Робин Йънг
Братството (16)

15. Парижкият приорат

27 октомври 1260 г. сл.Хр.

Уил седна на сламеника си. Учестеното му дишане се чуваше в празното спално помещение. Гарен беше единственият човек, на когото беше разказвал за сестра си. Дори Саймън не знаеше. Не можеше да повярва, че приятелят му беше използвал това срещу него. Гарен. Засрамен, Уил поклати глава, когато си спомни как кръвта потече от устната на момчето. С разтреперана ръка бръкна в торбата и извади оттам парче сгънат пергамент. Беше започнал да пише писмо на майка си малко преди да тръгнат за Париж. Още не беше завършено. Продължи да седи върху сламеника, загледан в думите, написани с дребния му, рязък почерк.

Няколко часа по-късно, когато камбаните биха за края на вечерната молитва, вратата се отвори и влезе Робер.

— Чудех се къде си. Наближава време за вечеря.

Уил седеше на леглото си, а по одеялото имаше парченца от накъсания пергамент. Избърса лицето си, когато Робер се приближи.

— Какво е станало? — попита той, като погледна скъсаните парчета.

— Не искам да говоря за това.

Робер сви рамене и седна в края на сламеника си.

— Тогава няма да говорим.

Уил вдигна глава.

— Защо ме обвинява?

— Кой?

— Гарен. Казва, че аз съм виновен за смъртта на чичо му.

— Майка ми умря, когато бях малък — рече Робер. — Известно време баща ми обвиняваше всички за смъртта й, но никой нямаше вина. Беше болна. Нито той, нито някой друг можеше да направи нещо.

— Жак беше убит. Има виновник. — Уил се излегна по гръб върху сламеника и се загледа в тавана. — Може пък да съм аз.

Робер се обърна към него и се подпря на лакът върху леглото.

— И защо мислиш така?

— Понякога ми се искаше Жак да си плати за това, че причинява болка на Гарен. Може би това се случи заради желанието ми. — Той прекара пръст по разранените кокалчета на пръстите си.

Робер забеляза следите.

— Някой има ли следи от юмрука ти върху лицето си?

— Гарен.

— Защо се сбихте?

— Каза нещо за сестра ми — отвърна Уил и седна на сламеника. — Нещо, което не трябваше да казва.

Робер изчака.

— Убих сестра си — рече внезапно Уил.

Думите се чуха съвсем ясно в празната стая. Уил изчака Робер да осъзнае напълно тяхното зловещо значение.

Накрая Робер заговори:

— Как?

Уил мълчеше.

— Как умря тя? — попита тихо Робер.

Уил притвори очи.

— Баща ми я наричаше „моят ангел“. Често й носеше панделки от Единбург. Можеше да стои с часове и да я наблюдава как си играе. — Уил прегърна с ръце коленете си и ги притисна до гърдите си. — Но Мери не беше ангел. Винаги крадеше хляб от кухнята и обвиняваше мен. Пускаше и пилетата да излизат навън, чупеше нарочно яйцата, или пък се цупеше, когато някой я караше да направи нещо. Спомням си, че ми се искаше по някакъв начин тя да изчезне. Не да умре, а някак да я няма. Не съм го мислил сериозно. — Той погледна към Робер. — Случи се през лятото, преди да замина за Новия храм. Баща ми беше в Балантрадох. Бях се запътил към езерото, за да довърша лодката, която правехме с него. Щяхме да я използваме за риболов. Исках да го изненадам, когато се върне вкъщи. Мери тръгна след мен. Казах, че не искам да идва, защото знаех, че ще ми пречи, но тя продължи да върви подире ми. Стигнахме до езерото и аз започнах да работя по лодката. Беше горещо. На Мери й доскуча и отиде да събира мидени черупки. Мислех да прекарам там целия ден, за да свърша, но Мери започна да мрънка, че иска да си ходи. Казах й да върви, но тя се престори, че не знае пътя. От двете страни на езерото имаше гори. Отидох да потърся някакви стволове, от които можех да направя гребла, и Мери тръгна с мен. Продължаваше да твърди, че баща ни би предпочел черупките, които е събрала, вместо някаква си глупава лодка. — Уил хвана главата си с ръце. — Намирахме се на едни скали, надвиснали над водата. Мери каза… Не си спомням точно какво, но каза нещо и хвърли черупките по мен, а това ме ядоса. — Той замълча за миг. — Затова я блъснах. Нямах намерение да го направя толкова силно. Тя падна заднишком във водата. При падането си удари главата. Бяхме застанали на по-високо място, отколкото предполагах. Скочих във водата и я намерих, но… — Уил разтърси енергично глава. — Извадих я и я отнесох вкъщи. Трябваше да извървя няколко мили, а тя беше тежка. Продължавах да й говоря, но тя не се събуждаше. На главата си имаше дълбока рана. Баща ми си беше у дома. Вървеше през двора с ведро, което беше напълнил с вода, за да се изкъпе. Усмихна се и започна да ми маха с ръка, но после видя Мери. Пусна ведрото и изтича, за да я вземе от мен. — Уил с мъка преглътна, когато си спомни воплите на баща си с мъртвата му дъщеря на ръце и майка си, която тичаше боса през двора към тях.

