Здравко Ненов
Ой, коледо (1)

Изсечената гора

Всеки е бил някога в хубава гора. Усещането е прекрасно. Свежестта на зеленото изпълва въздуха. Уханието влиза под кожата. Всичко е наситено с живот. Имаш чувството, че се изпълваш с нови сили — особено ако идваш от големия град.

Веднъж изкачвах Славовата крепост край Мелник посред нощ, при пълнолуние. Около пътеката бяха надвиснали огромни ясени, които тъкмо цъфтяха. Цветовете им висяха на гроздове и се белееха на лунната светлина. Ароматът им завладяваше всяка фибра на тялото. Сякаш плувах в море от живот и свежест. Въпреки че беше нощ, животът бликаше наоколо. Пееха славеи. Древният хълм оживяваше с тези стари, може би дори вековни дървета. Между тях се виждаха светлините на Петричкото поле. Възхищавах се на мястото, което древният владетел беше избрал за своята крепост. Гората оживяваше това място. Ако беше гол хълм, нямаше да е същото.

Няколко пъти през живота си съм строил къщи със собствените си ръце. Дървеният материал е нещо задължително необходимо при всеки строеж. Докарват гредите и дъските отрязани право, добре подредени и стегнати. И започва работата — режеш, цепиш, дялаш с теслата, хвърчат трески и строежът върви. Полека-лека дървеният материал свършва. След като бетонът е готов, започва свалянето на кофража, на вече ненужните дъски. И те започват да ти се пречкат навсякъде по строежа, докато накрая ти омръзне и вземеш, че ги нарежеш за горене, въпреки че по тях има пирони и остатъци от вар и бетон.

Една такава малко мръсна и неугледна купчина беше натрупана под прозореца ми и аз, както си работех и я гледах, изведнъж се сепнах — виж какво става с една гора! Странна картина, нали? Тази грозна купчина някога са били зелени дървета, ветреели са се някъде на воля, греело ги е слънцето. А сега са едни стари, полуизгнили дъски с набити пирони по тях, които стават само за огрев — за друго нищо. То и за огрев е опасно, защото после тия пирони кой знае къде ще попаднат и каква беля ще направят.

Преди Коледа хората се нахвърлят да секат елхички. По пазарите се натрупват цели камари. Децата им се радват, дърпат родителите си натам, елхичките се носят вкъщи и се украсяват с големи вълнения. И светват! Макар да са отсечени, нямат нищо общо с грозната камара от стари дъски за огрев.

Това някак ми напомня за един човешки живот. В началото той изглежда ведър и радостен, изпълнен с надежда. Всичко е пъстроцветно и интересно, все още нищо не е досадно. Но полека-лека започва да отминава и наближава моментът да се разковават дъските и да се натрупват на куп за рязане. Неусетно започваш да не можеш да четеш ситните буквички. И да вдигаш кръвното. Отиваш на лекар и му казваш: „Докторе, имам високо кръвно!“ А той те пита: „Ами най-напред, на колко си години?“ С годините и кръвното се покачва, покачва — докато стигне един момент, когато спада до нула и гушваш букетчето. Този кръговрат е ужасен. Какво става с веселите коледни елхички? Малко след празниците започваме да ги виждаме да се въргалят по ъглите и около кофите за боклук. Сякаш от цялото ни човешко същество, от цялото ни общество накрая остават само отпадъци. Но картината на изхвърлените, омачкани и раздърпани елхички е покъртителна. Те са като малки деца, вече никому ненужни. Дори и за огъня не стават, защото са много чепати и ако вземеш да ги режеш, само ще си напълниш къщата с иглички и ще си изпонабодеш ръцете. Въобще едва ли има по-неприятна гледка от отпадъци, и то отпадъци от нещо, което е било живо и е предизвиквало възхищение.

Но нека не изпадаме в такава безнадеждност. Защо всъщност хората украсяват елхички по Коледа и Нова Година? Има различни обяснения за традицията, разни хора твърдят разни неща. Някои казват, че обичаят бил християнски, други го смятат за езически. За мен едно украсено новогодишно дръвче е символ на обновление, на нещо ново, нещо, което е било направено красиво. Точно около Нова Година у нас особено се засилва копнежът по нещо ново. Всички чакат снега, оплакват се, че от години вече нямало истински снегове, както е било едно време… После, като вземе да навали и изпокъса жиците, всички писват, че от години такова бедствие не е имало и накъде ли върви този свят! Но Коледа и Нова Година без сняг не върви. Радваме се на белотата, която покрива старата мръсотия. Радваме се на елхичките, на шарените топки, на светлинките.

