпвайки се от такава похотливост, пропита с желание за надмощие и арогантност, с непоносимо презрение към него, което предполагаше, че цялата му личност, колкото и незначителна да бе, е просто продължение на неговия пенис, и че крайният израз на мислите, чувствата, надеждите и стремежите му трябва да попадне между краката на една превзета уличница. И това означава да бъдеш освободен!

„Чувствай се свободен“ — бе казала тя, а после го бе натикала в онази шибана кукла. Застанал под една улична лампа, Уилт скърцаше със зъби.

Ами Ева? Как ли ще му трови живота отсега насетне? И преди бе нетърпимо да се живее с нея, но занапред го чакаше истински ад. Тя няма да повярва, че изобщо не е чукал куклата, че не се е заклещил сам в нея, че Сали го е нагласила така. Не, никога нямаше да повярва. А ако все пак по някакво чудо приемеше неговата версия, това изобщо нямаше да промени нещата.

„Че какъв мъж си, щом допускаш една жена да постъпи така с теб?“ щеше да запита тя. Ана този въпрос не можеше да се намери отговор. Да, какви мъж беше?

Самият Уилт нямаше представа. Незначителен човечец, комуто постоянно се случваха разни неща и за когото животът бе низ от унижения. Разни печатари го удряха по лицето и накрая той излизаше виновен. Собствената му съпруга го тормозеше, чуждите съпруги го правеха за посмешище. Уилт вървеше безцелно по улиците на предградието покрай къщи с градинки, обзет от нарастваща решимост. Достатъчно дълго се бе оставял да бъде жертва на обстоятелствата. Сега вече щеше да вземе нещата в свои ръце. Нямаше да му се случват всякакви бедствия. Не, занапред той ще бъде вдъхновителят, ковачът на съдбата си! Нека само Ева се опита да предприеме нещо! Ще я разпердушини, кучката му с кучка.

Изведнъж замръзна на място. На теория всичко изглеждаше много лесно. Проклетницата обаче разполагаше с оръжие, което няма да се поколебае да използва. Да я разпердушини, как ли не! Ако изобщо някой бъде разпердушинен, това ще е Уилт, когато тя раздрънка пред всичките им познати тази история с куклата. Не след дълго историйката ще стигне и до колежа. В мрака на „Парквю авеню“ Уилт изтръпна от тази мисъл. Това щеше да е краят на кариерата му. Той влезе през портичката на номер 34 и отключи входната врата с чувството, че ако не прибегне до драстични и незабавни мерки, просто е загубен.

Час по-късно все още лежеше буден, съвършено буден, и трескаво обмисляше как да разреши проблема с Ева и със собствения си характер и как да се превърне в нещо достойно за уважение. А какво уважаваше той? Уилт стисна юмруци под одеялото.

— Решителност! — прошепна той. — Умение да действаш без капка колебание! Смелост!

Позната литания на древни добродетели. Но как да ги придобие изведнъж? Как тези качества превръщат по време на война хора като него в командоси и професионални убийци? Чрез обучение. Уилт лежеше в мрака и обмисляше по какви начини да се обучи, за да превърне в нещо, което очевидно не беше. Преди да заспи, твърдо бе решил да опита и невъзможното.

* * *

Будилникът звънна в седем. Уилт стана, отиде в банята и се погледна в огледалото. Вече бе суров мъж, без чувства. Корав, методичен, хладнокръвен и логичен. Мъж, който не допуска грешки. Слезе в кухнята, изяде си овесените ядки и си изпи кафето. Ева я нямаше. Значи бе останала да пренощува у Прингсхаймови. Е, това съвсем не беше лошо. Напротив, дори го улесняваше. Само дето колата и ключовете бяха останали с нея. Уилт обаче за нищо на света не би отишъл там да си вземе колата. Вместо това отиде пеш до околовръстното и се качи на автобуса до колежа. Трябваше да чете лекции на „Зидари първа“ в стая 456.

Когато влезе, те говореха за някакъв въргал.

— И цъфва значи тоя студент насреща ми, издокаран, и к’во мислите? „Ще се дръпнете ли от пътя ми, ако обичате“, ми вика, пък аз си стоя и гледам книгите на витрината…

— Книгите? — попита Уилт скептично. — В единайсет часа през нощта си гледал книги? Нещо не ми се вярва.

— Списания и книжки за каубои — рече зидарят. — Бяха в един вехтошарски магазин на „Финч стрийт“.

— Там има и списания с пички — поясни някой от групата.

