Том Шарп
Уилт (11)

11.

Докато зората багреше в сиво-зеленикаво небето над източна Англия, Уилт седеше в стаята за разпити в централния полицейски участък, изолиран от външния свят и потопен в изцяло изкуствена обстановка, която включваше маса, четири стола, един детектив сержант и леко жужаща флуоресцентна лампа на тавана. Стаята нямаше прозорци, само бледозелени стени и врата, през която от време на време влизаха и излизаха хора; самият Уилт също излезе на два пъти в компанията на един полицай до тоалетната. В полунощ инспектор Флинт бе отишъл да си легне и мястото му зае сержант Пенте, който настоя да започнат отначало.

— От кое начало? — попита Уилт.

— От самото начало.

— В начало Бог сътвори небето и земята…

— Я не ми се прави на умник — рече сержант Йейтс.

— Това вече е по-ортодоксална употреба на понятието „умен“ — одобрително каза Уилт.

— Кое?

— Умник. Жаргон е, но добър жаргон, ако разбирате какво искам да кажа.

Детективът сержант Йейтс го изгледа внимателно.

— Тази стая е звукоизолирана — рече най-сетне той.

— Забелязах — каза Уилт.

— Тук вътре човек може да се скъса да крещи, без някой да поумнее.

— Да поумнее ли? — рече Уилт със съмнение. — Умът и знанието са две различни неща. Някои отвън може и да не знае, че…

— Затваряй си устата! — тросна се сержант Йейтс.

Уилт въздъхна.

— Да бяхте ме оставили да поспя малко…

— Ще поспиш, когато ни разкажеш защо си убил жена си, къде си я убил и как си я убил.

— Едва ли има смисъл да ви казвам, че не съм я убил.

Сержант Йейтс поклати глава.

— Не, определено няма смисъл — рече той. — Знаем, че си я убил. Ти самият също го знаеш. Знаем и къде е и ще я измъкнем оттам. Знаем, че ти си я хвърлил там. Поне това си призна, ако не друго.

— Колко пъти да ви повтарям, че хвърлих надуваема…

— Госпожа Уилт беше ли надуваема?

— Мамка му — рече Уилт.

— Добре, значи забравяме тия дивотии за надуваемата кукла…

— Де да можех и аз да забравя — въздъхна Уилт. — Ще се зарадвам само когато я изкопаете оттам. Разбира се, с толкова бетон върху нея не може да не се е спукала, но все още ще се познава, че е надуваема пластмасова кукла.

Сержант Йейтс се наведе през масата.

— Слушай какво ще ти кажа. Когато наистина измъкнем госпожа Уилт оттам, не си въобразявай, че тя няма да бъде разпозната — той млъкна и изгледа втренчено Уилт. — Освен ако не си я обезобразил.

— Да съм я обезобразил? — възкликна Уилт с глух смях. Последния път, когато я видях, нямаше нужда от обезобразяване, и без това изглеждаше адски зле. Беше облечена с оная лимонена пижама и цялото й лице беше наплескано с… той се поколеба.

Върху лицето на сержанта се четеше любопитство.

— С кръв ли? — подсказа той. „Кръв“ ли щеше да кажеш?

— Нищо подобно — рече Уилт. — Канех се да кажа пудра. Бяла пудра и алено червило. Казах й, че изглежда страшно кофти.

— Май чудничко сте си живели с нея — забеляза сержантът. — Аз нямам навика да казвам на жена си, че изглежда страшно кофти.

— Ами вероятно нямате жена, която изглежда страшно кофти — рече Уилт, опитвайки се да умилостиви човека.

— Каква жена имам или нямам, си е моя работа. Моята съпруга е извън обсега на този разговор.

— Късметлийка е тя — рече Уилт, — де да беше така и с моята.

Когато наближи два часа, те вече бяха оставили външността на госпожа Уилт и бяха стигнали до въпроса за зъбите и за идентифицирането на трупове по зъболекарския картон.

— Вижте — уморено рече Уилт, — разбирам, че зъбите живо ви интересуват, но по това време на нощта аз мога да мина и без тях.

— Да не би да носиш изкуствени зъби?

