Том Шарп
Уилт (17)

17.

Беше петък и както всеки делничен ден църквицата в Уотърсуик пустееше. И както всеки делничен ден викарият, преподобният Сейнт Джон Фрауд, беше пиян. Двете неща вървяха заедно — липсата на паство и нетрезвото състояние на викария. Това бе стара традиция, още от времената на контрабандата с алкохол, когато брендито за пастора е било почти единствената причина затънтените селца да имат свещеник. Подобно на повечето английски традиции и тази отмираше трудно. Църковните власти се грижеха в Уотърсуик да попадат свещеници чешити, чието прекалено въодушевление ги правеше неподходящи за по-порядъчните енории, а пък те, за да се утешат заради затънтеността и липса на интерес към духовното, се пропиваха. Преподобният Сейнт Джон Фрауд не измени на тази традиция. Той изпълняваше задълженията си със същия англокатолически фундаменталистки плам, който го бе направил извънредно непопулярен в Ешър, и отвръщаше пиянския си взор от деянията на малцината енориаши, които — понеже брендито вече не се търсеше толкова — се задоволяваха от дъжд на вятър да вкарват нелегални индийски имигранти.

След като закуси с бъркани яйца и ирландско кафе и се замисли над безчинствата на някои свои колеги, описани във вестника от миналата неделя, той изведнъж с потрес забеляза нещо да се поклаща над тръстиките при протока Ийл. Приличаше на балончета, бели балончета с формата на наденичка, които се показваха и пак изчезваха. Преподобният Сейнт Джон Фрауд потръпна, затвори очи, пак ги отвори и се замисли за добродетелите на въздържанието. Ако не се лъжеше при това не знаеше дали му се иска да се лъже, или не утринното небе бе осквернено от грозд презервативи, надути като балони, които се клатушкаха там, където съгласно естеството на нещата никога не се бе клатушкал никакъв презерватив. Във всеки случай викарият се надяваше, че това наистина е грозд. Дотолкова бе свикнал да вижда нещата двойно и тройно, че не можеше да е сигурен дали онова, което му приличаше на грозд, не е само един презерватив или даже нито един.

Той се затътри в работния си кабинет, за да си вземе бинокъла, а после излезе на терасата, за да разгледа по-добре. Странният феномен бе изчезнал. Преподобният Сейнт Джон Фрауд скръбно поклати глава. Хубавичко се бе подредил, пък и черният му дроб явно бе в плачевно състояние, щом получаваше халюцинации толкова рано сутрин. Той се прибра в къщата и се помъчи да съсредоточи вниманието си върху случая с оня архидякон в Онгар, който се бе подложил на операция за смяна на пола, преди да пристане на своя предстоятел. От случая ставаше отлична проповед, стига да му хрумнеше подходяща поука.

* * *

От другия край на градината Ева Уилт видя неговото оттегляне и се зачуди какво да предприеме. Нямаше намерение да се представя в настоящия си вид. Нуждаеше се от дрехи или поне от някакво покривало. Тя се огледа в търсене на временно одеяние и накрая се спря на бръшляна, покрил оградата на гробището. Като държеше под око свещеническия дом, тя се подаде иззад върбата, прибяга до оградата и се вмъкна през вратата в църковния двор. Наскуба цял наръч бръшлян от стъблото на едно дърво и като го крепеше несръчно пред себе, пое на прибежки по буренясалата пътека към църквата. През по-голямата част от пътя дърветата я скриваха от къщата, но веднъж-дваж излезе на открито и се наложи да се снишава и да притичва от един надгробен паметник до друг. Когато най-сетне стигна до портала на църквата, дишаше на пресекулки, а усещането й за непристойността на положение то се бе изострило десеторно. Ако перспективата да се представи в къщата дибидюс гола бе в разрез с нормите на общественото благоприличие, то влизането в църква в този вид си беше чисто кощунство. Тя застана на портала и трескаво се помъчи да събере кураж, за да влезе. В дрехарницата не може да нямаше стихари, предназначени за църковния хор, и облечена в стихар вече можеше да се представи в дома. Но дали бе така? Ева не беше съвсем сигурна как би погледнал на представянето й в стихар свещеникът. Божичко, каква неловкост! Най — сетне се престраши да отвори портата на църквата и влезе. Вътре беше студено, влажно и празно. Притискайки бръшляна към себе си, тя отиде до вратата на дрехарницата и натисна дръжката. Беше заключено. Ева постоя там трепереща и се мъчеше да измисли нещо. Накрая излезе и застана на слънце, за да се стопли.