Уилт кимна. Това вече звучеше по-правдоподобно.

— Та му викам аз: „К’во да обичам, бе?“ — продължи зидарят, — пък той ми вика „Ако обичате да се дръпнете от пътя ми.“ Неговия път, един вид! Сякаш скапаната улица е негова собственост.

— И ти какво му каза? — попита Уилт.

— Кой, аз да му казвам нещо! Как не, ще седна да си хабя думите за него?

— Е, какво направи?

— Ами цапардосах го и после пак, няма пет-шест. И се ометох. Поне едно скапано студентче скоро няма да нарежда на хората да му се махат от пътя.

Цялата група кимна одобрително.

— Големи скапаняци са тия студенти — обади се друг зидар. — Мислят си, че понеже са фрашкани с мангизи и ходят в университета, могат да те юркат както си искат. Всичките имат нужда от един хубав пердах. Много добре ще им дойде.

Уилт се замисли над евентуалното включване на ръкопашния бой в обучението на интелектуалците. След снощните си преживявания бе склонен да приеме, че доста неща могат да се кажат в полза на боя. Той самият щеше да се чувства прекрасно, ако бе напердашил половината гости на купона у Прингсхаймови.

— Значи никой от вас не смята за нередно да набие студент, ако му се изпречи на пътя? — попита той.

— Нередно ли? — провикнаха се в един глас зидарите. — Че какво нередно може да има в един хубав въргал? Пък и студентът да не е бабичка или нещо такова? Нали и той може да се бие?

До края на часа обсъждаха насилието в съвременния свят. В общи линии зидарите, изглежда, бяха на мнение, че то е нещо добро.

— Че какъв е смисълът да излезеш в събота вечер и да се насвяткаш, ако не се поступаш накрая с някого? Нали трябва да се освободиш от агресията — обясни един необичайно красноречив зидар. — Туй си е в реда на нещата.

— Значи мислиш, че човекът е агресивно животно по природа? — попита Уилт.

— Ами, да. Че какво е историята, с всички тия войни и другите разни. Само скапаните педеруги не обичат насилието.

Размишлявайки над този възглед, Уилт отиде в стаята на персонала, къде го смяташе да прекара свободния си час, и си взе чаша кафе от автомата. Скоро към него се присъедини Питър Брейнтри.

— Е, как беше купонът? — попита Брейнтри.

— Никак — мрачно отвърна Уилт.

— На Ева хареса ли й?

— Нямам представа. Когато станах тази сутрин, още не се беше прибрала.

— Не се беше прибрала?

— Точно така — потвърди Уилт.

— Ти не се ли обади да разбереш какво е станало с нея?

— Не — отвърна Уилт.

— И защо?

— Защото щеше да е адски тъпо да се обадя, а те да ми кажат, че се е гушнала с абисинския посланик, нали?

— С абисинския посланик? И той ли беше там?

— Не знам и не искам да знам. Когато я видях за последен път, си бъбреше с една грамадна чернилка от Етиопия. Май имал нещо общо с ООН. Тя се беше запретнала да прави плодова салата, а той й режеше бананите.

— Това изобщо не ми звучи компрометиращо — рече Брейнтри.

— Не, разбира се. Само че ти не беше там и нямаш представа що за купон беше — каза Уилт, който бързо стигна до заключението, че ще е уместно да представи снощните събития в цензурирана версия. — Една сюрия вдетинени откачалки на средна възраст, които си развяват байрака, както им скимне.

— Това звучи доста зле. И ти мислиш, че Ева…

— Мисля, че Ева се е натряскала и като капак на всичко някой й е дал да пуши трева — каза Уилт. — Това си мисля. В момента сигурно си отспива в кенефа.

— Според мен тези неща изобщо не са в неин стил — рече Брейнтри.

Уилт отпи от кафето, обмисляйки стратегията си. Ако историята с онази шибана кукла излезе наяве, навярно щеше да е по-добре той пръв да разкаже своята версия. От друга страна…

— Ами какво правеше ти през това време? — попита Брейнтри.

— Е — поде Уилт, — аз всъщност… Той се поколеба. Като поразмисли, май щеше да е по-разумно изобщо да не отваря дума за куклата. Ако и Ева си държеше езика зад зъбите… — Аз също вързах кънките.

— Това вече звучи правдоподобно — каза Брейнтри, — а предполагам, че си се опитал и да свалиш някоя жена.

— Ако искаш да знаеш — рече Уилт, — мен ме сваляха. И не друг, ами госпожа Прингсхайм.

