Робин Йънг
Братството (24)

23. Кралският дворец, Париж

1 ноември 1266 г. сл.Хр.

Елуен повдигна полата си и леко запристъпва през калта. През нощта заваля и земята около параклиса беше прогизнала. Във влажното утро величествената постройка изглеждаше сива и изоставена, а каменните лица, които надничаха от стените й, бяха потъмнели от дъжда. Срещу портичката в стената имаше стар тис. Елуен застана под ниско спусналите се клони и зачака, като не сваляше очи от вратите на параклиса.

Като прислужница на кралицата беше влизала няколко пъти в дворцовия параклис. Обаче помнеше най-добре първия път. Беше попаднала на двуетажната постройка, скрита от една стена и заобиколена с дървета, два дни след пристигането си в Париж. Мина през портичката, за да погледне през вратите и точно там я беше заварил крал Луи. Уплаши се, че ще й се скара, но за нейна изненада кралят се усмихна и я покани вътре. Когато я поведе през приземния етаж, тя се опита да огледа навсякъде. Беше поразена от великолепието на обстановката: огромните прозорци с цветно стъкло, ярките цветове на стенописите, свелите глави статуи в човешки ръст до стените. На първия етаж, където бяха покоите на краля, върху мраморна поставка пред един олтар беше сложено малко, разкривено парче дърво. Елуен с изумление научи, че този на пръв поглед напълно безполезен предмет, донесен от Константинопол, бе накарал краля да построи параклиса, в който да бъде поставен. Обаче, когато Луи й каза с изпълнен с почит, плътен глас, че това е част от трънения венец на Христос, Елуен разбра напълно причината за това. Той беше като съкровищата, които тя събираше. Това малко парче дърво всъщност символизираше всичко, близко на сърцето на краля — неговата вяра и мечтите му. Почти един час двамата останаха на колене пред парчето старо дърво. Елуен никога не се беше чувствала така спокойна и защитена, както тогава — коленичила върху студените плочи редом с краля на Франция. Облечена в проста бяла рокля и с престилка, тя почти не смееше да диша сред тази тишина, докато кралят с яркочервена, обшита с хермелинова кожа мантия, се молеше, притворил очи. След този ден кралят почти не забелязваше присъствието й сред прислугата, но за Елуен този единствен миг беше достатъчен.

Тя обви по-плътно раменете си с ръце, разтревожена, че великолепието на параклиса може да забави доста трубадура. В продължение на четири дни беше чакала да се появи възможност да срещне Пиер дьо Понт-Евек, но той беше заобиколен непрекъснато от тълпа любопитни дами и лордове. Еверар беше казал, че тя трябва да вземе Книгата за Граала от Пиер преди представлението.

Сега Голямата зала беше приготвена за рецитала: вътре бяха наредени маси, върху които имаше кани и чаши, по стените бяха окачени знамена и горяха факли. Атмосферата беше още по-празнична и поради факта че днес беше денят на Вси светии. Тази вечер кралският двор и пристигналите за случая благородници щяха да се присъединят към краля и семейството му за специалната вечерна служба в параклиса, след която следваха рециталът и банкет.

В града настроенията, свързани с пристигането на трубадура, бяха смесени. Много хора, които чакаха да го видят, се разочароваха, когато научиха, че Пиер ще изнесе рецитал само за краля. Други, най-вече духовници от местните колежи, предвождани от доминиканците, продължиха кампанията представленията му да бъдат забранени. Луи беше похарчил много пари за вечерните празненства и не искаше рециталът да се провали, а гостите му да останат разочаровани, обаче Елуен беше узнала от кралицата, че тайно в себе си той си даваше сметка, че не беше постъпил много разумно, като беше поканил Пиер в двореца си. Все пак беше успокоил местните колежи, като ги беше уверил, че ако усети, че етикетът е нарушен, веднага ще нареди представлението да бъде прекратено.

„Просто иди в стаята му и я вземи, докато го няма.“

Обаче Елуен продължаваше да стои под дървото. Освен че се чувстваше изнервена от всичко това, имаше и друга причина, която я караше да отлага открадването на книгата. Еверар не й беше казал всичко и тези липсващи подробности, както и очевидното отчаяние на духовника, за да дойде при нея, бяха изострили много любопитството й. Като отплата за поставената й задача Елуен беше накарала Еверар да й обещае да посвети Уил в рицарство. Свещеникът нямаше голям избор, освен да се съгласи с искането й. Тя щеше да откаже, ако не го стореше. Но въпреки факта, че щеше да спечели нещо от тази опасна задача, най-вече благодарността на Уил и осъществяването на мечтата му, същевременно тя се страхуваше от това, което й предстоеше да направи. Чувстваше се като една от героините в историите, които четеше. Освен това, каза си тя, като потропваше с крака, за да прогони студа, пронизващ костите й, трубадурът най-вероятно носеше книгата със себе си.