— По-късно ме изведе навън и ме попита как се е случило, а аз му казах, че е паднала. — Уил сведе глава. — Но той продължаваше да ми задава въпроси и трябваше да му кажа истината. Той сякаш вече знаеше. Само кимна, изправи се и се прибра вътре. Дори не ме погледна. След като погребахме Мери, майка ми плака. С месеци. Имаше друго бебе, момиченце на име Исенда, но вече никога не се усмихваше и не се смееше както преди. Баща ми през повечето време отсъстваше. Така и не ме заведе в Балантрадох, както ми беше обещал. Заведе ме в Лондон, когато го помолиха да замества един болен счетоводител. — Уил се изправи и скръсти ръце на гърдите си. — Заведе ме в Лондон, за да се отърве от мен. През повечето време отсъстваше, или работеше заедно с чичото на Гарен. Почти не го виждах. Можехме да се приберем у дома, когато счетоводителят се оправи, или дори да живее в Новия храм, но той стана рицар и отиде в Светите земи, а мен ме остави там. Нямам никаква вест от него вече осемнадесет месеца.

Робер се изправи пред Уил.

— Искал си само да я блъснеш, а не да я убиеш. Баща ти сигурно е знаел това.

— Тогава защо ме мрази? — попита с глух глас Уил.

Вратата се отвори и вътре влезе Хюго.

— Какво става? — поиска да узнае той, като се приближи и застана до Робер. Цъкна с език, когато видя разкъсания пергамент. — Ама че боклук!

Робер му хвърли предупредителен поглед.

— Хюго!

Хюго изгледа намръщен приятеля си.

— И защо си тук с него, когато трябва да си на вечеря? И без това утре той си тръгва за Лондон.

Преди Робер да може да каже нещо, Уил мина покрай Хюго и излезе от стаята. Излезе от помещенията на сержантите и продължи да тича по прашния двор. Няколко рицари се бяха запътили към Голямата зала. Загърнати с белите си мантии, те приличаха на призраци в здрача. Уил мина покрай тях, без да забави ход, дори когато един от тях му извика да спре. Продължи да бяга покрай помещенията на рицарите и под дългата сянка на кулата на тъмницата, край административните сгради и оръжейницата, без да знае накъде се е отправил, но не искаше да спре. Усети, че по кожата му се стича пот, а краката започнаха да го болят, когато навлезе в гробището и тръгна по пътеката към параклиса.

Параклисът беше слабо осветен от свещите, поставени около олтара. От една кадилница, в която за вечерната молитва беше горял тамян, още се носеше дим. Затвори вратите след себе си и тръгна бавно по пътеката между пейките. Отиде при олтара, където имаше малко дървено разпятие. Христос беше свел очи под тежките си мигли. По повърхността на олтара се виждаха трохи, останки от нафората. Празният стомах на Уил се обади и му напомни, че не беше ял нищо от сутринта. Събра трохите и ги сложи в устата си, а после пристъпи плахо към църковната ризница, чиято врата беше леко открехната. Вътре върху една маса в ъгъла гореше свещ. В стаята миришеше силно на тамян. На пейка под малкия прозорец на помещението бяха наредени свещи и книги с кожена подвързия. Уил се спря на входа. Плъзна поглед по купите с вино, наредени по рафтовете зад масата, върху която имаше кутия от дъбово дърво и потир за причастие.

Постоя малко на входа, а после влезе вътре и свали от рафта една купа пълна до средата. Вътре виното се червенееше на светлината на свещта. Наля доста от него в потира. После вдигна капака на кутията и извади оттам парче нафора. Кръвта и тялото на Христос. Седна с кръстосани крака на пода и вдигна потира към устната си.

— Нашият отец — рече Уил и се засмя.

След като изпи виното, натъпка хляба в устата си и се загледа в сенките на сводестия таван, като зачака Бог да го накаже. Предизвикваше го. Нищо не се случи. Когато приключи с яденето, Уил се подпря с гръб в единия крак на масата и прегърна коленете си с ръце. Чувстваше се изтощен. Щеше да остане тук до последната молитва, а после да се скрие в гробището. Когато другите си легнеха, можеше да се върне обратно тук и да спи до сутринта. А на сутринта? Сви се на кравай върху студения каменен под и подпря глава на ръката си. Щеше да му мисли утре.

 

 

— Казах, събуди се!

Уил бавно се извърна, усетил, че нещо го побутва по крака. Отвори очи и с мъка успя да седне на пода. От виното главата му беше натежала, а в устата си имаше кисел вкус. Не знаеше колко дълго беше спал, но през високия прозорец на ризницата се видя, че навън се е стъмнило напълно. Мъжът, застанал над него, бе с черната мантия на свещеник. Беше Еверар дьо Троа, старецът от гробището. Качулката му беше дръпната назад и Уил видя, че белегът, който започваше от устната, стига чак до челото. Беше розова, възпалена ивица.

