Здравко Ненов, Питър Ван Кампен
Сектите и как да ги разпознаваме (3) (Кой в какво вярва по света)

Християнството

Християнството е най-масово разпространената религия в световен мащаб. Тя се основава на Библията, която е нейната свещена книга, и затова често се нарича и Светото Писание. Всички християни по целия свят признават Библията за Божието откровение към човечеството. Тя е записана от хора, които са писали под прякото ръководство на Божия Дух, и не съдържа човешки мнения, грешки или противоречия. Целият текст на Библията е боговдъхновен и абсолютно авторитетен по всички въпроси от човешкото битие. Някои християнски църкви приемат Библията за единствен авторитет, докато други освен нея приемат за авторитет и църковната традиция и други писания на ранните християни.

Въпреки някои различия в схващанията на отделните течения в християнството, основните вярвания са еднакви за всички християни. Те са формулирани накратко в т. нар. Никейско символ-верую от 381 г.:

Ние вярваме в единия Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

И в единия Господ Исус Христос, Божия Син, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бога истинен, роден, не сътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало; Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария и стана човек; Който биде разпнат при Понтий Пилат и страда, и биде погребан, и възкръсна в третия ден според Писанията; и възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви, и на Когото царството не ще има край.

И в Духа Свети, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, Който е говорил чрез пророците.

В една света, вселенска и апостолска Църква.

Изповядваме едно кръщение за опрощаване на греховете.

Чакаме възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век.

Амин.

Нека разгледаме малко по-подробно отделните точки на тази изповед на вярата:

Библията говори за един Бог, който е над всичко, който е сътворил цялата вселена — видимия и невидимия свят. За разлика от огромна част от останалите религии християните вярват в един личностен Бог. Бог не е просто някаква висша сила, някакъв философски принцип или някакъв всеобхватен природен закон. Той притежава качества, присъщи на личността — познание (1. Йоан. 3:20), усещания или чувства (Бит. 6:6), както и воля и способност за вземане на решения (Як. 1:18). Той може да проявява както любов, така и гняв. Той може да си спомня или съзнателно да забравя. Той има определени намерения (Ефес. 1:9–11), взема решения и разкрива бъдещето. Най-голямата утеха за вярващия е знанието, че Бог е любов (1. Йоан. 4:16–18).

Никакъв принцип, никаква безлична сила не би могла да оправдае казаното в 1. Петр. 5:7: „И всяка ваша грижа възложете на Него, защото Той се грижи за вас.“

Библията нарича Бога с различни названия — Господ, Всемогъщият, Творецът, Спасителят, Изкупителят, Царят и много други. В Стария Завет се среща четирибуквената дума ЙХВХ, която е стояла за Божието име. Впоследствие от нея е конструирано името Йехова, което е неправилно, но се е наложило в практиката. Правилният начин на произнасяне вероятно е бил Яхве, но това е само предположение. Никой не може въз основа на Библията да твърди, че има едно отделно наименование, което е единствено приемливо за Бога.

Друга основополагаща истина в християнството е, че Бог съществува в три лица. Нашият ограничен човешки ум не може да схване такова съществуване, но и въобще личността на Бога не може да се отъждествява с нашата човешка представа за личност. Светото Писание ясно и недвусмислено говори, че има само един Бог, но Го разкрива в три лица — Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. Те се различават един от друг и все пак са едно божествено цяло. Те не са три божества, нито един бог с три глави. Тези три лица доказват, че Бог може да владее и да присъства в материята, в нашия духовен свят и извън нашата система на представи и съществуване. Ако не беше триединен, Той не би могъл да бъде един всемогъщ Бог.

За да изразят по-удобно тази истина, християните употребяват понятията Триединство, Триединен Бог и Света Троица, въпреки че те не се срещат пряко в Библията.