Малко по-късно вратите на параклиса се разтвориха и навън излязоха двама мъже. Елуен застина на мястото си в очакване. Наблюдаваше ги, свела очи, да разговарят, застанали на входа, като си даваше сметка колко глупаво изглеждаше, измокрена и полускрита от клоните на тиса. Както й беше казала Мария, Пиер дьо Понт-Евек беше приятен на вид. Въпреки че беше слаб и нисък, той компенсираше това с начина, по който се държеше — изправен и самоуверен, като човек с положение. Имаше хубава кестенява коса и живи сини очи, светещи от някакъв вътрешен плам. Елуен избегна погледа му, когато тези очи се насочиха към нея.

— С удоволствие ще ви забавлявам тази вечер, милорд — чу тя да казва Пиер. Гласът на трубадура беше плътен и звучен. — Моля да предадете на Негово величество моята благодарност, че ми позволи да разгледам личния му параклис. Както казват хората, това наистина е едно от чудесата на света.

Неговият спътник напусна входа и изруга неспирния дъжд. Затаила дъх, Елуен видя, че Пиер се отправи към нея, като шляпаше с кожените си ботуши в калта. По синия му панталон и кадифената туника се стичаха дъждовни капки.

— И там, край обвитото с мъгла езеро, под беседката стоеше тя, Гуинивър, и чакаше лорд Ланселот. — Пиер се усмихна и разтвори клоните на тиса. — Кажете ми, госпожице, там по-сухо ли е? Ако е така, мога ли да се присъединя към вас?

— Не — отвърна Елуен през смях и излезе изпод дървото. — Изобщо не е сухо.

Пиер й се усмихна. Беше по-нисък от нея, но Елуен почувства, че се смалява под властния му поглед.

— Тогава защо стоите под него, полузамръзнала, когато каменният покрив би ви предложил по-добър подслон?

Елуен не отговори.

— Вие сте една от прислужниците на кралицата, нали?

Тя се изненада. Помисли си, че след като знае каква е, той може би знае и причината, поради която иска да разговаря с него. Може би беше ясновидец?

— Да, така е. — Увереността й съвсем се изпари. — Откъде знаете?

— Попитах коя е моята хубава сянка, която непрекъснато ме преследва през тези няколко дни. Където и да се обърна, вие сте там.

— О! — Елуен беше сломена. Беше си мислила, че е много предпазлива.

— Как се казвате?

— Грейс.

— Грациозна сте както следва от името ви — рече Пиер и сините му очи проблеснаха. — И така, Грейс, и вие ли искате да узнаете дали приказките, които се разправят за мен, са верни? Дали романсът ми е написан от дявола? Дали съм някой зловещ маг, дошъл с магьосничеството си да подмами краля да се откаже от Бога?

— Не. — Елуен се поизправи и се насили да го погледне в очите. — Търся отговорите на един поет за изкуството му.

Пиер остана леко изненадан.

— Така ли? — Той се усмихна и се замисли. — Имам малко време преди да започна да се подготвям за рецитала. Лейди Грейс, можете да зададете въпросите си, но на по-сухо място. Какво ще кажете да се отбием в стаята ми? — Той й даде знак да върви пред него. — И да поговорим за поезия?

Докато вървяха през двореца, Елуен държеше главата си наведена и се надяваше никой да не я поздрави. Коридорите бяха пълни с прислужници, писари и придворни. Някои помагаха в подготовката за представлението, а други изпълняваха всекидневните си задължения. След всяка крачка, която правеше, Елуен чуваше стъпките на трубадура малко зад себе си. Когато стигнаха стаята, в която беше настанен, сърцето й затуптя така силно в гърдите, че си помисли, че ще изхвръкне като птица. Пиер бързо огледа в двете посоки празния коридор, а после отвори вратата на стаята и я пропусна вътре. Докато затваряше вратата, Елуен огледа малката стая. До едната стена бяха наредени няколко сандъка, а на легло, наполовина покрито с одеяло, лежеше малка торба.

— Гледката компенсира много повече липсата на удобства.

Елуен се обърна, когато Пиер се приближи зад нея.

— Моля — рече той и посочи пейката до прозореца.