Кожата на духовника беше опъната по бузите, но висеше на гънки под очите подобно на дълго употребявана дреха, която вече не му ставаше. Ръцете му бяха възлести, а на едната на мястото, където би трябвало да са пръстите, се виждаха два къси израстъка. Изгледа внимателно Уил със зачервените си очи. Под погледа му момчето се почувства така, сякаш старецът надничаше направо в душата му.

— Кой си ти? — попита едва чуто с дрезгав глас Еверар, но въпреки това в него се усещаше смущаваща острота.

Уил с мъка се изправи на крака. Огледа пода около себе си, празния потир и трохите от хляба и се поколеба.

— Отговори! — настоя свещеникът. Гласът му изсъска като дърво върху огън.

— Името ми е Уилям. Дойдох тук с „Опиникус“. Моят наставник, сър Оуен, беше един от убитите по време на нападението в Онфльор.

— Какво правиш тук?

— Един от сержантите ми каза да взема нова свещ за спалното помещение — рече Уил, като възприе най-невинното си изражение, което винаги заблуждаваше Оуен.

По устните на Еверар заигра студена усмивка, от която Уил се почувства неловко.

Свещеникът се приближи до него и подуши въздуха.

— Пил ли си, сержант?

— Не, сър.

— Не? — Еверар отново подуши въздуха. — Сигурен съм, че надушвам миризма на евтино вино. — Той погледна потира на пода. — Може би отспиваше въздействието на Светото причастие? Кръвта на Христос е силно питие. Особено — рече той със заплашителен тон и отново погледна Уил, — ако се приема в големи количества, като в някоя пивница, а не като Божествен акт, извършван с най-голямо смирение!

Уил отвори уста, за да каже нещо в своя защита, но духовникът постави костеливата си ръка на рамото му и го побутна към вратата.

— Къде ме водите? — попита Уил, като се опитваше да се преструва на възмутен, но се изненада от страха, който усети в гласа си.

— При визитора — изръмжа Еверар. — Аз нямам право да те изгоня.

Уил се опита да каже нещо, за да накара свещеника да прояви снизходителност, но чувстваше главата си замаяна и успя само със заекване да каже няколко извинения по пътя към всекидневната на визитора, на които старецът не обърна никакво внимание.

Стаите на визитора се намираха в административните сгради под кулата на тъмницата. Наоколо имаше доста рицари, които бяха привършили вечерята си и сега приключваха задачите и срещите си за деня преди последната молитва. Уил си наложи да върви с изправена глава, когато влязоха в сградата през широката порта и се отправиха по кънтящия коридор към една черна двойна врата. Еверар почука леко на нея.

— Влез! — чу се отвътре плътен глас.

Еверар отвори вратата и избута Уил пред себе си.

Стаята беше просторна и с по-богата украса от която и да било стая на рицарите в Новия храм. До отсрещната стена имаше полирана маса с четири седалки отпред и подобен на трон стол зад нея. Беше тапициран и покрит с дамаска, украсена с бродерия. Големият прозорец беше закрит частично от тежка завеса, подът беше застлан с килими. Свещите бяха закрепени върху железни светилници, а в камината гореше голям пън, който пукаше, хвърляше искри и издаваше мирис на пръст и гора.

Визиторът седеше в стола трон зад масата с отворена пред него книга.

— Братко Еверар? — рече той, като премести погледа си от духовника върху Уил, леко сбърчил вежди в очакване. — Какво се е случило?

— Този мизерник оскверни Светото причастие. Влязох да подготвя параклиса за последната молитва и го заварих да отспива въздействието на виното за причастие.

Визиторът се намръщи още повече и Уил наведе глава, защото не можа да издържи строгия му, неодобрителен поглед.

— Това наистина е постъпка, заслужаваща порицание. — Визиторът погледна към Еверар. — Същевременно е нещо, с което, според мен, може да се занимаем на следващото събрание на управителния съвет.

Уил вдигна глава леко обнадежден, обаче лицето на Еверар запази решителното си изражение.

— При друг случай щях да изчакам, братко, но този е от Англия. Утре си тръгва и няма да допусна някой да дойде тук и да се държи в параклиса ни като в кръчма, след което да си замине, без да бъде наказан за това провинение.

Визиторът се замисли за миг, а после затвори книгата и постави ръцете си върху масата по начин, който болезнено напомни на Уил за Оуен.

— Какво имаш да кажеш за постъпката си, сержант?

Уил отвори уста, но не можа да проговори. Прокашля се и опита отново.

— Влязох в параклиса и съм заспал, сър. Нямах намерение да го правя.

Изражението на визитора не се промени.

— Очевидно тук не става въпрос за това, че си спал в параклиса. Искам най-вече да разбера защо си осквернил Светото причастие.

Уил се загледа в пода.

Визиторът доближи един до друг палците си.

— Ти си един от сержантите от Новия храм, нали?

— Да, сър — отвърна тихо Уил. — Наставникът ми Оуен умря в Онфльор.

— Как се казваш?

— Уилям Камбъл, сър.

— Камбъл? Да не си синът на Джеймс Камбъл?

— Да, сър — каза Уил и вдигна глава.

