Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братството (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brethren, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
приятел(2016)
Разпознаване и корекция
plqsak(2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми(2020)

Издание:

Автор: Робин Йънг

Заглавие: Братството

Преводач: Павел Талев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела софт енд паблишинг АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Отговорен редактор: Иванка Томова

Редактор: Огняна Иванова

Технически редактор: Божидар Стоянов

ISBN: 978-954-28-0229-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13454

История

  1. —Добавяне

5. Новият храм, Лондон

15 септември 1260 г. сл.Хр.

Хасан намести слабото си тяло върху една табуретка и черните му очи огледаха стаята.

С широк замах Жак отмести настрани пергаментите върху масата и седна. Подаде му едната от двете големи чаши, които държеше, и се усмихна, когато Хасан отказа да я поеме.

— Това е вода.

Тогава Хасан взе чашата и също се усмихна.

— Не съм свикнал да бъда в компанията на приятели. Трудно ми е да преодолея навика да отказвам и на най-добронамерените предложения. — Той отпи една глътка и водата прочисти праха от пътя в гърлото му.

Жак го слушаше внимателно, като се мъчеше да свикне с акцента на Хасан, който понякога правеше речта му трудна за разбиране.

— Извинявам се — продължи гостът — за изненадващото посещение в такъв късен час, но нямаше време да те уведомя предварително за визитата ми. Пристигнах в Лондон тази вечер.

Жак махна пренебрежително с ръка.

— Какво те води тук, Хасан? От доста време нямам никаква вест от брат Еверар.

Хасан остави чашата си на масата.

— Книгата за Граала е открадната.

Жак беше свикнал с ясния начин, по който се изразяваше Хасан. В редките случаи, когато двамата се срещаха, това обикновено му харесваше. Но ако появата на човека го беше изненадала, това беше нищо в сравнение с въздействието, което оказаха думите му. Жак успя да потисне възклицанието, което почти се изтръгна от устата му, и известно време запази мълчание, докато осъзнае по-добре казаното.

— Кога стана това? — попита накрая той. — И как?

— Преди дванадесет дни. Беше взета от съкровищницата на приората от един писар.

— Знаеш кой я е откраднал, така ли? — Жак прекара ръка през побелялата си коса и с усилие потисна нетърпението си.

— Кражбата беше открита, когато ковчежникът намери безчувственото тяло на един от двамата главни писари, които отговарят за ковчежетата. Когато дойде в съзнание, той каза, че слязъл в подземието, защото чул шум. Бил нападнат от колегите си — млад писар на име Даниъл Рули, който за малко да го претрепе с една купа за събиране на милостиня.

— Този Рули ли е взел книгата?

Хасан кимна.

— Визиторът нареди да се претърси обителта, но брат Еверар беше убеден, че Рули е избягал. Бях изпратен в града, за да го издиря. Спипах го близо до портата „Свети Мартин“. — Хасан разказа на Жак какво му беше казал писарят, преди да бъде убит.

— Бил е заставен да я открадне?

— Той така каза, братко.

Жак се намръщи.

— Ако е казал истината, можем ли да предположим, че убиецът и човекът, който е принудил Рули да открадне Книгата за Граала, са едно и също лице, или най-малкото действат заедно?

— Според мен, вероятно е така. Логично е да се предположи, че Рули е отивал да предаде книгата. Може да е бил убит, за да му се попречи да каже къде е, или да разкрие кой го е принудил, а може и двете. Не мога да кажа защо не беше у него. Може да я е скрил някъде, когато е разбрал, че го преследвам.

— Или пък предаването вече да се е състояло.

— Това също е възможно. За нещастие не можах да проследя убиеца му. Пристигна стражата и трябваше да избягам. Съмнявам се, че щях да имам възможността да обясня защо съм застанал над един труп. За тях дори само видът ми би бил достатъчен. Върнах се по обратния път, за да я потърся, но не намерих нищо.

Жак не отговори. Отпи голяма глътка от своята чаша, която беше пълна с вино.

— Когато се върнах в приората, Еверар отиде при визитора и поиска да разпита ковчежника и двамата старши писари, които освен Рули и визитора имат достъп до съкровищницата. Никой от тях нямаше представа защо писарят е извършил това престъпление и кой може да го е принудил да го стори. Разпитахме и един сержант, другар на Рули. Той ни каза, че от известно време Рули изглеждал притеснен, но също нямаше представа защо и отрече да е имал нещо общо с кражбата, дори и когато беше заплашен, че ще бъде хвърлен в затвора Мерлан.

— Знае ли някой какво е откраднато?

— Писарят и визиторът знаят само, че това е един ценен документ, който принадлежи на брат Еверар. Нямат представа за истинската му важност.

— Е, това все пак е нещо. — Жак пресуши остатъка от виното си на един дъх.

— Когато стражата пристигна в приората, за да ни съобщи за убийството на Рули, визиторът обяви, че кражбата е за пари. Обаче съвместното разследване, организирано от Ордена и сенешала на краля, не стигна до никъде.

— Кралят трябва да е приел работата на сериозно, след като е натоварил главният си министър на правосъдието с въпроса?

— Визиторът настоя.

Жак се надигна и си наля още една чаша.

— Парижките подземия пазят много безценни съкровища. Стойността на книгата в злато е много малка. Беше ли взето нещо друго?