— Не, не — рече Уилт.

— Ами госпожа Уилт носеше ли?

— Не, тя беше много…

— Благодаря — рече сержант Йейтс, — знаех си, че накрая ще изплюеш камъчето.

— Какво камъче? — запита Уилт, който все още мислеше за зъбите.

— Ами това „беше“. Миналото време. Най-сетне се издаде. Тъй, значи признаваш, че не е жива. А сега да продължим нататък.

— Нищо подобно не съм признал. Вие попитахте: „Носеше ли тя изкуствени зъби?“, а аз казах, че тя не…

— Ти каза „тя беше“. Ей това „беше“ ме интересува. Ако беше казал „тя е“, щеше да е съвсем различно.

— Може би щеше да прозвучи различно — отвърна Уилт поокопитен, — но ни най-малко нямаше да промени фактите.

— И какви са фактите?

— Че жена ми вероятно се размотава някъде жива и здрава…

— Ама как само се издаваш, Уилт — рече сержантът.

— Сега пък казваш „вероятно“, а що се отнася до „жива и здрава“, просто се надявам за твое добро да не се окаже, че все още е била жива, когато са излели бетона отгоре й. Съдът няма да погледне с добро око на това.

— Че кой би погледнал с добро око на такова нещо — рече Уилт. — Когато казах „вероятно“, имах пред вид, че ако човек прекара в участъка цял един ден и половината нощ и ако разни детективи го разпитват постоянно, без да му дадат да отдъхне поне за минута, накрая почва да се чуди какво наистина е станало с жена му. Може даже да му мине през ума, че макар всички доказателства да сочат обратното, тя може и да не е жива. Преди да ме критикувате, че използвам думи като „вероятно“, се опитайте да си представете, че седите от тази страна на масата. Надали има нещо по-невероятно от това да те обвиняват, че си убил жена си, когато със сигурност знаеш, че не си.

— Слушай, Уилт — рече сержантът, — не те критикувам за езика ти. Повярвай ми, далеч съм от тази мисъл. Просто се опитвам да установя фактите с цялото търпение, на което съм способен.

— Фактите са следните — каза Уилт. — Като кръгъл идиот направих грешката да хвърля надуваема кукла на дъното на дупка, в която някой налива бетон, а в същото време жена ми е решила да замине и…

* * *

— Едно ще ви кажа — рече сержант Йейтс на инспектор Флинт, когато последният пое дежурството в седем сутринта. — Тоя тип излезе костелив орех. Ако не ми бяхте казали, че няма досие, щях да се закълна, че е рецидивист, и то доста печен. Сигурен ли сте, че в централните архиви нямат нищичко за него?

Инспектор Флинт поклати глава.

— Още ли не е почнал да писка за адвокат?

— Не, изобщо не е гъкнал. Казвам ви, че или е луд за връзване, или и друг път се е пекъл на такъв огън.

А Уилт наистина се беше пекъл на огън, и то какъв. Ден след ден, година след година. С „Газопроводчици първа“ и „Печатари трета“, с „Автомеханици втора“ и „Месо втора“. Десет години бе седял пред многобройни класове и бе отговарял на нелепи въпроси, обсъждайки защо Прасчовият рационален подход към живота е за предпочитане пред бруталността на Джак, защо оптимизмът на Панглос е тъй незадоволителен, защо Оруел не е пожелал да застреля проклетия слон или да обеси оня злодей, като през цялото това време парираше словесните им опити да го стреснат, объркат и покарат до състоянието, в което е бил горкият Пинкертън, когато се е самоубил в колата си. В сравнение със „Зидари четвърта“ сержант Йейтс и инспектор Флинт изглеждаха като детска залъгалка. Ако го останеха да поспи малко, той щеше да продължи да ги оплита с нелогичните си приказки.

— По едно време мислех, че съм го притиснал до стената — рече сержантът на Флинт, докато се съвещаваха в коридора. — Тъкмо го бях докарал до зъбите.

— Зъбите ли? — попита инспекторът.

— Просто обяснявах, че винаги можем да идентифицираме труп по зъболекарския картон и тогава той почти си призна, че тя не е жива. После обаче пак се измъкна.