— Срещнах го на няколко пъти, когато посети приората. Мисля, че сега служи в Акра при Великия магистър Берар. — Визиторът поклати глава. — Това много ме разочарова. Бих очаквал да чуя по-добри неща за сина на такъв уважаван рицар.

— Един момент, братко — обади се Еверар и пристъпи напред. — Може ли да си кажем нещо насаме?

— Разбира се — рече визиторът и го погледна леко озадачен. — Почакай навън — каза той на Уил.

На излизане от стаята сержантът забеляза, че Еверар го погледна с интерес. Това го обезпокои много повече, отколкото сърдитият му поглед.

 

 

Гарен лежеше по гръб на сламеника си и опипваше спуканата си устна. В спалното помещение беше тъмно и тихо. Сержантите бяха вечеряли и сега всеки довършваше работата си преди последната молитва. Леглото беше неудобно. Сламата бодеше гърба му през тънката долна риза. След малко стана, отиде до прозореца и взе да гризе настървено нокътя на палеца си, който и без това беше ранен до живеца. По камъните се чуха стъпките на прислужника, който запали свещта върху масата от друга свещ, която носеше със себе си. Прислужникът започна да обиколя поред сламениците и да сменя одеялата. Гарен чу пукот на слама, а после слабото подрънкване на монети и рязко се извърна. Слугата стоеше до неговия сламеник и смъкваше калъфа.

— Не! — извика сержантът и се хвърли напред, когато човекът бръкна в торбата и извади оттам малка кадифена кесия. — Махни си ръцете от… — Той млъкна. Думите заседнаха в гърлото му, когато слугата с рядката брада и изпитото лице го погледна, ухили се и показа ръждивите остатъци от гнилите си зъби.

— Да си махна ръцете от какво? — попита Рук, докато държеше в ръката си кесията. — От това ли? — Раздруса я.

— Какво правиш? — Гарен погледна към вратата. — Как успя…

— Рицарите — рече Рук, като проследи погледа му — не се интересуват от слуги. — Той посочи кафявата си туника. — Никой не се заглежда в мен. Един любезен сержант ми каза къде да те намеря. — Повдигна туниката си и показа кривия кинжал, окачен в ножница на колана му. Гънките на прекалено широката му дреха скриваха оръжието. — Да не би да си помисли, че ще се отървеш толкова лесно?

Гарен видя как Рук завърза кадифената кесия на колана до кинжала си.

— Моя е — рече тихо той.

— Твоя?

Гарен отстъпи крачка назад и се блъсна в перваза на прозореца, когато Рук изтегли кинжала и пристъпи към него.

— Ако си спомняш, златото беше възнаграждение за услугата ти. — Рук направи кръг с кинжала и опря върха му в сърцето на Гарен. — Но ти не ни помогна, а помогна на себе си.

— Направих това, което ме помоли принц Едуард! Казах му какъв е планът за пътуването и се срещнах с вашите хора в „Златното руно“ в Онфльор, за да им кажа, че „Ендюърънс“ е отплавал обратно. — Гарен беше изпаднал в ужас, когато два дни преди началото на пътуването беше получил съобщение от Едуард с настояването сержантът да отиде в пивницата на Онфльор, когато корабът пристигне. Трябваше да даде на наемниците, които се бяха скрили там, сигнала за атаката. До този миг Гарен горещо се беше надявал, че принцът няма да действа в съответствие с информацията, която му беше дал, че Едуард просто се е отказал. — Не е моя вината, че хората ти загинаха! — извика той, когато усети още по-осезателно острието на кинжала.

— Нашите хора знаеха, че могат да умрат. Това, което не очакваха, беше да бъдат нападнати от едно дете. Дете, което, след като така покорно ни беше съобщило, че „Ендюърънс“ е отплавал, уби този, у когото бяха скъпоценностите, и даде време на рицарите да попречат на бягството им. Между другото — продължи той, като ощипа силно Гарен по бузата, — четиримата оцелели те описаха много точно. Рус, със сини очи, а както се изрази един от тях, лайно с малко конска физиономия.

— Вашият човек се канеше да убие едно момиче! — Гневът накара Гарен да забрави за страха. — Той ме увери, че никой няма да пострада!

Рук презрително се изсмя.

— Той ме увери, че никой няма да пострада!

— Вие убихте чичо ми! — извика Гарен и блъсна силно Рук в гърдите, който залитна назад. — Направих това, което поискахте, а вие го убихте!

Рук възстанови равновесието си и отново притисна Гарен в стената. Той изохка, когато усети кинжала да се забива в кожата му.

— А сега — изсъска Рук — ти ще го последваш!

Гарен се опита да се съпротивлява, но Рук го стисна за гърлото. Сержантът усети, че по гърдите под ризата му потече кръв.

Рук се взираше в него съвсем от близо и Гарен почувства горещия му отвратителен дъх върху лицето си.

— Ти предупреди рицарите, малко лайно такова! Казал си им за моя господар!

— Не! — Гарен започна да се задушава, защото Рук му беше прекъснал въздуха с ръката си. — Имаш думата ми…

— Твоята дума, както и животът ти, за мен нямат никакво значение.