Знаете ли, че за това дръвче пише в Библията? За него говори един пророк още 600 години преди Рождество Христово. Това е пророк Исая. Макар и толкова отдавна, неговите думи и днес са много свързани с нашето вътрешно същество — точно с копнежа ни за обновление, за ново начало. Ето това древно пророчество. То не започва с елхичка, но завършва с нея.

„О, вие, всички жадни, елате при водите; и които нямате пари, елате, купете и яжте! Да, елате и купете вино и мляко без пари и без цена.

Защо харчите пари за това, което не е хляб, и труда си — за това, което не насища? Послушайте Ме внимателно и ще ядете доброто и душата ви ще се наслаждава на тлъстината.

Приклонете ухото си и елате при Мен, послушайте и душата ви ще живее. И Аз ще направя с вас вечен завет според верните милости, обещани на Давид.

Ето, дадох го за свидетел на племената, за княз и заповедник на племената.

Ето, ще призовеш народ, когото не познаваш; и народ, който не те е познавал, ще тича при теб заради ГОСПОДА, твоя Бог, и заради Светия Израилев, защото те е прославил.

Търсете ГОСПОДА, докато може да бъде намерен; призовавайте Го, докато е близо.

Нека остави безбожният пътя си и човекът на греха — помислите си; нека се обърне към ГОСПОДА и Той ще се смили над него; и към нашия Бог, защото Той ще прощава щедро.

Защото Моите помисли не са като вашите помисли и вашите пътища не са като Моите пътища, заявява ГОСПОД.

Защото, както небесата са по-високи от земята, така Моите пътища са по-високи от вашите пътища и Моите помисли — от вашите помисли.

Защото, както слиза дъждът и снегът от небето и не се връща там, а напоява земята и я прави да ражда и да произраства, за да дава семе на сеяча и хляб на ядящия, така ще бъде словото Ми, което излиза от устата Ми — няма да се върне празно при Мен, а ще извърши волята Ми и ще благоуспее в онова, за което го изпращам.

Защото ще излезете с радост и ще бъдете водени с мир; планините и хълмовете ще запеят от радост пред вас и всички полски дървета ще пляскат с ръце.

Вместо трън ще израсте елха и вместо драка ще израсте мирта. И това ще бъде на ГОСПОДА за име, за вечно знамение, което няма да се изличи.“

Библия, Книга на пророк Исая, глава 55

Тази глава от Библията е прекрасна. Нужно е известно време, за да може човек да вникне в тези думи. Нека ги разгледаме малко по малко.

Ето пак началото: „О, вие, всички жадни, елате при водите; и които нямате пари, елате, купете и яжте! Да, елате и купете вино и мляко без пари и без цена.“

Как така ще купим нещо без пари? Без пари се подарява, не се купува. Говори се и за „тези, които са жадни“. Е, има хора жадни за най-различни неща. Тук едва ли се има предвид троянска сливова или мерло, или пък лимонада. Мисля, че пророкът говори за нещо, което се намира малко по-високо от корема — някъде към сърцето на човека. Той има предвид някакво вътрешно желание, някакъв човешки копнеж. А нещо, което да задоволи вътрешния ни копнеж, се намира трудно. Едва ли можем да си го купим. Много малко хора знаят как да намерят нещо, което ще им донесе истинско удовлетворение. А понякога преследваме с всички сили някоя цел и когато я постигнем, установяваме, че тя не ни носи удовлетворението, което сме очаквали. Тези разочарования са тежки, но, за жалост, се случват често в живота.

