Людмил Стоянов
Мехмед Синап (11) (Историята на един бунт)

Единадесета глава
Сватба

Султан Селим царуваше в далечния Стамбул, а на Машергидик господар беше Мехмед Синап. Високо беше неговото свърталище, непристъпно. Трябваше да се върви три дни път, докато се стигне седалището на Кара Ибрахим, а оттам нататък беше тъмно царство, върхове, гори и клисури и в клисурите дълбоки реки, с кервани от къдрави планински мъгли, неуморно ехо от белите водопади и скали, дето трима души можеха да се бият с цял табор войска. И сам Кара Ибрахим слабо познаваше тия места, някъде бе ходил отдавна, някои знаеше само по име. Рядко царски човек бе стъпвал в Алакьой, а там стояха конаците на Синапа и над тях изправяше мощна снага гористата и недостъпна Машергидик.

В ония дни, когато Кара Ибрахим стъпи за първи път в нахията, беше мирно и тихо време. Раята беше послушна, работеше и плащаше даждията, сваляше капа отдалеч, щом видеше царски човек или богат кехая и чорбаджия. Той знаеше, че така и трябва, тъй е отсъдено от аллаха.

Наистина, сам той имаше в живота си тъмна сянка, опасна празнина, която се мъчеше да забрави. Беше време на заблуда, което скоро прегоря. Като прогледнал слепец посрещна той светлината на царската милост, наведе се и удари чело о земята с широко темане. Той получи нахията, която не знаеше докъде се простира, тая тъмна страна, планинска и гориста, откъдето хазната искаше определена сума, без да се интересува как и отде ще я събере Кара Ибрахим.

Той не си даваше голям труд. Седеше в конака и пушеше чибука. Той разхвърляше сумата върху кехаите, а те я събираха от народа. Тъй гладко вървеше всичко! Ето ще дойдат Велин кехая и Метекса Марчовски, ще развържат дълги кемери и ще му наброят пълни шепи жълтици. А като тях имаше и други, не само раи, но и правоверни, богати хора, верни стълбове на царщината.

А какви времена дойдоха! Парите трудно се събират, народът бяга из гората, нехайте навели глави, плахи, умърлушени. Понякога отваряха дума за хайтите, които затварят пътищата, за Мехмед Синап, който бунтува народа и го учи на непокорство.

Кара Ибрахим можеше да попита Метекса за тоя Синап, що за човек е, но мислеше, че ще пострада честта му, ако седне да се интересува за един разбойник и царски душманин.

И сега той слабо си спомняше аргатина на Метекса, този опасен човек, който, според мълвата, беше неуловим и който, казват, ходел с табор свои верни хора. До него стигнаха смътни слухове за нападенията на чифлиците в полето, но той нямаше нито писмо, нито заповед, за да действува, пък и не знаеше срещу кого.

Метекса знаеше повече от него и за Синапа, и за делата му, но не намираше за нужно да посветява царския човек, за да не предизвика гнева на единия и злобата на другия. Той върна хората на Синапа, като им каза, че ще си помисли дали да му даде дъщеря си, а се боеше и от Кара Ибрахим, който често отваряше дума за нея като за нещо обещано и отсъдено нему от аллаха. Тя беше разцъфнала пред очите му и той я очакваше да порасне, както се очаква да узрее хубава ябълка, за да се откъсне плодът направо от дървото.

Метекса четеше тайните мисли на мухтарина и преглъщаше горчиви слюнки. Той обичаше дъщеря си, макар да беше строг към нея. Пуста женска челяд, колко грижи създава на човека! Кара Ибрахим знаеше, че с добро всичко ще постигне, че не е Метекса човекът, който ще се скара с царския чиновник за една жена, па била тя и дъщеря му.

— Слушай, Метекса — каза му той веднъж. — Колко години стана щерка ти?

Метекса премести броеницата в другата ръка и отвърна спокойно, като че думата беше не за дъщеря му, а за кобилата му:

— А че петнайсет, Ибрахим ага… Защо питаш?

— Сетих се за нея. Намерил съм й добър еш, да знаеш. Ама е малка още, не е за женене.

— Не е, не е за женене, Ибрахим ага, малка е още — със затаен дъх каза Метекса, като скри две години от възрастта й.

— Лошото е само, че е правоверен, а тя е гяурка. Но пък живот ще живее, господарка ще бъде, а? И ти, Метекса, добро ще видиш, гледай си кефа…

— Да беше барем ахренин, Ибрахим ага. С ахренете сме свои, до вчера сме били една вяра, дето се казва, имаме още роднини между тях… — при тия думи Метекса се закашля и остави лулата на дивана.

Очите му се изблещиха и се напълниха с кръв.

Мисълта му се прехвърли изведнъж върху Синапа.

До него достигна гласът на дъщеря му Гюла.

— Баба! Ела, че кобилата се ожреби!

Да беше му я дал проклетникът!