— На никого не съм казал! — едва успя да прошепне сержантът, който беше започнал да се смъква надолу по стената.

— Изправи се, малък, страхлив негоднико! Предупредил си рицарите, нали?

— Не!

— Заради теб изпуснахме съкровището!

— Аз… не мога да дишам! — Паниката обзе Гарен и той сграбчи ръката на Рук. Зрението му започна да се замъглява. Над очите му започна да се спуска сива завеса. — Моля те, за Бога! Не ме убивай!

— Че защо?

— Знам някои неща… тайни! Има една книга, която е била открадната… тя е важна за Ордена… за една група в Ордена… замесен е и крал Ричард… и…

— Какви ги дрънкаш? — попита ядосан Рук, но отслаби малко хватката.

— В Ордена има тайна група — рече, като едва си поемаше дъх, Гарен. — Откраднали са им една книга от този приорат. Тя може да погуби Ордена. — Той поклати глава. — Не знам защо.

— Глупости! — рече Рук, но отдръпна кинжала. — Знам, че си предупредил рицарите.

Гарен издържа погледа му.

— Ами убий ме тогава! — каза задъхан той. — Хайде! Но не съм предупреждавал рицарите. Кълна се! — Затвори очи и зачака напрегнато удара и пронизващата болка. После отново ги отвори, когато чу как другият изсумтя. Рук беше отстъпил назад и тихо се смееше.

— Не дойдох тук, за да те убивам, момче. — Смехът му стихна. — Но исках да разбера дали си предупредил за нас. Страхът кара хората да бъдат откровени. — Рук прибра кинжала в ножницата. — Загубата на скъпоценностите много натъжи господаря ми, но той е убеден, че ако продължаваш да му служиш, един ден ще изплатиш дълга, който сега имаш към него. Преди грешката, която ти допусна в Онфльор, той си мислеше, че от теб още може да има полза.

— Не — каза Гарен и избърса с разтреперана ръка мокрите си бузи. — Не мога да го сторя. Няма да напусна Ордена.

Рук присви очи.

— Той не иска да напускаш Ордена. Ще има по-голяма полза, ако си вътре, а не извън него. Положението ти, макар и като сержант, ти дава известна власт, която можеш да упражняваш над другите.

— Не — повтори решително Гарен. — Чичо ми умря заради неговите заповеди. Няма да му служа отново.

— Ще му служиш, момче! — изръмжа Рук. — И при това с благодарност! — Тонът му омекна. — Какво можеш да очакваш сега в Лондон, след като чичо ти е мъртъв?

Гарен се сепна при тези думи.

— Аз… не знам.

— О, мисля, че знаеш! — Рук лукаво се усмихна. — Сър Жак беше човек с влияние и власт. Малцина с такова положение биха могли да ти предложат същото голямо бъдеще, като него, и ти си виновникът за смъртта му, защото ти нареди да бъде извършено нападението.

— Убиха го наемниците! Вината не е моя!

— Ударът беше нанесен от техните мечове, но твоят език предаде сведенията, за да стане това. — Рук въздъхна. — С постъпката си ти провали най-голямата си възможност един ден да възстановиш благородното име на фамилията си. Не искаше ли тъкмо така да стане? Не ти ли каза господарят ми, че той би могъл да стори това за теб? — Рук повдигна полата на туниката си и измъкна кадифената кесия от колана си. — Дръж. — Подхвърли я на Гарен и той я хвана. — Моят господар е честен човек. Задръж златото. Ако се съгласиш да изпълниш искането му, той ще се погрижи за теб, но ако откажеш, не знам какво ще ти се случи. Той също е човек с влияние. Може да направи живота ти по-лесен, а може да го направи и непоносим.

Гарен се загледа за миг в кесията, а после я хвърли обратно на Рук.

— Чичо ми искаше нашият род да заеме полагаемото му се място. Направих всичко това заради него. Сега той е мъртъв. За мен това вече няма значение.

Известно време Рук запази мълчание.

— А майка ти? — попита по-меко той. — И за нея ли няма значение?

Гарен се вцепени.

— Не знаеш нищо за майка ми.

Рук погледна замислен към тавана.

— Лейди Сесилия е висока, малко слабичка за вкуса ми и е руса. — Той погледна към Гарен. — Косата й е красива, нали? Носи я прибрана под шапчица. Обаче е по-хубава, когато я пусне върху раменете си.

— Ти никога не си я виждал.

Рук сложи ръка на сърцето си.

— Видях я само преди няколко дни. Господарят ми обича да знае всичко за този, който му служи. — Изражението на лицето му стана по-сурово. — Както и за скъпите на сърцето му същества. Изпрати ме да намеря дома ти в Рочестър на другия ден, след като ти се съгласи да ни помогнеш.

— Лъжеш — прошепна Гарен.

— Както ти казах, майка ти е твърде хубава, но не мога да кажа същото за щедростта й, когато почуках на вратата, предрешен като злочест просяк, който иска милостиня. Накара една от прислужничките да ме отпрати. — Той се наведе по-близо до Гарен. — Ако трябва отново да почукам на вратата й, тя ще бъде принудена да се отнесе по-благосклонно. Всъщност, много по-благосклонно от която и да било друга истинска дама. — Той сграбчи ръката на Гарен и сложи в нея кесията. — Така че, както виждаш, ще се наложи да ни служиш.

