Робин Йънг
Братството (15)

14. Парижкият приорат

26 октомври 1260 г. сл.Хр.

Валеше ситен дъжд и капчиците полепваха по приведените глави на мъжете и по провисналото платно от мачтата, тъй като нямаше вятър, който да го издуе. Всичко беше притихнало, греблата не издаваха никакъв звук, докато се вдигаха и спускаха, и никой не говореше. Градът, надигнал се иззад завоя на реката, беше обвит като с воал във водна мъгла и приличаше на тъмно петно, което с всяко потапяне на греблата във водата ставаше все по-голямо. Отпред реката се разделяше на два ръкава, които минаваха от двете страни на остров с няколко внушителни сгради. Най-голяма и най-великолепна беше блестящата с белотата си катедрала в най-далечния му край. „Опиникус“ пое по левия ръкав на реката, като пореше водата между острова и брега. Плъзна се безшумно покрай една крепост с градини, които се простираха до самата вода, където дърветата изникваха като призраци от белия въздух. Крепостта отстъпи назад и на нейно място се появиха църкви, манастири и внушителни къщи, а след тях паянтови дървени къщурки, един пазар и плътно наредени една до друга работилници и кръчми, разделяни от време на време от плетеницата на тесни улички.

Уил наблюдаваше движението на хората по бреговете, гледаше ги как влизат в кръчмите като многобройни мравки в сянката на мравуняка си. Всички бяха облечени в черно. Дъждът се засили. Продължаваше да се лее безшумно върху покривите и островърхите кули на сградите, а също и върху телата на деветимата мъртви мъже, оставени да лежат на палубата, загърнати в мантиите си — бели за рицарите и черни за сержантите и екипажа. Поройният дъжд изми кръвта от труповете и образува червени локви, които боядисаха дъските. Елуен беше коленичила до Оуен и притискаше с кокалчетата на пръстите очите си. Уил видя как кръвта от палубата стигна до роклята й и намокри тънкия плат.

— Ела насам — каза й той с приглушен глас.

Тъмночервеното петно се разпростря нагоре към корема, гърдите и врата й.

— Елуен! — викна по-силно той. — Кръвта…

После тя застана пред него и докосна бузата му с пръст, а зелените й очи се смееха.

— Уил Камбъл — скара му се с престорена строгост момичето, — твоят наставник не е мъртъв.

Уил се обърна към трупа на Оуен и видя, че тя е права.

— За да станеш тамплиер, трябва да си готов да направиш много жертви — каза рицарят и тръгна по палубата към него.

Уил гледаше втренчено кинжала, който стърчеше от гърдите му.

— Ти ме уби, сержант.

— Не.

— Ти ме уби.

Уил осъзна, че тези думи не бяха изречени от Оуен.

— Не съм те убивал — извика, колкото му глас държи, той, за да може Оуен да го чуе.

Но рицарят беше изчезнал.

Уил стоеше на брега на дълго и тясно черно езеро. Някой пищеше. Звукът изостри сетивата му. Наблизо танцуваше момиче със златисторуса коса, а червената й рокля се развяваше около нея. Тя се завъртя, приближавайки се все повече и повече към него, и докато се въртеше, полата й се превърна в червена мъгла, която я обгърна. Момичето мина покрай него и когато то изчезна, Уил видя пред себе си мъж. Кафявите очи го гледаха втренчено от някакво бяло петно там, където би трябвало да е лицето му. Той вдигна бавно едната си ръка и посегна към парчето бяла кожа, което Уил видя да виси от слепоочието му. Хвана го и го дръпна. Парчето се скъса със звук на разкъсан пергамент. Когато маската падна, Уил нададе вик.

— Ти я уби! — каза баща му, протегна ръка и го сграбчи за рамото.

 

 

— Всяка нощ ли ще прави така?

Гласът дойде от съседния сламеник. Сержантът, приклекнал до Уил, се обърна:

— Тихо, Хюго. — После отново погледна Уил. — Виковете ти ни събудиха.

Уил отметна назад косата, която закриваше очите му. Одеялото се беше омотало около краката му, а долната му фланела и панталонът бяха прогизнали от пот, която беше изстинала и залепнала за кожата. Отмести ръката на сержанта от рамото си.

