Том Шарп
Уилт (15)

15.

Онова, което излезе на бял свят в петък, бе видяно не само от инспектор Флинт, сержант Йейтс, дванайсет други полицаи, Барни и пет-шест строителни работници, но и от неколкостотин питомци на колежа, застанали на стълбите на научния блок, по-голямата част от преподавателите и най-сетне от всичките осем членове на Националната атестационна комисия, които разполагаха с особено добър изглед от прозорците на учебния хотелски салон, използван за обучаване на сервитьори и за посрещане на почетни гости. Доктор Мейфийлд правеше всичко, което бе по силите му, за да отвлече вниманието им от гледката.

— Структурирали сме новия курс така, че максимално да се засили интересът на курсистите — каза той на главата на комисията, професор Баксендейл.

Но професорът не можеше да бъде отклонен току-тъй. Неговият интерес бе засилен максимално от онова, което в момента се преструктурираше от основи те на новия административен блок.

— Какъв неописуем ужас — промълви той, когато Джуди се подаде от дупката.

Противно на надеждите и очакванията на Уилт, тя не се бе спукала. Течният бетон я бе заздравил и ако приживе тя в много отношения приличаше на истинска жена, в смъртта си имаше всички атрибути на истински мъртвец. В ролята на труп на убита жена бе съвсем убедителна. Бетонът бе сплескал перуката й, която се крепеше под ужасен ъгъл спрямо главата. Дрехите й бяха полепнали по нея, а по тях пък бе полепнал цимент; краката й така се бяха изкривили, че изглеждаха сакати, а протегнатата й ръка изразяваше, точно както бе описал Барни, отчаяна, извънредно трогателна молба. Тази ръка крайно затрудни измъкването на Джуди от дупката. Краката също не помогнаха особено, а в добавка бетонът, полепнал по нея, й бе придал форма и ръст, твърде наподобяващи тези на Ева Уилт.

— Предполагам, че това се има предвид под rigor mortis — каза доктор Борд, докато доктор Мейфийлд отчаяно се опитваше да върне разговора към общата диплома за научен профил.

— Мили Боже — промълви професор Баксендейл. Джуди се бе изплъзнала от обятията на Барни и хората му и пак бе хлътнала в дупката. — Само като си помисля какво е изстрадала! Видяхте ли тази празна ръка?

Доктор Мейфийлд я бе видял. Той потръпна. Зад него доктор Борд едва сподави кикота си.

— Има провидение, което оформя нашия край въпреки всичките ни усилия — весело рече той. — Уилт поне си е спестил надгробния паметник. Достатъчно е да я поставят изправена с надпис на гърдите: „Тук стои Ева Уилт, родена еди-кога си, убита миналата събота.“ Приживе бе монументална, в смъртта си стана монумент.

— Трябва да ви кажа, Борд — обади се доктор Мейфийлд, — че намирам чувството ви за хумор за изключително неуместно.

— Няма да могат да я кремират, това поне е сигурно — продължи доктор Борд. — А погребалният агент, който успее да я пъхне в ковчег, трябва да е същински гений. Е, предполагам, че с ковашки чук може и да стане.

В ъгъла на стаята доктор Кокс припадна.

— Мисля да си взема още едно уиски, ако нямате нищо против — обади се професор Баксендейл с немощен глас.

Доктор Мейфийлд му наля двойно. Когато се върна при прозореца, Джуди отново се подаваше от дупката.

— На балсамирането това му е лошото — рече доктор Борд, — че излиза прекалено скъпо. Е, не казвам, че онова там е съвършено подобие на Ева Уилт такава, каквато си я спомням…

— За Бога, трябва ли да продължаваш с това? — изръмжа доктор Мейфийлд, но доктор Борд не можеше да бъде спрян току-тъй.