* * *

В стаята на персонала в колежа гласът на доктор Борд се извисяваше над всички.

— Като пресметнем всичко, мисля, че излязохме с чест от положението — каза той. — Директорът винаги е заявявал, че иска да прослави колежа и може да се каже, че успя с помощта на нашия приятел Уилт. Вестниците отделиха щедро внимание на събитието. Не бих се изненадал, ако приливът на курсисти нарасне главоломно.

— Комисията не одобри материалната ни база — заяви господин Морис, — и посещението й едва ли може да се опише като небивал успех.

— Според мен членовете й доста спечелиха от цялата работа — рече доктор Борд. — Не всеки ден човек има шанса да присъства едновременно на ексхумация и екзекуция. Второто обикновено предхожда първото, пък и да видиш как нещо, което съвсем очевидно е жена, само за секунди се превръща в мъж такава мигновена смяна на пола, ако си послужим с един модерен израз, си е много психарско преживяване.

— А какво става е горкия Мейфийлд? — попита ръководителят на катедрата по география. Доколкото разбрах, още е в психиатричната клиника.

— Задълго ли? — попита с надежда доктор Борд.

— Депресиран е. И страда от нервно изтощение.

— Нищо чудно. Всеки, който може да употребява езика… тоест да злоупотребява с езика като него, просто си търси белята. Що за глагол е „структурирам“?

— Той възлагаше големи надежди на общата диплома за научен профил и това, че я отхвърлиха.

— При това съвсем основателно — рече доктор Борд. — На мен някак ми убягва образователната стойност на тъпченето на второразредни курсисти с петоразредни идеи по такива разнородни теми като средновековната поезия и градските изследвания. Много по-полезно би било за тях да прекарват времето си, наблюдавайки как полицията изравя предполагаем труп на жена, покрита с бетон, как й разтягат врата, скъсват й дрехите, обесват я и най-после я надуват, докато гръмне. На това му викам образователно преживяване. В него се съчетават археологията и криминалистиката, зоологията и физиката, анатомията и икономиката. И всичко това при извънредно силен интерес от страна на курсистите. Ако трябва да имаме общи дипломи за научен профил, нека да бъдат наситени с подобна виталност! Пък би било и практично. Мисля да си поръчам такава кукла.

— Но все още остава неразрешен въпросът с изчезването на госпожа Уилт — каза господин Морис.

— О, милинката Ева — рече доктор Борд с копнеж. — След като видях толкова много от онова, което смятах за нейната особа, ако имам удоволствието, да я срещна пак, ще се отнеса към нея с най-голямо внимание и любезност. Удивително гъвкава жена с интересни пропорции. Мисля, че ще кръстя моята кукла Ева.

— Но полицията, изглежда, все още смята, че тя е убита.

— Такава жена е безсмъртна — възрази доктор Борд. — Тя може и да изгърми, но споменът за нея никога няма да угасне.