— Добре съм.

Сержантът, който предишния ден се беше представил като Робер дьо Пари, сви рамене и се отправи към леглото си.

Уил отметна одеялото и стъпи върху леденостудените камъни. Когато се изправи, чу от едно от леглата силно хъркане. Сержантът, на когото викаха Хюго, изсумтя, обърна се и си запуши ушите с краищата на одеялото. Уил отиде при масата, на която имаше кана с вода, леген и свещ за през нощта. Свещта вече догаряше, а разтопеният восък се втвърдяваше около основата й. От дръжката на свещника висяха като ледени висулки кремавожълти капки восък. Уил подложи шепата си под чучура на каната и наплиска лицето си. Кожата му се зачерви от ледената вода. Приближи се до единствения кръгъл прозорец в стаята и седна върху перваза, като се подпря на каменната извивка. Вятърът беше леденостуден. Огледа се, когато в стаята се разнесе ново гръмогласно хъркане и Хюго с досада въздъхна. Тук Уил беше външен човек, който беше смутил еднообразното им всекидневие. Беше им разказал малко за битката при Онфльор, но не им беше казал нищо за онова, което се беше случило след нея, за хаоса на пристанището и за дните на кораба, които преминаха в мълчание.

След битката хората, преследващи шестимата бягащи нападатели, се бяха върнали на пристана, след като бяха убили двама, но бяха изпуснали останалите. Рицарите искаха да продължат да ги преследват и да разберат кой ги е изпратил, обаче капитанът на „Опиникус“ настоя да напуснат веднага пристанището.

— Бяха наемници — провикна се един рицар на средна възраст на име Джон. — Трябва да открием кой ги е изпратил!

Нападателите бяха претърсени, но в дрехите им не намериха нищо, което да даде някакви указания кои са или как бяха разбрали за товара. Оцелелите моряци повлякоха труповете по палубата и ги свалиха на пристана. Две маски с изображения на черепи плуваха в реката — две еднакви бели лица, които от време навреме се показваха на повърхността.

— Трима от хората ми са мъртви — рече ядосан капитанът. — „Опиникус“ трябва да потегли, докато все още има кой да помага за работата с платното.

— Те няма да направят нов опит. Благодарение на Бога успяхме да избием повечето. Остави ни да ги довършим.

— Не можеш да знаеш това със сигурност — не отстъпваше капитанът. — Може да са повече.

— Трябва да разберем кой е отговорен за това — настоя тихо Джон.

Един от сержантите изтегли меча си.

— Мисля, че трябва да попитаме него кой е отговорен. — Той посочи с оръжието към Хасан, който беше на кораба и наблюдаваше мълчаливо разправията.

Някои от рицарите и капитанът се обърнаха и погледнаха към Хасан, който не сваляше очи от сержанта.

— Имаш ли някакво основание да ме обвиняваш! — попита спокойно той.

— Ти си сарацин — изсъска сержантът. — Нужни ли са ми други причини? Никой не знае защо си тук. Никой не те познава.

— Познава ме сър Жак. Думата на един рицар не ти ли е достатъчна?

— Сър Жак е мъртъв.

— Стига! — рече Джон, като пристъпи напред и сложи ръка върху рамото на сержанта.

Спорът продължи още известно време, но накрая капитанът се наложи и изпрати един сержант в манастира да събуди кралицата.

Тя пристигна на пристанището заедно със свитата си, игумена и няколко братя от манастира.

Дебелият игумен закърши ръце и се огледа с невярващ поглед, като че ли очакваше всеки миг някой от мъртвите да се събуди.

— Милостиви Боже! — повтаряше той. — Милостиви Боже!

Кралицата гледаше убитите, притиснала страните си с ръце. Хората, които бяха слезли от пазарния площад по време на схватката, все още се мотаеха из пристанището. Зяпаха кралицата, докато минаваше покрай тях, и си шушукаха.

— Скъпоценностите? — попита с разтреперан глас Елинор, като продължаваше да гледа труповете на палубата и пристана.

— В безопасност са, милейди — отвърна й Джон.