— Абсолютно нищо. — Черните очи на Хасан продължаваха да гледат втренчено рицаря. — Мога ли да бъда откровен, братко?

— Разбира се.

— В сегашното опасно положение се съмнявам в способността на онзи, който е взел книгата, да разбере нещо от нея. За обикновения читател тя няма да бъде нещо повече от един рицарски роман за Граала, макар и малко необичаен.

— Необичаен? — възрази Жак и отново се върна на мястото си. — Това е твърде меко определение за жертвените обреди и оскверняването на Кръста. Всичко, което е в разрез с църковните канони, се смята за ерес, Хасан. Сигурен съм, че знаеш какво се случи с катарите, нали?

Хасан кимна. Той не беше още пристигнал на Запад, когато започна кръстоносният поход срещу катарите, но знаеше каква беше съдбата им. Катарите, религиозна секта, разпространила се в южните райони на френското кралство, признаваха два бога — единият на върховното добро, а другият — на абсолютното зло. За създаването на новата си доктрина те се бяха придържали към Стария и Новия завет, но смятаха, че в тях тълкуването на вярата е по-скоро алегорично, отколкото буквално. Смятаха, че богът на злото е създал света и всичко в него и затова всичко материално подлежи на развала. Поради това си вярване те не гледаха на Иисус като на човек и отричаха, че божествеността, която се извисява над грешната земя, може да е част от нея.

Отдаваха най-голямо значение на личния опит на светците и се обявяваха против църквата, духовенството и светските наслади. Когато учението им се разпространи и популярността им нарасна, църквата ги обяви за еретици и поведе война срещу тях. Кръстоносният поход, започнат на родна земя, продължи тридесет и шест години и повечето от членовете на сектата бяха избити. Най-съкрушителният удар беше нанесен на катарите преди шестнадесет години с падането на тяхната главна крепост и изгарянето на двеста мъже, жени и деца. За църквата ереста беше болест, която трябваше да бъде изкоренена из основи и ако се наложеше, да бъде отрязан и крайникът, за да бъде спасено тялото от инфекция.

— Освен това — продължи Жак, като остави чашата си на масата, — не вярвам, че книгата е, както ти каза, в ръцете на някакъв обикновен читател. Според мен можем да бъдем сигурни, че който и да е принудил писаря да я открадне, трябва да е знаел, че тя принадлежи на Братството. Защо иначе ще си прави труда да принуждава писаря да открадне нещо, толкова очевидно без особена стойност, от нашите пълни съкровищници?

— Обаче само шепа хора в Ордена знаят за нея, камо ли пък такива отвън.

— Винаги е имало слухове.

— Слухове да, но нищо повече — отвърна предпазливо Хасан. — Душата на Храма е легенда. През всичките години никой не е могъл да докаже вашето съществуване.

— Защото не можа да се намери доказателство, а съществуват само показанията на онези, които участват и които са дали клетва под страх от смъртно наказание, че никога няма да издават нашите тайни. — Жак се облегна уморено на стола. — Не всички, които напуснаха нашия кръг след разпадането му, са мъртви. Може би вече не се чувстват обвързани с дадените клетви? Може би един или повече от тях е разбрал, че Анима Темпли продължава да съществува без тях? Че плановете ни продължават да се изпълняват! Може би крадецът има намерение да използва Книгата за Граала като доказателство срещу нас, или да ни изнудва, като ни заплашва да ни издаде? — Жак поклати глава. — Не се заблуждавай, Хасан, ние наистина сме в голяма беда, докато не се узнае къде е книгата. Ако плановете ни бъдат разкрити, Орденът може да бъде заплашен от унищожение, Братството може да бъде хвърлено на кладата и ще се окаже, че всичко, за което сме работили през последния век, е било напразно. Ами ако църквата разкрие главния ни план? В такъв случай не съм сигурен, че има измислено достатъчно жестоко наказание дори и от нейните инквизитори. — Жак взе чашата, поднесе я към устните си, но после я остави на масата, без да отпие. — Без мощта на Ордена и без неговите хора и средства, които той несъзнателно ни дава, не можем да продължим работата си.

Хасан не каза нищо и остана замислен няколко секунди.

— Ако крадецът знае за Братството, може би чрез някой бивш член, който е издал тайните ви, тогава кой може да е той? Кой би искал да унищожи нас или Ордена?

— През годините си създадохме много врагове — хора, които завиждат на мощта и богатството ни. Орденът е отговорен само пред папата и стои над законите на кралете и съдилищата. Като рицари ние не плащаме данъци или десятък и ни е позволено да отваряме църкви, чрез които да получаваме дарения. Търгуваме почти във всяко кралство от тази страна на морето и имаме повече влияние от всеки друг отвъд него. Да ни се пречи се смята за грях, а ако някой ни убие или рани, очаква го отлъчване от църквата. Кой може да бъде той? — Жак разпери широко ръце. — Хоспиталиерите, мамелюците, генуезците или търговците от Пиза, на които отнехме търговията, всеки крал или благородник, тевтонските рицари? Списъкът е дълъг.

— Ще намеря книгата, братко — каза тихо Хасан, — дори ако се наложи да преобърна леглото на самия крал Луи.

Жак се загледа в пергаментите на масата, чието съдържание не му излизаше от главата през последните две седмици. Сега за него те бяха само някаква малка неприятност.

— Колко дълго ще можеш да останеш?

