Иван Янев
Феникс (32)

XXXI.
Винаги е възможно да се започне отначало

Ян пъхна телефона в джоба на дънките си и опирайки се на бастуна, се обърна. Застана лице в лице с Лейла. Не беше чул кога е дошла. Светлината от прозореца обливаше лицето на жената, която изглеждаше приказно. Беше облечена с дълга и свободна рокля, стигаща почти до пода. Тя го гледаше с големите си открити очи, които излъчваха доверие, загриженост, обич, но и твърдост. Стаята не беше голяма, но уютно подредена от внимателна женска ръка. Тя искаше той тук, в тази стая, да се възстанови докрай и да изживее своя период на адаптация от стария към новия живот, който жената вярваше, че заслужават, че ще започне за всички тях, които бяха преминали през толкова много страдания, през толкова много премеждия. Тя беше убедена, че са си платили данъците за едно щастливо бъдеще.

— Лейла!

— Ян, допусни ме до себе си!

— Не знам ще мога ли. Разбирам, че някой ако въобще е заслужавал моята обич, то това си ти. Но. Не знам способен ли съм вече да обичам. Чувствам се като пробито корито, в което вече няма нищо, а дори и да се сипе нещо, то пак ще изтече, без да се задържи в него. Всичко, в което вярвах и се стремих по-рано, се оказа химера, изгоря и се превърна в пепел. Ако въобще чувствам нещо след всичко, то е, че съм жив мъртвец или мъртъв, ходещ и дишащ, но не живеещ. Колко би било хубаво да те бях срещнал преди. Преди, когато още можех да обичам и да оценя един такъв диамант като теб. Защото ти си именно диамант, след всичко, което си преживяла, ти си твърда, ти искаш да започнеш всичко отначало. Винаги съм подозирал, че жените са по-силни от нас, мъжете. На нас само фасадата ни е силна, а отдолу… май сме доста крехки и ронливи. Докато ти, Лейла, ти си не само добра, интелигентна и красива, ти си неимоверно силна жена.

— Ян, вярвам, че съдбата ни събра, защото ние с теб очевидно сме сродни души. Само ми позволи да бъда до теб и съм сигурна, че рано или късно ще се получи. Убедена съм, че и двамата сме търпеливи и упорити. И също така и двамата заслужаваме да започнем начисто. Винаги е възможно да се започне отначало, стига да го поиска човек. И знаеш ли… Вярвам, че в манерката ти все има някоя капка. Излей я! Вярвам, че няма да се изгуби в пясъка, а от нея ще покълне цвете. Но трябва да решиш: ще се разделиш ли с последната си животворна капка, която да даде живот на нещо здраво и прекрасно! Вярвам, че от пепелището на нашето минало, ще се роди фениксът — бъдещето, което сме търсили, което изстрадахме, което заслужаваме.

„И рече: истина ви казвам — никой пророк не е приет в отечеството си.“

(Лука 4:24)

„… защото мнозина са звани, а малцина избрани.“

(Матей 22:14)