* * *

В кабинета си преподобният Сейнт Джон Фрауд споделяше мнението на доктор Борд. Едва ли някога щеше да се изличи от съзнанието му споменът за едрата и очевидно гола жена, която се подаде иззад върбата в дъното на градината му като нелепо дебела нимфа и се придвижи на прибежки през църковния двор. Явявайки се тъй скоро след надутите презервативи, новото видение засили подозрението му, че напоследък попрекалява с алкохола. Той заряза проповедта, която подготвяше за ренегата архидякон на Онгар — бе решил да я започне с думите „По делата им ще ги познаете“, — стана и надникна през прозореца към църквата, като се чудеше дали да не излезе да провери спотайва ли се наистина там една едра дебела и гола жена, когато вниманието му изведнъж бе привлечено към тръстиките отвъд реката. Отново бяха там, този път нямаше никакво съмнение. Той грабна бинокъла и свирепо го насочи. Сега се виждаха много по-ясно, отколкото първия път, много по-зловещи. Слънцето се бе издигнало високо в небето, а над пролива Ийл се стелеше лека мъгла, тъй че презервативите бяха добили лъчезарен блясък, нереална прозирност, един вид одухотвореност. И, което бе още по-лошо, на тях явно пишеше нещо. Посланието се виждаше съвсем ясно, макар да бе неразбираемо. То гласеше ПОПОSOМ. Преподобният Сейнт Джон Фрауд отпусна бинокъла, пресегна се за бутилката уиски и заумува какво ли може да означава тона ПОПОSOМ, изписано с ярки букви на небесния свод. Когато пресуши третата набързо налята чаша, вече бе решил, че вероятно и спиритизмът си има добрите страни, но защо човек винаги попада на духове чужденци, правещи правописни грешки. Междувременно вятърът промени реда на буквите. Когато викарият погледна отново, посланието гласеше МОЩПОП. Той потръпна. За каква мощ и какъв поп ставаше дума?

— Греховете на духа — укоризнено се обърна той към четвъртата си чаша уиски, преди да се консултира с оракула още веднъж.

МОПОПОS бе заменено от ПОПЩОМ, а то пък се превърна в ПЩЩМПSМО, което бе още по-лошо. Преподобният Сейнт Джон Фрауд захвърли бинокъла и бутилката и коленичи, за да се помоли за избавление или поне за някакво напътствие при тълкуването на посланието. Ала всеки път, когато се изправяше, за да види дали молбата му е била удовлетворена, комбинацията от букви бе все тъй безсмислена или даже застрашителна. Какво означаваше SОМПОМП например? Или пък ЩОSМОПЩ? Най-сетне, твърдо решен сам да открие същинската природа на явлението, викарият си облече расото и пое по лъкатушната градинска пътека към навеса за лодки.

— Ще се каят за този ден — промърмори той, когато се качи в лодката и взе веслата.

Преподобният Сейнт Джон Фрауд имаше непоклатими възгледи относно употребата на противозачатъчните средства. Това бе един от крайъгълните камъни на неговия англокатолицизъм.

* * *

В кабината на катера Гаскел спеше дълбоко. Около него Сали правеше разни приготовления. Тя се съблече и си сложи найлоновия бански. После извади от чантата си квадратно парче копринен плат, постла го на масата, взе една кана от кухнята и я напълни с речна вода, навеждайки се през борда. Накрая отиде в тоалетната и се гримира пред огледалото. Когато се появи отново, беше с изкуствени мигли, устните й бяха наситеночервени, а бледото й лице бе потъмняло от плътен слой грим. В ръка държеше плувна шапка. Тя се подпря с една ръка на вратата на камбуза, издала хълбок напред.

— Гаскел, сладурчето ми — извика тя.

Той отвори очи и я погледна.

— Какво има, по дяволите?

— Харесва ли ти, сладурче?

Гаскел си сложи очилата. Колкото и да не му се искаше да признае, видяното наистина му хареса.

— Ако си мислиш, че номерът ще мине, много се лъжеш…

Сали се усмихна.

— Спести си многословието. Адски съм ти навита, биоразтворимо сладурче. — Тя пристъпи и седна на койката до него.

— Какво смяташ да правиш?

— Да се помирим, щурчо. Ти заслужаваш нещо по-различно. — Тя го погали нежно. — Като в доброто старо време. Помниш ли?

Гаскел си спомни и усети как се размеква. Сали се наведе и го притисна към койката.

— Сурогатната Сали — рече тя и почна да разкопчава ризата му.

Гаскел се гърчеше под нея.

— Ако мислиш, че…

— Ти нищо не мисли, щурчо — каза Сали и разкопча дънките му. — Само еректирай.

— О, Боже — въздъхна Гаскел.

Парфюмът, пластмасата, подобното на маска лице и ловките й ръце събудиха стари фантазии. Той лежеше отпуснато и се взираше в нея, докато тя го събличаше. Дори когато Сали го обърна по корем и събра ръцете му зад гърба, той не оказа съпротива.