Разпръсналите се от счупения сандък скъпоценности бяха събрани и поставени в обикновена дървена кутия, прибрана в каютата.

Когато кралицата и свитата й се качиха на борда на „Опиникус“, двама рицари се отправиха към тялото на Оуен на пристана. До този миг като че ли никой не искаше да смущава Елуен, която се беше навела над чичо си. Уил се беше опитал напразно да я отмести.

Рицарите не бяха толкова внимателни.

— Това племенницата на сър Оуен ли е? — попита единият от тях, като се приближи до Уил.

Той кимна.

— Какво, за Бога, търси тя тук?

Уил реши, че няма смисъл да го лъже. Каза на рицаря, че се е промъкнала тайно на борда на „Ендюърънс“.

Той изруга и поклати ядосан глава. Наведе се и сграбчи Елуен за ръцете.

— Стани, момиче!

Уил пристъпи напред, когато Елуен изпищя.

— Стой настрани, сержант! — скара му се другият рицар, докато помагаше на другаря си да отмести Елуен. — Оуен е мъртъв. Плачът й няма да го върне.

Като ту я влачеха, ту я носеха, рицарите качиха Елуен на „Опиникус“ и я стовариха като вързоп на една пейка. Изненадана от грубостта им тя престана да плаче и потъна сломена в мълчание, като гледаше с невиждащ поглед как тялото на Оуен беше положено на палубата и покрито с бялата му мантия.

Трима от рицарите, заедно с игумена и братята от манастира, се отдалечиха, за да проверят дали из пристанището няма някой оцелял нападател. Скоро се върнаха. Рицарите наредиха на монасите от манастира в Онфльор да продължат търсенето на разсъмване, но никой не хранеше надежди. Натовариха ги и със задачата да погребат наемниците.

— Не ги погребвайте на свята земя — добави Джон.

— Братко — рече изумен игуменът, — не може да предадем душите им на Сатаната, без да получат справедлива присъда за делата си.

— Ще си я получат в ада.

Уил се качи на кораба след рицарите с меча на Оуен в ръка. Постави го редом с тялото на наставника си. Точно тогава видя Гарен, коленичил край трупа на Жак. Беше отдръпнал мантията от главата на рицаря и се взираше в лицето му, което беше замръзнало в гримасата в мига на смъртта му. Посегна да докосне лицето на чичо си, но се спря и ръката му увисна във въздуха над превръзката върху окото на Жак. Когато Уил сложи ръка на рамото му, Гарен се стресна и рязко се извърна с лице, изкривено от мъка.

— Не ме докосвай!

Уил отстъпи назад, стреснат от яростта в гласа му. Остави Гарен наведен над тялото на Жак, отиде до една пейка и седна, като хвана главата си с ръце.

След битката настъпи голяма бъркотия, но когато „Опиникус“ заплава в мълчание по Сена, стана още по-тежко. Тягостното настроение сякаш беше стиснало цялата група в юмрука си. Телохранителите и пажовете на кралицата седяха на пейките заедно с рицарите и сержантите. В каютата имаше място само за кралицата и прислужниците й, защото беше натъпкана с багажа й. От всички само Елуен изглеждаше способна да изразява скръбта си. Тя отново се разплака, а плачът й отекна ужасно силен сред тишината. Миг по-късно вратата на каютата рязко се отвори и на входа се показа пребледняла кралица Елинор.

— Нямате ли сърце? — рече тя на сержанта, който я зяпаше с отворена уста.

Кралицата отиде до Елуен, помогна й с утешителни думи да се изправи на крака, които напомниха на Уил как Саймън успокояваше конете по време на буря в конюшнята на Новия приорат. Тя заведе девойката в каютата, където останаха през по-голямата част от пътуването, което премина за Уил като в мъгла. Нямаше нищо за правене, освен да чака и да наблюдава бавно променящия се пейзаж и мухите, които бръмчаха около телата на палубата.