Централно място в християнството заема личността на Исус Христос, от когото то носи и своето име. Християните вярват, че Той е второто лице на Божеството, Бог Син, който се е въплътил в човек. Това е станало чрез свръхестественото девствено зачатие на Св. Дева Мария — едно чудо, което Творецът Бог е извършил. Така се е родило Детето Исус, което е било отгледано в семейството на Йосиф и Мария. Той е бил обещаният на Израел Месия и се е изявявал като такъв на 30-годишна възраст. Той е свидетелствал на избрания народ в продължение на около 3 години, като е проповядвал Божията истина, разкрита в Стария Завет. Той е доказал Своята божественост чрез многобройните свръхестествени дела, които е извършил — несравнимо по-велики от всичко, което юдейският народ е бил виждал дотогава — както и чрез съвършено светия си и безгрешен живот. Но тогавашните религиозни водачи не са Го познали и приели като Месия, а са Го обвинили в богохулство и в заслепението си са Го предали на римския управител Понтий Пилат, за да бъде разпънат на кръст като престъпник.

Християните вярват, че смъртта на Исус Христос не е била случайна съдебна грешка или въпрос на исторически условия и неразбиране от страна на юдейските духовни и политически водачи. Той е имал възможността и властта да избегне тази смърт, но я е приел доброволно. Това всъщност е била основната Му мисия, за която Той е дошъл на земята и е станал Човек. Необходимостта от смъртта на Исус Христос е свързана с друго основно учение на християнството — необходимостта на човешкото същество от спасение.

Човекът е бил сътворен от Бога съвършен и добър и е бил поставен в идеални условия за живот. Той е трябвало да бъде приятел на Бога и обект на Неговата любов. Но тъй като любовта може да бъде само доброволна, Бог е дарил човека със свободна воля и зачита неговото право да взема самостоятелни решения. Бог е предоставил на човека възможността да избере дали да живее в това отношение на приятелство и любов с Него, или не, като същевременно го е предупредил за последиците от неговото решение. Излъган от противника на Бога — Сатана — човекът взима решение да тръгне по своя собствен път на неподчинение на Божията воля, който води към смърт и вечно отделяне от неговия Творец и Баща (Битие 3 гл.). Християнството нарича този акт „грехопадението“. Вследствие на него целият човешки род изгубва връзката си с Бога. За грешния човек става невъзможно да съществува в Божието присъствие. Именно това отделяне от Бога Библията нарича ад и го описва като най-ужасното и мъчително състояние за човека. Единствената възможност човекът да избегне това отделяне от Бога е, ако някой друг понесе наказанието за неговите грехове. На земята обаче няма нито един човек, който да не е съгрешил пред Бога (Рим. 3:10–18). Няма човек, който сам да не е заслужил наказание и да би могъл да понесе наказанието на някой друг. Затова единствената възможност за спасение на човека е била Сам Бог да стане човек — съвършен и безгрешен — който със своята смърт да понесе наказанието за греховете на останалите хора и така да ги изкупи и освободи от вината им пред Бога. Именно това прави Бог в лицето на Исус Христос (Йоан 3:16; 2. Кор. 5:21). Тъй като Исус Христос е Бог, няма нищо по-ценно от Неговия живот и затова цената на Неговата смърт е напълно достатъчна, за да изкупи всички грехове на всички хора, които са живели на света през цялата човешка история — преди и след Неговото пребиваване на земята.

Но тук отново Бог зачита свободната воля на човека. Изкупителната жертва на Христос не спасява автоматично всички хора на света. Голяма част от тях не желаят да бъдат спасявани, не желаят да живеят с Бога — и Бог не ги принуждава към това. Той не спасява никого насила. Спасението чрез Христос е достъпно за абсолютно всеки човек, който пожелае да се спаси — който повярва в изкупителното дело на Христос и Го приеме за свой Спасител. Самото име Исус Христос означава „Спасител, Божи Помазаник“. Спасението чрез вяра в Исус Христос неминуемо се проявява в добри дела и въобще променен живот. Добрите дела сами по себе си не могат да спасят човека, но те са признак за истинността на неговата вяра (Яков 2:17, 20, 26).