— Толкова, колкото съм ти нужен, въпреки че колкото по-бързо се върна, толкова по-добре.

Жак отиде до шкафа при прозореца.

— Тук трябва да свърша една работа. За съжаление не е нещо, което бих могъл да пренебрегна. Ще има прекалено много въпроси. Но аз ще се върна с теб в Париж, когато мога, и ще участвам в търсенето.

Той разтвори двойните врати на шкафа, бръкна зад една библия на най-долния рафт и извади малка кутия. Взе ключ от най-горния рафт, отключи кутията и извади една кесия. Отброи няколко монета в шепата си и ги подаде на Хасан, а след това върна ключа и кутията на местата им.

— Ще накарам да оседлаят за теб коня ми. На улица Фрайди има една странноприемница на запад от Уолбрук. Търси табела с изрисуван на нея полумесец. Дай им златото, кажи името ми и ще бъдеш добре дошъл там. Ще пратя да те повикат, когато работата ми тук приключи.

Хасан леко се усмихна.

— Много подходящо наименование за една странноприемница. — Той пусна монетите в кесията, окачена на колана му. — Еверар ще бъде доволен. Изпрати ме тук веднага, след като свърши разследването на Ордена. Знам, че се надяваше да си свободен, за да се върнеш заедно с мен.

— Сигурен съм, че свещеникът ще бъде доволен, въпреки че няма да го покаже.

Хасан се надигна от табуретката и бръкна в торбата, която лежеше в скута му през цялото време на срещата.

— Има още нещо, братко.

Жак видя как Хасан извади една цилиндрична кожена кутия, завързана с връв, за да не се отваря.

— Какво е това? — попита той, поемайки я.

— Това е нещо, свързано с добрата новина, която нося.

Жак развърза връвта и отвори кожената кутия. Вътре имаше пергамент, навит на руло. Когато рицарят го извади, усети миризмата на море, запазила се под дебелата жълтеникава кожа. Страницата беше изписана със стегнат, красив почерк. Той погледна набързо първите редове и вдигна очи към Хасан.

— Новината наистина е добра. Трябва да призная, че не съм очаквал да постигне това толкова скоро. Мога ли да го задържа? Искам да го прочета по-внимателно.

— Разбира се.

Жак пъхна писмото под свитъците на масата и посочи към вратата.

— Ела. Ще те придружа до конюшните.

 

 

Река Темза, Лондон, 15 септември 1260 г. сл.Хр.

Кралят на Англия Хенри III закри очи с ръка, когато слънцето се показа иззад един облак и реката се освети в заслепяващо сребристо. Още беше рано, но слънцето грееше изненадващо силно върху монарха и голямата му свита от пажове, писари и стражи, които седяха вдървено върху пейките или стояха в положение „мирно“. Чу се вик, когато капитанът на кралската лодка заповяда на една гребна лодка вдясно от носа да се дръпне встрани. По Темза беше пълно с рибарски лодки и търговски ладии и екипажът на тромавия плавателен съд трябваше да лавира предпазливо нагоре по реката с дългите си гребла, които ту се потапяха, ту загребваха водата.

Хенри потупа главата си там, където прошарената му коса беше най-оредяла, за да провери колко силно слънцето е нагряло набръчканата му от възрастта кожа. Въпреки топлата, дебела черна роба, обшита по яката и ръкавите с вълча кожа, му беше студено. Размърда се неспокойно върху възглавницата и се опита да улови погледа на най-големия си син, който седеше на пейката зад него, но принц Едуард се беше загледал в двамата мъже в препречилата пътя лодка, които гребяха енергично, за да се отдалечат от тях. Тогава Хенри се обърна към мъжа с черно наметало, който седеше от лявата му страна. И без това бледото му лице изглеждаше още по-бледо от обикновено.

— Водата притеснява ли те, лорд канцлер? — попита Хенри.

— Не, кралю. Клатенето не ми понася.

— Това е най-бързият път от Тауър до Ордена — рече рязко Хенри, като че ли това щеше да промени нещата за страдащия мъж. Той отпъди с ръка един паж, който се опита да се приближи с поднос с напитки.

— Този път поне е малко по-уединен, отколкото с кон, и аз съм благодарен за това — отговори канцлерът. — Колкото по-малко хора ни видят да влизаме в приората, толкова по-добре. Широко известно е, че напоследък вашите отношения с рицарите са свързани само с богатството им. Поданиците ви могат да се запитат защо ви е нужно още злато, след като вече сте взели от тях толкова много. Новите данъци и без това не срещат голямо одобрение.

Хенри се намръщи още повече.

— Тези данъци бяха повишени по твой съвет, канцлер.

— И ви уверявам, кралю, че това беше един добър съвет. Аз само посочвам какво е най-добро за интересите ви, а днес за вас е най-добре посещението ви в приората да бъде колкото е възможно по-кратко и по-незабелязано. Достатъчно лошо е, че изобщо се съгласихме да отидем на тяхното събрание. Тамплиерите направо са се самозабравили.

Хенри се загледа над водата и разтърка здраво стиснатата си челюст. Както винаги бреговете на реката бяха много оживени заради непрекъснато прииждащите продавачи и търговци, сновящите насам-натам с разни поръчки хора и онези, които се надяваха да сключат някоя нова сделка. Те изпълваха улиците пеши, яздеха, трополяха в двуколки, теглени от коне, или в каруци с впрегнати в тях волове. Зад тях градът се виждаше като гора от къщи от камък и дърво, дървени складове, магазини, манастири и имения, а сред всичко това стърчаха върховете на църквите и покривът на катедралата „Сейнт Пол“. От силното слънце, миризмата на риба от пристаните и движението на гражданите, главата на Хенри започна да пулсира.