Когато „Опиникус“ пристигна в Париж късно вечерта, един от екипажа избърза напред до приората, за да каже да изпратят на пристанището каруци за сандъците със сол, за бирата и за мъртвите. Кралицата нареди на двама от телохранителите да отидат в двореца, където нейната сестра, кралица Маргерите, я очакваше. Когато пристигнаха един фургон и карета, теглена от четири черни коня, Елуен се качи в нея заедно с останалите прислужници, а багажът на кралицата и всичко останало, с изключение на скъпоценностите, бяха натоварени на каруцата.

— Ще я отведа в двореца — каза кралицата на рицарите, докато се качваше в покритата с възглавници карета. — Вашият приорат не е място за жени. Особено пък за жена, която скърби — рече тя, като погледна към сержанта, който беше извикал по име Елуен.

Когато каретата потегли, рицарите и сержантите се затътриха по тесните криволичещи градски улици, покрай работилниците, покрай манастира на хоспиталиерите, а след това нагоре по улицата, която водеше до приората на тамплиерите, който се намираше извън градските стени, сред приятни за окото поля и ниви. Уил не успя да види много нещо от околността. Когато стигнаха приората, заведоха го в едно спално помещение, където прекара по-голямата част от следващия ден.

Днес беше вторият му ден в Париж, денят на погребението на Оуен.

Когато камбаната удари за утринната молитва, Уил остана да седи на перваза на прозореца, докато другите сержанти се надигаха от сламениците си, като дружно се прозяваха и разговаряха тихо. Тяхното произношение му се стори странно, но тъй като говореха на латински, той ги разбираше. В приоратите живееха заедно много рицари от различни страни и езикът за общуване беше латинският.

Сержантите намъкнаха черните си туники върху долните ризи и тесните панталони и се наредиха, за да наплискат лицата си над легена. Навън беше още съвсем тъмно. Вече бяха минали трима сержанти, когато дойде ред и на Робер да се наплиска с ледената вода.

Той избърса лицето си с края на туниката си, отметна назад хубавата си руса коса и кимна на Уил.

— Ще дойдеш ли в параклиса? — попита сержантът, отиде до гардероба в един ъгъл на стаята и разтвори двойните врати.

Уил поклати глава.

— Нека остане тук, щом иска, Робер.

Хюго изгледа многозначително Уил.

— Може би ще поспиш, докато ни няма. Тогава няма да сме свидетели на сънищата ти.

Робер намигна на Уил, извади една перука от гардероба и я захапа с необикновено белите си зъби.

— Не му обръщай внимание — рече той и махна перуката от устата си. — Хюго не се е наспал.

Сержантът хвърли гневен поглед на Робер.

— Не говори така за мен, сякаш ме няма! Винаги го правиш!

Докато ги наблюдаваше, Уил усети, че леко се усмихва. Двамата младежи, които бяха с една година по-големи от него, бяха напълно различни. Робер беше висок и строен, с почти женски черти на нежното си лице, изпъкнали скули и извити вежди. Хюго беше нисък и пълен, с тесни черни очи, които надничаха иззад кичурите черна коса от двете страни на сплеснатия му, чип нос.

Той обърна гръб и на двамата и отиде при гардероба. Извади едно черно наметало и се загърна с него.

— Не му обръщай внимание — каза тихо Робер на Уил. — Просто се притеснява от хора, които не познава. — Когато Уил не каза нищо, той добави: — Това е заради името му.

— Името му? — попита рязко Уил.

— Хюго дьо Перо. Приорът на Англия Умбер му е чичо. Фамилията Перо служи на ордена от много години и Хюго се притеснява, че някои сержанти, особено тези, които са с по-малко благородническо потекло, може да искат да се сприятелят с него, за да напреднат по-бързо.

— За какво говориш? — настоя да узнае Хюго, докато се приближаваше и оправяше мантията си.

Робер се обърна.

— Току-що казах на Уил, че един ден ще станеш Велик магистър.

— Точно така — отвърна важно Хюго. — Или най-малкото визитор на кралство Франция. Това е, за което ме под…

— Ако пак кажеш, че те подготвят, ще те фрасна — прекъсна го Робер. Той хвърли перуката върху сламеника си и избута Хюго към вратата. — Хайде, Хюго. Бог ти е дал душа, нека видим дали заедно с нея ти е дал и малко сърце. — Той намигна на Уил и те излязоха от стаята.