— Значи зъбите? Интересно. И аз ще тръгна по тази шипка. Може да се окаже слабото му звено.

— Дано да имате късмет — каза сержантът. — Отивам да си легна.

* * *

— Зъбите ли? — рече Уилт. — Нали няма да почваме отначало? Мислех, че сме изчерпали тази тема. Предишният искаше да знае дали Ева е имала зъби в минало време. Казах му, че…

— Уилт — прекъсна го инспектор Флинт. Не ме интересува дали госпожа Уилт е имала зъби, или не. Предполагам, че трябва да е имала. Искам само да знам дали все още ги има. В сегашно време.

— По всяка вероятност да — търпеливо рече Уилт. — По-добре питайте нея, като я откриете.

— А като я открием, тя ще бъде ли в състояние да ни каже?

— Откъде да знам, дявол да го вземе? Мога само да кажа, че ако по някаква необяснима причина е изгубила всичките си зъби, това направо ще ме разори. Ще има да плащам на зъболекари до края на живота си. Тя и без друго има манията постоянно да ги чисти с конци, които после хвърля в тоалетната чиния. Нямате си представа колко пъти съм си мислел, че съм хванал глисти.

Инспектор Флинт въздъхна. Сержант Йейтс може и да бе имал известен успех със зъбите, но на него определено не му вървеше с тази тема. Той премина към други въпроси.

— Хайде да повторим какво се случи на купона у Прингсхаймови — рече той.

— Хайде да не повтаряме — каза Уилт, който до този момент бе съумял да скрие своите премеждия с куклата в банята. — Вече ви го описах пет пъти и почна да става банално. Освен това купонът беше противен. Едно стадо вманиачени интелектуалци, които се пъчат с нищожното си его.

— Смяташ ли се за интровертен тип, Уилт? За малко нещо самотник?

Уилт се замисли сериозно над въпроса, поне малко по-смислен от темата за зъбите.

— Не бих отишъл толкова далеч — рече той накрая. — Тих човек съм наистина, но съм и общителен. Как иначе ще се справям с групите, на които преподавам?

— Но не обичаш купоните, а?

— Ако са като купона у Прингсхаймови, не ги обичам.

— Да не би да се възмущаваш от сексуалното поведение на посетителите? Може би го те отвращава?

— Сексуалното им поведение ли? Не знам защо тъкмо на него се спряхте. Всичко у тях ме отвращава. Да вземем дрънканиците за освобождението на жените — за някоя като госпожа Прингсхайм това просто означава, че може да се държи като разгонена кучка, докато съпругът й цял ден се мъчи като грешен дявол над разни епруветки и вечер се прибира, за да сготви, да измие, и е късметлия, ако има достатъчно енергия да лъсне бастуна, преди да заспи. Е, ако говорим за истинското освобождение на жените, това е вече друга работа. Нямам нищо против…

— Да спрем за малко — прекъсна го инспекторът. — Ти каза две неща, които ме интересуват. Първо, за съпругите, които се държат като разгонени кучки. Второ, това, че лъскаш бастуна.

— Аз ли? — възкликна Уилт с негодувание. — Изобщо не говорех за себе си.

— Така ли?

— Точно така.

— Значи не мастурбираш?

— Вижте, инспекторе, пъхате си носа в области от моя личен живот, които никак не ви засягат. Ако искате да знаете повече за мастурбацията, прочетете доклада „Кинси“. Не питайте мен.

Инспектор Флинт с мъка се овладя. Той опита нова линия.

— Значи когато госпожа Прингсхайм легна на леглото и поиска да има сношение с теб…

— „Чукане“ е думата, която тя използва — поправи го Уилт.

— И ти й отказа?

— Именно — рече Уилт.

— Това не е ли малко странно?

— Кое по-точно — че тя легна там или че аз й отказах?

— Че ти й отказа.

Уилт го погледна така, сякаш не вярваше на ушите си.