— Техните събрания са истинска наглост, кралю — продължи канцлерът, когато Хенри III запази мълчание. — Не ни съобщиха никакви подробности за дневния ред. Само помолиха аз и ковчежниците да присъстваме. — Бледото лице на канцлера поруменя от надигналото се в него възмущение.

— Това би трябвало да ти подскаже всичко, което е нужно да знаеш, канцлер — каза с дрезгав глас Хенри и потърка едната си вежда. — Предполагам, че ще стане дума за дълга ни.

— Но вие съвсем наскоро говорихте по този въпрос с един от тях.

— С брат Оуен. Беше много настоятелен. Казах му, че ще платя дълга, когато мога, и той се съгласи.

— Ако е така, господарю, защо ни викат?

Хенри отвори уста, за да му отвърне, но синът му заговори преди него.

— Може би искат да обсъдят нов кръстоносен поход?

Канцлерът и Хенри се извърнаха и видяха, че принцът ги наблюдава.

Бледосивите очи на Едуард блестяха на отразяваната от водата слънчева светлина. Това, че единият му клепач беше спуснат надолу като на дълбоко замислен човек, не намаляваше хубостта му. Гласът му беше мек. Говореше бавно и внимателно, за да прикрива лекото заекване, което имаше още от детинство.

— Наистина отдавна има нужда от поход. Не е имало ефикасно настъпление на Изток след кампанията на крал Луи, а тя беше преди шест години. Сега до нас идват откъслечни съобщения, че монголите разширили нахлуването си и мамелюците се готвят да минат през Палестина, за да се сражават с тях.

— За момента — отвърна Хенри — имам нужда да се съсредоточа повече върху вътрешните ни проблеми, отколкото да се занимавам с чужди грижи, особено пък тези на военните ордени. В края на краищата, те са за това.

— Изминаха десет години, откакто ти пое Кръста, татко — рече тихо, но предизвикателно принцът. — Мислех, че искаш да тръгнеш на кръстоносен поход. Нали така каза на рицарите, когато те попитаха за какво са ти парите, които ти дадоха на заем?

— И ще го направя. След време. — Хенри се обърна, като даде да се разбере, че разговорът е приключен, но зад гърба си продължи да усеща погледа на Едуард. Това го накара да се почувства неудобно. Миналата година в двореца се чуха слухове, че синът му е замесен в заговор за свалянето му, организиран от зетя на Хенри, човека, когото беше направил граф на Лестър, Симон дьо Монфор. Той се беше скарал с графа и сина си, но тъй като не разполагаше с доказателства, след време беше принуден да се помири с тях. Обаче тази случка беше оставила празнина между него и Едуард, която като че ли с всеки изминал ден ставаше по-голяма.

— Мисля, че просто трябва да бъдем по-твърди с рицарите, кралю — настоя канцлерът, — каквото и да искат от нас.

Хенри запази дълбоко мълчание, а лодката премина отвъд градските стени. В далечината се показа обителта на тамплиерите.

 

 

Новият храм, Лондон, 15 септември 1260 г. сл.Хр.

Когато вратите на параклиса се затвориха с трясък и последните няколко рицари заеха местата си, свещеникът се показа иззад олтара. Уил бързо изтича на мястото си в главния кораб на църквата заедно с останалите сержанти и коленичи, когато той започна с обичайното си вдъхновение третата молитва за деня. Притисна длани, но молитвата не беше за възхвала на Бога, нито дори за предстоящия разговор с краля, за който постоянно мислеше. Беше закъснял за молитвата и още не беше виждал Гарен. Отвори едва-едва очи и огледа помещението, а после въздъхна с облекчение, когато забеляза приятеля си. Гарен беше коленичил няколко реда по-напред с наведена глава и спусната като завеса коса пред лицето.

Уил се размърда неспокойно, когато свещеникът започна да чете от Евангелието. В продължение на две години той стоеше тук всеки ден по седем пъти, без да се брои литургията, която слушаха веднъж на ден след четвъртата молитва, а също и шестата молитва и бденията, които се отслужваха за мъртвите всеки следобед. Въпреки това четенето никога не беше по-кратко. Имаше също така специални служби за празници: Христовата литургия, за Богоявление, за Благовещение, за Успение Богородично, за празника на Свети Йоан Кръстител и други. На тези празници поне след това имаше хубаво ядене.

Един паяк в процепа между плочите се разтревожи от мърдането на Уил и забърза към изображенията на рицари върху пода на кораба, изписани със сериозни лица и гранитни мечове до гърдите. Корабът беше просторно кръгло помещение, оградено с каменните глави на грешници и демони, които гледаха злобно от стените с изкривени в различни гримаси лица, изразяващи болка и злост. То се разтваряше към пътеката за хора, която водеше към олтара. Тази пътека беше разделена от колони, които се издигаха към сводестия таван, а пейките между тях бяха изпълнени с рицари.

След известно време свещеникът вдигна нагоре ръце.

— Станете, братя. Покорни слуги на бога, защитници на истинската вяра и блюстители на Божествените закони. Изправете се, докато казваме „Отче наш“.

