Том Шарп
Уилт (21)

21.

Директорът седеше зад бюрото си, гледаше Уилт и не можеше да повярва на ушите си.

— Повишение ли? — възкликна той. — Наистина ли чух думата „повишение“, изречена от вас?

— Точно така — рече Уилт. — Нещо повече, чухте и израза „ръководител на катедрата по хуманитарна просвета“.

— След всичко, което направихте? Имате наглостта да идвате тук и да настоявате да станете ръководител на катедрата по хуманитарна просвета?

— Да — отвърна Уилт.

Директорът се помъчи да намери достатъчно силни думи, които да изразят чувствата му. Не беше лесно. Пред него стоеше човекът, виновен за цялата серия от бедствия, сложила край на най-съкровените му надежди. Техническият колеж никога нямаше да стане политехнически, отказът бе окончателен. Освен това разгласяването, орязването на бюджета, битките с образователната комисия, унижението да бъде провъзгласен за директор на куклоебци…

— Вие сте уволнен! — извика той.

Уилт се усмихна.

— Грешите, струва ми се — рече той. — Ето какви са моите условия…

— Вашите какво?

— Условия — повтори Уилт. — В замяна на моето назначаване за ръководител на катедрата по хуманитарна просвета, няма да заведа дело срещу вас за неправомерно уволнение, като така ще се избегне и публичното раздухване на въпроса. Ще оттегля делото си срещу полицията за незаконен арест. Договорът, който ми предлагат от „Сънди поуст“ за серия статии за същинското естество на хуманитарната просвета възнамерявам да ги озаглавя „Пропиване с варварство“, ще остане неподписан. Ще отменя лекциите, които обещах да изнеса в Центъра за сексуална просвета. Няма да се явя в предаването „Панорама“ следващия понеделник. Накратко, ще се откажа от насладите и възнагражденията на публичното разобличение…

Директорът вдигна трепереща ръка.

— Достатъчно — рече той, — ще видя какво мога да направя.

Уилт се изправи.

— Чакам ви до обед — каза той. — Ще бъда в кабинета си.

— Вашия кабинет? — възкликна директорът.

— Преди принадлежеше на господин Морис — отвърна Уилт и затвори вратата.

Останал сам, директорът грабна телефона. Не можеше да има съмнение, че заплахите на Уилт са съвсем сериозни. Трябваше да се действа бързо.

Уилт спокойно отиде в кабинета на катедрата по хуманитарна просвета и застана там, загледан в книгите по рафтовете. Беше си наумил да направи някои промени. „Повелителят на мухите“ щеше да си отиде, а заедно с него и „Шейн“, „Влюбени жени“, есетата на Оруел и „Спасителят в ръжта“ — всичките тези симптоми на интелектуалното снизхождение, тези оплетени червеи на чувствителността. Отсега нататък „Газопроводчици първа“ и „Месо втора“ ще се учат да правят нещата, а не да ги тълкуват. Да четат и да пишат. Да произвеждат бира. Да попълват данъчните си декларации. Да се държат както трябва в полицията, ако ги арестуват. Да живеят с жена, с която е невъзможно да се живее. По последните две теми уроците щеше да изнася лично Уилт. Разбира се, някои от преподавателите ще възразяват и дори ще заплашват с оставка, но това нямаше значение. Дори спокойно можеше да приеме оставките на онези, които се противопоставят на идеите му. В края на краищата не беше нужна диплома по английска литература, за да учиш газопроводчиците как да се справят с живота. Като поразмислеше, той бе научил от тях повече, отколкото те от него. Много повече. Уилт влезе в празния кабинет на господин Морис, седна зад бюрото и се зае да пише паметна записка до преподавателите от катедрата по хуманитарна просвета. Заглавието бе „Бележки върху система за самообучение на групите чираци“. За пети пъти изписваше думата „нейерархична“, когато телефонът иззвъня. Беше директорът.

— Благодаря — отвърна новият ръководител на хуманитарната катедра.

* * *

Ева Уилт излезе от лекарския кабинет и бодро закрачи по „Парквю авеню“. Щом стана сутринта, тя приготви закуска на Хенри, изчисти предната стая с прахосмукачка, излъска всичко в хола и изми прозорците, напръска тоалетната чиния с харпик, после прескочи до Общинския център „Хармония“ и помогна да ксерокопират обява за нова театрална трупа, след това напазарува и плати на млекаря, а накрая отиде на лекар, за да попита има ли смисъл да се подложи на терапия за лечение на безплодие. Оказа се, че има. „Разбира се, ще трябва да се направят изследвания — обясни й докторът, — но няма основания предварително да смятаме, че резултатите ще са негативни. Единствената опасност е, че може да родите шест близначета.“ Ала за Ева това не беше никаква опасност. Нали тъкмо това бе желала — винаги пълна с дечурлига къща. И то всичките родени наведнъж. Хенри щеше да е доволен. И тъй, слънцето грееше по-ярко, небето бе по-ведро, цветята в градините руменееха и покрай „Парквю авеню“ се долавяше нещо ново и свежо. Беше един от добрите дни на Ева Уилт.