Малко по-късно камбаната за утринната молитва престана да бие, което означаваше, че службата е започнала. Уил остана да седи върху перваза на прозореца. Всеки ден през последните четири години — първо с баща си, а после и в Новия храм, той беше ставал преди зори за първата молитва. Днес нямаше да коленичи. Вместо това предпочете да наблюдава как небето започна да светлее и да слуша песента на птичките.

Мястото за сержантите ограждаше един квадратен двор близо до конюшнята. Над покрива й той виждаше простиращите се надалеч ливади, осеяни с дъбови дървета и брези. На една от поляните имаше кошери, от които приоратът се снабдяваше с мед. Сред тревата лъкатушеше поток, който стигаше до една воденица. Отвъд нея се виждаха рибарници, в чиито води се отразяваха бледото утринно небе и все още неясните сенки на външните постройки и плевници. Робер му беше казал, че там са стаите на прислугата, оръжейницата, шивачницата, пекарната и хамбарът с житото. Имаше дори грънчарска пещ. Когато Уил се наведеше още по-напред през прозореца, можеше да види високите кули на тъмницата. Парижкият приорат, главният приорат на Запада, беше много по-голям и по-внушителен от Новия храм, който сега изглеждаше на Уил доста по-скромен.

Когато болката в гърба и краката му започна да става непоносима, Уил се смъкна от перваза. Погледна вързопа, който беше оставил пред сламеника си. Приклекна и извади от торбата сабята заедно с туниката и панталона, с които бе по време на битката. Кървавите петна по плата бяха засъхнали. Уил натопи дрехите си в легена и започна да ги търка. Скоро водата стана червено-кафява. Затърка още по-силно. Водата се разплиска през ръба на легена, разля се върху масата и започна да капе на тънка струйка по пода. Стаята се изпълни с острата миризма на кръв и Уил усети как стомахът го присви. Видя очите на наемника да се разширяват зад маската, приличаща на череп, когато замахна със сабята. Отново изпита болезненото усещане от съприкосновението. Сега с изненада установи колко лесно е да се убие друг човек и разбра колко крехка е човешката плът. Беше доволен, че поне не видя лицето на човека. А можеше. След като свалиха маските от лицата им, телата на наемниците бяха струпани върху пристана на Онфльор. Можеше да разбере кой е мъжът, когото беше убил, но предпочете да стои по-далеч от труповете. В един човек с маска няма нищо човешко, той е без семейство, без история, без бъдеще.

От коридора пред стаята се чу момчешки глас. Отекнаха стъпки, които постепенно заглъхнаха. Уил простря дрехите върху перваза на прозореца и се запита дали някой щеше да забележи, че не беше отишъл в параклиса и че дори не беше напуснал спалното помещение. Единственият човек, когото познаваше тук, беше Гарен, а те не се бяха срещали, откакто пристигнаха и бяха настанени в различни помещения.

Залови се да чисти сабята. Оръжието вече не беше детска занимавка, с която да си играе на войници, или подарък от един привързан баща. Беше инструмент за смърт. Когато изтри острието, засъхналата по него кръв се обели и се разсипа на малки парченца. Уил се опита да си представи, че баща му седи до него, казва му, че е постъпил правилно, че е било необходимо и че е бил обучен да прави тъкмо това, че то е неговият дълг. Обаче можа да чуе единствено баща му да го убеждава с равен, монотонен глас, че вината не е негова, че е станало случайно и че не обвинява сина си.

 

 

Когато рицарите и сержантите последваха извън параклиса свещеника, ръководил погребалната литургия, камбаната започна да бие. Уил вървеше зад ковчега на Оуен, който беше носен от четирима рицари от Новия храм. Другите двама рицари, оцелели в битката, екипажът на „Опиникус“, Гарен и тълпа рицари, свещеници и сержанти, които Уил не познаваше, носеха или вървяха зад останалите ковчези. Робер и Хюго също бяха там, но Елуен не се виждаше. На Уил му беше неприятно, че на погребението присъстваха толкова много хора, които не познаваха Оуен. Усети се някак по-важен като защитник на наставника си и като адютант на Оуен.