— Госпожа Прингсхайм ти се е пуснала?

— Е, качихме се на горния етаж да разгледаме играчките на съпруга й…

— Играчки ли? Нали спомена, че е биохимик?

— Биохимик е. Просто обича да си играе с играчки. Електрически влакчета, плюшени мечета и разни такива. Според нея не бил излязъл от детската възраст. Нищо чудно, че говори така за него. Тя е точно от типа верни и предани съпруги.

— И какво стана после?

— Освен че заключи вратата и легна с широко разтворени крака и поиска да я чукам, и ме заплаши, че ще лапне дървото, нищо друго не стана — отвърна Уилт.

Питър Брейнтри го изгледа недоверчиво.

— Нищо ли? — рече той накрая. — Нищо? Ами ти какво направи?

— Започнах да го увъртам — каза Уилт.

— За пръв път чувам да му викат така — каза Брейнтри. — Значи се качваш горе с госпожа Прингсхайм и го увърташ, докато тя лежи с широко разтворени крака, а после се чудиш защо Ева не се е прибрала? В момента сигурно е в някоя адвокатска кантора и подава молба за развод.

— Ама нали ти казвам, че не чуках оная кучка — възрази Уилт, — само й казах да върви другаде да й начешат сливата.

— И на това ли му викаш увъртане? Да й начешат сливата? Откъде, по дяволите, си научна този израз?

— От „Месо първа“ — отвърна Уилт и отиде да си напее още една чаша кафе.

Когато се върна обратно, вече бе решил каква версия да представи.

— Не зная какво е станало след това — рече той, когато Брейнтри настоя да чуе продължението. — Просто припаднах. Сигурно е било от водката.

— Значи си припаднал в заключена стая с гола жена? Така ли стана? — попита Брейнтри.

Личеше си, че не вярва и думичка от казаното.

— Точно така — отвърна Уилт.

— А когато дойде на себе си?

— Вече бях на улицата и вървях към къщи — каза Уилт. — Нямам представа какво е станало междувременно.

— О, ще разберем от Ева — рече Брейнтри. — Тя сто на сто ще знае.

Той си тръгна, а Уилт остана сам, обмисляйки следващия ход. Най-напред трябваше да се увери, че Ева няма да се раздрънка. Той отиде до телефона в коридора и позвъни вкъщи. Никой не отговори. Уилт се отправи към стая 187 и прекара един час с групата на шлосерите и стругарите. На няколко пъти опита да се свърже с Ева, но тя все не отговаряше.

„Сигурно целия ден кисне при Мейвис Мотръм и й плаче на рамото, и разправя на всеки срещнат каква свиня съм — мислеше си той. — Когато се прибера довечера, сигурно ще ме чака у дома.“

Нея обаче я нямаше. Затова пък на кухненската маса бяха оставени бележка и пакет. Уилт разгъна бележката.

Отивам при Сили и Гаскел да премисля нещата. Онова, което направи снощи, беше ужасно. Никога няма да ти го простя. Не забравяй да купиш кучешка храна. Ева. Р. Е. Сади казва следващия път, когато ти се прииска да ти лапнат дървото, да накараш Джуди.

Уилт погледна пакета. Знаеше какво съдържа и без да го отваря. Онази гадна кукла. Във внезапен пристъп на ярост Уилт грабна пакета и го запрати през цялата кухня към мивката. Две чинии и една купичка паднаха от решетката за отреждане и се разбиха на пода.

— Мамка й на тая кучка — каза Уилт по адрес на Ева, Джуди и Сали Прингсхайм, щедро включвайки всички в обсега на яростта си.

После седна на масата и отново погледна бележката. „Отивам да премисля нещата.“ Ще премисли, ела ме ритни! Тая безмозъчна крава не е способна да роди каквато и да е мисъл. Ще театралничи, ще се лигави, ще хленчи за недостатъците му и накрая ще се докара до екстаз от самосъжаление. Уилт сякаш я чуваше как дрънка за оня скапан банков чиновник, как за него трябвало да се омъжи, а не да се връзва с човек, който дори не може да получи повишение в колежа и чука надуваеми кукли в чужди вани. И долната мръсница Сали Прингсхайм сигурно непрекъснато я подкокоросва. Уилт хвърли поглед към послеписа: „Сали казва следващия път, когато ти се прииска да ти лапнат дървото…“ Мили Боже! Сякаш бе искал такова нещо. Ето на, вече се раждаше нов мит, също като оня, дето уж бил влюбен в Бети Крабтри, а той само я беше откарал до дома й след вечерен курс. Семейният живот на Уилт бе изпъстрен с такива митове — оръжия от арсенала на Ева, които тя измъкваше и размахваше над главата му при всеки удобен случай. И ето че сега Ева разполагаше с решаващи козове — куклата, Сали Прингсхайм и дървото. Балансът на взаимните обвинения, укрепващ фактор за съпружеските им взаимоотношения, бе драстично нарушен. За да го възстанови, Уилт трябваше да прибегне до отчаяно дръзки действия.