Елуен седна и погледна навън. Далеч долу под нея течеше Сена, сива като небето. Отвъд бреговете й градът беше забулен в мъгла. Девойката потръпна, когато Пиер седна до нея.

— Студено ви е — прошепна той, взе ръката й между дланите си и леко я разтърка.

— Зарадвах се, когато чух, че ще дадете представление тук — каза Елуен, докато наблюдаваше как ръцете му бавно разтриват нейната ръка. — Винаги съм харесвала рицарските романи. Чела съм някои творби на Кретиен дьо Троа и поемите на Арман дьо Марьой, но никога не съм имала възможност да попитам един поет откъде черпи вдъхновението си.

— Това ли е въпросът ви към мен, госпожице? — попита Пиер, като вдигна ръката й и започна да я топли с дъха си. — Откъде черпя вдъхновението си?

Тя кимна, усещайки горещия му дъх върху ледената си кожа.

— Вдъхновението ми приема различни форми. — Пиер остави едната й ръка и пое другата. — Един разговор шепнешком, миризмата на дъжда върху падналите листа. — Той отново задуха по кожата й.

— Какво ще кажете за работите на други? — рече тя, като деликатно измъкна ръката си от неговата и я положи в скута си. — Чувала съм, че много поети черпят вдъхновение от свои колеги.

— За някои неща. — Пиер се облегна на перваза на прозореца, очите му останаха полуприкрити от клепачите заради вдигнатата му нагоре глава. — Например стари разкази за живели отдавна прочути мъже и жени. Първоначално, разбира се, те са заимствани от други източници и ние не сме техни автори. Но на мен не са ми нужни думите на друг мъж, с които да разкажа какво е да обичаш. — Той се усмихна. — Затова повечето неща, написани от мен, идват от сърцето и ума ми. — Пиер я изгледа изпитателно с наведена настрани глава. — Изчерпихте ли въпросите си, лейди?

Обаче Елуен продължи.

— Питам, само защото чух да се говори, че този романс не сте го писали вие.

— Какво? — Пиер й хвърли пронизващ поглед. — От кого чухте този слух?

— От един човек в двореца — рече Елуен, изненадана от рязката промяна в държанието му. Самоувереността му беше изчезнала. Той беше нащрек като сърна, усетила ловец. — Един слуга.

— И какво точно ви каза този слуга?

— Че може би сте откраднали книгата, от която четете — отвърна предпазливо тя. Елуен ахна от изненада, когато той сграбчи ръката й.

— Аз не съм крадец!

— Не — побърза да каже тя и разтърси глава. — Сигурна съм, че не сте. Казах ви само това, което чух.

Той бавно пусна ръката й, като че ли се страхуваше да не избяга.

— Не съм крадец — повтори трубадурът, — не съм и магьосник, нито поклонник на дявола.

Той се наведе напред и сложи ръце на коленете си. Изведнъж стана по-дребен и се сви, сякаш всичкият въздух беше излязъл от него. Пламъкът в очите му изчезна, а погледът му стана безизразен.

— Когато някой се издигне, другите, които не са успели като него, искат да го унищожат. Завистта е много силна отрова. Тя се промъква в сърцата на хората и ги превръща в развалини. Половината ми живот бе отдаден на стремежа към славата. Сега, когато я имам, вече не съм много сигурен, че я искам. — Той погледна Елуен. — Не, аз не съм написал Книгата за Граала — рече той и тонът му отново стана рязък, — но и не съм я откраднал. Слухът, който сте чули, а и всички останали слухове, са неверни и ви моля да не ги разпространявате.

— Обещавам да не го правя — рече Елуен. Внезапната промяна в поведението на Пиер я беше изнервила. Тя вече не се чувстваше развълнувана. — Съжалявам — рече тя и стана. — Не трябваше да ви губя времето. Ще ви оставя да се приготвите за представлението.

— Почакайте! — извика Пиер, когато тя се отправи към вратата.

Елуен нервно се обърна.

— Не си отивайте. — Пиер тъжно й се усмихна. — Откакто съм в двореца, много хора търсят компанията ми — дами, които искат да бъдат обезсмъртени в стихове, благородници, които искат да ме вземат на служба при себе си, за да се издигнат в очите на обществото. Усещам се необичайно изнервен от перспективата да забавлявам такава претенциозна публика в място, където някога бях презрян и отхвърлен. Обаче вашето присъствие и интересът ви към изкуството ми подействаха изключително добре. Извинявам се, че бях рязък с вас, когато подложихте на съмнение авторството ми на романса, но откакто съм започнал да пътувам, за мен се носят какви ли не слухове и злостни обвинения и съм сигурен, че ме преследват.