Уил се изправи с изтръпнали крака и занарежда Божията молитва. Гласът му се присъедини към останалите двеста и шестдесет мъже в църквата. Думите им се сляха в един глас, който отекваше като развълнувано море.

— Мир вам!

Краката се размърдаха, когато свещеникът затвори молитвеника си и даде знак, че службата е свършила.

Уил търпеливо изчака заедно с другите сержанти да излязат първо рицарите. Когато вече тръгваше неговата редица, той избърза напред, като разблъска другарите си. След сумрака в църквата слънцето изглеждаше още по-ярко и Уил закри очи с ръка, когато излезе изпод сводестия вход. Сержантите следваха в редица рицарите, отправяйки се към Голямата зала, за да прекъснат поста си. В есенната утрин сградите около главния двор изглеждаха като позлатени. Небето беше великолепно, мъглявосиньо, а ароматът на зрели ябълки и сливи от овощните градини беше като силен парфюм, който притъпяваше постоянната миризма на пот и конски тор, разнасяща се из приората. Нещо в цвета на утринната светлина и в начина, по който тя осветяваше всичко отвътре, напомни на Уил за деня, когато пристигна тук.

Уморени и с изранени от седлата задни части след продължилата две седмици езда от Единбург, двамата с баща му се бяха спуснали от мидълсекската гора през нивите и лозята и пред тях се откри разпрострелият се в далечината Лондон. Тогава пак беше есен и листата по клоните на дърветата бяха обагрени в ръждивочервено. Спряха на един поток да напоят конете, а Уил се загледа изумен в ширналия се пред него град. Отвъд стените, вдясно, беше забелязал няколко внушителни имения, които се простираха по широките брегове на реката. Предположи, че едно от тях е на Ордена. Всичко изглеждаше на Уил така голямо, величествено и безплътно, че му се стори, че в сградите пред него живеят не хора, а ангели. Обърна се развълнуван към баща си, но отново видя същия тъжен израз на лицето на Джеймс, който беше наблюдавал в продължение на месеци.

С усилие прогони този спомен. Щом като сянката настъпеше, беше му трудно да се отърси от нея, а днес не искаше да има мрак. Когато забеляза Гарен в редицата на сержантите, които излизаха от църквата, той изтича по стъпалата и се помъчи да се усмихне.

Гарен се огледа, когато Уил се изравни с него.

— Ще дойдеш ли в оръжейницата?

Уил го хвана за ръката.

— Къде беше снощи?

Гарен направи гримаса.

— В лазарета при брат Майкъл. Имах колики. Той каза, че сигурно е от нещо, което съм ял. Не му казах за сливите.

— Аз пък си помислих… — Уил млъкна и се разсмя, за да прикрие онова, което почти беше готов да изрече и което беше останало неизказано между тях. — Това ще ни е за урок. За щастие имам железен стомах.

— Трябва да вземем щитовете — рече Гарен, докато вървеше през двора. — Това е среща, за която не искам да закъснявам.

Двете момчета се отправиха към оръжейницата, без да обръщат внимание на любопитните погледи на по-младите сержанти, когато напуснаха редицата.

След като взеха щитовете на наставниците си те се отправиха към вътрешния двор. Уил беше вдигнал по-високо щита на Оуен, защото кожените ремъци ожулваха кожата му. Щитовете, боядисани в бяло с вар и с нарисуван върху тях червен кръст, бяха почти толкова големи, колкото и момчетата. В средата на помещенията за рицарите поляната на вътрешния двор беше оградена с галерии, чиито сводести входове водеха до по-ниските етажи на сградите. Покритата с роса яркозелена трева блестеше на слънцето. Насред поляната имаше голяма платформа и дъски, а рояк слуги сновяха насам-натам. Други носеха пейки и подноси с храна и вино от кухните. Уил се приближи към Оуен, следван от Гарен. Рицарят разговаряше оживено с един от писарите на Ордена. Погледна към тях и Уил отвори уста, за да поздрави наставника си, но друг глас го изпревари.

— Братко Оуен!

Уил се обърна и видя Жак да се приближава към тях.

Изобщо не обърна внимание на двамата с Гарен и кимна на Оуен.

— Кралската лодка пристигна.

— Много добре, братко. Мисля, че сме готови. — Оуен даде знак на Уил. — Върви на мястото си, сержант, и помни, че можеш да говориш само ако някой се обърне към теб.

— Да, сър.

Те се отправиха към платформата, където други двама сержанти също бяха донесли щитовете на наставниците си. Гарен застана до Уил, като държеше щита с една ръка пред себе си. Уил погледна към Жак, който стоеше с Оуен в края на поляната. Киселата физиономия на Циклопа и надменната му поза го накараха да настръхне от неприязън. Малко по-късно чу гласове и приближаващи се многобройни стъпки. Двойната порта в далечния край на двора широко се разтвори.

Начело на групата, която излезе на поляната, беше Умбер дьо Перо, приорът на Англия. Беше едър, широкоплещест мъж, с гъста като грива черна коса, чието присъствие като че ли изпълни двора. Редом с Умбер вървеше крал Хенри. Силно прошарената му коса беше завита в краищата по модата, а върху лицето му личаха белезите на старостта. От дясната страна на краля беше принц Едуард. На двадесет и една години, русокосият младеж беше почти с една глава по-висок от останалите в групата и вече имаше поведението на монарх. Следваха ги мъж с бледо лице и хлътнали бузи, облечен в черно, и група пажове, писари и кралски стражи.