„Не забравяй да купиш кучешка храна.“ Е, поне му бе оставила колата, паркирана отпред под навеса. Уилт излезе и я подкара към супермаркет купи три консерви кучешка храна, полуготово къри и бутилка джин. Възнамеряваше да се натряска здраво. Прибра се у дома и седна в кухнята, загледан в Клем, който нагъваше „Бонзо“, докато кърито къкреше на печката. Наля си чист джин, увенча чашата с резенче лимон и тръгна напред-назад. През цялото време усещаше присъствието на пакета, който лежеше на масата и чакаше да бъде отворен. Разбира се, накрая щеше да го отвори, неизбежно беше. Ей така, от чисто любопитство. Той самият знаеше това, а и те — където и да се намираха — също го знаеха, и щом се прибереше в неделя вечер, Ева най — напред щеше да го попита за куклата и дали е прекарал добре с нея. Уилт си наля още джин и се замисли над евентуалната изгода от куклата. Вероятно можеше да я употреби по някакъв начин, за да наклони везните в своя полза.

След втората чаша джин в главата му узря план. Той включваше куклата и една от дупките на строежа и щеше да бъде отлично изпитание за силата на характера му. Едно беше да фантазираш как убиваш жена си, съвсем друго — да го осъществиш на практика; между двете неща се простираше поле, изпълнено с несигурност. Когато пресуши и третия джин, Уилт вече бе твърдо решен да приведе плана в действие. Дори да не постигнеше нищо, щеше да докаже, че е способен на убийство.

Уилт стана и разопакова куклата. В мислите си чуваше как Ева му натяква какво ще се случи, ако Мейвис Мотръм дочуе за отвратителното му държане у Прингсхаймови. „Ще станеш за смях на целия квартал — казваше тя, — хората ще говорят до края на живота ти.“

Тъй ли? Уилт се усмихна пиянски и се качи на горния етаж. Поне веднъж Ева грешеше. Може би хората наистина щяха да говорят до края на живота му, но госпожа Ева Уилт нямаше да е наблизо, за да злорадства. Краят й ще настъпи скоро.

Горе в спалнята дръпна пердетата, разгъна куклата на леглото и се огледа за клапата, която тъй безуспешно бе търсил предната нощ. Сега я намери и побърза да донесе крачната помпа от гаража. След пет минути Джуди вече бе придобила добра форма, лежеше на леглото и му се усмихваше. Уилт я погледна с присвити очи. Трябваше да признае, че в полумрака изглеждаше отвратително натурално. Пластмасова Ева с надуваеми цици. Сега оставаше да я облече. Той прерови няколко чекмеджета, търсейки сутиен и блуза, накрая реши, че не й трябва сутиен, и избра една стара пола и трико. В някаква кутия в гардероба намери една от перуките на Ева — в живота й имаше и период, кога го обичаше да се издокарва с перуки. Накрая и чифт обувки. Когато приключи, копието на Ева Уилт лежеше на леглото и втренчено гледаше тавана с неизменната си усмивка.

— Милинката ми тя — каза Уилт и слезе в кухнята да види дали кърито е готово.

Намери го на въглен, както си беше в опаковката Уилт изключи печката и отиде в тоалетната, където седна да обмисли по-нататъшните си действия. Щеше да използва куклата с учебна цел, тъй че когато дойдеше уреченият час, да е привикнал с целия процес на убийството и да е способен да действа без емоции, като автомат. Убийство по условен рефлекс, просто по навик. Ако Ева свикнеше да отпрашва нанякъде с Прингсхаймови за уикенда, това също щеше да му е от полза. Внезапните й изчезвания постепенно ще се превърнат в обичайна практика. По някакъв начин щеше да я предизвиква по-честичко да изчезва. А после? Посещение при доктора.