— Преследват ли ви? — престори се на изненадана Елуен. Еверар й беше казал, че е изпратил някакъв човек след трубадура.

— В няколкото странноприемници, в които се отбих по време на пътуването ми от юг насам, научих, че един човек е разпитвал за мен — къде съм отседнал, кога съм си тръгнал и други подобни неща. Казаха ми, че бил чужденец.

— Може би просто е искал да види представлението ви?

— Може би — съгласи се не особено убеден Пиер. — В продължение на няколко седмици бях на гости у един приятел в Боа и сигурно съм го избегнал. — Той потупа пейката до прозореца. — Ще седнете ли, лейди?

Елуен се поколеба, а после се върна и отново седна, почувствала се малко по-сигурна. Дойде й наум една идея.

— Може ли да ми заемете едно одеяло? Цялата съм мокра.

— Разбира се — отвърна любезно Пиер. Отиде до леглото и дръпна одеялото, а после внимателно го уви около раменете й.

Докато придържаше с една ръка одеялото, Елуен свали шапчицата си. Разпусна косата си и забеляза как очите на Пиер се вторачиха в падащите й на вълни къдрици. Често беше забелязвала мъжете да я гледат по този начин: търговците на пазара, стражите из коридорите на двореца, Уил, преди да промени държанието си, всичките с този глад в очите. Това й харесваше. Караше я да се мисли за недостъпна, а в същото време й се искаше да бъде покорена. Когато видя този поглед, разбра, че в един свят, където доминираха мъже, тя — една жена — имаше цялата власт.

Усмихна се и този път седна по-близо до Пиер, като обърна тялото си към него.

— Говорехте за това от къде черпите вдъхновение за работата си. Ще ми се да чуя повече за това.

— Да — рече Пиер, — моята работа. — Очите му отново се оживиха. Отиде до леглото и взе торбата, полузакрита от одеялото. Бръкна вътре и извади подвързана с кожа книга и свитък пергаменти. Когато се върна до прозореца, Елуен позна в ръцете му книгата, описана от Еверар. — Това е моят труд — рече той, постави Книгата за Граала помежду им и й подаде свитъка пергаменти. — Моята истинска работа.

Елуен откъсна очите си от книгата и взе пергаментите. Зачете думите на първия, написани с красив почерк. Беше поема, посветена на една жена на име Катерин. Беше изключително сладострастна.

— Творбата ви е много… пламенна — рече тя, връщайки му свитъка. Бузите й пламнаха.

— Това е безмълвна страст. — Пиер погледна унило пергаментите. — В една епоха преди нашата поетите, чиито творби сте чели, са писали с такава страст. Писали са за бавния, болезнен възторг на мъжа по пътя му към любовта — за мъката му от чакането, за насладите за сърцето и плътта. Рицарската любов вече не е такава, каквато е била преди. Сега поетите пишат за мъжа, който се отказва от тези наслади и се въздържа от желанията си. Превърнат е в образец на благородство, а не е мъжът, който е готов да извърши грях, за да получи любовта на дамата на сърцето си. — Той поклати глава. — Обаче любовта не може да бъде затворена в клетка. Тя не знае какво е благоразумие и грях. Тя е див, ненаситен звяр, изпълнен с копнеж и е без задръжки.

Елуен не каза нищо, но кимна. Пиер взе Книгата за Граала и тя вида, че я обръща в ръцете си. Изписаните със златни букви думи на корицата проблеснаха в оскъдната светлина.

— Книгата беше на брат ми. Взех я, когато той се поболя и умря преди две години. Използвах част от съдържанието й, за да пресъздам историята на Пърсивал като един нов романс в една нова епоха. Знаех, че само ако стана известен, мога да дам гласност на стиховете си. Тази книга ме направи такъв. Даде ми тази власт. — Той я отвори и запрелиства страниците. — Хората започнаха да идват на тълпи, за да ме видят.

— Брат ви ли я е написал?

— Не — отвърна Пиер и уморено се засмя. — Антоан не можеше да напише дори името си. Той продаваше вино.

— Как е станала негово притежание?

Пиер я погледна.

— Ще трябва да ви помоля да ми обещаете, че ще бъдете много дискретна.

— Имате думата ми — прошепна Елуен. Когато Пиер се поколеба, тя сложи заговорнически ръка на коляното му. — Обещавам.

Той се усмихна и се вгледа в нея.