— Вързано сладурче — тихо рече тя и се пресегна за парчето коприна.

— Не, Сали, недей — немощно възрази той.

Сали се усмихна мрачно и завърза ръцете му, като грижливо омота коприната около китките, преди да я затегне. Когато завърши, Гаскел изскимтя:

— Причиняваш ми болка.

Сали пак го обърна по гръб.

— Но ти обичаш това — каза тя и го целуна. После седна и нежно го погали. — Давай, сладурче, давай. Вдигни ме до небесата.

— О, Сали!

— Да, това е моето сладурче, а сега мушамата.

— Няма нужда. По ми харесва без нея.

— Но не на мен, Джи. Тя ми трябва, за да се уверя, че ме обичаш, додето смъртта ни раздели. — Сали се наведе и му сложи презерватив.

Гаскел се взираше в нея. Нещо не беше наред.

— А сега шапката — и тя се пресегна за плувната шапка.

— Шапката ли? — рече Гаскел. — Защо? Не искам да ми я слагаш.

— О, разбира се, че искаш, миличък. С нея изглеждаш съвсем като момиченце. — Тя нагласи шапката на главата му. — А сега в Sillia inter alia. — Сали свали банския и се намести върху него.

Гаскел простена и вдигна поглед към нея. Беше прекрасна. Отдавна не се бе случвало да е толкова добра. Но той все още бе уплашен. В очите й имаше нещо, който не беше виждал досега.

— Развържи ме — помоли я той, — заболяха ме ръцете.

Но Сали само се усмихна, въртейки се върху него.

— Когато свършиш, Джи, сладурчето ми. Когато свършиш. — Тя плавно движеше хълбоци. Хайде, лентяй такъв, давай по-бързо.

Гаскел потрепери.

— Свърши ли?

Той кимна.

— Свърших — въздъхна.

— Завинаги, сладурче, завинаги — рече Сали. — Това беше. За последен път.

— За последен път?

— Свършено е с теб, свършено е. Вече се носиш по водите на Стикс.

— Стикс ли?

— С като Сали, Т като Ти, И като Изход, К като Край и С като Смърт. Сега остава само това. — Тя се протегна и взе каната, пълна с мътна речна вода.

Гаскел извърна глава и я погледна.

— Това пък за какво е?

— За теб, сладурче. Кално мляко. — Тя се придвижи по-нагоре и седна на гърдите му. — Отвори си устата.

Гаскел Прингсхайм я зяпна като обезумял. Започна да се гърчи под нея.

— Ти си луда! Ти си се побъркала!

— Стой мирно, няма да боли. Всичко ще свърши бързо, любими. Естествена смърт от удавяне в леглото. Да, първият подобен случай… направо ще влезеш в историята.

— Ах, ти, кучко, кръвожадна кучко…

— Като Цербер, нали — рече Сали и наля водата в устата му.

После остави каната и дръпна шапката върху лицето му.