Нататък текстът продължава така: „Защо харчите пари за това, което не е хляб, и труда си — за това, което не насища? Послушайте Ме внимателно и ще ядете доброто и душата ви ще се наслаждава на тлъстината.“ Днес се поддадох на едно изкушение и си купих нещо изключително забранено. Ако ме види жена ми, направо изхвърчам заедно с него надолу по стълбите — добре че къщата ни няма много стълби. Едно парче сланинка! Като малък много обичах сланина и сега видях на пазара, продават я все едно че продават свинско филе — едно мънинко парченце за 3 лева. Едно време тлъстината е била символ на нещо добро. Нали знаете, всички баби искат внучетата им да са пълнички и ги хранят. Та после да се мъчат да отслабват. Сега вече майките повече внимават за линията, като почнат децата да стават дебелки, гледат да им понамалят яденето.

Шегата настрана, тук виждаме пак същата тема — човек се труди за нещо, което не насища, не носи удовлетворение. Значи ясно, става дума за духовни неща, а не буквално за хляб и сланина. И Бог обещава нещо добро: „Ще ядете доброто и душата ви ще се наслаждава.“ Това е нещо духовно, нещо, което ще ни даде мир, спокойствие и радост. Нещо, което, за разлика от хляба и македонската наденица, ще ни засити трайно. Ще изпълни и насити душата ни.

„Приклонете ухото си и елате при Мен, послушайте и душата ви ще живее. И Аз ще направя с вас вечен завет според верните милости…“ Там, където „Аз“ или „Мен“ е написано с главна буква, се има предвид Бог. Значи Бог призовава хората да го послушат и да дойдат при Него. Тук обаче се появява един основен проблем. За да отидеш при някого, трябва той да съществува и ти да знаеш това. Ако не вярваш, че го има, къде ще ходиш? Не можете да отидете на улица „Врабча“ номер 150, нали? Всеки софиянец знае, че Врабча няма 150 номера, цялата улица е дълга не повече от 200 метра. Но всеки знае къде е „Врабча“ 23 и ако иска да отиде да преклони глава там, знае точно къде да отиде^[1]. Така че, ако искаме да отидем при Бога, трябва да вярваме, че Той съществува. Няма смисъл да търсиш помощ от някого, ако не вярваш, че той съществува. Първото, което човек трябва да направи, е да разбере дали наистина има Бог. Така и аз станах християнин — просто се убедих, че наистина съществува Бог. Това беше нещото, което ме накара да се задвижа и да помисля, да отворя Библията, да отворя други четива, да проверя нещата.

Казва още: „Послушайте и душата ви ще живее.“ Това означава, че ако аз откликна на призива на Бога, ще живея. Какво значи „ще живея“? Това означава, че ще живея вечно, ще продължа да живея след смъртта си. Всички ние със сигурност някога ще умрем. В това няма съмнение. Рано или късно ще се изправим пред смъртта. Това е абсолютно ясно. Скоро си заминаха двама души, които ми бяха съседи. Познавах ги, много обичаха живота. Единият почина от инфаркт или по скоро, според мен, от злоупотреба със скоросмъртницата. Другият получи и той някаква такава болест, свързана с отлежалата — спукване на язва или нещо подобно. Но колко щеше да е хубаво, колко по-сладка щеше да им е ракията, ако тези хора знаеха, че един ден наистина ще живеят при Бога! Че имат вечен живот! Че този живот тук, на земята, е само един преходен процес. Тогава можем и него да изживеем с мир в сърцето, със спокойствие, с радост. Да го изживеем като една красива новогодишна, рождествена елха и да знаем, че каквото и да стане, душата ни ще продължи да живее.

По-нататък в пророчеството се казва: „Ще направя с вас вечен завет.“ Завет е нещо като договор. Бог ни предлага договор, и то с вечно действие. Той ни предлага да се обвърже с нас, да ни гарантира, че ще ни даде този живот. Какво по-хубаво от това? Договорът ни дава сигурност. Но и ние трябва от наша страна да го подпишем. Ние също трябва да се обвържем и вероятно да изпълним някакви условия. Нека видим какво конкретно се иска от нас.