— Странно ли? — възкликна той. — Странно ли? Я си представете, че някоя жена влезе тук, хвърли се по гръб на тая маса, вдигне си полата и каже: „Чукай ме, сладурче, скъсай ме от чукане!“ Ще скочите ли отгоре й с вик „Ухааа, давай, сладурче“? За вас това ли не е странно?

— Бога ми, Уилт — изръмжа инспекторът, — не си играй с търпението ми.

— Можехте да ме забаламосате — рече Уилт. — Знам само, че вашите понятия за това кое поведение е странно и кое не е, за мен лично са съвсем неразбираеми.

Инспектор Флинт стана и излезе от стаята.

— Ще го убия това копеле, Бога ми, ще го убия! — извика той на дежурния сержант.

Зад гърба му в стаята за разпити Уилт отпусна глава на масата и мигновено заспа.

* * *

В колежа отсъствието на Уилт бе усетено по най-различни начини. Господин Морис се видя принуден да вземе „Газопроводчици първа“ в девет часа и излезе от стаята час по-късно с чувството, че напълно е проумял внезапния порив на Уилт към убийство. Заместник-директорът бе зает да отбива тълпи от криминални репортери, жадни да научат нещо повече за човека, който помага на полицията в разследването на едно толкова зловещо и интригуващо престъпление. Директорът пък вече се разкайваше за критиките, които бе отправил към катедрата по хуманитарна просвета пред членовете на попечителството. Госпожа Чатъруей му обясни по телефона, че е намерила забележките му за крайно неуместни и даже намекна, че може да поиска разследване на ръководството на въпросната катедра. Ала все пак с най-големи тревоги бе свързано събранието на управителния съвет!

— В петък ще имаме посещение от Националната атестационна комисия — съобщи пред събранието доктор Мейфийлд, ръководителят на катедрата по социология. — При сегашните обстоятелства тя едва ли ще одобри общата диплома за научен профил.

— Ако изобщо имат ум в главите, няма да я одобрят при никакви обстоятелства — обади се доктор Борд. — Градски изследвания и средновековна поезия, как ли не! Известно ми е, че академичният еклектизъм е на мода в паши дни, но между Хелън Уодъл и Луис Мъмфорд няма абсолютно нищо общо. Освен това на тази диплома определено й липсва академично съдържание.

Доктор Мейфийлд се наежи. Именно академичното съдържание бе силната му страна.

— Не разбирам как можете да твърдите това — рече той. — Новият курс е структуриран така, че да отговаря на нуждите на курсистите, търсещи тематичен подход.

— Клетите невежи създания, които успяваме да отклоним от университетите, за да се запишат в този курс, изобщо няма да разпознаят един тематичен подход, даже и да е под носа им — рече доктор Борд. — Като се замисля, и аз не бих го разпознал.

— Всички си имаме слаби страни — благо каза доктор Мейфийлд.

— Именно — рече доктор Борд. — При подобни обстоятелства по-добре да си ги признаваме, отколкото да скалъпваме всевъзможни степени за курсистите, които, ако съдим по оценките им, поначало не са надарени със здрав разум. Бог ми е свидетел, че напълно поддържам благоприятните шансове в образованието, но…

— Там е работата — намеси се доктор Кокс, ръководител на научната катедра, — че в случая цел на посещението не е въпросният курс. Доколкото разбирам, те по принцип са дали одобрението си за въвеждането на обща диплома за научен профил. Просто идват да огледат материални те условия, които колежът предоставя, и присъствието на толкова много детективи от отдел „Убийства“ надали ще им направи добро впечатление. Този син фургон е крайно смущаващ.

— Във всеки случай с покойната госпожа Уилт, вградена в основите… — започна доктор Борд.

— Правя всичко възможно да накарам полицията да я махне от…

— От конспекта ли? — попита доктор Борд.

— От обекта — рече доктор Мейфийлд. — За нещастие май са ударили на камък.

— Как така?

— Натъкнали са се на твърда скала на три метра дълбочина.

Доктор Борд се усмихна.

— Човек може да се попита защо е нужно да се изливат деветметрови колони за основата, след като на три метра има твърда скала — промърмори той.