— Намерил я на прага си. — Кимна, когато забеляза изражението на Елуен, и леко се засмя. — Мисля, че моето твърдение, че ми я е дал един ангел, звучи по-малко абсурдно, нали? Не ме питайте как се е появила там. Една сутрин, преди години, той отворил вратата и я намерил там. Веднъж, когато го посетих, ми я показа. Прегледах я, но по това време нямах желание да пиша каквото и да било. След като ме освободиха от двореца се върнах в семейната ни къща в Понт-Евек, където баща ми се опита да ме убеди да работя това, което според него е най-подходящо за мен. Той не разбираше нищо от поезия и я смяташе за празно занимание. Признавам, бях така обезсърчен от това, че кралят не харесваше работите ми, че наистина бях започнал да му вярвам. Обаче, когато Антоан умря, музата заговори отново в мен и когато с баща ми дойдохме в Париж, за да уредим въпросите около наследството му, взех книгата и я използвах, за да черпя вдъхновение от нея. Изглежда, че бях направил най-добрия избор. Оказах се прав. По-прав, отколкото бях предполагал.

— Но не се ли страхувате? Чух, че съдът в Акитен забранил представленията ви. Не се ли опитаха тукашните колежи да ви попречат да изнесете рецитала си? И дори да ви отлъчат от църквата?

— Признавам, че представлението ми се оказа малко по-силно за деликатния вкус на някои хора. Оттогава съм го смекчил. — Пиер рязко стана и взе свитъка и Книгата за Граала. — Освен това ми беше казано, че в двореца очакват с нетърпение рецитала ми. Доминиканците не могат да спечелят краля на своя страна.

Като се проклинаше вътрешно, Елуен видя как той върна книгата и поемите си в торбата. Беше стояла точно до нея.

— А и положението не е чак толкова лошо, колкото е според някои. Поне дяволът още не се е появил. Засега.

На вратата се почука. За миг Пиер остана загледан в нея, но после разтърси глава, отиде при вратата и съвсем леко я открехна.

— Да? Какво има?

— Нали искахте да ви бъде съобщено, когато е готова Голямата зала, сър? — чу Елуен един мъжки глас. Предположи, че е някой слуга.

Пиер погледна през рамо към Елуен.

— Извинете ме, лейди — рече тихо той, измъкна се през вратата и я дръпна след себе си. — Оставено ли е достатъчно празно място, както поисках?

— Да, сър. Ще рецитирате пред местата на краля и кралицата.

Докато слушаше приглушените им гласове Елуен стана от мястото си и приближи леглото, като се напрягаше да чуе и най-малкото изскърцване на вратата.

— А останалата част от залата? Подредена ли е така, както поисках?

— Да, сър.

— Защото когато веднъж имах представление в Клуни, някой беше наредил пейките в обратната посока. Трябваше да пея зад гърбовете на хората от публиката!

— Наредени са точно както поискахте, сър.

— Много добре. Идвам след малко. — Пиер отвори вратата. Остана малко изненадан, когато видя Елуен до себе си, а после се засмя. — Уви, трябва да се лиша от компанията ви, лейди. Чака ме работа.

— Аз също трябва да вървя — каза Елуен и отвърна на усмивката му. — Още не съм привършила задълженията си и ще изпусна вашето представление. Обаче ви благодаря, че поговорихте с мен. Чувствам се поласкана, че ми се доверихте — рече тя.

— В такъв случай, Грейс, може би ще ми окажете честта да се срещнем отново, след като рециталът свърши?

— Ако задълженията ми позволят.

Пиер взе торбата си, преметна я през рамо и й отвори вратата, за да излезе.

— Надявам се да ви позволят. — Той тръгна по коридора. — О! Един момент! — Пиер се обърна. — У вас има нещо мое.

Кожата по лицето на Елуен се опъна.

— Така ли?

— Одеялото ми — рече Пиер и се запъти към нея. — Мисля, че без него в тази стая ще ми бъде студено като в гробница.

— То е цялото мокро! — успя да каже тя. — А е и единственото нещо, което ме пази да не замръзна от студ. Ще изпратя един слуга да ви донесе друго, всъщност да ви донесе две одеяла.

Пиер се поклони.

— В такъв случай с удоволствие ви го отстъпвам.

Елуен изчака миг, а после тръгна в противоположната на трубадура посока, изненадана, че нервите й бяха започнали да се успокояват от чувството за постигнатата победа. Под одеялото усещаше върху гърдите си твърдите корици на Книгата за Граала.

 

 

Когато стигна стаята си, завари изнервената Мария да я чака.

— Къде беше? — извика прислужницата и скочи от леглото. — Кралицата е много недоволна. Трябваше да я облечеш след банята!