Тъй като Исус Христос не е бил виновен в никакъв грях и Сам не е заслужавал смъртта, Той не е могъл да бъде задържан от нея. След като бива погребан и престоява два дни в гроба, на третия ден Той възкръсва физически. Цялото християнство се основава на факта на възкресението на Христос и е абсолютно невъзможно без него. Неоспорим исторически факт е, че на третия ден гробът на Христос е бил (и все още продължава да бъде) празен. За това никога не е било дадено никакво друго правдоподобно обяснение въпреки непрекъснатите опити през всички векове. Многобройни очевидци са се срещали с Христос след Неговото възкресение и свидетелстват за това. Никой никога не е могъл да обори тяхното свидетелство. И така, възкресението на Исус Христос е исторически факт, който не може да бъде отречен. Нещо повече — този факт е бил предсказан векове по-рано от пророците на Израел в Писанията на Стария Завет. Всички пророчества, които се отнасят до първото идване на Христос, са се сбъднали с абсолютна точност до най-малките подробности.

След Своето Възкресение Христос се е възнесъл на небето (духовния свят, където обитава Бог, а не атмосферата или астрономическото небе). Там Той седи отдясно на Бог Отец до деня, в който ще дойде отново. Второто идване на Исус Христос обаче няма да бъде като първото. Втория път Той няма да дойде незабележимо, като обикновен човек, а ще дойде в слава със Своите Светии, начело на небесните войски. Това пришествие ще бъде ясно видимо за всеки човек на земята. Тогава Той ще съди света и ще установи вечното Си царство, в което ще живеят Неговите спасени хора.

Всички християни очакват Второто пришествие на Христос, но точният момент, когато то ще настъпи, е скрит и абсолютно никой не го знае. Библията ясно казва, че единствено Бог Отец знае кога ще бъде това и всеки опит да се изчисли или предскаже времето е човешка спекулация (Деян. 1:8).

За това, че Христос е жив и сега, могат да свидетелстват и всички днешни християни. Това е и основната разлика между християнството и всички останали религии. Всички те се покланят на гробовете на своите мъртви основатели. Християнството сочи празния гроб на своя основател. Всеки човек, който пожелае, може да встъпи в лична връзка с Него и да се увери от опит, че Той е жив. Християнството не е философска или морално-етична система от възгледи, то е живот и практика. Истините на Светото Писание могат да се опитат на практика (Псалм 34:8). Библията издържа на абсолютно всяка проверка.

Третата божествена личност е Светият Дух. Той е изпратен на земята на юдейския празник Петдесетница като Утешителят и Застъпникът, който Христос е обещал на Своите ученици. Светият Дух живее във всички повярвали в Христос (1. Кор. 6:19) и е гаранцията за тяхното бъдещо физическо изкупление (Ефес. 1:13–14). Светият Дух е вдъхновил писателите на Новия и Стария Завет и затова всичко, записано от тях, е божествена истина, а не човешко мнение (2. Тим. 3:16).

Христовата Църква е общността от всички истински вярващи, които са живели някога на земята. В Библията тя е наречена Невястата на Христос. Оригиналната дума за църква е „еклезия“ и означава „събрание на призованите“.

Това са основните учения на християнството. Те са еднакви във всички християнски църкви и общества. По някои по-маловажни въпроси съществуват различия между отделните църкви и течения в християнството. По-долу представяме основните клонове на християнската Църква с най-характерните им отличителни белези.

Някои клонове на Църквата

Това, че християнството днес съществува под формата на толкова различни деноминации, се дължи преди всичко на два исторически процеса. Първият е бил разделянето на западната (Римокатолическа) и източната (Православна) църква през 1054 г. сл. Хр. Вторият е бил Реформацията през XVI в., която довежда до зараждането на протестантизма.