* * *

Преподобният Сейнт Джон Фрауд гребеше учудващо уверено за човек с половин бутилка уиски в стомаха и гняв в сърцето, и колкото повече приближаваше до презервативите, толкова по-силно се разгаряше гневът му. Въпросът не беше само в това, че напразно се бе изплашил за състоянието на черния си дроб (сега отблизо се виждаше, че презервативи те са си истински). По-важното бе, че се придържаше към доктрината за ненамеса в промисъла за възпроизводството. Според него Бог бе създал един съвършен свят, ако можеше да се вярва на „Битие“, и оттогава този свят вървеше от развала към провала. А човек трябваше да вярва на „Битие“, защото в противен случай останалата част от Библията просто нямаше смисъл. Тръгвайки от тази фундаментална предпоставка, преподобният Сейнт Джон Фрауд следваше хаотично Блейк, Хокър, Лийвис и още редица други теолози мракобесници, като в крайна сметка бе стигнал до убеждението, че чудесата на съвременната наука са творения на лукавия, че спасението се крие в избягване на каквото и да е материално нововъведение, появило се след Ренесанса, и на едно-две отпреди това, и че природата е далеч по-малко хищна от съвременния механизиран човек. Накратко, беше убеден, че краят на света наближава под формата на ядрен холокост и смяташе, че негов християнски дълг е да оповести този факт. Проповедите му по темата се отличаваха с картинен и страховит плам, който бе станал причина за заточаването му в Уотърсуик. Докато гребеше по канала, мислено сипеше огън и жупел върху противозачатъчните средства, абортите и злините на безразборните сексуални връзки. Това бяха все симптоми и причини, и причинни симптоми на моралния хаос, в който се бе превърнал животът на земята. И сякаш това не бе достатъчно, та трябваше да има и екскурзианти. Преподобният Сейнт Джон Фрауд ненавиждаше екскурзиантите. Те оскверняваха малката Едемска градина на неговата енория с плавателните си съдове, с врявата на транзисторите си и с безсрамната си наслада от настоящето. А екскурзиантите, които кощунствено осейваха небето пред прозореца на кабинета му с надути презервативи и безсмислени послания, бяха същинска мерзост. Когато катерът се показа пред очите му, той съвсем не беше в настроение за шеги. С яростни загребвания викарият се добра до борда, върза лодката си за парапета и, запретвайки расото над коленете си, стъпи на борда.

* * *

В кабината Сали се взираше в плувната шапка. Тя се издуваше и спадаше, надигаше се и пак прилепваше към лицето на Гаскел, а Сали просто се гърчеше от удоволствие. Тя беше най-освободената жена в света, ама наистина най-освободената! Гаскел умираше и тя щеше да е свободна да разполага с милиончето долари в банката. И никой никога нямаше да узнае какво е станало. Когато той умреше, тя щеше да свали шапката, да го развърже и да изтика тялото му през борда във водата. Гаскел Прингсхайм щеше да е умрял от удавяне — естествена смърт, без капка насилие. В този миг вратата на кабината се отвори и тя видя на прага силуета на преподобния Сейнт Джон Фрауд.

— Какво, по дяволите… — изръмжа Сали и скочи от тялото на Гаскел.

Преподобният Сейнт Джон Фрауд се поколеба. Бе дошъл да си каже проповедта и щеше да я каже, но очевидно се бе натрапил на чисто гола жена с ужасно гримирано лице, и то точно докато тя се любеше с мъж, който — доколкото един бегъл поглед му позволи да забележи — изобщо нямаше лице.

— Аз… — започна той и млъкна изведнъж.

Мъжът на койката междувременно се бе претърколил на пода и сега се гърчеше там по твърде необикновен начин. Преподобният Сейнт Джон Фрауд се вторачи в него, дълбоко поразен. Мъжът не само нямаше лице, но и ръцете му бяха вързани на гърба.

— Мили Боже! — каза викарият, потресен от тази сцена, и вдигна поглед към голата жена, търсейки някакво обяснение.

Тя се взираше в него демонично, стиснала голям кухненски нож. Преподобният Сейнт Джон Фрауд заотстъпва препъвайки се към палубата, докато жената настъпваше към него, стиснала ножа пред себе си с две ръце. Очевидно бе съвсем обезумяла. Същото важеше и за мъжа на пода. Той се търкаляше и мяташе глава насам-натам. Шапката за плуване падна, но преподобният Сейнт Джон Фрауд бе твърде зает с бързото отстъпление към своята лодка, за да забележи това. В мига, когато ужасната жена се хвърли към него, той отвърза лодката и загреба, напълно забравил за първоначалната си мисия. Сали стоеше на палубата, крещейки ругатни по негов адрес, а зад нея на вратата на кабината се подаде една фигура. Викарият с радост видя, че мъжът вече имаше лице, макар и не особено приятно, всъщност направо страховито лице, но все пак лице. Той пристъпи към жената, явно тласкан от някакво грозно намерение. В следващия миг намерението бе осъществено. Мъжът се хвърли върху нея, ножът падна на палубата, жената полетя през борда и потъна във водата. Преподобният Сейнт Джон Фрауд не изчака да види какво ще стане по-нататък. Той енергично гребеше към къщи. Каквато и гнусна и разюздана оргия да бе прекъснал, той не желаеше да има нищо общо с нея и с разни нацапотени жени с ножове, които го наричаха шибано изчадие на минетчийка и какво ли още не. Нямаше у него съчувствие, когато субектът на тези долни страсти падна във водата. Освен това бяха американци. Преподобният Сейнт Джон Фрауд нямаше време да се занимава с американци. Те въплъщаваха всички черти на съвременния свят, които го изпълваха с възмущение. Преливащ от ново отвращение към настоящето и неудържимо желание да потърси утеха в уискито, той се добра до брега и завърза лодката в долния край на градината.

