Людмил Стоянов
Мехмед Синап (22) (Историята на един бунт)

Двадесет и втора глава
Предчувствия

В цялата къща останаха само Гюла и децата.

Мъжете се биеха, а жените бяха се измъкнали при своите в туй мътно време. Само старият глух чобан Раю се луташе из двора и това сякаш внасяше малко успокоение. Неговото присъствие беше незабелязано, но все пак като присъствие на жив човек то намаляваше страха и караше жената да вярва, че все още е стопанка в тоя дом.

Високите кули на конака стърчаха самотни в синьото небе, широките чардаци стояха пусти, докато в голямата стая долу седеше свита жената и се вслушваше в бумтежа на пушките. Около нея бяха децата й, три на брой, свити като пилета около майка си, попарени от нейния страх, треперещи от смъртна уплаха.

— Майко — плачеше Сеинчо и се притискаше до нея, — къде е баба? Защо плачеш?

Майката плачеше. Не за себе си, за Мехмеда, за тия дребни деца, сякаш ги погребваше, сякаш в женското й предчувствие те бяха вече мъртви.

Вън се чу конски тропот. Вратата се блъсна и влезе Мехмед Синап — бащата на челядта.

Стори се на Гюла, че беше почернял, отпаднал. Очите му горяха като в огница, цял нечист и немит, и дрехите му — износени. Само висулката на чалмата над ухото му се поклащаше и това я убеждаваше, че той е същият неин „хубав челек“, същият храбър Мехмед Синап.

— Какво е това? — извика той, като се втурна да я прегърне. — Аллах да ти е на помощ! Какво си се разплакала?

— Мехмеде, Мехмеде! — скимтеше тя обезумяла. — Децата, Мехмеде! Не искам нищо, само децата ми да завардиш!

— Нещастнице! — не се сдържа Синап и я блъсна към стената. — Само ти ли имаш деца? Ами тия хора там нямат ли жени, деца?

После добави, като я погали по лицето:

— Няма нищо страшно, Гюла! Ще мине и тая беда…

Синап седна машинално, цял погълнат от мисълта за боя. Широкото му чело, покрито с мокри кичури коса, беше прорязано с бръчки и от вниманието й не убегна дълбоката умора, легнала в очите му и във всичките му движения. Имаше вид на човек, решен на всичко, но в чието сърце съмнението вече се промъква като червей.

— Няма нищо страшно, ти казвам… След ден-два всичко ще мине… Ти, Гюла, си чудна жена — продължи той с укор. — Уплашила си се, като че не си жена на Синапа, а на някой циганин.

Тя го погледна учудена:

— Няма нищо страшно, Мехмеде… Чул те господ! Аз се боя… Виж ги, милите ми дечица…

— Какво се боиш? Както е дошло, така ще си иде… Скоро ще ни дойде помощ. Пратих хабер на Топал Салих. Ти не се бой.

Той я помилва по страните отново и добави:

— Само децата пази да не се плашат. Мехмед Синап си знае работата.

Като каза това, Синап почувствува, че не е съвсем сигурен. Наистина, той изпрати човек до Топал Салих и Дертли Мехмед да му отделят двеста-триста юнаци, но ето вече трети ден, а от тях никаква вест… А те бяха верни другари, главата си залагаха за него. Дали не бяха и те обкръжени?

Гюла долови тревогата му. Тя се хвърли към него, пригали му се и каза през сълзи:

— Мехмеде! Не ни оставяй сами! Вземи ни при себе си там, горе. Ако ще мрем, заедно да мрем!

— Не бой се бе, жена! — отвърна меко Синап. — Нали за това съм дошъл… Ти се приготви, приготви и децата. Ще пратя Муржу с два-три коня…

После обиколи конака, слезе в двора.

Навсякъде беше пусто. В обора намери глухонемия Раю, легнал в сеното.

Като видя Синапа, той скочи.

— Какво си легнал като добитък? Сега време ли е за лежане? — викаше Синап сърдито, докато Раю го гледаше простодушно. — Защо мълчиш?

Но веднага си спомни, че ратаят е глух, и попита, като го гледаше право в очите:

— Ходи ли оттатък?

— Аха… Аскер! — и той направи движение с ръце, като че гъмжи мравуняк.

— Много ли?

— Аха… — заекваше глухият. — Има два-три табора.

— Гледай, гледай… — облак премина по лицето на Синапа. — Не е ли идвал човек от Топал Салих? — повтори той няколко пъти. — А? От Топал Салих?