„Сън не ме лови, докторе. Жена ми постоянно ме зарязва, а аз не мога да свикна да спя сам.“ Рецепта за сънотворно. Настъпва уречената нощ. „Ще ти приготвя овалтина, скъпа. Изглеждаш толкова уморена. Ще ти го донеса в леглото.“ Благодарност, последвана от хъркане. После хайде долу в колата… колкото по-рано, толкова по-добре… някъде към десет и половина… напред към колежа и в дупката. Може би в найлонов чувал… Не, никакъв найлонов чувал. „Разбрахме, че наскоро сте си купили голям найлонов чувал, уважаеми. Ще имате ли нещо против да ни го покажете?“ Не, не, просто я пуска в дупката и на другата сутрин я затрупват с бетон. И накрая един озадачен, недоумяващ Уилт. Ето, той се отбива у Прингсхаймови. „Къде е Ева? Нима не знаете?“ „Нямаме представа“, „Стига сте ме лъгали, нали винаги у вас идва.“, „Не, не лъжем, не сме я виждали.“ След това вече в полицията.

Без мотив, без улики — съвършено, неразкриваемо престъпление. И доказателство, че той е способен да действа. Или че не е. Ами ако не издържи на напрежението и си признае. Е, в известен смисъл дори това би било реабилитация. Най-малкото, ще разбере що за мъж е в края на краищата, пък и ще знае, че е действал решително поне веднъж в живота си. А и петнайсет години в затвора почти се равняват на петнайсет — не, шестнайсет години в колежа, прекарани в общуване с разни дебили, които се отнасят с презрение към него, и в разговори за Прасчо и „Повелителят на мухите“. Освен това по време на съдебния процес винаги може да изтъкне тази книгата като смекчаващо вината обстоятелство.

„Господа съдебни заседатели, моля ви да се поставите на мястото на подсъдимия. В продължение на шестнайсет години той се е сблъсквал с тягостната перспектива да чете тази зловеща книга пред многобройни групи отегчени и враждебно настроени младежи. Бил е принуден да понася мъчителни повторения, изпълнен с отвращение и покруса от отблъскващо романтичните възгледи на мистър Голдинг за човешката природа. Ах, чувам ви да възразявате, че мистър Голдинг не е романтик, че възгледът му за човешката природа, изразен в описанието на група момчета, изоставени на необитаем остров, е самата противоположност на романтизма, и че сантименталността, в коя то го обвинявам и за която свидетелства присъствието на моя клиент в този съд, може да се открие не в «Повелителят на мухите», а в неговия предшественик, «Кораловият остров». Но, господа съдебни заседатели, има и преобърнат романтизъм — романтизъм на разочарованието, на песимизма и нихилизма. Да си представим за миг, че моят клиент бе прекарал дванайсет години, четейки пред групи от чираци не творбата на мистър Голдинг, а «Кораловият остров»; разумно ли е да предположим, че и в този случай той пак щеше да бъде тласнат към отчаяната постъпка да убие жена си? Не, хиляди пъти не! Книгата на Балантайн би му дала вдъхновението, личната дисциплина, оптимизма и вярата в умението да се измъкваш от най-безнадеждни ситуации благодарение на собствената си находчивост…“

Може би нямаше да е разумно да задълбава прекалено в тази насока. В края на краищата подсъдимият Уилт вече ще е проявил голяма доза находчивост, измъквайки се от една безнадеждна ситуация. Това бе приятна мисъл. Уилт си свърши работата в клозета и се огледа за тоалетна хартия. Оказа се, че проклетата ролка се е свършила. Той бръкна в джоба си, намери бележката на Ева и я оползотвори. После я пусна в клозета, напръска малко харпик след нея, за да изрази мнението си и за бележката, и за Ева, отиде в кухнята и си наля още един джин.

Уилт прекара остатъка от вечерта пред телевизора с филия хляб, парче сирене и компот от праскови, докато етапа време да пристъпи към първия си учебен поход. Показа се през входната врата и хубаво огледа улицата и в двете посоки. Вече се беше стъмнило и наоколо не се виждаха никакви хора. Той остави вратата отворена, качи се на горния етаж, свали куклата и я намести на задната седалка на колата. Не беше много лесно да я натика както трябва, но най-сетне успя да затвори врати. Уилт потегли на задна, изкара колата на „Парквю авеню“ и оттам излезе на околовръстното. Пристигна в паркинга на колежа точно в десет и половина. Угаси двигателя и известно време поседя в колата, като се оглеждаше. Не се мяркаше жива душа и прозорците не светеха. Така и трябваше да бъде. Техническият колеж затваряше в девет.