— Мога да ви кажа само това, което научих от полицията рече доктор Мейфийлд. — Обещаха да направят всичко възможно, за да напуснат обекта до петък. А сега бих искал просто да повторим с вас как ще протече срещата. Посещението ще започне в единайсет часа с разглеждане на библиотеката. После ще се разделим на групи, за да обсъдим специализираните библиотеки и материалните условия, като особено наблегнем на нашата способност да предоставяме индивидуално обучение…

— Не мисля, че този въпрос се нуждае от особено наблягане — каза доктор Борд. — С малкото курсисти, които вероятно ще съберем занапред, почти сигурно ще имаме най-голям брой преподаватели на курсист в цялата страна.

— Ако възприемем този подход, комисията ще остане с впечатлението, че не държим особено на новия курс — рече доктор Мейфийлд. — Трябва да излезем с обединен фронт, на дадения стан не можем да си позволим разногласия между нас. От въвеждането на този курс може би зависи дали ще получим статут на политехнически колеж.

* * *

Разногласия имаше и сред хората, които копаеха на обекта. Бригадирът си беше у дома, натъпкан с успокоителни поради нервната криза, която му бе докарало участието в циментирането на убитата жена, така че операцията ръководеше Барни.

— Ами тая ръка беше ей там, нали разбирате… — рече той на дежурния сержант.

— От коя страна?

— Отдясно — каза Барни.

— В такъв случай ще копаем отляво. При това положение няма опасност да прережем ръката, ако е издадена навън.

Копаха отляво и прерязаха главния електрически кабел, който захранваше столовата.

— Забравете проклетата ръка — рече сержантът, — ще копаем отдясно, пък каквото стане. Дано само да не срежем кучката на две.

Минаха отдясно и удариха на твърда скала на три метра дълбочина.

— Това здравата ще ни забави — каза Барни. — Кой би помислил, че там ще има скала.

— Кой би помислил, че някой перко ще пъхне благоверната си в основата на учебното заведение, в което работи — каза сержантът.

— Страхотия! — съгласи се Барни.

* * *

Междувременно преподавателите се бяха разделили на фракции, както обикновено. Питър Брейнтри бе начело на убедените в невинността на Уилт. Към тях се присъединиха и новите леви, с основанието че всеки, който е в конфликт с ченгетата, има право. Майор Милфийлд реагира съответно и поведе десни те срещу Уилт, приемайки автоматично, че всеки, подкрепян от левите, е на крив път и че полицията тъй или иначе си знае работата. Въпросът бе повдигнат на профсъюзното събрание, свикано за обсъждане на годишните заплати. Майор Милфийлд призова профсъюза да подкрепи кампанията за връщане на смъртното наказание. Бил Трент го парира, изразявайки солидарност с брат Уилт. Питър Брейнтри предложи да основат фонд за набиране на средства, за да помогнат на Уилт да плати съдебните такси. Доктор Ломакс, ръководител на търговската катедра, се обяви против това и изтъкна, че Уилт е очернил доброто име на професията, разчленявайки трупа на жена си. Брейнтри каза, че Уилт никого не е разчленявал, че дори полицията не му приписва такива действия, и че съществува закон срещу клеветата. Доктор Ломакс си взе думите назад. Майор Милфийлд настоя, че има сериозни основания да се мисли, че Уилт е убил жена си и че в Русия няма закон за гарантиране неприкосновеността на личността. Бил Трент каза, че в Русия няма и смъртно наказание. Майор Милфийлд каза: „Глупости!“ В края на краищата след дълги дебати предложението на майор Милфийлд за бесенето беше прието благодарение на механично мнозинство с присъединяването на снадбителския отдел, а предложенията на Брейнтри и на новите леви бяха отхвърлени и събранието продължи да дискутира увеличаване на заплатите с четирийсет и пет процента, за да бъдат преподавателите в техническия колеж в съответствие с квалифицираната си професия. Когато приключиха, Питър Брейнтри отиде в полицейския участък да провери дали Хенри няма нужда от нещо.

— Дали е възможно да се видя с него — обърна се той към сержанта на бюрото.

— Опасявам се, че не, сър — отвърна сержантът. Господин Уилт все още пи помага в разследването.