Елуен се престори на уплашена.

— Мислех, че нямам никакви задължения.

Мария разпери отчаяно ръце.

— Как може да си такава забравана?

— Ще ме накаже ли?

Мария строго я изгледа.

— Казах на кралицата, че си в леглото, защото те боли коремът. Изпълних задълженията ти вместо теб. Не се притеснявай, няма да пропуснеш представлението. Казах, че неразположението вероятно скоро ще премине, защото не е сериозно и сигурно е причинено от нещо, което си яла сутринта.

— Щастлива съм, че имам приятелка като теб.

— Така си е — съгласи се Мария. — Тя посочи одеялото. — Какво е това вехто нещо? И къде ти е шапчицата? — Тя се намръщи. — Елуен, цялата си мокра!

— Трябва да те помоля нещо.

Мария повдигна едната си вежда.

— Да не би да си била с любимия си навън на дъжда, докато съм изпълнявала задълженията ти? — Тя се ухили. — Сега вече ще трябва да ми кажеш кой е той.

— Това е важно, Мария.

Усмивката по лицето на приятелката й изчезна.

— За какво става дума? — попита тя и се приближи.

— Не ми се иска да те замесвам в тази работа, но нямам избор. Днес ти вече ми помогна веднъж и ти обещавам, че ще ти се отплатя, но имам нужда да свършиш още нещо за мен, а не мога да ти кажа по каква причина го искам от теб.

Мария бавно кимна с глава.

— Какво е то?

— Трябва да изпратя едно съобщение в приората на тамплиерите колкото е възможно по-бързо. Искам да отидеш при Раймон. Мисля, че на него може да се има доверие и че той ще е в състояние да се измъкне без проблеми от двореца. Знам, че ще предаде съобщението, ако го помолиш.

Мария се изчерви.

— Аз не бих била толкова сигурна. Мисля, че той дори не ме забелязва.

— Но нали все пак ти е приятел.

— Може би. Да.

— Не искам да изпращам съобщението написано. Раймон трябва да го предаде лично.

— За кого е то?

— За един свещеник. Еверар дьо Троа.

— Свещеник ли? Не ми казвай, че имаш връзка с Божи човек!

— Не — рече бързо Елуен. — Нещата изобщо не стоят така.

Момичето въздъхна.

— И какво трябва да кажа на Раймон?

— Нека Раймон каже на свещеника, че имам това, което иска. Трябва да изпрати човека си да се срещне с мен половин час преди вечерната молитва. Той знае къде.

— Това ли е съобщението?

— Да.

Мария замълча и изгледа втренчено Елуен.

— Наред ли е всичко?

Елуен се засмя малко пресилено.

— Че кога ли е било наред? — После отново стана сериозна. — Ще направиш ли това за мен?

— Да.

— В такъв случай ще имам още един дълг към теб.

— Ами да — рече полу на шега Мария, едновременно загрижена за приятелката си и развълнувана от претекста да види Раймон.

Когато Мария излезе, Елуен измъкна черната кутия. В нея имаше достатъчно място за книгата, ако я сложеше легнала върху отделните прегради. След като заключи кутията, тя я бутна с крак под леглото и отиде да си вземе суха рокля от закачалката.

 

 

Пиер си наля още една чаша вино и бавно се запъти към подиума в далечния край на Голямата зала. Седна на дъските, облегна се назад на лакът и огледа голямото помещение. По пътя към залата го беше срещнал един благородник, който беше настоял да пийнат по чаша вино и да поговорят за възможностите, които се откриват пред него в Париж. Заради забавянето му беше останало малко време да се подготви. Обаче Голямата зала беше определено подходяща за представлението.

На подиума бяха поставени троновете на краля и кралицата, покрити с пухени копринени възглавници. Синьото знаме на крал Луи висеше на стената отзад, а извезаната със злато лилия блестеше на светлината на стоте свещи. Около залата имаше окачени и други знамена, украсени с гербовете на благородническите фамилии, чиито херцози и принцове щяха също да присъстват. Пространството пред подиума, където Пиер щеше да изнесе рецитала си, беше осеяно с ухаещи, сухи листенца от рози. Имаше маси, наредени в редици, украсени с есенни листа, оцветени в жълто-кафяво, червеникаво и златисто, а инкрустирани със скъпоценни камъни големи купи бяха пълни с вино и подредени на равно разстояние една от друга в средата на масите. След представлението в чест на Пиер щеше да има пиршество за празника на Вси светии, или поне в чест на краля.