* * *

В катера, който викарият остави зад гърба си, Гаскел най-сетне престана да крещи. Свещеникът, който му бе спасил живота, бе пренебрегнал дрезгавите му вопли за по-нататъшна помощ, а Сали стоеше във водата, която й стигаше до кръста. Да си стои там. Той влезе пак в кабината, обърна се така, че да заключи вратата с вързаните си ръце, а после затърси с какво да среже коприненото шалче. Все още бе много уплашен.

* * *

— Добре — рече инспектор Флинт, — и какво направи тогава?

— Станах и прочетох неделните вестници.

— После?

— Изядох една порция овесени ядки и пих чай.

— Чай ли? Сигурен ли си, че беше чай? Последния път каза кафе.

— Кога?

— Ами последния път, когато го разказа.

— Пих чай.

— После?

— Нахраних Клем.

— С какво?

— С „Чапи“.

— Последния път каза „Бонзо“.

— Този път казвам „Чапи“.

— Хайде, не се двоуми. Кой от двата вида беше?

— Какво значение има, мамка му, от коя храна съм му дал?

— За мен има значение.

— „Чапи“.

— А след като нахрани кучето?

— Избръснах се.

— Последния път каза, че си взел душ.

— Взех душ и после се избръснах. Просто се опитвам да спестя време.

— Не бери грижа за времето, Уилт, разполагаме с всичкото време на света.

— Колко е часът?

— Млъквай! Какво напрани по-нататък?

— За Бога, какво значение има? Какъв е смисълът непрекъснато да повтаряме едни и същи неща?

— Затваряй си устата!

— Добре — каза Уилт.

— И какво направи, след като се избръсна?

Уилт го погледна, но не отрони дума.

— Питам те какво направи тогава.

Ала Уилт продължаваше да мълчи. Накрая инспектор Флинт излезе от стаята и прати да повикат сержант Йейтс.

— Млъкна и не ще повече дума да обели уморено — рече той. — Какво ще правим сега?

— Да опитаме ли малко физическо убеждение?

Флинт поклати глава.

— Госдайк го видя. Ако падне и косъм от него, преди да се яви в съда в понеделник, Госдайк ще ни разпердушини, че сме приложили насилие. Не, трябва да намерим друг начин. Той трябва да има някакво слабо място, ама да пукна, ако мога да го намеря. Чудя се как ли го прави?

— Кое?

— Как успява да говори, без да каже нищо. Абсолютно нищо полезно. Тоя тип има повече мнения по всички теми под слънцето, отколкото косми имам аз на главата си.

— Ако го държим буден още четирийсет и осем часа, неминуемо ще рухне.

— Да, ама и аз с него — каза Флинт. — И двамата ще се явим в съда в усмирителни ризи.