Свещеникът отведе процесията в гробището на параклиса, което беше оградено със стена. Зад него крачеха визиторът на кралство Франция и командир на Западните твърдини — вторият по важност пост след този на Великия магистър. Визиторът беше мъж с царствен вид и с брада във формата на тризъбец. В далечния край на гробището бяха изкопани в редица девет гроба. Мъжете направиха кръг около гробовете, а след това ковчезите бяха спуснати вътре. Уил извърна очи, когато започнаха да спускат с помощта на въжето ковчега на Оуен, докато изчезна напълно в гроба.

Свещеникът занарежда на латински. „Дай им вечен покой, о, Господи, и позволи вечната светлина да свети над тях.“

След като произнесе молитвата, духовникът се наведе, взе шепа пръст и я хвърли върху ковчега на Оуен. Мина поред през всички гробове и направи същото.

— Ти си прах и отново ще се превърнеш в прах.

Визиторът пристъпи напред и изтегли меча си. Като държеше дръжката с две ръце, вдигна оръжието нагоре.

— Това, което жертваме долу, ще бъде възнаградено горе. Нека като преминават в Царството небесно, намерят покой в обятията на Бога.

Прибра меча в ножницата и отстъпи назад, като застана до свещеника, когато гробокопачите започнаха да зариват гроба с лопатите си. С трополенето на буците пръст върху ковчезите настъпи и краят на погребалната церемония.

Уил остана при гробовете, докато тълпата бавно започна да напуска гробището. Гарен премина през арката в стената, без да му каже и дума и без дори да го погледне по време на цялата церемония. Почувствал се прекалено изтощен, за да тръгне след приятеля си, Уил коленичи на земята и влажната трева намокри панталона му. Там, в Онфльор, му се беше приискало да разкаже на Гарен за намереното в соларната стая писмо, но сега това вече нямаше значение. След случилото се през последните няколко дни неговите тревоги, предизвикани от поведението на Жак, вече не му се струваха толкова важни. Уил видя, че визиторът отиде при рицарите от Новия храм.

— Вдругиден ще потеглим обратно за Лондон, сър — рече Джон — рицарят, който беше поел командването след битката. — Сега, когато скъпоценностите са на сигурно място във вашата съкровищница, а нашите братя бяха погребани, няма смисъл да оставаме повече тук. Приорът на Англия трябва да бъде уведомен за това, което се случи. Трябва да се пристъпи колкото е възможно по-скоро към разследване на въпроса. — Той сниши глас. — Макар да се страхувам, че това може да се окаже трудно. Никой извън приората не знаеше подробностите за нашето пътуване, но крал Хенри показа ясно, че се разделя без желание със скъпоценностите си. Не е изключено той да се е опитал да си ги вземе обратно.

— Ще наредя да подготвят кораб — отговори визиторът. — Кажете на приор Дьо Перо, че каквото му е нужно за разследването, било оръжейна или финансова помощ, ще бъде на негово разположение. Той ще има пълната власт да се разпорежда с нея. Ще изпратя съобщение на Великия магистър Берар в Акра.

— Да, сър.

Когато гробът беше запълнен, каменоделците донесоха гранитни плочи, с които да покрият могилите. На следващия ден, за да не смущават преминаването на душите на мъжете на небето, те щяха да издълбаят с длето мечовете на рицарите върху надгробните плочи.

Уил вдигна глава, когато някой докосна рамото му, и видя Робер.

— Искаш ли да остана?

— Не — отвърна той, погледна настрани и избърса с ръкав очите си.

— Имам работа в оръжейницата. Ще бъда там през остатъка от деня, ако имаш нужда от компания.

Робер се отдалечи, но Уил пак не остана сам. Един свещеник застана от лявата му страна. Лицето му беше полускрито от качулката на расото, но Уил можа да види, че е стар, по-стар от всеки друг, когото беше виждал. Редки бели кичури коса, тънки като паяжини, се спускаха върху врата на духовника, а там, където белегът от жестока рана изкривяваше устата му, брадата беше рядка и неравна. Това му придаваше постоянно намръщен вид. Стоеше приведен и неподвижен като почерняло, старо дърво.