Гарен го погледна, пребледнял и разтреперан.

— Ще ни служиш ли? — повтори Рук.

Гарен кимна леко с глава.

— Кажи го, момче.

— Да — прошепна сержантът.

— Така е по-добре. До месец ще ти изпратя съобщение в Новия храм. Мисля, че моят господар има някои малки задачки за теб, с които да се занимаеш. И ще му разкажеш това, което току-що ми каза за онази книга. — Рук се засмя, докато се отправяше към вратата. — Мисля, че много ще се заинтересува.

— Ще те убия, ако я нараниш — прошепна Гарен, докато го наблюдаваше как се отдалечава.

Рук не се обърна.

Гарен хвърли кесията в торбата на сламеника, когато вратата се затвори. Обърна се и се загледа в масата, на която гореше свещта за през нощта. Блъсна я рязко с ръка и тя отхвръкна встрани, угасна и стаята потъна в мрак.

 

 

Уил се озърна, когато боядисаната в черно двойна врата се отвори и от всекидневната на визитора излезе един рицар. Беше сър Джон. Сержантът стоеше в коридора вече повече от час. Видя как Еверар излезе, малко след като му беше казано да чака отвън, но скоро се върна придружен от рицаря. Сър Джон му хвърли неодобрителен поглед, а после се отдалечи по коридора. Стомахът на Уил се сви, като видя Еверар да стои на входа. Свещеникът му даде знак да влезе вътре. Когато Уил затвори вратата след себе си, старият човек отиде при огнището и поднесе жилестите си ръце към огъня.

— Седни! — заповяда визиторът и посочи на Уил един от столовете пред масата.

Уил прекоси стаята. Стъпките му почти не се чуваха от мекия килим. Седна на един стол и постави ръце на коленете си.

— Съжалявам, че изпих виното за причастието, сър — започна той, след като навън вече беше намислил какво да каже. — Пропуснах вечерята и бях жаден. Но наистина съжалявам и… — Уил не довърши изречението и млъкна, разколебан от неумолимия поглед на визитора.

— Доволен съм, че се разкайваш, сержант, но мисля, че не е достатъчно. Това е сериозно провинение. При други обстоятелства щеше да бъдеш изправен пред седмичното събрание на управителния съвет, щеше да ти бъде отнета туниката и щеше да бъдеш изгонен.

— При какви други обстоятелства? — попита с дрезгав глас Уил.

Визиторът се облегна назад и поглади брадата си с пръсти.

— Очевидно ти си проявил смелост и инициативност в Онфльор. От това, което чух, си сержант от висока класа, талантлив младеж с големи заложби. Спечелил си турнира в Новия храм, нали?

Уил кимна.

— Не искам да лишавам Ордена от някой с твоите възможности — рече визиторът. — Явно Бог бди над теб. — Той погледна за миг към Еверар, но Уил улови погледа му.

— Сър?

— Като имаме предвид тези обстоятелства — рече визиторът, без да му обръща внимание, — решихме нашето наказание да е следното. Когато след пет години станеш пълнолетен, няма да положиш клетвата за посвещаване в рицарство като другите сержанти. Ще наметнеш мантията на рицар година и ден по-късно от другите.

Уил стисна здраво ръба на стола. Шест години? Ще чака шест години, докато сложи рицарската мантия?

— Освен това ще бъдеш бит с камшик. Ако се държиш като куче, с теб ще се отнасят като с куче. Няма да търпя тези, които ще стават Божии воини, да се държат по начин, който повече приляга на езичниците. Брат Еверар се съгласи да изпълни наказанието. — Той кимна към свещеника. — Можеш да го отведеш, братко.

На Уил му се стори, че видя победоносно пламъче по сбръчканото лице на духовника, преди Еверар да се поклони на визитора и да отвори вратата. Уил вървеше като замаян, когато Еверар го поведе по коридора и оттам излязоха на двора. Отправиха се в мълчание към параклиса. С всяка измината стъпка страхът на Уил нарастваше. Никога досега не го бяха били.

След като затвори вратата, Еверар даде знак на Уил да върви към олтара.

— Побързай, момче. Няма да се занимавам с теб цяла нощ.

Уил бавно се отправи нататък.

Когато стигнаха до подиума, Еверар посочи пода.

— На колене!

Уил застана на колене. Пред очите му беше фигурата на Христос от разпятието пред олтара.

— Хм — рече Еверар и се намръщи, — къде е? — Той потупа черното си расо, а след това отиде при вратата и изчезна в ризницата.

Настъпи гробна тишина, която отекна в ушите на Уил. Когато свещеникът се върна, държеше нещо в ръце. Уил се вцепени, когато видя камшика.

— Вдигни туниката си и опри лицето си в пода.

Уил запретна туниката и долната си риза, усещайки как кожата му настръхва от студения въздух. Наведе се напред, опря чело в камъка и постави длани на пода.