— Да оставим настрана краката, но и гърдите изглеждат някак странно. Зная, че госпожа Уилт имаше големи гърди, но тези сякаш са напомпани. Предполагам, че се дължи на газовете. Както знаете, при гниенето се образуват газове, това всъщност обяснява формите й.

Когато комисията най-сетне отиде да обядва, всички бяха загубили апетит, а повечето бяха пияни.

* * *

Инспектор Флинт имаше далеч по-малко късмет. Той не обичаше да присъства на ексхумации дори и в най-добрите си времена, да не говорим за случаите, когато трупът показваше такава подчертана склонност да се връща там, откъдето се мъчеха да го извадят. В добавка се двоумеше дали това наистина е труп. Изглеждаше като труп и определено се държеше като труп, макар и твърде тежък, но в коленете имаше нещо, което загатваше, че с изровената находка не всичко е съвсем наред по отношение на анатомията. Създаваше се впечатление за наличие на повече стави и недостиг на плът там, където краката стърчаха напред под прав ъгъл, сякаш с живота госпожа Уилт бе изгубила и капачетата на двете си колене. Тази обезобразеност правеше задачата на Барни тъй трудна и извънредно противна. След като за четвърти път изпуснаха трупа в дупката, самият Барни слезе долу, за да помага, бутайки отдолу.

— Ако пак я изтървете — провикна се той от дълбините, — ще си имате два група. Стискайте здраво въжето, ей сега ще го вържа около врата й.

Инспектор Флинт надникна в дупката.

— Не! — извика той. Не я искаме обезглавена. Трябва ни цяла.

— Че тя си е цяла, пусто да остане — долетя приглушеният отговор на Барни, — за това поне не берете грижа.

— Не можеш ли да вържеш въжето около нещо друго?

— Мога — призна Барни, — но няма да го направя. Кракът може да се откъсне по-лесно от главата, а хич не ща да съм отдолу, когато това се случи.

— Добре де — рече инспекторът. — Ти си знаеш работата.

— Тоя, дето я е хвърлил тук, той си е знаел работата.

Ала и петият опит се провали, както и предишните четири, и Джуди отново полетя в дълбините и се стовари върху краката на Барни.

— Докарайте проклетия кран! — изкрещя той. — Писна ми!

— И на мен — измърмори инспекторът.

Той все още не можеше да определи какво всъщност се опитва да измъкне — кукла, нагласена да изглежда като госпожа Уилт, или госпожа Уилт, нагласена да изглежда като недовършено творение на умопомрачен скулптор. И малкото колебания относно душевното здраве на Уилт, отлетяха при разкрилата се гледка. Не можеше да бъде нормален човек, положил такива невероятни усилия, за да напъха там и така да осакати все едно какво жена си или пластмасова кукла с вагина.

Сержант Йейтс изрази мислите му на глас.

— Само не ми казвайте, че тоя копелдак не е луд — рече той, когато кранът бе поставен в нужната позиция, а въжето се спусна в дупката и омота врата на Джуди.

— Добре, теглете! — извика Барни.

* * *

В трапезарията само доктор Борд се хранеше с апетит. Осемте членове на комисията не обръщаха внимание на обеда, защото погледите им бяха приковани към сцената долу.

— Според мен би могло да се каже, че за нас тя бе in statu pupillary^[1] — каза доктор Борд и си сипа още малко лимонови целувки. В този случай ние се явяваме in loco parentis^[2]. Не особено приятна мисъл, господа. Не че тя някога е била блестяща курсистка. По едно време се беше записала в моя вечерен курс по френска литература. Не зная какво успя да схване от „Цветята на злото“, но си спомням как мислеше, че Бодлер…

— Доктор Борд — пиянски изломоти доктор Мейфийлд, — за така наречен културен човек вие сте напълно безчувствен.

— Нещо, което споделям с покойната госпожа Уилт, както изглежда — отвърна доктор Борд, надничайки през прозореца. — И докато сме още на тази тема, нещата май са стигнали до критичната точка. Няма съмнение по въпроса.