Православните църкви

Разделянето на източната и западната църква се дължи главно на това, че източната църква отхвърля претенцията на римския епископ (т. е. папата) за абсолютен авторитет. Православната църква също така отрича добавената от западната църква към никейското символ-верую клауза, според която Светият Дух произхожда не само от Отца, а от Отца и Сина. Висшият авторитет в православните църкви не принадлежи на отделен човек, а на така наречения Свети Синод, който може да тълкува Светото предание и да налага църковни наказания. На върха на всяка национална църква стои патриарх. Константинополският патриарх е „пръв между равни“.

Римокатолическата църква

Римокатолиците (най-голямата християнска деноминация) признават първенството и авторитета на папата. Римокатолическата църква е една във всички страни, а не е разделена по национален принцип. Когато папата говори „ех cathedra“, т. е. в своя пълен авторитет да поучава по въпросите на вярата и етиката, неговите изказвания се смятат за непогрешими и задължителни за всички католици.

Лютеранската църква

Тя възниква от реформацията на Мартин Лутер и е най-силният протестантски елемент в Германия и Скандинавия, но има последователи и в много други страни. Църквата обикновено се ръководи от църковен съвет под председателството на един генерален суперинтендант. Само в една част от лютеранските църкви има епископи. При богослуженията на преден план е проповедта. Литургията е относително консервативна.

Реформираните и Презвитериански църкви

Водят началото си от реформатора Калвин. Както и лютераните, те поставят авторитета на Библията над този на Църквата. Църквата се ръководи от съвети, в които участват съответно пастори и старейшини-миряни (презвитери). Богослуженията са прости и се състоят основно от проповед, четене на Библията, свободни, не предварително формулирани молитви и пеене на псалми и църковни песни.

Англиканската църква

Англиканската църковна общност е едно световно семейство от църкви, които са свързани с архиепископа на Кентърбъри, който е „пръв между равни“ сред останалите англикански църковни ръководители. Църквата-майка на англиканските църкви, The Church of England, по мнението на много англиканци се корени в келтското християнство, което е процъфтявало дълго преди мисията на Августин Кентърбърийски на британските острови. Въпреки че англиканската църква скъсва с Рим при Реформацията, тя е запазила едно изключително литургично и подобно на католическото богослужение. Тя обаче отхвърля папската институция и католическия възглед за свещенството.

Конгрешаните

Възникват през XVI в. като сепаратистко, остро настроено срещу държавната църква движение на английския пуританизъм. Както и други свободни църкви, те наблягат на това, че човек може да принадлежи към църквата единствено на основата на свое лично решение на вярата, а не автоматично, поради принадлежността си към определена държавна или социална група.

Баптистите

Виждат кръщението като акт на изповед на повярвалия човек и поради това отхвърлят кръщението на малки деца. Баптистките църкви са свободни църкви. Както и останалите протестантски църкви, те особено наблягат на значението на Библията.

Методистките църкви

Те са възникнали чрез английското съживително движение на XVIII век. Въпреки че най-известният проповедник на това съживление, Джон Уесли, сам остава англиканец, новоповярвалите не намират своя дом в Англиканската църква и така възниква Методистката църква. Богослуженията могат да бъдат празнично-сакраментални или неформални.

Петдесятните църкви

Наблягат на ролята на Светия Дух. Те се радват на голям растеж, особено в Южна Америка. В богослуженията често се срещат говорене на езици, видения и пророчества.

Армията на спасението

Основана е през XIX в. с цел да помага духовно и социално на бедните, особено в големите градове. Тя отхвърля тайнствата (сакраментите).

Квакерите

Или „Обществото на приятелите“ имат богослужения, които преминават основно в тишина и служат за събиране на средства. Те също са социално активни. Те отричат тайнствата, клетвата, военната служба и твърдите формулировки на изповедта на вярата.

Братята

(Братски събрания, християнски събрания) са независими групи без служебна йерархия, които наблягат на служението на отделния член на църквата. По принцип не се организират в движения и нямат общо ръководство, а всяко събрание е независимо. Те също наблягат на авторитета на Библията и са активни на мисионерското поле.