* * *

В стаята за разпити Уилт отпусна глава на масата. Само след минута щяха да се върнат с още въпроси, но и един миг сън бе по-добре от нищо. Сън. Защо не го оставят да поспи! Какво бе казал Флинт? „Веднага щом подпишеш признание, можеш да спиш, колкото си искаш.“ Уилт се замисли над тази забележка и за възможностите, които предлагаше. Признание. Да, но трябваше да е нещо достатъчно правдоподобно, за да им отвори работа и да го оставят да си почине, и същевременно толкова невъзможно, че да бъде отхвърлено от съда. Тактика, която да ги забави, за да има време Ева да се върне и да докаже неговата невинност. Точно както бе дал на „Газопроводчици втора“ да четат „Шейн“, докато той седеше и умуваше как да хвърли Ева в дупката. Трябваше да измисли нещо засукано, което да държи полицията в неистова активност. Как може да ги е убил? Пребил ги е до смърт в банята? Не, нямаше достатъчно кръв. Дори Флинт бе признал това. Тогава? Имаше ли някакъв хубав и не тъй груб начин да се свърши тая работа? Клетият Пинкертън бе избрал мирна смърт, когато бе пъхнал маркуч в ауспуха на колата си… Точно така. Но защо? Трябваше да има мотив. Ева се е чукала с доктор Прингсхайм? Какво, с този тиквеник! Глупости! Ева изобщо не би погледнала Гаскел. Само че Флинт нямаше как да знае това. Ами кучката Сали? Да речем, че тримката са се гушнали заедно? Е, това поне би обяснило защо ги е убил всичките, пък и такъв мотив би бил разбираем за Флинт. Освен това звучеше естествено за този вид купони. Та значи той е грабнал тръбата… Каква тръба? Нямаше нужда от тръба. Били са в гаража, за да не им пречат останалите. Не, не върши работа. Трябваше да е в банята. Ами ако Ева и Гаскел са го правели в банята? Да, така е по-добре. А той е разбил вратата в пристъп на ревност. Чудесно! После ги е удавил. Тогава се е появила Сали и се е наложило да свърши и с нея. Това обясняваше кръвта. Имало е борба, той не е искал да я убие, но тя е паднала и си е ударила главата. Дотук добре. Ала къде бе сложил труповете? Трябваше да измисли нещо наистина добро. Флинт нямаше да повярва, ако му кажеше, че ги е хвърлил в реката или нещо такова. Не, трябваше да е нещо, което би обяснило защо е пуснал куклата в дупката. Флинт бе твърдо убеден, че това с куклата е било тактика за отвличане на вниманието. Значи трябваше да измисли начин, при който времето да играе важна роня.

Уилт стана и помоли да отиде до тоалетната. Както обикновено полицаят тръгна с него и застана пред вратата.

— Нужно ли е това? — попита Уилт. — Няма да се обеся на верижката на казанчето.

— Абе следя да не си удариш някоя чекия — грубо рече полицаят.

Уилт седна. Да си удариш чекия. Ама че отвратителен израз. Той веднага му напомни за „Месо първа“. „Месо първа“? О, това бе миг на вдъхновение! Уилт стана и пусна водата. Да, „Месо първа“ щеше да им отвори работа за доста време. Той се върна в бледозелената стая с бръмчащата лампа. Флинт вече го чакаше.

— Ще говориш ли сега? — попита той.

Уилт поклати глава. Признанието трябваше да бъде изтръгнато мъчително, за да звучи убедително. Той щеше да се колебае, да понечва да каже нещо, да млъква, да почва пак, да умолява Флинт да спре да го измъчва и тъй нататък. Този тъпак трябваше да бъде прилъган. О да, това поне щеше да го държи буден.

— Пак ли ще започнете отначало? — попита той.

Инспектор Флинт се усмихна зловещо.

— От самото начало.

— Много добре каза Уилт, — така да бъде. Само не ме питайте дали съм дал на кучето „Чапи“ или „Бонзо“. Не мога да понасям разговори за кучешка храна.

Инспектор Флинт лапна въдицата.

— И защо не?

— Изнервям се — отвърна Уилт, потръпвайки.

Инспекторът се наведе напред.

— Кучешката храна те изнервя? — рече той.

По лицето на Уилт се изписа сърцераздирателно колебание.

— Не ме питайте за това — каза той. Моля ви, недейте.

— Кажи от кои вид беше, „Бонзо“ или „Чапи“? — попита инспекторът, нащрек като хрътка, надушила кръв.

Уилт скри лице в ръцете си.

— Нищо няма да ви кажа, нищичко. Защо постоянно ме разпитвате за храна? Оставете ме на мира! — гласът му се надигна истерично, а с него и надеждите на инспектор Флинт.

Той винаги разбираше кога е налучкал вярната следа. Вече нямаше да я изпусне.