Оуен пристъпи напред и се поклони — първо на магистъра, а след това на краля и на принца.

— Милорди, за мен е чест да ви приветствам в приората, лорд канцлер — добави той и поздрави с кимване човека в черно.

Хенри уморено се усмихна.

— Сър Оуен, радвам се да те видя толкова скоро след последната ни среща.

Уил погледна изненадан Оуен. Не знаеше, че наставникът му се е срещал с краля.

— Милорд! — обади се Умбер с дрезгавия си, властен глас. — Нека седнем и разговаряме на спокойствие.

— Да, наистина — съгласи се Хенри и огледа подозрително обстановката. Двама адютанти покриха облегалката на един стол с яркочервен копринен плат. Слугите на приората се оттеглиха в галериите, когато Хенри седна, а пажовете му защъкаха наоколо като молци. Отпрати ги с махване на ръка.

— За мен е загадка как живеете в такова лишено от всякакви удобства място, господин тамплиер. Сигурен съм, че най-богатите мъже в християнския свят могат да си позволят малко по-голям лукс.

— Ние служим на Бога, милорд — отвърна спокойно Умбер и седна от лявата страна на краля, — а не за да угаждаме на телата си.

Уил отстъпи назад, за да позволи на Оуен да седне до приора. Едуард беше отдясно на краля, а трима рицари, между които и Жак, заедно с петима писари — двама от двореца и трима от Ордена, заеха останалите места около платформата. Остана едно празно място. Уил предположи, че то е за канцлера, който беше предпочел да остане прав зад краля, като гарван, кацнал на облегалката на стола му.

Хенри погледна към подносите с плодове и каните с вино.

— Благодарим ви, че сте толкова любезни да ни предоставите някои по-земни удоволствия.

— Да, кралю. — Умбер даде знак на един слуга да налее вино. — Орденът е щастлив да посрещне гостите си според обичаите в техния собствен двор.

Хенри изгледа за момент Умбер, а после слугата, който наля вино в една голяма чаша и му я поднесе, като се поклони. Погледът му се плъзна по лицата на присъстващите и се спря на Уил.

— Всяка година имате все по-млади войници. А може пък аз да остарявам? На колко години си, момче?

— На тринайсет и осем месеца, милорд. — С крайчеца на окото Уил забеляза, че Жак го гледа.

— Аха! — възкликна Хенри, без да си дава сметка, че Уил се притеснява. — Шотландец, ако не ми изневерява слухът, нали?

— Да, милорд.

— В такъв случай имаш щастието да си поданик на две от най-красивите дами на тези острови — жена ми и дъщеря ми Маргарет.

Уил се поклони в знак на съгласие, но не каза нищо. Беше само на четири години, когато Хенри ожени десетгодишната си дъщеря за краля на Шотландия. Обаче той беше израснал с мнението на баща си по въпроса и разбираше, че чрез Маргарет, Хенри беше успял да укрепи още повече контрола си над Шотландия — страна, към която английските крале имаха апетити от векове.

— Старите трябва да възлагат надеждите си за бъдещето на младите — продължи Хенри и отпи от виното. — Миналия месец накарах най-добрия художник в Англия да пресъздаде падането на Йерусалим в личните ми покои в Тауър. Това беше златното време на рицарството, когато братствата, организирани в Ордени на такива прочути мъже като Годфроа дьо Буйон, вървяха по стъпките на нашия Господ Иисус Христос, жертвайки се за прослава на Бога и християнството. Възможно е — добави като че ли между другото той — това време отново да настъпи.

Умбер повдигна едната си вежда.

— Мислех, милорд, че парите, които ви заехме, бяха за планирания Кръстоносен поход в Палестина, а не за стените на двореца ви.

— Не се безпокойте за златото си, Дьо Перо, то е похарчено по най-добрия начин. Обръщате прекалено внимание на тези неща. Орденът търгува със стоки през земи и морета, взема пари от поклонници, за да ги прекарва с корабите си, получава дарения от благородници и крале, а за заемите, които дава, взема почти толкова висока лихва, колкото и проклетите евреи! — Кралят изгледа втренчено Умбер. — Мисля, че името „Христови воини“, с което съм чувал, че предпочитате да се наричате, е малко подвеждащо.

— Орденът трябва да използва всички възможни начини за събиране на пари от тази страна на морето, ако искаме да продължим борбата отвъд него. Вярно е, че трябва да използваме всяка наша дейност, за да постигнем мечтата на всеки мъж, жена и дете от християнството през последните два века — отнемането на Йерусалим от сарацините и установяването на християнски Свети земи. За да спомогнем за постигането на тази цел, като монаси ние се молим, като воини ковем оръжия и изпращаме хора, за да подсилват гарнизоните ни в Утремер, а като хора произвеждаме и продаваме всичко, което можем. Ако не го правим — добави Умбер, без да сваля очи от Хенри, — кой ще го прави, кралю? Западът ще продължи да мечтае за това, но малко са тези, които сега са готови да действат за осъществяването на тази мечта.

— Вие се криете зад своята набожност, господин тамплиер — сряза го Хенри, засегнат от намека на рицаря. — Добре известно е, че Орденът с толкова имоти и пари се е заел да изгради своя империя на Запад. Империя, която може би дори един крал вече не може да контролира в собственото си кралство!