По-нататък се казва: „Търсете Господа, докато може да бъде намерен; призовавайте Го, докато е близо.“ Интересно! Значи какво се иска от мене? Да го търся. Сега е времето, когато Бог може да бъде намерен. Библията ни предупреждава многократно, че времето ни не е безкрайно. Този свят върви към своя край и никой не знае кога ще настъпи той. Ще дойде време, когато Господ ще престане да въздържа злото в света, ще оттегли от него милостта си. И тогава хората няма да могат да се обърнат към него, когато си поискат, както е сега. Да не говорим, че за всеки от нас всеки момент може да настъпи нашият личен край на света. Никой не знае дали утре ще се събуди на този свят, така че не е чак толкова важно кога ще настъпи Второто пришествие. Затова трябва да търсим Господа, докато може да бъде намерен — още днес, още сега! Отлагането е много рисковано.

По-нататък: „Нека остави безбожният пътя си и човекът на греха — помислите си; нека се обърне към Господа и Той ще се смили над него; и към нашия Бог, защото Той ще прощава щедро.“ Значи какво се иска от човека? Да остави безбожния си път. Ще кажете, безбожният път — това е много ракия или много сланина, или много жени, или крадене, или въобще други такива лоши неща. Пък ние такива не вършим, нали? Но „безбожен път“ всъщност означава път — житейски път — без Бога, нали така? Ти вървиш по безбожен път, когато цялото ти същество е съсредоточено в това, да живееш, но не те интересува откъде е дошъл този живот и кой ти го е дал. Интересуваш се да си здрав, децата ти да се уредят, внуците да са добре. Работата да върви, къщата да е в ред, да отидеш на почивка. Във всичко това няма нищо лошо, това си е обикновеният човешки живот. Но ако си го живееш, без никога да се замислиш за Твореца, който ти го е дал, без да си вдигнеш нагоре главата и да кажеш едно „благодаря“, едно „извинявай, Господи, прости ми, че не съм какъвто трябва да бъда“ — ето, това е безбожен път. Това е основата, това е същината на безбожния път. „Греховни помисли“ не непременно значи да замисляш да вършиш ужасни престъпления. Това значи Бог да не присъства в мислите ти, в плановете ти. Заслужава си да размислим над това.

Но тук виждаме, че ако човек се обърне към Господа, Господ ще се смили над него и ще му прости щедро. Какво значи човек да се обърне към Господа? При мен беше така: аз се обърнах към Господ и му казах: „Все пак искам да бъда с тебе, искам да бъда от добрите. Искам един ден да живея с тебе вечен живот.“ Така се обърнах, по най-прост начин. Прочетох целия Стар Завет. Прочетох го бързичко, като прескачах това, което не ми беше интересно. И от Стария Завет аз добре разбрах, че фактически моят път е бил безбожен. Аз никога досега в моя живот не се бях интересувал от Бога. После минах на Новия Завет и там се разказваше, че самият Бог е станал човек, че е дошъл на земята, че е бил убит на кръста като жертва за греховете на хората, и че неговата кръв фактически е цената, която е платена за мен, за да ме изкупи. Тогава разбрах, че аз не мога да добавя нищо към това, което той е направил. Можех единствено да му кажа: „Добре, аз приемам това. Прости ми досегашния безбожен път. Аз съм съгласен с теб.“ Тогава Той по някакъв начин направи това да стане най-важното в моето сърце. И аз се отвърнах от лошия си път. Започнах да живея с Бога. Започнах да се интересувам какво е неговото мнение за различни аспекти на моя живот. Започнах да чета, да се интересувам от него.

Как можа да стане всичко това? Стана, защото, както се казва тук, неговите помисли не са като моите помисли и моите пътища не са като неговите, на Господа, пътища. Ние имаме едно много генерално несъответствие. Когато човек не се интересува от Бога, той изпада в много голямо несъответствие с това, което Бог би желал да бъде този човек. Много е хубаво тези неща да се напаснат, да станат съвместими. Е, докато сме на тази земя, това не може да стане напълно. Това означава, на прост език, че аз продължавам да върша неща, които на Бога може би не му харесват. И ги върша не винаги без да искам, някой път дори нарочно, съзнателно. Но аз съм приел неговата жертва и съзнавам, че той дори и това ми прощава, защото съм станал негово дете. Вие няма да изхвърлите детето си от къщи, защото е напълнило гащите, нали? Ще го измиете, ще го преобуете, може и да му се скарате, и пак ще си го обичате. Бог знае, че не сме абсолютно съвършени и абсолютно интелигентни. Той знае, че ние не сме като него. Като в онзи виц, дето един отива при свой приятел и го вижда, че играе покер с кучето си. Смайва се: „Бреей, ц-ц-ц! Какво интелигентно куче, бе! Много умно куче!“ А оня му казва: „Ами, не е умно, хич не е умно. Всеки път, като получи добри карти, започва да маха с опашка.“ И ние сме така пред Бога. Не сме съвършено интелигентни. Не можем да се скрием от него и да си запазим тайната на сърцето, да скрием какво става в нас. Ние сме за него прочетена книга. То е ясно на коя страница какво пише. Ние си махаме опашката точно когато не трябва да я махаме. Той ни знае картите. Знае ни кои сме и какви сме. Затова неговите пътища не са като нашите пътища и неговите помисли не са като нашите помисли. И разликата е огромна — „както небесата са по-високи от земята“.