— Н-н-ни-никой… — заекваше слугата.

— Довечера ще дойде Муржу с три коня, да се навърташ тук, да помагаш. Чу ли?

— Аха…

Върна се при Гюла.

Поръча й какво да прави и като прегърна децата едно по едно и целуна и нея, излезе. Скочи на коня и препусна…

Навлязъл в гората, една мисъл го ужили — защо не ги взе веднага със себе си? Защо не ги отведе при другите, горе в пещерите? Та нали затова се държаха, защото виждаха, че не го е еня за Гюла и децата — значи беше сигурен, че не е тъй страшно… Това им даваше сили. Видът на белия конак, заседнал между високи каваци, успокояваше бойците. Един миг той поиска да се върне, но веднага си каза, че по-добре да ги доведе през нощта. И по-безопасно, и всички няма да видят.

 

 

Тя предчувствуваше със сърцето си, че опасността е близка, че е дошло изпитанието, онова, за което старият Метекса Марчовски, баща й, толкова пъти беше й говорил:

— Остави го този разбойник! Хаир няма да намериш с него. Не го ли виждаш? Ще свърши или на бесилка, или в зандана. Богатите не почита, псува ги, гледа накриво мухтарина…

Тя млъкваше за момент при тоя спомен — в такива минути тя намразваше баща си — и чевръсто, с разперени ръце като квачка, събираше децата си по-близо и ги притискаше до себе си, за да ги запази от неизвестната опасност.

После гласът й се удряше отново в немите стени:

— Мехмеде, Мехмеде, хубав челек! Нека аз да умра, само дечицата ми да са живи!

Тя вярваше, че това е възможно, тя да умре, а те да останат — ще го поиска от сеймените като милост, нали и те са бащи, имат деца… Нека я промушат с ятаган, да я хвърлят от най-високата скала като жена на бунтовник, но децата, децата да не закачат, те не са криви в нищо, очите им са чисти като утринна роса.

Никой не чуваше плача й. Горе в скалите пукаха пушки и нещо страхотно бучеше навремени като гръмотевица, за да завърши след това в остър и зловещ писък. Жената трепваше, озадачена от тия трясъци. Тя не знаеше отде идеха и какви бяха тия гръмове, но предчувствуваше, че това са погребални звуци, ехо от безмилостния тъпан на смъртта. Боже! Боже! Това ли е твоята последна воля, твоята милост към слабите ти чеда, хвърлени в устата на чудовището?

Тя си представяше тоя далечен свят, изобщо цялата царщина, която Мехмед Синап тъй много ненавиждаше, като някакъв страшен неукротим звяр, който пази безценните съкровища на живота, а него, Синапа — като малкия брат от приказките, който рано или късно ще убие многоглавата ламя. И сега, като виждаше тревогата наоколо и чуваше писъка на цялата Чеч, струваше й се, че ламята се е люто разсърдила и както се вижда, ще изяде всичко — и нея, и Мехмед, и децата й. Тя се вайкаше, задето не отиде с мъжа си, да бъде близо до него, да умре заедно с него. Да умре! Ами децата й? Какво ще правят сами, без майка и баща? Горко й! Белки децата на Мехмед Синап ще раснат немили-недраги, за да подлагат ръка за парче хляб!

При тази мисъл й се зави свят, тъй силно заби сърцето й. Пред очите й минаха червени кръгове, разсечени от бели светкавици, и там, в дъното на картината, израсна главата на Мехмед Синап със затворени очи.

— Дойде на себе си. А! — каза си тя. — Гюла, Гюла, млада християнко, имаш ли разум или нямаш? Я се попръскай със студена вода, отвори си очите! Какво чакаш?

Тя се опомни, като че се събуди от сън. Страхът стихна притъпен, настъпиха студенина и решителност. Тя няма да се даде никому, тя вярва в Синапа, той няма да я остави.

Беше късно след пладне, наближаваше вечерта. Децата заспаха. Тя намери свободно време, качи се горе на кулите. Слънцето обливаше земята с жълта топлина, спокойна, окъпана в есенно мълчание. Само далеч горе, в скалите, се чуваше ехото на боя, а отвъд невидими се потайваха ония, страшните и незнайни хора, които идеха да си отмъстят на Мехмед Синап за презрението… Там беше ламята, разтворила уста да погълне свободата на Чеч.