Дори доктор Кокс, когото останалите току-що бяха успели да свестят и придумали да хапне малко овнешко, погледна навън. Когато кранът започна бавно да измъква Джуди от дупката, представителите на колежа и членовете на комисията станаха и се залепиха за прозореца. Гледката бе твърде отблъскваща. Съвсем близо до повърхността левият крак на Джуди се заклещи в някакъв процеп, а протегнатата й ръка се заби в глинестата почва.

— Спри! — неясно извика Барни, но вече бе твърде късно.

Обезкуражен от естеството на товара или останал е погрешното впечатление, че му казват да тегли по-силно, шофьорът на крана опъна въжето. Чу се зловещо скърцане, когато примката се затегна, и в следващия миг бетонната глава на Джуди, увенчана с перуката на Ева Уилт, доби такъв вид, сякаш предвижданията на инспектор Флинт за обезглавяването щяха да се осъществят. В края на краищата тревогите му се оказаха напразни. Джуди бе направена от по-як материал, от — колкото изглеждаше. Докато главата продължаваше да се издига, а тялото си оставаше все така заклещено в дупката, вратът на Джуди спаси положението. Той взе все повече да се разтяга.

— Мили Боже — трескаво рече професор Баксендейл, — няма ли да свърши?

Доктор Борд наблюдаваше явлението с растящ интерес.

— Няма такива изгледи — каза той. — Между другото не ви ли напомня за нещо? Нима и ние, Мейфийлд, не разтягаме така локуми пред нашите курсисти?

Доктор Мейфийлд не отговори. Когато Джуди доби формата на щраус, от разсеяност заровил главата си в кофа с цимент, разбра, че с общата диплома за научен профил е свършено.

— Ама госпожа Уилт наистина се държи — рече доктор Борд, — това поне трябва да й признаем. Никой не би могъл да каже, че й липсва гъвкавост. Доста се е източила. Да, започвам да разбирам какво се е стремял да постигне Модиляни.

— За Бога, престанете — истерично изкрещя доктор Кокс. — Струва ми се, че просто ще си загубя главата!

— Което не може да се каже за госпожа Уилт — безсърдечно продължи доктор Борд.

Той бе прекъснат от друго страховито пропукване, когато тялото на Джуди най-сетне отказа да се бори с дупката. Сред дъжд от буци пръст то се стрелна нагоре, за да възобнови по-тясна връзка с главата, и увисна в края на въжето на около шест метра над земята — голо, розово и — тъй като дрехите и бетонът се бяха свлекли от него — забележително естествено на вид.

— Трябва да отбележа поде доктор Борд, с интерес вторачен във вулвата на Джуди, — че досега не изпитвах особена симпатия към некрофилията, ала сега започвам да съзирам привлекателните й черти. Разбира се, днес тя представлява чисто исторически интерес, но в елизабетинската епоха е била една от допълнителните изгоди за палачите…

— Борд — изкрещя доктор Мейфийлд, — все съм виждал мръсни свине през живота си, но…

Доктор Борд си наля още малко кафе.

— Ако не се лъжа, на жаргон му викат да си падаш по студени целувки.

* * *

Застанал под крана, инспектор Флинт избърса пръстта от лицето си и вдигна поглед към полюшващия се над него ужасен предмет. Съвсем ясно видя, че е кукла и също тъй ясно разбра защо на Уилт толкова му се е искало да е отърве от тази гнусотия.

— Пускай я долу. За Бога, свали я долу! — изрева той, когато фотографите от пресата го обкръжиха. Ала шофьорът на крана бе изгубил ума и дума. Той замижа, дръпна погрешен лост и Джуди започна бързо да се издига все по-нагоре. — Спри, спри, това е веществено доказателство! — крещеше инспекторът, но вече бе прекалено късно.