— Но не мога ли да му донеса някои неща? Той не се ли нуждае от нещо?

— Нуждите на господин Уилт са добре задоволени — отвърна сержантът и мислено отбеляза, че онова, от което Уилт явно се нуждае, е психиатричен преглед.

— Но не трябва ли да има адвокат?

— Когато господин Уилт поиска адвокат, ще му бъде позволено да се срещне с такъв — рече сержантът. — Уверявам ви, че до момента не е поискал.

* * *

Уилт наистина не бе поискал. След като най-сетне му разрешиха да поспи три часа, той излезе от килията си в дванайсет часа и закуси обилно в бюфета на участъка. После се върна в стаята за разпити, изтощен, небръснат и със засилено чувство, че е в центъра на невероятни събития.

— А сега, Хенри — рече инспектор Флинт, пускайки официалния тон една октава по-ниско с надеждата, че Уилт ще откликне, — да поговорим за тая кръв.

— Коя кръв? — попита Уилт, оглеждайки стерилната стая.

— Кръвта по стените на банята в дома на Прингсхаймови. Кръвта по площадката на стълбите. Знаеш ли как попаднала там? Имаш ли някаква представа?

— Никаква — рече Уилт. — Мога само да предположа, че на някой му е текла кръв.

— Именно — каза инспекторът, — и на кого по-точно?

— Ами кажете вие — рече Уилт.

— Знаеш ли какво открихме?

Уилт поклати глава.

— Не се ли сещаш?

— Не — каза Уилт.

— Открихме петна от кръв върху едни сиви панталони в твоя гардероб — рече инспекторът. Петна от кръв, Хенри, петна от кръв.

— Нищо чудно — възрази Уилт. — Искам да кажа, че ако човек потърси достатъчно усърдно, непременно ще намери петна от кръв във всеки гардероб. Работата е там, че на онзи купон не носех сиви панталони. Бях с джинси.

— Джинси ли? Сигурен ли си?

— Да.

— Значи петната от кръв в банята нямат нищо общо с петната по твоите сиви панталони?

— Инспекторе — рече Уилт, далеч съм от мисълта да ви уча как да си вършите работата, но нали имате технически отдел, специализиран в сравняването на петна от кръв. Мога ли да ви предложа да се възползвате от уменията на служителите му, за да установите…

— Уилт — каза инспекторът. — Уилт, когато стигна дотам, че да се допитвам до теб как да водя разследване за убийство, не само ще поискам съвета ти, но направо ще си подам оставката.

— Е? — рече Уилт.

— Какво е?

— Съвпадат ли? Съвпадат ли петната от кръв?

Инспекторът го изгледа сурово.

— Ами ако ти кажа, че съвпадат? — попита той.

Уилт сви рамене.

— Не съм в позиция да споря — рече той. — Ако кажете, че съвпадат, ще приема, че е така.

— Изобщо не съвпадат — каза инспектор Флинт, — но това нищо не доказва — продължи той, преди Уилт да успее да се наслади на този факт. — Абсолютно нищо. Трима души липсват. Първо, госпожа Уилт на дъното на оная дупка… не, не го казвай, Уилт, само не го казвай. После доктор Прингсхайм и шибаната госпожа Прингсхайм.

— А, това ми харесва — одобрително рече Уилт, — определено ми харесва.

— Кое ти харесва?

— Шибаната госпожа Прингсхайм. Много й приляга.

— Знаеш ли, Уилт — меко рече инспекторът, — някой ден просто ще прекалиш.

— С вашето търпение ли? — попита Уилт.

Инспекторът кимна и запали цигара.

— Да ви кажа, инспекторе — рече Уилт, който започна да се чувства господар на ситуацията, — пушите прекалено много. Не е полезно за вас. Трябва да опитате…

— Уилт — каза инспекторът, — за двайсет и пет години служба нито веднъж не съм прибягвал до физическо насилие по време на разпит, но ето че идва определено време, определено време и място и определен заподозрян, когато и при най-добро желание…

Той стана и излезе. Уилт се облегна на стола и погледна флуоресцентната лампа. Щеше му се да престане да бръмчи. Започваше да го изнервя.