Пиер допи виното си и скочи леко на крака. Бе оставил торбата с Книгата за Граала и поезията му на една от масите. Той се обърна с тържествен глас към слугите, които подреждаха листата.

— Господа и дами, позволете ми да ви изразя почитанията си с един куплет от Шансон дьо Ролан. — Той се прокашля, доволен от акустиката на залата, и притвори очи.

Повечето от слугите преустановиха работата си и се заслушаха в песента на Пиер. Думите му, произнесени с ясен и звучен глас, отекнаха в огромното помещение:

Денят си тръгва и настъпва мракът.

Сънят в покоите на Карл Велики влиза…

— Пиер дьо Понт-Евек!

Пиер отвори очи и погледна намръщен виновника за прекъсването. Двама мъже, облечени в парцаливи черни раса, се приближаваха през залата към подиума. Бяха боси, на вратовете с големи дървени кръстове. Пиер разбра кои са, тъй като видът им беше известен. Двамата доминикански монаси бяха последвани от петима други мъже, чийто вид беше дори още по-известен. Пиер забеляза мечовете в ръцете на рицарите тамплиери и го побиха студени тръпки. Слугите се отдръпнаха пред приближаващата група и зашушукаха.

— Аз съм Пиер. Какво искате от мен, добри братя?

— Не сме твои братя — рече единият от доминиканците и пристъпи напред, когато групата спря.

Младият мъж имаше тъжни, черни очи, които сякаш пронизваха Пиер. Той се опита да си придаде важност, като се качи на платформата, за да компенсира ниския си ръст.

— За каквото и да става дума, най-добре ще е да побързате. Опасявам се, че нямам много време за разговори.

— Пиер дьо Понт-Евек — каза доминиканецът, без да обръща внимание на казаното от трубадура, — по заповед на Камарата на якобинците в Париж, апостоли на Свещения доминикански орден, овластен да се бори с ереста от благословения наместник на Бога папа Григорий IX, ти си арестуван.

— Арестуван? По какво обвинение?

— По обвинение в ерес.

— Слушайте — рече бързо Пиер, — не знам какво сте чули, но мога да ви уверя, че всичко е лъжа. Аз не съм еретик!

— Веднага ще ни предадеш книгата, която притежаваш, това… творение на дявола, и ще дойдеш с нас.

— Не можете да направите това! — извика уплашен Пиер. — Аз съм гост на Негово величество! Той ме покани да изнеса тук представление тази вечер!

— Къде е Книгата за Граала?

— Това е достатъчно! — Един висок, чернокос тамплиер се приближи до масите и посегна към торбата на Пиер.

Доминиканецът се обърна.

— Господин Дьо Навар! — извика рязко той. — Стойте настрани! Аз ще се оправям с това.

Николас дьо Навар се спря с ръка, вдигната над торбата.

— Заповядайте, отец Гиле — рече след кратка пауза той, отстъпи назад и посочи торбата.

Гиле свали дървения кръст от врата си, сложи го върху торбата и занарежда молитва. Пиер скочи от подиума.

— Хванете го! — извика вторият доминиканец.

— Извикайте краля! — поръча трубадурът на обърканите слуги. Един страхотен удар зад тила, нанесен му от юмрука в желязна ръкавица на един от рицарите, го накара да млъкне.

— Това ще те научи какво е да разпространяваш разни гадости за нас! — процеди през зъби тамплиерът в ухото му.

Пиер увисна безпомощен в ръцете им, а Гиле свърши молитвата и предпазливо пъхна ръка в торбата.

— Не правете това! — простена трубадурът.

— Ти си извършил грях пред Бога и мърсиш християнството — каза вторият доминиканец с тон, отговарящ на смразяващия му поглед. — Обаче в нашата камара ще ти бъде дадена възможност да се поправиш. Ще се помъчим да те спасим от мрака, накарал те да вървиш срещу Бога, и ще се опитаме да изгоним злото от теб. Тези, които се отклоняват от Божия път, плащат цената за своите действия. Ако си се съюзил със Сатаната…

— Не е тук!

Доминиканецът се обърна.

Пиер повдигна замаяната си глава, когато Гиле изтръска празната торба върху масата. Поезията му се разпиля по дъските, но от Книгата за Граала нямаше и следа. Николас дьо Навар започна да рови между пергаментите, а Гиле пристъпи към Пиер.

— Къде е?

— Какво? — попита замаяният трубадур.

Гиле протегна ръка, стисна Пиер за брадичката и грубо изви главата му.

Пиер издаде някакъв неразбираем звук, като че ли се задушаваше, а адамовата му ябълка бясно заподскача в гърлото.