Въжето се нави докрай и тялото на Джуди достигна след него макарата. Бетонната шапка се разпадна, главата й се плъзна между валяците и тялото й започна да се издува, особено краката.

* * *

— Често съм се чудел как точно изглеждат болните от елефантиазис — каза доктор Борд. — Мисля, че Шели е имал фобия от тази болест.

— Ако не Шели, то доктор Кокс определено имаше фобия. Той бръщолевеше нещо несвързано в един ъгъл, а заместник-директорът го увещаваше да се стегне.

— Извънредно изразително — разнесе се гласът на доктор Борд над ужасените възклицания, докато Джуди, вече очевидно бременна в дванайсетия месец, продължаваше да се издува. — Не ви ли напомня ранната бронзова епоха, Мейфийлд?

Доктор Мейфийлд отдавна бе загубил дар слово. Той се взираше като обезумял в бързо набъбващата вагина, вече дълга трийсет и пет сантиметра и широка двайсетина. После нещо изпращя и тя внезапно се превърна в пенис, огромен пенис, който все повече се издуваше, на доктор Мейфийлд му се стори, че полудява. Да, очевидно полудяваше.

— Това вече е сензация — обади се доктор Борд. — Чувал съм за операции за смяна на пола при мъже, но…

— Сензация ли? — изкрещя доктор Мейфийлд. — Сензация? Как можеш да седиш така невъзмутимо и да дрънкаш за…

Чу се гръм. Джуди бе стигнала до края на силите си. Същото важеше и за доктор Мейфийлд. Пръв се предаде пенисът, след него доктор Мейфийлд. Докато спуканото тяло на Джуди бързо спихваше, той понечи да се хвърли върху доктор Борд, но в следващия миг рухна на пода, ломотейки несвързано.

Доктор Борд не обърна никакво внимание на колегата си.

— Кой да помисли, че старата ще има толкоз въздух в себе си?^[3] — промърмори той и си допи кафето. Докато заместник-директорът извеждаше навън доктор Мейфийлд, доктор Борд се обърна към професор Баксендейл. — Трябва да ви се извиня заради Мейфийлд — каза той, — май се повреди, горкия, от цялата тая суетня около общата диплома за научен профил, но аз, честно казано, винаги съм го смятал за неуравновесен. Бих го определил като следкоксиална деменция.

 

 

Инспектор Флинт шофираше към полицейския участък в състояние, граничещо с умопомрачение.

— Направиха ни на кръгли идиоти! — ръмжеше той на сержант Йейтс. — Нали ги видя как се хилят? Нали ги чу копелетата?

Той бе особено вбесен от фотографите от пресата, които го бяха помолили да позира до остатъците от пластмасовата кукла.

— Станахме за смях пред всички! Е, Бога ми, някой ще си плати за това. — Той изхвърча от колата и се втурна по коридора към стаята за разпити. — Чудесно, Уилт — извика той, — хубава шегичка си направи, няма що! Сега обаче край на глезотиите, минаваме към сериозна работа.

Уилт внимателно огледа раздраната пластмаса.

— Ако питате мен, така е по-хубава — рече той. — Добила е по-естествен изглед.

— И ти ще добиеш адски естествен изглед, ако не отговориш на въпросите ми! — изрева инспекторът. — Къде е тя?

— Коя тя? — попита Уилт.

— Шибаната госпожа Уилт. Къде си я заврял?

— Нали ви казах, никъде не съм я завирал.

— Аз пък ти казвам, че си я заврял. Сега или ще ми кажеш къде е тя, или насила ще го измъкна от теб.

— Може и да ме биете, ако искате — рече Уилт, — но няма да има полза.

— О, ще видим дали няма да има — каза инспекторът и си свали сакото.

— Искам да се срещна с адвокат — побърза да каже Уилт.

Инспектор Флинт пак си облече сакото.

— Откога те чакам да кажеш това. Хенри Уилт, обвинявам те в…