Представете си, наскоро имах удоволствието да замръкна на едно място, където нямаше софийска мъгла. Какви звезди! Каква красота! А това беше само някакъв си малък Млечен път. А колко такива галактики има! Божиите небеса са доста по-големи от нашата земя. И е много страшно, когато човек се превърне в едно от тези животни, които винаги ходят със зурлата надолу и не поглеждат нагоре. Бог е направил човека да ходи изправен, на два крака, за да може да погледне към небето. Има някаква символика в това. Бог иска да погледнем нагоре към тези негови небеса.

Така и неговите помисли са безкрайно по-високи от нашите. Ще кажете: „Че как пък може спасението да е толкова лесно? Само да вярвам, че Иисус Христос е умрял за моите грехове, и съм спасен!“ Ами точно това е съвършеното, това е универсалното, това е елементарното. То е достъпно за всяко човешко същество. Казва се така: „Както слиза дъждът и снегът от небето и не се връща там, а напоява земята и я прави да ражда и да произраства, за да дава семе на сеяча и хляб на ядящия, така ще бъде словото Ми, което излиза от устата Ми — няма да се върне празно при Мен, а ще извърши волята Ми и ще благоуспее в онова, за което го изпращам.“ Кое е това слово, което излиза от устата на Господа?

Понятието за слово по принцип е много широко, това не са просто думи. В Евангелието от Йоан, първа глава, пише така: „В начало бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог.“ Словото, това е Божият Логос, познанието, пълната информация за света. „То в начало беше у Бога. И всичко чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало. В Него беше живот и животът беше светлината на хората.“ Живот и светлина! Колко прекрасно е, че мога да виждам светлина, че мога да живея! Това го дължа на Словото, на Божия Логос, на Божието познание, на Божия замисъл. В един псалм се казва, че „чудно и страшно съм направен“. Какви възможности има човешкият мозък! Колко прекрасно е да разговаряш с едно човешко същество, да разкриваш дълбините на съзнанието, на познанието, на чувствата, на любовта. По-нататък се казва: „И Словото стана плът и пребиваваше между нас. И видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина.“ Бог фактически е родил самия себе си на земята като човек — напълно човек, но същевременно и напълно Бог. Той е станал човек като нас, за да можем да го разберем, за да може да ни спечели за себе си. Това е Иисус Христос. Той извършва всичко за нас. Той е въплътеното Слово, което извършва Божията воля.

Днес в Христос вярват стотици милиони хора. Техният живот е променен, обновен, като новогодишната елхичка. Те имат спасение и вечен живот. Имат този мир, който никой човешки ум не може да схване отстрани, докато не го преживее лично.