— Защо визиторът не ме изгони, сър? — попита той, като забави за малко момента, когато камшикът неизбежно щеше да се стовари върху гърба му. — Би могъл да го стори.

— Беше решено, че никой няма да има полза от изгонването ти — рече спокойно Еверар. — Така двамата с теб получихме по нещо, което искахме.

— И какво беше то? — Уил се опита да се поизправи, но Еверар сложи крак върху гърба му и го натисна надолу.

— Ти трябваше да останеш сержант в Ордена, а аз — рече той, като махна крака си от гърба на Уил, — да получа ученик.

— Ученик? — Уил се сви, когато чу камшикът да плющи над него. Когато не последва болка, разбра, че Еверар просто го беше опънал между ръцете си. Затаи дъх. — Какво искате да кажете?

— Искам да кажа — рече бавно, като натъртваше думите свещеникът, — че сега ти си сержант в Парижкия приорат и аз съм новият ти наставник.

Камшикът отново изплющя. Раздираща болка като светкавица прониза гърба на Уил и го накара да извика. Когато тя разтърси цялото му тяло, той заби пръсти в камъка, за да намали болката, и почти не чу второто изплющяване. Успя с мъка да си поеме въздух и се опита да проговори, но следващият удар дойде, преди да може да изрече и дума. Този път болката беше различна, някак по-силна, защото я очакваше. Камшикът се впиваше отново и отново в гърба му и от болката започна да му се повдига. Уил затвори очи, а по бузите му потекоха парещи сълзи.

Когато свърши, Еверар сгъна камшика в ръцете си и се прекръсти пред олтара. Уил опря бузата си върху камъка, там, където сълзите и слюнката бяха направили малка локвичка.

— Изправи се!

Гърбът на Уил гореше, а крака му сякаш бяха потопени във вода. Изправи се и с мъка потисна един стон, когато туниката му допря разранената кожа. Искаше да се свие на кълбо и да заплаче, но не желаеше да достави това удоволствие на духовника. Загубата на гордост щеше да е по-тежка и от болката.

Върху бледите бузи на стареца се бяха появили две розови петна.

— Защо ви трябва… — Уил затвори очи и изскърца със зъби поради пулсиращата болка в гърба. — Защо на един духовник като вас му трябва сержант?

— Аз съм събирач и преводач на ръкописи в областта на медицината, математиката, геометрията, астрономията и други такива работи — рече Еверар, като хвърли небрежно камшика върху една пейка. — Но въпреки че за седемдесетте години, прекарани на този прокълнат свят, се сдобих с много мъдрост, годините не се отнесоха така благосклонно към тялото ми. — Еверар се потупа по слепоочието. — Зрението ми изневерява. Имам нужда от писар.

— Писар? — повтори Уил, като се помъчи гласът му да не трепери.

— От месеци моля визитора, но до този момент той не беше в състояние да ми отдели сержант за тази работа. — Еверар се усмихна. — Имах късмет, че ти се озова тук. — Усмивката му стана по-широка. — И че реши да оскверниш причастието.

Уил гледаше духовника едновременно с недоверие и с ужас.

— Писар? — повтори той.

— За разлика от много други на твоята възраст, ти можеш да четеш и да пишеш, нали?

— Опитвам се да стана рицар, а не писар!

— Мислиш ли, че един тамплиер има нужда само от меча си, момче? — Еверар поклати глава. — Бившият ти наставник те е научил как да използваш ръката си. Аз пък ще те науча да използваш ума си. — Той се вгледа в Уил с присвити очи. — Ако изобщо имаш такъв. — После му обърна гръб. — Върни се в помещението си. Утре след първата молитва ела в стаята ми. Можеш да започнеш да изпълняваш задълженията си, като ми измиеш пода. Една от котките ми забременя само от миризмата му.

— Не!

— Не?

— Няма да го направя!

— Тогава излез през тази врата.

Уил отвори уста, но после я затвори. Изгледа духовника.

— Какво?

— Върви. Не мога да те спра.

Уил погледна към вратата.

— Това някаква шега ли е?

— Не.

— Много добре — рече след малко сержантът и се запъти към вратата. — Тогава ще си тръгна.

— Излез през тази врата, момче — каза зад него свещеникът, — и продължи да вървиш, докато излезеш от този приорат. Вече не си сержант на Ордена на тамплиерите. Освобождавам те от задължението ти.

— Аз нямах това…

— След като не можеш да се подчиняваш на наставника си, не трябва да си тук.

Уил стоеше на пътеката между олтара и вратата. Той искаше да стане рицар поради същото желание, каквото имаха другите сержанти, които познаваше — да се бие за християнската вяра срещу неверниците и да се прослави с оръжие в ръка, да служи по-добре на Бога и да получи властта и привилегиите на рицарството. Оуен беше казал, че когато един мъж сложи мантията, той става като прероден, очиства се от всички минали грехове. Не беше важна мантията, а опрощението на греховете. Искаше баща му да го види с тази дреха, да види, че се е преродил, че вече не е момчето, убило сестра си.

— Не — прошепна той. — Няма да си тръгна.

— Тогава, сержант Камбъл, ще се видим на разсъмване.