За момент в двора настъпи пълно мълчание. То беше нарушено от тихия глас на принц Едуард:

— Има ли някакви нови съобщения от Изток, господин тамплиер? В последното си писмо вие ни уведомихте, че монголите са нападнали Багдад и няколко други градове. Има ли някаква причина да мислим, че ще нападнат и нашите земи?

Хенри изгледа намръщен сина си, когато Умбер насочи вниманието си към Едуард.

— Не, не сме чували нищо повече, принце — отвърна приорът. — Но не вярвам да ни грози непосредствена опасност от монголите. Мамелюците са тези, които ме безпокоят.

При тези думи Хенри презрително се изсмя.

— Техният лидер Кутуз е един роб! Каква сила може да представлява той?

— Роб воин — поправи го Умбер, — а освен това вече не е роб. Аз и моите братя сме на мнение, че мамелюците представляват по-голяма заплаха, отколкото много хора на Запад си мислят. Сега само монголите отвличат вниманието им от нас.

— За това трябва да бъдем благодарни — рече рязко Хенри. — Монголите са много по-силни и чувам, че използват християнски жени и деца като щит в сраженията. Добре е сарацините да ангажират вниманието им.

— Простете, Ваше величество, но вие грешите. Да, монголите наистина са силни. Обаче църквата вече успя да покръсти много от тях. В Багдад те убивали само сарацините, а християните били пощадени. Последните сведения, които получихме от Светите земи са, че мамелюците се готвят да преминат през Палестина. Нашите съгледвачи в Кайро твърдят, че те тръгват на война срещу монголите, след като обидили техния султан. Авангардът им щял да се командва от най-способния командир в мамелюкската армия — от Байбарс.

— Байбарс?

— Казват му Арбалета. — Лицето на Умбер придоби сурово изражение. — Той е отговорен за избиването на триста от най-способните хора на Ордена. Байбарс водеше мамелюците в битката при Мансура, милорд. Сражението, което сложи край на Кръстоносния поход, воден от вашия зет Луи.

Уил усети как застаналият до него Гарен се напрегна. Знаеше причината. На четири години Гарен беше загубил баща си и двамата си братя в това сражение. Жак беше единственият от семейство Лион, оцелял в клането при Мансура. Уил погледна крадешком рицаря. Циклопът беше сбърчил вежди. Единственото му око сякаш гледаше надалеч, а самият той беше другаде. Уил извърна очи, когато Умбер продължи:

— След като войската на Луи превзе град Дамиета, тя се насочи на юг през Египет, водена от брата на краля, Робер д’Артоа. Натъкнаха се на мамелюкската армия, разположила се на лагер в околностите на Мансура. Артоа атакува смело лагера, като пренебрегна заповедите на краля. Бяха убити много мамелюкски войници, включително и началникът на тяхната султанска гвардия. Байбарс зае мястото на нейния убит командир и подготви капан в Мансура, тъй като знаеше, че ще го последваме в града. По улиците му бяха избити стотици наши братя от сабите на хората на Байбарс. Мамелюците не трябва да бъдат подценявани, милорд.

Принц Едуард се размърда.

— Имаме ли достатъчно сили, за да се противопоставим на тази заплаха, приор?

— Да! — каза рязко Хенри преди Умбер да успее да отговори. — Ще попречи ли нещо на тези, които са се заклели да защитават християнските граждани в Светите земи, да изпълнят клетвата си?

— Както и за всичко останало, и тук стои въпросът за финансирането — обади се Оуен.

Умбер го стрелна с поглед.

— Кралю, благодарение на войните, които са водили, мамелюците познават добре тези земи. Повечето от нашите заселници, които се настаниха в градовете, предпочетоха да останат там. Мамелюците използват гълъби, за да пращат съобщения, съгледвачите им са навсякъде. В момента те са в по-добра позиция да ни нападнат, отколкото ние да се защитим.

— Трябва да действаме решително — каза Едуард. — Един кръстоносен поход би…

— Казано е — прекъсна го Хенри и го потупа по ръката, — че едно прибързано решение води до още по-бърз провал. Да, кръстоносен поход може и да е необходим, но той трябва да бъде внимателно подготвен.

— Разбира се, татко — съгласи се с вежливо, но малко сковано кимване Едуард.

Хенри се облегна назад.

— Това наистина е твърде тревожно, господин тамплиер. Обаче засега не може да се направи кой знае какво, така че ми е любопитно да разбера защо ме повикахте тук?

— Ако Ваше величество няма нищо против — рече Умбер, — брат Оуен ще открие обсъждането.

Оуен се обърна към Хенри, поставяйки ръце върху масата.

— Кралю, позволихме ви да използвате съкровищницата на Ордена за съхранение на ваши ценности и да вземате от нашите средства, когато имате нужда, както на времето бяхме дали това право на вашия баща, крал Джон, и на брат ви Ричард. Въпреки че Орденът с удоволствие е готов да предлага финансова помощ на кралската фамилия…

— Надявам се да е така — прекъсна го Хенри. — Бог вижда, че съм ви позволил да имате достатъчно влияние в тези земи срещу незначителните средства, които толкова рядко ми отпускате.

— Бог наистина вижда и можете да бъдете сигурен за голямата награда, която ви очаква на небето, заради благосклонното ви отношение към неговите воини — рече Умбер. — Моля те да продължиш, братко Оуен.