— Отец Гиле!

Доминиканецът се извърна. Николас дьо Навар беше престанал да рови из пергаментите и се беше приближил до мястото, където рицарите държаха Пиер.

— Може би аз трябва да опитам — рече рицарят.

Гиле като че ли имаше намерение да спори, но после се отдръпна. Пиер започна да диша учестено, когато Николас пристъпи напред. Заедно с меча на колана на рицаря бяха окачени арбалет и кама.

— В торбата ми е! — изграчи той, още преди Николас да заговори.

— Опасявам се, че не е — каза тихо рицарят.

Очите на Пиер се напълниха със сълзи.

— Моля ви! Дори не съм я писал аз. Кълна се!

— Вярвам ти — рече Николас. — Той снижи гласа си до шепот: — Ако окажеш съдействие на доминиканците, имаш шанс да спасиш живота си, но трябва да им кажеш къде е книгата. Ако не го сториш, те ще бъдат принудени да те убият като еретик и ще продължат да я търсят без твоя помощ. Без съмнение ще започнат от семейството ти в Понт-Евек.

— От семейството ми? — прошепна Пиер.

Николас заговори още по-тихо в ухото на Пиер.

— Ако не намерят книгата там, доминиканците ще ги съблекат и ще ги привържат за клади на градския площад. Баща ти Жан, майка ти Еленор, сестрите ти Оде и Катлин. Всички ще бъдат намазани с катран и ще изгорят в огъня толкова бавно, че ще могат да виждат как плътта им се овъглява и се пука, костите им почерняват и се огъват и техните…

— Не! Боже Господи! Преди малко я сложих в торбата! Бях в стаята си. Сложих я в торбата. Заклевам се!

Гиле, който не успя да чуе какво беше казал Николас, изглежда се впечатли от начина, по който трубадурът изрече думите.

— Тогава къде е тя сега? — настоя той, когато Николас се изправи.

— Не знам! Не съм я изваждал оттам! Трябваше да е вътре, не разбирам защо… — Пиер млъкна.

— Какво? — попита бързо Николас.

Пиер повдигна глава.

— Имаше едно момиче, една прислужница. Дойде в стаята ми и искаше да говорим за поезия.

— Смяташ, че тя може да я е взела? Това ли искаш да кажеш?

— Излязох за малко от стаята, но… — Пиер кимна. — Тя ще я е взела.

— Коя е тя? — бързо попита Гиле.

— Грейс.

— Един момент, отче — извика Николас, когато Гиле се отправи към вратата. — Как изглежда тя? — попита той Пиер.

— Висока. Стройна. С дълга, златисторуса коса. Хубава.

Николас отиде при Гиле.

— Тук трябва да има стотици слуги, отче — рече тихо той. — Ще намеря главния прислужник и ще го попитам къде е това момиче. Предлагам да отведете трубадура в стаята му и да я претърсите, за да сме сигурни, че не е оставил книгата погрешка там, или пък лъже за момичето и я е скрил. Освен това предполагам, че вече са казали на краля за пристигането ни. Той ще иска обяснение.

Гиле се намръщи на казаното от Николас, но се съгласи с кратко кимване на главата.

— Много добре. Но вие ще доведете момичето тук, ако я намерите. Ще искам сам да я разпитам.

— Както обичате.

Николас изчака другите рицари и двамата доминиканци да изведат Пиер от залата, а после сам излезе от нея. След като попита един от слугите, който все още се мотаеше в дъното на залата, къде е стаята на началника им, той тръгна бързо през широките коридори. Мина покрай придворни и администратори, без да обръща внимание на любопитните погледи, които предизвикваше бялата му мантия. Когато стигна стаята на началника на прислугата — малко, но добре подредено помещение, тя беше празна. Николас се спря в коридора пред нея, като се питаше дали да почака, или да го потърси другаде. Вятърът нахлуваше през прозорците на дългия, мрачен коридор и донасяше миризмата на реката. Скоро щеше да се стъмни. Небето беше покрито с облаци. Под прозорците се виждаше тясна, оградена със стени алея, която опасваше двореца и го отделяше от реката от едната страна, и от улиците на Сите от другата. В стената имаше сводести отвори. Един от тях водеше към речния бряг. От високото Николас виждаше ясно пространството между стената и брега и забеляза мъж в сиво наметало, който забързано крачеше от двореца към дългата редица дъбове, които растяха близо до водата. Човекът мигом се огледа, а после изчезна под клоните на едно дърво. Въпреки слабата светлина ясно си пролича, че е тъмнокож.