Това Слово ще успее, ще извърши спасението, за което Бог го е изпратил. И ето резултата: „Ще излезете с радост и ще бъдете водени с мир; планините и хълмовете ще запеят от радост пред вас и всички полски дървета ще пляскат с ръце.“ Това пък какво е? Не звучи ли малко фантастично? Не, това не е фантазия. Цялата природа ще се зарадва на спасението, което Бог е извършил. Светът е бил замислен по друг начин. Ние сме го развалили. Разрухата, жестокостта в природата — всичко това е следствие от падението на човека, който е трябвало да бъде господарят, който ще владее над всички живи същества. Тези изпочупени дъски и ръждиви пирони — ние сме я докарали дотам. Сигурно Адам не е имал нужда да вади ръждиви пирони от дървата, за да се топли, нито пък да изхвърля боклук и да се чуди къде да слага разни вмирисани неща. Нямал е нужда да изсича горите, та децата му после да живеят в пустиня. Спомням си, че едно време, през 60-те години, като паднеше в София мъгла, беше едно такова мокро, приятно, романтично. Сега е мокро, но не е приятно и не е романтично, а мирише на дим, на нафта, на газ, на други отвратителни неща. С около няколкостотин процента са се увеличили заболяванията на дихателните пътища. Нашата земя е стигнала дотам и продължава с бясна скорост напред. А представете си, един ден Бог ще обнови тази земя, ще премахне злото, ще премахне отровата — и буквалната, и духовната отрова, която убива човешките същества. В този нов свят всичко ще бъде съвършено различно и прекрасно. „Планините и хълмовете ще запеят от радост пред вас и всички полски дървета ще пляскат с ръце.“ Защо? Заради спасението на човешкото същество. Заради това, че аз самият живея заедно с Бога — в хармония, в неговите пътища, така, както той би желал.

И „вместо трън ще израсте елха“. Ето го символът на обновлението, символът на раждането на Христос на тази земя. Затова слагаме тези елхички — защото те символизират, че идва нещо ново в живота. Колко е хубаво, когато Рождество Христово наистина се празнува със смисъла, който самият Христос му е дал.

„И вместо драка ще израсте мирта.“ Миртата е едно красиво растение в Близкия Изток. „И това ще бъде на Господа за име, за вечно знамение, което няма да се изличи.“ Наистина. Много отдавна има елхи. Много отдавна ги украсяваме. Но и много отдавна хората са забравили за какво се украсяват тези елхи. Предполагам, че поне едно 80% от хората, които срещам на улицата, не знаят за какво всъщност са елхичките и какво символизират. Те символизират Името на Господа, който се е родил — Иисус Христос, Божият Избраник, Спасителят на света.

Но той ще бъде твой Спасител само ако ти лично искаш да бъдеш спасен. Той не насилва никого. Никого не вкарва в тази или онази църква. Той не принуждава никого да падне на колене. Не кара никого да си блъска главата по три пъти на ден в земята и да моли за милост. Той казва: „Ако искаш, ела при мен. Ако си жаден, аз ще ти дам да пиеш, и то вода, от която повече няма да ожаднееш. Аз давам жива вода.“ Колко пъти като деца сме чели приказки за жива вода! А тази жива вода фактически е Словото, което не се връща празно, ако човек се обърне към него.

Знаете ли, Бог наистина е свръхестествен. Него наистина го има. И той наистина чува. Опитайте един ден да кажете така: „Господи, открий ми се! Аз искам да дойда при тебе.“ Това е един чудесен експеримент. Направете го и ще видите, че той ще подейства във вашия живот по някакъв начин. Аз не зная как, това е негова работа, той е Бог. Но ще видите, че ще подейства в живота ви, ако искрено се обърнете към него и го помолите.

„И това ще бъде на ГОСПОДА за име, за вечно знамение, което няма да се изличи.“ Когато Господ каже нещо, той си държи на думата — за разлика от много от нас. Неговата дума важи. Христос казва, че ще бъдеш спасен, ако вярваш, че той е умрял за твоите грехове. И това е завинаги, вечно. Важало е преди 2000 години, важи по същия начин и днес.

Но човек трябва да направи една ясна и определена стъпка в своя живот. Да се обърне. Да каже: „Господи, досега съм вървял по този път, сега искам да тръгна по другия път. Искам да се обърна към тебе. Искам да се откажа от досегашния си път и да тръгна по нов път. Моля те, помогни ми да направя това. Господи, аз се покайвам за греховете, които съм извършил в своя живот. На първо място за това, че съм живял в крайна сметка безбожно. И второ, за това, че има много, много неща, с които съм нарушил Твоите закони. Прости ми. Благодаря, че си поел върху себе си моята вина.“ И ще видите, че тогава той ще ви даде нещо съвършено ново. Ще ви направи нови хора. Ще ви даде ново сърце, с което се живее вечно.