Еверар продължи да гледа как момчето се помъкна към изхода на параклиса. След като Уил излезе, свещеникът се върна към задълженията си и започна да подготвя олтара за последната молитва.

Малко по-късно вратите на параклиса се разтвориха и вътре влезе висок мъж със сиво наметало.

— А, ето те и теб — рече Еверар и погледна към човека, който се приближаваше по пътеката. — Разбрах, че си дал показанията си за битката, нали?

— Да, братко — рече Хасан и пристъпи напред. — Казах на визитора, че съм бил в Лондон, за да се срещна с един твой познат, продавач на книги.

— Той не те е разпитвал повече, така ли? Добре. — Еверар остави молитвеника, който държеше, върху олтара и слезе от подиума при Хасан. — Не можем да си позволим да имаме още неприятности. Смъртта на Жак беше достатъчно силен удар за нас. Обаче трябва да продължим да търсим книгата колкото може по-усърдно. Ако Рули я е предал, преди да го хванеш, онзи, който я е взел, може би все още е в града. Докато беше в Новия храм Жак каза ли ти какво мисли по въпроса?

— Той също като теб се опасяваше, че този, който е принудил Рули да открадне Книгата за Свещения граал, иска да я използва като доказателство, с което да разобличи Анима Темпли и нейните планове. — Хасан се запъти да седне на една пейка, но забеляза камшика, който лежеше на нея. Вдигна го.

— Някой е загазил, така ли?

Еверар изсумтя и взе камшика.

— Синът на Джеймс Камбъл, представяш ли си?

— Синът на Джеймс?

— Уилям. Сержант в Новия храм. Дойде тук с кораба от Лондон. Всъщност току-що го взех за мой чирак.

Хасан повдигна едната си вежда.

— Уилям? В такъв случай точно за него ти говорих, това е онзи, когото залових, че ме следеше в Онфльор. Мислиш ли, че знае нещо?

Еверар се замисли за миг, а след това поклати глава.

— Джеймс знаеше какъв е залогът. Не би му казал. А и по нищо не си пролича, че момчето знае кой съм. Вероятно просто е бил любопитен. Не ти е за пръв път някой да проявява любопитство към теб, не е ли така, Хасан? — Еверар се отправи към страничната стая. — Поне ще го използвам, докато е тук.

Хасан видя как Еверар остави камшика на един рафт.

— Знам, че си търсеше прислужник, братко. Да ме прощаваш, ала не съм сигурен дали Джеймс имаше точно това предвид, когато те помоли да се погрижиш за сина му.

— Какъв друг по-добър начин има да го държа под око? — отвърна рязко Еверар. — Той е без наставник. Какво, според теб, би искал Джеймс да направя? Да го изпратя обратно в Англия сам, или да го държа при мен?

След кратко мълчание Хасан кимна, защото знаеше, че не трябва да бъде много настоятелен.

— Може би ще трябва да помислим как да се свържем с останалите братя, за да ги уведомим, че книгата е открадната — рече той, когато Еверар се приближи до него.

— Нашите братя на Изток си имат свои грижи. Между мамелюците и нашите сили назрява война. Трябва да съсредоточат цялото си внимание върху това, ако искаме да се справим успешно с изпитанията, пред които, според мен, скоро ще бъдем изправени.

— Обаче без тяхната подкрепа задачата по намирането й може да се окаже трудна. Дори невъзможна. Ако Книгата за Свещения граал стане общоизвестна и Анима Темпли бъде разобличена, всичко, за което сме работили, ще загине. Това със сигурност ще е по-голямата опасност.

— Отговорността за книгата е моя, Хасан — рече твърдо Еверар. — Аз ще имам грижата за нея. — Той потърка ядосан челото си. — Проклетият му Арман! — изруга внезапно свещеникът. — Великият магистър трябваше да задоволи славолюбието си, не е ли така? — Той въздъхна и погледна към Хасан. — Тази книга ми виси като камък на врата от самото й създаване. Когато Арман умря в Хербия, трябваше да я унищожа, а не да я нося в Париж. Заради мен всичко, за което всеки от нас е работил толкова упорито, беше изложено на риск. Нашата работа е твърде важна за този свят, за да бъде провалена, Хасан.

— Вината не е твоя, братко.

— Не е ли? Аз написах проклетото нещо. Ако вината не е моя, не знам на кого е тогава. Суетата ме накара да я запазя, Хасан. — Еверар поклати глава. — Суетата.

Известно време Хасан мълча, защото не знаеше какво да отговори. После бръкна в торбата, извади оттам един смачкан, пожълтял пергамент и го подаде на Еверар.

— Взех това от Жак, след като умря. Не исках да го намери някой друг.

Еверар пое с досада пергамента.

— Той прочете ли го?

— Да. Беше доволен, че Джеймс е успял да постигне толкова много за такова кратко време в лагера на мамелюците. — Хасан замълча за момент. — Ще кажеш ли на новия си чирак за това, с което се занимава баща му?

— Не — отвърна рязко Еверар. Накъса пергамента и прибра парчетата в джобовете на расото си. — Той има още много да учи.