Уил докосна за малко пръстта около гроба на Оуен и се изправи. Мълчаливата близост на свещеника го караше да се чувства неудобно.

— Почакай — провикна се той и се затича след Робер. — Ще дойда с теб.

Робер кимна, но не каза нищо, когато Уил се изравни с него. След като се отдалечиха нататък по пътеката, Уил се обърна назад и погледна към стареца.

— Кой е този?

Робер се огледа.

— Отец Еверар дьо Троа. — Той леко се усмихна. — Но не се заблуждавай от немощния му вид. По-скоро бих се прекръстил — все едно че съм видял дявола.

— Какво искаш да кажеш?

— Видя ли ръката му? Онази, от която липсват два пръста?

Уил не я беше видял, но въпреки това кимна утвърдително.

— Загубил ги в Йерусалим, когато хорезмианите превзели отново Свещения град преди шестнадесет години. Той се отбранявал и сам убил десет воини. Бил в Храма при Божия гроб, когато те извършили нападението, и трябвало да се крие сред труповете на убитите свещеници в продължение на три дни, за да не го заловят. — Тонът на Робер беше сериозен, но Уил остана с впечатлението, че му е приятно да разказва историята. — Можеш ли да си представиш? Три дни в онази жега, сред мухи и смрад? Казват, че е единственият християнин, оцелял от клането.

Малко преди двамата да минат под арката, от която се излизаше от гробището, Уил пак погледна назад и видя, че старецът продължава да стои неподвижен край гробовете. Помисли си, че един по-силен порив на вятъра би могъл да събори немощния човек, който беше победил десетима воини.

 

 

Парижкият приорат, 27 октомври 1260 сл.Хр.

На следващия ден, последния му в Париж, след молитва Уил се върна при гроба на Оуен, тъй като не знаеше къде другаде може да отиде. Беше доволен, че на следващия ден ще потегли обратно към познатия му Нов храм, колкото и да го ненавиждаше. Когато зави зад ъгъла на църквата, където от една колона водоливник, покрит с мъх, се хилеше безумно със зъбатата си уста срещу небето, Уил видя Елуен, коленичила край гроба на Оуен с букет бели кремове в ръце. Беше в скромна черна рокля, поръбена с бяло по края, с коса, прибрана под шапчица. Когато той се приближи, тя вдигна за миг глава, а после пак се загледа в гроба.

— Мислиш ли, че се е разсърдил, че не бях тук за погребението му?

— Не — отвърна тихо Уил и коленичи до нея.

— В двореца никой не дойде да ми каже за погребението. Аз съм негова роднина и трябваше да присъствам. — Елуен постави цветята върху надгробната плоча. — Помолих кралица Елинор да дойда тук тази сутрин. Един от нейните телохранители ме придружи. — Тя протегна ръка и оправи едно от цветята. — Как беше? Имам предвид церемонията?

Той сви небрежно рамене.

— Като всяко погребение.

— Продължавам да се питам дали щеше да умре, ако не бях там. Можеше да е по-предпазлив. Би могъл да види по-рано онзи кинжал, или…

— Не трябва да мислиш така — каза Уил и продължи да я наблюдава, докато тя прекарваше пръст по гранитната плоча, в която проблясваха микроскопични парченца кварц. Тя отдръпна пръста си, побелял от праха, събрал се, докато каменоделците бяха издълбавали меча на Оуен. — Какво ще правиш, когато се върнеш?

— Няма да се връщам в Лондон — рече Елуен и скръсти ръце в скута си. — Оставам тук.

— В приората? — попита изненадан сержантът.

— В двореца. Когато казах на кралица Елинор, че не мога да се върна при майка си и че няма къде да отида, тя рече, че не желае да вижда повече последици от тази трагедия. Поговори със сестра си, кралица Маргерите, която се съгласи да ме вземе на работа при себе си. Сега съм нейна прислужница. — Елуен се обърна към Уил: — Трябва да видиш двореца. Толкова е голям, че не мога да изляза от стаята си без придружител, защото ще се изгубя. По брега на реката има градини, красиви поляни, стотици дървета. Тук е като дом, истински дом, пълен с хора и със смях. — Тя погледна към гроба на Оуен. — И ще бъда близо до него.