— Но макар че с радост ви предоставяме помощта си, нашите средства не са неизчерпаеми — Оуен даде знак с ръка на единия от писарите на Ордена, който му подаде навит на руло пергамент. Той го подаде през масата на краля. — Както сам можете да се уверите, милорд, вашите дългове към нас са нараснали значително през миналата година.

Хенри погледна пергамента и свъси вежди, когато продължи да чете по-нататък. Подаде го на канцлера, който му хвърли един поглед, преди да му го върне. Едуард се наведе напред, за да види написаното, а Хенри поглади рядката си брада и погледна към Оуен.

— Тези пари ми бяха дадени на доверие. Ще ги върна, когато мога, но в момента положението ми не ми позволява да го сторя.

— Разбрахме, милорд — рече Оуен като погледна бегло към Жак, — че напоследък организирате редица турнири в Чийпсайд за удоволствие на вашите френски придворни. Кой плаща за това?

Жак кимна, но не каза нищо.

Хенри изгледа гневно и двамата.

— Господин рицарю, вие, надявам се, разбирате положението на баща ми — обади се Едуард и вдигна очи от пергамента. — Като суверен на страната, негово задължение е да осигурява защита на народа си при война и възможност да спортува в мирно време.

— Това го разбираме — съгласи се Оуен и вежливо кимна глава на принца. — Обаче не можем да си позволим тези дългове да останат неплатени. Нужно ни е цялото злато, което можем да съберем, ако искаме да подсилим войските си в Светите земи.

— Какво стана с благотворителността? — попита рязко Хенри. — Това християнско задължение не се ли отнася за тамплиерите?

— Ако ви трябва благотворителност, кралю — обади се Умбер, — в такъв случай, при цялото ми уважение, бих ви предложил да отправите молбата си към хоспиталиерите.

Лицето на Хенри почервеня.

— Що за нахалство ми демонстрирате! — Той хвърли пергамента на масата. — Скоро ще си получите проклетите пари. Повиших данъците тук и в земите ми в Гаскония, обаче ви предупреждавам, не си позволявайте да ме обиждате отново, защото няма да видите и едно пени!

— За данъците е нужно много време, за да бъдат събрани, кралю. Парите трябва да бъдат платени по-рано.

— Боже Господи! Да не би да искате да продам дрехите от гърба си? Не мога да бера злато от дърветата, нито пък да го правя от олово!

Оуен погледна към Умбер, който леко му кимна.

— Има един начин, чрез който можем да решим този проблем, кралю.

— И какъв е той, да ви вземат дяволите?

— Заложете скъпоценните камъни на короната при нас, милорд. Ще ги държим, докато дълговете бъдат изплатени.

— Какво? — провикна се гръмогласно кралят.

Едуард рязко се изправи, а канцлерът погледна изумен Оуен. Уил с мъка си наложи да запази каменно изражение.

— Това е единственият начин, Ваше величество — рече Умбер.

Кралят рязко стана и катурна стола си. Червената коприна се смъкна върху тревата. Удари с юмрук по масата и няколко чаши с вино се разляха.

— Скъпоценните камъни на короната са символи на династията и на кралското ми достойнство и не могат да бъдат дадени на някакви си новоизлюпени воини, които поставят себе си наравно с Бога! — Той грабна пергамента от масата, скъса го на две и хвърли парчетата на тревата.

Умбер се надигна от мястото си и каза със спокоен глас:

— Бих ви припомнил, че лоялността на Ордена на тамплиерите винаги е носела най-голяма полза, дори може да се каже, решаваща за суверена на тази страна. Ще бъде много жалко, милорд, да загубите тази лоялност.

— Би трябвало да взема главата ти! — каза Хенри, задъхвайки се от гняв.

В края на поляната кралските стражи неспокойно се размърдаха. Двама от рицарите се изправиха с ръце върху дръжките на мечовете си.

Едуард сложи ръка върху тази на Хенри.

— Хайде, татко, мисля, че срещата приключи.

Хенри хвърли последен гневен поглед на Умбер, а после като издърпа рязко ръката си от тази на сина си, с бързи крачки прекоси двора. След като кимна леко с глава към Умбер и Оуен, Едуард се извърна и последва баща си заедно с цялата свита.

Канцлерът остана. Изгледа втренчено Умбер, стиснал здраво тънките си устни.

— В срок от един месец ще бъдете уведомен официално за решението на краля, господин тамплиер.

Умбер погледна към скъсания на парчета пергамент на земята.

— В стаята си имам копие от него. Ще иска ли Негово величество да му го изпратим в двореца?

Канцлерът поклати глава.

— Предпочитам да го взема сега.

Умбер огледа масата.

— Дьо Лион — рече той и даде знак на Гарен, — придружи лорд канцлера до стаята ми. Оръженосецът ми ще ви предаде въпросния свитък.

Гарен се поклони ниско и тръгна през поляната заедно с канцлера.

Уил се извърна, когато чу гласа на Оуен зад себе си.

— Не мина така добре, както очаквах. Сега единствената ми надежда е кралят да не реши да ни отвърне.

— Лаещите кучета рядко хапят, братко Оуен — отвърна Умбер. — Хенри бързо се отказа от последния си опит да ни сплаши, когато му се заканихме, че ще го свалим от трона.