Впрочем Синап не бързаше. След втория отказ на Метекса да му даде дъщеря си той наглед се примири, но не подири своя ахренка. Можа все пак да настани за аргатин у Метекса свой верен човек и продължаваше да напада с дружината си полските чифлици. Султанът водеше мурабе, днес с австрийци, утре с московци, бяха мътни времена и Синап вярваше, че тъй ще бъде винаги. И кой ли ще го дири да му иска сметка в тъмните горски усои и по скалите на Машергидик! Тук той заповядваше, него знаеха всички, докато за Кара Ибрахим никой не беше чувал.

— Мехмеде, синко — чу той гласа на стара жена с избеляла забрадка, излязла на пътя да го посрещне… — Момчето ми е болно от тежка болест. Ти си ходил по света, синко, видял си всякакви хора, ела виж момчето ми, белким аллах те научи да му помогнеш!

Синап слезе от коня и тръгна след жената. Наведе се над болния, разпита го за болестта му. После посъветва жената какви билки да му свари.

Обичаха го като спасител и другар на народа, изпращаха го с благословия.

— Да даде аллах да си намериш добра и хубава невеста.

Нощем се озоваваше в най-далечните места, минаваше и отвъд Чеч, дето не беше в безопасност, дето окото на Кара Ибрахим можеше лесно да го зърне.

Обичаше в лунна нощ да слуша шума на реката, дето беше се къпал, да го погали буков лист, като се провира в гората… Или да изсвири силно с уста, както в дните, когато беше аргатин на Метекса. А една нощ, вече към втори петли, Гюла дойде при него на уреченото място, близо до бащината къща, и той я метна при себе си на коня, и в същия миг препусна като вихър. Тя цяла трепереше от страх, притискаше се до него и само повтаряше едва чуто:

— Мехмеде, Мехмеде, да бягаме по-скоро…

Той беше спокоен, с оная спокойна твърдост, която вдъхва опасният живот, затуй каза грубо, но без раздразнение:

— Не бой се, моме, Мехмед Синап не прави нищо наполовина.

Харесваше му, че не е покрита като ахренките, че лицето й, ясно и спокойно, му говори с порива на желанието и привързаността.

В къс везан сукман и бяла риза тя стоеше в ръцете му като скъпа плячка и се усмихваше. Шарената й кърпа, отпаднала назад, откриваше лицето й, очите, лекото й дишане, което сякаш опиваше Синапа.

— Тейко казва, че си лош челек — тихо промълви тя и се усмихна.

— Да, царски душманин. Какво казва още тейко ти?

— Той е, казва, хайта, царски душманин, ще увисне, казва, на бесилото, на кол ще го побият, казва, главата му на върлина ще носят — говореше Гюла бързо, сякаш за да изкаже всичко наведнъж. — Мехмеде, Мехмеде, хубав челек, страх ме е за тебе!

Синап се смееше високо, тъй че клисурата отекваше гласа му, и смехът му я ободряваше.

— Султан Селим царува в Стамбул, а в Чеч господар е Мехмед Синап — каза той и сам трепна от думите си, а тя се притисна още по-силно към него.

Едва сега тя забеляза, че зад тях в тъмнината препуска цяла група конници, верни хора на Синапа. Тропотът на конските копита се отекваше в младите й гърди с болката на трескава и тревожна ласка, която се допълваше от бързото му и тежко дишане и от силните му ръце, които я държаха в скута му като малко дете.

Тя каза:

— Къде отиваме?

— В конаците на Мехмед Синап.

— Значи, вярно е?

— Какво?

— Че си царски душманин?

— Който обича народа, не може да не мрази царя.

Тя въздъхна. Синап втренчи очи в погледа й, после каза:

— Тия работи, моме, не са за тебе. За тях има кой да мисли.

Тя си спомни строгото лице на баща си, който й повтаряше, че ще я убие, ако продължава да мисли за този Синап, за този жив хайдук, за който Кара Ибрахим казва, че ще го хване като врабче и ще прати главата му на пашата. Тя смътно съзнаваше, че оттам, откъм полето, идеше царската сила оттам идеха заптиите, сеймените, бирниците, куриерите, всички нишки на властта, която оплиташе в своята паяжина всичко живо и пред която кехаите благоговееха, а бедната рая трепереше. Какво беше голата Чеч с бистрите си като сълза извори и позеленени камъни, дето след зимните виелици едва изкласяваха тук-там стръкове мършава ръж и нисък келяв кукуруз?

Нощта ехтеше с гърма на гората, в глухото ехо на реката конските копита отекваха в мълчанието своето еднообразно тракане, което усилваше тревогата в разширените й, искрящи очи.

Тя се притисна още по-силно и почти изхленчи:

— Мехмеде, Мехмеде, какво ще стане сега?

— Дете, дете — успокояваше я той, — какво може да стане?

Той вярваше, че щом влезе в конака му като господарка и види здравината на неговото царство, тя ще се успокои. Никога там няма да стъпи кракът на Кара Ибрахим…