— Оуен щеше да се радва за теб — рече унило Уил, почувствал собствената си безпътица. Вече нямаше наставник, нито място, където да иска да отиде. Опита се да прикрие завистта в гласа си. — Издигнала си се. — Сержантът чу стъпки зад гърба си, погледна нагоре и видя Гарен да се отправя към гробовете.

Той се спря, когато съзря Уил и Елуен.

Тя се изправи.

— Ти си Гарен дьо Лион, нали?

— Да — отвърна вдървено той.

Елуен се приближи към него.

— Благодаря ти — рече със сериозен тон тя. — Спаси ми живота. Чух, че също си загубил роднина в битката — добави тихо момичето. — Чичо ли ти беше?

— Да — отвърна Гарен и отмина.

— Гарен! — Уил мина покрай Елуен, която си беше прехапала устната и продължаваше да гледа след Гарен. Хвана приятеля си за ръката: — Какво се е случило?

— Нищо — отвърна Гарен и погледна са миг Уил. — Искам да бъда оставен на спокойствие.

— Ние ще си вървим. — Уил погледна към Елуен, която кимна.

— Аз ще си тръгна — рече Гарен и продължи да върви.

Уил препречи пътя му.

— Гарен, моля те, не си разговарял с мен от битката. Какво става?

Гарен се намръщи.

— Не искам да разговарям с теб.

— Защо?

Гарен го избута настрани и побягна между гробовете.

— Просто ме остави на мира.

Уил го настигна до гроба на Оуен. Сграбчи ръката на приятеля си по-силно, отколкото възнамеряваше. — Аз също загубих наставника си! Знам какво изпитваш!

— Изобщо нямаш представа как се чувам! — изкрещя Гарен. Когато рязко издърпа ръката си от хватката на Уил от нея изпадна нещо.

Уил се наведе да го вдигне. Беше превръзката за окото на Жак. Кожата се беше набръчкала и се беше затоплила от ръката на Гарен.

Той се хвърли напред и грабна превръзката от ръката на Уил.

— Ти си виновен за всичко! — извика Гарен.

— Какво? — Уил изгледа изненадан приятеля си.

— Всеки път, когато ти правеше някоя беля, Оуен я отминаваше само с по някоя строга дума — продължи да крещи Гарен. — А какво получавах аз?

— Не бях аз…

— Получавах всички наказания вместо теб!

Елуен ги наблюдаваше.

— Не съм те наказвал аз, а Жак. Щеше да го прави, независимо от всичко, дори и да не бях там.

— Не! Ако не беше ти, чичо ми нямаше да има нужда да ме наказва, а аз нямаше да трябва да… — Гарен млъкна, а очите му се напълниха със сълзи. — Той е мъртъв. И ти си виновен за това!

— Защо обвиняваш мен? — настоя да узнае Уил. — Не съм сторил нищо лошо!

— Ти никога не правиш нищо лошо, нали? — изсъска Гарен, а израненото му лице се изкриви от яд. — Оуен продължаваше да се гордее с теб и когато не му се подчиняваше. Ами баща ти? Нареди те да постъпиш в ордена, дори след като уби сестра си!

Уил бе обхванат от внезапен гняв. Замахна и удари Гарен право в челюстта. Елуен извика, когато младежът залитна. Петата му се закачи в ръба на надгробната плоча на Оуен и той падна по гръб върху нея, като смачка кремовете, които тя беше оставила там. Уил пристъпи напред с вдигнати юмруци, но видя от устната на Гарен да капе кръв. Отстъпи назад.

— Гарен… Аз не…

Уил не се доизказа и млъкна, когато Гарен се изправи и свали ръката от устата си. Погледна кръвта, после към Уил и след това се отдалечи, като стискаше превръзката за окото на Жак в шепата си.

Уил понечи да тръгне след него, но почувства една ръка върху рамото си.

— Защо го удари? — прошепна Елуен. — Какво искаше да каже с това за сестра ти?

Уил сбърчи вежди, когато видя цветята й, смачкани и разхвърляни върху надгробната плоча.

— Съжалявам. — Отдръпна се от нея и побягна.